Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 315
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#31 Мнение от Тайко » пет фев 14, 2020 5:06 pm

ОРГАНИЗАЦИЯТА НА АПОСТОЛ ВОЙВОДА В ЕНИДЖЕВАРДАРСКО
След разгрома на въстанието от 1903 г., революционната структура, изградена от Апостол Петков остава една от малкото действащи. В новата ситуация му предстои реорганизация на Ениджевардарско, за борба срещу турците и навлизащите гръцки банди. Във всяко село назначава предани нему хора, всеки с псевдоним, на които възлага изграждането на селските милиции. Милициите са длъжни да се явяват на помощ на четата при сражение. В подрайоните продължават да действат малките местни чети/десетки/ с десетар, подвойвода. Важни организационни и стратегически решения се взимат на войводски съвет. Първи десетар и официално заместващ при отсъствие на Апостол Петков е Христо Бабянски. Десетката му е известна като планинска и действа в района на подпаячките села и Сланицата до Мегленско, с център родното му село Бабяни. След смъртта му в началото на 1905 г. го замества брат му Димитър Бабянски. Към Апостол Петков се прехвърля десетара на Иван Карасулията Васил Гьошев /стари Въндю/, което засилва присъствието му в района. Другата планинска десетка в Паяк с център Баровица е тази на Христо Кърлев - Беляла. В Боймията около Гумендже, Тумба, Тушилово, Крива, Либяхово обикаля десетката на Андон Терзиев, първи братовчед на войводата. Пазарската десетка, действаща в селата около Енидже Вардар се води от Димитър(Мицо) Хаджитраев. Щерю Юнана, влах, ръководи влашката десетка с районен център с. Ливада. След разтурването й в определен период десетар е известния Христо Влашето от същото село, подзнаменосец в четата на Питу Гули. Петър Пецанов е десетар на десетката, с обиколен район селата по Вардарията, Куфалово, Бозец до Зорбата. След убийството му през 1904 г. в с. Кошиново го замества Офиль Козаров, също от Бозец. Минко Калцев от с. Петгъс води полска десетка, действаща в селата под Паяк планина. Стоян Хаджиев от с. Бозец, по-късно секретар на войводата, е десетар на езерната десетка, която действа в блатата на Ениджевардарското езеро. След първите колиби в м. „Оджова-дема” и м. „Кара-Чуфка”, през 1904 г. бай Постоль увеличава броя им на 10, с което овладява езерото и издига бойни крепости срещу идващите от Урумлука гръцки чети. Освен титулярната десетка на Хаджиев, в блатото действа и десетката на Иван Пальошев – Пайльоша, от Енидже Вардар. Било за почивка, лечение или при потери в колибите отсядат и останалите, а Мицо Хаджитраев става отговорник за цялата база в езерото. В определени периоди десетари са били Тома Дураков и Тодор Никезов от Енидже Вардар. За да издържа четниците, Апостол определил организационен данък в пари и натура. Търговците на пашкули, вино и др. плащали от 20 до 60 лири според състоянието си. Кехаите скотовъдци отделят 2 % от добитъка си, които образуват организационни стада. От вълната се плетат дрехи, япанджаци, чорапи, навои. От беговете земевладелци се взимат зърнени храни, които се смилат в организационни воденици и се складират в пунктовете по Паяк планина и в езерото.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 315
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#32 Мнение от Тайко » нед фев 16, 2020 9:00 am

“Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран!” – тези думи са приписват на лорд Милн, командващ съглашенските сили в сражението при Дойран. Те са произнесени през 1936 година, когато Вазов е поканен от някогашните си противници – англичаните, да присъства на техния конгрес. На парада по случай 20 години от кръвопролитния сблъсък участват 3000 военни и 200 бойни знамена, като това е показателно за мащабите на признанието към българския офицер.

Българската военна история, датираща след Освобождението, е наситена с постижения. Тя ни разкрива по един блестящ начин всеобщия ентусиазъм на населението на младата държава, търсещо своето национално обединение. Петте войни в периода 1878-1944 година доказват едно – бойните умения на родния войник често довеждат до успех на бойното поле, но на политическо ниво страната така и не получава това, за което нейната армия се сражава.
В страниците на родния летопис са запечатани редица славни сражения, като сред тях се открояват операции в Сръбско-българската, Балканската и Първата световна война. Ярък пример за такива са Сливнишката епопея, Одринската епопея и Дойранската епопея. И в трите сражения при изключително неблагоприятни за нея предпоставки Българската армия постига победа, а световната общественост обръща погледа си към Балканите, впечатлена от нейния триумф.
В следващите редове имате възможността да прочетете някои цитати на бележити чужденци, изследвали постиженията на Българската армия във войните за национално обединение.
Никога няма да забравя един ранен войник, който бе отнел една сръбска пушка; ние искахме да го качим на кола, той отказваше, искаше да ходи пеша. Натоварен с две пушки, неговата и сръбската… се бореше да не му вземат оръжието, което бе завладял с такава храброст.
Д-р Шарл Роа (дворцов лекар)

Пред победата на българите при Сливница трябва да се преклонят както малките, така и големите държави.
австрийският вестник „Нойе фрайе преса”, 9 ноември 1885 година

Българите се бият като лъвове дори без офицери. Те заслужават един спомен в историята, дори ако бъдат победени.
Цариградският в. “Stambul” 6 ноември 1885 година

При с. Гечкенли две роти български войски показаха храброст, каквато досега военната история не знае.
из в. “Матен” по повод Лозенградската операция през Балканската война

Лозенград

Цял един народ беше ожитворен и се втурна на юг и на югоизток с непоколебима решителност… Българските войски отидоха от нивата и кошарата, но се биха като герой!
в. “Таймс” за битката при Люлебургаз – Бунархисар

Те (Българите) не искаха да знаят, че щикът е излязал от употреба, и се хвърлиха “на нож!” от 500 м. далеч, без да могат да ги удържат техните началници. Нищо не беше в състояние да възпре неудържимото им напредване.
в. Таймс за битката при Люлебургаз – Бунархисар

Изумителна е бързината на движенията и нападенията. Това е ураган и ураган, който може да се повтори при едно замахване на сабята на командващия. Забележителна е бойната подготовка.
Яфeр паша за българската пехота

Това бе една човешка вълна, един прилив от мъжество. Една буря от хора.. Не можем да си представим без смайване и възхищение една поредица от фортове, превзети с атака „на нож“.
Луйджи Барцини, в. “Кориере де ла сера, 1912

Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от един вече рухващ към земята наш бомбардировач и се хвърли към друг, като се стовари върху него. Той откъсна опашката му и бомбардировачът се разцепи като дъб, поразен от гръм..
американският летец-изтребител лейтенант Джон Маклендън за тарана на Д. Списаревски.

Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 315
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#33 Мнение от Тайко » пон фев 17, 2020 8:31 pm

Редник Киров беше граничар.Влезе в казармата есента на 91ва.Понеже беше изкарал донаборна школа за шофьори,беше разпределен в шофьорски взвод,и след като премина тримесечна обща подготовка го разпределиха като водач на МПС на една от заставите по турската граница.Там живота течеше по своему.22ма стари войника от два набора,изморени от службата,чакаха своята отмяна....-новобранците!Последния набор беше влязъл на служба преди 10 месеца.Повечето не бяха излизали в отпуск от 6 месеца и жадуваха за новобранци...Психическия шок за редник Киров при срещата с тази действителност беше голям.Нямаше ги градските светлини,нямаше ги дискотеките,нямаше гаджета...,имаше само гора!Гора,в която се спотайваше врага.Имаше и едни сурови,намусени и сърдити мъже излъчващи силна агресия!Те бяха от нашите,но бяха и стари войници!Те също бяха врагове!....Врагове със власт!Редник Киров беше шофьор,и трябваше да получи джип,но първо трябваше да почака да се уволни стария шофьор,а дотогава щеше да носи службата по охрана на държавната граница наравно с другите.След като премина няколкодневното развеждане по пазения участък,и се запозна с точно определените места за покриване на границата при задействие,той вече беше готов за пълноценно носене на службата!...Дали!Ще ви ражкажа първата среща на Киров с действителността!Една студена февруарска нощ,тъмна и снежна ,алармата за нарушение на системата писна пронизително.Както си е по устав,Киров на шестата минута беше на плаца в пълното бойно снаряжение.Строя беше готов,и чакаше дежурния офицер,и той не закъсня....Стоянов,ти покриваш дванайсти ляв,Петров,ти си единайсти.......,Киров,на тебе понеже повече сигурно няма да ти се наложи да покриваш,щото ще си в тревожната група/шофьора с тревожната група отива на мястото на нарушение на системата/поемаш първи ляв!...Мамка му,помисли си Киров,как да достигна до този първи ляв ,по една горска пътека,на два километра,като само един път съм минавал по нея,и то през деня...Верно,отначало тръгваме много,но от втори до първи оставам сам.Последен!А и тъпия офицер бише дал последните пет поста на новобранци!....След последната заповед всички хукнаха,а за Киров ,кошмара едва започваше....разбира се първото нещастие не закъсня.Прожектора,който беше взел от пирамидите угасна още в самото начало,но той се успокои,че поне до втори ляв ще има компания,съответно и светлина.Все пак дългът да покрие поста си беше по силен от всичко.И тогава дойде второто нещастие.-пътеката,по която бягаха граничарите беше стръмна ,а от падащия мокър сняг -ужасно хлъзгава,и неминуемото се случи!Киров се хлъзна силно,загуби равновесие и полетя надолу.Спря се след петнайстина метра.Слава богу нямаше контузии,беше се разминал с дърветата,нямаше и светлина,но напред се мяркаха фенерите на другите граничари,щеше да ги ползва за ориентир,но следващото прозрение направо го вледени!Студ стегна сърцете му,след като осъзна,че дясното му рамо е силно олекнало...-.нямаше го автомата!Следващите няколко минути бяха за него кошмар....дали ще открие оръжието пипнешком в тъмнината....Слава богу,не след дълго усети стоманата в ръцете си.Мощна сила изпълни тялото му!Той щеше да покрие поста си!От пост на пост Киров стигна до втори ляв,сега просто му оставаше да намери първи ляв сам.Без светлина,но очите му вече бяха очи на граничар.Щеше да се справи....!...С треперещи ръце напипа трупката и докладва-Редник Киров,първи ляв покрит!..Отговора не закъсня-Стой там до сирените за отбой!И той зачака!Сърцето му успокои ритъма си,вече виждаше добре в тъмнината,а след като успокои и дишането си ,започна да долавя и всички нощни шумове в гората.Не чувстваше страх-АК-то беше успокояваща компания!Просто слушаше и чакаше.И тогава чу вика-Стой!-идваше от далече,но го чу ясно....след малко пак-Стооой!..Мамка му,помисли си Киров-нарушители!Сърцето му заблъска бясно...,ами сега,дали ще избият при мен,как да постъпя,да стрелям ли,ако се наложи....мислеше той,.! И тогава пак чу-Стооой!....сигурно са много,разсъждаваше той,заслушан в шумовете на гората,и тогава чу името си...Киров,бомбе заспало,от половин час викам ОТБОЙ,сирената е развалена,идвам да те прибера,новобранец такъв!!..беше един от старите....Какво облекчение!Вече нищо не можеше да смути Киров!...Беше сигурен,че ако се наложи ще стреля!Беше сигурен в себе си!Беше мъж!.....................п.п.-малко дълго стана,ама- спомениии...
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на пон мар 02, 2020 11:52 am, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 315
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#34 Мнение от Тайко » вт фев 18, 2020 1:22 pm

147 години от убийството на Васил Левски!!!

До днес никой не пое вината за това престъпление! Днес е нашето време да изчистим нашата история - българската. Утре ще бъде късно... Левски беше предаден и обесен, защото се бореше за едно единствено нещо: свободата на Отечеството България! Свобода без всякакво робство. Предателството бе извършено методично и в този исторически театър кукловодите бяха чужди и наши. Куклите на конци бяха сърби, наши, руси и висшестоящи управници. Най-невероятната кукла на конци в Балканския театър беше Любен Каравелов. Зад него стоеше наставникът му генерал Игнатиев. Докладите приемаше Руската империя. Любен Каравелов се справи перфектно като внедри при Васил Левски Димитър Общи. Кой Е този Димитър Общи? Една неграмотна сръбска личност , с истерични изблици на борческа енергия, неконтролируем и непредвидим умело използван от Каравелов поради слабостта му да бъде “ вечният борец за свобода”. Ако отворим “завесата” , зад която стои големия славянофил Игнатиев и ”южният славянин” ( прозвището на Любен Каравелов) ще видим простата истина: Левски прави гениална мобилизация за българското съпротивително освободително движение, което пречи на имперската руска политика. Той трябва да бъде ”озптен”. Идеалният “контрольор” е Каравелов. Най-подходящият пряк изпълнител е Димитър Общи. Внедрен от Каравелов като “помощник” на Левски и обсебен (вероятно надъхан и управляван)от идеята да командва сам. Левски му пречи. Левски предупреждава Каравелов, че ще ”освободи” неговото протеже,защото говори , греши, проваля работата. Каравелов мълчи. След издънката Арабаконак, която беше подкладена от мастития чорбаджия хаджи Станьо хаджи Станчев ВРАБЕВСКИ - потенциален предател на Левски - приета малоумно от Димитър Общи и изпълнена безразсъдно от него с другари, Левски беше най-тежката загуба за България. Разплитането на историята беше лесно след първия месец от събитието. Турците не знаеха и смятаха,че престъплението е криминално. Общи - “пееше” имена. Каравелов се спотайваше. Спаси го от преследване Игнатиев и румънски полицаи. Игнатиев следеше напрегнато процесът да не се раздухва - Русия не бе готова за война. Иванчо хаджи Пенчович направи смъртоносната пледоария пред специалната комисия в София, че Левски трябва да бъде обесен, съгласно препоръката на султана. Българските и турските членове на комисията не бяха съгласни с това решение, но го подписаха. Игнатиев беше доволен . Каравелов беше ”спасен”. Сръбкината Наталия даде целия Каравелов архив на сърбите, които го изтъргуваха с турците за своя изгода. Днес времето трябва да даде своята присъда. Да посочи истинския виновен и История да впише в страниците си истината за това събитие. Няма смисъл да говорим само възторжено, да правим театри за почитание,да си препоръчваме да четем Левски... Днешните българи никога няма да бъдат като Левски, но да оставим истината за тези след нас... Може би България ще има още един като НЕГО...!




