Българска бойна слава.

[Тайко]

Днес да си спомним за генералът, който:
- подготвя 4-та Преславска дивизия за участието й в Балканската война;
- командва 4-та Българска армия при успешните отбранителни боеве при Булаир и Шаркьой;
- не е дал дъщеря си за жена на Кемал Ататюрк.

Стилиян Георгиев Ковачев е роден в град Ямбол на 26 февруари 1860 г. Едва 16-годишен той вече е член на Революционния комитет в родния си град и отговорник за тайната кореспонденция. По време на Априлското въстание постъпва в четата на Георги Дражев и отряда на Иларион Драгостинов и участва в сраженията в сливенския балкан. След освобождението се записва в командата на волноопределящите се, прераснала в първи випуск на Военното училище.

През 1879 г. е произведен в чин поручик и е назначен в Хасковската дружина на Източнорумелийската милиция. Бойното му кръщение е по време на Сръбско - българската война от ноември 1885 г.

В периода от 1905 г. до 1909 г. е командир на 4-а пехотна Преславска дивизия, когато започва активната подготовка на армията ни за война с Османската империя.

В началото на Балканската война генерал-майор Ковачев командва 2-ра пехотна Тракийска дивизия и Родопския отряд. За стабилизиране на бойната линия, българското командване на 14 декември 1912 г. създава нова 4-та армия с командващ генерал-майор Стилиян Ковачев, в която влизат 2-ра пехотна Тракийска и 7-а пехотна Рилска дивизия, Конната дивизия, Сборната конна бригада и Македоно-Одринското опълчение. Четвърта армия настъпва да завземе водораздела между Сароския залив и река Кавак от където се откриват по-благоприятни условия за действия срещу галиполската армия. Завързва се кървав бой, в който османският натиск първоначално заплашва да помете българският фронт. Оказва се обаче, че генерал Ковачев предвидливо е засилил артилерията при Булаир и тя е по-многочислена от османската. Артилерията ни подавя противниковите батареи и обръща огъня към настъпващите османски части. По повод бляскавата победа при Булаир е създаден едноименният марш „Булаир“ – един от най-популярните бойни маршове на Българската армия.

През юни 1913г. ген. Ковачев е назначен за военен министър в кабинета на Стоян Данев, но поради напрегнатата обстановка с назряващата Междусъюзническа война остава на фронта да командва армията си, а в София го замества ген. Кирил Ботьов. През Първата световна война генералът отново е мобилизиран, този път като началник на Главното тилово управление на армията. След края на войната отново минава в запас. На 6 май 1936г. е произведен в най-високото генералско звание – генерал от пехотата.

След Междусъюзническата война, през 1913г. на едно представление в градското казино втората дъщеря на генерал Ковачев - Димитрина се запознава с турския военен аташе в София майор Мустафа Кемал. След дълги месеци приятелство, Кемал Ататюрк се осмелява да поиска ръката на своята любима, но старият генерал е непреклонен. През 1914г. Ататюрк се връща в Турция със спомена за Димитрина.

Генерал от пехотата Стилиян Ковачев умира на 11 юли 1939 г. в София.

Още за генерал-майор Ковачев вижте във видеото:
https://www.youtube.com/watch?v=yn_dIf9Q0fQ

Използвани са материали от сайта - www.edinzavet и книгата „Шуменци в националната история и култура” на Бета Хараланова и колектив.

[Тайко]

На тази дата почива през 1940г. почива войводата на ВМОК и полковник от българската армия Димитър Зографов.
Той е роден на 15 август 1877 година в град Велес. През 1894 година се заселва в София заедно с цялото си семейство. През 1900 година завършва Военното училище и е произведен в офицерски чин. През 1902 година си подава оставката и се присъединява към Върховния комитет. Участва в Горноджумайското въстание от 1902г. През 1903г. Се включва и в Илинденско-Преображенското въстание като войвода на чета. На 19/20 август 1903 година води тежко сражение с турски аскер при Бела река в Пирин, но успешно измъква четата си.
Зографов е сред дейците, които работят за война с Османската империя и против разбирателство с младотурския режим. В 1910 година министър-председателят Александър Малинов се оплаква на Атанас Шопов, че Зографов му пише писма, в които го заплашва със смърт.
След избухването на Балканската война в 1912 година Зографов става командир на 11 серска дружина на Македоно-одринското опълчение. Награден е с орден „За храброст“ IV степен. В Първата световна война командва жп дружина. За бойни отличия и заслуги във войната е награден с народен орден „За военна заслуга“, V степен.
Умира на 27 февруари 1940 година в София.

