Страница 5 от 56

Re: Българска бойна слава.

Публикувано: вт фев 25, 2020 9:36 am
от Тайко
Генерал - лейтенант Кутинчев
Роден е на 25 февруари 1859 г. в Русе (тогава Русчук). През 1879 г. завършва в първия випуск на Военното училище в София, произведен е в чин подпоручик и зачислен на служба в 24-а пехотна сливенска дружина.. На 13 септември 1885 г. е назначен за командир на 1-ва дружина от 5-ти пехотен дунавски полк.
През Сръбско-българската война (1885) е командир на 1-ва дружина от 5-ти пехотен дунавски полк от 13 септември до 8 ноември, след което е командир на самия полк. Взема участие в боевете на десния фланг на Сливнишката позиция (5-7 ноември), проявява се при атаката на Синята чука на 6 ноември и в боя на 7 ноември. По-късно участва в авангардния отряд, който овладява Цариброд, в превземането на Пирот, както и в боя при Драгоман. След раняването на командира на 5-и пехотен полк - капитан Андрей Блъсков поема командването на полка.
След войната Кутинчев е награден с орден „За храброст“ IV степен. Назначен е за член на военно-полевия съд, който съди офицерите-русофили. През 1890 г. ръководи комисията, провеждаща разследването на заговора на Коста Паница. От 1908 до 1912 г. е началник на 1-ва армейска област.
На 2 август 1912 г., по случай 25-годишнината от идването си в България, Цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант и Кутинчев е един от тях. Това е първия случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенат е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса.
По време на Балканската война (1912 - 1913) е командващ Първа българска армия, която воюва в Източна Тракия. В Лозенградската, Люлебургазко-Бунархисарската, и Чаталджанската операция тя действа съвместно с Трета българска армия, като заема десния фланг на българските сили.
През Междусъюзническата война (1913) командва 1-ва армия, а от 16 юли и 2-ра армия.
По време на Първата световна война (1915 - 1918) е генерал за поръчки към щаба на Действащата армия и генерал-губернатор на област. През цялата си военна служба работи за развитието на Българската армия.

Re: Българска бойна слава.

Публикувано: ср фев 26, 2020 11:14 am
от Тайко
Райна Попгеоргиева, или ''Райна Княгиня'' заедно със съпруга си Васил Дипчев и четири от нейните общо пет деца - ВСИЧКИ ЖЕРТВА НА КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ТЕРОР след преврата на 9.09.1944г.

Ето какво крият комунистическите историци за живота на Райна княгиня :

През 1882 г. Райна Попгеоргиева се омъжва за панагюрския кмет Васил Дипчев - бивш учител и въстаник от Брацигово. Ражда му 5 момчета: Иван, Георги, Владимир, Асен и Петър. Осиновява и едно момиченце - Гина. Най-малкият й син Петър едва 14-годишен, се прострелва при игра с пищова и. След смъртта на съпруга и остава вдовица с четири малки деца на ръце. Тогава тя е на 42 години и е болна от костна туберкулоза.
Иван Дипчев завършва Военното училище, а след време и Генералщабната академия с отличен успех. Той участва в трите войни за национално обединение. Като млад офицер проявява особена храброст при атаката на Чаталджа през Балканската война. Награден е с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги. Рискува живота си в Балканската война в единствен по рода си дуел с турски офицер вместо масово сражение, за да не гинат войниците. Вече като генерал Иван Дипчев става началник на канцелария на Военното министерство и се пенсионира през 1936 г.
След 9.09.1944г. къщата на Райна Княгиня, която тя строи като вдовица, е отчуждена. Генерал Иван Дипчев прекарва няколко години по концлагери и затвори. През 1954г. е изправен пред съда в Троян за измислени престъпления отпреди 30 години. Съдят го заради участие в преследването на разбойническата чета на Васил Героя и Дочо Узунов, обявени от комунистите за ''герои”. Осъден е на смърт. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор. Умира в затвора край Ловеч на 30.03.1954г. Гробът му не се знае къде е.
Вторият син на Райна Княгиня - Георги Дипчев, завършва военноморското училище във Варна, става машинист на торпедоносеца “Дръзки” и през Балканската война участва в потопяването на турския кръстосвач „Хамидие“. После се заселва в Бургас, става учител и основава техническото училище. Умира няколко години след края на Втората световна война.
Третият син Владимир Дипчев по примера на по-големите си братя постъпва във Военното училище.
Той проявява мъжество при атаката и превземането на Одринската крепост на 13.03.1913 г. Участва и в Междусъюзническата и Първата световна война. Завръща се от фронта като герой с 3 ордена за храброст. Напуска рано войската. През 30-те години е директор на кинематографията. Изчезва безследно на 10.10.1944 г. на път за работа. Вероятно е разстрелян без съд и присъда. Неговият гроб също не се знае. Синът му Христо, който също става офицер, е изпратен в концлагера Богданов дол. А внукът Владимир (правнук на Райна Княгиня) завършва с отличие инженерство, но го уволняват от завода на третия ден след постъпването, тъй като досието върви по петите му.
Четвъртият син на легендарната българка - полк. Асен Дипчев, е ученик в гимназията, когато започва Първата световна война, но напуска училището и заминава на фронта като доброволец. Проявява себеотрицание при атаката на Тутраканската крепост и разгрома на румънския гарнизон на 5.09.1916 г. Награден е с орден за храброст. След войната довършва гимназиалното си образование и става юнкер във Военното училище. Завършва го с ускорен курс. Пак отива на фронта. Участва в боевете на Дойран и на Добро поле през септември 1918г. След войната влиза във Военния съюз. Участва в преврата на 9.06.1923 г. Адютант е на кап. Харлаков, обвиняван за убийството на Александър Стамболийски.
След 9.09.1944г. дълги години лежи по лагерите. Лишават го дълги години от пенсия, не разрешават на децата му да следват. Умира през 1964г. в Бургас. Така комунистическите престъпници и предатели, се разправят с героите на България.


