Българска бойна слава.

[Тайко]

ДА ОПАЗИМ СПОМЕНА ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ПОЛКОВЕ.

На 19 януари се навършиха 132 години от създаването на един от най-славните полкове на Българската армия, 23-ти пехотен Шипченски полк

доц. д-р Петър Ненков

23-ти пехотен Шипченски полк е формиран в Казанлък на основание Указ № 11 от 19 януари 1889 година от 3-та и 4-та дружини на 12-ти пехотен Балкански полк.

Полкът участва в Първата балканска война 1912-1913г. в състава на 2-ра пехотна бригада от 8-ма Тунджанска дивизия. Във войната полкът участва в обсадата и овладяването на Одринската крепост, като част от войските на Източния сектор на 2-ра армия, начело с генерал-майор Георги Вазов, по-малък брат на народния поет Иван Вазов.

Щурмът на крепостта започва в 13.30 ч. на 11 март с мощна артилерийска подготовка, която продължава да 19.30ч. Артилерията на Източния сектор започва обстрела по- късно и го прекратява към 18.30 часа Турската артилерия отговаря на огъня и започва артилерийски двубой, в който вземат участие повече от 1000 оръдия.

В полунощ българските части заемат изходно положения за атака и под прикритието на тъмнината, спазвайки светло и звукомаскировката, без стрелба и бойния вик ура, настъпват с щурмови колони срещу предната позиция на крепостта .
В атаката на предната позиция вземат участие 23-и Шипченски, 10-и Родопски, 32-и Загорски, 29-и Ямболски, 56-и, 57-и и 58-и пехотни полкове В 4 часа сутринта те достигат до телените заграждения и телерезачите започват да устройват проходи в тях. Турците са изненадани и откриват безразборна стрелба. Там където няма проходи българските пехотинци разкъсват с лопатки и щикове телената мрежа и атакуват на нож противниковите траншеи. Част от турските войски се оттеглят към главната позиция, други приемат удара. Завърза се жесток ръкопашен бой, в който българите надделяват. В ръцете на българските полкове падат хребетите Куштепе, Карабаир, форта Маслака и три турски батареи. До 9 часа сутринта предната позиция в Източния сектор е превзета. В плен попадат 800 турски войници и офицери, 6 тежки картечници и 20 оръдия. Дневната атака на фортовия пояс на крепостта проведена на 12 март не успява, поради силната турска съпротива и слабата й организация.

Полковете от Източния сектор на 2-ра армия, всред които и 23-ти Шипченски полк започват да се подготвят за щурм на фортовия пояс на крепостта. С изгрева на луната в 22.55ч. на 12 март българската артилерия открива интензивен огън по турските укрепления. Постепенно тя пренася огъня си в дълбочина на противниковата отбрана, с което не позволява на турците да контраатакуват.

Настъплението на пехотата започва в 23.30 ч. След направата на проходи в телените заграждания тя започва устремна и неудържима атака.Атаката на 23-и Шипченски полк се задъхва от дадените жертви и силната съпротива на противника. Турците във форта Айвазбаба подвеждат резерви и контраатакуват полка. На молбата на командира на полка за подкрепление, генерал Георги Вазов нарежда да събере полковите поддръжки, леко ранените от лазарета, писари, ординарци и тиловаци и лично да ги поведе в атака начело с духовата музика и бойното знаме.

В решителния момент на боя, конното отделение на майор Друмев се изнася в галоп и пристига на помощ на шипченци. То се развръща и открива огън с право мерене срещу форта, пред изумените погледи на турците, които се надигат от окопите, за да видят това чудо невиждано - артилерията да изпревари пехотата.

Това вдъхва кураж на пехотинците да се вдигнат отново в атака начело с командира на полка, полковник Иван Пашинов . Завързва се тежък ръкопашен бой. Малко след 6 часа турският командир на форта Айвазбаба уведомява по телеграфа коменданта на Одринската крепост, Мехмед Шукри паша, че оръдията му са унищожени, артилеристите му са мъртви, а българите навлизат в форта. След това унищожава телеграфа и се застрелва. Така страховитият форт на Одринската крепост, Айваз баба е овладян от воините на 23-и пехотен Шипченски полк.

Във Втората балканска война юни-юли 1913г. 23-и пехотен Шипченски полк води боеве със сърбите при река Брегалница, при Дегермен чифлик, Чардакли, при Осоговската планина, при Сива кобила, Чука, Ждрапаница и Балтаджиница.

В Първата световна война, през 1915 г.полкът воюва при връх Китка, село Търновац, село Равна, село Вина, село Орешац, село Шуман, Топла и Сако Баня и гребена Лясковик, село Ботум. През 1916 г. воюва при село Звезда, Мала Нидже планина, село Върбени, при Кенали. През 1917 г. полкът води боеве на позицията по гребена, южно от село Рещани /северно от Битоля/. През 1918 г. до края на войната полкът е на Беломорския фронт, източно от град Серес.

През 1919 г. полкът е разформирован и от състава му се формира 3-та дружина на 12-ти пехотен Балкански полк. През 1928 г. се формира отново 23-ти пехотен Шипченски полк, но до 1937 г. носи явното наименование дружина. На 5 юни 1937 г. полкът се преименува на 30-ти пехотен Шейновски полк.

През юни 1939 г. се формира отново 23-ти пехотен Шипченски полк, като негова втора пехотна дружина е 28-а пехотна Стремска дружина в Карлово и той взема участие в заключителния етап на Втората световна война 1944-1945 г., в състава на 8-а пехотна Тунджанска дивизия на Първа българска армия, с командващ, генерал-лейтенант Владимир Стойчев.

През септември 1944 г. в щаба на 23 пехотен Шипченски полк е получена заповед за обявяване на мобилизация и попълване състава със запасни чинове. На 27 септември полкът се изнася в района на село Любимец. От гара Любимец на 28 ноември, е натоварен на 4 ешелона, целия личен състав на полка с въоръжението и той заминава по направлението гара Ниш - Белград. След пристигането на гара Белград на 3 декември, полкът в пеши марш се отправя в района за разполагане около село Товарник.

На 22 декември полкът под командването на подполковник Мартин Мартинов взема участие в неуспешната Сремска настъпателна операция на Първа българска армия . Съвместно с 12-ти пехотен Балкански полк започва настъпление по направлението с.Бановци-с.Оролик-гара Оролик-с.Слаковци. В периода 23-25 декември полкът води активни бойни действия, но не успява да пробие отбраната на противника, въпреки че му нанася значителни загуби. В боевете 23-ти пехотен полк понася значителни загуби. Загиват 120 души, а ранените са 225.
На 8 и 9 януари 1945 г. дружините на полка се прехвърлят през р. Дунав при село Илок и в периода 17-19 януари,заемат участъка от фронтовата линия, в района Болхо-Бабоча. На 15 януари 1945г. 23 пехотен Шипченски полк е разквартируван в унгарския град Печ . През нощта на 18 януари бойците от полка сменят 109-и съветски стрелкови полк, с командир, подполковник Новиков .

В периода от 26 януари до 26 март полкът подобрява и укрепва отбранителната си позиция, организира активни разузнавателни действия и патрулни нападения през река Драва. В резултат на тези действия са унищожени наблюдателни и огневи точки на противника, убити и пленени са десетки противникови войници и офицери.
На 23 февруари 1945 г. до чифлика Ферче, противникът внезапно атакува позициите на полка след ураганна артилерийска подготовка. Въпреки изненадата воините от полка успяха да отблъснат нападението.

На 24 март 23-ти Шипченски полк взема участие в Мурската настъпателна операция на Първа българска армия. В периода 28-31 март 1945 г. полкът атакува укрепената линия „Маргит” и опорните пунктове на противниковата отбрана в селата Бирка, Терез, Декенеш, Готалово. Отбраната на противника е пробита. В село Декенеш противникът оставя над 500 души убити. В района на гарата са пленени 60 немски и унгарски войници и 2 ешелона с бойна техника и имущество. При село Ертилош полка пленява 54-та унгарска гранична бригада в състав от 800 души, с цялото въоръжение и имущество.

След завършване на настъпателните бойни дествия, полкът заема участък за разполагане по северния бряг на река Драва, от устието на река Мур до село Новачка.