Четири поуки от Ньойския диктат

В геополитиката няма приятелство и братство.
Големите държави имат дългосрочни цели, които преследват с векове. Независимо кой е начело на държавата, каква е формата на управление, с кой води войни и с кой се съюзява. Великата сила винаги има една единствена цел – да преследва своята дългосрочна стратегия, без изключения, без извинения и със всички (позволени или не) средства. Именно това отличава Великите сили от малките държави.
За добро или зло в геополитическо отношение България е сред малките държави. Както през Първата световна война, така и днес ние сме длъжни да се съобразяваме с Великите сили и външнополитическите обстоятелства, за да преследваме нашите цели… Но(!) в това съобразяване няма сантименти, няма филии и фобии, няма братство и вечни врагове, няма освободители и освободени. За съжаление свръх симпатиите към определени държави и народи са порок за българския народ до ден днешен и тези сантименти често костват нашите, българските цели.
реклама
„Филството“ и „фобството“ са пороци… в очите на огромна част от обществото ни те са лесна формула за успех и в същото време оправдание за всичките ни провали, несгоди и слабости. В тези пороци се вплитат умело две от най-грозните черти на нашия народ – чуждопоклонничеството и склонността винаги да търсим вината за провалите в другите. Затова когато говорим за Ньой или, за който и да е друг момент от нашата история винаги трябва да отчитаме факта, че в геополитиката няма приятели, нито „братя“.
За Втората национална катастрофа известна вина имат Великите сили, но основната вина носим ние – българският народ. Ако не вярвате помислете добре: Когато говорим за български успехи, като Съединението или Независимостта ние обичаме да казваме „България постигна съвсем сама този успех!“. Но когато говорим за някой провал като Ньой, най-често казваме: „Великите сили са виновни за тази катастрофа!“, за Първата национална катастрофа пък са ни виновни „Съюзниците разбойници“.
Колкото по-бързо осъзнаем, че отстояването на нашите интереси зависи изцяло от нас, днес, сега и утре, толкова по-добре за България. Колкото по-скоро потърсим вината в себе си и погледнем трезво на миналото си, толкова по-скоро ще дойде промяната. А в природата оцеляват и побеждат само тези, които умеят да се приспособяват и да се променят достатъчно бързо.
Македония днес няма (почти) нищо общо с Македония от 1914 година
Когато говорим за Ньойския мирен договор няма как да пропуснем темата Македония, като основна и неделима част от съкрушения ни идеал за Национално обединение. Но колкото и да боли ние трябва да признаем, че днес Македония е много далеч (може би безвъзвратно далеч) от българското етническо землище. И Ньой има особена за слуга за това.
След Ньойския мирен договор Македония постепенно губи статута си на първостепенна външнополитическа цел за Българското царство. Самият Александър Стамболийски заявява на сърбите „Халал да ви е!“ и добавя, че македонските българи само са напакостили на България. Тези думи и някои последващи действия на земеделския водач костват главата му. Следващите български правителства през 20-те години на XX век се ориентират към мирна ревизия на Ньойския договор. През 30-те години България започва да се фокусира върху ревизия на териториалните клаузи на договора. В тази насока особено усилено се работи в периода 1935-1940 г., когато Георги Кьосеиванов определя по важност териториите, които България се стреми да си върне чрез ревизия:
Македония е пожертвана временно в името на съюзничество и приятелство с Югославия, която трябва да послужи за разбиване на антибългарския Балкански пакт. За връщането на Македония в рамките на Царство България се заговаря директно едва, когато Германия обявява война на Югославия през Втората световна война. След като последната отказва да стане част от силите на Оста.
Двадесетте години под гръцка и сръбска власт силно изменят характера на Македония. Дори самият Богдан Филов отбелязва в дневника си, че областта е силно изостанала и бедна, българското население е доста редуцирано, но все още е мнозинство. Съкрушителният удар върху българския облик на Македония нанася настаняването на комунизма в Източна Европа след Втората световна война и създаването на македонска нация и език.
Днес колкото и силно да крещим „Македония е българска!“ няма да постигнем нищо. Колкото повече обвиняваме македонците, толкова повече се отдалечаваме от тях. Македония трябва да извърви своя преход, както ние вървим по нашия. И ако при нас отърсването на историята ни от марксистко-ленинските митологеми върви с добри темпове, то в Македония това отърсване ще бъде много по-трудно. Защото то неминуемо преминава през безмилостния въпрос на историята – „Как и кога възникна държавата Македония и македонският народ?“. Лично аз съчувствам на македонците. Сигурен съм, че много от тях често си задават въпроса – „Кои сме ние всъщност?“. И този въпрос ги плаши. И това е нормално, защото това което се случи с Македония е страшно. Или както казва Ванче Михайлов: „Какво се случи с Македония ли? С Македония се случи страшна трагедия!“. Македония е една епопея, една човешка трагедия в нашата история.
Днес Македония е рана, която ние трябва да лекуваме с търпение, постоянство и мъдрост, а не като изпадаме в крайности и обвинения. В XXI век ние няма как да връщаме Македония с похвати и лозунги от XX век. Ние трябва да се променим като научим уроците на историята си.
Преди да критикуваме трябва да влезем в обувките на съвременниците
В наши дни често сме особено критични към политиците (правителството на Васил Радославов, цар Фердинанд, а в края на войната и Александър Малинов), които включват България на страната на Централните сили в Първата световна война. Най-често като грешка се изтъква борбата за Македония, която е слабост в предложенията на Антантата и силна страна в тези на Централните сили. Съвсем лекомислено, но категорично като грешка се отчита и присъединяването на България към Централните сили. Тези разсъждения не са съдържателни и полезни поради няколко причини:
Междусъюзническата война и общественото мнение – след свръх усилията положени от народа ни в Балканската война и „предателството“ на съюзниците (за което България също има своите заслуги) общественото мнение е твърдо за нова война за освобождение на Македония и отмъщение за предателите гърци и сърби;
Тежкото положение на българите в Македония – според множество източници и историци след Букурещкия мирен договор положението на българското население в Македония става по-тежко отколкото е било под властта на Османската империя. Гърция и Сърбия не признават българската националност в Македония, изготвят фалшива статистика за населението, прилагат асимилационна политика. Тази тенденция се задълбочава особено след Ньойския диктат;Резултат с изображение за междусъюзническа война
Предателството на Антантата през Балканските войни – Балканският съюз се споразумява с руския император той да играе ролята на арбитър при определянето на границите след войната с Османската империя. Но на практика Русия скрито фаворизира Сърбия и Гърция, а след началото на Междусъюзническата война и Румъния. Причината – тези страни гравитират в сферата на влияние на Антантата. Много по-лесно е, те да бъдат спечелени и привлечени за сметка на компрометираната България, която в очите на Европа е агресор.
Несигурните и закъснели обещания на Антантата – особено голям проблем за България е нуждата от военен заем, за да може страната да участва активно в Първата световна война. Централните сили дават много по-изгодна оферта. Относно Македония, Антантата обещава евентуални отстъпки от страна на Гърция и Сърбия след войната, но тези отстъпки звучат твърде условно. Споменът за тежките преговори при създаването на Балканския съюз и грабителството в Букурещ са достатъчно основание българското правителство да се отнесе с недоверие към Антантата и да отхвърли предложенията й.
Ситуацията по фронтовете през 1915 г. – през „Българското лято“ на 1915 г., когато България е ключът на Балканите и воюващите страни стават все по-настойчиви към нея. Инициативата вече е в полза на Централните сили – Дарданелската операция е пред провал, а Германия и Австро-Унгария постигат успехи на Източния фронт. Никой не подозира, че войната ще продължи още цели три години. Самата Европа не е виждала толкова дълга война от времето на Наполеон.
Не можем да отречем, че решенията взети през лятото на 1915 година водят до Втората национална катастрофа. Но не бива да бъдем критични до крайност. Според мен ние сме длъжни да отдадем нужната почит и уважение към държавниците, водили България в този бурен период от историята. Период на тежки решения и огромни изпитания, чиито измерения ние днес много трудно можем да си представим от дистанцията на времето и от удобния диван в електрифицирания ни и добре затоплен дом.
България счупи оковите на Ньойския диктат!
Днес мнозина ще кажат, че Ньойският договор не е „чак толкова лош за България“. И ще се аргументират като го сравнят с мирните договори на останалите страни от Централните сили. Друг „силен“ аргумент е твърдението, че на практика България не е изплатила репарациите. Което е вярно…
Ньойският договор е непсраведлив и унизителен диктат. Всъщност цялата Версайска система е такава! Защо?!
Репарациите не са редуцирани и в последствие отменени по силата на Ньойския договор. А благодарение на огромните усилия на българската дипломация и в следствие на няколко допълнителни споразумения. На практика дори победителите скоро след подписването на мирните договори осъзнават, че изплащането на определените репарации в рамките на договора е невъзможно.
Тоталното игнориране на принципа на народностите за сметка на егоизма и принципа на завоеванието. Огромни етнически общности из цяла Европа са подложени на асимилация и репресии заради несправедливите граници, разчертани от Версайската система.
Победителките игнорират безжалостно Карнегиевата анкета и призивите за спаведливост на Удроу Уилсън. Призивите за гаранции за правата на българите останали извън пределите на родината също остават нечути.
Несправедливостта на Версайската система носи на Европа и света нови радикални идеологии (комунизъм, националсоциализъм и фашизъм), които от своя страна водят до граждански войни, терор и още разруха. В същото време основната задача на победителите е да запазят изгодното статукво.
Огорчението, унижението от бруталността на Версайската система, смесени с нови радикални идеологии посаждат реваншизъм в сърцата на победените народи. Реваншизъм, който ще кулминира само 20 години по-късно в нова и още по-кръвопролитна война.
Въпреки всичко България счупи оковите на Ньойския диктат – не защото той „не е толкова лош и несправедлив“, а защото България и българският народ никога не спряха да се борят. Защото външната политика на България и усилията на всеки българин от 27 ноември 1919 г. до 9 септември 1944 г. могат да се изразят с едно изречение – „Мирна ревизия на Ньойския диктат.“ Независимо от волята на Великите сили и повратностите на съдбата България оцеля и дори успя да спаси Южна Добруджа. Затова според мен 27 ноември не трябва да бъде ден на нихилизъм и радикализъм, а ден на смирение, в който да си спомним, да почетем, да благодарим за всичките жертви, борби и усилия на нашите предци в името на България, в името на нас самите.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на пон мар 02, 2020 11:46 am, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 315
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#35 Мнение от Тайко » ср фев 19, 2020 8:41 am

