Re: Българска бойна слава.
Публикувано: чет окт 21, 2021 4:00 pm
Преди 109 години ген. Делов присъединява Кърджали към Майка България
На днешния ден през 1912 г. ген. Делов освобождава Кърджали от турско робство и присъединява Източните Родопи към Майка България. Това е едно от най-величавите исторически събития в най-новата ни история, защото освобождението на този край е изцяло българско и народно дело.
Освобождението на Кърджали съвпада исторически с обявяването на Балканската война през 1912 година. Само за три дни градът е превзет от Хасковския отряд, воден от генерал Васил Делов. Войниците му осигуряват тила на 2-ра Българска армия при Одрин. В Кърджали наричат генерала – освободителят.
Настъплението на българите в този край започва на 18 октомври, когато отрядът на Делов тръгва през границата в четири колони – две главни и две за странично прикритие. Ден по-късно те разбиват османските войски при Кованлък (днес Пчеларово) и Гьоклемезлер (Стремци) и се насочват към Кърджали. Корпусът на Явер паша (който наброява почти 24 000 човека) започва да отстъпва от града в безпорядък. С напредването си към Гюмюрджина Хасковският отряд застрашава комуникациите между османските сили в Тракия и Македония. Затова османското главно командване нарежда на Явер паша да контраатакува, преди българите да са достигнали Кърджали. За да изпълни заповедта, той разполага с 9 табора пехота и 8 оръдия, оставен без подкрепление.
В неведение за силите и намеренията на противника, българското главно командване (Щабът на Действащата армия, генерал Иван Фичев) нарежда на 19 октомври на генерал Иванов да спре настъплението на Хасковския отряд като твърде рисковано. Командващият 2-ра армия обаче не отменя заповедта си за превземане на Кърджали и дава на Делов свобода за действие. Хасковският отряд продължава настъплението си и на 20 октомври. Забавен от проливните дъждове и ръчното пренасяне на артилерията, той все пак успява да достигне височините северно от Кърджали преди османците да успеят да се реорганизират.
Рано сутринта на 21 октомври (8 октомври стар стил) Явер паша пресреща българите на подстъпите към града. Благодарение на пълното превъзходство на артилерията си и с удари „на нож“ войските от Хасковския отряд преодоляват османската отбрана и предотвратяват опита да бъдат обходени от запад. Застрашени сами от обход от същата посока, османците отстъпват за втори път през Арда, изоставяйки голямо количество боеприпаси и снаряжение. Към 16 ч. българските войски влизат в Кърджали.
В резултат на тази славна победа по време на Балканската война Кърджали и Източните Родопи са освободени от вековното робство и стават част от независимата българска държава
Генерал- майор Васил Делов, освободителят на Кърджали е роден на 25 декември 1861 г. в град Котел. Семейството по бащина линия е от рода на Георги Раковски. Майката е сестра на Гаврил Кръстевич. Начално образование получава в родният си град. Завършва Априловската гимназия (Габрово).
По време на Руско-турската война (1877-1878) е в град Тулча. Тук се подготвя за следване в Русия при Сава Доброплодни. Овладява френски , немски и руски език. Секретар на Тулчанското общинско управление (1878).
През 1879 г. завършва с първия випуск на Военното училище в София. Действителна военна служба започва в 20-та пеша Варненска дружина (1879). Включва се активно в строителството на Българската армия. Издава „Редовите войници в пехотата“, която е първото ръководство за обучение в Българската армия. Последват „Ръководство за подофицери при изучаване на разсипния строй“, „Окопи за пехота с рисунки“, „Ръководство за офицери при обучението по фехтовка“, „Таблица за бой с нож с рисунки“, „За дисциплинарните наказания и гимнастиката“. Награден е с Орден „За заслуга“.
През Сръбско-българската война (1885) е командир на 2-ра дружина от 8-ми пехотен Приморски полк. Отличава се в боевете при Пирот, Нешков връх, Цариброд и Драгоман. Награден е с Орден „За храброст“ IV степен.
След войната е командир на 22-и пехотен Тракийски полк (1892), 9-и пехотен Пловдивски полк (1893). Полковник от 1896 г. Служи във Видинския гарнизон като командир 3- и пехотен Бдински полк. Командир на 2-а бригада от 6 и 2-а Пехотна дивизия (1901-1912).
През Балканската война (1912-1913) е началник на Хасковския отряд. Българското командване възлага освобождението на Кърджали и кълджалийско именно на Хасковския отряд. На 8-ми октомври Хасковският отряд превзема Кърджали и изтласква войските на Явер паша на юг от Арда, към Мастанли. Тези действия са от огромно значение за българската армия, защото Явер паша с войските си е имал за задача да завземе Хасково и гара Раковскида прекъсне съобщенията по ж.п. линията Пловдив- Търново- Сеймен, Харманли, Хебиочево и Одрин и да попречи на българската войска, настъпваща към Одринската крепост. Едва, когато с дивизията си Делов превзема Кърджали на 8/21 октомври и освобождава град Родосто (дн.Текирдаа в Турция) на северния бряг на Мраморно море на 23- ти октомври 1912 г., го произвеждат в чин "генерал- майор".
Назначен е за началник на 11-та пехотна Сборна дивизия. През март 1913, като началник на Южния отдел на Източния сектор участва в обсадата и щурма на Одринската крепост. Повишен е във военно звание генерал-майор.
През Междусъюзническата война командва 11-та Пехотна дивизия, а по време на Кресненското сражение е командир на Западнородопския отряд.
По време на Първата световна война е генерал за поръчки в Министерството на войната и началник на Втора дивизионна област (1918). Излиза в оставка през 1919 г. Установява се със семейството си в Пловдив.
През годините на вярна служба на Отечеството, Генерал- майор Делов е награден с орден „За храброст“ III и IV степен, 2-ри клас, орден „Свети Александър“ III степен с мечове, IV и V степен, орден „За военна заслуга“ III и IV степен, орден „За заслуга“. Награден е с бронзов и сребърен медали от Германския червен кръст.
На 21 октомври 1912г., по време на Балканската война, Струмица е освободена от турско робство от части на 26 пехотен полк на Седма рилска дивизия и до 1919г. влиза в границите на Царство България.
При избухването на войната сто тридесет и шест души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Струмица става окръжен център с управител Владимир Караманов, а Христо Попкоцев е назначен за началник на Струмишка околия.
Стру̀мица (понякога в по-старата литература Струмница, на македонска литературна норма: Струмица, на гръцки: Στρώμνιτσα, Стромница, на турски: Usturumca, Устурумджа, както и Струмджа и Егри-су) е град в Република Македония, общински център на Община Струмица (25 селища).
След заселването на славяните на Балканския полуостров градът получава настоящето си име. В IX век Струмица влиза в пределите на Първата българска държава и е център на комитат. След битката при Беласица в 1014 година градът попада под византийска власт.
След 1019 година Струмица е многократно споменавана, като една от основните митрополитски епархии на Охридската архиепископия. През XI—XII в. градът e описан като богат с обработени полета, лозя и градини.
В 1334 година сръбският владетел Стефан Душан превзема Струмица заедно с Прилеп и Охрид.
Струмица пада под османска власт след 1395 година. Градът и неговата околност са включени в състава на Кюстендилския санджак, като самостоятелна кааза. Според османски данъчен дефтер от 1519 година в града живеят 2780 жители, от които 1450 християни и 1330 мюсюлмани.
В средата на XVII век през Струмица минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че е оживен и благоустроен град, средище на каза. Има 2400 покрити с керемиди, едноетажни и двуетажни красиви каменни къщи, разположени терасовидно. Крепостта му в миналото е била мъчнопревземаема, но вече е изоставена.
През Възраждането Струмица от типично турско-мюсюлмански град постепенно се побългарява.
В 1845 година руският славист Виктор Григорович на път от Радовиш за Петрич посещава града и пише в „Очерк путешествия по Европейской Турции“:
„Струмица, чийто управник Касим-бег е доста приветлив, е построена в подножието и склоновете на една планина. Градът е престолен на тивериополския митрополит и има гръцко училище и древна крепост. Тук ме доведоха някои сведения за миналото на града. Без да броим важността му в историята на българските и сръбските войни, в църковно отношение той е забележителен със светите Тивериуполски мъченици и с временното пребивание в него на Свети Климента Славянски.“
В 1856 – 1857 година Панайотис Арвантинос пише за Струмица:
„Струмица – град, който лежи в пределите на Македония, между Радовиш и Вардар, наричан някога Тивериопол, сега с население от 3000 души от български род с митрополит, някога епископ под Охридската архиепископия."
В Струмица се разгаря упорита борба за българско училище и българска църква. В края на 60-те години на XIX век в Струмица е формирана българска църковна община. През март 1870 година в града отваря врати новобългарско училище с учител йеродякон Агапий Войнов, което среща сериозна съпротива от местната гъркоманска партия, ръководена от Струмишката митрополия. Основна роля в това начинание играят местният свещеник Тодор Тилков и известните търговци от Велес Костадин Шулев и четиримата му братя, които морално и материално подкрепят учебното дело в града. Скоро училището е закрито, а учителите заточени – единият в Радовиш, другият в Тиквеш. След това са арестувани и членовете на общината, единият от които Константин Русев е задържан в солунски затвор. Двете църкви в града са опожарени и разрушени напълно, а екзархистите са обвинени от владиката, че са въстанали. Разследването показва, че се касае за клевета, но властите не позволяват на общината да разчисти останките от едната църква и да я изгради наново и шестима общинари са отново затворени в Солун. В 1870 година българската община отново прави постъпки за разрешение за строеж на църква, но то води до нови арести. В 1876 година в Струмица пак има арести на екзархисти, обвинени в противодържавна дейност.
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Струмница (Stroumnitza) живеят 4000 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Струмица (Stroumniza) е посочена като град с 2 400 домакинства с 3 300 жители мюсюлмани и 2 120 българи.
През май 1878 година след Руско-турската война Ставруш Тимов и Константин Русев от името на Струмишката българска община подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония, с който се иска присъединяване на Македония към новообразуващата се българска държава.
След войната мерките на солунските вилаетски власти за закриване на българските училища засягат и Струмица – съществуващото в Струмица българско училище е закрито лично от Струмишкия патриаршески митрополит. Председателят на българската община свещеник Константин, подкрепян парично от Екзархията, е принуден временно да напусне Струмица и да се настани в Солун, а в града остава само екзархийският свещеник Тома. Арестувани са някои от видните българи струмичани, между които Ставро Тимов, Божил Георгиев и Антон Поликар.
На 25 юни 1895 година д-р Христо Татарчев основава комитет на ВМОРО в Струмица. През 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) градът наброява 10 160 жители, от които 6 200 българи християни, 3 100 турци, 700 евреи и 160 цигани. Бившето село Свети Петнадесет, станало по-късно квартал на Струмица, между 1896 – 1900 година преминава под върховенството на Българската екзархия.
През 1897 година със султански берат в града е учредена Струмишка българска митрополия, подведомствена на Българската екзархия с първи предстоятел митрополит Герасим. Но екзархийската партия в Струмица си остава по-слаба от гъркоманската. До началото на ΧΧ век в града няма българска църква, а духовните нужди на екзархийското население се поемат от един малък параклис. По този въпрос българският екзарх Йосиф I протестира пред Великия везир:
„ А в Струмица всички [са] българи, няма ни един асъл грък, а на екзархистите не дават черква да си направят...“
Това положение продължава до 1911 година, когато е завършен и осветен монументалният екзархийски катедрален храм „Свети Свети Кирил и Методий“.
Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Струмица се състои от 1 800 българи екзархисти, 4 400 българи патриаршисти гъркомани, 114 българи протестанти, 35 гърци и 18 власи. В града има 4 начални и 2 прогимназиални български училища и 1 начално и 1 прогимназиално гръцко.
Градът е освободен от османска власт на 21 октомври 1912 г. по време на Балканската война от части на 26 пехотен полк на Седма рилска дивизия и до 1919 г. влиза в границите на Царство България. При избухването на войната сто тридесет и шест души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Струмица става окръжен център с управител Владимир Караманов, а Христо Попкоцев е назначен за началник на Струмишка околия.
По време на Междусъюзническата война през 1913 г. за кратко време Струмица е завзета от гръцката армия. Изгорени са казармите, правителствените здания, църквите, митрополията, двете български прогимназии, както и част от българските, турските и гъркоманските махали, а също и цялата чаршия.
След оттеглянето на гръцките части от града се изселват голям брой местни гъркомани, турци и евреи, които го опожаряват. По време на големия пожар през август 1913 г. изгарят повече от 1900 обществени сгради, къщи, дюкяни и кафенета. От същата година градът е център на Струмишки административен окръг. Турското население на града също в голямата си част се изселва и според Димитър Гаджанов в 1916 година в града живеят едва 150 турци.
През 1916 година града посещава професор Васил Златарски, като участник в научно-разузнавателната мисия в Македония и Поморавия, организирана от Щаба на действащата армия. В рапорта си до Началник щаба на действащата армия той пише:
„Градът, почти наполовина разрушен и опожарен от гърците и гъркоманите, които, напущайки в 1913 г. завинаги Струмица, изгорили къщите си и дори църквата, представляваше твърде жалко и грозно зрелище, макар и да завзема такова чудно географско положение. Там са настанени бежанци от Кукуш, а напоследък и от Дойран.“
След края на Първата световна война по силата на Ньойския договор от 1919 г. Струмица и Западните покрайнини са отнети от България и дадени от Антантата на Кралството на сърби, хървати и словенци, бъдещата Югославия.
По време на Втората световна война от 1941 до 1944 г. градът отново е включен в границите на България. Негов кмет по това време е Ильо Богоев. На 13 август 1951 година комунистическите власти извършват убийството на петима студенти от Струмица („Струмишката петорка“) в Дорломбос.
Асен Виденов
На днешния ден през 1912 г. ген. Делов освобождава Кърджали от турско робство и присъединява Източните Родопи към Майка България. Това е едно от най-величавите исторически събития в най-новата ни история, защото освобождението на този край е изцяло българско и народно дело.
Освобождението на Кърджали съвпада исторически с обявяването на Балканската война през 1912 година. Само за три дни градът е превзет от Хасковския отряд, воден от генерал Васил Делов. Войниците му осигуряват тила на 2-ра Българска армия при Одрин. В Кърджали наричат генерала – освободителят.
Настъплението на българите в този край започва на 18 октомври, когато отрядът на Делов тръгва през границата в четири колони – две главни и две за странично прикритие. Ден по-късно те разбиват османските войски при Кованлък (днес Пчеларово) и Гьоклемезлер (Стремци) и се насочват към Кърджали. Корпусът на Явер паша (който наброява почти 24 000 човека) започва да отстъпва от града в безпорядък. С напредването си към Гюмюрджина Хасковският отряд застрашава комуникациите между османските сили в Тракия и Македония. Затова османското главно командване нарежда на Явер паша да контраатакува, преди българите да са достигнали Кърджали. За да изпълни заповедта, той разполага с 9 табора пехота и 8 оръдия, оставен без подкрепление.
В неведение за силите и намеренията на противника, българското главно командване (Щабът на Действащата армия, генерал Иван Фичев) нарежда на 19 октомври на генерал Иванов да спре настъплението на Хасковския отряд като твърде рисковано. Командващият 2-ра армия обаче не отменя заповедта си за превземане на Кърджали и дава на Делов свобода за действие. Хасковският отряд продължава настъплението си и на 20 октомври. Забавен от проливните дъждове и ръчното пренасяне на артилерията, той все пак успява да достигне височините северно от Кърджали преди османците да успеят да се реорганизират.
Рано сутринта на 21 октомври (8 октомври стар стил) Явер паша пресреща българите на подстъпите към града. Благодарение на пълното превъзходство на артилерията си и с удари „на нож“ войските от Хасковския отряд преодоляват османската отбрана и предотвратяват опита да бъдат обходени от запад. Застрашени сами от обход от същата посока, османците отстъпват за втори път през Арда, изоставяйки голямо количество боеприпаси и снаряжение. Към 16 ч. българските войски влизат в Кърджали.
В резултат на тази славна победа по време на Балканската война Кърджали и Източните Родопи са освободени от вековното робство и стават част от независимата българска държава
Генерал- майор Васил Делов, освободителят на Кърджали е роден на 25 декември 1861 г. в град Котел. Семейството по бащина линия е от рода на Георги Раковски. Майката е сестра на Гаврил Кръстевич. Начално образование получава в родният си град. Завършва Априловската гимназия (Габрово).
По време на Руско-турската война (1877-1878) е в град Тулча. Тук се подготвя за следване в Русия при Сава Доброплодни. Овладява френски , немски и руски език. Секретар на Тулчанското общинско управление (1878).
През 1879 г. завършва с първия випуск на Военното училище в София. Действителна военна служба започва в 20-та пеша Варненска дружина (1879). Включва се активно в строителството на Българската армия. Издава „Редовите войници в пехотата“, която е първото ръководство за обучение в Българската армия. Последват „Ръководство за подофицери при изучаване на разсипния строй“, „Окопи за пехота с рисунки“, „Ръководство за офицери при обучението по фехтовка“, „Таблица за бой с нож с рисунки“, „За дисциплинарните наказания и гимнастиката“. Награден е с Орден „За заслуга“.
През Сръбско-българската война (1885) е командир на 2-ра дружина от 8-ми пехотен Приморски полк. Отличава се в боевете при Пирот, Нешков връх, Цариброд и Драгоман. Награден е с Орден „За храброст“ IV степен.
След войната е командир на 22-и пехотен Тракийски полк (1892), 9-и пехотен Пловдивски полк (1893). Полковник от 1896 г. Служи във Видинския гарнизон като командир 3- и пехотен Бдински полк. Командир на 2-а бригада от 6 и 2-а Пехотна дивизия (1901-1912).
През Балканската война (1912-1913) е началник на Хасковския отряд. Българското командване възлага освобождението на Кърджали и кълджалийско именно на Хасковския отряд. На 8-ми октомври Хасковският отряд превзема Кърджали и изтласква войските на Явер паша на юг от Арда, към Мастанли. Тези действия са от огромно значение за българската армия, защото Явер паша с войските си е имал за задача да завземе Хасково и гара Раковскида прекъсне съобщенията по ж.п. линията Пловдив- Търново- Сеймен, Харманли, Хебиочево и Одрин и да попречи на българската войска, настъпваща към Одринската крепост. Едва, когато с дивизията си Делов превзема Кърджали на 8/21 октомври и освобождава град Родосто (дн.Текирдаа в Турция) на северния бряг на Мраморно море на 23- ти октомври 1912 г., го произвеждат в чин "генерал- майор".
Назначен е за началник на 11-та пехотна Сборна дивизия. През март 1913, като началник на Южния отдел на Източния сектор участва в обсадата и щурма на Одринската крепост. Повишен е във военно звание генерал-майор.
През Междусъюзническата война командва 11-та Пехотна дивизия, а по време на Кресненското сражение е командир на Западнородопския отряд.
По време на Първата световна война е генерал за поръчки в Министерството на войната и началник на Втора дивизионна област (1918). Излиза в оставка през 1919 г. Установява се със семейството си в Пловдив.
През годините на вярна служба на Отечеството, Генерал- майор Делов е награден с орден „За храброст“ III и IV степен, 2-ри клас, орден „Свети Александър“ III степен с мечове, IV и V степен, орден „За военна заслуга“ III и IV степен, орден „За заслуга“. Награден е с бронзов и сребърен медали от Германския червен кръст.
На 21 октомври 1912г., по време на Балканската война, Струмица е освободена от турско робство от части на 26 пехотен полк на Седма рилска дивизия и до 1919г. влиза в границите на Царство България.
При избухването на войната сто тридесет и шест души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Струмица става окръжен център с управител Владимир Караманов, а Христо Попкоцев е назначен за началник на Струмишка околия.
Стру̀мица (понякога в по-старата литература Струмница, на македонска литературна норма: Струмица, на гръцки: Στρώμνιτσα, Стромница, на турски: Usturumca, Устурумджа, както и Струмджа и Егри-су) е град в Република Македония, общински център на Община Струмица (25 селища).
След заселването на славяните на Балканския полуостров градът получава настоящето си име. В IX век Струмица влиза в пределите на Първата българска държава и е център на комитат. След битката при Беласица в 1014 година градът попада под византийска власт.
След 1019 година Струмица е многократно споменавана, като една от основните митрополитски епархии на Охридската архиепископия. През XI—XII в. градът e описан като богат с обработени полета, лозя и градини.
В 1334 година сръбският владетел Стефан Душан превзема Струмица заедно с Прилеп и Охрид.
Струмица пада под османска власт след 1395 година. Градът и неговата околност са включени в състава на Кюстендилския санджак, като самостоятелна кааза. Според османски данъчен дефтер от 1519 година в града живеят 2780 жители, от които 1450 християни и 1330 мюсюлмани.
В средата на XVII век през Струмица минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че е оживен и благоустроен град, средище на каза. Има 2400 покрити с керемиди, едноетажни и двуетажни красиви каменни къщи, разположени терасовидно. Крепостта му в миналото е била мъчнопревземаема, но вече е изоставена.
През Възраждането Струмица от типично турско-мюсюлмански град постепенно се побългарява.
В 1845 година руският славист Виктор Григорович на път от Радовиш за Петрич посещава града и пише в „Очерк путешествия по Европейской Турции“:
„Струмица, чийто управник Касим-бег е доста приветлив, е построена в подножието и склоновете на една планина. Градът е престолен на тивериополския митрополит и има гръцко училище и древна крепост. Тук ме доведоха някои сведения за миналото на града. Без да броим важността му в историята на българските и сръбските войни, в църковно отношение той е забележителен със светите Тивериуполски мъченици и с временното пребивание в него на Свети Климента Славянски.“
В 1856 – 1857 година Панайотис Арвантинос пише за Струмица:
„Струмица – град, който лежи в пределите на Македония, между Радовиш и Вардар, наричан някога Тивериопол, сега с население от 3000 души от български род с митрополит, някога епископ под Охридската архиепископия."
В Струмица се разгаря упорита борба за българско училище и българска църква. В края на 60-те години на XIX век в Струмица е формирана българска църковна община. През март 1870 година в града отваря врати новобългарско училище с учител йеродякон Агапий Войнов, което среща сериозна съпротива от местната гъркоманска партия, ръководена от Струмишката митрополия. Основна роля в това начинание играят местният свещеник Тодор Тилков и известните търговци от Велес Костадин Шулев и четиримата му братя, които морално и материално подкрепят учебното дело в града. Скоро училището е закрито, а учителите заточени – единият в Радовиш, другият в Тиквеш. След това са арестувани и членовете на общината, единият от които Константин Русев е задържан в солунски затвор. Двете църкви в града са опожарени и разрушени напълно, а екзархистите са обвинени от владиката, че са въстанали. Разследването показва, че се касае за клевета, но властите не позволяват на общината да разчисти останките от едната църква и да я изгради наново и шестима общинари са отново затворени в Солун. В 1870 година българската община отново прави постъпки за разрешение за строеж на църква, но то води до нови арести. В 1876 година в Струмица пак има арести на екзархисти, обвинени в противодържавна дейност.
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Струмница (Stroumnitza) живеят 4000 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Струмица (Stroumniza) е посочена като град с 2 400 домакинства с 3 300 жители мюсюлмани и 2 120 българи.
През май 1878 година след Руско-турската война Ставруш Тимов и Константин Русев от името на Струмишката българска община подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония, с който се иска присъединяване на Македония към новообразуващата се българска държава.
След войната мерките на солунските вилаетски власти за закриване на българските училища засягат и Струмица – съществуващото в Струмица българско училище е закрито лично от Струмишкия патриаршески митрополит. Председателят на българската община свещеник Константин, подкрепян парично от Екзархията, е принуден временно да напусне Струмица и да се настани в Солун, а в града остава само екзархийският свещеник Тома. Арестувани са някои от видните българи струмичани, между които Ставро Тимов, Божил Георгиев и Антон Поликар.
На 25 юни 1895 година д-р Христо Татарчев основава комитет на ВМОРО в Струмица. През 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) градът наброява 10 160 жители, от които 6 200 българи християни, 3 100 турци, 700 евреи и 160 цигани. Бившето село Свети Петнадесет, станало по-късно квартал на Струмица, между 1896 – 1900 година преминава под върховенството на Българската екзархия.
През 1897 година със султански берат в града е учредена Струмишка българска митрополия, подведомствена на Българската екзархия с първи предстоятел митрополит Герасим. Но екзархийската партия в Струмица си остава по-слаба от гъркоманската. До началото на ΧΧ век в града няма българска църква, а духовните нужди на екзархийското население се поемат от един малък параклис. По този въпрос българският екзарх Йосиф I протестира пред Великия везир:
„ А в Струмица всички [са] българи, няма ни един асъл грък, а на екзархистите не дават черква да си направят...“
Това положение продължава до 1911 година, когато е завършен и осветен монументалният екзархийски катедрален храм „Свети Свети Кирил и Методий“.
Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Струмица се състои от 1 800 българи екзархисти, 4 400 българи патриаршисти гъркомани, 114 българи протестанти, 35 гърци и 18 власи. В града има 4 начални и 2 прогимназиални български училища и 1 начално и 1 прогимназиално гръцко.
Градът е освободен от османска власт на 21 октомври 1912 г. по време на Балканската война от части на 26 пехотен полк на Седма рилска дивизия и до 1919 г. влиза в границите на Царство България. При избухването на войната сто тридесет и шест души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Струмица става окръжен център с управител Владимир Караманов, а Христо Попкоцев е назначен за началник на Струмишка околия.
По време на Междусъюзническата война през 1913 г. за кратко време Струмица е завзета от гръцката армия. Изгорени са казармите, правителствените здания, църквите, митрополията, двете български прогимназии, както и част от българските, турските и гъркоманските махали, а също и цялата чаршия.
След оттеглянето на гръцките части от града се изселват голям брой местни гъркомани, турци и евреи, които го опожаряват. По време на големия пожар през август 1913 г. изгарят повече от 1900 обществени сгради, къщи, дюкяни и кафенета. От същата година градът е център на Струмишки административен окръг. Турското население на града също в голямата си част се изселва и според Димитър Гаджанов в 1916 година в града живеят едва 150 турци.
През 1916 година града посещава професор Васил Златарски, като участник в научно-разузнавателната мисия в Македония и Поморавия, организирана от Щаба на действащата армия. В рапорта си до Началник щаба на действащата армия той пише:
„Градът, почти наполовина разрушен и опожарен от гърците и гъркоманите, които, напущайки в 1913 г. завинаги Струмица, изгорили къщите си и дори църквата, представляваше твърде жалко и грозно зрелище, макар и да завзема такова чудно географско положение. Там са настанени бежанци от Кукуш, а напоследък и от Дойран.“
След края на Първата световна война по силата на Ньойския договор от 1919 г. Струмица и Западните покрайнини са отнети от България и дадени от Антантата на Кралството на сърби, хървати и словенци, бъдещата Югославия.
По време на Втората световна война от 1941 до 1944 г. градът отново е включен в границите на България. Негов кмет по това време е Ильо Богоев. На 13 август 1951 година комунистическите власти извършват убийството на петима студенти от Струмица („Струмишката петорка“) в Дорломбос.
Асен Виденов