НА 9.09.1944г. В БЪЛГАРИЯ НА ВЛАСТ ДОЙДОХА КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ИЗМЕННИЦИ, НЕОБРАЗОВАНИ ПРЕСТЪПНИЦИ КОИТО ПОСЕГНАХА И НА ВЪЗРОЖДЕНСКИ ФАМИЛИИ. НЕ ПОЖАЛИХА И ОБРЕТЕНОВИ! През нощта на 2 срещу 3.11.1944 г. в местността ''Бальов дол'' между русенските села Щръклево и Нисово се чуват гърмежи. Районът е ограден от комунистическата милиция и никой не знае какво става там. На сутринта местни овчари виждат кръв по земята и следи от куршуми по дърветата. Дни по-късно подивели кучета разравят пръстта на масов гроб и оставят след себе си разпилени части от човешки тела и кървави дрехи. Единствената цяла вещ, която овчарите намират и прибират, е мъжка кадифена жилетка, закачена на клон преди разстрела. След време се разбира, че е на директора на мъжката гимназия Нико Просеничков. С него е убита и съпругата му Тонка Обретенова-Просеничкова, внучка на легендарната Баба Тонка.
След преврата на 9.09.1944г. комунистите със завидно постоянство и жестокост успяват да съсипят целия Обретенов род.
Според типичната комунистическа практика за това жестоко време са осъдени на 30.03.1945г. от "Народния съд" на смърт, конфискация на 3/4 от имота и 50 000 лева глоба, защото 43-годишния Нико Просеничков ''писал статии в ежедневника ''Русенска поща” със съдържания, които раздухвали великобългарския шовинизъм на гражданите, унищожавали престижа на съюзените народи и възвисявали качествата на националсоциализма, насърчавали борбата срещу прогресивните елементи... като с тези свои действия и писания допринесъл дейно и съществено за извършване и провеждане на противонародна политика от ръководните лица на България...”
Истината е друга - Н. Просеничков, който завършва философия в Германия, е директор на мъжката гимназия ''Цар Борис I” и е сред най- уважаваните и обичани русенци. Журналист, главен редактор на сп. ''Наше семейство”, истински интелектуалец, патриот, изключително честен и принципен човек. Именно заради тази си честност и принципност е бил убит.
Нико Просеничков е роден на 30.09.1876 г. в Лясковец. Учи в родния си град, в Горна Оряховица и в Държавното педагогическо училище в Казанлък. След като го завършва, две години е начален учител в Лясковец, а през 1896 г. отива да следва в Германия. Завършва философия и педагогика в Йенския университет и от 1901 г. започва успешната му учителска кариера. Работи последователно като учител в Горна Оряховица и Велико Търново, в продължение на пет години преподава педагогика в Силистренското държавно педагогическо училище. Отличната му подготовка, умението му да увлича учениците и неговата активна обществена дейност правят впечатление на специалистите в Министерството на просвещението и Нико Просеничков е назначен за окръжен училищен инспектор във Видинското, а после и в Плевенското учебно окръжие. След кратък престой като директор на Варненската мъжка гимназия, през 1920 г. е преместен в Русе като директор на Русенския висш педагогически курс и се установява за постоянно в крайдунавския град. През учебната 1921-1922 г. става директор на Русенската мъжка гимназия, където активно подпомага създаването на дружеството "Младежки червен кръст". Но управляващият по това време БЗНС го уволнява като директор и назначава на негово място члена на учителската комунистическа група Илия Фтичев, а Просеничков остава две години учител по философия. Една година (учебната 1924-1925) е директор на Русенската девическа гимназия, а от 1925г. до просръбския преврат на звенарите през 1934 г. е отново директор на Мъжката гимназия - най-дългогодишният директор на престижното училище в годините до 9.09.1944 г.
Н. Просеничков редактира и издава сп. "Нашето семейство", съредактор е на сп. "Борба с алкохолизма" и изнася много беседи пред русенската общественост на различни теми. През годините като директор и педагог той защитава мястото и ролята както на училището, така и на семейството в изграждането на полезни и отлично подготвени млади българи. Организира и осъществява като общоградско събитие отпразнуването на 50-годишнината от дипломирането на първия гимназиален випуск. Тържеството е на 14 и 15.05.1934 г. броени дни преди деветнайсетомайци да го прогонят като го пенсионират. По случай юбилея е награден с орден "Св. Александър" ІV степен.
Тонка Николова Обретенова се омъжва за Нико Просеничков на 21.12.1921 г. Сватосали са ги Стоян Заимов и жена му Клавдия.
Тонка е родена на 8.12.1885 г. Завършва, заедно с другата внучка на Баба Тонка Захаринка, дъщеря на Захари Стоянов и Анастасия Обретенова, френския пансион ''Notre Dame de Sion'' в Русе. Образованието си продължава във Франция, където завършва агрономство и работи като учителка в земеделското училище в Орхание до 1918 г. След като се омъжва, тя посвещава живота си на активна благотворителна дейност и почти двайсет години е касиерка на женското дружество "Добродетел", основателка и първа председателка на което е нейната майка Димитра Обретенова. Грижи се за бедни деца и за обучението на девойките, включва се в дейността на Червения кръст, работи като медицинска сестра през 1912-1913г. в русенската дивизионна болница. По време на Втората световна война организира събиране на средства и помощи за ранени войници, както и за набавяне на храна за депортираните евреи.
На 9.09.1944 г. за заместник-областен директор, завеждащ полицията, е назначен отечественофронтовецът Илия Ташев от БЗНС, който е племенник на Екатерина Каравелова. Той, както съобщава историчката Веселина Антонова в книгата си за Баба Тонка "Портрет в сепия", лично се е погрижил в списъците на "изявените фашисти" в Русе, които подлежат на избиване да попадне името на Нико Просеничков. Това е историята на едно лично отмъщение и пример за често срещана саморазправа след 9.09.1944 г.
Илия Ташев е завършил военно училище в Русия през 1919 г. Придобива учителска правоспособност от 1921 г. и започва да обикаля училищата в Русе, Разград, Шумен, отново Русе. Затаява омраза към директора на Мъжката гимназия "Княз Борис" Нико Просеничков заради добил публичност скандал. Ташев си "устройвал любовни срещи" с млади учителки и ученички, пиел по бирариите заедно с учениците си, а после им поправял оценките от матурите.
Десетилетия комунистите гузно премълчават истината за съдбата на Тонка Обретенова-Просеничкова и нейния съпруг, уважавания учител и дългогодишен директор на Русенската мъжка гимназия.
Тонка и Нико Просеничкови оставят две дъщери сираци - Лиляна, родена през 1922г. и Милкана, родена през 1926г.,
От преживения ужас от убийството на родителите й Милкана заболява от менингит и умира след кратко боледуване на 1.02. 1945г.
Лиляна е изпратена в концлагер в Разградско. През 1949 г. се омъжва за художника Ненко Балкански, приятел на родителите й, който често им гостува в Русе.През 1957 г. тя подарява на Историческия музей в Русе черепа на Стефан Караджа, запазен от семейството й. Баба Тонка успява да погребе като свой син обесения революционер. След години тя прибира черепа му и в края на живота си го предава на сина си Никола Обретенов, а той от своя страна - на дъщеря си Тонка. Така стига до Лиляна Балканска.
До последните си дни тя е огорчена, че къщата-музей ''Баба Тонка“ пустее и е затворена. Още през 30-те години на миналия век домът на Обретенови се превръща в своеобразен музей. Ученици от цялата страна пристигат в Русе, за да посетят Ботевия четник и да чуят автентичния му разказ за отминалите времена и за легендарната му майка. Да, но само 10 години по-късно комунистическият режим убива техните преки потомци - уважаваното от всички семейство Просеничкови. Един исторически факт, който наследниците на палачите се опитват да прикрият, като затварят музея за ремонт.
Идеалист като предците си, Лиляна Балканска обаче цял живот прави дарения на държавата, включително и картините на покойния си съпруг, възлизащи на стотици хиляди левове. Едно от десетките ценни произведения на проф. Балкански е портрет на Баба Тонка, рисуван от нейния (през няколко поколения) зет.
През 1980 г. Лиляна Балканска дарява на фонд „13 века България“ 1610 произведения на съпруга си. Над 300 от тях са маслени картини, а останалите - акварел, туш и пастели. Част от творбите попадат в колекцията на НХГ, но повечето отиват в галерията на родния град на Ненко Балкански - Казанлък. Правнучката на Баба Тонка умира през януари 2003 г. на 80-годишна възраст.

Re: Българска бойна слава.

Публикувано: чет фев 27, 2020 10:27 am
от Тайко
Тодор Димитров Радев е български офицер (генерал-майор).

Роден е на 27 февруари 1887 г. в Дупница. Тодор Радев е син опълченеца Димитър Радев, участвал в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново. След Освобождението Д. Радев е кмет на Дупница, депутат в няколко народни събрания.
Тодор Радев завършва Военното училище в София през 1906 г., а през 1915 г. - и Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, Русия. От 1906 г. е подпоручик и служи в 7-и артилерийски полк в Самоков. В 1909 г. е произведен в чин поручик.
Участва в Балканската война (1912-1913) като командир на батарея в Македоно-одринското опълчение. През август 1913 г. е повишен в чин капитан. Същата година е награден с орден „За храброст“ IV степен.
В Първата световна война служи в щаба на Планинската дивизия, в щаба на 2-ра пехотна дивизия и в Оперативния отдел при Щаба на Действащата армия. От 30 май 1917 г. е майор. През 1917 г. е награден с орден „За храброст“ IV степен, 1-ви клас и германски Железен кръст, 2-ра степен. През 1918 е награден с австрийски кръст да военни заслуги, 3-та степен.
След войната е командир на 18-а пехотна дружина. В периода 1922-1928 г. е преподавател във Военното училище, а след това - началник на отделение в Щаба на армията. От 1920 г. е подполковник, а от 1926 г. - полковник. В 1930 г. Тодор Радев е началник на Школата за запасни офицери, а през 1931-1932 е военен аташе в Берлин, Букурещ и Лондон. През 1932 г. е началник на Търновския гарнизон, служи и в Пета Дунавска дивизия. От 26 август 1934 г. е генерал-майор. За кратко е и командир на Втора пехотна дивизия. В 1935 г. е офицер за поръчки към Кабинета на военния министър. Награден е с полски орден „Полония реститута“ и в края на годината е уволнен от армията.
Ген. Васил Бойдев, който работи заедно с Тодор Радев, го определя в спомените си като: "... културен, тактичен, самостоятелен и волеви началник, един от редките в нашата армия."
След уволнението си от армията Тодор Радев се отдава на стопанска дейност. През 1942 - 1944 година е ръководител на тютюневата фирма АД "Златолист", работи в Дупница и Кавала, Егейска Македония.
След 9 септември 1944 г. многократно е подлаган на репресии. Подведен е под отговорност от т.нар. „Народен съд” през 1945 г., но е освободен. По-късно е интерниран в Дулово, а през 1949-1955 г. - в Луковит.
Генерал-майор Тодор Радев умира в мизерия на 3 ноември 1957 г. в София.
През 1998 г. е избран посмъртно за почетен гражданин на Дупница.

Re: Българска бойна слава.

Публикувано: пет фев 28, 2020 11:03 am
от Тайко
Кръстю Маринов (1855 – 1927)

Кръстю Маринов (Празов) е опълченец-поборник, български офицер (генерал-майор), почетен гражданин на гр. Видин.
Роден е на 24 юни 1855 г. в Голямо Конаре, Пловдивско. Взема участие в Руско-турската война (1877-1878) в състава на Българското опълчение като опълченец от X-а Опълченска дружина. През 1879 г. завършва Военното училище в София и е произведен във военно звание подпоручик. Постъпва в Източнорумелийската милиция. В периода 1880-1881 г. е адютант на генерал-губернатора Алеко Богориди. На 9 юли 1881 г. е повишен в звание поручик. Помощник на военния прокурор в Щаба на милицията. На 2 март 1884 г. е повишен в звание капитан. През 1885 г. е ротен командир в Бургас и Казанлък. Подкрепя Съединението на Княжество България и Източна Румелия. На 9 септември 1885 г. е назначен за командир на V-а Казанлъшката дружина от Ямболския отряд.
През Сръбско-българската война (1885) е командир на Шейновския отряд, с който се сражава на Сливнишката позиция, при устието на р. Луковица и овладяването на Пирот. На 4 ноември 1885 г. е назначен за командир на XXIII-и Шипченски пехотен полк.
След войната служи в IV-и пеши Плевенски полк, на гарнизон в гр. Ловеч (1886-1888). Капитан Маринов е първият български командир, който се противопоставя на проруския преврат от 9 август 1886 г. Подкрепя политическия курс на Стефан Стамболов. Командир на VI-и Търновски полк.
Генерал-майор Кръстю Маринов е почетен флигел-адютант в свитата на Княз Фердинанд.
През Балканската война (1912-1913) е командир на VI-а дивизионна област - Видин. През Междусъюзническата война (1913) е комендант на гр. Видин и ръководи отбраната на Видинската крепост.
Генерал-майор Кръстю Маринов умира на 5 март 1927 г. в София.




Занятие по политическа подготовка в армията. Лекторът пита войниците:
– Каква е главната ви задача по време на война?
– Да умрем за родината си!
– Неправилно! Задачата ви е да направите така, че враговете да умрат за тяхната
родина.

Re: Българска бойна слава.

Публикувано: съб фев 29, 2020 10:28 am
от Тайко
Разтърсваща изповед на един френски сержант, изпратен да се бие с българите през 1916 г.! В дневникът си пише: „Няма такъв бесен народ…“

Годината е 1916-та. България е в разгара на Първата световна война, а една от арените на драматични сблъсъци между враждуващите лагери е Солунският фронт. Българската армия, подкрепена от съюзниците си от Централните сили, се изправя срещу обединените сили на Антантата, съставени в голямата си част от англичани и французи.
Едно от многобройните успешни за родния войник сражения, водени през военния конфликт, е това при Кенали. 42 денонощия български войски удържат силите на числено превъзхождащите войски на Антантата и спират временно настъплението им към Битоля.

Дневникът принадлежи на сержант Жер Оливие от 54-ти колониален полк, който е пленен на 28 октомври 1916 година. Публикуваме го със съкращения.

11 октомври 1916 г.
Не съм виждал още българи, но които са ги виждали разправят страшни работи. Ротния командир потвърди, че тия диваци българите били и човекоядци.
..Проклетата им Битоля… Българите усилено бомбардират гарата Кенали. Вали, кал, вода, проснал съм се по корем всред калта и очаквам… очаквам събитията. Какво ли ще дочакам?
13 октомври 1916 г.
Тая сутрин нашата артилерия усилено бомбардира неприятелските позиции. Особено тука в ляво има една батарея от 155, обръща им из дъно окопите. Но и българите не си играят, шрапнелите им току фучат, свирят, гранати раздират въздуха, от вред трещят бомби. Току изведнъж без да знаем защо, се разгърмяват, пламва цялата линия от адска престрелка…Заради тази престрелка стана вече 3 часа лежа на корема си в тинята – не си познавам ни дрехите, ни обущата – всичко е безформена и безцветна маса – славата на Франция на Балканите!… Някой разправя зад траверса, че тука не са само българи насреща ни. Здраво се държат тия поразеници, инат паплач, забили се в земята и макар, че на тъй на инак нашата артилерия ги рови и разравя – не шават. Тука половината и повечето трябва да са германци. Непременно, защото българите не могат удържа това – казват, че не ги бивало за модерна окопна война.
14 октомври 1916 г.
Вразуми ги, Господи, те искат да атакуваме! Вече раздадоха и вино да ни позамъглят главите – ще има значи атака днес…
…Боже, Боже, имам съвсем слаба надежда да видя още веднъж Франция…Да умреш поне във Франция или за Франция, а то за тия голтаци… Поврага му и сърбите, и българите, и целият им изток…
15 октомври 1916 г., при гара Кенали.
Какви ти германци (бел. ред. – за да бъдат спокойни войниците, френското командване взело решение да им бъде съобщено, че срещу тях воюват немци)! То били българи – брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар отдалече – цели покрити с косми, с пъклени очи. Отървахме се, ама как, сам си зная, а за другите един Бог знае. На ти тебе атакувай! Не разбирали българите от окопна война! Сочейки безспорната мощ на нашата артилерия, поручик Шотард ревеше: „Те всички са избити от барабанния ни огън. Вървете направо към окопите, никаква съпротива, никаква жива душа няма да срещнете и довечера сте в Битоля – там е почивката, там е избавлението.
Бил съм и в други боеве и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал.
Ребюфа, горкият Ребюфа! Жив го уловиха. Тежко му! Той от тия канибали най-много се боеше. И Кампло, и него уловиха жив. Каква съдба ги чака… Боже, Боже, къде ни изпрати. Аз си знаех, че няма да успеем, но дружинният като викнал: “Атакувай!“ Я ти ела да те видя, я ти излез срещу българите, като били толкова прости и не разбирали от модерен бой… Да бяхме само бели, поне нямаше тъй нещастно да свършим. Аз го заявих и на ротния: “Mon capitain, не ви ща 30 души във взвода, половината ми дайте, само десет ми дайте, да, десет, но да са бели французи.” С тия ваксаджийски кутии – сенегалците, никъде не можеш да отидеш. Те и френски не разбират. Само зъзнат от студ и за вкъщи плачат. Отвратителна сган са тия черни. Ех, да беше цялата ни войска само бели…
16 октомври 1916 г.
Нашата артилерия бомбардира най-усилено неприятелските позиции – същински вердюнски ад. А те, българите, не мърдат, а се нахвърлят с шрапнели и фугаси по окопите ни. И ние се обърнахме на страшилища. С нашите почернели немити лица, рошави бради, с окаляните до неузнаваемост дрехи, ние сме същински пещерни люде, които газят на четири крака из тинята, гледат подплашено с изцъклени очи и нищо не виждат. Смеехме се на българите…
Ето, тоя огън се превръща във фурия. Ох, нещастие! Пак ли ще атакуваме? Все ние ли се намерихме да ни хвърлят срещу българите?…
18 октомври 1916 г.
Отървахме се. Светна ми. Нощес изтеглиха ротата. Та какво ли беше останало?… Ще си почина, ще полежа и ще подишам малко без гърмежи, без кошмари за тия грамадни страшни цървулани….
24 октомври 1916 г. , с. Секулево.
Това не е почивка, ден и нощ вали дъжд, палатки, окопи, пътища – всичко е плувнало във вода. Кал, невъобразима кал. Не съм виждал в живота си толкова кал – тука е война и с тая непобедима сръбска кал… Изпратиха ни на тия проклети Балкани и вече не се погрижват за нас. Да се биехме за Франция, за нещо свое, а то стовариха ни в тая кал, в тая дива страна, всред тия мръсни сръбски селяни, мръсни като тяхната кал, ние гнием в нея заради техните македонски коптори, докато един ден тия българи скочат върху ни и ни изтрепят. Те поне все пак са си у тях или до тях си и са свикнали. Аз се питам, нас защо ни пратиха тука да мрем? Ние що щем тук?
Малко ни важи, чия била Македония. За техните кавги, ние нещастния французки народ патиме.
Неразбрана война! Но смееш ли да кажеш, че не тука е нашето място, че ние трябва нашата земя да браним, защото я нагазиха бошовете. Ще дойде време, всичко ще се разбере, но колко ми струва, когато всички безполезно си отидем по реда из тия чужди нам пущинаци…
… Студено ми е, треперя…как страдам, как ужасно страдаме всички изхвърляни тук.
Сити сме да се търкаляме из тая кал, всред тия пущинаци,разбирате ли, хей там в Париж, който сте виждали Балканите само на карта, тилови такива…
26 октомври 1916 г.
Пак ни турнаха на линията. Натъпкаха ни в едни по-мизерни окопи, до една река. Гарата Кенали остава по на запад от тук. Българите са съвсем близо, та не смеем да се подадем и да погледнем – цял ден стрелят…
Ротният казва, че дошла още много наша артилерия и получила заповед да не оставя ни една българска батарея да се обади. И действително от нашите артилеристи не можем се оплака – ден и нощ стрелят. Онези – българските – трябва да виждат голяма мъка, но въпреки всичко пак се обаждат. Кой ги знае – нашите ли не ги виждат хубаво, крият ли се някъде… Казват, че по на изток сме имали успехи и българите отстъпали. Не знам, какви успехи имат там ония – сърбите – но тука с толкова артилерия не можем не само да ги поклатим, но и големи мъки ни създават. Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите – те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сверихме да се изпокрием…
28 октомври 1916 г.
Пак атака! Вече раздадоха вино да ни понапият… Тия хора са си загубили ума. Дъжд вали на порой – сякаш потоп ще става. Мене едва ме прибра поручик шотард под един навес, където и пиша…
Да може дъждът да отмени атаката!…
Тия проклети българи, сто пъти проклети! Залостили са се ей там и всред тоя потоп от дъжд и от огън на стотини наши оръдия, всред тая ужасна тъма и те не спират, а стрелят, трещят с бомби, артилерията им бие по нашите окопи,… и кръв, кал, вода, дим, трясък, тела – всичко се смесва… усещам, че разумът ми се губи в тоя хаос. Глава не можеш да подигнеш, а ще трябва да атакуваш. Че в това ли време намислиха да ни изкарват на разстрел от тия вълци – те само това чакат… Да се помни и да се знае, че който не е бил в атака при Кенали, който не е бил мачкан от тоя рядък, но жесток огън на българите, който в тоя пороен дъжд не се е влачил по корем из калта на плувналия окоп, чакайки часа на атаката, но сигурната смърт, който не е чувствал ужаса всеки момент, да бъде заринат от българска граната, в тая чужда земя или жив разкъсан от внезапно изскочилите български страшилища … в тоя див далечен край…


https://zen.yandex.ru/media/cyrillitsa. ... hturmovali

Re: Българска бойна слава.

Публикувано: нед мар 01, 2020 6:49 am
от Тайко
СРАЖЕНИЕТО ПРИ С. СМОЛ. ВЪЗКРЪСВАНЕТО НА АПОСТОЛ ВОЙВОДА! Ранната утрин на 1.03.1905 г. съединените чети на Апостол войвода и Сава Михайлов достигат с. Смол, Гевгелийско. При движението си от с. Мачуково, през нощта са усетени от овчари арнаути, които известяват властта в Гевгелия. Уморени, комитите спират при ниските възвишения край селото, където куриери им съобщават за засада. Бай Постоль изначало не одобрява мястото и възниква спор между войводите. Ениджевардарската чета тръгва, когато половин корпус турска войска – кавалерия, пехота и артилерия, докарана с влак от Солун, обгражда Сава Михайлов и другарите му, заели височината Рудина чука. Апостол войвода връща четата в помощ на гевгелийци, като също е обкръжен и се окопава на хълма Бачево. Към аскера надошъл и многочислен башибозук от турските села Маядаг и Кара Синанци. Сражението продължава целия ден. Железният обръч се стеснява и четниците на Сава Михайлов са избити. Привършил патроните, войводата, за да не бъде заловен жив, поглъща отрова и умира в страшни мъки. На колони, турските войски се насочват към позицията на Апостол войвода и избиват почти всички. Завзели позициите, турците и башибозукът се гаврят и мародерстват с труповете на комитите. Потресаващ е доклада на руския капитан Фролов, дошъл на мястото и освидетелствал 34 обезобразени, разсъблечени и с премазани глави четници. Един от труповете бил с отрязана глава, със секира била пресечена гръдната кост, а по тялото си имал 27 куршума и прорезни рани. Турците били убедени, че това е тялото на Апостол Петков, затова излели цялата си ярост върху него. До трупа е намерена чантата на войводата, с шифровани документи, между които пълномощно от Иван Гарванов, с което се указвало на пунктовите началници, да оказват пълно съдействие при движението му към Ениджевардарско. Намерени са и множество портрети от прословутата снимка на войводата, за която Сониксен по-късно ще се възхити, че „висяла във всички механи в България”. Според австрийския агент Хайнрих Милер, пленените 30 нови манлихери били със сериен № от българската армия и с държавния герб. Вестта за убийството на Ениджевардарското слънце и Сава Михайлов османската власт радостно я разпространила! По предложение на генералния инспектор за Македония Хилми паша, султан Абдул Хамид || награждава с орден бригадния генерал в Гевгели Едхем паша, повишава гевгелийския каймакамин Пахим бег и всички офицери, взели участие в сражението, възнаграждава с по 1 лира войниците и отпуска по 10 лири обезщетение на семействата на загиналите. Новината за смъртта на най-големия враг на гръцката въоръжена пропаганда в Македония, хвърля в еуфория правителството в Атина. На 17.03.1905 г. за смъртта на бай Постол, информира и „Ню Йорк Таймс”. Мистерията за смъртта на войводата още по-силно се подхранва от статията „Борба до смърт” на Алберт Сониксен. Радостта на турското правителство трае кратко. Вечерта след края на битката, раненият в крака(петата) войвода, лежи в шубраците. По някое време чува да го викат „Бай Постоле, бай Постоле!”. Наблизо имало арнаутско търло!Най-малкият четник, Наке(Янко)Георгиев, 14-годишен от влашкото село Ливади се промъкнал, убил арнаутина и взел няколко коня. Влашето с помощта на Илия Личев – Бугарийски, от с. Букевци, Варненско, качват на кон войводата и в мрака заедно преплуват Вардар до десния бряг. Укриват се в с. Извор. След няколко дни бай Постоль се прехвърля в Арджанското блато, където се възстановява и свиква десетарите си на съвет. Със сълзи от мъка по убитите си другари, войводата подпечатва с личния си печат писмо до солунския валия, в което го известява, че е оздравял от „леката” си рана. Шокираният Мехмед Шериф Рауф паша укрива новината. Няколкото акции в Ениджевардарско с писма, подпечатани с личния печат на войводата, османската власт се мъчи да опровергаят с твърдението, че ВМОРО създава лъже Апостол. Изпратен е султански пратеник в Боймица при жената на бай Постоль, да й съобщи, че правителството ще му даде богата пенсия в чужбина, ако той престане да действува и приеме да го обяви за мъртъв. Бай Постоль преживява касапницата край Смол и още по-жестоко продължава своята борба, за да мъсти за гибелта на другарите си: Иван Георгиев-Тупара от Куфалово, Енедживардарско, един от най-старите комити, първо при Павел Граматиков; Атанас Гонов, Ичо Костов и Тано Георгиев (с. Крива, Ениджевардарско), Йордан Пешев и Атанас Виларев(Велес), Васил Ташков(Охрид), Ганчо Минов и Мичо Танев(с. Лесково, Гевгелийско), Илия Ванев Гюрков(Щип), Цветко Костов (Куманово), Христо Траянов (с. Извор, Гевгелиско), Гацо Траев (с.Бабяни), Илия Атанасов(с. Корнишор), Митре Константинов(с. Рамна), Манчо Манолов(Воден), Кръсто Денков(с. Пезово, Кумановско). Смъртта си намират и влезлите за първи път в Македония 17-18 годишните момци от свободна Блгария, Александар Янков- Арнаутски от Кюстендил, Васил Джигорлийски от Дупница, Трифон Петков (Торос, Луковитско), Петар Бояджиев(с. Рамна, Пазарджишко), Петър Радев(София). От четата на Сава Михайлов са известни загиналите Васил Кьортошев, Михаил Пешков, Мицо Донин Кадията, Мицо Янов Марков, Петър Каркалашев и Гоно Каркалашев, всички от Богданци, Гончо Миндин и Димитър Стоянов Гошев от Лесково, Мито Радналиев от с.Извор. Поклон пред подвига им!