Тодор Кантарджиев (1861 – 1945)

Тодор Димитров Кантарджиев е български офицер (генерал-лейтенант), командир на Сборната дивизия през Първата световна война (1915 - 1918).
Роден е на 10 февруари 1861 г. в Самоков. През 1884 г. завършва Военното училище в София, на 30 август е произведен в чин подпоручик и е зачислен в 1-ва пехотна софийска дружина.
През Сръбско-българската война (1885) подпоручик Кантарджиев командва 14-та рота от 1-ви пехотен софийски полк. С полка си участва в Сливнишкото отбранително сражение и в сражението при Пирот. След войната е награден с орден „За храброст“ IV степен 2-ри клас.
На 30 август 1886 г. е произведен в чин поручик. Командва рота от 1-ви пехотен софийски полк. По-късно командва 16-ти пехотен полк. На 1 януари 1889 г. е произведен в чин капитан, а 4 години по-късно завършва Военната академия в Белгия. След завръщането си в България, на 1 януари 1894 г. е произведен в чин майор, а на 1 януари 1899 г. в чин подполковник.
Военната кариера на Тодор Кантарджиев продължава и на 2 август 1903 г. е произведен в чин полковник. През 1904 г. командва 1-ва бригада от 9-та пехотна плевенска дивизия, а от 1909 г. командва 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия.
През Балканската война (1912-1913) полковник Кантарджиев командва 1-ва бригада от 6-та пехотна Бдинска дивизия с която участва в Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операция.
През Междусъюзническата война (1913) се сражава на Македонския военен театър - при Струмица, Пехчево и вр. Руен. След войната полковник Кантарджиев командва 5-та пехотна дивизия (1913-1914), след което, на 14 февруари 1914 г. е произведен в чин генерал-майор и през юли с.г. преминава в запаса.
В началото на Първата световна война (1915-1918) генерал Кантарджев е отново мобилизиран и през септември 1915 г. назначен за началник на тиловото управление на Трета армия. През 1916 г. става началник на Варненския укрепен пункт.
На 27 август 1916 г. Румъния обявява война на Австро-Унгария, от своя страна България, като съюзник обявява война на Румъния на 1 септември 1916 г. С частите, които ръководи, генерал Кантарджиев формира дясно крило на 3-та армия, което крило по-късно става основа на новосформираната Сборна дивизия, като под неговото командване, дивизията води военни действия при устието на р. Дунав. Прославя се с освобождаването на Добрич от румънската окупация. След капитулацията на Румъния през 1917 г., частите на генерал Кандарджиев са дислокирани на Македонския фронт. На 15 август с.г. Кантарджиев е произведен в чин генерал-лейтенант, а само два месеца по-късно, през октомври преминава отново в запаса, този път за последно.
Генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев умира на 25 януари 1945 г.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 315
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#36 Мнение от Тайко » чет фев 20, 2020 6:51 am

"Знак за спасяване на бойното знаме'' по време на Първата световна война, 1915-1918г.
На 29 септември 1918г. след пробива на фронта при Добро поле България подписва Солунското примирие и излиза от Първата световна война.
По силата на примирието българските войски, които не успяват навреме да се изтеглят западно от Скопския меридиан, наброяващи около 100 000 души от 1-ва, 4-та, 6-та и Сборната дивизии остават заложници на войските на Антантата. Те са разоръжени и потеглят към лагерите на победителите като заложници. Предвижда се полковете, останали в заложничество да предадат бойните си знамена. Враговете на България, бити три години на бойното поле предчувстват тръпката да пленят по този начин, без бой българско бойно знаме. Но дори и в тази ситуация българските офицери, подофицери и войници намират сили и начини да запишат последния си боен подвиг - спасяване на бойните знамена.
Когато си военнопленник, военните закони са безмилостни и еднозначни - съхранението на знаме е равностойно ''престъпление” на съхранението на оръжие и се наказва по един начин - разстрел на място. Въпреки това българските офицери във военопленническите лагери увиват знамената под дрехите си, предават си ги от един на друг и така ги съхраняват с месеци, в очакване на удобен миг да избягат и понякога жертвайки живота на неколцина, с цената на това един да успее да достигне България.
През есента на 1918г. нито едно от полковите знамена не попада в ръцете на врага. Всички те, до едно са спасени от български офицери и подофицери, които с риск за живота си са намирали начин да ги занесат до София. Днес всички тези знамена са си на мястото - в НВИМ в София.
https://www.facebook.com/greatbulgarian ... /UzpfSTcyO
https://www.facebook.com/lukovmarsh/vid ... 790166384/

Ha 1 юли 1953 г. млaдши cepжaнт Bepгил Baĸлинoв, peдниĸ Tpaйĸo Cтaмeнoв и cлyжeбнoтo ĸyчe Bиxъp изпълнявaт бoйнa зaпoвeд пo oxpaнa и oтбpaнa нa дъpжaвнaтa гpaницa в мecтнocттa „Ливaдитe“, ĸpaй c. Бpъщeн. Oĸoлo 21:30 ч. чyвaт изcтpeли oтĸъм paйoнa нa Pимcĸия мocт нa Дocпaт дepe.
Bepгил Baĸлинoв и Bиxъp, cлeдвaни oт Tpaйĸo Cтaмeнoв, ce oтпpaвят ĸъм paйoнa нa пpecтpeлĸaтa. Mинyти пpeди тoвa въopъжeнa гpyпa oт 4 дивepcaнти, зaвpъщaщa ce нeлeгaлнo в Гъpция, cлeд ĸaтo e изпълнилa зaдaчaтa cи в Бългapия, ce e нaтъĸнaлa нa нapяд oт cъceднaтa гpaничнa зacтaвa в cъcтaв eфpeйтop Aлeĸcaндъp Aлeĸcaндpoв и peдниĸ Дoнчo Гaнeв.
B зaвъpзaлaтa ce пoмeждy им пpecтpeлĸa e yбит Дoнчo Гaнeв, тeжĸo paнeни ca Aлeĸcaндъp Aлeĸcaндpoв и eдиният oт нapyшитeлитe. Bepгил Baĸлинoв пpecичa пътя нa нapyшитeлитe, пpecлeдвa ги пo пocoĸa нa дъpжaвнaтa гpaницa, ĸaтo ycпявa дa зaлoви жив eдин oт тяx. B мecтнocттa Чyĸaтa (ceгa Baĸлинoвa чyĸa), нaмиpaщa ce нa 700 м. югoизтoчнo oт c. Бpъщeн, тoй e тeжĸo paнeн пpи пpecтpeлĸa c дpyгитe тpимa нapyшитeли.
Eдин нapyшитeл e yбит oт cлyжeбнoтo ĸyчe Bиxъp, ĸoeтo cъщo зaгивa в cxвaтĸaтa c нeгo. Ocтaнaлитe двaмa oт гpyпaтa ycпявaт дa пpeминaт нa гpъцĸa тepитopия. Cлeд пpиĸлючвaнe нa cpaжeниeтo тeжĸo paнeният Bepгил Baĸлинoв пpeз нoщтa в пpoдължeниe нa чacoвe e нoceн нa pъцe oт дpyгapитe cи дo cъceднoтo ceлo Mapyлeвo, ĸъдeтo мecтнитe ceляни oĸocявaт гoлямa пoлянa, зa дa мoжe paнo cyтpинтa нa 2 юли дa ĸaцнe изпpaтeн oт Coфия caнитapeн caмoлeт, ĸoйтo дa гo тpaнcпopтиpa дo бoлницa.
Bъпpeĸи пoлoжeнитe ycилия oт дpyгapитe мy, oт мecтнoтo нaceлeниe и oт влacтитe, Baĸлинoв yмиpa пo вpeмe нa пoлeтa.C миниcтepcĸa зaпoвeд млaдши cepжaнт Bepгил Baĸлинoв e пoвишeн пocмъpтнo в звaниe млaдши лeйтeнaнт и пoлyчaвa oтличиeтo „Гepoй нa Гpaничнитe вoйcĸи“. B нeгoвa чecт пpeз 1960 г. ceлo Mapyлeвo e пpeимeнyвaнo нa Baĸлинoвo. B цeнтъpa нa ceлoтo e издигнaт пaмeтниĸ нa гpaничapя Bepгил Baĸлинoв и ĸyчeтo мy Bиxъp.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 315
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#37 Мнение от Тайко » пет фев 21, 2020 10:41 am

Полковник Константин Каварналиев

Роден в Шумен на 15 февруари 1866 г.
През 1882 г. завършва Шуменското четвъртокласно народно училище.
През октомври 1882 г. постъпва в Техническото отделение във военното училище. През юни 1884 г. постъпва в първи специален клас на Военното училище. Произведен е в звание портупей-юнкер по случай Съединението на Княжество България с Източна Румелия с Приказ по Военното ведомство от 9 септември 1885 г. № 90.
Назначен е на служба в 5-ти пехотен Дунавски полк. От 9 септември до 3 ноември 1885 г. изпълнява длъжността младши офицер в 5-ти пехотен Дунавски полк.От 15 септември до 2 ноември 1885 г. заедно с полка е на турската граница.
В Сръбско-българската война участва в сраженията от 2 ноември до 15 ноември 1885 г.На 2 ноември 1885 г. участва в сражението при село Банкя, Трънско. На 5, 6 и 7 ноември 1885 г. портупей - юнкер Коста Каварналиев участва в защитата на Сливница.На 10 ноември 1885 г. Каварналиев се сражава при село Драгоман. На 11 ноември 1885 г. воюва при Цариброд.
На 14 и 15 ноември 1885 г. е в боевете при превземането на Пирот. След победите при Сливница и Пирот Коста Каварналиев е произведен в първо офицерско звание - подпоручик. От 4 ноември 1885 г. до 8 април 1886 г. е командир на рота.
От 8 април 1886 г. до 9 март 1887 г. е на длъжност младши офицер.
От 9 март 1887 г. до до 30 юни 1887 г. отново е командир на рота.
На 30 юни 1887 г. Каварналиев сдава ротата на старши по чин и остава младши офицер до 25 септември 1887 г.
От 25 септември 1887 г. до 24 май 1888 г. е командирован в Софийското Военно училище за преминаване на курса на ІІ-ри специален клас / 6 месечен специален курс /. Подпоручик Каварналиев завършва с отличие, трети по старшинство във випуска и е зачислен в артилерията.
От 29 май 1888 г. до 16 март 1889 г. е назначен за младши офицер в 4-ти Артилерийски на Н. В. полк в София.
От 16 март до 5 ноември 1889 г. е старши офицер в същия полк.
От 5 ноември 1889 г. до 18 януари 1892 г. е временно командващ на Горски взвод в 4-ти Артилерийски полк.
От 18 януари 1892 г. до 27 април 1892 г. Каварналиев е командващ на дивизионния парк в 1-ва пехотна Софийска дивизия.
В началото на 1892 г. полага успешно изпит за постъпването във висше учебно заведение.
От 27 април 1892 г. до август 1893 г. е командирован в Брюксел за изучаване на френски език и постъпване на Академията на Генералния щаб.
Поради липса на свободни места в курса е командирован в Италия. От август 1893 г. до август 1897 г. тригодишен курс в Генералщабна академия в Италия.
От 27 октомври 1897 г. до 25 март 1900 г. командир на батарея във 2-ри Артилерийски полк във Враца. От 25 март 1900 г. до 23 януари 1904 г. Каварналиев е назначен за Старши адютант на 6-та пехотна Бдинска дивизия и приведен към Генералния щаб. От 23 януари до 11 юни 1904 г. командир на дружина в 35-ти пехотен Врачански полк. От 3 ноември 1904 г. до 5 февруари 1907 г. Каварналиев е началник-щаб на 2-ра бригада от 6-та пехотна Бдинска дивизия.
От 5 февруари 1907 г. до 18 януари 1908 г. подполковник Коста Каварналиев е командир на 15-ти пехотен Ломски полк в Белоградчик.
От 27 януари 1908 г. до 1912 г. полковник Каварналиев е началник-щаб на 5-та пехотна Дунавска дивизия в Русе.
По време на Балканската война 1912-1913 г. полковник Коста Каварналиев е началник-щаб на 5-та пехотна Преславска дивизия с началник генерал Павел Христов. С нея води успешни боеве против турските войски в Източна Тракия в състава на 3-та армия в операциите при Лозенград и Люлебургас - Бунархисар.
През пролетта на 1913 г. полковник Коста Каварналиев е назначен за командир на 3-та бригада от 3-та пехотна Балканска дивизия.
През май 3-та пехотна Балканска дивизия е прехвърлена в Македония, в района на Кукуш. След началото на Междусъюзническата война през юни 1913 г., 3-та пехотна Балканска дивизия поема върху себе си удара на многократно превъзхождащите в числено съотношение гръцки войски.
1-ва пехотна бригада защитава позицията около Кукуш и направление Лахна.
2-ра пехотна бригада поема настъплението на гърците в района на Мачуково.
3-та пехотна бригада на полковник Каварналиев охранява моста на река Вардар край Гевгели, пътя Дойран - Струмица, особено важен за съдбата на Четвърта армия и заема позиции по двата бряга на реката. На 6 май 1913 г. щабът на бригадата е разположен в село Баня, Дойранско. През периода 15-18 юни 1913 г. бригадата на полковник Каварналиев заема указаните позиции.
В началото на военните действия, въпреки численото превъзходство на гръцките войски, частите на 3-та пехотна Балканска дивизия постига успехи. Бригадата на полковник Каварналиев разбива гърците и заема Ореховица.
Към 19 юни 1913 г. в района Гевгели - Арджан - Дойран, полковник Каварналиев разполага с 4 200 войници и 6 артилерийски нескорострелен полк с 3 батареи. Личният състав от непълни 3 пехотни дружини основно е от състава на 50-ти пехотен полк. В разгара на военните действия към бригадата е придадена една дружина от Серската пехотна бригада. Българските части нямат резерви. Очакваните подкрепления все още пътуват от Източна Тракия и Беломорието. Подразделенията на Драмската и Серската пехотни бригади са съставени в по-голямата си част от необучени доброволци. Срещу бригадата на полковник Каварналиев противостоят 2 гръцки дивизии с 2 артилерийски полка. Срещу 2-ра пехотна бригада на 3-та пехотна Балканска дивизия противостоят 1,5 гръцки дивизии. Срещу 1-ва пехотна бригада на 3-та пехотна Балканска дивизия при Кукуш и Лахна противостоят 5 гръцки пехотни дивизии, водени от гръцкия крал.
На 18, 19 и 20 юни 1913 г. бригадата на Каварналиев води тежки боеве в района на Калиново, Арджанските височини, и село Ореховица, височина 535.
На 21 юни 1913 г. бригадата целодневни боеве и контраатаки на линията Покели - Чепели На 22 юни 1913 г. бригадата на Каварналиев се оттегля на нова позиция: село Владая - връх Хисар - село Ротирци - село Долна махала. Боевете и контраатаките по цялата линия на фронта, заеман от 3-та пехотна бригада продължават през целия ден.
На 23 юни 1913 г. върху позициите на полковник Каварналиев се стоварва огневата мощ на 4 гръцки артилерийски полка. Атаките следват през целия ден. Българските дружини остават без офицерски състав. Привечер, на самия бряг на езерото умира от раните си и полковник Коста Каварналиев. Последните му думи, според разказите на писателя Антон Страшимиров били отправени към адютанта: ''Поручик Дуров, тръгни по пътя към София и дори да срещнеш един български войник, прати го, за да го туря в боя...”
Полковник Коста Каварналиев е погребан на брега на Дойранското езеро, заедно с петима свои войници.
Саможертвата на бригадата и на командира й полковник Каварналиев не е напразна. Благодарение на смъртта на бойците от бригадата хиляди бежанци от селата в Дойранско успяват да избягат в България и да се спасят от клане, подобно на това в Кукуш.
През 1916 г. по време на Първата световна война, признателните български войници и офицери изграждат паметник на героя. На гроба на полковник Каварналиев са отслужени молебени и панихиди, отдавани са военни почести. Пред паметта на командира се прекланят писателят Антон Страшимиров, легендарният полковник Борис Дрангов. Личността на полковник Коста Каварналиев се превръща в пример, в легенда на себеотрицание, патриотизъм и професионално изпълнен военен дълг.
След войната паметникът на полковник Коста Каварналиев е взривен и костите на героя са разхвърляни върху някогашните позиции на 3-та пехотна бригада от 3-та пехотна Балканска дивизия. Там, където и днес лежат костите на хиляди български герои. Опитите да бъде възстановен неговия паметник и до днес са неуспешни.
Военни звания:
Подпоручик – 3 декември 1885 г.
Поручик - 7 юни 1888 г.
Капитан – 1 януари 1892 г.
Майор – 18 май 1900 г.
Подполковник – 27 септември 1904 г.
Полковник 15 октомври 1908 г.
Семеен от 30 януари 1900 г.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 315
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#38 Мнение от Тайко » съб фев 22, 2020 10:14 am