[Тайко]

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
Иван Вазов
11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.

О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

[Тайко]

Свободата не ни бѣ дадена даромъ, ние се борихме за нея и успяхме. Поклонъ прѣдъ всички, които дадоха живота си, за да я има България
Честит ви празник, да живее България.




Богородица от знамето

Известно е, че Самарското знаме е символ на Освобождението ни от турско робство. Но почти не са познати чудесата, които извършва чрез него Божията майка.

Копие на нейната чудотворна икона от гр. Казан е изографисано от едната му страна. Оригиналната икона е почитана като защитница и покровителка на руската армия. Затова нейното копие е и върху знамето на българските опълченци, което те получават като дар от жителите на гр. Самара. По време на тежките боеве за Стара Загора през юли 1877 г. Божията майка се явила над сражаващите се с последни сили опълченци и с меч в ръка бранела знамето си. В боеве само за един ден загиват петима знаменосци на Самарското знаме. Но светинята била спасена от плен и поругаване.

Месец по късно започнали епичните сражения на Шипка. Командирите наредили всички руски войници и български опълченци преди бой да пеят химна, посветен на чудотворната казанска икона на Св. Богородица. Позициите на Шипка били задържани, а противникът отблъснат. Пленени османски войници разказвали: "Ние виждахме, че сте малко хора, но изведнъж, неизвестно откъде при вас се озова пехота, артилерия и още кавалерия и ние бяхме принудени да отстъпим!"

Години по-късно тази случка описва един руски офицер на монасите от руския манастир "Св. Пантелеймон" на Атон. Своят разказ той завършва с думите: "Явна е била дивната закрила на Света Богородица над нашата войска...Тя именно се е сторила на противника голямото множество воини!"

Горан Благоев

Самарското знаме е подарено на българските опълченци през 1877 г. от жителите на град Самара. Ушито е от монахините на Самарския девически манастир. По време на Руско-турската война 1877-1878 г. е знаме на Трета дружина от Българското опълчение. Иконата на Света Богородица е рисувана от руския художник Николай Евстатиевич Симаков. Самарското знаме е дарено на Българското опълчение по решение на Думата на града и става основният боен флаг на бойците. Символ е на Българската армия. От едната страна е избродирана Иверската Богородица, а от другата - образите на светите братя Кирил и Методий, символизиращи славянството.
На знамето пише: "Да воскреснет Бог и расточатся врази Его!" и "Самара - българският народ - 1876 г."
Пиката на знамето е сребърна, във византийски стил, и е изработена по проект на граф Рошфор.
На тържествения ритуал знамето се заковава към дръжката със златни пирони, като последният е забит от стария поборник, войводата дядо Цеко Петков. Той сваля калпака си, вдига очи към небето и произнася думите:
"Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя! Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие!"

Първият знаменосец е Антон Марчин. Под командването на ген. Столетов опълченците са причислени към предния отряд на ген. Гурко, преминават Дунава при Свищов, после преминават Стара планина и участват в големите битки на войната. Знамето е носено в битките при Шипка и Шейново, в сражения при Уфланли и Казанлък. Опълченците участват в зимното преминаване на Южния отряд през Стара планина. Под командването на ген. Радецки те се бият в сраженията на Шипка през август 1877 г.
На техния епичен героизъм народният поет Иван Вазов посвещава одата "Опълченците на Шипка". Кое българско сърце не трепва при стиховете:

Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно:"Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!

