Българска бойна слава.

[Тайко]

25 Август (13 стар стил) 1877 г. е пред-последният ден от чутовната Шипченската епопея завършила с победа на българите и България!

През този ден борбата е за изтласкване на османските сили от връх Акри Джебел и връх Йешилтепе на изходните позиции като върха е овладян.
В цялата битка българското опълчение (и руси), наброяват 7,500 горди войни и се изправя срещу вражеската отлично оборудвана от английска страна турска армия от повече от 35,000. Като прибавим и башибозушките орди броят е още повече.
Тук е важно да се спомене, че една от главните причини за кланетата и жестокостите над мирото българско в Стара Загора и след това и мобилизирането на турската армия е благодарения на защитата, подкрепата и корабният транспорт на Англия, която винаги е подкрепяла турското робство.
В редовната турска армия е имало и много английски, френски и европейски "доброволци" които са се включвали във всички нечовешки деяния и издевателства над мирното българско население.
От турска страна общо убити и ранени са над 8,500, според Турция, а неофициално може сметнем че са значително повече.
За свободата на България, от българска (и руска) страна полагат светите си кости 3450 войници и офицери.
Вечен поклон и вечна памет на чутовните герои дали всичко, включително и живота си за Освобождението на България от турско робство.

Да живее България!

[Тайко]

На 26 Август 1896 г. в Ново Село, Щип, България е роден легендарният ръководител, деец и на ВМРО – българинът Иван (Ванчо) Михайлов! Българинът посветил живота си за обединението на България и Македония.

Оставяме неговите думи да говорят за него: “Азъ съмъ билъ винаги въ македонското движение, но съмъ синъ на българския народъ, както отпреди хиляда години насамъ славяните въ Македония са българи”. Иванъ Михайловъ
Учи в Солунската българска гимназия “Св. Св. Кирил и Методий”. След разделянето на Македония през 1913 г. и поробването и окупирането и на вардарския ѝ дял от Сърбия е принуден да завърши образованието си в сръбска гимназия в Скопие.
Като отличен ученик му е предложено от сръбския министър на просветата да продължи образованието си като стипендиант на сръбското правителство, в който университет си избере в Европа. Иван Михайлов категорично отказва и през 1918 г. постъпва в българската войска.
След края на войната се установява в София и започва да учи право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Още тогава се включва активно в македонското освободително движение и е привлечен за секретар на Тодор Александров.
Забележителна е характеристиката, която водачът на ВМРО му е давал пред всички, наричайки го “Скромния”. Заедно с Йордан Чкатров от Прилеп и Христо Велянов от Крушево Иван Михайлов създава Македонско студентско дружество “Вардар” и е избран за негов пръв председател.
След трагичната смърт на Тодор Александров (31 август 1924 г.) Иван Михайлов е избран за член на ЦК на ВМРО като за кратка време успява да се утвърди като безспорен водач ва ВМРО.
Историята на легендарният българин – Ванчо Михайлов – не може да се опише нито в една публикация, книга нито том. В град Гоце Делчев има свещен архив на неговата кореспонденция с различни българи в България и по света, която препоръчваме да посетите.
Неговото дело тепърва ще се оценява, но безспорно е едно: под ръководството на Иван Михайлов ВМРО взриви основите на Югославия и остави завет на поколенията да довършат свещенното освободително дело – това че България и Македония са били, са и ще бъдат едно цяло!
Във всички дела на този изключителен българин от Македония са въплътени жизнената сила на нашата нация и неунищожимата ѝ воля за Свобода. Свобода, в чието име ВМРО съществува, за да наказва враговете и предателите на българщината както по времето на Ванчо, така и днес!
Вечен поклон и вечна памет пред българската светиня – ръководителят, водачът, и революционерът – Иван Михайлов и нека заедно последваме неговият завет за обединение на България.

Да живее България!

[Тайко]

124 години от рождението на Иван Михайлов - Радко

"През 1912-1913 г. бидоха заграбени български църкви и училища както следва:
В Македония под сръбско (сетне югославско) робство: 761 църкви и 641 училища; прогонени насила 833 български свещеници с 6 владици, и 1013 български учители — всички родени в Македония...

През 1912-1913 г. когато Белград заграби една част от Македония, неговите власти и войска — които и сега се хвалят, че “освободили” Македония — извършиха страшни насилия. Десетки хиляди хора подложиха на изтезания, особено по селата, а много хора избиха. Причина нямаше никаква. Целта бе да се всее страх у народа, за да приеме сръбската власт. Най-голям брой от пострадалите бяха българи. Ето някои цифри само за убитите по околии: В Кочанско — убити 321 души; в Радовишко — 184 души; в Неготинско — 324 души; в Кавадарско — 191 души; в Свети-Николско — 11 души; в Малашевско- 143 души; в Царево-селско — 207 души; в Кумановско — 11 души; в Кратовско — 4 души; в Прилепско — 2 души; в Кичевско — 30 души; в Тетовско — 592 души; в Гостиварско — 72 души; в Галичко — 3 души; в Дебърско — 206 души; в Скопско — 200 души от разни околии, избити като затворници; в Щипско — 174 души ; в Паланечко — 15 души; във Велешко — 3 души; в Крушовско — 5 души. Име по име се знаят убитите.
Вън от това бяха извършени хиляди грабежи, изгорени маса къщи...