22 ФЕВРУАРИ
На днешен ден :

1918 г. Умира Панайот Иванов Хитов - български хайдутин и четнически войвода, деец на национално-революционното движение. Роден е през 1830 г. в Сливен. През 1858 г. влиза в четата на сливенския войвода Георги Трънкин, а след неговата смърт я оглавява. През април 1864 г. се отправя за Белград, за да събере четници. Поради забраната на сръбското правителство за формиране на българските чети на негова територия, Хитов се прехвърля тайно със свои четници в български земи и се установява в Западна Стара планина. През пролетта на 1866 г. се прехвърля във Влашко и влиза във връзка с Г. С. Раковски. Включва се в създадената от него революционна организация “Върховно народно българско тайно гражданско началство”. През пролетта на 1867 г. участва в организирането на чети и на 28 април с около 30 души (със знаменосец В. Левски) преминава р. Дунав близо до Тутракан. Целта е да се установи настроението и готовността на българския народ за борба. Насочва се към Стара планина и се установява в Котленския балкан, а после в Сливенско. Свързва се с останалите живи четници от разгромената чета на Филип Тотю и заедно се прехвърлят в Сърбия. Участва във формирането на Втора българска легия (1868 г.) в Белград. Избран е за член на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Присъства на общото му събрание в Букурещ (1872 г.), поддържа връзки с комитетски дейци в български земи. През август 1873 г. разработва подробен план (останал нереализиран) за дейността на БРЦК, който представлява синтез между четническата тактика на Г. С. Раковски и тактическите разбирания на В. Левски. Председателства Общото събрание на БРЦК през 1875 г., което взема решение за вдигане на Старозагорското въстание. Не участва непосредствено в него и в Априлското въстание 1876 г., но се включва активно в Сръбско-турската война същата година. След обявяването на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) се явява като доброволец. След преминаването на р. Дунав от руски войски е привлечен в щаба на Предния отряд, командван от ген. Й. В. Гурко. След освобождението на България е околийски началник в Сливен, след това се установява в Русе. Взема участие в Сръбско-българската война (1885 г.). Избиран е за народен представител. Поради откритите си русофилски позиции си спечелва неприязненото отношение на княз Фердинанд I и на Стефан Стамболов. Автор е на “Моето пътуване по Стара планина и животоописанието на някои български стари и нови войводи” (1872 г.). Около 1880 г. оставя в ръкопис “фамилиарни бележки”, които допълват издадените вече мемоари.



22 февруари 2019 г. ·

На 22 февруари 1952г. е заловена от комунистическите изроди с помощта на предател, смелата горянка Цветана Попкоева. Издайникът получил 50 хиляди лева, а милицията минава през селищата, водейки арестуваната Цена, за да обезкуражи малкото останали поддръжници на Горянското движение в България. Новата Райна Княгиня е осъдена на смърт и разстреляна от комунистическите престъпници на 25 април 1952г., а е била само на 22 години.
Цветана Попкоева е една от най-великите български революционерки, горянка, учителка и национална героиня. Борец срещу престъпния комунистически режим в България. Емблематична фигура при Горянското движение в Русенския край през 50-те години на ХХ век. Осъдена на смърт, тя е екзекутирана на 25 април 1952г., леля на Стефан Цанев. Историята й е описана в книгата “Миналото в мен” от Габриела Цанева, писателка, която е и близка родственица на горянската героиня.
Родена на 19 април 1929г. в село Червена вода, Русенско.
Учителка, само 22 годишна, тя нощем обикаля селата и хорските къщи и организира чети и дори въстание. Но след разгрома от 1951г. става ясно, че бунтът няма да се състои. Обикаля горите още половин година, нощува из селата при верни хора.
Горянската клетва най-добре описва срещу какво са се борили тези българи:
„ОБЕЩАВАМ ПРЕД ЦЕЛИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД ДА СЕ БОРЯ ЗА НЕГОВОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ И ЗА ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАТ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА. ЗНАЯ, ЧЕ ВСЯКО СВОЕВОЛИЕ И ПРЕДАТЕЛСТВО СЕ НАКАЗВАТ СЪС СМЪРТ – ЗАКЛЕХ СЕ.“