Знамето се прочува особено в битката при Стара Загора. Знаменосците се редували и го носели с чест и достойнство. За него загиват последователно Антон Марчин, Авксентий Цимбалюк, С. Минков и Павел Калитин. При Стара Загора Павел Калитин спасява знамето от турски плен с героични усилия и с цената на живота си. Завързва се ръкопашен бой. Никола Корчев с високия си ръст, с храбростта, силата и волята на духа, се хвърля в битката за знамето. Изтръгва го от дръжката и го предава на младия опълченец Черногорчето, който го увива около кръста си. Така Самарското знаме е спасено!
За подвига си Корчев получава орден за храброст "Св. Георги".

[Тайко]

3 март 1872 г. Роден е Борис Стоянов Дрангов- български офицер, полковник. Родом е от Скопие.
През 1891 г. той постъпва във Военното училище в София, но през 1894 г. е освободен от него.
През следващата 1895 г. е разжалван и е изпратен в строева част като получава офицерско звание. По време на Илинденско-Преображенското въстание1903 г. напуска военната служба и възглавява чета в Македония. След въстанието продължава образованието си в Генералщабната академия в Русия.
През 1907 г. се завръща в България и продължава службата си в армията. Полковник Дрангов взема участие в Балканската война 1912-1913 г. и Междусъюзническата война 1913 г.
След въвличането на България в Първата световна война 1914-1918 г. отново е на фронта. Загива при Завоя на р. Черна (местност в Македония) като командир на Девети пехотен полк. Дрангов е талантлив военен публицист.

Автор е на редица съчинения като: "Помни войната!” , ” Съвети за строеви офицери" и др.

[Тайко]

143 години от Освобождението на България от петвековното османско иго

ГАЛЕРИЯ: ПОМНИМ ЛИ ГЕРОИТЕ СИ ?

Опълченецът Марин Савов Шиков участва в три войни и проявява завидна храброст и себеотрицание в тях

Марин Савов Шиков е роден в карловското село Баня, през 1851 година. Става член на местния революционен комитет. След предателството на Димитър Общи през есента на 1872 година, започват арести на комитетски дейци от Вътрешната революционна организация . За да се спаси от турските власти, Марин Савов решава да избяга във Влашко .

През 1876 г. войводата Филип Тотю създава доброволческа чета "Балкански лев" за участие в Сръбско-турската война . В нея се включва и Марин Савов. В боя при Чипровци той се отличава със своя точен мерник, като артилерист и поразява с оръдието си турския топ, като убива прислугата му.

Впоследствие, с точните си изстрели отблъсква атаката на аскера и го обръща в бягство. В този момент обаче му привършват снарядите, а войводата Панайот Хитов решава да отстъпи с момчетата си от позицията, защото бил получил лоши вести за разгрома на Ботевата чета и потушаването на Априлското въстание. Свикан е съвет и четата решава да се изтегли в Сърбия.

Там тя се влива в руско-българската доброволческа бригада, командвана от руския генерал Михаил Черняев. Марин Савов е включен в 3-ти доброволчески батальон, под командването на майор Чиляев и проявява храброст в боевете при Зайчар, Креват-Гредетин и Алексинац. Заради това той е награден със сръбски орден. След поражението на Сърбия, останалите живи българи от руско-българската доброволческа бригада се прехвърлят през Дунава и заминават за Плоещ, където се записват в Българското опълчение.

Те вземат участие в Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г., под командването на генерал Николай Столетов. Опълчението е включено в състава на Предния отряд на генерал Йосиф Гурко. Марин Савов се сражава геройски в сраженията на Шипка и Шейново. В боя на Шипка е ранен в крака, но не напуска своя боен пост и продължава да се сражава с налитащите турци. За проявен героизъм и себеотрицание, е награден с Георгиевски кръст за храброст.

След Освобождението, Марин Савов се завръща в родното си село и създава семейство. Раждат ми се пет сина и три дъщери. През 1885 г. Марин Савов участва съединисткото движение. Той е избран за председател на комитета в село Баня. След извършеното на 6 септември Съединение, заедно с председателя на Временното правителство, д-р Георги Странски и други министри посреща княз Александър Батенберг, който минава през село Баня, на път за Пловдив

На 2 ноември 1885 г. Сърбия напада вероломно българската държава. Марин Савов с записва доброволец в армията се сражава самоотвержено в боевете при Сливница и Пирот. За проявена храброст Марин Савов е награден с орден “За храброст“.