От 1918 г. до 1941 г. в Македония под югославска власт бидоха бити над тридесет хиляди души; избити бидоха и други стотици българи...

Под титова власт пострадаха и още страдат множество българи. Извършиха се и масови убийства, като например, във Велес; а хиляди хора минаха през затворите и концентрационните лагери. Целият народ живее като в тъмница — с погазени човешки права; без свобода на съвест, на печат, на събрания, на политически партии и прочее. До скоро и цялата земя на селяните бе ограбена от титовата партия и държава, които се хвалят - също като сърбите в 1912 г. - че освободили Македония... Казаното тук е съвсем малка част от онова, което може да се изреди за тиранията, на която българите под югославско робство са подложени. Нищо чудно, значи, че нашият народ не желае да чуе и името на Югославия и на Сърбия...

Държавите, които поробиха Македония са си поставили като главна задача да изопачат миналото, езика и писмеността на нашата народност, за да заличат по този начин нейната българска принадлежност. Кралска Сърбия и Югославия прилагаха една категория насилия и фалшификации в Македония; комунистическа Югославия прилага същите насилия и донякъде променени методи във фалшификацията. Целта, обаче, остава непроменена.

Властта на Тито побърза да изхвърли букви от азбуката ни, които отлично подхождат на нашето произношение. Тези букви са характерни в кирило-методиевската азбука, с която най-много ние между славянските народи имаме право да се гордеем. Желанието на белградската власт е да ни приближи и чрез азбуката до сърбизма. Със същото намерение тя внася в езика ни постоянно сръбски думи. Тя не иска да остави книгите на нашите заслужили народни будители да бъдат четени така, както са написани от авторите им...Същата власт фалшифицирва даже съдържанието на писаните от нашите народни будители книги, изкривява и биографиите на самите писатели. Измежду многото факти тук споменаваме само тоя: титовата власт премълчава, че Григор Пърличев бе увенчан с лавров венец в Атина, като автор па поемата “О Арматолос“, през месец Февруарий 1860 г. Гърция му предложи стипендия, за да учи в чужбина; разбира се, ако се обяви за грък. Пърличев публично заяви там, че е българин и отказа всякаква стипендия. Този знаменит жест на Пърличева, както и всичко друго, което в творчеството и живота му свидетелствува за неговото светло българско съзнание, титовата власт го изхвърля, прикрива го...

Измежду най- заслужилите синове на българската нация, които загинаха мъченически за нейното възраждане, са братята Константин и Димитър Миладинови, от Струга. В 1862 г. те бяха отровени в една цариградска тъмница, чрез подкупени от гръцката Патриаршия тъмничари. И двамата братя са сбирали български народни песни, които бяха публикувани в Загреб през 1861 г. с подкрепата на хърватския епископ Щросмайер. За затварянето и отравянето на двамата братя сръбските вестници на времето поместваха верни информации. Сръбският вестник “Световид” писа тогава:
“Върху Миладинов турците поискаха да излеят своя гняв по най-суров и безчовечен начин, защото знаеха, че той е най- популярен и има най- голямо влияние врху македонските българи”.
Турците действуваха по внушения на гръцките владици. Горните думи за Димитър Миладинов сръбския вестник писа, естествено, на сръбски език...Константин Миладинов никак не се е срамувал да употребява нашите стари и много подходящи за езика ни букви Й, Щ, Ъ, Ь, Ю, Я, Ж (носовка), завещани ни от Свети Кирил и Методий. От тях се срамуват белградските слуги, които напоследък приближиха азбуката ни до сръбската, за да помогнат на Белград по- лесно да прокарва сърбизъм в Македония...

Сръбската лъжа, че българската Екзархия била създала българи в Македония, се повтаря и от титовци. Истината е, че българската народност в нашата родина с големи борби и жертви успя да получи своя национална църква, като се откъсна от гръцката. Плод именно на тази българска народна борба е Екзархията. Българската народна борба в Македония за своя църква е славна; за нея големи похвали на времето пишеха и сръбските вестници от Белград и Нови Сад. През 1870 г., тоест, осем години преди да има българска държава, турският Султан с ферман позволи създаването на българската Екзархия. По този начин се увенча с успех борбата на българския народ, започната първо в град Скопие през 1830 г., срещу гръцката църква...
ПО ВСИЧКИ ТЕЗИ ИСТИНИ В ТИТОВА ЮГОСЛАВИЯ Е ЗАБРАНЕНО ДА СЕ ПИШЕ И ГОВОРИ..."- КАК ПИШЕХА НАШИТЕ НАРОДНИ БУДИТЕЛИ И ГЕРОИ",1956 г.
http://strumski.com/biblioteka/?id=374& ... u_0IVorPHc

http://strumski.com/?s=%D0%98%D0%92%D0% ... 1%D0%B8%21




На 27-ми август 1948 г. е разстрелян от гърците, Андон Калчев - Костурският орел. Вечна му памет и слава.

На снимката: Джовани Равали и Андон Калчев, на първия процес през 1946 г., когато Калчев е осъден на доживотен затвор, като "военнопрестъпник".

А какво си спомня населението за Андон Калчев:
"Тогава България изпрати офицер, поручик от запасо на име Антон Калчев за свръзка со германското командване да не брани нас българите от издевателствата на гърцките полицаи и италианските им приятели... Со неговото идване им се посече силата на гърците и на гъркоманите. Из цело Костурско Калчев го пречекаха като господ спасител со свирки, со венци, со тъпани, со български байраци. Во полските села ягнища колеха и кой напревар да го гости. Се чудеха на униформата му, му целуваха сабята. Беше хубавец и левент со красивата българска офицерска униформа и сабя на страни. Добро направи, ама добро не пати. Со неговото идване во Костур германците и италианците спреха да убиват безразборно наши и гърци."



Паметник на граничаря

Паметникът на граничаря се намира в приморската част на Морската градина във Варна. В близост е до Природонаучния музей, който някога се е ползвал именно от граничарите за граничен пост. По време на Първата световна война, в периода 1916 година септември - офицери и войници от XV-та погранична дружина, са подложени на обстрел. Не само не остъпват, но и премиминават в настъпление, удържайки до идването на регулярние въоръжени сили. Много бойци дават живота си за Отчеството.
На следващата година - 1917, макар в условия на лишения, техните бойни другари заедно с варненци започват изграждане на паметника в памет на загиналите за обединението на Отечеството офицери и войници от 15-а гранична дружина. По първоначален проект на архитект Евгени Дякович, над самия постамент бил поставен изработения от Кирил Шиваров, орел от мрамор с прибрани криле. В този период, паметникът е известен и като Орловият паметник.
По-късно, около 1922 година, за да бъде още по-силна скулптурната композиция е заменена с тази, която е и до днес "Граничар с куче".
На три от страните на постамента, има плочи на които са изписани имената на загиналите в битката. От задната страна на скулптурата на една от мраморните плочи са изписани местата където загиват граничарите: Чаушкьой(дн. Генерал Кантарджиево), Ботево, Владимирово, Добрич, Геленджик, Енидже-хайдар (дн.Краище), Топрак Хисар (дн. Землен), Первели, Татладжа-кьой, Тузла, Мангалия, Кюстенджа. През десетилетията със скромни средства, граничарите са поддържали паметника, през 1998 година с тържество се отпразнува основната реставрация на паметника.

[Тайко]

На 28 Август 1943 г. умира цар Борис ІІІ (1894 - 1943). Роден е на 30 януари 1894 г., католическото му име Борис Луи Роберт Пиер Станислав.
Син е на цар Фердинанд I и на княгиня Мария-Луиза Бурбон-Пармска, брат е на Кирил Преславски.
През 1896 г. се прекръства в източноправославната вяра - негов кръстник е руският император Николай II.
Пълнолетието му е отпразнувано в София през 1912 г. с големи тържества в присъствието на престолонаследниците на Турция, Румъния, Сърбия, Гърция и Черна гора и видни чуждестранни гости.
Участва в Балканската война със Седма Рилска дивизия. През 1915 г. следва във Военната академия в София.
През Първата световна война, като офицер за поръчки при щаба на Действащата армия, изпълнява поръчки на върховното командване от бойно и политическо естество. Възкачва се на престола на 3 октомври 1918 г.
Встъпва в брак с принцеса Джована Савойска, от който се раждат княгиня Мария-Луиза (13 януари 1933 г.) и Симеон, княз Търновски (16 юни 1937 г.). Управлението на цар Борис III протича в сложни и тежки години.
Победена в Първата световна война, след Ньойския договор (1919), България е в състояние на политическа изолация.
В страната се разгарят остри политически борби, които довеждат до военния преврат на 9 юни 1923 г. за сваляне на правителството на БЗНС начело с Ал. Стамболийски, извършен от Военния съюз и политическата групировка "Народен сговор" с подкрепата на двореца.
Цар Борис III постига вътрешнополитическо спокойствие, което създава условия за икономическа стабилност и укрепване на международния авторитет на България.
По време на Втората световна война присъединява България към Тристранния пакт (1 март 1941 г.), но не изпраща войски на Източния фронт.
От началото на 1943 г. прави опити за преориентация към Великобритания и САЩ. Борис III е единственият владетел, който не експортира българските евреи в Германия, с което ги спасява от унищожаване.
Умира при неизяснени обстоятелства и е погребан в Рилския манастир.
Вечен поклон и вечна слава пред българския Цар!
Да живее България!

[Тайко]

29 АВГУСТ
На днешен ден :

1942 г. Умира генерал Данаил Николаев (1852 - 1942). Първият българин с най-висок военен чин (за проявена храброст в боевете на връх Шипка получава чин "поручик"). Роден е на 18 декември 1852 г. в Болград, Бесарабия. Завършва Одеското военно пехотно училище през 1875 г. Участва в Сръбско-турската война през 1876 г. и в Руско-турската война (1877 – 1878). След Освобождението е началник на източнорумелийската милиция. Командва войските в Пловдив при обявяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. През Сръбско-българската война (1885) е командир на Източния корпус. През 1895 г. – 1897 г. (след смъртта на Трайко Китанчев) е председател на Върховния македонски комитет (от 1900 г. - ВМОК). В периодите 1886 г. – 1887 г. и 1907 г. – 1911 г.) е министър на войната, като такъв разформирова всички части, участвали в детронирането на Александър I Батенберг. Организира извънреден съд, който издава смъртни присъди на офицерите в русофилския бунт в Русе. За големи заслуги към Българската армия е наричан "патриарх на българското офицерство". Награден е с орден "Св. св. Кирил и Методий". Кръстник е на престолонаследника Симеон II (12 юли 1937 г.).



29 АВГУСТ
На днешен ден :

1921 г. Умира опълченецът Никола Корчев (1836 - 1921). Роден е през 1836 г. в с. Долна Диканя, Пернишко. Работи като резервен машинист по ЖП линиите Русе - Варна и Одрин - Цариград (1868 – 1875). Участва в четата на Филип Тотю през 1867 г. и в Сръбско-турската война през 1876 г. През 1877 г. постъпва в българското опълчение, участва в спасяването на Самарското знаме. Изобразен от Ярослав Вешин в картината “След боя”, известна още и под името “Самарското знаме”.

[Тайко]

На 31 август 1924 г. от изменници на Освободителното дело е убит прославеният Тодор Александров - човекът превърнал се в легенда още преживе.

"Спомнете си ония мрачни и жестоки дни след престъпното безумие на Добро-поле, когато победоносната колесница на враговете ни бесно се носеше на дълж и шир по нашата земя и сееше след себе си смърт, опустошение и гибел. Това бяха страшни дни когато можеше да загине цял един народ...
Спомнете си ония дни на уплаха и безутешност и в страшния мрак на вашия спомен ще изгрее като лъчезарна звезда неговият величествен образ - образът на Тодор Александров.

Всички ние, цялото българско племе, му дължим безкрайна признателност. Той бе самата Божия милост, която бе изпратена над нас в ония дни на разрушение и гибел. Надарен щедро с ума, сърдцето и волята на призван вожд, Тодор Александров бе единствения между всички нас, който пръв посегна с мощната си ръка и дигна високо над главите ни падналото и стъпкано народно знаме, за да пробуди в опустошените ни души отново спасителната гордост и вяра в нашата безсмъртна народна правда.

Тодор Александров загина мъченически, но спасителният огън, който запали в нашите души, е вечен - нека бъде вечна славата на геройски падналия народен вожд!"

Публикувано во вестник "Македония", 31 август 1933 год.

[Тайко]

Преди 104 години на 01.09.1916 Царство България обявява война на Румъния. Трета българска армия, под командването на ген. Стефан Тошев, минава българо-румънската граница, която от три години дели българи от българи. Войската настъпва със съзнанието, че това е възмездието за румънските войски, които през 1913г. вероломно нахлуват в България и отнемат Южна Добруджа . Пет дни по-късно е превзета “непревземаемата” крепост Тутракан, а декември месец същата година българската армия превзема Букурещ и провежда огромен военен парад през центъра на града. Румъния капитулира и освен Южна Добруджа на България се връща и Северна Добруджа, каквато е и първоначалната цел - да се върнат земите, където е основана българската държава.




отец Иван (Йонко) Ковашки
(1888-1972)

Много рядко се срещат български воини, наградени с всички четири степени на кръста "За Храброст". Иван Ковашки е един от тях.

-------------------
неизвестно къде, около 1941 г.

Той постъпва във войската на 1 декември 1908 г. След първоначалната си подготовка е награден с часовник с лика на Царя и произведен в младши подофицер, като е назначен за взводен подофицер на 4-ти взвод в 5-та рота на 34-ти Троянски пехотен полк. След септември 1910 г. остава на свръхсрочна служба.
По време на Балканската война взводът под негово командване спасява от поголовна сеч от османската войска едно гръцко градче и трите села около него; жителите на тези гръцки селища са поискали българите спасители да бъдат наградени от гръцкия крал, но нашето командване отказало. През Междусъюзническата война усилен взвод (около 70 души) под командването на фелдфебел Ковашки заема една височина по пътя Вършец - прохода Петрохан и спира голяма румънска кавалерийска част, като пленява офицер и осем кавалеристи и отказва вражеската част да навлезе в Софийското поле и оттам в София (13 юли 1913 г.). Преди това спасява от плен знамето на 34-ти пехотен Троянски полк. Преди примирието командва рота и води тежки боеве с гръцките части, насочили се към Пловдив.
За множеството си заслуги получава четири кръста за храброст. Участва и в цялата фаза на Първата световна война с 34-ти пехотен Троянски полк, като неизменно е знаменосец на полка. След войната става свещеник в родния си край.
Информацията и оригиналната фотография ни бяха предоставени от Петко Радионов, който е правнук на този герой.

[Тайко]

На 3-ти Септември 1916 година 400 кавалеристи на генерал Иван Колев размазват при Карапелит-Кочмар около 4000 Румънци.
Бойната смелост на страховитата войска на ген. Колев отеква и до ден днешен!

Поклон пред бащата на Българската конница и неговите войни!




Английски майор споделя с войниците си :
"Научете се да умирате, като БЪЛГАРИТЕ и тогава, ще ги победите"

ЕДИНСТВЕНИЯТ НАРОД , ПРИ КОЙТО МЪЖЕТЕ СЕ РАЖДАТ ЗА ВОЙНИЦИ ...
СА БЪЛГАРИТЕ ..........

" Бил съм и в други боеве и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен Народ не съм виждал ????
- Ребюфа, горкият Ребюфа !!!!
- Жив го уловиха !!!
-Тежко му! Той от тия канибали най-много се боеше !!!
- И Кампло, и него уловиха жив !!!
- Каква съдба ги чака… ???
- Боже, Боже, къде ни изпрати ???
- Аз си знаех , че няма да успеем,
но дружинният като викне : “Атакувай!“ !!!
- Я ти ела да те видя , я ти излез срещу БЪЛГАРИТЕ , като били толкова прости и не разбирали от модерен бой…

Борбата е за всеки метър, а най-често чуваната заповед е " Тýри ножа " ! , защото се редуват щикови атаки и свирепи ръкопашни схватки .
Смаян , един английски майор споделя с войниците си: " Научете се да умирате като БЪЛГАРИТЕ , тогава ще ги победите" !!!
И ако англичаните успяват да преодолеят Предната и Междинната линия , то е само защото смазващото числено превъзходство си казва думата.. "

Фелдмаршал Милн " Свалете знамената " !!!
Минава ГЕНЕРАЛ ВАЗОВ - победителят от Дойран !!!

Българската ПОБЕДА при Дойран - най-голямата в цялата ни N - вековна история и се изучава във всички Военни Академии!!!
Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали БЪЛГАРИ!!!
Седем дивизии - напълно унищожени от една !!!

ПОКЛОН ПРЕД БЪЛГАРСКИЯ ВОЙН



На 3 септември 1903г. в битка с турците загива Манол Розов – един от изявените дейци на македоно-одринското революционно движение. Той е роден в костурското село Бобища през 1878 г. Манол Розов е брат на видния революционен деец от ВМОРО Михаил Розов. Дипломира в Битолската българска класическа гимназия.

В началото на ХХ век Манол Розов е привлечен в редовете на революционната борба за освобождението на Македонския край. През 1901 г. при завръщането си от Гърция с товар оръжие е заловен от турските власти, като е съден и хвърлен в затвора на град Корча. След освобождаването си през октомври 1902 г. става за кратко учител в родното си село Бобища, но продължава активно да се занимава с революционна дейност. Когато в началото на 1903 г. започва подготовката за Илинденско-Преображенското въстание видният македонски революционер се включва с всички сили в нея. Поради опасността да бъде заловен от османските власти през пролетта на 1903 г. минава в нелегалност. На Смилевския конгрес на ВМОРО е избран за член на Костурското горско началство.
След избухването на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 г. войводата Манол Розов оглавява Бобищката чета. С нея участва в превземането на паланките Невеска и Клисура, сражавайки се с турския аскер. В края на август 1903 г. заедно с Иван Попов и Лазар Поптрайков той застава начело на голям въстанически отряд. При опита им да преминат в Леринско и Прилепско четниците се срещат с османски войскови подразделения. Завързва се тежко сражение, при което на 3 септември 1903 г. войводата е покосен от вражески куршум на връх Сокле при воденското село Пожарско (дн. село Лутраки, Гърция) в планината Нидже. Така само на 25-годишна възраст геройски загива един от синовете на българска Македония.

[Тайко]

От 2 до 6 септември 1916г. по време на Първата световна война се състои славната Тутраканска епопея (известна още като Тутраканска операция) е епизод от войната между България и Румъния за освобождението на Добруджа при град Тутракан.
През Междусъюзническата война Румъния напада България на 28 юни 1913г. и добруджанската ѝ армия окупира българските територии до линията Тутракан-Балчик. Два румънски корпуса и 2 конни дивизии преминават Дунав при Бекет и достигат старопланинските проходи. Събитието е съчетано с няколко други политически и икономически неуспеха и отключва Първата национална катастрофа на България. Южна Добруджа е включена в пределите на Кралство Румъния.
Румънската държава влага изключителни средства за укрепването на завладените територии като превръща Тутракан в една от най-сигурните крепости по Дунава. Тя има 15 форта, отстоящи на разстояние до 2 километра един от друг, организирани са две отбранителни линии, а също така серия землени и бетонни укрепления, оръдейни установки, картечни гнезда, три реда телени заграждения и множество вълчи ями.
Отбраната е поверена на 15-та и 17-та пехотни румънски дивизии с численост 39 000 души, 246 оръдия, 78 картечници и на придадения към крепостта дунавски флот, в състав 4 монитора, 8 стражеви кораба и 4 канонерки.
На 1 септември 1916 г. Царство България обявява война на Кралство Румъния за да си върне загубените територии. Българите изпращат 3-та българска армия в състав – 4-та преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия, Дунавският българо-германски отряд и придадените им части под общото командване на началника на 4-та преславска дивизия генерал-майор Пантелей Киселов с численост 55 000 души, 132 оръдия и 53 картечници. Съюзници на румънците са Руската империя и сърбо-хърватски доброволци. Бойните действия започват с успешна кавалерийска операция под командването на ген. Иван Колев, при която е защитен фланга на щурмуващите Тутракан българските части и е предотвратено пристигането на румънски подкрепления. В боя при Добрич румънците са отблъснати напълно от фланга на тутраканското настъпление. Конницата на ген. Колев е първата българска военна част, изправила се срещу руски войски след Освобождението.
Сражение
Генерал Киселов дава начало на атаката на 5 септември сутринта. Той среща ожесточена съпротива от румънското командване, но до вечерта главната укрепена позиция пада. На 6 септември настъплението продължава. Следобед румънският гарнизон се предава. Вечерта ген. Пантелей Киселов влиза в освободения Тутракан. Българската армия пленява 450 офицери, 28 000 войници и цялото въоръжение на противника. Победата при Тутракан поставя началото на освобождението на цяла Южна Добруджа. Тутраканската битка е известна и като „Тутраканска епопея”.

Последствия и памет
В битката загиват 8000 души, от които 1800 българи. Сред загиналите от българска страна има значителна част офицери.

Мястото на сражението днес е военно гробище!

Лека нощ, Юнаци!

Вечна слава!

[Тайко]

На 5 септември 1916 г. сутринта ген. Пантелей Киселов дава начало на атаката на българската войска срещу считаната по това време за най-модерна и укрепена румънска крепост – Тутракан.
Само 33 ч. по-късно – на следващия ден вечерта, строената в продължение почти на 3 години, с използването на върховите постижения на военната теория и практика, крепост се предава.
В желанието си да си върне изгубените по време на Междусъюзническата война български територии по линията Тутракан-Балчик, на 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния. През това време румънската държава влага изключителни средства за укрепването на завладените територии и с тази цел превръща Тутракан в една от най-сигурните крепости по Дунава.
Срещу нея българите изправят 3-та българска армия в състав – 4-та преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия, Дунавският българо-германски отряд и придадените им части под общото командване на началника на 4-та преславска дивизия генерал-майор Пантелей Киселов. Общата численост на българската войска е 55 000 души, 132 оръдия и 53 картечници. Генерал Киселов дава начало на атаката на 5 септември сутринта.
Въпреки ожесточена съпротива от румънското командване до вечерта главната укрепена позиция пада. На 6 септември настъплението продължава. Следобед румънският гарнизон се предава. Вечерта ген. Пантелей Киселов влиза в освободения Тутракан.
Българската армия пленява 450 офицери, 28 000 войници и цялото въоръжение на противника. Победата при Тутракан поставя началото на освобождението на цяла Южна Добруджа. Тутраканската битка е известна и като „Тутраканска епопея“.
В битката загиват 8000 души, от които 1800 българи. Сред загиналите от българска страна има значителна част офицери.
Мястото на сражението днес е военно гробище и един от Стоте национални туристически обекта.



Тутракан

Яви се вождът гневен и им рече:
„Смажете ги!" - Одежди късат в дан
на бурен гняв - и всеки се завтече
със вик безпаметен към Тутракан!

Враг с ураганен огън ги посреща,
но те вървят! Приижда бран след бран,
облива всяка крачка кръв гореща,
но те летят: пред тях е Тутракан!

Откъснат от България хайдушки,
притегля ги той кат дивен блян!
И на ножовете на нашите пушки
изгрея славата на Тутракан!

И свят до де светува ще се помни,
че влахът е не бит, а смазан, смлян.
Със подвигът най-бърз и най-огромни,
със грабванието на Тутракан!"

Стихотворението "Тутракан" от великия български писател и поет Кирил Христов (1875-1944). На този ден се навършват точно 104г. от превземането на Тутракан - един от най-големите върхове на българската бойна слава!




На този ден през 1916 година започва атаката на Тутраканската крепост.

🟡Тя е издигната на едно плато край Тутракан и е строена три години от белгийски и френски военни инженери. Крепостта е защитена от 15 форта, които са на разстояние един от друг до 2 км. В тях са разположени 151 оръдия, като на фланговете на всеки форт били поставени куполни оръдия. Крепостта защитава 40-хиляден гарнизон, командван от генерал Тудореску. Тя има форма на полукръг с дължина на фортовата линия-24 км., чиято основа е река Дунав.

🟢Телените заграждания пред фортовете са широки 10 м. Изкопани са и вълчи ями, дълбоки до 2 м. с набити вътре остри колове. В гората, около платото, което опасва крепостта са направени ями, пълни със сухи клони и смола, подготвени за запалване от румънците, в случай, че българските войски навлязат в гората. Има изградена телефонна връзка между отделните опорни пунктове с командването на гарнизона.

🟠Много от картечните гнезда са качени и замаскирани по дърветата, откъдето стреляли по българските воини. Командващият на 3-та румънска армия, генерал Аслан обичал да се хвали със Тутраканската крепост, като казвал: “Тутракан е моят Вердюн. С други думи нека българите да не си правят илюзии, защото ще си строшат главите !”

Рано сутринта на 5 септември 1916 г. частите на 4-та пехотна Преславска дивизия и 1-ва пехотна Софийска дивизия се насочват срещу Тутраканската крепост. Разбирайки това, фелдмаршал Август фон Макензен, на когото е подчинена 3-та българска армия, се обажда по телефона на генерал Тошев и започва да крещи в слушалката: “Какво правите? Може ли тази първокласна крепост да се атакува с открити гърди, без подкрепата на силна артилерия? Вие знаете ли, че там има петдесет хиляди войници с шейсет батареи ? Известно ли ви е, че това е Вердюн на Близкия изток? Заповядвам ви да спрете незабавно атаката!”

🟣Генерал Тошев отговоря спокойно: “Късно е вече господин фелдмаршал. Поверените ми части се насочиха към своите обекти за атака и вече са в контакт с противника !”

Атаката започва рано сутринта. В 6.30 ч. артилерията открива барабанен огън по фортовете на крепостта, който трае 70 минути. В 7.50 ч. командващият 4-та пехотна Преславска дивизия, генерал-майор Пантелей Киселов заповядва всички началници да застанат начело на своите части и лично да ги поведат в атака .

🟤В 8.20 ч. с бойния вик „Ура!” и с песента “ О, Добруджански край – ти наш си земен лай!” пехотата се вдига на щурм, със съзнанието, че се сражава за освобождението на своите поробени братя в Добруджа.

🟠Ген. Пантелей Киселов стои начело на IV Преславска дивизия при атаката на Тутраканската крепост

Противникът я посреща с убийствен огън от тежки картечници и хиляди пушки. Артилерийската му стрелба обаче е неточна. Румънците не знаят за наличието на българските тежки батареи, които все още се спотаяват и изчакват своя миг. А те са страшна сила – разчетите им са съставени от същите опитни артилеристи, които преди три години сломяват съпротивата на фортовете на Одринската крепост.

Но идва и техният час и стрелбата им е много точна и мощна. На 200-300 крачки от предната линия атакуващите български вериги забавят темпа на настъплението си. Противникът ги засипва с огън и жупел. Падат много жертви, но пешите вериги отново се понасят неудържимо напред.

🟣Атакуващите вълни на 1-ва пехотна бригада от 1-ва пехотна Софийска дивизия на един дъх достигат подстъпите пред форт № 8, където са принудени да залегнат, поради силния огън на противника. Три батареи на 4-ти артилерийски полк излизат напред със своите конни впрягове и заемат позиции в пехотните вериги, като съсредоточават огъня си по форта.

🟡Редникът от 1-ви пехотен Софийски полк Стоян Терзийски се изправя пред веригата и извиква: “Напред братя за свободата на Добруджа!“ Войнишкият порой нахлува неудържимо, като лавина в телените заграждения.

Както и при Одрин, бойците секат със сапьорни лопатки телената мрежа, с голи ръце разкъртват и изтръгват коловете и отварят проходи в бодливата тел.

Пръв прониква във форта редник Стоян Терзийски. Храбрецът поваля четирима неприятели, а останалите се разбягват. Той пада убит, но подвигът му увлича неговите бойни другари във вихрена атака.

🟠В 13.30 ч. форт № 8 на крепостта е вече в български ръце. Малко по-късно 6-ти пехотен Търновски полк овладяват форт № 9, а след това падат фортовете № 10 и 11. Седми пехотен Преславски полк атакува противника начело с бойното си знаме, носено от старши подофицер Чокоев.

Подпоручик Стефан Радков начело на взвода си се хвърля срещу едно куполно оръдие, което коси българските редици. С нож и сабя в ръце той успява да унищожи разчета на оръдието, но сам пада убит в неравния бой.

🟣По време на атаката противников снаряд откъсва ръката на редник Стоян Андреев. Дружинният командир му дава от манерката си вода и му говори нещо утешително. Въпреки болката, войникът се усмихва и бодро отговаря: “Нищо ми няма господин подполковник. И да остана сакат, нали свършихме днес добра работа-освободихме родната от земя от врага!”

🟤Комендантът на Тутраканската крепост, генерал Тудореску се съвзема от мощния български удар едва след като разбира, че 9-та румънска дивизия му идва на помощ откъм Силистра, а през реката спешно се прехвърлят 15 нови дружини и 3 батареи. Той решава да си пробие път към Силистра, но го посрещат полковете на Първа Софийска дивизия, които с цената на много жертви, отблъсват вражеските контраатаки.

🟡В края на първия ден фортовият пояс пада с цялата артилерия в български ръце. В Букурещ излиза комюнике за хода на бойните действия при Тутракан, изпълнено с откровени лъжи, в което се казва: “Българските атаки са отбити. Силата на неприятелските атаки намалява. Неприятелят изглежда уморен !?”

На 6 септември полковете на 3-та армия подновяват атаките си срещу крепостта и овладяват втората отбранителна линия. Особено жесток е боят в гората, където българската артилерия не може да помогне на настъпващата ни пехота, но за сметка на това румънските батареи добре са простреляли това пространство и откриват ураганен и точен огън по българските стрелкови вериги. Много от ротите и дружините остават без половината си личен състав и без своите командири. Веригите се повеждат от фелдфебели и офицерски кандидати.

Българските артилерия успява да се придвижи напред и с точен огън подавя румънските батареи и ги накарва да замлъкнат. Българската пехота отново настъпва напред и надвисва над града. Пред нея се разкрива трагичната картина. Румънските войници дезертират от своите позиции и панически се спускат към брега на Дунав . Те се опитват да се качат на лодките, за да се спасят. Лодките се преобръщат от тежестта им и повечето се удавят в мътната река. Положението на гарнизона на крепостта става безнадеждно и паниката обхваща всички негови части.

🟢Генерал Тудореску вече не мисли за пробив, а за това, как да се спаси по-бързо, за да не попадне в плен. Той издава заповед всички войски да се прехвърлят през Дунава и сам тръгва с един от първите шлепове.Малцина румънски бойци обаче успяват да се прехвърлят на другия бряг.

При генерал Киселов идва румънски парламентьор и иска да се спре огъня. Българският генерал отговаря, че стрелбата ще спре само тогава, когато гарнизонът сложи оръжие и се предаде. Българските войски навлизат в града. При казармите заварват 340 румънски офицери без оръжие, изплашени и безмълвни. Във военния клуб има още 70 румънски офицери, които покорно чакат заповедите на победителите. Една българска рота ги отвежда в казармите при останалите военнопленници.

🟣В 16.30ч. боят за Тутракан завършва. Румънският Вердюн пада само за 36 часа. В български плен попадат 450 румънски офицери, 28 000 войници, 151 оръдия, 400 коня, няколко склада с боеприпаси, лекострелково въоръжение, хранителни продукти и вещево доволствие. Генерал Киселов прави посещение при пленените румънски офицери в казармата и се интересува от техните нужди. Той разговаря учтиво с пленения бригаден командир, полковник Камарашеску и похвалва храбростта на войските му.

С просълзени очи и развълнуван глас, румънският офицер благодари и казва: “Знаех, че вашите войски се храбри, но никога не допусках,че ще бъдат толкова безстрашни и безукорни храбри, както в днешния бой!” Останалите румънски офицери си помислили, че при тях е дошъл самият фелдмаршал Макензен, но когато чуват българската реч-са разочаровани.

🟡Нима ни победиха българите, а не германците!?

Румънският вестник “Национал“ три дена след боевете пише, “Битката за Тутракан продължи пет дни и пет нощи. Румънците се биха един срещу трима и то под огъня на една от най-мощните артилерии в света”.

🟠Вестникът по-нататък продължава своя венцехвалебствен и пълен с лъжи панагерик: “Румънските войници хвърляли всичко от себе си, за да могат да атакуват по-лесно българите. Може и да има в историята по-щастливи войници, но и не по-храбри от нашите!”

🟢За съжаление във фалшификациите за битката се включва и германският вестник “Франкфуртер алгемайне“, който пише, че Тутракан паднал благодарение на мощния огън на германската артилерия и че атаката на българите успяла, поради участието в нея на германската бригада на полковник Боде, която първа влязла в града!

Това са безсрамни лъжи, които искат да отнемат част от заслужената слава на българските войски, тъй както това направиха сръбските медии и политици след победата на 2-ра българска армия при Одрин в Балканската война, когато приписаха славата от превземането на Одринската крепост на сръбският генерал Степан Степанович и неговите 2 дивизии.

🟤Въпреки своето надменно отношение към българските си съюзници фелдмаршал Август фон Макензен след превземането на Тутракан заявява: „Българската армия е една от най-добрите в света”.

🟣Победата при Тутракан е твърде скъпа. В боя падат 1764 души, а 7357 са ранени, само защото всички се хвърляха безогледно срещу румънските фортове, готови да измрат до един, но да сломят отбраната на противника.