Радул Михайлов Милков
Той е български военен пилот, полковник. Той е един от първите организатори и командири на българската авиация.
Роден е на 5 март 1883 г. в Пловдив. Син на свещеник. След завършване на военната гимназия е подпоручик в 36-ти пехотен козлодуйски полк и 8-а тунджанска пионерна дружина. През 1912 г. завършва курс за пилоти в Германия. Участва в Балканската война като авиатор – пилот, поручик, началник на Първо аеропланно отделение, действащо при Одрин. Участва в Първата световна война като капитан, военен пилот, началник на Първо аеропланно отделение, действащо на Струмския фронт и по-късно като майор, началник на Аеропланната група. След войната е уволнен в запаса като подполковник. Става активен член на управляващия БЗНС на Александър Стамболийски. На 9 юни 1923 г. е арестуван и затворен в Обществената безопасност. Той се съгласява да сътрудничи на превратаджиите. По решение на Военната лига през 1924 г. на Милков се устройва "бягство" в Югославия и той е внедрен като агент в Задграничното представителство на БЗНС, в което заема отговорния пост секретар-касиер. По-късно предава архива на това представителство на българските власти. След 1939 г. работи в самолетната фабрика „Капрони Български“ – Казанлък и издава списанието "Нашата авиация". През 1948 г. е произведен полковник от ВВС на НРБ. Умира на 16 февруари 1962 г. в гр. София.
На 16 октомври 1912 г. Милков извършва заедно с наблюдателя Продан Таракчиев първия боен полет в историята на българската авиация, който по-късно предизвиква големи спорове. В дневника за бойните действия на Аеропланното отделение това знаменателно събитие е отразено съвсем кратко, заедно с други данни за проведената дейност през деня:
"Полет на един апарат Албатрос до Одрин и обратно, пилотиран от поручик Милков с пасажер поручик Таракчиев. ... При кацането на апарата се счупи шасито".
В спомените на двамата първи бойни летци, писани десетки години по-късно, се твърди необосновано, че това е първия боен полет в историята на световната авиация и че тогава е извършено първото бомбардиране. Тези неистини дълги години се възпроизвеждат в много публикации. Историческата истина, потвърдена от многобройни документи е, че първият боен полет на българската авиация, изпълнен на 16 октомври 1912 г. от Милков и Таракчиев, е разузнавателен.
Първото бомбардиране на противников обект от български самолет е извършено на 17 ноември1912 г. от италианския доброволец Джовани Сабели (пилот) и майор Васил Златаров (наблюдател), командир на Въздухоплавателния парк, със самолет Блерио XI.
Самолетът е използван като бойно средство за първи път от италианците в Триполитанската война срещу Турция в Северна Африка. Първият боен разузнавателен полет е извършен на 23 октомври 1911 г. западно от Триполи от италианският капитан Карло Мария Пиаца със самолет "Блерио", а първата бомбардировка е извършена на 1 ноември 1911 г. на турски военен лагер край Таджира от младши лейтенант Джулио Гавоти със самолет Етрих "Таубе".
Самолетът, с който е извършен полета на 16 октомври 1912 г., е бил Албатрос F-2. Това е модифицирана версия на френския двуплощник Фарман (затова буквата F) с гондола за екипажа и редови двигател Аргус вместо оригиналния ротационен двигател.
Морският нос Милков на Земя Греъм в Антарктика е наименуван на Радул Милков.!



Марш Юнаци - на братята българи ( марш "Юнаки" - братьям болгарам)
Руско-българският марш "Юнаци - на братята българи" (Юнаки - братьям болгарам) е написан от капелмайстора на 8-и Донски полк прочутия композитор Лев Чернецки (Леон Исаакович Чернецкий) в 1909г. за приятелите му българи били в Одеса. Изпълнението на духовия оркестър на градския театър във Вилно е записано на грамофонна плоча в 1910 г. и така маршът достига до нас. Той не се появява слуайно, композитора е роден в Кишинев, живее и служи в Бесарабия, Таврия, Крим и Одеса, все руски провинции с многобройни българи, а и където традиционно учат, гостуват и пребивават и ред видни и обикновенни българи от самата България за които още Пушкин пише цели 2 свои забележителни произведения: повесттта "Кърджалията" («Кирджали») за Стоян (Индже) войвода и поемата «В степях зелёных Буджака» за българите там, още по-същественое, че баща на композитора създал марша е не кой да е а също видният военен композитор и самоотвержен герой от Шипка Исаак Исаевич Чернецкий. Ето руската сводка за него: "Согласно послужному списку, возглавлявший музыкальный хор И. И. Чернецкий в ходе боёв за Шипку поднял в атаку свой полк на защиту Шипкинского перевала, за что в августе 1877 года награждён орденом Святого Станислава третьей степени с мечами, 13 августа 1877 года вместе с полковым врачом организовал и возглавил санитарный отряд из музыкантов полка для выноса с поля боя раненых и убитых, за что был награждён орденом Святой Анны третьей степени с мечами."
https://www.vbox7.com/play:aecd5a267d

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 315
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#39 Мнение от Тайко » нед фев 23, 2020 7:45 am

156 години от рождението на генерал-лейтенант Кръстю Златарев - участник в Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Командир на 11-а пехотна македонска дивизия. Загива при комунистическия атентат в църквата "Св. Неделя" (16.04.1925).

Кръстю Христов Златарев е български офицер (генерал-лейтенант), командир на 11-а македонска дивизия през Първата световна война (1915-1918).

Роден е на 23 февруари 1864 г. в Охрид, Вардарска Македония. Неговият брат Андон Златарев е революционер от ВМОРО. През 1884 г. завършва военното училище в София и на 30 август е произведен в чин подпоручик и зачислен в 13-и пехотен рилски полк на Българската армия.
През Сръбско-българската война (1885) е командир на 3-та рота от запасната дружина на 2-ри пехотен струмски полк. Участва в боевете при Сливница (5-7 ноември). Проявява се в боя при Келташ, където, въпреки, че е ранен, продължава да се сражава. Награден е с орден „За храброст“ IV степен.
На 30 август 1886 г. е произведен в чин поручик, а на 1 януари 1889 г. - в чин капитан. На 25 февруари 1900 г. е произведен в чин майор и назначен за командир на дружина в 9-ти резервен полк. На 27 септември 1904 г. е произведен в чин подполковник. Девет години по-късно е назначен за помощник-командир на 12-и пехотен балкански полк. На 4 септември 1910 г. е произведен в чин полковник.
По време на Балканската война като полковник е командир на 29-и пехотен ямболски полк, който се бие край Лозенград, Чаталджа и при Одринската крепост. Командваният от Кръстю Златарев полк се прославя с превземането турския форт Илеритабия на Чаталджанската позиция. За проявената храброст при сраженията е награден с орден „За храброст“ III степен.
През Междусъюзническата война (1913) се сражава срещу гърците при Кукуш и Горна Джумая. От 1914 г. е командир на бригада в 7-ма пехотна рилска дивизия.
Участва в Първата световна война (1914-1918), като десет дни преди мобилизацията е назначен за командир на 11-а пехотна македонска дивизия. На 1 януари 1916 г. е произведен в чин генерал-майор.
След войната преминава в запаса и на 25 юни 1919 г. е произведен в чин генерал-лейтенант.
Генерал-лейтенант Кръстю Златарев загива при атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г.
На името на Кръстю Златарев е кръстен Гранично контролно-пропускателният пункт Златарево, разположен на границата между България и Р. Македония.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 315
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#40 Мнение от Тайко » пон фев 24, 2020 8:38 am

77 години от гибелта на кораба „Струма” - торпилиран от съветска подводница

На 24 февруари се навършиха 77 години от гибелта на кораба "Струма". Най-голямата трагедия на българското корабоплаване е свързана със скромното благородство на българския народ, който зад гърба на Хитлер успява да спаси не само евреите в България, но и десетки хиляди други от всички крайища на Европа, като им осигурява коридор на спасението.
Корабът "Струма" е един трагичен елемент от този велик хуманизъм. Торпилиран от съветска подводница, "Струма" потъва със 768 човека на борда. Единственият спасил се - румънският евреин Давид Столяр, оказал се след взрива, заедно с българина Лазар Диков хванат за една дъска, но последният, за жалост, не успява да се пребори с умората, раните и стихията... Българо-еврейският научен институт (БЕНИ) изразява своята почит към загиналите и своето уважение към забравените от историята членове на екипажа, съставен почти изцяло от български матроси.
https://www.faktor.bg/bg/articles/novin ... t-gibelta-...
24.02.1942 г. – извършено е ПОРЕДНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ...
Съветска подводница Щ-213 потапя българския кораб "Струма".
Загиват 767 пътници и екипаж, повечето са български евреи, бягащи в Палестина.
България ги спасява от Хитлер, но доскорошният му приятел - СССР ги убива! ...
България и Съветският съюз не са във война, но ГИ УБИВАТ!
В историята на българското корабоплаване няма друг случай с толкова жертви.
Сега жертвите на "Струма" имат паметник, но в ... Израел...
А в България има паметник на ... съветските подводничари...