При обявяването на 5 октомври 1912 г. на Балканската война, Марин Савов, отново се записва доброволец, но поради напредналата му възраст /61 години/, го връщат у дома..

В армията са мобилизирани и заминават на фронта синовете му Саво, Вълко и Димитър. Те участват в двете Балкански войни и в Първата световна война .

Внукът на Марин Савов, подпоручик Мончо Маринов участва в заключителния етап на Втората световна война и загива геройски при река Драва, в Унгария. Марин Савов умира на 16 март 1926 година в родното си село .

Днес дружество на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва в град Баня, община Карлово, носи с достойнство и чест името на своя патрон - Марин Савов Шиков.
По материали на дружеството на СОСЗР "Марин Шиков"/

[Тайко]

Преди 76 г. Първа българската армия започва боевете при река Драва

На 6 март 1945 г. Първа българска армия започва боеве в рамките на Дравската отбранителна операция по време на Втората световна война срещу войски на Третия райх, настъпващи в района на Нагятад-Хересне в опит да създадат предмостие на северния бряг на река Драва.

Тя е част от отбранителната Балатонска операция.

Балатонската операция е последната отбранителна операция на Червената армия против германските войски по време на Втората световна война. Провежда се в периода от 6 до 21 март 1945 г. с част от силите на 3-ти Украински фронт (четири общовойскови и две въздушни армии) при съдействието на 1-ва българска армия и 3-та югославска армия.
Без да се съобразява с пряката заплаха за Берлин след зимното настъпление на Червената армия, немското ръководство през пролетта на 1945 г. решава да нанесе контраудар в Унгария. То планира да ликвидира дълбокото оперативно вклиняване на 3-ти Украински фронт на десния бряг на Дунав между река Драва и езерото Балатон, да изтласка съветските войски зад Дунав и по този начин да ликвидира заплахата за Виена и южните райони на Германия. Освен това в района на Балатон се намират едни от последните достъпни за германците нефтени находища, без които военновъздушните и бронетанковите сили на Германия остават без гориво.

Пролетното пробуждане е предвиждащ с три разсичащи удара да раздроби и унищожи по части основните сили на 3-ти Украински фронт. Планира се главният удар между езерата Балатон и Веленце да бъде нанесен със силите на 6-та танкова армия на СС и 6-та полева армия в югоизточно направление. Вторият удар следва да се нанесе от 2-ра танкова армия срещу силите на 57-ма съветска армия и българската 10-та пехотна дивизия по направление на Печ. Германският 91-и армейски корпус от състава на Група армии; трябва на форсира река Драва, да преодолее съпротивата на 1-ва българска армия и да се устреми на север, за да се съедини с 6-та танкова армия.

На Първа българска армия с командващ ген.-лейтенант Владимир Стойчев е поставена задача за упорита отбрана по северния бряг на Драва. В процеса на подготовката със заповед на командващия армията на 17 февруари 1945 г. са формирани два корпуса - 3-ти и 4-ти корпуси. За тяхното управление от България са изпратени два корпусни щаба, напълно окомплектовани с офицерски състав.

Трети корпус (8-а, 10-а, 12-а и 16-а пехотни дивизии) с командващ ген. лейтенант Тодор Тошев заема позиции на западния участък, граничещ на север с 57-а съветска армия; на юг - река Драва; на изток – 4-ти корпус на Първа българска армия.

Четвърти корпус (3-а и 11-а пехотна дивизии), командван от ген.-лейтенант Стоян Трендафилов, заема позиции за отбрана на южния, т.нар. дравски участък с югоизточен съсед 3-та югославска армия, на юг и югозапад северния бряг на р. Драва, на северозапад с Трети корпус.

Пробивът по направлението на главния удар е спрян от съветските войски на 15 март. Настъплението в стика между 57-ма съветска армия и българската 10-та пехотна дивизия е спряно с помощта на 12-та пехотна дивизия. Опитът за подновяването му е възпрепятстван на 10 март.

