Българска бойна слава.

[Тайко]

НА 17 СЕПТЕМВРИ 1912 г. В БЪЛГАРИЯ Е ОБЯВЕНА МОБИЛИЗАЦИЯ.

СЛЕД ДВА ДНИ МОБИЛИЗАЦИОННИЯТ ПЛАН Е ИЗПЪЛНЕН НА 220 %

В КАЗАРМИТЕ СЕ ЯВЯВАТ 650 000 ДУШИ –ТОВА СА 40 % ОТ МЪЖКОТО НАСЕЛЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ, В КОЕТО СА ВКЛЮЧЕНИ ПЕЛЕНАЧЕТАТА, ДЕЦАТА И СТАРЦИТЕ.

В казармите се стичат ВСИЧКИ боеспособни мъже на българския народ ! Стичат се и ХИЛЯДИ доброволци - българи от Македония, Сърбия, Румъния и Бесарабия, дошли на печалба в България – без да се двоумят, се вливат в редиците на българското войнство, без да са били регистрирани в списъците за мобилизация. Също хиляди учащи в Европа и Русия. Хиляди други, отписани от регистрите българи – емигранти в САЩ и Канада, буквално щурмуват презокеанските кораби, а после и влаковете от Париж и Лондон, за да се отправят директно от софийската гара към мобилизационните пунктове. Шестнадесетгодишни младежи лъжат, че са навършили вчера осемнадесет, други неумело подправят кръщелните си свидетелства, за да влязат в казармата.

За съжаление в този момент България няма толкова оръжие, за да въоръжи наведнъж толкова мъже.

ТАКА СА ДОКАЗАЛИ СВОЯТА ЛЮБОВ КЪМ БЪЛГАРИЯ БЪЛГАРСКИТЕ МЪЖЕ ПРЕДИ 101 ГОДИНИ !

ВЕЛИК ДУХ !

ВЕЛИК НАРОД !

Бил е такъв, тогава...!

[Тайко]

Майка България е раждала, ражда и ще продължава да ражда своите достойни и смели синове родолюбци!

През 1918-та година в последните дни на Първата Световна война, под влияние на комунистическата пропаганда част от войниците, напуснали фронта се насочват към главната квартира на армията ни в гр. Кюстендил, а други обявяват Радомирската република възглавявани от земеделеца Райко Даскалов. Възползвайки се от това критично за България положение, сръбска пехота настъпва към гр.Кюстендил по долината между Царев връх и Калин камък и със снаряди обсипва почти обезлюдените български позиции. Командирите не са в състояние да възпрат отстъпващите войници. На позицията останал само майор Христо Луков с четири оръдия. В този критичен момент той с помощта на няколко овчари открил огън по настъпващите сърби.
Те били отблъснати. На другия ден след сключване на примирието, подполковник Томич поискал да поздрави българските артилеристи спрели настъплението му. Войниците посочили Луков, който още бил с обгоряло от артилерийската стрелба лице.

“А другите?“- попитал Томич. “Те бяха няколко овчари и козари, които подаваха снарядите на майор Луков при стрелбата”- бил отговорът. Сърбинът изревал от яд, но скоро се овладял и поздравил майор Луков за големия подвиг извършен от него.

“В историята на Франция, продължил подполковник Томич, има също един, който останал сам да брани Родината си - маршал Ней.

Щастлива е България, че има такива защитници офицери.”

[Тайко]

На 6 януари 1888г., във Варна е роден Христо Николов Луков. Български офицер (генерал-лейтенант), преподавател по военно дело и политик. Министър на войната на Царство България в периода 1935-1938г. и ръководител на националистическата организация Съюз на българските национални легиони (СБНЛ) (1932-1943). Убит от комунистическите терористи Виолета Бохор Якова и Иван Буруджиев. В памет на Луков от 2003 г. насам ежегодно се провежда траурното факелно шествие Луковмарш.

Завършва ВНВУ с 27-ми випуск През 1907 г., кариерата му като строеви артилерийски офицер го заварва като командир на отделение в 27-ми артилерийски полк към края на Първата световна война. Тогава комунисти и земеделци провокират бунтове сред войската. Войниците масово дезертират от фронта и тръгват към София. Врагът безпрепятствено навлиза в нашите позиции.