В началото на май 1945 г. 23-ти полк в състава на 8-ма Тунджанска дивизия започва преследване на отстъпващите немско-унгарски части в полосата между реките Мур и Драва.
На 8 май полкът достига района на град Чаковец и село Благовец и тук вечерта се получава вестта за капитулацията на нацистка Германия. В периода 10-12 май частите на полка в походни колони продължават движението си на северозапад по посока на град Марибор-Дравоград и достигат село Дистелхоф в Австрия, където се разполагат на лагер.
На 18 май полка получава заповед за връщане обратно в Унгария и след 5 дневен преход на 23 май се разполага на лагер в околностите на Надатяд. На 1 юни от гара Шомождоб полкът натоварен на ж.п. платформи тръгва за България и пристига на 2 юни в Нови сад. На 5 юни частите са натоварени на ешелон на гара Белград и заминават за България.
На 6 юни 1945 г. полкът пристига в Казанлък. На 8 юни вечерта целият полк по роти, начело в бойното знаме е построен на площада в Казанлък Започва тържествен митинг по посрещането на полка и отдаване почит на загиналите в боевете войници и офицери.

Командири на 23-и пехотен Шипченски полк са били:
майор Тодор Мицев, подполковник Вълко Велчев, подполковник Христо Гюлмезов, подполковник Добри Иванов, подполковник Георги Митов, полковник Иван Пашинов, майор Теню Бойдев, подполковник Петър Манев, подполковник Парашкев Пошев, подполковник Светослав Лопушанов, полковник Рашко Бораджиев, полковник Иван Деведжиев, полковник Димитър Владков, подполковник Никола Чалъков, подполковник Мартин Мартинов.

На снимките : Бойното знаме на 23-и Шипченски полк, полковник Иван Пашинов - командир на 23-и пехотен полк в Балканската война/ впоследствие става генерал/, овладения от шипченци форт на Одринската крепост, Айваз баба, посрещането в Казанлък на 23-и Шипченски полк след края на Втората световна война и паметникът на полка в Казанлък.

[Тайко]

Рачо Петров заема редица постове в българската армия, а след уволнението си през 1896 г. се занимава с политическа дейност.

Два пъти е министър-председател на България – първият път оглавява временното 21-во правителство от 25 януари 1901 г. до 4 март 1901 г., а вторият – 26-ото правителство от 19 май 1903 г. до 4 ноември 1906 г.

Рачо Петров е роден на 19 февруари 1861 година в Шумен, Османска империя, в семейството на търговеца Петър Стоянов и съпругата му Юргица – дъщеря на крупния шуменски търговец Станчо Шалваджиев. Кръстен е с името Радуш. Близките му го наричат Радчо, а по-късно – Рачо, с което име е познат бъдещият български генерал.

През 1867 година е изпратен на училище, а през 1871 година постъпва в гимназията в Шумен, където негов учител по геометрия и тригонометрия е Панайот Волов, а по история – Тодор Джебаров.

След смъртта на баща си, в началото на 1878 година Рачо Петров заминава за Разград, където за кратко работи при предприемача Димко Ачков. Там научава, че в Пловдив се провеждат курсове по руски език, и се отправя към главния град на Източна Румелия с препоръчително писмо от руските власти и с дипломата си за завършената Шуменска гимназия.

По това време в Пловдив се формира така наречената Командата на волноопределяющите се, чиято цел е да подготви кадри за бъдещото Военно училище. По стечение на обстоятелствата, началникът на току-що приключилия курс по руски език капитан Николай Флейшер става и първият началник на това училище.

Обучението започва на 22 юли 1878 година, когато Рачо Петров е зачислен като редник към Татар-Пазарджикска №22 пеша дружина. В края на август, за броени дни Петров е издигнат с три чина до прапоршчик и командирован в току-що създаденото Военно училище в София.

На 10 май 1879 година завършва в първия випуск на училището, произведен е в чин подпоручик и получава назначение в Деветнадесета шуменска пеша дружина. Малко по-късно е прекомандирован към Военното училище като инструктор и остава в София.

През следващата година успешно взема конкурсния изпит за следване в академия. Така на 13 октомври 1880 е зачислен в младшия клас на Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. През март 1882 е произведен в чин поручик. През април 1883 година поручик Петров завършва академията и е изпратен на практически занятия в лагера на войските от Одеския военен окръг, където остава до септември същата година.

При завръщането си в България през септември 1883 година поручик Рачо Петров отказва предложение от руското командване да стажува в Русия. Назначен е за ротен командир в Тетевенска №5 пеша дружина в София.
В началото на 1884 година е преведен в Орханийска №11 пеша дружина в Шумен. По негова инициатива, както и на други млади офицери, военните балове в града започват с българско хоро. През март 1885 е произведен в чин капитан, зачислен към генералния щаб и назначен за бригаден адютант в щаба на 1-ва пехотна бригада в София.

На 9 септември 1885 година – три дни след Съединението на Княжество България и Източна Румелия – княз Александър Батенберг назначава капитан Рачо Петров за началник на щаба на Действащата армия.

В това си качество Петров планира, координира и направлява отпора срещу сръбските войски, нападнали България в началото на ноември същата година. Оценявайки политическия и психологическия ефект от евентуална загуба на София, той избира рискованата стратегия да прегради пътя на сърбите преди пристигането на войските от Южна България, като избира за решителното сражение позицията край Сливница.

Въпреки очертаващото се числено надмощие на сърбите, убеждава министрите против намеренията на княза да изтегли войските към Ихтиман. За да спре обхода на южния фланг и да спечели време за съсредоточаване на южнобългарските войски на Сливнишката позиция, хвърля Радомирския отряд, събран от разбити и необучени части без артилерия, в самоубийствена атака срещу Моравската дивизия край Брезник.

За участието си в Сръбско-българската война е награден с орден „За храброст“ II степен. През 1886 г. е произведен в чин майор. Остава начело на щаба на армията до 1894 г. През 1887 г. е началник на Военното училище.

В политическата криза, последвала проваления русофилски преврат от август 1886 и абдикацията на княз Александър, майор Рачо Петров подкрепя Регентството като съдейства за усмиряване на бунтуващите се офицери в страната.

Изпратен е в Северна България, за да неутрализира опита на Каулбарс да привлече подкрепа от местното население и гарнизонни командири. В отговор на бунтовете в Силистра и Русе през февруари 1887 правителството изпраща Петров във втория град с извънредни пълномощия на главнокомандващ и подробни инструкции за разправа със заловените метежници.

През лятото на 1887 Рачо Петров наследява за кратко Данаил Николаев начело на военното министерство, но отстъпва поста с назначаването на правителството на Стефан Стамболов.

На 2 август 1888 „за особени заслуги“ е произведен в чин подполковник. При управлението на Стамболов остава начело на генералния щаб – на заден план в сравнение с военните министpи Сава Муткуров и Михаил Савов, но с доверието на княз Фердинанд. На 2 август 1891 „за отличие“ е произведен в чин полковник.

През април 1894, след конфликта между Савов и Стамболов, Петров е назначен отново за военен министър. Остава военен министър при управлението на Константин Стоилов до 1896 г.

Поддържа близки отношения с представителя на ВМОРО Гьорче Петров. През ноември 1896 година напуска правителството в знак на протест срещу реабилитацията на офицерите русофили, въпреки заплахите на Фердинанд, че може да бъде убит като Стамболов.

След излизането си от правителството на Стоилов, Рачо Петров се занимава с предприемачество. През юли 1898 е определен за пълномощник и съдружник в събирателното търговско дружество за строежа на железопътната линия от Радомир през Кюстендил до Гюешево, за чието изграждане пледира още като военен министър. Строителството, което трябва да свърже София със Скопие, не е осъществено, поради недостиг на държавно финансиране и съпротива на турските власти в Македония.

В подготовката на изборите за XI Обикновено народно събрание провежда чистка на местната администрация от поставеници на Либералната партия. По тази причина влиза в конфликт с министър-председателя Тодор Иванчов, който подава оставка, и с подкрепата на княза съставя ново преходно правителство, натоварено от Фердинанд с провеждането на изборите през януари 1901.

През 1903 – 1906 г. оглавява правителство от представители на Народнолибералната партия и безпартийни. Подава оставка след аферата „Шарл–Жан“.

Проведена през 1910 година парламентарна анкета установява, че Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лихвена сметка в Българската народна банка, в която постъпват и негови лични средства. Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. В състояние на конфликт на интереси влага значителни суми в облигации по българските държавни заеми. Подобни злоупотреби са обичайни за министрите през този период.

Скоро след като излиза от политиката, през 1908, генерал Рачо Петров основава и оглавява (до 1911) Съюза на запасните офицери.

