Българска бойна слава.

[Тайко]

ГАЛЕРИЯ: БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ВОЕННОНАЧАЛНИЦИ

На 10 януари 1937 година умира генерал-майор Генко Мархолев - командирът на лейбгвардейския конен полк, пленил на 13/26 март 1913 година, в Балканската война коменданта на Одринската крепост, Мехмед Шукри паша

доц. д-р Петър Ненков

Генко Мархолев е роден на 26 октомври 1865 г. в Калофер, в семейството на Иван и Цвета Мархови.

Баща му Иван Мархолев е заточван в Анадола, като съратник на Васил Левски и член на местния таен революционен комитет.

По време на Сръбско-българската война -1885 г.) Генко Мархолев е доброволец в 1-ви пехотен софийски полк и участва в боя при Гургулят на 7 ноември. За проявената самоотверженост е награден с войнишки орден „За храброст“ IV степен.

През 1886 г. участва в детронацията на княз Александър Батенберг от група офицери-русофил. След контрапреврата е разжалван и изпратен да дослужва, а по-късно е амнистиран и продължава образованието си.

През 1887 г. завършва Военното училище в София и на 24 април е произведен в подпоручик. На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик, на 2 август 1894 г. в чин капитан, на 2 май 1902 г. в чин майор, а на 31 декември 1906г. – в чин подполковник.

Служи в 3-ти конен полк. От 1900 година е командир на ескадрон в 1-ви конен полк. Завършва Генералщабна академия във Франция през 1908 година. През 1909 година е помощник-командир на Лейбгвардейския конен полк, а от 1911 – началник на Кавалерийската школа. През 1912 година е произведен в чин полковник.

През Балканската (1912 – 1913г.) и Междусъюзническата война (1913 г.) е командир на Лейбгвардейския конен полк. На 13/ 26 март 1913 г., след направения пробив във фортовия пояс на Одринската крепост, той нахлува със своя конен полк в града и пленява във форта Хадърлъка коменданта на крепостта Мехмед Шукри паша На 27 март 1913 г. поради спекулации от страна на сръбските вестници Мехмед Шукри паша издава декларация, в която казва, че е взет в плен от полковник Генко Мархолев, а не от сръбски офицери.

През Първата световна война (1915 – 1918 г.) е той командир на 2-ра конна бригада от конната дивизия, която е в състава на 2-ра армия. На 1 септември 1916 г. преминава в запаса.

Награден е с високи воински отличия, като орден "За храброст" 4-та степен с мечове по средата; орден "За храброст" 3-та степeн с мечове по средата, орден "Свети Александър" 4-та и 5-та степен без мечове и орден "За заслуга" на обикновена лента.

Той създава семейство с красивата гъркиня Андони, от която има три деца - двама сина и една дъщеря. Най - големият му син Иван става офицер и загива нелепо, като подпоручик, падайки от коня си в Плевен. Другият му син е убит след 9 септември 1944 г. , а дъщеря му Цвета става придворна дама на царица Йоана.

На Празника на армията, 6 май 1936 г.,е произведен в чин генерал-майор от запаса . Генерал-майор Генко Мархолев умира на 10 януари 1937 г. в София.

на снимките : генерал Генко Мархолев и командвания от него лейбгвардейски конен полк влиза в Одрин, за да плени Шукри паша

[Тайко]

Как гъдулката спасява пленниците от глад

Нито една от дивизиите не е изгубила сраженията, а се налага да се предадат, защото: "Ако не се подчиним на заповедтта и се съпротивляваме с оръжие, противникът ще нахълта в България за окупирането и ограбването и".

Над 30 войници са участвали в тази война от Арнауткьой(Пороище). Това са Стоян Колев, Кольо Пасев, Дечо Панов, Андрей Марков, Димитър Ночев,Тачо Карагерьов, Кольо Караданлията, Жеко Донев, братята Георги и Стефан Доневи и др. Участници в тази война били и тримата братя от Гяурджиците - дядо ми Иван - мл.подофицер и началник на тиловата част, фелдфебел Стефан Маринов и останалият в плен Тачо Маринов.
Към тези страдалци е бил и известният по това време в Североизточна България гъдулар Пантелей Николайчов. Пленниците гладни, с окъсани униформи, вървят по пътя за лагера на о-в Тасос. Пантелей отчаян, захвърлил гъдулката. Чичо ми Тачо я прибира и скрива. Лагерът е ограден сбодлива тел и охраняван от френски войници. Веднъж някой от угнетените пленници подкача Пантелей:
- Ако беше гъдулката тука, друго щеше да е!

Сила Божия ли било и става чудо. Изважда Тачо Маринов скритата някъде гъдулка. И засвирва измъченият гъдулар. Под игривите му пръсти плаче гъдулката, плаче и душата пробива. Сбират се мъчениците край него. Слушат с насълзени очи - забравени пленници в чужда страна. Хубавата музика лови душите и на 40-50-е мъже и жени по лимоновите и маслиновите градини отвъд високата и бодлива телена ограда. По обедната почивка им свирел Пантелей. Доволни от музиката, скрито от френската охрана им доставяли храна.
Така дълго време с тази гъдулка Пантелей спасява своите съселяни от глад. Все още липсва броят на пленниците ни и безследно изчезналите войници при бягствата от лагера на остров Тасос и другаде. От 4 окт. 1918 г. до 20-и август 1920 г. над 300 души са страдали в изгнание там.
https://atil.blog.bg/history/2018/03/02 ... ad.1596657

[Тайко]

: 93 години отъ подвига на Мара Бунева.

На 13 януари 1928 г. въ центъра на Скопие, Каменния мостъ надъ Вардаръ, Мара Бунева изпълнява присѫдата и разстрелва Велимиръ Прѣличъ, слѣдъ което се прострелва въ гърдитѣ.

Велимиръ Преличъ е юридически съветникъ на Скопска Бановина и като такъвъ е отговоренъ за Скопския студентски процесъ срѣщу дѣйцитѣ на Македонската младежка тайна революционна организация.

Запитана отъ срѫбския офицѣръ, пристигналъ пръвъ на мѣстото на атентата, защо е убила Преличъ, Мара Бунева отговаря: „Заради мѫченията, които той извърши надъ моитѣ братя студенти. Защото обичамъ отечеството си.“

Вечна слава!







На 13 януари 1878 г., повторно е освободена Стара Загора. Руските войски обаче са посрещнати само от един единствен оцелял след кланетата от лятото..

На 13 януари 2021 г., /неделя/ се навършват 143 години от повторното Освобождение на Стара Загора през Руско-турската война от 1877 – 1878 г.

Предисторията на тези събития са известни на много от вас, но решихме да напишем няколко реда, за тези, които не знаят.

На 22 юли 1877 г. град Стара Загора е освободен от Девети Кавказки драгунски полк, под командването на херцог Лайхтембергски. Българските опълченци и руските войски с генералите Гурко и Столетов са тържествено посрещнати в Стара Загора на 23 юли 1877 г. На следващия ден е избрана привременна комисия с председател учителят - поет и общественик Петко Рачов Славейков.

Радостта не трае дълго. Сюлейман паша отдава голямо значение на стратегическото положение на Стара Загора и насочва 40-хилядния си елитен корпус да превземе града. Решителната битка между двете войски е на 31 юли 1877 г. В боевете при Стара Загора получават бойното си кръщение Самарското знаме и Българското опълчение. Геройски загива и командирът на Трета опълченска дружина подп. Павел Калитин. След продължителен бой войските на предния отряд на генерал Гурко се оттеглят за да защитават прохода Шипка. Част от населението на града, заедно с придошлите от селата, също се изтегля, следвайки армията. Хората, които не успяват да се изтеглят, са зверски избити. Градът е превзет, опожарен и сринат до основи от османците. В четирите църкви на града са избити хиляди души мирно население. Много млади жени и деца са отвлечени в робство.

По различни сведения загиват около 14 500 българи от града и селата на юг от града. Не са пощадени дори и тези, които търсят спасение в православните храмове. Освирепели от твърдата съпротива, турците извършват нечувани кланета и опожаряват града. Цели пет месеца той остава в тяхно владение. През това време пожарищата продължават да тлеят, а навсякъде в града има камари от трупове. Властите безуспешно се опитват да ги погребат. Мъченически загиналите старозагорци и жители на околните села, които са потърсили спасение в града, така и не са погребани и костите им белеят по улиците.

Въпреки тежката зима на 1877 г. русите атакуват и на 10 декември пада обсаденият Плевен. Руските войски, проявявайки героизъм и себеотрицание, преминават успешно старопланинските проходи. В началото на януари 1878 г. под командването на генералите Ф. Радецки, Н. Святополк - Мирски и М. Скобелев русите разбиват лагера на турските войски при Шипка-Шейново. Руските войски преминават бързо през подбалканското поле, като се сражават с остатъците на османската армия.

На 13 януари 1878 г. те повторно освобождават Стара Загора. Този път няма тържествено посрещане на освободителите отстрана на населението. Единственият човек, който ги посреща е българката Неда Черковина, която успява да оцелее в петмесечния ад. За нейните страдания пише възрожденецът Г. Димитров в книгата си ,,Страданията на българите и Освобождението на България през 1877-78 год.”

Поклон! Ние помним!

[Тайко]

Днес се навършват 143г. от освобождението на Пловдив от турците. Този ден е белязан и от едно друго събитие, което нашите политически коректни управници игнорират. Часове преди да бъде освободен Пловдив турците извеждат десетки българи, задържани по времето на Априлското въстание и Руско-турската война, от затвора Таш капия и ги изколват в местността Остромила. Сред тях е и революционерът Душо Хаджидеков за когото ще разкажем.
Той е роден в Чирпан през 1836 година. След завършване на местното училище се премества в Пловдив, за да продължи образованието си. По това време градът е бойно поле на българи и гърци като последните с помощта на султана превземат църквите и се стремят да изтрият българското самосъзнание и да гърцизират всички християни по нашите земи.
Душо Хаджидеков става успешен търговец на дървесина и разгръща мащабна дарителска дейност в подпомагане на българщината в Пловдив. Той e основен благодетел на 4 български училища в града, включително и на Новомахленското училище през 1870 година като дарява имота, материалите и средствата за изграждането му. През 1922 година то бива прекръстено на патрона си и днес е известно на всеки пловдивчанин като основно училище „Душо Хаджидеков“.
Дейността на Душо Хаджидеков не се изчерпва само с дарителска кампания. През 1860 година той предвожда група българи, които нахлуват в една от превзетите от гърците църкви „Света Петка“/стара/, прогонват ги и правят опит да я превърнат отново в българска. Вселенската патриаршия полага усилия и с подкрепата на султана отново завзема храма.
През 1869 година Душо Хаджидеков се запознава с Васил Левски и става негов близък сподвижник. Той е съосновател на тайния революционен комитет в Пловдив заедно с Димитър Матевски, Христо Иванов - Големия и др. След смъртта на Левски той се запознава с Тодор Каблешков и Георги Бенковски и взема дейно участие в подготовката на Априлското въстание като дава сериозни средства за закупуването на оръжия и униформи.
По време на Руско-Турската война 1877-1878 година той сформира въоръжен български отряд, който действа в околностите на Чирпан и Стара Загора. Именно в този период Душо Хаджидеков бива арестуван от турците и хвърлен в затвора „Таш Капия“, където са затворени множество българи още от Априлското въстание.
Към края на войната в злобата си турците се опитват да опожарят Пловдив, както е станало с много други български градове като Стара Загора и Пазарджик. Те не успяват, но на 4 януари 1878 година, часове преди Пловдив да бъде освободен, извеждат десетки българи от затвора „Таш Капия“ и ги отвеждат в местността Остромила. Клетниците, сред които и Душо Хаджидеков, крачат с окървавени от изтезанията ризи сред януарската виелица. Ятаганите засвистяват над главите на мъчениците за българската свобода и всичките те биват поголовно посечени.
Така завършва животът на един велик българин, който е почти непознат на своите потомци, който е пожертвал всичко, което е имал в защита на българщината и на българския народ. Човек, за когото патриотизъм и родолюбие не са били празни думи, а начин на живот. Герой, оставил ни пример как трябва да живеем и да се борим в трудни времена. В своето завещание Душо Хаджидеков пише „Сичко оставям на милия си народ“.





На 14 януари 1945 г. войводата Кръстю Лазаров е осъден на смърт като „големобугарин“ от Военен съд в Куманово.

Има предположения, че е убит още през септември 1944 г. по заповед на сръбския комунист Светозар Вукманович-Темпо, а присъдата е издадена посмъртно.

Забележителна и дългогодишна е революционната дейност на незаслужено позабравения войвода, започнала още в края на ХІХ век и продължила до смъртта му преди да навърши 64 години.

Като четник и войвода на ВМРО действа в Македония чак до 30-те години на ХХ век. Взема участие в Илинденско-Преображенското въстание, в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. По време на българското управление през Втората световна война се завръща в Куманово, където е на особена почит сред местното население и вече 60 годишен успешно повежда чета за борба с партизаните в района. Участва в десетки сражения срещу турци, сърби, партизани. Раняван многократно, но с непоколебим български дух.

Неслучайно, за него лидерът на ВМРО, Иван Михайлов пише:
"Една истинска жива легенда бе и ще остане името на Кръсто Лазаров, кумановския войвода; легенда, каквато не се среща така често… и множество българи не биха повярвали, че в техната среда е живял подобен герой – колкото недостижим по храброст и преданост, толкова самозаличен по скромност. Към четиридесет и седем сражения бе изнесъл Кръсто против турци и сърби; половината от тях над десет часа всяко… А историята на нашето движение ще му отдели достойно място, за да четат поколенията и укрепват националната си гордост чрез подвизите, вярата и предаността на Кръсто към нацията и свободата. Този българин бе изваян сякаш от гранит…“

Разстрелян е още същия ден, при т. нар. Кумановско клане, заедно с още 47 видни българи.

Поклон, Войводо!

[Тайко]

Ето какво пише ГОЧО ЧАКАЛОВ, офицер за свръзка първо към германците, а после към американските мисии на съюзническата комисия:
"Около това време, България най-сетне реши да обяви война на Англия и Америка. Дотогава все още бяхме малко чудновати "съюзници" на Германия. Всъщност, с декларацията пред Народното събрание, войната бе обявена "срещу Америка и съюзницата й Англия". Тук самите геополитически понятия са малко неточни и неясни, и поначало нашето правителство направи всичко възможно войната да бъде "символична". Символиката не беше само на думи. Формална нота до британското правителство не бе изпратена: нещо като "пропуск". Четиридесет дни по-късно обаче британският министър-председател Уинстън Чърчил заяви в Камарата на общините, че неговото правителство било само чуло за обявяването на война, без да му бъде връчена такава нота. Съединените щати обявиха война на България едва 6 месеца по-късно - едва през месец юни 1942 година. Някои самозвани политици често се подиграват с понятието "символична война", като имат предвид бомбардировките и жертвите на София, които съвсем не бяха символични. Все пак тези политици очевидно са чакали някой чудотворец да може да преведе България абсолютно невредима през най-страшния европейски пожар. Цар Борис ІІІ успя да удържи на натиска, подкрепен с много немски стоманени дула, разположени в страната; той не изпрати нито един войник, на който и да е фронт и записа най-достойната страница в новата българска история като запази евреите. Немците едва сдържаха гнева си от обстоятелството, че през цялото време на войната България признаваше само двама представители на чужди държави с ранг посланик – тези на Германия и на Съветския съюз. Другите бяха с ранг пълномощни министри. При това положение тези двама посланици бяха принудени да стоят начело и един до друг на паради и при всякакви официални случаи. Имаше и много други по-съществени "символи". Но би било кощунство да се подиграва човек с резултата от тези "символи": победената България излезе от войната с уголемена територия, с освобождаването на чисто българска земя – Южна Добруджа. Това бяха изстраданите "символи", а не исторически случайности.
Впрочем, немците знаеха, че съм добруджанец. Тази тема често присъстваше в свободните ни разговори. На всички бе известно, че Германия бе принудила Румъния да върне Трансилвания на Унгария и Южна Добруджа на България, но че България бе отказала да приеме такъв "немски подарък". Те не криеха недоволството си от тази българска "неблагодарност". За разлика от Унгария, България проведе сравнително дълги преговори с Румъния и получи обратно своите територии на базата на договор, сключен между двете страни. Немците подхвърляха упрека, че с този договор България се задължавала да плати на Румъния някакъв дял от разходите за строителството на пристанището в Балчик, както и да признае правото на собственост на румънския кралски двор върху двореца, където се намираше сърцето на кралица Мария. Трябва да си призная, че и на мен тези неща не ми се нравеха. Унгарският регент Хорти предвождаше на бял кон войските си, които ден след ден освобождаваха в тържествен поход румънски области, населени от унгарци. А ние преговаряхме с окупаторите-"мамалигари", които нямаха никакво право да държат българска земя и бяха фактически принудени да ни я върнат.
Но дойде време, когато разбрах смисъла на всичко, извършено от "Кобурга-военнопрестъпник".
След подписване на Крайовския договор в 1940 г., по силата на който получихме Южна Добруджа, България запита официално Великите сили, дали признават валидността на този договор. Отговорът беше положителен. И в края на войната унгарците трябваше да върнат на Румъния своите територии с милиони компактно унгарско население, докато Добруджа си остана наша.
Така става, когато те управляват "немски агенти" и "военнопрестъпници".

Из "Такива бяхме"

[Тайко]

Лямбе Блажев, зет на легендарната баба Кръста Йосифова от Охрид, пред изкопания му гроб в местността "Ръча". В последните си мигове, той гледа с презрение сръбските джелати, увековечили героичния македонски българин. През 1915 г. когато сръбската армия панически напуска Охрид, дезертьори разбиват и ограбват магазина на Лямбе. Търговецът отива да види, какво е останало от стоката му, без да подозира, че двама мародери са останали, като единият с чук, а другият със секира се мъчат да разбият желязната му каса. Нахвърлят се върху него! В схватката Блаже отнема секирата и разцепва главите на крадците. Изхвърля труповете им в реката срещу вековния "Чинар". С окупирането на Охрид през 1918 г. Блажев е арестуван и осъден на 20 г. тъмница, за убийството на сърбите, въпреки, че е защитавал живота си. С него е осъден и младежът Филип Киприянов, заради свалена табела на сръбски език от магазин. Поради това, че Блаже е зет на българските войводи Наум и Илия Йосифови, Апелативен съд ги осъжда на смърт, която публично е изпълнена на 2.04.1921 г. Виждайки, че ровът е пълен с вода, Лямбе събира сили и извиква високо: "Не стига ли, че ме държахте във влажен затвор 3 години, а и сега трябва да гние тялото ми във вода. Няма да ми връзвате очите! Не ме е страх от вашите куршуми!" Следва залп и двете тела падат покосени... Лямбе Блажев оставя 6 невръстни сирачета. Сръбската власт не се задоволява само с неговата смърт. От съпругата му насилствено са отнети 6000 динара, разходи, които българинът е направил за 3 години в затвора. Вечна да е паметта им!( по информация от "Илюстрация Илинден", год.4, кн.3/33/ стр.11, април 1931 г.)

[Тайко]

🟢“Напред ни чака слава и мир. Назад - безславие и смърт!”

Роден е на 17 януари 1860 г. в Сопот, в многолюдното семейство на Съба и Минчо Вазови. Завършва местното класно училище. Продължава образованието си в Априловската гимназия в Габрово. През 1876 г. заради активната си родолюбива дейност е изключен от гимназията и се прибира в родния си град. Баща му решава да го изпрати при своя брат Кирко в град Олтеница, Румъния.

След обявяването на Руско-турската война през април 1877 г. и преминаването на Дунава от руските войски през юни с.г., той е назначен за писар, заедно с Алеко Константинов, в българско губернаторство в Свищов при губернатора Найден Геров.

След Освобождението заминава с десет български момчета да учи в Одеското пехотно юнкерско училище. През 1880 г. Вазов завършва училището и, завръщайки се в България, постъпва в Българската земска войска.

На приема, устроен от княз Александър Батенберг в чест на новопроизведените офицери, монархът оскърбява младият офицер. Когато разбира, че е брат на Иван Вазов, Батенберг отказва да се ръкува с него и промърморва на немски: “Едно вълче в повече срещу короната ми!”

Това кара Георги Вазов да подаде рапорт за преместване в Източнорумелийската милиция. Зачислен в 2-ра рота на Учебния батальон, а впоследствие Алеко Богориди го взема за свой трети адютант.

Поручик Георги Вазов кандидатства и е приет в Николаевската военноинженерна академия в Русия. След извършеното на 6 септември 1885 г. Съединение всички български офицери, обучаващи се в руските военно-учебни заведения, се завръщат в родината си.

Вазов е изпратен от командващия Южнобългарските войски подполковник Данаил Николаев на турската граница, за да помогне при фортификационното оборудване на предната позиция при Търново сеймен (Симеоновград).

След това е изпратен в Елхово и Тополовград, за да ръководи изграждането на позициите. От там той заминава за Котленския проход, за да го превърне в непревземаема преграда за врага , в случай, че той достигне до него.

Ударът срещу България обаче идва не от юг, а от запад. Сръбският крал Милан обявява война на младата българска държава с мотива, че Съединението нарушавало статуквото на Балканите, породено от Берлинския конгрес на Великите сили.

Поручик Вазов взема участие в сражението за Пирот и лично води атаката на пехотинците. За този си подвиг е награден с орден за храброст и произведен предсрочно в капитан.

През 1886 г. участва с офицери русофили в детронирането на княз Александър Батенберг. Вследствие на контрапреврата, организиран от Стефан Стамболов и началника на Пловдивския гарнизон подполковник Сава Муткуров, е принуден с останалите съзаклятници да емигрира в Турция. Установява се в Цариград. Тук се разболява от ревматизъм и четири месеца престоява в болницата.

След това заминава с параход за Одеса, където продължава да се лекува. Почувствал се здрав, се отправя за Петербург, за да продължи прекъснатото си обучение във военноинженерната академия. След дипломирането си е назначен на служба в Закаспийската губерния. Там построява, като военен инженер крепостта Кушка.

След затопляне на отношението между Русия и България, Вазов получава възможност да се завърне в родината си, за да отдаде силите си за организационното укрепване на българската армия. На 29 януари 1898 г. е назначен офицер за особени поръчки при военноинженерната инспекция.

През 1900 г. е произведен в чин полковник и е назначен за началник на Инженерните войски на Българската армия. Оглавява комисия от генералщабни офицери, която посещава Австро-Унгария, Германия и Франция, за да се запознае с техните инженерни войски и въздухоплавателното дело.

Снабдяването на българската армия с нова инженерна техника, както и фортификационното оборудване на държавните граници, са пряко свързани с неговото име.

В началото на 1906 г. като инспектор на инженерните войски е произведен в чин генерал майор. През декември 1909 г. му е устроен позорен съдебен процес, от който генерал Вазов излиза като победител. Въпреки това, той е осъден на пет дена домашен арест, офицерската му чест е уязвена до смърт, вследствие на което той изпада в депресия и подава рапорт да напускане на армията.

Деятелната натура на генерала не се примирява с бездействието. Той закупува два автомобила от чужбина и открива с тях първата автомобилна линия у нас - София - Самоков и основава първото българско автомобилно дружество. Основава и Българския колоездачен съюз. Пише много статии за българските военни списания.

През Балканската война 1912-1913 г. е мобилизиран и назначен за началник на военните съобщения и етапи в Българската армия.

За организиране на ефикасна атака на Одринската крепост трябва желязна ръка, която да обедини всички усилия, голям ум, който да обмисли всички детайли на битката и едно горещо сърце, което да запали войниците.

За това Главното командване на Българската армия решава да назначи на 19 януари 1913 г. за началник на Източния сектор на 2-ра армия генерал Георги Вазов, който с пълно право се счита за най-големият специалист по крепостната война у нас.

Той се заема всеотдайно с изготвянето на плана за щурма на крепостта. Препоръчва началниците на родове войски и отдели да бъдат преки организатори на боя, да работят със сметка и план, а не да чакат „дванадесетият час”, за да се подготвят за борбата.

Такива началници, които допускат небрежно отношение към служебните си задължения той счита за предатели, които не заслужават високото доверие на своите бойци, за да ги водят в боя.

По негова инициатива започва двумесечна тренировка на бойците на специално подготвен макет-полигон, съоръжен с изкуствено създадени препятствия. На тях те се запознават с характера на противниковите отбранителни съоръжения и с метода за преодоляване на телени мрежи, вълчи ями и фортове.

Балонът, който купува през 1906 г. също е използван най-рационално, като средство за въздушно наблюдение на противника. Той е отличен фотограф и именно негова е идеята 1-во аеропланно отделение да извърши заснемане от въздуха на турските укрепления.

В заповед № 71 от 11 февруари 1913 г. разкрива отношението си към свързочната служба: ”Телефонната и телеграфната връзка са едни от най-важните нерви на днешния бой, особено сега, когато се касае за даване на бързи сведения и правене на бързи разпореждания. За жалост това не е осъзнато от всички началници. Очевидно за тяхната бавност не е виновно телефонното електричество, а пипкавостта и невежеството на ония което не могат да си служат с него”.

Той разпорежда да се сформират групи от бомбиери и телорезачи и работни команди, които да се окомплектоват с всичко необходимо. По същество тези групи са зародишът на съвременните щурмови групи и отряди за разминиране.

Генерал майор Вазов обръща сериозно внимание на взаимодействието при щурма на крепостта между артилерията, пехотата и пионерните подразделения. Той изисква всеки боец от поверените му войски да знае сигналите за искане на артилерийски огън, за обезпечаване предния край на собствените войски и за пренасяне на огъня в дълбочина.

Той лично определя новите огневи позиции на поверената му обсадна тежка артилерия и разпорежда тя да се подготви за водене на артилерийски огън нощем. Уточнено е, че управлението на боя ще се извършва от специално устроени командни пунктове, изнесени пред бойния строй на пехотните части, или чрез балона на връх Сингу тепе. Така се получава по-добра координация между артилерията и пехотата. Той заповядва да се проведат мероприятия за повдигане бойния дух на воините и за противодействие на вражеската деморализаторска пропаганда.

В нощта преди решителната атака на крепостта пише заповед № 87 от 12 март 1913г., която завършва с думите: ”Трябва да се помни, че тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир. Назад - безславие и смърт!”