На 1.03.1906 г. обединените чети на Димитър Панджуров - Митре Влаот и Кочо Делев - Лерински разбиват при с. Сребрено, Леринско гръцка андартска чета. "Войниците на Христа", броящи около 30 гърци, са се запътили да влезят в селото и със сила да върнат в лоното на Патриаршията българското население. За тая цел ще задържат първенците и ще ги убият за назидание. Местното население разбира плана на разбойниците и уведомява войводите. В битката, рамо до рамо се сражават комитите и местните селяни. Осем андарти са убити на място, 4-ма са пленени, а останалите позорно бягат, като зарязват оръжието и даже ямурлуците си. Това единодействие между ВМОРО и българското население доказва, че гръцката въоръжена пропаганда е безсилна и обезкуражава гъркоманите в района. Слава на българските войводи Митре Влаха и Кочо Лерински!

На 1 март 1941 г. България, принудена от международната конюнктура и за да осъществи бленуваният идеал на поколения българи се присъединява към Оста. Месец след това Македония е освободена.

Германците са посрещнати като освободители от българското население.
В "Изложение-молба" от 1 септември 1941 г. до българското правителство на 16-те представители на българите от Солунско, Ениджевардарско, Гумендженско, Леринско, Костурско и Берско се изтъква: "Няма да говорим как ние, българите, от този край посрещнахме освободителните германски войски, които счупиха 29-годишните вериги и ни дариха свободата. Възторгът, въодушевлението и ентусиазмът, който ние изпитахме при появата на германския войник, не подлежи на описание. Знамето на пречупеният кръст стана светиня за нашите домове. "

Георги Даскалов, "Участта на българите в Егейска Македония 1936-1946 г."

Re: Българска бойна слава.

Публикувано: пон мар 02, 2020 7:08 am
от Тайко
Генерал Никола Иванов
Днес се навършват 159 години от рождението на генерал Никола Иванов - остава в историята на гарнизона като командир на IV-та пехотна Преславска дивизия и инициатор за построяването на Военния клуб – Шумен.
Никола Иванов Иванов е роден на 2 март 1861 г. в гр. Калофер. Негови учители са даскал Ботьо Петков и Иван Вазов. Учи в Априловската гимназия в Габрово, а след това в Императорския лицей „Галата Сарай” в Цариград. Участва като доброволец в Руско-турската война (1877-1878 г.). През 1879 г. и завършва първия випуск на Военното училище в София, известен като „генералски”.
След Съединението (1885 г.) е назначен за началник-щаб на Търново-Сейменския отряд (днес Симеоновград). По време на Сръбско-българската война (1885 г.) изпълнява длъжността офицер за поръчки при началника на Централната колона на Западния отряд. Участва в боевете за Пирот (14-15 ноември). След войната е назначен за флигел-адютант на княз Александър I Батенберг.
От ноември 1896 г. до януари 1899 г. е военен министър в правителството на Константин Стоилов. Благодарение на неговите усилия са отпуснати кредити за закупуване на оръжия, а артилерийският парк е удвоен. Договаря връщането в българската армия на офицерите, емигрирали в Русия по време на политическата криза от 1886 – 1887 година.
Полковник Никола Иванов е командир на 4-та пехотна Преславска дивизия от 1899 г. до 1903 г. По време на престоя си в Шумен става инициатор за построяването на Военния клуб в града, като строежа е изпълнен по проект на архитект Никола Лазаров. През ноември 1900 г. е произведен в чин генерал-майор. Командир е на 2-ра пехотна Тракийска дивизия от 1903 г. до 1907 г.. От 1907 г. е назначен за началник на 2-ра военноинспекционна област. На 2 август 1912 г., по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенанти. Никола Иванов е един от тях.
През Балканската война (1912-1913 г.) поема командването на 2-ра българска армия в периода септември 1912 - юли 1913г. и ръководи действията й при обсадата и превземането на Одринската крепост. В Междусъюзническата война (1913 г.) 2-ра армия води тежки отбранителни боеве срещу цялата гръцка армия (16-17 юли) от Кукуш до Горна Джумая и е назначен за офицер за поръчки при Главната квартира. В края на месец юли 1913 г. е сменен от командването на Втора армия, а в последствие е уволнен от армията на 7 август 1913 г.
Изявява се като военен историк, общественик и публицист. Автор е на книгата „Народната партия и Балканските войни 1912-1913 г.”, на двутомната „Балканската война 1912-1913 г.” и „Записки по стратегия. Лекции, четени в Щаб-офицерския курс през 1893 г.”. Избран е за председател на дружеството на офицерите от запаса в София. На 6 май 1936 г. е произведен в най-високото звание в българската армия – генерал от пехотата.
Генерал-лейтенант Никола Иванов е кавалер на ордените: „За храброст” ІІ степен, 2-ри клас; „Св. Александър” І и ІІ степен с брилянти; „За военна заслуга” І степен; руски - „Св. Ана” І и ІІ степен с брилянти; Австро-унгарски – „Франц-Йосиф” ІІ степен; турските – „Меджидие” ІІ степен и „Османие” ІІ степен; френски „Почетен легион”; „Румънска корона”; „Италианска корона” І степен; сръбските – „Таково” І степен; „Св. Сава” І степен.
Генералът от пехотата Никола Иванов умира на 10 септември 1940 г. в София.
Паметник на генерал Никола Иванов е открит в град Свиленград на 5 октомври 2017 г. по повод освобождаването му през 1912 г. Високата три метрова бронзова статуя на яхналия кон военачалник е разположена до Стария мост на брега на Марица.





СРЪБСКОТО КЛАНЕ В СЕЛО ГАРВАН, РАДОВИШКО
Давност за сръбската жестокост не трябва да има!
На 2.03.1923 г. щипският велик жупан Добрица Маткович пристига с войска в село Гарван. Всички мъже, включително деца и старци, са събрани от полето на площада, а войниците започват обиски по къщите, съпроводени с изнасилвания на жените. Двадесет и осем селяни са изведени извън селото и са разстреляни с картечници. Жертвите, сред които и три деца от 12, 13 и 18 г., са оставени непогребани за назидание в продължение на шест дена. На седмия ден караулите, разрешават на селяни от съседното село да ги погребат. Цвета Томева умира след като вижда труповете и става 29-а жертва:
Атанас Колев(13);Богатин Георгиев(23);Васил Симеонов(27); Георги Донев(31); Георги Милев(32); Димитрия Колев(37); Димитър Иванов(41);Доне Василев(29); Ефрем Траянов(30); Ефтим Петрушев(20); Иван Василев(35); Костадин Здравев(18);Костадин Цветков(31); Мите Здравев(19);Моне Василев(12); Тане Иванов(50); Пане Коцев(28);Петре Георгиев(40);Петруш Атанасов(21); Петруш А. Велянов(35); Петруш Иванов(47); Стевко Траянов(39); Стое Коцев(34); Стоян Филипов(25); Тасе Ефтимов(52); Траян Тасев(23); Христоман Поцев(57); Яне Поцев(59); Цвета Томева(65). Опит за назидателно избиване е направен и в съседното село Брест, който обаче е осуетен от хърватски подполковник, застанал в редицата между изведените за разстрел 19 селяни. Светът е потресен и осъжда клането. Реакции има не само в Европа, но и в самата Югославия. На 15 април в София е отслужена панихида за загиналите, на която се стичат 30 000 души. Панихидата, на която присъстват много чуждестранни кореспонденти, допринася за широкия отзвук на Гарванското клане. Сръбският вътрешен министър Милорад Вуичич се опитва да представи гарванските жертви, като загинали от заблудени куршуми при сражение на сръбска жандармерия и революционна чета. Съюзът на македонските емигрантски организации в България издава "Гарванската Голгота (2 март 1923 год.). Покой за душите на жертвите.



ЛОЗЕНГРАД

I

Лозенград, велико слово
в нашата исторья млада,
Лозенград, сиянье ново,
на небето ни лампада!

Лозенград, безсмъртна слава,
бляскава легенда ратна,
млад триумф на мощ корава
и на сила необятна!

Лозенград, напор титански
на народний дух, десница,
на душманите славянски
тежка, шеметна плесница!

II

Вам, полета лозенградски,
поклон вам, на вашта слава
и на гробовете братски,
що нетлен венец венчава.

От вас първен вихром гръмна
бурний ураган народни,
вража сган помете тъмна
от полята веч свободни

и светът видя замаян
силните балкански чеда
да летят в полет отчаян
от победа на победа

III

О, юнаци благородни,
о, герои вдъхновени,
о, вий, синове свободни,
в свободата закърмени,

виждам ви оттук вихровни
как в ехтежа на борбата
фъркате с ура гръмовни
към смъртта под знамената!

Смърт – що значи тя за вази
на Българья пред завета
и честта – орли-витязи,
хали в бойните полета?!

IV

Лозенград! Начало славно
на велика епопея,
предвещанието гнявно
за конеца на злодея!

Твоят гръм омаломощи
в миг един колоса гнили.
Паднаха тогава още
Солун, Скопье, Охрид мили

и възторг света разтресе,
първи път засмя се роба,
клик ликуващ се разнесе
на тиранина въз гроба!

Иван Вазов, Ноември 1912

Re: Българска бойна слава.

Публикувано: вт мар 03, 2020 8:17 pm
от Тайко
На 3 март 1872 г. в българският град Скопие е роден един от най-великите български синове - полковник Борис Дрангов!

И заветът, който забравихме:
"Запомнете добре, юнаци: цялата българска земя не е свободна! В най-хубавия, най-благодатния й кът невинна кръв се лей. Това е поробена България! Тя се нуждае от знанието, силите, труда и кръвта на всички юначни български синове.Те й са днес надежда и сила, както утре ще й бъдат слава и гордост..."


На 3 март 1872 г. в българският град Скопие се ражда прославеният войвода, офицер и военен педагог - полковник Борис Дрангов. Един от най-великите синове на България. Неговият живот трябва да служи за пример на всички българи.

"Мойта невеста,

Ти отлично знаеш как стоят работите в нашата родна земя. Там юнашка кръв се обилно лей. Никога по усилно време за майка Македония не е било. Аз отлично чувствам това и като нейн мил син, не мога да не се притека на мъченическия й зов.

Аз заминавам, мойта драга невеста!
В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая,
поставям Отечеството по-високо от семейството,
неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага.

Не тъжи за мен. Предопределеното от горе с тъги не можеш измени. След Отечеството, теб и децата най-много обичах в тоя свят. Бъди разумна, живей економично, тури си за цел в живота- да отгледаш децата- и ти ще намериш в това щастието си.

Целувам теб и децата най-горещо.

Борис"

Вечна му памет и слава!

Re: Българска бойна слава.

Публикувано: ср мар 04, 2020 11:39 am
от Тайко
„Тази касапница стана все за опълченското знаме... То няколко пъти минава в неприятелски ръце и пак си го взимаха нашите. Загинаха мнозина за него, но го спасиха. Всеки опълченец съзнаваше, че след 500-годишно робство, то беше първото знаме, което развя Българското опълчение, ядката на българската млада войска, и че ако то паднеше в плен, убиваше се куражът на българите и се зачерняше честта на България. Подполковник Калитин се закле в Плоещ, че ще умре, но няма да даде знамето в неприятелски ръце и наистина той честно устоя на думата си.“

Из спомените на опълченеца Мито Анков за битката за спасяването на Самарското знаме край Стара Загора.


Самарското знаме е български боен флаг, един от най-важните военни символи на Българската армия. Създадено е от монахини от град Самара, Русия, и е дарено на Българското опълчение по време на Руско-турската война (1877 – 1878). Единственото знаме в историята на България, наградено с Орден „За храброст“. Във вшити в средата златни кръстове. От едната страна в тях е избродиран образът на Иверската Богородица, а от другата образите на Светите братя Кирил и Методий. Живописните работи са извършени от петербургския художник Николай Симаков, а бродериите от монахините на Самарския манастир.
Пиката на знамето е сребърна и е изработена по проект на граф Рошфор. Знамето първоначално е предназначено за въстаниците от Априлското въстание (1876). По решение на град Самара от април 1877 г. знамето е предадено на великия княз Николай Николаевич за да бъде връчено на Българското опълчение. На 6/18 май 1877 г. в Плоещ делегация от град Самара, начело с Ефим Кожевников и Пьотр Алабин връчва Самарското знаме на Българското опълчение на специална церемония, в която знамето е заковано на дръжката със златни пирони. Последният пирон е закован от стария поборник войводата дядо Цеко Петков, който сваля калпак и с вдигнат към небето поглед възкликва: Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя.
Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие!
Знаменна рота е III-а Опълченска рота с командир, щабс-капитан Попов от III-а Опълченска дружина с командир подполковник Павел Калитин. Знамето се прочува по време на Битката при Стара Загора. Знаменната рота попада под фронтален противников огън. Загиват.... знаменосците... унтерофицер Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк и опълченец С. Минков. Известен в историята остава подвигът на подполковник Павел Калитин, който с героични усилия и цената на живота си успява да спаси знамето от турски плен. Изнесено е от бойното поле след свиреп ръкопашен бой от спонтанно формиралата се Знаменна група-унтерофицер Тома Тимофеев, опълченец Никола Корчев, Павел Малкия, Д. Минков, Попов, Радев, Мицов, Донев, Никола Кръстев, осетинеца Николай Караев-Дудар и др.


На 4 март 1881 г. в българският град Щип е роден човекът, името на когото буди гордост в душата на българите - прославеният войвода Тодор Александров.
"Носещ същата униформа като своите четници, Тодор Александров живее като тях, като се движи пеши, спи на земята, всеки ден на различно място и като се храни много пъти само с хляб. Подобно на своите другари, и той носи пушка, своите 250 патрона, бомби, раница, в която се намира архивата, и която не е по-лека от другите. Когато погледнете външността на този човек ще останете смаяни, като помислите за енергията, която той притежава."
Вестник "Утро", 5 октомври 1923 г.


НЯМА ДА ЗАБРАВИМ, НЯМА ДА ПРОСТИМ

“Писма от ада” на Дженюариъс Макгахан

...Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци, които не били по-цивилизовани от американските индианци. Трябва да си призная, че самият аз, и то не много отдавна, не бях далеч от поддържане на същото мнение. Аз бях учуден и вярвам, че повечето от моите читатели ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища там, където не са изгорени от турците, са в цъфтящо състояние. Те се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички – бедни и богати – се ползуват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише. И накрая процентът на грамотните в България е голям толкова, колкото в Англия и Франция. Питам се дали европейците, които говорят, че българите били диваци, са уведомени за тези факти? И друго, аз мислех, че изгарянето на български села означава изгарянето на няколко колиби, направени от кал, които нямат голяма стойност в действителност и които могат да бъдат възстановени. Бях особено много учуден да установя, че множеството от тези села са наистина добре построени градове, със здрави каменни къщи, че в много от тях живееха сравнително значителен брой хора, които бяха достигнали нивото на всички удобства, и че някои от тези села могат да служат за пример на много английски и френски села. Истината е, че българите наместо диваци, за каквито ги смятаме, са в действителност трудолюбиви, упорити в работата, честни, образовани и мирни хора. Що се касае до въстанието, слаб опит за такова е имало в три или четири града, но в Батак не е имало никакви прояви и дори се вижда, че нито един турчин не е бил убит тук.
Турските власти не претендират да е имало убити турци или пък жителите да са оказали някаква съпротива. Ахмед ага, който е ръководил клането, пристигнал с башибозуците и поискал да бъде предадено оръжието. Жителите отначало отказали, но все пак предложили да го предадат на редовните войски или на каймакамина в Пазарджик. Ахмед ага отказал да позволи това и продължил да настоява оръжието да му бъде предадено на него и неговите башибозуци. След значително колебание и преговори това било направено. Не трябва обаче да се предполага, че това оръжие е било специално приготвено от жителите за въстание. Оръжието е обикновено и всеки християнин или турчин го носи открито. Такъв е обичаят тук. Какво е последвало предаването на оръжието, ще бъде разбрано най-добре с продължение на разказа за видяното вчера. На мястото, където слязохме по главната улица на селището, насъбралите се около нас хора ни показаха край пътя купчина от пепел. В нея можеха да се различат голям брой калцинирани кости. Тая купчина от изгорени убити тела показва, че турците са правели празни и неуспешни опити да изгарят труповете.
Малко по-нататък стигнахме до предмет, който ни изпълни с ужас и жалост. Това бе скелетът на младо момиче, не повече от петнадесетгодишно, захвърлено в хендека край пътя и отчасти покрито с отломките на разрушена стена. То беше все още облечено в женска риза. Глезените – обути с чорапи без стъпала, но малките крака, от които обувките са били смъкнати, бяха голи и поради това, че месото беше изсъхнало, наместо да се разложи, изглеждаха съвършени. На черепа имаше дълбока рана. Богата кестенява коса, дълга почти ярд, висеше все още повлечена в праха. Трябва да се отбележи, че всички скелети на жени, намерени тук, са облечени само в женски ризи. Това нещастно дете очевидно е било съблечено по риза, за да бъде претърсено за пари и скъпоценности или от чиста бруталност, след това изнасилено и убито. Ние говорихме с много жени, преминали всички етапи на мъчението, без последния. Процедурата, изглежда, е била следната: турците хващали жена, събличали я внимателно по риза, оставяли настрана ония дрехи, които са били ценни, и всички украшения и скъпоценности, които тя би могла да носи със себе си. Много от турците поемали грижата да я изнасилят, а последният от тях я убивал или не съобразно какво му е настроението.
На следващата къща ни спря мъж, за да ни покаже останките на своя малък сляп брат, жив изгорен. Видяхме купчинка от изгорени и калцинирани кости. Грубият селянин с мъжествено лице се свлече на земята и зарида като дете. Обезумял, изглежда, той не разбираше, че нещастното сляпо момче е по-добре сега и че той би трябвало да благодари на турците, наместо да плаче за брат си.
От другата страна на пътя имаше два скелета на деца. Те лежаха едно до друго, отчасти покрити с камъни и с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи. Броят на децата, убити в тези кланета, е повече от огромен. Те са били често набождани на байонети. Очевидци ни разказаха как видели малки бебета, набучени на байонети и разнасяни по улиците в Батак и Панагюрище. Причината е проста. Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал вероятно, че само въоръжени хора би трябвало да се броят, но обикновеният мюсюлманин взема това предписание в много по-широк смисъл и брои също така жените и децата. С цел да надуят бройката тук, в Батак, башибозуците са удряли открито бременни жени и убивали неродени деца. С приближаването към центъра на града костите, скелетите и черепите ставаха все по-многобройни. Няма къща, под чиито развалини да не сме открили човешки останки. Улиците покрай тях бяха също така покрити с кости. Пред много от портите жените ходеха нагоре-надолу и провличаха погребална песен. Една от тях ме хвана за ръка и отведе вътре между стените; там, в един ъгъл, наполовина покрити с камъни, лежаха останките на друго младо момиче, с дълги коси, безредно разпуснати между камъни и прах. А майката просто пищеше в агония и биеше безумно главата си в стената. Аз можах само да се обърна и с разбито сърце да излезна навън, да я оставя сама с нейния скелет. Няколко крачки по-нататък друга жена седеше на прага, превиваше се и издаваше сърцераздирателни стенания, които прехвърляха границите на моето въображение. Нейната глава бе скрита в ръцете й, докато пръстите несъзнателно намотаваха и скубеха косите й, щом погледнеше в нейния скут, където лежаха три малки черепа с все още полепнала по тях коса. Как е могла майката да се спаси, а децата й да бъдат изклани? Кой знае? Може би тя е била извън градчето, когато е станало клането. Може би тя е оцеляла с бебе в ръцете, като е оставила трите малки да бъдат спасени от бащата. Или може би, най-ужасното от всичко, тя е била толкова поразена от уплахата, че е оставила своите три малки на съдбата и е спасила своя собствен живот чрез бягство. Ако това е така, не е чудно, че тя скубе косите си по такъв ужасен, несъзнателен начин, когато погледне трите малки главици, лежащи в нейния скут.
Сега вече се приближавахме към черквата и училището. Земята тук е покрита със скелети, по които висят парцали от дрехи и парчета изгнило месо. Въздухът е тежък, с омайваща до припадък миризма, която се увеличава все повече с нашето придвижване напред. Всичко започва да става ужасно. Училището е от едната страна на пътя, черквата – от другата. Ако се съди по останалите стърчащи стени, училището е било обширна хубава сграда, годна да приеме двеста или триста деца. Под камъните и боклука, които покриват пода на височина от няколко фута, лежат костите и пепелта на 200 жени и деца, живи изгорели между тези четири стени. Точно край училищната сграда има широка, недълбока яма. Две седмици след клането в нея били погребани сто тела. Но кучетата са ги изровили отчасти. Вода е напълнила ямата и сега тя се е превърнала в ужасен резервоар за утайките от канализационната система, с плуващи наоколо или наполовина стърчащи в калта човешки останки. Наблизо, върху брега на малка рекичка, която прекосява селото, има дъскорезница. Вирът под нейното колело беше пълен с мъртви тела, които плаваха из водата. Бреговете на рекичката са били по едно време буквално покрити с трупове на мъже и жени, млади момичета и деца, които са лежали там, разкапващи се на слънцето, изяждани от кучетата. Но милостивото небе изляло пороен дъжд над тях, малката рекичка придошла, отвлякла телата и ги разпиляла далеч надолу по своите брегове, през тесните канали и тъмните дефилета, под добелите храсти и сенчестите гори, на четиридесет мили разстояние, чак до Пещера и дори до Пазарджик. Влязохме в черковния двор. Миризмата тук беше толкова лоша, че беше почти невъзможно да се пристъпи. Взехме тютюн в шепите си и като го държахме до носовете си, продължихме нашето разследване.
Черквата не беше много широка, заобиколена от ниска каменна стена, затваряща малък черковен двор, около петдесет ярда широк и седемдесет и пет ярда дълъг. Отначало ние не забелязахме нищо особено. Зловонието беше толкова голямо, че едва можехме да погледнем около нас. Видяхме, че мястото е затрупано с камъни и боклук на височина от пет до шест фута по-високо от нивото на улицата, и след инспекция открихме, че това, което ни се стори маса от камъни и боклук под нас, е в действителност огромна грамада от човешки трупове, покрити отгоре с тънка наслойка от камъни. Целият черковен двор е изпълнен с тях на дълбочина от три до четири фута и ужасната миризма идва именно оттам. Няколко седмици след клането била получена заповед да бъдат погребани мъртвите. Но зловонието по това време станало толкова смъртоносно, че е било невъзможно да се изпълни заповедта или дори да се остане в съседство до селото. Хората, изпратени да свършат тази работа, се задоволили с погребването на няколко тела, хвърлили малко пръст върху други, така както са ги намерили, а тук, в черковния двор, те направили опит да покрият безкрайната грамада от разкапани човешки тела с хвърляне на камъни и боклук през оградната стена, без да посмеят да влезнат вътре. Те са постигнали това само частично. Оттогава кучетата са били на работа там и от тази чудовищна гробница сега можеха да се видят подаващи се глави, китки, крака, стъпала и ръце – в ужасна безредица. Казаха ни, че тук, само в този малък черковен двор, лежат три хиляди души и ние можем добре да го повярваме. Това беше ужасяващо зрелище – зрелище, което ще ни преследва цял живот. Малки къдрави главици се показваха там, в разкапващата се маса, смазани под тежките камъни; малко краче, дълго колкото пръст, на което месото, преди да има време да се разложи, бе силно изсъхнало от ужасната горещина; малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали; деца, които са умрели сред писъци от уплаха и ужас; млади момичета, погинали в плач, ридания и молби за милост; майки, умрели в усилие да заслонят със слабите си тела своите малки дечица... Всички те лежат тук заедно, разпадащи се в една ужасна маса. Ceга те са млъкнали завинаги. Няма сълзи, нито викове, нито писъци от ужас, нито молби за милост. Житото изгнива по нивите, а жътварите гният тук – в черковния двор.
Погледнахме вътре в черквата, почерняла от изгарянето на дървените резби, но все още запазена, без особени повреди. Ниска постройка с нисък покрив, подпрян с тежки и неравномерни арки, които изглеждаха високи само колкото едър човек да може да мине под тях. Това, което видяхме вътре, е ужасяващо до безумие дори за мигновения поглед. Безброй тела, изгорени и овъглени, почернели тленни останки гниеха и изпълваха до половина самата черква, чиито ниски и мрачни арки изглеждаха още по-снизени и по-тъмни. Тяхната картина избождаше окото. Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава степен. Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата. Обходихме селището и видяхме същите зверства стотици и стотици пъти. Навсякъде – скелети на мъже заедно с дрехите и плътта по тях да гният в безпорядък; черепи на жени с коси, провлечени в праха; кости на деца и бебета. Тук ни показват къща, в която двадесет души са били изгорени; там – друга, в която дузина девойки се прикрили, били открити и до една изклани, както предостатъчно го удостоверят техните кости. Навсякъде – ужаси след ужаси.
В селището нямаше кучета. Когато жителите започнали да се завръщат, кучетата били откарани и избесени в покрайнините. Но аз видях една-две котки, угоени и мазни, да лежат самодоволно по стените и да гледат на нас със сънливи очи. Човек би попитал защо хората, които са сега в градчето, не погребват тези скелети и кости, наместо кучета и котки да ги глождят. Там, където селяните са успели да разпознаят костите на свои близки, те са направили известни опити да ги погребат. Но те нямат лопати да копаят гробове, а и сили не достигат от настъпилия глад. Освен това, повечето от останалите живи са жени; те правят безплодни усилия да запазят телата на своите любими близки, като ги покрият с малко земя. Ние намирахме обилни доказателства, че там, където костите са разпознати, за тях се полагаха нежни грижи. Видяхме много добре поддържани гробове, украсени с цветя. Видяхме и други гробове, разкрити от дъжда и кучетата, да показват части от скелета, все още украсен с цветя. Видяхме черепи, положени на земята, на прага или върху оградите на градините, с букети цветя върху тях. Това показваше, че някой се грижеше за тях и че този някой нямаше желание да ги погребе, да ги скрие от погледа си. Аз видях мъртвец, наполовина погребан, с изправено нагоре лице, празните му очи укорително втренчени към слънчевото небе, с букет, грижливо поставен в устата. Но повечето от скелетите и костите нямаше кой да се погрижи за тях. От осем или девет хиляди души, които са съставлявали населението на селището, само хиляда и двеста, хиляда и петстотин са останали живи и те нямат нито сечива да копаят гробове, нито сили да използуват лопатите, ако имаха такива. Но защо турските власти не са ги погребали? Турските власти ще ви отговорят, че са ги погребали и че са останали само няколко за погребване.
От всички жестокости, безумия и престъпления, извършени някога от турците, клането в Батак е между най-страшните. От всички турски безумия и глупости оставянето на тези тела да лежат тук и да гният в продължение на три месеца непогребани е вероятно най-безумното и най-глупавото. Но това градче е разположено на трудно достъпно и отдалечено от главните пътища място. Турците никога не са помислили, че европейци могат да дойдат и заврат носовете си тук. Затова и заявяват така цинично: „Християните не заслужават дори да бъдат погребани. Нека ги ръфат кучетата.“
Ние говорихме с много от хората, но нямахме сърце да изслушаме в подробности историите на много от тях. Ограничавахме се просто да ги питаме за броя на загиналите от всяко семейство. Никой друг метод не би могъл вероятно да даде по-добра представа за ужасния характер на клането и начина, по който цели семейства са били унищожени. „Колко души имаше вашето семейство?“ – питахме ние. – „Десет“ – беше може би отговорът. – „Колко са останали живи?“ – „Двама.“ – „Колко бяхте вие?“ – „Осем.“ – „Колко са останали?“ – „Трима.“ – „Колко души бяхте вие?“ – „Петнайсет.“ – „Колко са останали?“ – „Пет.“ И така нататък за семейства, които са наброявали от пет до двадесет души и от които са останали по един до пет души. Стара жена дойде при нас, кършеше ръце и плачеше по същия безумен начин, без сълзи, за който вече говорих. Когато успяхме да я успокоим, за да чуем нейната история, тя ни разказа, че имала трима стройни хубави синове – Георги, Иванчо и Стоян. Те били оженени за добри и работни невести – Райка, Стоянка и Анка – и имали дванайсет хубави дечица: Ангел, Драган, Георги, Иванчо, Летко, Асен, Богдан, Стоян, Тонка, Гинка, Марийка и Райка. Така че семейството е наброявало всичко деветнадесет души, живеещи под един покрив. От цялото това цъфтящо семейство, от стройните и хубави синове, от работните невести и от дванайсетте хубави дечица останала е само тази стара, нещастна баба. Всички до един били жестоко изклани. От цъфтящото семейно дърво е останало само това безжизнено и изсъхнало стъбло и горката стара жена падаше на земята, биеше се по главата и пищеше в отчаяние. Възрастен мъж ни разказа за своя вуйчо Благой Христов, уважаван старейшина. Той имал пет женени синове, които имали двадесет и седем деца. Семейството наброявало общо с жените тридесет и девет души, събрани под един и същ покрив. От това голямо семейство останали живи само осем души.
Ако имахме време, можехме с часове да слушаме такива истории. В друго семейство от двадесет и пет души останали седем; в трето, двадесетчленно семейство, останали осем души. В много семейства, от десет до петнадесет души, останали от един до пет души. Множество са семействата, унищожени изцяло с нито един останал жив. Палачите, които са извършили това поголовно клане, не са черкези, както се предполагаше, а турци от съседните села, ръководени от Ахмед ага, за когото вече говорих. Батак е бил сравнително богат и преуспяващ. Той възбуждал завист и ревност у своите турски съседи и появилата се възможност за плячка, съчетана с религиозен фанатизъм и претекста за въстание в друга част на страната, изкушили турците. Ахмед ага е ръководил кланетата, но не е бил наказан и няма да бъде наказан. Напротив, той е бил възпроизведен в чин юзбашия и награден с ордени.
Казаха ни, че голям брой деца и млади момичета били отвлечени. Знаеше се в кои турски села те са задържани, но турците отказваха да ги върнат на родителите. Господин Скайлер получи впоследствие списък на осемдесет и седем отвлечени момичета и момчета с указание на имената и възрастта им и с указание на селата, в които те се намираха.
А що се касае до сегашните условия за живот на хората, прибрали се отново тук, просто е ужасно да се помисли. В покрайнините на градчето турските власти са построили няколко дървени навеса, под които завърналите се българи спят, но те нямат за препитание нищо друго освен това, което изпросят или заемат от своите съседи. В допълнение на това с дързък цинизъм и пълно пренебрежение към европейските искания идват заповедите на турските власти да се събират редовните данъци и военни облагания точно така, както това е ставало преди събитията. Ако поставите въпроса пред Високата порта в Цариград там ще отрекат този факт с най-благовидните протести и ще дадат най-дълбоки уверения и обещания, че всичко ще бъде направено, за да се помогне на пострадалите. Но навсякъде хората от изгорените селища идваха при г. Скайлер, за да засвидетелствуват един и същ факт: ако те не платят данъците и военните вноски, над тях надвисва заплаха да бъдат изгонени от заслоните и ъглите на съборените стени, където те са намерили временен приют. За тях е просто невъзможно да платят данъците, а какъв ще бъде резултатът от тези искания, трудно е да се предвиди. Правителството има голяма нужда от пари и трябва да ги намери. Всяко село трябва да изпълни своя редовен наряд от данъци. Живият трябва да плаща за мъртвите.
Ние попитахме за историята на черепите и костите, които видяхме горе на хълма при нашето пристигане в градчето, там, където кучетата лаяха по нас. Казаха ни, че това са костите на около 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба, по-лоша от смъртта. Те били на разположение на своите поробители в продължение на няколко дни – изгарянето и ограбването на града не е могло да бъде извършено за един ден – и през цялото това време до последния ден те са били подлагани на всичко възможно, което горките, безпомощни и треперещи момичета са могли да изживеят в ръцете на брутални диваци. Когато градът бил ограбен и опожарен и всички техни близки изклани, тези нещастни млади създания, чиито най-големи грехове би трябвало да им осигурят спасение, чиито най-долни унижения би трябвало да им осигурят покровителство, са били откарани посред бял ден на хълма, под усмихващия се небесен свод, и там безмилостно обезглавени и захвърлени да гният на грамада.

Мистър Дизраели беше прав, когато си изпробваше остроумието с твърдение, че турците обикновено приключвали връзката си с хората, попаднали в ръцете им, по много експедитивен начин. По-експедитивен от затвора. Наистина турците са експедитивни. Мистър Дизраели, вие сте прав. Откакто направихте вашата остроумна забележка, тези млади момичета лежат вече много дни тук, на грамадата.

Re: Българска бойна слава.

Публикувано: чет мар 05, 2020 6:27 pm
от Тайко
На 5 март 2020 г. се навършват 148 години от смъртта на революционера Ангел Кънчев. Тя го застига едва навършил 21 години, но въпреки това, дал много за родината.
Роден е в Трявна на 11 ноември 1850 г. Установява контакт с българската революционна емиграция и се включва във Втората българска легия (1868 г.). След нейното разпускане се прехвърля в Румъния и публикува „Възвание до българския народ“ във вестник „Дунавска зора“, с което го призовава на борба против османските поробители.
Учи в земеделско училище в Табор (1870-1871 ), след което работи в образцов чифлик край Русе.
Включва се изключително дейно в Национално-революционното движение и през 1871 г. е определен от Българския революционен централен комитет в Букурещ за помощник на Васил Левски във ВРО. В края на август същата година се среща с Апостола в Ловеч и получава от него задачата да се заеме с организационна и агитационна дейност в Северна България. За кратко време успява да разгърне широка дейност.
На 5 март 1872 г. прави опит да се прехвърли тайно в Румъния, но на русенското пристанище е предаден и обграден от турските власти. За да не бъде заловен, измъчван и разпитван, той избира сам да сложи край на живота си.

Последните му думи са: „Да живее България!“.