През Балканската война е назначен за съветник в свитата на престолонаследника Борис. В края на октомври 1912 преговаря с гърците за допускане на Седма Рилска дивизия в превзетия от тях Солун.

На 20 юни 1913 – дни след избухването на Междусъюзническата война, Рачо Петров е назначен начело на разположената около Цариброд и Трън Трета армия.През следващите дни ръководи безуспешните операции за овладяване на Враня и Пирот. Напредването на поверената му армия към Южна Морава е спряно от сърбите при възвишението Букова глава, а атаката към Пирот е спряна от главното командване, поради необходимостта от прехвърляне на подкрепления за разбитите български войски в Македония. След края на войната, на 2 август 1913, Рачо Петров е повишен от генерал-майор в чин генерал-лейтенант.

През декември 1915, по време на Първата световна война, генерал Петров става началник на новосъздадената Македонска военноинспекционна област. Заема длъжността до октомври 1916. Зачислен е към щаба на действащата армия. През 1917 г. излиза в запас по собствено желание.

При правителството на Александър Стамболийски (1920) той е съден на 75 години затвор. Прекарва 4 години в затвора, след което пада правителството на Стамболийски и е амнистиран през 1924 г. На 6 май 1936 г. лично цар Борис III го удостоява с най-високото звание генерал от пехотата.

Генерал от пехотата Рачо Петров умира на 22 януари 1942 г. в гара Белово – Пазарджишко.

[Тайко]

„ГРОБОВЕТЕ НА ТРИКЕРИ“ - УЖАСЯВАЩ РАЗКАЗ ЗА ТРАГЕДИЯТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ВОЕННОПЛЕННИЦИ В ГЪРЦИЯ СЛЕД МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА, 1913 Г.
Войните, които Отечеството ни води през отминалия ХХ век, завършиха катастрофално за народа ни. Освен откъснатите големи части от българската територия с населяващите я наши сънародници, в ръцете на враговете останаха и значително число военнопленници и заложници. Ако смятате, че комшиите ни се съобразяваха с международните военни конвенции за воденето на военните действия и отнасяне към пленниците и мирното население, грешите. Пребиваването в плен и в заложничество беше една ужасяюща мартирология, до която нашите изследователи не смееха да се докосват. А поради българското мълчание страната ни беше обвинявана в какви ли не прегрешения и издевателства над чуждоезичното население в местата, където се водеха военни действия.

Карнегиевата анкета не само показа истинския образ на противниците ни през Балканските войни, но и заклейми престъпленията на довчерашните ни съюзници и съвзелия се от уплахата турски аскер и башибозук, преминал в настъпление дори в старите предели на България. Въпреки че анкетата бе отпечатана и престъпленията на съседите ни бяха заклеймени пред цивилизования свят, първата национална катастрофа беше узаконена в Букурещ на 28 юли 1913 г. Приказките, че не може да се говори за национална катастрофа и че България била излязла от войната с териториални придобивки, са празни думи. Отпочиналите по време на Балканската война гръцки войски лесно завладяха срещу малобройната българска войска териториите от Егейска Македония, населени с компактни маси българско население, и го подложиха на пълно унищожение и прогонване, като родните градове и села бяха опожарени. Придобитата по Букурещкия договор Западна Тракия само за няколко седмици бе обезбългарена от съюзените гръцки мародери и турски башибозук. Гъсто населените от българи територии в Гюмюрджинско бяха разорени и богатите български села и градове бяха първо разграбени и след това опожарявани. Същото стана и в Източна Тракия. Преди да попадне в територията на България, град Струмица и околността му бяха подпалени и разорени от гърците, като останалото живо население побягна към останалите свободни български територии. За сръбските злодейства във Вардарска Македония документите и фактите са също категорични. И тук народът ни е подложен на зверско изтребление и жестока денационализация. Спасиха се само тези, които успяха да побягнат и се доберат до свободните български територии. Румънските лешояди, дегизирали се като „миротворци”, заграбиха и присъединиха към подарената им през 1878 г. от Русия Северна Добруджа и богатата Южна Добруджа и с най-вече с руска подкрепа също започнаха физическо изтребване и жестока денационализация над изпадналите в беда наши сънародници. Дори техните историци публикуваха дебели псевдонаучни томове, доказвайки румънския характер на Добруджа, а една развратна бивша румънска кралица си построи резиденция в нашия Балчик, където и днес северните ни съседи все още ходят на поклонение и ронят сълзи от умиление.

А каква злощастна съдба постигна българското население от Егейска Македония. То е клано и осакатявано, а тези, които са оцелели, са изпратени или на заточение по гръцките острови, или издавени в морето. Тези ужасяющи безчинства трябва да се познават, за да знаем миналото си и да имаме отворени очи към собствената си съдба като българи. Разбиването на Солунския гарнизон през юни 1913 г. слага началото на гръцкия поход на север през българските градове и села, след като Кобургготският престъпник и неговите български слуги и царедворци не бяха осигурили защита на мирното население. Следват страшните дни и нощи за Кукуш, за Демир Хисар, за Сяр, за Енидже Вардар и за други цветущи до този момент български центрове. Ужасяющи са разказите за клането на българите в Серската девическа гимназия, клани от гърци и власи-гъркомани като животни. Нищо не може да изтрие от съзнанието ни писъците на изнасилваните жени и деца от гръцките скотове. Пък и те сами си ги описват, даже се хвалят с това в заловените писма. Но и тази позорна дейност не успяват да довършат, тъй като остават за свидетели недозакланите българи, чиито разкази са отпечатани в Карнегиевата анкета и в книгите с разкритията на проф. Любомир Милетич. Същата съдба сполетява и тракийските българи, които попадат под гръцко-турските издевателства и безчинства, защото и там българската войска е малобройна. Вероятно трябва да е бил луд българският коронован престъпник или някаква друга причина трябва да има, за да даде заповед за започването на Междусъюзническата война, след като няма никаква предварителна военна подготовка. Днес българските историци славят паметта му и се чудят къде в свещената българска земя да бъде погребан този недостоен и престъпен владетел, който през 1918 г. е изгонен позорно от най-близките си политици от правителството на Александър Малинов. Правителството на Андрей Ляпчев не му разрешава през 1930 г. да присъства на сватбата на сина си - цар Борис ІІІ, а през лятото на 1943 г. пък правителството на проф. Богдан Филов също не разрешава да присъства и на погребението му. Едва ли е минавало и през ума на Кимон-Георгиевото правителство да повика Фердинанд да запали свещ над неизвестния гроб на другия му син - принц Кики, осъден и гръмнат от Народния съд през 1945 г. И по-горе го казах, а сега и ще го повторя, че се чуват и гласове на историци-професионалисти, че България е излязла от Балканските войни с нови териториални придобивки и не е загубила от старите си територии с изключение на Южна Добруджа. А къде отидоха българските земи и народ в Македония, Тракия и Беломорието, а конекрадците от Влашко не успяха ли да присъединят към грабната през 1878 г. Северна Добруджа и останалата част от българската житница и люлка на българската държавност?! А не бяха ли откъснати през 1919 г. и присъединени към ограбеното през 1913 г. и Западна Тракия, Западните покрайнини и Струмишко? Нима ние днес измислихме тези две национални катастрофи, а не дедите ни, които гинеха по фронтовете, и с тези думи определиха българските трагедии, които се разиграха през 1913 и 1919 г. и на които главен творец е Кобургготската лисица, за когото още Стефан Стамболов беше предсказал, че ще разкатае майката на България. А репарациите с астрономически цифри нима не ги плащаше този народ и нима те не ни бяха завещани от този „просветен монарх”? А това, което не беше доизклано и изгонено от народа ни в Гърция, беше прогонено с българо-гръцките преселнически спогодби. А за сплашване на двоумящите се българи беше проведена показната акция и разстрел на мирните селяни от Търлис, които бяха завързани и избити с картечница по подобие на клането над българите в с. Гарван. По такъв начин се ускори ходът на преселението, тъй като трябваше да се освободи място и територия за гръцките несретници, прогонени от турците след малоазийската катастрофа, и за изгонените гърци от Русия. Малко са случаите от човешката история, когато един народ е подложен на изтребление само заради етническата си принадлежност, нещо, което сполетява сънародниците ни в Тракия и Македония. Не се чудете защо са толкова много бежанските квартали из селата и градовете на цяла България. Там живеят потомците на недоизкланите българи и когато някои от българите поискаха да се върнат след падането на режима на полковниците в Гърция, не им беше разрешено, а само на гръцките политически емигранти-комунисти. Мой близък, който и днес живее в Австралия, отиде в родното си Гумендже благодарение на австралийския си паспорт, но преди да замине, си остави всичко, уличаващо го, при мене и се сбогувахме, като че ли няма повече да се видим. Но слава богу - завърна се! В Гърция можеш да бъдеш всякакъв, дори и помак, и каракачанин, но не и българин. Погледнете правните дефиниции за геноцид и сами определете под какъв режим са поставени в миналото и днес българите в земите на българските първоучители св. св. Кирил и Методий. А режимът спрямо българите в омразната на гърците бивша Югославска република Македония е идентичен с гръцкия спрямо недоубитите българи.



От лятото на 1913 г. България беше изправена пред страшното изпитание да се възстановява след жестокото поражение и сполетялата ни национална катастрофа. Но това не беше всичко. В ръцете на съседите ни останаха изпадналите в плен войници и офицери заедно с отвлечени мирни българи.
По-долу ще прочетете една книжка, която днес не бихте могли да откриете не само в големите български библиотеки, а и в антикварните книжарници. Вероятно са малко и тези, които я притежават в личните си библиотеки. Като че ли някой бе заинтересован гласът на истината да не стигне не само до сънародниците ни, но и извън България. След излизането на книжката срещу автора й Владимир Сис са организирани три атентата в София, а по-късно успяват да го принудят да замлъкне и да изгние по скалъпени нелепи обвинения в чешките затвори. Като че ли са толкова много благодетелите и приятелите на България, та и неговото име лека-полека бе забравено.
Преди да прочетете сърцераздирателния разказ на изтъкнатия приятел на народа ни, чешкия публицист, журналист и учен Владимир Сис, би било хубаво да си припомните новелата на големия наш писател Емилиян Станев „Крадецът на праскови” и на вече принадлежащия на класиката в нашето кино едноименен филм с Невена Коканова и сърбина Раде Маркович. Филмът бе класиран като един от най-добрите български филми на всички времена и се върти непрекъснато по сърбоманските български телевизии, а новелата се изучава в училище и в университета и българската простотия се умилява и плаче над съдбата на този „изстрадал” сръбски учител, попаднал в „лапите на българската военщина”. По-добре поплачете над съдбата над сънародниците ни, избити или измъчвани в ръцете на комшиите ни, православни християни, а после над чуждия гроб. В интерес на истината трябва да се отбележи един важен факт, който вероятно родните ни многознайковци и сълзливи читатели и зрители едва ли знаят. Международните червенокръстки и др. институции признават поне това на България, че е изпълнявала стриктно Женевските спогодби по отношение на военните действия и военнопленниците. Дори в онези военни години излиза от печат на френски език една немалка по обем книга с писмата на чуждите военнопленници, попаднали в български плен, до семействата им. Четете и сравнявайте с разказите на дедите си и вижте дали българските военнопленници са можели да пишат до семействата си и да получават писма и колети и после ругайте народа си!

Тук ви поднасяме забравената книжка от благородния чех „Гробовете на Трикери”, показваща отношението на гърците към българските военнопленници и свидетелство за незачитането на международните конвенции относно третирането им. Този въпрос в българо-гръцките отношения съществува в периода на войните на два пъти - през 1913 г., след Междусъюзническата война, и след 1918 г., в резултат на Солунската конвенция, с която България излиза от Първата световна война. Създадените военнопленнически депа-лагери и третирането на българските военнопленници е и извън всички хуманни норми. Военнопленниците са избивани, осакатявани, лишавани от здравни грижи, храна и вода, използвани са за робски труд, имената са им заменяни в регистрите с гръцки, за да не бъдат открити от инспектиращите международни благотворителни и червенокръстки комисии. Задържани са в разрив с договорите и спогодбите, въпреки че там е регламентирано тяхното освобождение. Особено разтърсващ е разказът на Владимир Сис, който заради обичта си към българския народ по-късно ще заплати с живота си като „чешки фашист” в чехословашките затвори. През 1958 г. умира в затвора Леополдов. Към него ние, българите, трябва да храним най-добри чувства, тъй като той, освен че е блестящ журналист и общественик, прави сериозни приноси в българската историческа наука и многократно издига глас в защита на страната ни, която той чувства като втора родина. Без да го включвам тук, искам да припомня и за смразяващия кръвта разказ и на българина Димитър Доденов, който попада в ръцете на гръцките сатрапи и преминава във всичките техни лагери, депа и затвори като военнопленник от армията на Таяр паша. Тук ешелоните на смъртта водят към континентална Гърция и към егейските острови. Доденов прави списък и на укриваните български военнопленници от гръцките власти и описва нечовешките мъчения и режим, на който са подложени българските и турските военнопленници. Той показва промяната в отношението на гръцките власти към турските военнопленници след катастрофалното поражение в Мала Азия, което им нанасят турските войски, командвани от Мустафа Кемал паша. Той е затворник в крепостта Паламида и срещу прозорчето на неговата килия стърчи бесилката и гилотината, на които свършва животът на много български военнопленници. От неговите разкази ставате свидетели на това как пияни гръцки войници стрелят безразборно на месо срещу българските военнопленници, превозвани в конски вагони без вода и хляб. Ако читателят търси и художествени достойнства в тези ужасяющи разкази от гръцкия пъкъл, той ще ги намери както в разказите на Вл. Сис и Д. Доденов, така и в описанията на ген. Велизар Лазаров, комендант на българския гарнизон в Солун („Българският гарнизон в Солун през 1913 г.”), и на войника Георги Савчев („В гръцки плен”). Г. Савчев ни прави свидетели не само на доброволното попадане в гръцки плен, тъй като изпълнява заповедта на висшите си офицери да се предаде на противника след подписаната спогодба през 1918 г., и после описва бягството си от плен, където той и останалите му другари българи са поставени в робски условия. За нечовешките условия на живот на българските военнопленници в Сърбия и Гърция свидетелстват и сърцераздирателните писма на председателя на Дружеството за освобождение на военнопленниците Димитър Мишев до международни организации. А за читателите искам да припомня, че Мишев е баща на двама синове, загинали за освобождението на българите - единият в Тракия през Балканската война, а другият в Македония през Първата световна война. Д. Мишев е и редактор на книжката на Вл. Сис. Ужасяющата съдба и гавра с нашите сънародници, попаднали в ръцете на сърби и гърци и то не на бойното поле, досега като че ли е нарочно избягвана тема както в художествената ни литература, така и в театъра и киното, с изключения може би на забравената днес пиеса на Константин Мутафов и на направения по нея филм-трагедия в края на 20-те години на миналия век „Пленникът от Трикери”. А числото на българите, останали в заложничество и плен само след 1918 г., наброява над 140 000 българи и победителите не спазват клаузите да бъдат освободени всички български заложници и военнопленници след подписването на Ньойския мирен договор (27 ноември 1919 г.).

Документалните разкази за избиването на българските войници и офицери от Солунския гарнизон през юни 1913 г. разкриват също една неизвестна и трагична страница от българо-гръцките отношения. След разбиването на гарнизона са подложени на грабеж, поругаване и безчинства българските гимназии в Солун, Солунската българска митрополия, читалище, църкви и български квартали.
Но кой е Владимир Сис?

Владимир Сис

Роден е на 30 юни 1889 г. в Маршов, Моравия, в семейство на учител. Учи в Маршов и в гимназията в Бърно. Още в гимназията започва да членува в Младочешката партия на Карел Крамарж, но е разкрит от австро-унгарските власти, арестуван е и изключен от гимназията през 1908 г. През 1909 г. успява да избяга от затвора и се прехвърля в Германия, където започва да следва археология в Лайпциг. Още като студент посещава Балканите и обикаля Гърция, Сърбия, Албания, България и Турция, като започва да сътрудничи на сп. „Младоболеславске листи” и на в. „Народни листи”. Занимава се с проучвания в областта на античната и славянската палеография и археология и посещава Атон, Синай и Ерусалим и участва в археологически разкопки на остров Самос, Халкидики и Александрия. От 1912 г. живее в България. Тук се сближава с водача на ВМОРО Тодор Александров и с известните български публицисти Данаил Крапчев и Григор Василев. Поддържа тесни връзки и с проф. Иван Мърквичка. Вл. Сис участва в Балканските войни (1912-1913) и в Първата световна война (1915-1918). Още в началото на Балканската война е включен в Австро-унгарската червенокръстка мисия като помощник-санитар, която е прехвърлена в Димотика и Дедеагач. Същевременно изпраща и своите кореспонденции за героизма на българския войник от фронта за в. „Народни листи”. След приключването на войните започва един от най-активните му творчески периоди. Поддържа личния си дневник, който публикува през 1914 г. в Прага под заглавието „Критичните дни на България” (отпечатан на български език едва през 2005 г.). През същата година издава и сборника си с разкази от войната „Ние”. Представяйки се пред гръцките власти като немски археолог, успява да посети и остров Трикери, където са били прехвърлени с цел да измрат българските военнопленници от Междусъюзническата война.