Такава щателна подготовка, каквато извършва началникът на Източния сектор на 2-ра армия преди атаката на Одринската крепост са извършвали много малко командващи в света. И тази подготовка не само гарантира успеха при щурма, но и доразвива военното изкуство.

Крепостта устояла преди това 9 пъти в различни войни на щурм, сега е превзета за два дни с атака на нож, което няма аналог н света. След като узнават за овладяването на Одрин, жителите на каспийската крепост Кушка, изградена от него, му изпращат поздравителна телеграма, в която пишат, че в негова чест са кръстили една от улиците на града Този жест го трогнал до сълзи.

В края на месец юни 1913г. генерал Вазов е назначен за министър на войната. Неговото 55 дневно министерстване съвпада с едни от най-трагичните моменти в новата българска история – Междусъюзническата война, след която България е принудена да изпие до дъно горчивата чаша на Първата си национална катастрофа.

След войната преминава в запаса. Заедно с брат си, народният поет Иван Вазов и бившият командващ на 2-ра армия, генерал Никола Иванов застава начело на делегация от изтъкнати български военноначалници и общественици, които отправят апел към цар Фердинанд да не присъединява страната ни към Централните сили през Първата световна война.

По този повод той пише: ”Ако България тръгне в съюз с Турция срещу своите освободители , извоювали свободата ни с кръвта и страданията на 200 хиляди руски синове и забрави униженията на петвековното робства, ще стане нечуван световен скандал и национален позор. Не по-малко парадоксален ще е съюзът ни с Германия и Австро-Унгария - страните на Бисмарк и граф Андраши, които унищожиха Сан Стефанска България на Берлинския конгрес и разпокъсаха измъченото ни Отечество на три части, раздавайки българските земи на техните приятели!”

Въпреки това никой не чува прозорливите думи на старият генерал. Като член на Съюза на запасните офицери прави всичко необходимо да не се забравят имената на падналите герои на бойното поле.

Изпълненият с постоянно напрежение живот оказва своето въздействие върху иначе железният му организъм. На 13 август 1934 г., в 7,00 часа сутринта, генерал-лейтенант Георги Вазов със сетни усилия се мъчи да стане от леглото.

ПРАВ! ПРАВ! - пошепват едва-едва устните му. Той се изправя, но като посечен дъб пада без глас. Седемдесет и четиригодишният генерал умира така, както падат войниците на бойното поле - прав!

[Тайко]

• Знаете ли, че България е единствената страна в Европа запазила името си до днес (7-21 век)...
• Знаете ли, че България няма пленено знаме от създаването си досега.??
• Знаете ли, че Цар Калоян нанася най-голямото поражение над кръстоносците...
• Знаете ли, че даваме на Европа една от официалните й три азбуки - "Кирилицата"...
• Знаете ли, че благодарение на изключителния стратегически интелект на генерал Владимир Вазов, България побеждава в битки, многократно превъзхождащите ни девизии на Англия, Франция и Гърция.??
• Знаете ли, че благодарение на Вазов, България дава само 494 убити и 1208 ранени, пред над 60 000 жертви на атакуващите ги англичани и гърци.??
• Сигурно знаете, че първата въздушна бомбардировка е извършена от българи, но знаете ли, че първата жена в света, участвала в боен полет, се казва Райна Касабова.??
• Знаете ли за Дончо Колев Данев, известен още като Дан Колев.??
• Знаете ли, че изиграва над 1500 срещи по борба и губи само 2 от тях.??
• Знаете ли, че през цялата му кариера му било предлагано да смени гражданството си с американско, но той отказва с думите: "Чувствам се силен, защото съм българин."
• Знаете ли за Асен Йорданов, една от най-допринеслите личности за авиацията, в световен мащаб.??
• Знаете ли, че за него Нийл Армстронг казва: "От него както аз, така и всички американски пилоти сме се учили на авиация."
• Знаете ли, че до последно, той оставя върху табелка в дома му надписа: "Асен Йорданов, български летец-авиатор."
• Знаете ли, че Джон Атанасов дава на света едно от най-значимите изобретения създавани някога - "Компютъра".
• Знаете ли за Космическата песен на Валя Балканска.??
• А знаете ли, че Петър Петров изобретява електронния часовник, първият в света безжичен сърдечен монитор и първата в света компютърна система за измерване на замърсявания...

• Знаете ли, че академик Георги Наждаков прави възможно създаването на фотокопирната техника.??
• А знаете ли, че Асен Йорданов създава и първата в света въздушна възглавница.??
• А знаете ли, че пак Асен Йорданов изобретява и телефонния секретар.??
• А знаете ли, че Карл Джераси, евреин с български произход, дава на света хапчето Анти-Бебе ?
• А знаете ли, че д-р инж. Иван Ночев изобретява двигателите на кацналия за първи път на луната, модул, орел..
• А знаете ли, че Шестият сърдечен тон е открит от проф. д-р. Иван Митев.??
• А знаете ли, че Нивалина (изключително лекарство за неврологични заболявания) е създаден от проф. д-р Димитър Пасков.??
• А знаете ли, че Румен Антонов изобретява автоматичната скоростна кутия.??
• А знаете ли, че възпитаникът на варненската Математическа гимназия Милен Николов е решил проблема на милиони хора по света, които не могат да ползват мобилни апарати и лаптоп в метрото.??
- Според учените революционното изобретение се равнява на откриването на радиото от руския физик...

А.С.Попов.

[Тайко]

ГАЛЕРИЯ: БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ВОЕННОНАЧАЛНИЦИ

На 18 януари 1856 г. е роден началникът на Македоно-одринското опълчение в двете Балкански войни 1912-1913 г., генерал-майор Никола Генев

ОТ ОПЪЛЧЕНЕЦ ДО ГЕНЕРАЛ

доц. д-р Петър Ненков

Той е роден на 18 януари 1856г. в Севлиево . Първоначалното си образование получава в Севлиевското класно училище при даскал Никола Гайдарджиолу. Едва навършил 16 години и той е поканен от севлиевските общинари да започне да преподава в местното училище. Става член на месния революционен комитет и под негово ръководство учителките Рада Поппешева и Мариола Иванова ушиват революционното знаме за Априлското въстание- 1876 г. В навечерието на въстанието е арестуван от турската полиция и е подложен на жестоки изтезания в конака, но издържа на всички мъки и не издава членовете на комитета.

През юли е пуснат от затвора, поради недоказаност на обвиненията. Емигрира в Румъния и се установява в Букурещ. По препоръка на БЦБО заминава през месец декември същата година за Одеса и постъпва, като войник в 60-ти Заморски стрелкови полк. И тъкмо когато се готви да се яви на приемен изпит във Военното пехотно училище, Русия обявява война на Високата порта и той се записва в 3-та дружина на Българското опълчение.

За съжаление се разболява тежко от тиф и пропуска първите седмици на войната . След като възстановява силите си в лазарета, настига своята част . През горещите августовски дни на 1877г. взема участие в героичната отбрана на Шипченския проход и е награден с орден за храброст – 3 степен , а командирът на дружината майор Чиляев го предлага за производство в чин унтерофицер.

През зимата на 1878г. заедно с отряда на генерал Скобелев се спуска по тясната Химитлийска пътека в Казанлъшкото поле и атакува смело редутите на укрепения лагер при Шшейново на армията на Вейсел паша . За проявената си храброст е награден със сребърен медал . В края на войната участва с другарите си в прочистването на Тозлука от мародерски турски банди и отново е награден с орден за храброст – 4 степен .

Той е един от първите , които завършва Военното училище в София и продължава своята служба, като млад офицер в 3-та пеша дружина в Радомир. През 1883г. заминава за Санкт Петербург за да продължи образованието си в Офицерската стрелкова школа .

В Сръбско-българската война -1885 г. той вече е капитан и командва Трънския отряд в състав от четири дружини и има за задача да забави настъплението на Моравската дивизия .
В тежък кръвопролитен бой той успява да изпълни поставената му от командването на Западния корпус, задача, като провежда с отряда си упоритата отбрана и дори преминава в щикова контраатака . На 3 ноември получава нова задача да се оттегли организирано на Сливнишката позиция и да подсигури левия й фланг.

На военен съвет при княз Александър Батенберг, когато положението на Сливница е драматично и монархът предлага да се отстъпи София и даде генерално сражение на противника на Вакарелските или Ихтиманските височини , той заедно с останалите млади командири категорично се противопоставя на този капитулантски план.

Когато на 7 ноември княз Александър Батенберг неочаквано се завръща в София, първата му работата била да пренесе личния си архив и касата в едно от чуждите посолства и това му поведение среща неодобрението на премиер- министъра Петко Каравелов.

Младите български офицери, всред които и капитан Генев не мислят да оставят своите позиции . Те се сражават храбро със своите воини, спират настъплението на противника и сами преминават в контранастъпление . Дружината на капитан Генев, като организационна единица от 2-ри Струмски полк взема участие в преследването на оттеглящия се противник и боевете при височината Келташ и Пирот.

Независимо от неговата храброст във войната , той е недолюбван от новия княз Фердинанд . Това е и причина чак до 1892 г да бъде държан, като дружинен командир . Едва след това е назначен за командир на 19-и Шуменски , а впоследствие и на 7-и Преславски полк . От 1900 до 19004г. командва бригада от 6-та Бдинска дивизия. Произведен е в чин генерал-майор и преминава в запаса.

В Балканската война 1912-1913г. генерал Никола Генев отново е извикан под знамената и назначен за началник на Македоно-одринското опълчение в състав от 3 бригади и обща численост – 14 хиляди бойци .

Като командир на Кърджалийския отряд си спечелва легендарна слава в боевете на 7 ноември 1912г. при прохода Маказа/Балкан Тореси/ в Родопите, където разбива ариергарда на корпуса на Явер паша и настъпва към Бяло море . На 14 ноември обкръжава заедно с Конната бригада на полковник Александър Танев в долното течение на река Марица, при село Мерхамлъ, корпуса на Явер паша и го пленява . В боевете обаче генералът губи своя син Никифор Генев, който се сражава, като доброволец в неговия отряд.

По-късно когато дава интервю пред чуждестранните военни кореспонденти, Явер паша заявява, че българските воини действали като ураган и той даже се питал дали те не са преоблечени във войнишки шинели, офицери . Това е една от най-блестящите победи на българската армия през Балканската война .

След извършения младотурски преврат и прекратените мирни преговори, през януари 1913г. бойните действия продължават .
Българското главно командване формира 4-та армия под командването на генерал Стилиян Ковачев, която включва Македоно- одринското опълчение на генерал Никола Генев и други съединения. Младотурците докарват от Анадола свежи резерви и решават да деблокират обсадения в Одринската крепост, 65 хиляден гарнизон на Шукри паша.

В зимните боеве при Шаркьой воините на генерал Генев отново покриват името си с неувяхваща слава, в боевете с 10-и турски пехотен корпус на Хуршид паша, който извършва десант и завоюва плацдарм на брега. Независимо от своето числено превъзходство и мощната поддръжка на голямокалибрената артилерия на турския флот, низамите са разбити и панически се спасяват на своите параходи. На самият морски бряг, след битката, генерал Генев поздравява с победата строените опълченски редици.

В Междусъюзническата война - 1913г. генерал Генев отново води своите опълченци в бой и извоюва победи при Емерица, Султан тепе , Дулица, Каменица, Говедарник и Пашаджиково. Той изживява много тежко Първата национална катастрофа и намира единствено утеха всред своите приятели в клубовете на Македоно-одринските братства.

През 1914г. правителството на д-р Васил Радославов и цар Фердинанд подготвят включването на България в Първата световна война на страната на Германия и за целта провеждат масирана акция в Родопите, за да подкупят турското и помашко население да ги подкрепи на предстоящите парламентарни избори .Те влизат в престъпно споразумение с местната мюсюлманска духовна власт като й обещават депутатски места в бъдещия парламент. В замяна на това тя се задължава да издаде възвание към мюсюлманите.

Бившите опълченци на генерал Генев донасят възванието написано на турски език и с треперещ от възмущение глас му го прочитат: “ - Ако някой мюсюлманин се отцепи и не иска да подаде гласа си за нашите хора, нека знае този мюсюлманин , че пътят му за спасение за онзи свят е затворен за него. Който ви казва да гласувате за неправителствените хора , бройте го за изменник на вярата и предател. Внимавайте цветът на бюлетината е зелен, какъвто е светия цвят на нашето народно мюсюлманско знаме . Това възвание да се прочете в джамиите и да се закълнат всички правоверни пред него!”

Генерал-майор Генев е възмутен до дъното на своята душа.До такова падение и грозно предателство не е достигал нито един български държавник от Освобождението до сега.
Той подписва протестно писмо на група български общественици и запасни генерали до царя с което го призовава да не включва България в Първата световна война.

Генерал-майор Никола Генев умира на 12 април 1934 година.

[Тайко]

ГАЛЕРИЯ: БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ФЛОТСКИ ОФИЦЕРИ

Навършиха се 146 години от рождението на капитан I ранг Рашко Серафимов – първият български офицер - подводничар


доц.д-р Петър Ненков

Роден е на 16 януари 1875 г. в средногорското село Свежен, Карловска околия, днес Брезовска община. Има общ родов корен с Васил Левски. Негов родственик е и легендарният командир на 21-ви пехотен Средногорски полк, полковник Владимир Серафимов. Той завършва Пловдивската реална гимназия и през 1892 г. заминава в град Триест, като стипендиант на Министерството на войната, за да учи в Морската търговска академия.

След това постъпва в Дунавската флотилия в Русе с чин морски юнкер. На 2 август 1895 година той е произведен в чин - мичман II разряд. Завършва старшия офицерски курс на Военното училище в София. По късно завършва и курс за морски офицери .

През есента на 1897 г. той е между онези 11 офицери и 68 подофицери и матроси, които слагат началото на Българския черноморски флот. Известно време плава на учебния крайцер "Надежда".

По-късно е изпратен в град Брест, Франция, където продължава своето обучение. Там се запознава и с ветроходното дело и плава на учебната ветроходна фрегата "Мелпомена". След завръщането си в България е назначен за командир на кораба "Асен"- ветеран от Руско-турската война 1877-1878 г.

През 1905 г. заминава за Русия, където завършва минния офицерски курс във военноморската база на руския Балтийски флот Кронщадт и става първият български морски офицер - подводничар. Известно време плава в Балтийско море с учебни кораби и подводници на руския военноморски флот.През периода от 1905 до 1906 г. служи в отряда за подводно плаване, като помощник-командир, а впоследствие и командир на подводница „Пескарь” и за първи път в света извършва безперископна торпедна атака по императорската яхта „Щандарт”.

При завръщането си в България последователно е назначен за командир на българските миноносци "Смели" и "Храбри". В навечерието на Балканската война изготвя подробно описание на българския черноморски бряг и сводка за турския флот в Черно море.Влиза в диспут с майора от Генералния щаб Иван Русев по въпроса за използването на подводниците, като опасно морско оръжие. Тази си идея той защитава в публична лекция на 16 януари 1908 г. във Военния клуб в София.

През Балканската война, като командир на миноносеца „Храбри” Рашко Серафимов взема участие в паметния морски бой, в който отряд от 4 български миноносци под командването на капитан II ранг Димитър Добрев торпелира край Варна турския крайцер „Хамидие”.

През Междусъюзническата и Първата световна война Рашко Серафимов е началник на Подвижната отбрана. Успоредно с това преподава във висшия военноморски курс и създава Българския народен морски сговор. Успоредно с това написва труда "Морска стратегия". Той е назначен за председател на приемната комисия, която провежда ходовите изпитания с първата българска подводница №18. През 1919 г. капитан I ранг Рашко Серафимов преминава в запаса.

На 30 май 1922 г. със своята гемия "Тритон" посещава Одеса, където заболява от холера и умира на 30 май 1922 година.

На снимките :Капитан първи ранг Рашко Серафимов, с жена си, датчанката Тиура , момент от словото ми пред началника на отбраната и представителна част от Военноморския флот в село Свежен, при откриването на възпоменателна плоча за капитан първи ранг Рашко Серафимов