По това време отделението на майор Луков е на позиция край Кюстендил. Войниците му се разбунтуват, напускат поста си и побягват към Радомир. Насреща напредва мощна сръбска пехотна част. Майор Луков останал съвсем сам зад четитите оръдия започва трескава стрелба. Видяли трогателната сцена, трима овчари от близките села се притичват на помощ и започват да му подават снарядите. Стрелбата продължава цяла нощ и сърбите не успяват да преминат позицията. На другият ден е подписано примирието. Границата е очертана. Кюстендил остава в България. Полковникът, командвал сръбската пехота не може да повярва, че е бил спрян от един единствен човек – майор Христо Луков.

След войната офицерската кариера на Хр. Луков продължава като командир на полк (4 арт. п.) и началник на Артилерийската школа. Той е автор на десетки научни трудове, някои от които и днес са основни пособия в областта на артилерията. На края на кадровата си кариера Луков е последователно командир на 2-та и 3-та пехотни дивизии.

През 1935г. е министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов.
Генералският кръст на ген. м-р Луков е от 1-ва степен на ордена „За военна заслуга”. Генералът кавалер и на „Св Александър” (4 и 3 ст.) и немския Железен кръст (2 ст.) Заслужава си да обърнем специално внимание на факта, че Луков е двукратен кавалер на ордена „За храброст” – носител е на първи и втори клас на четвъртата степен на най-престижното отличие. Четвърта степен на В.о.Хр. се дава на кадрови офицери от средните чинове за проявена храброст на бойното поле. Въпреки силните си политически позиции като член на Военния съюз и министър, неговите ордени за храброст не са плод на конюнктура, а са спечелени с кръв по фронтовете.

На 13 февруари 1943г. е застрелян от нелегални комунисти пред скромния си дом, къщичка някаква, с нищо не подсказваща че вътре живее бивш министър, генерал, човек с огромно политическо влияние. Убит е пред очите на малката си дъщеричка, която изтичала да отвори вратата.

Сред организаторите на убийството, представени като „добрите” герои във филма е Иван Буруджиев – партизански командир, впоследствие издигнат до генерал от народната армия. Тези два образа – на убития от засада офицер от кариерата и на издигналия се до генерал бивш терорист много точно илюстрират злините, които комунистите причиниха на България и целия срив на българското офицерство, което причиниха, като поставиха недоучилите си другари – терористи, поклонници на чужда държава начело на българската войска.

[Тайко]

6 януари 1856 г. В Панагюрище е родена Райна Княгиня (Райна Попгеоргиева Футекова - по мъж Дипчева).

Учи в родния си град и в девическото училище в Стара Загора.

През 1874 г. става учителка в Панагюрище.
Една от основателките на женското дружество "Китка" в родния си град.

Ушива знамето на Априлското въстание (1876).
По време на въстанието носи извезаното от нея и тържествено осветено от поп Груьо знаме на шествието в Панагюрище (поради което е наречена "Княгиня"). При потушаване на въстанието е арестувана и изпратена в Пловдивския затвор.
Освободена е след намесата на европейски консули в Пловдив.

През август 1876 г. заминава да учи в Русия през Цариград с паспорт под чуждо име.
Завръща се в България през 1879 г. и става директор на девическия пансион в Търново.

През 1882 г. е назначена за акушерка в Панагюрище, по-късно - в София

Поклон пред паметта на героя загинал за свободата на България и героя от Априлското въстание!

[Тайко]

104 години от освобождението на Добруджа! Да поменем храбрите български воини, които с кръв и неизброими жертви защитаваха Отечеството, и изписаха със златни букви бляскавите си победи във военната история на България! На днешния ден през 1917 година с превземането на град Тулча, в Добруджа не остава противникова войска готова да се противопостави на конницата на ген. Колев с което приключва бойният и път.
На 5 януари ген. Колев влиза в Тулча, където се установява с щаба си. Загубите са 189 убити и 965 ранени войници и офицери – за целия период на войната в Добруджа. След 4-месечни сражения обединените армии на противника са прогонени от Добруджа там, откъдето са дошли – оттатък Дунава, благодарение на героичните усилия на Трета българска армия под командването на ген. Стефан Тошев, с решаващия принос на конната дивизия с предводител бесарабския българин ген. Иван Колев. Той получава и новото си прозвище – „добруджанският герой”./в-к Лечител/
Дивизията до лятото на 1918 г. охранява дунавското крайбрежие на Северна Добруджа и част морския бряг.

[Тайко]

Днес е Коледа (Божик) по стар стил - по Григорианския календар.

Кървав Божик - На този ден през 1945 г. по заповед на Тито и Лазар Колишевски са избити над 20 000 изявени българи във Вардарска Македония. Избити без съд и присъда.Целта е ликвидиране на българщината във Вардарска Македония. Репресирани са 130 000 души с българско самосъзнание. На Коледа по стар стил (07.01.1945г.) е началото на кървавите репресии над всеки българин в комунистическа Югославия. Бог да прости мъртвите.

Кървавата Коледа е събитие, което се случва в периода 6 – 9 януари. Тогава са извършени масови репресии срещу хора с изявено българско самосъзнание. Броят им е около 1 200 души като те са включени в специални списъци, които са изготвени и утвърдени от самия Тито и неговите емисари в Македония. Това всъщност е само „върхът на айсберга“ или може би най-видната част от репресиите. Вие много правилно казахте, че тези репресии започват още преди Коледа по Юлианския календар, както и до сега се празнува в Македония. Аз бих искал да обърна внимание на това, че става дума за една планомерна операция за прочистване на етническото самосъзнание на българите в Македония, която по някои от методите много напомня на Народния съд в България. Все пак не бива да забравяме, че по същото време в Стара България, както се казвало тогава в Македония, тоест в старите български предели преди 1941 година, на територията на Народна Република България, която все още е Царство, тъй като не се е случил прословутия референдум, но в България текат едни страшни събития. Проф. Тодор Балкански написа няколко книги, разбира се и други автори, които ги сравниха с Вартоломеевите нощи и са напълно прави. Става дума за хиляди хора. Така, че това, което се случва в Македония няма особена разлика от кървавите събития в самата България, но все пак в Македония има един подчертан антибългарски елемент. Тогава новата власт се осъществява, най-вече от Светозар Вукманович – Темпо – един от най-придружените на Тито функционери на Югославската комунистическа партия, подкрепян от такива комунисти като Михайло Апостолски и Лазар Колишевски – българи по произход и хора от партийния апарат, сред които имало много гръкомани, сърбомани, албанци. В общи линии можем да кажем, че става дума за събития, които започват още през септември – октомври. Това много добре е показано от заслужилия наш изследовател на Македонския въпрос – Коста Църнушанов, също така от д-р Весели Ангелов и други различни изследователи. Все пак и до днес тези събития не са напълно изяснение, а броят на жертвите не е установен със сигурност. Нещо, което до голяма степен важи и за България. Можем да започнем с тези избивания и кланета, които започват още в самото начало, след оттеглянето на българските войски от Македония. Да речем – събраните войници и офицери в Скопското кале. Днес там се правят турове с екскурзоводи, но никъде не се казва за това, което се случва през есента на 1944 година. Там са затворени българските войници, които отказват да се бият с Югославската партизанска армия във Войводина, затова първо са избити или репресирани офицерите, а после на страшен терор са подложени и самите войници. После можем да кажем, че започват кланета в Прилеп, Велес, Куманово и други селища. Тук на практика още в началото като жертва падат на съратниците на Методи Шатаров – известния деец на международното комунистическо движение, който обаче е на български позиции, тоест македонските комунисти, но от неговото крило. Въпросните хора е трябвало да бъдат на високи позиции, но на практика са убити без съд и присъда. Освен това тези репресии се засилват и по отношение на така наречените „бугараши“ – хора, които са с българско самосъзнание. Тук става дума за стари дейци на ВМРО като Дончо Северски, а същевременно и за хора от старата българска територия като подполковник Делчев – хора, които все още не са се изтеглили от България. Наистина става дума за едни кървави събития, които трудно могат да бъдат възприети от нормалния човешки разум. Тези кланета продължават във Велес, където са убити такива изявени български дейци като д-р Богдан Попгьорчев и още около 50 души, свързани с ВМРО. Сред тях има хора от средната класа, има занаятчии, има и обикновени хора. В Куманово по същото време, става дума за октомври, ноември, декември 1944 година, са убити някъде около 50 души без съд и присъда като измежду тях е д-р Йосиф Андонов, войводата от ВМРО Кръстьо Лазаров и много други невинни хора на всякакви възраст от най-различни социални слоеве. Така, че в тази първа вълна, преди самата Македонска кървава Коледа са убити някъде между 140 – 150 души. След това започват и едни псевдо процеси, които са подобни на Народния съд в България като тук е приет един закон за съдене на престъпления срещу македонската национална чест. Нещо, което е абсурдно само по себе си и което обрича на гибел или на репресии всеки, който не отговаря на изискванията на македонската власт за македонска национална чест в кавички. Разбира се тук най-вече са нападнати и преследвани така неречените „суратници на окупатора“, тоест хората, които по някакъв начин са били свързани или са сътрудничили на българската власт в периода 1941 – 1944 година. Така че в периода декември 1944 – януари 1945 година са избити в рамките на тези процеси десетки души, част от които са изпратени на съд, други в тъмничен затвор. Паралелно с тези събития започват и един процеси срещу най-изтъкнатите национални дейци и водачи на българите в Македония. Става дума за хора като Димитър Гюзелов, Спиро Китинчев, Илия Коцарев. Не бива да забравяме и учителката Роза Койзеклиева, която е преподавала история и само за това, защото е разказвала истината е вкарана в затвора, където умира в нечовешки условия. Самата Кървава Коледа, се разпростира в дните между 6 и 9 януари 1945 година върху всевъзможни хора като тук има ужасяващи случаи на нечовешка жестокост – хора, които са хвърляни в езерата, които са хвърляни в разни пропасти. Например тук само в Скопи са убити над 60 души, във Велес над 50, в Куманово около 50, в Щип – 77, в Битоля – 36 и така нататък. Да речем при село Владимирово, Беровско са унищожени 330 души. Край Охридското и Преспанското езера също. При село Отешево са избити много хора. Така че и до днес бройката на избитите на практика не е установена. Веселин Ангелов смята, че някъде над 23 000 души са били подложени на репресии като така установените в рамките на тази тъжна статистика смъртни случаи са от порядъка на 1000 – 2000 души. Аз бих препоръчал на македонските колеги – историци, вместо да се занимават с виртуални и фантазни неща от типа на това „Чии е цар Самуил“ и „На кого принадлежат Гоце Делчев и Даме Груев“ при положение, че те самите винаги са твърдели, че са българи, да се насочат към изследване на тази жестока истерия, която на практика е проява на геноцид върху собствения си народ. Кървавата Коледа е символ на македонизма и затова той не може да бъде разглеждан само с насмешка, както много често се прави у нас и само от гледна точка на абсурдните и несериозни твърдения на пропагандата на тъй наречената историческа наука в Македония. Македонизма е едно кърваво явление и най-кървавите му дни са в края на 1944 и през януари 1945 година. Не бива да забравяме, че наред с многото смъртни присъди има хиляди хора, които са осъдени на тъмничен затвор, изпратени са в лагери и така нататък. Това са едни събития, които трябва да се осмислят все повече и повече като при това не трябва да забравяме, че те бяха тема „Табу“ в Македония и в България в продължение на повече от половин век.

Темата вече не е „Табу“. Свободомислещите хора, които са наши събратя в Р. Македония вече биха могли, благодарение на съвременните технологии и най-вече на интернет, на отделни книги и спомени да разберат каква е историческата истина. Но в продължение на около 50 години темата наистина е „Табу“, тъй като тя противоречи на самата същност на македонзима, който всъщност е антибългаризъм, а на практика виждаме, че в края на 1944 и в началото на 1945 година антибългаризъм не е само пропаганда, а е низ от убийства, от показни процеси и избивания без съд и присъда. Просто става дума за нещо, което е страшно да си го помислим и като се говори за нашите отношение на добросъседство и приятелство, въз основа ѝ на договора, който беше сключен през 2017 година, то редно е да се изясни и историческата истина. Смятам, че в учебниците на децата и студентите в Македония тези събития трябва да присъстват и то както сочат документите и всичко останало.

[Тайко]

Първородният син на Райна Княгиня, Иван Василев Дипчев е роден на 8 януари 1885 г. в Пловдив. Той е български офицер (генерал-майор), комендант на София през 1927 г.
Завършва Военното училище с 25-и випуск, а след време и Генералщабната академия с отличен успех. Участва в трите войни за национално обединение. Като млад офицер особена храброст проявява при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. За доказан героизъм на бойното поле е награден с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. Рискува живота си в Балканската война в единствен по рода си дуел с турски офицер вместо масово сражение, за да не гинат войниците. Вече като генерал става началник на канцелария на Военното министерство и се пенсионира през 1936 г. След 09.09.1944г. къщата на Райна Княгиня, която тя строи като вдовица е отчуждена. Генерал Дипчев прекарва години по концлагери и затвори. През 1954 г. е осъден на смърт, след това присъдата е променена на доживотен затвор. Умира в концлагера в Ловеч.

[Тайко]

Да си спомним за един забравен герой!

Генерал-лейтенант Георги Минчев Вазов е роден на 5 януари 1860г. в Сопот.
Той е брат на героя от Дойран ген. Владимир Вазов и на народния поет Иван Вазов.

Учи в Априловската гимназия в Габрово (1874).

След Освобождението постъпва на служба в Българската земска войска (20 август 1878).

Завършва пехотното юнкерско училище в Одеса (1880) и Николаевската военноинженерна академия в Санкт Петербург, Русия (1888).

През Сръбско-българската война (1885) е в авангардния отряд на майор Петко Стоянов и се сражава при Цариброд и Пирот.

По-късно преподава фортификация във Военното училище в София (1886). Участва в детронирането на княз Александър І (9 август 1886), а след контрапреврата (10 август 1886) емигрира в Русия и служи като военен инженер.

На 1 ноември 1897 г. се завръща в България и постъпва в българската войска. Заема длъжностите офицер за особени поръчки към Военноинженерната инспекция (1898 – 1900), командир на 2-ра пионерна дружина (1900 – 1904), временен началник (1904 – 1908) и инспектор на Инженерните войски (1908). От 1908 до 1912 г. е в запаса.

В навечерието на Балканската война (1912 – 1913) е началник на военните съобщения и етапите към тиловото управление. След превземането на Лозенград (11 октомври 1912) става военен губернатор на града.

На 19 януари 1913 г. е назначен за началник на Източния сектор при обсадата на Одрин. Под негово командване е нанесен главния удар при общия щурм на Одринската крепост (11-13 март 1913).

След превземането на Одрин е началник на Одринския гарнизон и губернатор на Източна Тракия.

По време на Междусъюзническата война (1913) е министър на войната (28 юни 1913 - 22 август 1913). Автор на „Кратко упътване за действие против крепостите и атаката им“ (1909), „Спомени от балканските войни“ (1929), „В пустините на Средна Азия“ (1939) и др.

Награден с военен орден „За храброст“ ІІІ ст. и ІV ст. 2 кл.

Поклон пред паметта на героя от Сръбско-българската война, Лозенград и Одринско!

[Тайко]

Морален кодекс на българския войник от царско време:
1. Помни, че на земята, в морето и на небето, жив или мъртъв, ти винаги си войник на България.
2. Тронът, знамето и честта са дадени от Бога. Защитавай ги, без да жалиш нищо земно.
3. Никога не питай "за какво" и "защо аз". Просто ти! - и никой друг.
4. Уважавай командирите си. Дали са прави или не, ще решават техните командири, а не ти.
5. Бъди изпълнителен. Доблестта на войника е подчинението. По-високо е само победата.
6. Всеки, който носи българска униформа, е твой брат и другар. Полковете нямат значение.
7. Ако командирът ти е излязъл от строя, а другарите ти са отчаяни, командвай ти. Най-малкото – те ще се настървят.
8. Винаги отстъпвай с лице към врага. Българската войска е била разбивана, но никога не е бягала.
9. Докато имаш пушка, патрони и щик, нищо не е свършено. Ако има храброст и ум, то нищо не е свършено, дори ако вече нямаш пушка.
10. Ако наградата те подмине, не се натъжавай. Славата на юнака е според делата му, а не според броя на кръстовете.
11. Никога не крий, че си болен или ранен. От такъв "героизъм" има само вреда.
12. Не бий и не обиждай пленения. Възможно е някога и ти да бъдеш такъв.
13. Вземи от мъртвия всичко, от което имаш нужда. В замяна му дай уважението си – погреби го.
14. Отнасяй се благородно с жените, децата и старците – войниците са наследници на рицарите.
15. Пази оръжието си, униформата си и войнишкото имущество. Царството не е толкова богато, че да ги подменя.
16. Винаги помагай на другарите си и те също ще ти помогнат.
17 Бъди спретнат. Девойките харесват войниците, когато изглеждат като юнаци.
18. Свободното си време прекарвай в развлечения, които усъвършенстват тялото и душата – спортни състезания, четене, танци и песни.
19. Ракия и вино пий умерено – пияният е лош боец, а много пияният - не е човек.
20. Когато отиваш на бой, не се страхувай. Когато войникът загива, Бог му дава крила и го прави ангел.

[Тайко]

На 10 януари 1944 г. е извършена една от най-тежките англо-американски бомбардировки над София. Само на този ден загиват 947 човека и са ранени 710. Напълно са разрушени 3304 сгради, частично – 427. Хвърлените бомби са общо 1784. При отбраната на града смъртта си намират командирът на германската ескадрила I./JG 5 „Eismeer“ кап. Герхард Венгел, поручик Тома Боев и подофицер Симеон Михайлов (произведени посмъртно в чин капитан). Поклон пред паметта на героите!


Дългъ и Честь: На 10 януари 1944 г. София е нападната отъ общо 280 англо-американски самолета – 180 бомбардировача отъ т. нар. „лѣтящи крѣпости“ и 100 изтрѣбителя P-38 Лайтингъ. Срещу тѣхъ отъ Божурище, Враждебна и Карлово излитатъ 73 изтрѣбители – 43 български и 30 нѣмски, водени отъ своя командиръ кап. Герхардъ Венгелъ отъ „Луфтвафе”.

Отъ летище Карлово къмъ небето поема и четворка изтрѣбители, водена отъ кандидатъ-подофицеръ Тодоръ Розевъ, въ чийто съставъ е и Симеонъ Михайловъ (Монката). Карето се насочва къмъ Перникъ и Кюстендилъ, за да прѣсрещне съюзническитѣ бомбардировачи. По пѫтя самолетътъ на кандидатъ-подофицѣръ Михайловъ внезапно пада и се разбива въ земята край с. Мало Бучино, а пилотътъ загива. Командирътъ на Монката – Тодоръ Розевъ, отбѣлѣзва, че летецътъ не се поколѣбалъ да изпълни дълга си въ защита на родното небе, въпрѣки че страдалъ отъ тежъкъ синузитъ. Произведенъ е посмъртно въ чинъ капитанъ.

Поклонъ предъ паметьта му! Орлитѣ умиратъ въ полетъ!






“Ние, изтребителите, сме обречени от бога да защитаваме небето на България.” - Д. Списаревски

„Поручик Димитър Списаревски прострелва един неприятелски бомбардировач "Либерейтър", който пада на парчета на земята, същият влиза за пръв път във въздушен бой и увлечен от желанието си да свали колкото се може повече неприятелски машини, при една атака с голяма скорост се блъска в един неприятелски бомбардировач „Либърейтьр”.

И двете машини, горящи и на парчета, падат в околностите на село Долни Пасарел. Първата жива торпила - така загива геройски поручик Димитър Списаревски.”

Из бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк, 20 декември 1943 г.