През същата 1914 г. книгата му „Гробовете на Трикери” излиза от печат като приложение на сп. „Народ и армия”. 1914 г. се оказва наистина много плодородна за Сис. Почти едновременно в Швейцария и Прага излиза книгата му „Македония”, в която отстоява българския характер на областта и на населяващото я население, от която само една малка и незначителна част е преведена на български език. През Първата световна война Вл. Сис е доброволец и служи в 7-а Рилска дивизия. Освен че е по бойните полета като български войник, Владимир Сис активно се включва и в борбата на своя народ за независимост и възстановяване на самостоятелна чешка държава. По тази причина си навлича гнева на австро-унгарските власти, но намира закрила от правителството на д-р Васил Радославов, като е командирован с група учени от БАН и Софийския университет да проучва българските старини в Македония.

В края на 1918 г. участва в учредяването на Дружеството за българо-чехословашка взаимност в София, на което е избран за секретар, а през 1924 г. участва в създаването на дружеството и в Прага, където отново е избран за негов секретар.
През 1921 г. Вл. Сис се завръща в Чехословакия.

Публикува още книгите си „Ян Хус” (1915), „Нови Балкани” (1922), поредицата от статии „Писма от България (1919), „Кореспонденцията на д-р Константин Иречек с Марин Дринов” (1923), Българо-чешки речник (1924), работи върху книгата си „История на България от Освобождението до наши дни” и сътрудничи на чехословашки и български вестници и списания, в които се изявява като един от най-авторитетните и сериозни защитници на българските интереси, и то рискувайки да си навлече гнева на просръбски настроените чешки политици и държавници.
Като един от най-добре запознатите чехи с историята на България и на ВМРО Вл. Сис е призован като свидетел във втория процес в Табор (1924) срещу Йордан Цицонков, терориста на организацията, който изпълня смъртната присъда над земеделския водач Райко Даскалов в Прага. В показанията приятелят на България и на Тодор Александров отстоява отново българската истина и публично свидетелства за сръбските жестокости над българското население в Македония.
В Чехословакия Вл. Сис продължава да работи като журналист и публицист, като сътрудничи на сп. „Чехословашки обзор” и редактира в. „Народни листи”, като подготвя специалния брой на „Народни листи”, посветен на България. През 1929 г. е поканен да участва в честванията по случай 1000-годишнината от смъртта на цар Симеон, като пътува из цялата страна и изнася десетки сказки за българската история и за българо-чешките връзки през вековете. Работи усилено и върху биографията на големия чешки политик д-р Карел Крамарж. А от 1939 г. е избран за заместник-председател на Чехословашкия национален журналистически съюз. По време на немската окупация участва в некомунистическата съпротива, като поддържа връзки с чехословашкото правителство в Лондон. Популярното име на големия демократ и журналист се оказва пречка пред окупаторите да го преследват, но е спрян издаваният от него вестник „Народни листи”.

След Втората световна война през 1946 г. посещава за последен път втората си родина - България, като член на чехословашката журналистическа делегация.
През 1949 г. е арестуван от комунистическите власти по обвинение в държавна измяна и е осъден на 25 години затвор от чехословашкия държавен съд в Прага. Първоначално, тежко болен, е хвърлен в затвора Валдици, а на следващата година е прехвърлен в най-страшния чешки затвор Леополдов, където умира на 2 юли 1958 г. Реабилитиран е посмъртно на 11 април 1969 г. от Пражкия градски съд. Въпреки това забраната върху неговото име и творчество продължава да тегне и след реабилитацията му както в родината му, така и в България. Огромното му творчество, посветено на България, днес е напълно непознато.
Нямаме никакво намерение с повторното публикуване на разказа на Владимир Сис за трагедията на българските пленници на остров Трикери да ровим в стари рани, но смятаме, че изпълняваме нашия синовен дълг да припомним за саможертвата на дедите си, страдали и намерили гибелта си в ръцете на тези варвари от навечерието на ХХ век. И до днес се шири по света митът за съвременна Гърция като наследник на Античната Елада и люлка на човешката цивилизация, култура и хуманизъм. Смятам, че това е отхвърлено безапелационно, дори само с този кратък и изпълнен с драматизъм и много емоции разказ на благородния чех, името на когото трябва да поставяме редом с имената на Юрий Венелин, Дж. Макгахан, Уилям Гладстон, Джеймс Баучер, Бъкстоновци и Павел Милюков.
Разказът на Владимир Сис публикуваме цялостно без каквито и да било съкращения по неговия превод от 1914 г.

Цочо В. Билярски



Владимир Сис

ГРОБОВЕТЕ НА ТРИКЕРИ

Реших да посетя Трикери много отдавна - още когато бях в София, преди идването си в Гърция. И един ден, когато бях вече във Воло, съобщих желанието си на германския консул. Разбира се, истинската цел на посещението си аз скрих от него. Казах му само, че искам просто да посетя този остров, да видя там манастиря „Св. Богородица” и околностите, дето, може би, ще се намери нещо, което би заинтересувало един археолог, един филолог. Консулът искаше да ме разубеди. В Трикери, обясняваше ми той, са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани. Островът сега е гнездо на холерна зараза и всеки, който би стъпил там, ще се изложи на голяма опасност. Съвети - твърди разумни, които все пак не можаха да ме разколебаят. Боже мой, стотини гробове, стотини непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край!... Че аз именно това и исках да видя ...
Още вечерта на 11 май, без да слушам съветите на любезния консул, аз наех една малка лодка с платна, която по едно странно съвпадение носеше името на една известна мъченица от древните християнски дни - казваше се „Св. Варвара”. Рано на другия ден, преди да изгрее слънце, бях на пристанището. Един пристанищен стражар, още сънлив, се яви при мене.
- За къде? На Трикери?
- Да, приятелю. На Трикери.
- Че защо?
- Питай германския консул, той ще ти каже - малко грубо и на шега му отговорих.
Стражарят, докачен, важно клати глава: „Не може”. Но веднага един от гребците издигна трицветното германско знаме. Аз бях го заел от консула и видях сега каква неотразима сила и обаяние имаше. То ме освобождаваше от всяко подозрение, даваше ми път. Стражарят отстъпи. „Немец - навярно си помисли той, - никакъв българин не е ...”
Тръгнахме. Вятърът е попътен и лодката с обтегнати бели платна леко и бързо заплува. Излизаме от зaливa, зaд нас се отдалечава и чезне в сините утринни мъгли Воло. Ние сме в открито море - тихо, безкрайно, блеснало на слънцето, южно море. Пътуваме дълго. Вятърът отслабва, гребците вземат лопатите - аз сядам при кормилото. Минават се цели четири часа и най-после близо при нас са вече три малки острова, над жълти сипеи на които се тъмнеят венци от храсти и маслинови гори. Най-старият от гребците ми разказва:
- Това са малките Трикери. Никой не живее там. Но ето онзи зад тях, големият - това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастирят!
- На тоя ли остров са били българските пленници? - питам наивно.
- Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой...
- Удавени?
- Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.
- Че защо?
- Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това - веднъж там щяха да стоварят. Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море - нека го опитат”... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното. Гледаш го - блъска с ръце, задавя се, па изведнаж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето...
Аз потръпвах, измъчвах се дълбоко. Но трябваше да се преструвам, че тоя циничен и безсрамен разказ на гърка малко впечатление ми прави. Вгледах се в синята необятна морска ширина. Колко злочести жертви е погребала тя! Но сега това чуждо и далечно море сякаш е имало повече милосърдие, отколкото потомците на една древна култура. В своите широки недра то е приютило мнозина, отървало е мнозина от ония безкрайни мъки, които злокобният остров е готвел за тях... Сега дълбоко някъде почиват техните кости и морето тъй ревностно и грижливо ги пази, както ги е и прибрало в широките си прегръдки. Във Воло узнах, че морето е изхвърлило в самата околност на града няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата. Да, добро, необятно милостиво море!...
Вятърът съвсем утихна и трябваше усилено да се работи с веслата. Напредвахме бавно.
- Къде ще спрем? - попита старият грък. - От другата страна в теснината, между сушата и острова, ще е най-добре. Там има и къщи, черквата „Св. Анна”. Има и малко кафене. Тук, до платана, има добър залив, но пусто е.
Въпреки това насочихме към платана. Беше ми приятно, че там никой не живее, и моето пристигане нямаше да възбуди досадно внимание. Освен това в тоя залив са били стоварвани пленниците. Аз исках още от тук, още от самото начало да преживея в душата тоя тъжен, кръстен ход на мъчениците в Трикери...
Но до там имаше още доста път. И сега гребците се разприказваха за войната. По-младият служил в Лариската дивизия е прекарал и двете войни. Попитах го каква е разликата според него между войната с турците и тая с българите. Искреният, наивен и прост селянин каза самата истина.
- С турците - това даже не беше война. Заболяха ни само краката от ходене. Аз гръмнах десетина пъти - това беше всичко. Но другата война... Господине, от нея се бояхме. Никой не вярваше, че ще победим. Българите не са турци, ние това го вече знаехме. Когато Кайларската дивизия се биеше с българите в Солун - една дивизия срещу една дружина, ние бяхме зад града. Все очаквахме, че българите изведнаж ще се покажат някъде от север, ще дойдат на помощ на своите... Не ни беше весело... След това, рано сутринта на другия ден, доде известие: нашите пленили българския гарнизон. Тръгнахме напред. Офицерите постоянно ни убеждаваха, че българите са малко, че ще ги победим, „защото, казваха, ние сме петима срещу едного”. Това ни окуражи. Но видяхме ги българите. Три дни се държаха. Не зная дали е истина, но след Кукуш и Дойран офи