В района на Долни Михоляц хитлеристките войски успяват да форсират Драва и да създадат плацдарм с ширина по фронта 18-20 километра и дълбочина 5-6 километра. Тяхното настъпление е спряно с помощта на две дивизии от 133-ти съветски корпус.

От 12 до 19 март, след ожесточени боеве при селата Дравасоболч, Дравапалконя, Дравачехи, с помощта на 16-та пехотна дивизия предмостието е ликвидирано, войските на Вермахта са отхвърлени на юг от Драва и отбраната на българите в участъка е стабилизирана.

До 21 март, с помощта на български и съветски части, 3-та югославска армия ликвидира плацдарма при Валпово.

Успешното провеждане на Дравската операция проваля настъпателните планове на Вермахта, спомага за създаване на условия за настъпателната Виенска операция на Червената армия и по този начин ускорява края на войната.

Победата при Драва допринася и за бойния престиж на българската армия.

Загубите на българската армия възлизат на 1614 убити, а ранените са около 2500.

[Тайко]

На 8 март 1958г. почива революционерът от ВМОК и полковник от българската армия Петър Дървингов.
Той е роден в родолюбиво семейство на 25 май 1875 г. в град Кукуш. Първоначално учи във взаимното училище в родния си град, което завършва с отличен успех. По-късно жаждата му за знания го отвежда в Солун, а после заминава за София, където кандидатства и е приет във Военното училище. След дипломирането си през 1896 г. започва службата като млад офицер в 7-ми пехотен Преславски полк. През 1900 г. се прехвърля в 1-ви конен полк в столицата.

През периода 1902-1903 г. подава рапорт до своите началници и преминава в запаса, за да се отдаде на революционна дейност за освобождаването на поробените българи в Македония и Одринска Тракия. През 1902 г. участва като войвода на чета в Горноджумайското въстание. А на следващата година е избран за командир на Беласичкия отряд, с който взема дейно участие в избухналото Илинденско-Преображенско въстание. След разгрома му се изтегля с дружината си в България и отново постъпва на служба в армията.

През периода 1906-1909 г. учи в Генералщабната академия на италианската армия в Торино. След завършването й през 1909 г. е назначен за офицер в 3-ти конен полк в Пловдив. След това преподава във Военното училище в София. През 1911 г. става помощник-началник на разузнавателната секция към Щаба на армията.
В Балканската война взима участие като началник-щаб на Македоно-одринското опълчение.

През 1915 г. от Македоно-одринското опълчение се създава 11-а пехотна Македонска дивизия, в която влизат българи от Македония и Тракия. Тя включва 7 полка, от които 6 пехотни и 1 артилерийски, както и други подразделения с личен състав от 35 000 войници и офицери.
Почти всички носители на офицерски звания са родом от Македония. Командир на дивизията става генерал-майор Кръстю Златарев, а за началник щаб е назначен майор Петър Дървингов. В дивизията служат такива известни офицери като полковник Александър Протогеров и полковник Борис Дрангов.

През май 1916 г. – вече като подполковник, Дървингов е назначен за командир на 1-ви полк от 11-а пехотна дивизия. На следващата година е повишен в звание полковник и е изпратен за началник щаб на Моравската областна военна инспекция. В края на войната последователно заема длъжностите командир на 10-и пехотен полк и командир на 1-ва бригада на 10-а пехотна Беломорска дивизия.
Навсякъде, където служи, той се отличава със своята пословична любов и бащински грижи към поверените му воини, които обича като свои синове. Те също му се отплащат с доверие и преданост.
След войната, през 1919 г. преминава окончателно в запаса. За проявена храброст на бойното поле и заслуги при изграждането на българската армия е награден с множество ордени.

Полковник Дървингов е един от най-изтъкнатите български военни педагози и историци. Той е автор на много научни трудове като „Самоучител на възрастни хора”, „От Пловдив и София към Цариград и Скопие. Паралел на военните действия“, „Пирин и борбата в неговите недра“, „История на Македоно-одринското опълчение“, „Действията на 11 пехотна македонска дивизия от Криволак до Богданци - 1915 г.“, „Духът на бългaрската история”, „Опитите на българите да пресъздават себе си”, „Физическо и нравствено възпитание на българския народ” и „Книга за българския войник – неговия морален лик”, подчертава в свое изследване д-р Петър Ненков.
За своите големи заслуги при развитието на военно-педагогическата мисъл през 1932 г. е избран за дописен член на Българската академия на науките. Умира на 8 март 1953 г. в София.

[Тайко]

На днешната дата 9 март през 1230г., недалеч от река Клокотница и едноименното село, между българската войска, водена от цар Иван Асен II и войската на епирския владетел Теодор Комнин. Българите напълно разгромяват епирската империя, като пленяват епирския василевс заедно с цялото му семейство, а войската му освобождават.

Нарастващото влияние на Иван Асен II върху Сърбия и Латинската империя започва сериозно да безпокои епирския владетел. Особено подозрителни и опасни са за него стремежите на българския цар да се намеси във вътрешните работи на латинците и да стане опекун на малолетния император Балдуин II, като му даде за съпруга дъщеря си Елена. Този план може да осуети намеренията на Теодор Комнин и затова той насочва армията си срещу България с надежата за бърза и лека победа. Теодор Комнин е толкова сигурен в победата си, че взема в похода цялото си семейство и куп придворни.

В ранните часове на 8 март (денят на св.40 мъченици) двете враждуващи армии се срещат край река Клокотница на 10 км западно от Хасково. За да окрили по-малобройната си войска от българи, Иван Асен II заповядва пергамента с нарушения мирен договор да бъде набучен на копие. В последвалата битка българският цар проявява хитрост и отлична военна тактика, обръщайки в бягство ромеите и франкските рицари – наемници. Самият Теодор Комнин пада в плен заедно със синовете и дъщерите си.

Цар Иван Асен II заповядва височайшите пленници да бъдат откарани в столицата, а заловените обикновени войници да бъдат нахранени и пуснати по домовете им. Заради нечуваното си благородство и човечност цар Иван Асен II е почитан и обичан “и не само от българите, но и от ромеите, и от другите народи” – пише византийският хронист Георги Акрополит.

В чест на голямата победа Иван Асен II заповядва да се изгради (или обнови) църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в престолния град Търново Върху една от колоните и е издълбан надпис, който гласи:

„В лято 6738 [1230], индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка [албанска] и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин.“
Според една легенда ранените български войни са лекувани край днешните Хасковски минерални бани. Част от местния фолклор е и големият събор “Банско одуше”, за който се говори, че се провежда от векове в памет на загиналите в битката при Клокотница.

[Тайко]

НА 10 МАРТ 1943 г. ЦАР БОРИС III ОТМЕНЯ ПОСТАНОВЛЕНИЕТО НА ПРАВИТЕЛСТВОТО, ЗА ДЕПОРТАЦИЯ И СПАСЯВА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ .

Учили са ни, повтаряли са ни и в съзнанието ни вече необратимо се е запечатало, че България е единствената страна в Европа, спасила всички свои евреи през Втората световна война. Това се смята за уникално явление в онова време на пълно ожесточение, за един от върховете в политическата ни история, за едно от малкото неща, с които наистина можем да се гордеем.

Според преброяването през 1934 година евреите в България са 45 558 души, т.е. 0,7% от цялото население на страната. Сред тях няма големи банкери, индустриалците са само 84, а 1422 имат магазини.

По това време в България без напрежение съжителстват евреи, арменци, католици и други народности. В същото време не може да се отрече, че е имало и антисемитски прояви, макар че те не са масови и не отразяват настроенията на цялото население.

Ключова роля в съдбата на българските евреи играе Комисарството по еврейските въпроси, създадено през 1941 година. То е оглавявано от Александър Белев, фанатичен нацист, посветил се на идеята за унищожението на евреите. Той е един от първите българи, които разбират, че "радикалното решение" за евреите според Райха е пълното им унищожение.

В края на краищата Берлин иска България, Унгария и Дания да подготвят депортирането на техните евреи за концентрационните лагери в Полша. Отговорът на министър-председателят Богдан Филов, под давлението на цар Борис III e, че България има нужда от евреите за строежа на пътища.

Трудовите войски са инструмента, чрез който се спасяват българските евреи .До 1944 г. общият брой на Трудови войски е 90 000, от които евреите са малко над 12 000 или 15%. Без да се омаловажат проявите на антисемитизъм на отделни лица в системата, крайният резултат е запазването на живота на хиляди български евреи, доказали многократно с делата си своята огромна привързаност към българската държава и нация

Показателен е докладът на немския посланик Адолф-Хайнц Бекерле, който обяснява, че "българите не разбират еврейския проблем, нито борбата против еврейството, расовият въпрос по природа не им е понятен". Това показва, че сериозно изразен антисемитизъм в България няма.

Кулминацията на събитията:

Всичко е детайлно подготвено от Комисарството по еврейските въпроси, направени са списъци с евреите, уточнено е какво могат да носят, кои ще бъдат арестувани, как да се държат, за да избегнат проблеми. До всички областни управители са изпратени подробни указания.

Решението за депортацията и цялата подготовка е приготвена в пълна тайна, депутатите изобщо не са уведомени. Кюстендилската делегация незабавно заминава за София. Заедно с Димитър Пешев, подпредседател на НС, те се срещат с вътрешния министър Габровски, който отменя заповедта за депортацията. Много остра е реакцията на пловдивския митрополит Кирил, той изпраща телеграма до цар Борис, в която моли за милост към евреите. Нещо повече Кирил заплашва, че ако те бъдат качени на влака, той ще легне на релсите.

Ролята на цар Борис III:

Отстрани погледнато в цялата история изглежда все едно царят мълчи. Той изразява солидарност с определени евреи, с негово лично застъпничество или това на царицата, както и на хора от канцеларията му отделни лица получават изходни визи, което тогава е абсолютно забранено и успяват да напуснат страната. Борис не се противопоставя на законите, репресиращи евреите и ги подписва. Не прави нищо и за да спре депортирането на евреите от освободените територии. Всички анализатори обаче признават, че той не е бил антисемит, затова говорят близките му отношения с някои евреи.

Няма как тогавашният вътрешен министър Габровски да спре постановлението и да освободи евреите, без да се посъветва с царя,защото, според доклада на полицейското аташе Хофман до Гестапо заповедта идва "от най-висше място".На 10 март Цар Борис ІІІ издава заповед на вътрешния министър Петър Габровски, с която планираната депортация на евреите е спряна.

Хитлер нарича Борис "лисицата" - заради умението му да лавира и да бъде ту на една, ту на друга страна, а всъщност на никоя. В онази сложна ситуация, в която България е съюзник и силно зависима от Германия, да кажеш "Не" на исканията на нацистите може да бъде равносилно на самоубийство. Затова е спорно имал ли е царят полезен ход?

През 1998 година в музея на Холокоста в Йерусалим е поставена паметна плоча на цар Борис III и царица Йоанна за спасяването на българските евреи, през 2000-та година обаче тя е премахната заради протестите на македонските евреи, че лично царят е одобрил тяхната депортация.

Става въпрос за изселването на 20 000 евреи от беломорска Тракия(Гърция), и Македония(Сърбия).

Нека веднъж за винаги да стане ясно защо тези евреи не са могли да бъдат спасени:

Това са територии, завладяни от хитлерова Германия, но юридически не принадлежащи към България, в тях има българска войска(по силата на сключено споразумение между България и Германия), чиято задача е да опазва реда в интерес на Германия.

До края на 1943 година опитите за депортиране на българските евреи от страна на Белев и германците не спират. Те обаче продължават да удрят на камък. Междувременно Германия започва да губи на фронта, това още повече отслабва силата на влиянието им. Евреите остават в провинцията и в трудовите групи до септември 1944 година, а министър-председателят Иван Багрянов отменя репресивните мерки срещу тях.

Героите, намесили се в съдбата на българските евреи през 1943 година са много: цар Борис, Димитър Пешев и другите депутати, Българската православна църква и най вече Българският народ!