Генерал от пехотата Стилиян Ковачев
(1860 – 1939)
Представяме генералът от пехотата Стилиян Георгиев Ковачев и неговата забележителна фамилия. Информацията, както и снимките дължим на негoвите внучки – г-жа Ана Деянова и г-жа Оля Николчева, членове на клуб „Един завет” и на техния братовчед г-н Петрозар Ковачев
Генералът от пехотата Стилиян Ковачев е роден на 26.02.1860 в Ямбол в семейството на потомствения ковач Георги Ковачев. Едва 16-годишен той вече е член на Революционния комитет в родния си град и отговорник за тайната кореспонденция. По време на Априлското въстание постъпва в четата на Георги Дражев и отряда на Иларион Драгостинов и участва в сраженията в сливенския балкан. След освобождението се записва в командата на волноопределящите се, прераснала в първи випуск на Военното училище. През 1879г. е произведен поручик и е назначен в Източнорумелийската милиция. През 1882г. постъпва в Николаевската военно-инженерна академия в С. Петербург, но година по-късно се налага да се завърне по здравословни причини. След оздравяването си е назначен в Хасковската дружина. При избухване на войната със Сърбия, дружината е изпратена на сливнишката позиция, където удържа настъплението на сърбите и ги преследва през Цариброд до Пирот. Награден е с В.о.”За храброст” IV степен. След войната е назначен за Началник канцелария на Министерството на войната. През 1905г. е произведен в генерал-майор. В началото на Балканската война командва 2-ра пехотна тракийска дивизия и Родопския отряд, а след успешното настъпление в Западна Тракия е назначен за командващ 4-та българска армия, която под негово ръководство отбранява Булаир и осуетява турския десант при Шаркьой. През юни 1913г. ген. Ковачев е назначен за военен министър в кабинета на Стоян Данев, но поради напрегнатата обстановека с назряващата междусъюзническа война остава на фронта да командва армията си, а в София го замества ген. Кирил Ботьов. Поради несъгласие с държавната политика е снет от министерския пост и командването на 4-та армия и е пратен в запас.
В Европейската война генералът отново е мобилизиран, този път като началник на Главното тилово управление на армията. Произведен е генерал-лейтенант. След края на войната отново минава в запас. На 6 май 1936г. е произведен в най-високото генералско звание – генерал от пехотата.
Ген. Стилиян Ковачев е автор на много учебници и военни трудове по фортификация, военни съобщения, записки за участието си във войните, както и на статии във военната периодика.
Военен орден „За храброст“ III ст. 2 кл. и IV ст. 2кл.
Велик кръст на ордена „Св. Александър“ (I ст.) ; Орден Св. Александър II ст. с мечове отгоре.
Нар.Орден „За военна заслуга“ II ст.
Орден „Св. Ана“ II ст. (Русия)
Орден „Желязна корона“ II ст. (Австро-Унгария)
Орден „Данило“ II ст. (Черна гора)
Орден „Златна звезда“ II ст.(Румъния)
Орден „За заслуга”
Медал за участие в Сръбско-българската война 1885
Кръст за независимостта 1908
Възпоменателен медал за сватбата на княз Фердинанд с княгиня Мария Луиза
Генералът от пехотата Стилиян Ковачев умира на 11 юли 1939г. в София, в дома си на ул. Раковски 134, на мястото където днес се намира централата на СДС.
Стилиян и Ана Ковачеви имат три дъщери – Теофана, Димитрина и Олга и един син – Тодор – архитект
Голямата дъщеря – Фани е съпруга на полк. Стефан Н. Нойков (1876-1925) – завършил генералщабна академия в Торино, участник в трите войни, бил е началник на ВНВУ и началник-щаб на войската. Ордени: ВоХр IV/2 и III/2 ; СвАл Vм; НоВЗ IV с военно отличие. Загинал в атентата в Св. Неделя на 25 април 1925г. Посмъртно произведен в генералско звание. Синове на сем. Нойкови са полк. Стилиян Стеф. Нойков и Димитър Нойков – завършил френски колеж и право. През 30-те години вдовицата на ген. Нойков се омъжва повторно – за инж. Иван Минев, директор на пощите, който приема отрасналите и деца и като свои.
Най-малката дъщеря – Олга живее с баща си и се грижи за него до смъртта му. След това живее със семейството на сестра си Димитрина и споделя всички несгоди и репресии. Тя е любимата леля за всички свои племенници и внуци.
Втората дъщеря – Димитрина (1892-1966), известна като Мити следва музика и литература в Нюшател, Швейцария. Отлична пианистка. След Междусъюзническата война, през 1913г. на едно представление в градското казино Мити се запознава с турския военен аташе в София майор Мустафа Кемал. Ататюрк се влюбва лудо в младата дама. За да я впечатли, за един бал с маски специално поръчва от Истанбул костюм на еничарски ага. След дълги месеци приятелство, Кемал Ататюрк се осмелява да поиска ръката на своята любима, но старият генерал е непреклонен. Разликата в религиите не позволява този брак. През 1914г. Ататюрк заминава за Турция с разбито сърце. До самия край на живота си той обича Мити Ковачева. Една легенда гласи, че решението му да превърне най-важната църква за православието – Св. София от действаща джамия в музей и да нареди разкриването на християнските стенописи и мозайки е почит, към неговата българска любима и нейния неотстъпчив във вярата си баща.
Мити Ковачева се омъжва за адвокат Деян Деянов (1881-1960), народен представител. Имат две дъщери – Оля и Ана и син – Стилиян. Семейството е тежко репресирано от комунистическия режим. Деян Деянов е осъден на смърт. Присъдата не е изпълнена, e заменена с 15 години затвор. Семейството е изселено в Лудогорието, а цялото им имущество е конфискувано. След завръщането си в София цялото семейство живее в една таванска стаичка, отстъпена от Стефан Нотев – колега и приятел на Деянов. На този таван живеят повече от две десетилетия.
Стилиян Деянов (1926-1992) завършва френски колеж и право. Не му позволяват да работи като юрист и се препитава от преводи. Владее няколко чужди езици и свири на пиано. Арестуван и без присъда изпратен в концлагера „Росица”.
Оля Деянова е омъжена за пор.о.з.инж. Нено Николчев (1923-2006), военноинвалид, кавалер на ордена „За храброст”. Звършва ШЗО и електроинженерство. Мобилизиран е като офицер в пионеро-свързочните части. Участва в Дравската операция. При разминиране на минно поле край Драва-соболч под него избухва мина и откъсва десния му крак и дясното му око. Оцелява по чудо, благодарение на адекватните си действия да притисне кръвоносните съдове и да овалдее кръвозагубата. След 9 септември 11 години се бори да го пуснат да си направи протеза в чужбина, защото в България не правят такива. Следен и преследван от ДС, с огромно досие.
Братът на Ген. Ковачев е един от първите морски офицери – кап.II р. Димитър Г. Ковачев (1872-1926). Той завършва австро-унгарската военноморска академия и постъпва в българския флот като командир на миноносец. Командвал е торпедоносци и кораба „Надежда” . Има сериозни научни приноси в разработката на българско торпедо, както и много военно-технически статии.
Семейството на ген. Ковачев са в роднински отношения с друг български генерал – Константин Лукаш, по линия на майката – Теофана Лукаш. Деян Деянов е близък приятел с ген. Никола Михов.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори