Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#191 Мнение от Тайко » съб авг 01, 2020 11:25 am

1 август 1879 г. е създадена Дунавската военна флотилия, с което се поставя началото на Българските Военноморски Сили!
Бойното кръщение на Дунавската флотилия и морска част става при защитата на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. До 1885 г. Дунавската флотилия попълва състава си с подарени от Русия и закупени от Франция кораби
В България е построен “Бот№1” и зачислен в състава на флотилията. Допълнително през 1884 г. от Русия за флота на България е направено дарение от две миноноски, 40 котвени мини, 100 учебни мини, 10 прътови мини и голямо количество взривни материали и минни принадлежности.
Към септември 1885 г. Дунавската флотилия и Морска част наброява параходите “Взривъ”, “Опит”, “Голубчик”, “Александър I”, миноноските “Черепаха” и “Бичок”, парните катери “Бавария”, “Мотала”, “Фардинг”, “Ракета”, “Олафчик”, “Варна” и “Птичка”, шлеповете “Янтра”, “Марица”, “Янтра”, “Тунджа” и “Бот№1”.
🇧🇬 Да живее България!


На 1 август 1858 г. във Видин е роден генерал-лейтенант Пантелей Ценов (1858 – 1926). Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и служи в 5-а плевенска батарея (1879 – 1883), Главното артилерийско управление (1884) и 2-ри артилерийски полк (1884 –1887). През Сръбско-българската война (1885) командва 1-ва батарея от 2-ри артилерийски полк, с която се сражава при Пирот. След войната е командир на 2-ри (1887 – 1889), 5-и (1889 – 1894) и 4-ти артилерийски полк (1894 – 1904). В началото на 1904 г. поема командването на Планинската артилерийска бригада, а от 1 януари 1906 г. е началник на крепостната артилерия и инспектор на въоръжението. На 1 януари 1910 г. заема длъжността инспектор на артилерията. През Балканските войни (1912 – 1913) командва артилерията на Действащата армия и участва в съставянето на плана за атаката на Одринската крепост. На 15 октомври 1913 г. се уволнява от армията по собствено желание. По време на Първата световна война (1915 – 1918) е мобилизиран и назначен за началник на 1-ва софийска дивизионна област и началник на Софийския гарнизон. След демобилизацията (1918) преминава в запаса. Награден е с военен орден „За храброст“ ІІІ степен 2 клас.


На 1 август 1862 г. в Свищов е роден генерал-майор Иван Парашкевов Пашинов - командир на 23-ти шипченски полк през Балканската война (1912 – 1913) и на 2-ра бригада от 8-а пехотна тунджанска дивизия през Първата световна война (1915 – 1918).
Като младеж през 1877 година, емигрира във Влашко. Малко по-късно същата година избухва Руско-турската война и той прави опит да се запише като доброволец във Българското опълчение, но молбата му не е удовлетворена, поради факта, че е едва 15-годишен. На 17 октомври 1880 г. постъпва на военна служба, през 1883 г. завършва Военното училище.
По време на Сръбско-българската война (1885) подпоручик Пашинов е командир на рота в 7-и пехотен преславски полк. С ротата си участва в Сливнишкото сражение (5 – 7 ноември) и в сражението при Пирот (14 – 15 ноември).
На 24 март 1886 г. е произведен в чин поручик, през 1888 г. в чин капитан, през 1899 в чин майор. През 1900 г. е завеждащ домакинството на 16-и пехотен ловчански полк. През 1904 г. е произведен в чин подполковник. През 1909 г. е назначен за помощник-командир на 9-и пехотен пловдивски полк, а през 1910 г. е произведен в чин полковник. През 1911 г. е назначен за командир на 23-ти пехотен шипченски полк.
По време на Балканската война полковник Пашинов е командир на 23-ти пехотен шипченски полк, с който участва в боевете при Одрин.
В Първата световна война е командир на 2-ра бригада от 8-а пехотна тунджанска дивизия, в чийто състав влизат 23-ти пехотен шипченски полк, две и половина планински батареи и два ескадрона. На 15 август 1917 г. е произведен в чин генерал-майор и до края на войната е командир на 10-а беломорска дивизионна област. След войната на 31 октомври 1918 г. преминава в запаса.
Генерал-майор Иван Пашинов умира на 28 февруари 1936 г. в София.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#192 Мнение от Тайко » нед авг 02, 2020 11:24 am

На тази дата през 1911 година е отровен от гръкомани един от най-големите български революционери - Апостол Петков, известен още като Постол Войвода.

Малко са войводите от ВМОРО, които още приживе се превръщат в легенда. Несъмнено в първата редица стои неуморимият защитник на българското население от района на Енидже Вардар (дн. гр. Яница, Гърция) Апостол Петков Терзиев – Постол войвода. Множество песни, създадени от местните българи, възпяват подвизите на войводата, наричан с умиление Ениджевардарското слънце.

Апостол Петков Терзиев е роден на 6 май 1869 г. в ениджевардарското село Боймица, Егейска Македония. Първоначално е хайдутин, а по-късно е привлечен от Даме Груев в редовете на Вътрешната организация. Така Апостол съчетава в себе си по един енигматичен за народната душа начин образа на хайдутина-закрилник с този на революционния ръководител. Може би точно тази е и основната причина, поради която споменът за иначе дребничкия на външен вид войвода, при наличието на цяла плеяда от ярки личности във ВМОРО, толкова трайно да се вкорени в народното съзнание.

Независимо че остава до края на живота си неграмотен, Апостол Петков проявява блестящи организационни способности и бързо се налага като всепризнат майстор на четническата партизанска борба. Като войвода на чета участва в Илинденско-Преображенското въстание. Въпреки че в Солунски революционен огръг въстанието не е масово, акциите в Ениджевардарско и Гевгелийско, проведени с участието на Апостол, са сред най-впечатляващите.

Натрупвайки значителен опит, в годините след въстанието войводата разгръща в пълни мащаби своя организационен талант. Това, което определя спецификата на прилаганата от Апостол партизанска тактика, е нетрадиционният терен, върху който тя се води. Войводата разполага четата си върху острови в обширното Ениджевардарско езеро (или Блатото, както е по-популярно) в подножието на Паяк планина. Скрити в тръстиката, четниците се придвижват с плоскодънни лодки, имат възможност да нанасят внезапни удари, след което да се оттеглят в базите си във вътрешността на блатото.

Привидната романтика на терена подтиква към различни литературни интерпретации (вкл. и споменатата П. Делта), но действителността съвсем не е толкова идилична. Маларичният район често със седмици обезсилва бойците, а огромното количество комари оставя травматични спомени не само сред гръцките четници, придошли да се бият с „комитаджиите”, но и сред някои от ръководителите на ВМОРО, несвикнали с несгодите на четническия живот (виж напр. спомените на Гьорче Петров). В годините след Илинденско-Преображенското въстание езерната партизанска война на Апостол достига своя апогей. Мрежата от колиби и опорни пунктове е разширена и придобива завършен вид. Четата, състояща се от няколко отделения, нараства като обща численост и се превръща в едно от най-големите постоянни формирования на ВМОРО.

Същевременно тези години са и най-тежките за въоръжената борба и за българското население в района. На няколко пъти турското правителство се опитва да се справи с войводата, като атакува базите му в езерото. Мерките обикновено са придружени от блокада (повече или по-малко успешна) на целия район с цел пълно изолиране на четата от подкрепата, която ѝ оказват българските села. Ползвайки се от протекцията и на моменти откритото съдействие на османските власти, в езерото трайно се настаняват и гръцки (андартски) чети. Сблъсъкът с тях е безпощаден.

И двете страни рядко взимат пленници. Чрез „Тайните на Блатото” на Пинелопи Делта този сблъсък се превръща, поне в масовото гръцко съзнание, в своеобразна еманация на кървавия конфликт за Македония. Въпреки неимоверните и често комбинирани турско-гръцки усилия обаче, неуловимият Апостол така и не успява да бъде заловен или ликвидиран. Войводата посреща младотурския Хуриет от лятото на 1908 г. крайно подозрително. Той не се поддава на първоначалната еуфория и дълго време отказва да се легализира и да разпусне революционната организация в своя край. Малко по-късно, след като обстановката в Турция се влошава, емигрира в България.

През 1910 г. подновява революционната дейност, като е сред учредителите на БНМОРО (Българската народна македоно-одринска революционна организация). Появата му с чета в района на Ениджевардарското езеро отново предизвиква паника сред турските власти, които бързат да вземат мерки за блокиране на целия район. През 1911 г., в резултат на предателство, (макар и при недостатъчно изяснени обстоятелства), войводата у убит. Загубата му, особено за такъв възлов район, се оказва необратима.

След Балканските войни районът, в който действа Апостол, трайно попада в държавните граници на Гърция. Напълно естествено, основната историческа памет за войводата се „измества” в България. Днес малко неща в Ениджевардарско напомнят за легендарния водач на българите от този край. Мистичното и обвито в тайнственост езеро, даващо години наред закрила на Апостоловата чета, отдавна е пресушено. Макар и породено от нуждата за допълнителна обработваема земя, гигантското отводнително мероприятие като че ли е осъществено нарочно, за да заличи напълно всеки спомен за войводата.

Всъщност районът е натрапчиво осеян с паметници и различни възпоменателни знаци, но на онези, срещу които Апостол воюва до края на дните си – дейците на гръцката въоръжена пропаганда. Каменните бюстове на андартските „капетани” (понякога „осквернявани” от местните „славофони”) стоят като мрачен символ, напомнящ за техните „геройства” спрямо българското население и за действителния характер на изкуствено героизираната, митологизирана и деформирана до абсурдност гръцка „Македонска борба”. И все пак, макар и рядко и не на обществени места, в Ениджевардарско все още може да се чуе българска реч. Потискана и заглушавана, легендата за войводата продължава да живее...
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#193 Мнение от Тайко » вт авг 04, 2020 2:40 pm

Тъй като обичам Родината си, като всички вас, реших, че е редно да започна с един голям българин, конструктор на чудесни образци стрелково оръжие.
Уви ние сме имали, имаме и ще имаме талантливи българи, но са ни управлявали, управляват и ако позволим ще продължат да ни управляват късогледи политици.
За мен този човек е от ранга на Хуго Шмайзер, Джон Браунинг, С.И. Мосин, Михаил Калашников и т.н. Просто е нямал късмета на Джон Атанасов да живее в САЩ.
Ето и накратко за него по автобиографичната му книга"Бледи следи".