[Тайко]

На този ден дедите ни водят втората битка при Чаталджа!

Втората битка при Чаталджа (23 януари до 2 февруари 1913 г.) е битка между български и османски войски по време на Балканската война. Завършва без решителен успех за някоя от воюващите страни

На 23 януари в хода на Балканската война 1912-1913 г. започва настъплението на турските войски при Чаталджа. То е успешно отблъснато от авангардите на българските 4-а и 10-а пехотна дивизия.

Битката при Чаталджа е едно от най-тежките сражения по време на Балканската война. Всъщност стълкновенията в района са няколко. Битката през януари се състои край градчето Чаталджа, в стесненото пространство между Черно и Мраморно море на около 40 км западно от Цариград. В същия район през ноември предната година е разбита българската офанзива към столицата на Османската империя.

Въпреки примирието и започналите мирни преговори в Лондон, в началото на декември българското Главно командване нарежда на 1-ва и 3-та армия да създадат две укрепени позиции (предна и тилова) срещу османските линии на река Карасу.

Младотурците, дошли на власт в Цариград с държавен преврат на 10 януари, замислят план за разкъсване на обсадата на Одринската крепост. На 23 януари, седмица след прекъсването на лондонските преговори, османската Чаталджанска армия (между 100 000 и 120 000 войници) преминава в настъпление. Задачата ѝ е да привлече срещу себе си колкото се може повече български сили, за да улесни офанзивата на Галиполската армия откъм Булаир. Крайната цел е възстановяване на османския контрол над Източна Тракия.

Планът на българите е изложен в директива от 4 януари. Според него войските на предната отбранителна позиция (10-та пехотна дивизия, 1-ва и 2-ра бригада от 4-та пехотна дивизия и 2-ра бригада от 9-та пехотна дивизия – общо 56 000 войници и 162 оръдия с командващ генерал Климент Бояджиев) трябва с привидно отстъпление да увлекат противника към главните сили на 1-ва и 3-та армия, обединени под командването на генерал Васил Кутинчев. Във втората фаза на операцията, „ако обстановката го позволи“, Кутинчев трябва да нанесе удар с десния си фланг, да откъсне Чаталджанската армия от собствените ѝ укрепления, с което да си проправи пътя към Цариград.

В месеците до битката българските и османските войски страдат от студ, болести и недохранване. Вследствие на изтощението боеспособността им е значително занижена.

Османците настъпват първо срещу северния фланг на българската отбрана (4-та дивизия) и подлъгват Бояджиев да съсредоточи резервите си в този участък. Благодарение на тази успешна диверсия, на 24 януари те пробиват десния фланг на 10-та дивизия при залива Бююкчекмедже, на южния край на Чаталджанската позиция. Въпреки подкрепленията, които получава, на 27 януари дивизията е принудена да отстъпи от село Арнауткьой.С това тя оголва фланга на съседната 4-та дивизия и я принуждава също да отстъпи (28 януари) на втората отбранителна линия.

На 31 януари османците подновяват настъплението си, но опитът им през следващите няколко дни да развият успеха си е отбит. Планираното от българите контранастъпление не се осъществява, поради преценката на генерал Кутинчев, че главните сили на Чаталджанската армия не са се увлекли в преследване и са надеждно защитени от тежката артилерия на своите укрепления.Ново застудяване и снежни бури причиняват измръзвания и болести, които вадят от строя стотици войници и офицери. Много български войници отпадат психологически.

В резултат на тези боеве османците успяват да изтласкат българите 10-15 км по-далеч от Цариград, но операцията за деблокиране на Одрин се проваля заради победата на българите в боя при Булаир. През март 1913 г. българите успяват да отвоюват част от изгубените позиции в четвъртата битка при Чаталджа.

Поклон пред паметта на загиналите за свободата на България

[Тайко]

На днешната дата,25 януари, през 1945 година умира Тодор Кантарджиев - български офицер, генерал-лейтенант от пехотата, командир на Сборната дивизия през Първата световна война (1915 – 1918).
Тодор Кантарджиев е роден на 10 февруари 1861 г. в Самоков. На 20 юни 1878 г. постъпва на военна служба. През 1884 г. завършва Военното училище в София, на 30 август е произведен в чин подпоручик и е зачислен в 1-ва пехотна софийска дружина.
🟣През Сръбско-българската война (1885) подпоручик Кандарджиев командва 14-а рота от 1-ви пехотен софийски полк. С полка си участва в Сливнишкото отбранително сражение и в сражението при Пирот. След войната е награден с орден „За храброст“ IV степен 2-ри клас. На 30 август 1886 г. е произведен в чин поручик. Командва рота от 1-ви пехотен софийски полк. По-късно командва 16-и пехотен полк. През 1889 г. е произведен в чин капитан. През 1893 г. години по-късно завършва Военната академия в Белгия. След завръщането си в България, през 1894 г. е произведен в чин майор, а през 1899 г. в чин подполковник. През 1901 г. е назначен за командир на 16-и пехотен ловчанкси полк, на която длъжност е до 1904 година. Заема длъжността началник на щаба на 1-ва дивизия, след това е преподавател във военното училище. Военната кариера на Тодор Кантарджиев продължава – на 2 август 1903 г. е произведен в чин полковник. През 1904 г. командва 1-ва бригада от 9-а пехотна плевенска дивизия, а от 1909 г. командва 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия.
През Балканските войни (1912 – 1913) полковник Тодор Кантарджиев командва 1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия, с която участва в Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операция. През Междусъюзническата война (1913) се сражава на Македонския военен театър – при Струмица, Пехчево и връх Руен. След войната полковник Кантарджиев командва 5-а пехотна дивизия (1913 – 1914), след което на 14 февруари 1914 г. е произведен в чин генерал-майор и през юли същата година преминава в запаса.
🟠В началото на Първата световна война (1915 – 1918) генерал-майор Кантарджиев е отново мобилизиран и през септември 1915 г. е назначен за началник на тиловото управление на Трета българска армия. През 1916 г. става началник на Варненския укрепен пункт. На 27 август 1916 г. Румъния обявява война на Австро-Унгария, от своя страна България, като съюзник, обявява война на Румъния на 1 септември 1916 г. С частите, които ръководи, генерал-майор Кантарджиев формира дясното крило на 3-та армия, което по-късно става основа на новосформираната Сборна дивизия. Под неговото командване дивизията води военни действия при устието на р. Дунав. Прославя се с освобождаването на Добрич от румънската окупация. След капитулацията на Румъния през 1917 г., частите на генерал-майор Кантарджиев са дислоцирани на Македонския фронт. На 15 август същата година Кантарджиев е произведен в чин генерал-лейтенант, а само два месеца по-късно, през октомври преминава отново в запаса.

[Тайко]

Генерал – майор Марин Тодоров Куцаров е роден на 12 юни 1873 г. в Шумен. Син е на Тодор Димитров Куцаров, оркестрант в първия български оркестър, сформиран от Шафран. Виолончелото, на което е свирел Тодор Куцаров, е направено от самия него под ръководството на Шафран. Материалът за виолончелото бил от дъските на сандък за лимони. На 1 януари 1895 г. Марин Куцаров е произведен в първи офицерски чин в 7-ми пехотен Преславски полк. Войнишките му дни протичат в доблестна служба на Родината. Настъпват Балканските войни. В сраженията той е в първите редици.

По време на Първата Световна война, Марин Куцаров е вече висш офицер – командир на 19-ти пехотен Шуменски полк. На 30 септември 1918 г. 19-ти пехотен Шуменски полк нощува в района на гр. Дебър. Вечерта в бригадния щаб пристига депеша за Солунското примирие. Пак тогава се получава заповед №2 на западните македонски войски за слагане на оръжие и сдаване в плен.

На 2 октомври началник Щаба на бригадата подполковник Сирманов заповядва на командира на полка Марин Куцаров да сдаде в щаба знамето на полка. На следващия ден в района на с. Слуня, подполковник Сирманов лично откача плата на знамето от дръжката му. Знаменосецът развявал в три войни полковата светиня заплаква. Плаче и целият полк. На 23 октомври знамето на полка се намира у началник щаба на бригадата. Същият ден подполковник Марин Куцаров си го получава обратно с единствения претекст, че той лично отговаря за знамето на полка. Опасва знамето около кръста си под ризата, после всички с вдигнати ръце се предават в плен. Откарват ги в Гърция. През всичкото време на пленничество в Гърция, подполковник Куцаров носи знамето у себе си. В джоба си винаги има шишенце с бензин, ако при проверка от съглашенците възникне опасност за знамето, да го изгори. Нощува в студена палатка без да му се пали огън, за да не влиза никой при него. На всички запитвания за знамето, отговаря: Изгорих го! Така доблестният подполковник Куцаров опазва знамето и не допуска падането му в плен. Мълвата обаче е, че знамето е предадено на противника, и че на подполковник Куцаров му се готви специално наказание – съд и разжалване. След време пленниците са освободени. Подполковник Куцаров пристига в полка си в гр. Разград на 11 май 1919 г. Посрещат го с мълчание. Застанал пред полка си, съблича горните си дрехи и измъква знамето изпод ризата си и го развява пред очите на всички. Честта на полка е спасена, а подполковник Куцаров става герой. Със заповед № 45/16.03.1923 г. на министерството на войната Марин Куцаров е награден за спасяване на полково знаме. Наградата е специална сабя със златна гривна и медал.

През 1928 г. генерал-майор Марин Куцаров се оженва за Мара Андреева от Русе, дъщеря на депутат от Великото народно събрание. Раждат им се две деца. Семейството е изключително уважавано.

Червената напаст, сполетяла България с преврата на 9 септември 1944 г. не отминава и семейството на Марин Куцаров. През целия си живот ген. Куцаров е бил само офицер. С политика никога не се занимавал. Въпреки това, след преврата е арестуван и репресиран като „царски офицер”. След 38 дни „разяснителен престой” в ареста е освободен поради „разклатеното му здраве”. На 1 април 1949 г. генерал Куцаров умира в Шумен.

Поклон и вечна памет!

[Тайко]

Героят от Булаир - воинът, който не знаеше да мрази!

Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия.

Семейството на дядо му, Марин Тодоров, след Руско-турската война от 1828 – 1829 г. се установява в Болград. Той е терзия, занаят, който наследява най-големият му син Стоян. Стоян Тодоров отваря дюкян. Той се жени за Мария Грекова, дъщеря на търговеца Панайот Греков – един от попечителите на Болградската гимназия и спомоществовател за издавания от Георги Раковски вестник „Дунавски лебед“.

Георги Тодоров има четирима братя и една сестра.

През 1859 г. семейството му се премества в село Кубой, където завършва началното си образование. В 1870 г. отново се установяват в Болград. Стипендиант е в Болградската гимназия. Той е сред инициаторите за създаването на първото българско ученическо дружество „Съзнание“.

По време на Руско-турската война (1877-1878) участва в Българското опълчение като доброволец. Зачислен е в I-ва рота на VII опълченска дружина. Участва в охранителните операции и в обучението на млади опълченци. През 1878 г. е повишен в подофицерски чин.

След Освобождението завършва в първия випуск на Военното училище в София (1879). На 10 май е произведен в първото офицерско звание подпоручик. Назначен е като адютант на началника на Западния отряд в Берковица. След това е изпратен в Източна България, за да се справи с появилите се разбойнически банди. Премествен е във Видин, където е младши офицер в Първа рота на Десета видинска дружина. Няколко месеца по-късно е назначен за адютант във Военното училище, а след това – помощник-началник на отделение в Министерство на войната.

На 30 август 1882 г. е повишен в поручик. През същата година постъпва в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Разпределен е на строеви стаж в Първи лейбгренадирски полк. Не завършва последния курс, защото се завръща в България поради Съединението на Княжество България и Източна Румелия (1885). Поема командването на Ловчанската запасна дружина. На 30 август 1885 г. е повишен в звание капитан.

При избухването на Сръбско-българската война (1885) е назначен за командир на запасната дружина на Четвърти пехотен плевенски полк, а скоро след това става началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части. Участва в боевете при Кула (4 ноември), Акчар (14 ноември) и Гайтанци (15 ноември).
Награден е с Орден „За храброст“ IV ст.

След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. е командир на Първа дружина от I пехотен софийски полк. Съдейства на участниците в детронирането на княз Александър I Батенберг, поради което е уволнен от армията през септември 1886 г. По-късно същата година е възстановен. На 13 август 1887 г. е повишен в звание майор и е назначен за инспектор на класовете от Военното училище. Чете лекции по география на България на курсантите. От 1892 г. – в подполковник, а през 1896 г. – в полковник.

През 1890 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Служи последователно във Военното училище като инспектор на класовете, началник на гарнизона в Севлиево, а през 1897 г. е назначен за командир на XX-ти пехотен добруджански полк. През 1905 г. е назначен за командир на 1-ва бригада 6-а пехотна бдинска дивизия. От 6 март 1909 г. е повишен в звание генерал-майор и назначен за началник на 7-а пехотна рилска дивизия с щаб в Дупница.

По време на Балканската война (1912 – 1913) е командир на Седма пехотна рилска дивизия при нейното настъпление към Солун (Македонския фронт и Галиополския полуостров). През януари 1913 г. дивизията му отблъсква турците при Булаир. Участва и в отблъсването на турския десант при Шаркьой.

По време на Междусъюзническата война (1913) неговата дивизия се сражава при Калиманци (4 – 18 юли). След войната се завръща в щаба на дивизията в Дупница. От 5 април 1915 г. става инспектор на II военно-инспекционна област – Пловдив.

На 2 август 1915 година е повишен в звание генерал-лейтенант. През Първата световна война е командир на II българска армия (октомври 1915 – декември 1916), която настъпва в Македония и попречва на обединяването на дебаркиралите в Солун войски на Съглашението със сръбската армия.

През февруари 1917 година генерал Тодоров поема командването на III българска армия (до декември 1917) на Добруджанския фронт. На 15 август 1917 година е повишен в звание генерал от пехотата. От края на юни 1918 година генерал Тодоров е помощник-главнокомандващ, а от 8 септември, поради заболяване на генерал-лейтенант Никола Жеков, е главнокомандващ на Действащата армия. След демобилизацията е генерал-адютант на цар Борис III.Като главнокомандващ на Действащата армия е сред военачалниците, отговорни за неуспеха при Добро поле и недостатъчно адекватната реакция на българското командване на събитията на фронта от септември 1918 година.

В края на ноември 1918 г. е назначен за генерал адютант на цар Борис III. На 20 август 1919 година е уволнен от армията. Съпругата му загива при атентата в църквата „Св. Неделя“ през 1925 година. През 1926 – 1927 година е назначен за окръжен управител на Петрички окръг. Скоро обаче е оттеглен от заеманата длъжност под натиска на младото поколение дейци на ВМРО начело с Иван Михайлов.

Генералът от пехотата Георги Тодоров умира на 16 ноември 1934 в София. Опелото е извършено на 18 ноември в църквата „Свети Седмочисленици“ от Софийския митрополит Стефан.

Поклон пред паметта на героя от Булаир и Калиманци!

[Тайко]

ПАМЕТНИ СЛУЧКИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ИСТОРИЯ

КАПИТАН МАРИН МАРИНОВ - РИЦАРЯТ НА СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА - 1885 ГОДИНА

доц.д-р Петър Ненков

Марин Маринов е роден на 25 март 1856 г. в Русе. Завършва Военното училище с първия випуск през 1879 г. Назначен е за флигел-адютант на княз Александър I . Постъпва в Офицерската пехотна стрелкова школа в Ораниенбаум, която завършва през 1883 г.

След нейното завършване се завръща в България. На 21 септември 1885 г. по негова молба князът го освобождава от длъжността флигел-адютант и го назначава за командир на 3-ти пехотен Бдински полк.

В Сръбско-българската война -1885 г. капитан Маринов се проявява, като храбрец в генералното сражение при Сливница.
На 7 ноември, той повежда в атака с гола сабя в ръка своите бойци срещу височината Три уши, заета от частите на Шумадийската дивизия. Противникът ги засипва с дъжд от куршуми.

В разгара на боя командирът на полка е тежко ранен в гърдите, но продължава да сочи със сабята си към върха. Бойците му, вдъхновени от неговия личен пример, разгромяват сърбите и превземат стратегическата височина. Капитан Маринов е награден от княз Александър Батенберг с орден „За храброст“ IV степен.

След подписаното примирие на 9 декември, в чест на победата над сърбите, в София се провежда на 14 декември парад на българската армия на площада пред княжевския дворец.
Тежко раненият капитан Маринов е лекуван от личния лекар на княза, д-р Шарл Роа. Въпреки, че има забрана да става от леглото, заради тежките си рани, капитанът се изправя с последни сили, за да наблюдава парада .

Писателят Цончо Родев описва трогателно тази сцена. Бдинци все още ги няма. Капитан Маринов стои непоклатимо до прозореца, макар че е на края на силите си. Парадът вече е свършил, когато Трети Бдински полк, изминал пътя от Пирот до София, се появява най-после на площада.

Съзрели на прозореца своя командир, офицерите и войниците от полка свалят спонтанно своите шапки и падат на колене. Така те отдават почит на своя любим командир, когото всички вече наричат „рицарят на войната”.

Въпреки извършената сложна операция, капитан Марин Маринов умира в полунощ на 18 декември, стиснал в ръце ордена си „За храброст”....

[Тайко]

На 28 януари 1884 година е роден началникът на Щаба на българската войска, генерал-майор Йордан Пеев, убит по разпореждане на ВМРО.

БЛЕСТЯЩАТА КАРИЕРА НА ЕДИН ДОБЛЕСТЕН БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕР - ПРЕКЪСНАТА ОТ ИЗСТРЕЛИТЕ НА ЕДИН ЛУМПЕН, ПО ЗАПОВЕД НА ВМРО

доц. д-р Петър Ненков

Йордан Пеев е роден на 28 януари 1884 г. в Тулча, Добруджа, във видно семейство. Завършва Военното училище в София и Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, Русия. Като офицер участва във войните за национално обединение.

През 1919 г. изкарва допълнителен курс към Военната академия в София, след което преподава във Военното училище. През 1921 година е помощник-председател на Военноисторическата комисия при Щаба на армията и главен редактор на военните издания. Главен редактор е на списанията „Военен журнал“, „Български воин“ и „Съвременна пехота“.

На 12 октомври 1922 г. е назначен за началник на секция в Щаба на армията. От 28 декември 1927 г. преподава във Военното училище. На 26 март 1928 г. е произведен в чин полковник.

В началото на 30-те години на миналия век е назначен за началник на пехотната школа в Търново. На 18 май 1934 г. е назначен за инспектор в Щаба на жандармерията. На 21 май 1934 г. е назначен флигел-адютант в свитата на цар Борис Трети, след което е назначен началник на Военната академия.

В съответствие с ротационния принцип за развитие на офицерските кадри в армията, на 23 октомври 1935 г. е назначен за командир на 5-и пехотен полк. През 1936 г. е произведен в чин генерал-майор. На 23 април същата година е назначен началник на отдел в Щаба на армията, след което последователно заема високите длъжности - председател на съвета при Военноиздателския фонд, началник на ВУЗ и помощник-началник на Щаба на армията.

На 17 октомври 1936 г. е назначен за инспектор на Пограничната стража. На 9 януари 1937 г. е назначен за началник на Щаба на армията, която длъжност заема до смъртта си.

Генерал Йордан Пеев е убит в 15 часа на 10 октомври 1938 в центъра на София, на тротоара пред министерството на правосъдието. Заедно с него е убит майор Димитър Стоянов, а нападателят се прострелва в главата и умира няколко часа по-късно. Убиецът се казва Стоил Киров и според изследователите на живота на генерал Пеев, убийството е организирано от ВМРО, заради сключеното, дни преди това, Мюнхенско споразумение.

[Тайко]

ГАЛЕРИЯ: ВДЪХНОВЯВАЩИ СЛУЧКИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ИСТОРИЯ

ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИНСКАТА КРЕПОСТ В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА И ЕДНА ЗАПОВЕД НА ГЕНЕРАЛ ГЕОРГИ ВАЗОВ, КОЯТО ТЕ ИЗПЪЛВА С ГОРДОСТ, ЧЕ СИ БЪЛГАРИН

доц.д-р Петър Ненков

Пристъпът на полковете от Източния сектор на 2-ра армия се развива с невиждана бързина. Рано сутринта на 26 март 1913 г. те извършват пробив във фортовия пояс на Одринската крепост. След 8 часов непрекъснат бой овладяват фортовете Айджийолу, Айвазбаба, Кестенлик, Куручешме, Илдъз, Каик, Топьолу и Кавказ и влизат в Одрин с развети знамена, под звуците на "Шуми Марица окървавена."

Комендантът на Одрин Мехмед Шукри паша, едва смогва да телеграфира в Цариград: ”Всичко е свършено.Българите нахлуха в крепостта” и е принуден да се предаде с целия си щаб на командира на лейбгвардейския конен полк, полковник Генко Мархолев .

Шукри паша предава сабята си на командващия 2-ра армия, генерал-лейтенант Никола Иванов с думите: “Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои”.

На 13 март 1913 г. Одрин пада в български ръце . В плен са взети 33 000 турски войници и 24 паши и богати трофеи, като 413 оръдия, 12 236 пушки, 46 тежки картечници, над 10 милиона патрони, 90 хиляди снаряди над 10 милиона патрони и над 50 турски бойни знамена.

Над прочутата “Султан Селим джамия” се развява българския трибагреник, издигнат от кандидат-подофицера Михо Георгиев от 29-и Ямболски полк. Старата османска столица притихнала слуша победоносния парад на българските полкове. На всяка българска рота, участваща в щурма на крепостта, са раздадени по 80 ордена за храброст.

Световните телеграфни агенции съобщават: ”Одрин, непревземаемата крепост, фортът от световно значение падна само след 48 часа под напора на българския войник”.

Светът е потресен от българското чудо. Френският полковник Мондезир пише: ”Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи във военната история на всички народи.

Луи Барзини го допълва:”Как българите успяха да преминат през телените заграждания. Това е една мистерия. Това бе една човешка вълна, един прилив на мъжество, една буря от хора. Не можем да си представим без смайване и възхищение една поредица от фортове, превзети с атака на нож!”

Френският военен министър Етиен Милеран обявява нашата армия за „най-добрата в Европа” и публично заявява, че „би предпочел за съюзници 100 000 българи, пред която да е друга европейска армия, колкото и многобройна да е тя”.

Началникът на войските от Източния сектор на 2-ра армия, генерал-майор Георги Вазов в своята поздравителна заповед по случай превземането на крепостта написва следните паметни думи:

„Офицери, подофицери и войници, вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа непрекъснат бой да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин!“

Всяка дума в тази заповед идва от дълбините на сърцето и не може да не предизвика гордост и предателска влага в очите на всеки българин, който милее за своя род и родина ..