Роден през 1894 година в гр. Самоков. През 1900 г. баща му, останалият без работа гайтанджия Никола Спасов Чешмеджийски, заедно жена си и четерите си деца - две момчета и две момичета - се преселва от Самоков в София в кв. Кубаглар (сега Лозенец) и започва работа като шлосер във Военния арсенал. Покрай баща си малкият Христо надниква в тайните на оръжията и за пръв път прави от отпадъчни материали малък топ, който изпробва пред приятелчетата си от махалата. Завършва гимназия и през 1912 г. постъпва в подготвителен клас на Военното училище.
В Първата световна война Христо получава офицерско звание и е назначен за взводен командир в картечна рота. С развети знамена българите атакуват противника. Близо са до първите окопи, когато отсреща "лайват" картечниците. "Нашите атакуващи вериги легнаха на двадесет крачки от вражеските окопи - пише Христо Николов. - Френските "хочкие", "пюто" и "сенетиени" стреляха с дълги редове, без прекъсване, сменяйки се една след друга, а при нас откази, блокиране... Една от петте наши картечници веднага излезе от строя, друга едва теглеше лентата." В тези минути българският офицер е завладян от идеята да създаде надеждно оръжие, така необходимо на войската. Тази идея става негова съдба до края на живота му.
Участието във войната помага на Христо Николов да формулира едно от най-важните изисквания към автоматиката на картечницата - висока надеждност. За да се постигне тя, оръжието трябва да има възможно по-малко на брой части, с къс ход и прави очертания, които да се сглобяват и разглобяват просто, с голи ръце, без инструменти, бързо.
След критичен анализ на известните системи "Максим", "Колт", "Луис", "Бергман", "Шварцлозе" той постепенно изгражда своята техническа идея. Чертае, рисува, пили детайлите в къщи. Заниманията на Николов, произведен през 1920 г. в чин капитан, стават известни на командира на полка. Анатемосват го, но той не се отказва от намеренията си да създаде картечница. Преместват го в друг гарнизон - в Пазарджик. От този момент ще го съпровожда убийствената атестация на полковия му командир, който го обвинява, че се занимава със странична, унизителна за офицера работа в ущърб на службата...
По-късно, изградилият се като технически високообразован специалист, макар и без инженерно образование, Христо Николов признава своите грешки и заблуждения, дошли от прекомерния му ентусиазъм - нарича първия си вариант на картечницата "жалка пародия на оръжие", неудачна комбинация от някакви лъснати железца и дървена ложа. Налага се затворът да бъде изработен в Софийския арсенал, но при условие, че ще заплати със собствени средства. През април 1923 г излиза в едногодишен неплатен отпуск, взема под аренда фалирала тухлена фабрика в гр. Ихтиман, превръща я в рентабилна и продавайки керемиди, се сдобива с необходимите средства. През това време продължава да работи над конструкцията, като я усъвършенства. Поръчва и заплаща като частна поръчка в Арсенала затворният механизъм.
На 28 декември 1924 г. Николов в писмо пуска молба за ходатайство пред Военното министерсвтво за съдействие от държавата. В отговор началникът на Софийския арсенал гледайки чертежите на картечницата се смее през сълзи:
- Момко, правиш ли си сметка с какво си се заел? Фирми, момко, фирми с години не успяват да постигнат нещо свястно в автоматичното оръжие, а ти кой си?
Но капитанът се връща отново и отново към чертежите. Присмива му се и помощникът на главния инспектор към военното министерство, отказвайки да приеме проекта за разглеждане. Но упоритият конструктор успява да се срещне в началството и да му доложи за своята картечница. Инспекторът, възхитен от семплата конструкция, предоставя на капитана средства и му предлага да го командирова зад граница, за предпочитане в Германия, където оръжейната промишленост е развита, за да усъвършенства своята картечница. Николов смята, че няма какво да научи в чужбина, той познава световните системи и решава да работи над изобретението си в Софийския арсенал.
На 25 октомври 1927 г. по заповед на военния министър комисия от специалисти подробно се запознава с картечницата на капитан Христо Николов Спасов от 22-и тракийски полк и я подлага на изпитания. Зложелатели заменят редовните патрони с патрони от арсенала с много високо налягане, за да я развалят и успяват - при показната стрелба картечницата се поврежда, но продължава да стреля и без изхвъргач, което обаче помага на Николов по-нататък да упрости затворният механизъм. Признават я като най-добра от всички представени за сравнение конструкции. Експертите препоръчват тя да бъде приета на въоръжение в българската армия, капитанът да бъде произведен в чин генерал и да му се заплати възнаграждение 1,5 млн. лв. (около 300 000 долара по тогавашния курс).
В протокола комисията отбелязва: "Новото в картечницата "капитан Николов" е затворът - много прост, без никакви пружини, който малко напомня затвора на "Шварцлозе". Състои се от три едри и четири дребни части, докато у "Максим" те са двадесет и три. Разглобяването и сглобяването става без инструменти... би трябвало Българската армия да се гордее, че български офицер е създал това ново автоматично оръжие..."
За този вариант на картечницата Христо Николов получава патент N001167 от 20 октомври 1927 г. Признават го и в Германия. Подадена е заявка в Британското патентно бюро, откъдето идва специалист, разпитва подробно автора, "чува гласа" на оръжието и предлага да го купи за огромна сума в чисто злато, плюс други пари допълнително. Николов отказва. Все пак по-късно английското патентно бюро издава патент No 336 600 от 15.04.1929 г., екземпляр от който се пази в Националния Военноисторически музей.
Започва подготовка на картечницата за серийно производство и приемане на въоръжение. На 19 септември 1929 г. Николов завършва новият опростен модел на картечницата със заключен затвор и подвижна цев и предава конструкцията във военното министерство. Но през 1930 г. тя е "изгубена" заедно с документацията. Заради завистта на началникът на Арсенала Стоенчев, обещаното възнаграждение е забравено, конструкторът не става генерал. А е похарчил 194 930 лв. лични средства.
Изморен, той се връща в Самоков и се отдава на службата в ротата. След една година го навестява новият военен министър, който го познава лично. Предлага му да възстанови чертежите. Николов иска разрешение да се отдели за един час и пристига с нова картечница. Веднага отиват на гарнизонното стрелбище. Висша оценка получават скорострелността, групираността на попаденията, надеждността. Хвърлят пясък върху оръжието - то работи, посипват го с прах - работи, наливат върху него вода - продължава да стреля безотказно...
На въоръжение обаче е приета картечницата "Мадсен", комисията предпочита тлъстите чуждестранни комисионни пред българската конструкция. Новият министър е уволнен. Уволняват и Христо Николов. През 1935 г. той вече е запасен офицер. Припомнят му, че през 1917 г. е държал реч на войнишки митинги срещу войната. И нищо, че сред предците му е имало хайдути и участници в освободителната руско-турска война, не му прощават републиканските убеждения.
През октомври 1937 г. пише до министъра, а през декември подава прошение до царя. Моли за нова комисия, която да проведе разширени войскови изпитания с картечницата му. Отговарят му, че знаят за заслугите му, но всички заводи са претрупани с работа, армията е напълно въоръжена. Ето защо той е свободен да продаде своята картечница и патента на която и да е страна или фирма. После го предупреждават да не я продава на Съветския съюз. Българският изобретател получава шест предложения за продажба на патента - от Франция, Германия, Италия, Чехословакия, Швейцария и Англия.
През 1938 г. Христо Николов се свързва със Съветската легация и през февруари 1939 г. предава безвъзмездно своята картечница, резултат на двадесетгодишен труд, заедно с чертежите и 250 манлихерски патрона, калибър 7,92 Маузер, на съветския военен разузнавач полк. Бенедиктов, аташе в София. По-късно с първият съветски кораб, акостирал на бургаското пристанище е изнесена за СССР. С писмо No 1533/30.IX.1967 г. се съобщава от началника на Военноисторическия артилерийски музей в Ленинград (сега Санкт Петербург), че картечницата е зачислена под No 19Р във фонда на музея.
"Няколко месеца аз търсих връзка с вашите съотечественици - пише по-късно той до един московски журналист. - Повярвайте ми, това не беше лесно. Но аз не можех да постъпя иначе. В тогавашните условия беше естествено моята картечница да попадне при внуците на нашите освободители."
По-късно Николов е арестуван за републиканските си убеждения и влиза в списъците на д-р Делиус, шефа на германското Гестапо в България, Мобилизиран е и търпи още унижения, арести и обвинения в кражби.
Умира през 1972 г. в България. Жестът на конструктора Христо Николов е оценен от правителството на Москва. На тържествено събрание в Самоков след войната той е награден от военния аташе при посолството на СССР в България. По-късно е награден и от българското правителство.
Ето и негови лични снимки и направеното от него.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#194 Мнение от Тайко » ср авг 05, 2020 2:55 pm

1925 г. Свещеник Янко Георгиев от град Гумендже, на 85 години. Ослепял с едното око от изтезанията на гръцките власти. Въпреки международния натиск, парламентът в Атина отказва да ратифицира споразумението от 29.09.1924 г. с ОН, известно като "Политис - Калфов", който задължава Гърция да спазва правата на българското малцинство...


Героят на Българското Военно разузнаване п-к Пеньо Пенев. През 2014 г. президентът Росен Плевнелиев отказва да го удостои с най-високото отличие орден „Стара планина“ – бил в списъка от агенти на Военното разузнаване и на практика го приравнява с доносниците на Държавна сигурност. Редовите разузнавачи обаче винаги ще си спомнят за капитана, който е носен на ръце от българските граничари при размяната му през 1964 г. на Капъкуле. Измъчваният 9 г. в турски затвори разузнавач не проронва дума и не издава нито един български агент в Турция. Той не се признава за виновен, не издава нито личния състав на резидентурата и задачите ѝ, нито ръководената агентура. Разменят го за 9 турски шпиони у нас. Министерството на отбраната през 2014 г. го награждава с награден знак „За принос към МО“.
„От това, че политиците не му отредиха място в паметта на държавата, не го заболя. Саможертвата си е велика и сред глупостта на политиците“!


НИЕ МЪСТ ДНЕС НЕ ЩЕМ. НО НЕ ЗАБРАВЯМЕ СТОТИЦИТЕ ХИЛЯДИ ЖЕРТВИ. ТАЧИМ ИСТОРИЯТА СИ, НАЦИОНАЛНИТЕ СИ ГЕРОИ И ПАМЕТТА НА ЖЕРТВИТЕ. АМИН
1877г. август КАРЛОВО Евреи показват в коя къща има мъже и мъжка рожба. Извеждат над 2000 мъже и момчета и оковани във вериги ги водят по пътя към Пловдив. Френският вицеконсул в Пловдив казва, че убитите от тях са 600, но са много повече. Много повече не са се върнали. Прави се от редовни турски войски и башибозук, командвани от Исмаил, палачът на Батак, брат на Ахмед ага Тъмръшлията. Жените от Карлово на следващия ден извадили всички евреи от къщите им и с камъни ги гонили по друмищата. 1877г. КАЛОФЕР Клане, пожари, разрушения. Поголовно избити всички мъже и младежи. Десетилетия градът се нарича „град на вдовиците”. Извършено от редовна турска войска и башибозук. 1877г. август КАЗАНЛЪК Пред храма свети Пророк Илия турците колят 200 българи. 1877г. СЕЛО ПРОЛОМ, КАРЛОВСКО Изгорено и обезлюдено от турците. След 5 години започват да се връщат българи. 1877-1878г. ПОГРОМИ И КЛАНЕТА ОТ ТУРЦИТЕ: Златарица, Елена, Котел, Новозагорско, Стремска (Карловска) долина, Панагюрище(погромът е дело на редовна турска войска), Самоков, Белово, Брезник (тогава Караагач), Чепеларе, Златоград, Симеоновград (тогава Търново Сиймен), Свиленград (тогава Мустафа паша), Любимец, Харманли, Одринска Тракия, Македония и на много други места. В Пловдив само в края на август са екзекутирани 116 българи. Стотици българи са убити в Сопот, в селата в Пирдопско, Казанлък, София (тук руснаците заварват 16 бесилки, на които са извършвани екзекуции до последния момент), Айтос, Карнобат, Одрин, Пазарджик, Асеновград (тогава Станимака), Чирпан, Варна, Фере, Димотика, в други тракийски градове. В Сливен и околностите му за няколко месеца дo началото на 1878г. турските власти убили, изпратили на заточение и интернирали около 1000 души българи. Турската власт извършва жестокости и големи насилия в селата Красново, Аджари Розовец (тогава Рахманли), Меричлери. Разоренията са огромни. Избито и безследно изчезнало мирно население е общо около 180 000 българи, по официални данни за тези две години. Избитите и загиналите, отвлечените в робство са много повече. И забележете края на 19 век, 1877/1878 година. Откъси от книгата СИЛАТА НА БЪЛГАРИТЕ
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#195 Мнение от Тайко » чет авг 06, 2020 11:36 am

На тази дата през 1903г. в битка с турски аскер загива Георги Кондолов, водачът на въстанието в Одринско.

Георги Кондолов е роден през 1858 г. в малкотърновското село Велика, като истинското му име е Желязко. По-късно той е прекръстен от по-големия си брат Иван на Георги. Още в детските си години момчето напуска родното село и заминава за Цариград, където изкарва прехраната си като чирак в дърводелска работилница. След освобождението на България от османско робство Георги Кондолов се установява да живее в Хасково. Като войвода в Първа еникьойска чета той взима участие като доброволец в борбата срещу въстаналото турско население в Родопите. За проявените от него храброст и самоотверженост в сраженията с бунтовниците е награден с бронзов медал лично от българския княз Александър Батенберг. През 1889 г. Кондолов със семейството си се преселва да живее в Бургас, където открива своя дърводелска работилница. На 15 декември 1896 г. заедно с Георги Минков, Григор Дяков, Стоян Петров и Иван Златарев основава в морския град клон на Одринското преселническо дрежуство „Странджа“. След това участва в Първия учредителен конгрес на одринските дружества в България, провел се на 19 февруари 1897 г. Когато конгресът приключва своята работа, заедно с капитан Петко войвода и Стоян Петров Кондолов създава Таен революционен комитет, имащ за задача да подпомага организирането и изпращането на чети в поробена Тракия. През 1900 г. е изпратен като делегат на Бургаското тракийско дружество на Седмия македонски конгрес. През 1901 г. Георги Кондолов поема ръководството на Македоно-одринския комитет в Бургас. В началото на същата година възглавява агитационно-пропагандна чета, с която действа в района на Странджа планина. Междувременно се запознава с Гоце Делчев, който му гласува голямо доверие. С втора чета видният български бунтар навлиза в Малкотърновско на 24 май 1902 г. С нея войводата укрепва редица селски комитети на ВМОРО и изгражда голям брой смъртни дружини за предстоящото въстание, като отделя голямо внимание и на бойната подготовка на местното население. Трета чета Кондолов сформира на 18 май 1903 г. С нея той действа в южната част на Малкотърновския революционен район и в отделни села на Лозенградско. Заедно с дружината си участва на конгреса в местността Петрова нива, където е определен за началник на всички въстанически чети действащи в Странджанския район.

След избухването на Илиндинско-Преображенското въстание през 1903 г. войводата възглавява собствена чета, с която при малкотърновското село Паспалово води кърваво сражение с турския аскер. В боя Георги Кондолов е тежко ранен от вражески куршум и моли четниците да го убият, за да го избавят от мъките. Тежкият жребий да стори това се пада на Димитър Желязков-Македончето, който го застрелва на 7 август 1903 г. На следващия ден Георги Кондолов е погребан тържествено от четниците и населението от околните села. През 1925 г. костите му нелегално са пренесени в дървено сандъче в Малко Търново. В знак на признателност към видния български революционер на 22 май 1950 г. малкотърновското село Мързова е преименувано в Кондолово. На негово име са кръстени редица улици, училища и читалища в страната; издигнати са и няколко паметника. А народът възпява делата на легендарния бунтар в песента „Кондолов страшен комита“.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#196 Мнение от Тайко » съб авг 08, 2020 1:04 pm

Български летци пред българските самолети Капрони-България КБ 4, 30-те години на ХХ век

Малко известен факт е съществуването на развито самолетостроене в Царство България.
В периода между двете световни войни, та чак до установяването на комунистическата диктатура, българските инженери и техници успяват да създадат няколко модела модерни за времето си машини.

Съществуват и работят "Държавна аеропланна работилница" - в Божурище, "Държавна самолетна фабрика" - в Ловеч и дори частното акционерно дружество "Капрони Български" - в Казанлък.

Всичко това е станало възможно със съдействието на самата българска държава.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#197 Мнение от Тайко » пон авг 10, 2020 12:37 pm

На 9 август 1877 г. започва една от най-извисените и чутовни битки в българската история - отбраната на Шипченския проход! В хода на Руско-турската освободителна война за България (1877 - 1878).

Орловският и Брянският полк и 5 опълченски дружини водят ожесточени боеве на Шипченския проход в периода 9 - 11 август.
На 9 (21) август сутринта войските на Реджеб паша започват атака срещу позициите на връх Св. Никола, а челните части на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо.
Положението на защитниците на прохода се влошава и от липсата на вода. Турската пехота държи под постоянен обстрел единствения водоизточник - ручей в източното подножие на връх Св. Никола.
В отбраната на Шипченския проход българските опълченци се сражават героично. Отблъсквайки 7 атаки през първия ден, българо-руския отряд дава 250 убити и ранени.
Решителният и най-тежък бой започва на 11 (23) август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция.
Около 10 ч. турците получават подкрепление. Към обяд всички турски атаки са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите са на привършване.
И тук става нещо невиждано и нечувано във историята. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 български защитници.
"Хвърляйте телата!" - всички физически мъртви българи, включително и тежко ранените налитат на още един бой с врага!
Турците са обхванати от неимоверен страх, когато срещу тях полетяват "живи" трупове, които сякаш и след смъртта са готови да се борят за България!
Шипка е спасена! Армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, и заедно да изтласкат руската Дунавска армия северно от р. Дунав.

По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3500 опълченци, войници и офицери, а загубите на противника - на повече от 8200 души.

✝️ Вечен поклон и вечна памет за всички българи желязно и непреклонно отбранявали България и дали живота си на чутовния връх Шипка!

🇧🇬 Да живее България!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#198 Мнение от Тайко » вт авг 11, 2020 11:55 am

Знаете ли, че..

На 11 август 1877 г. е най-критическият момент от отбраната на прохода Шипка. По обяд всички атаки са отбити, но нито има муниции, нито отнякъде се вижда да иде братска помощ. По скатовете лежат телата на почти 2000 убити руски воини и български опълченци, положението е безнадеждно. Дори, и вода вече няма с която да намокрят напуканите устни, от преумората на жестоките боеве. Героите се приготвят да умрат до последният човек ако е нужно, полетяват камъни, дървета, дори труповете на загиналите другари..
Турците се сепват, не са виждали в бой да влизат, на едно и живи и умрели. Пада връх Кючук Йешил тепе, затяга се обръча около последните защитници. И тогава, както дядо Вазов гърми със свойте слова, пристигна Радецки със гръм!

В 17:30 часа пристига подкрепление, по двама войника на кон от отделението на поручик Буфало, съсредоточават се, увличат изнемощелите защитници и успяват да отблъснат поредната атака.
Пристигат и нови подкрепления. Към 22:00 часа боят затихва навсякъде.
Върхът е спасен!

Сюлейман паша ще докладва с думите:

"Никога досега не се е виждало такова жестоко и кърваво сражение!"

Вазов е пресъздал най-добре тези епични боеве..

О, Шипка!

Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Спете спокойно бойци! Ние помним!

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#199 Мнение от Тайко » ср авг 12, 2020 12:46 pm

Български войници копаят окопи на фронта в Македония, април 1918г. 🇧🇬
УКРИТИ СЛЕД 9.09.1944г. И ДОСЕГА СТРАНИЦИ ОТ ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ.
В каменистата почва в Завоя на река Черна копаенето на окопи е много трудно. При постоянната активност и близостта на противниковите войски не достигат инструменти и достатъчно време, а и теренът не предполага дълбоко окопаване. Често боевете са почти на открито за различни коти и ерове при голямо числено надмощие на противника, особено в артилерия, изобилно снабдена със снаряди.
Завоят на Черна никога няма да се превърне в ''българския Вердюн'' както англичаните наричат останалата непробиваема за тях българската отбрана при Дойран през 1917-1918г.
За разлика от дълбоко ешелонираната Дойранска позиция, българските позиции в Завоя на Черна никога не са били така добре оборудвани, а същевременно са постоянно атакувани от войските на Антантата.
Така ЗАВОЯТ НА ЧЕРНА СТАВА БОЙНО ПОЛЕ НА НАЙ-ГОЛЯМАТА БИТКА В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ ОТ 1915г. ДО 1918г.
Тук се изреждат да атакуват българите французи с цяла дивизия през октомври 1915г., сърби с почти цялата си армия през есента на 1916г., усилени с френска артилерия, бити поголовно, после отново французи с колониалните си дивизии, италианци от целия Апенински п-в от северната му част на юг до о-в Сицилия и руснаци от Подмосковието от специално създадени полкове на генерал Михаил Дихтерис, дошли от Франция и Солун със ''специална'' цел да смажат и унищожат България.
За България по непълни данни в тази месомелачка край Черна още през есента на 1916г. се изреждат цели 28 пехотни полка (неокончателна, но сигурна цифра след моите проучвания) със съответното количество артилерия, получили малка съюзническа помощ от няколко германски дружини планински егери. И толкова.
ТОЧНИ ДАННИ ЗА ПОЛКОВЕТЕ, МИНАЛИ ОТТУК С БОЕВЕ НЯМА И ДО ДНЕС И НИКОГА НЕ СА БИЛИ БРОЕНИ.
За сравнение една българска пехотна дивизия-9-та Плевенска, която се сражава в 1917-1918г. има 6 пехотни полка. В Завоя на Черна е имало български пехотни полкове от общо поне четири пехотни дивизии. Това прави ЦЯЛА БЪЛГАРСКА АРМИЯ според тогавашните мащаби.
През май 1917г. при голямата пехотна атака на противника в Завоя на Черна българските войски заедно с германските части са само една непълна 302-ра дивизия и също една непълна пехотна бригада, като са в ПЪТИ по-малко от френско-италианско-руските войски - общо пълни 3 пехотни дивизии и една бригада с резерв от още една бригада, какъвто българо-германските войски нямат.
Задачата на защитниците на границите на Обединена България в Завоя на Черна е много трудна, особено при големите атаки на противника през есента на 1916г. и пролетта на 1917г. И затова победите им тогава представляват голям подвиг.
ВЕЛИК ПОДВИГ, непознат на днешните българи и укрит от казионните историци, наложили руско-комунистическия фалшифициран прочит на българската история като официален.
От 1915г. до 1918г., въпреки всички предимства на противника българските бойци от Завоя побеждават последователно всички свои врагове - сърби, французи (бели, араби и негри), италианци и православни славяни руснаци, бити поголовно в българския ден на победата на 9.05.1917г. и не допускат пробив.
Това е голям подвиг в българската история, записан с кръвта на хиляди загинали българи от всички краища на България.
Българските жертви са в кървавия Завой са големи, но смъртта им не е напразна. Враговете са победени и с много тежки за тях загуби, а границите на България край река Черна - защитени.
Битката за Завоя на Черна от 1915г. до 1918г. остава най-голямата в българската история, която все още отсъства от българските учебници по ''история'', просто защото там са разгромени руските ''специални'' полкове от православни славяни руснаци, набрани от Московския военен окръг, нападнали България през Солун в Македония през лятото на 1916г. Тъкмо затова има упорито нежелание на казионните историци да описват и да разказват дори отделни епизоди от тази знаменита битка. Така се заличава българската историческа памет и цяла една славна епоха от българското минало.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#200 Мнение от Тайко » чет авг 13, 2020 11:26 am

На 12 август 1935 г. умира генерал-лейтенант Никифор Никифоров.
Никифоров е роден в Ловеч през 1858 г. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и Офицерската пехотна стрелкова школа в Ораниенбаум, Русия (1884). Служи в 13-а пехотна плевенска дружина (1879 – 1881) и 1-ви пехотен софийски полк (1881 – 1885). По време на Сръбско-българската война командва 6-и пехотен търновски полк, с който се сража.ва при Драгоман, Цариброд и Пирот. След войната е командир на 10-и пехотен родопски (1886 – 1887) и на 9-и пехотен пловдивски полк (1887 – 1891), на 4-та пехотна бригада (1891 – 1895) и на 4-та пехотна дивизия (1895 – 1896). През следващите години заема длъжностите Инспектор на пехотата (1896 – 1898), началник на Административния отдел и Канцеларията на Военното министерство (1898 – 1904), дипломатически агент (1904 –1909) и пълномощен министър в Германия (1909 – 1910). На 16 март 1911 г. е назначен за военен министър (1911 – 1913) и ръководи непосредствената подготовка на армията за Първата балканска война. По негово предложение е приет Закон за учредяване на Военна академия (1912). След Втората балканска война преминава в запаса.



На 13 август 1912 г. Симеон Петров става първият български пилот, който лети в небето на България с аероплан който е българска собственост.
Така, Симеон Петров става пионерът в българската авиация!
Участвал в Балканската и Първата Световна война - и достигнал във военната си кариера звание майор - Симеон Петров е изключително достоен българин отдаден на свещеното ни Отечество.
Светла му памет и нека този достоен българин да бъде пример за всички нас.

🇧🇬 Да живее България!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори