Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 337
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#11 Мнение от Тайко » пон яну 27, 2020 10:46 am

"Не съм виждал още българи, но които са ги виждали разправят страшни работи. Ротния командир потвърди, че тия диваци българите били и човекоядци. (За да успокоят френските войници от генералният щаб им казали, че срещу тях българите са много малко, а повечето са германци.) Какви ти германци- това бяха българи- брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар и от далеч, целите покрити с косми, с пъклени очи. Тъкмо навлизахме в окопите им и всякаш от под земята изскочиха чудовища, нададоха дивашки викове и като бесни вълци се втурнаха право към нас- с ножове, бомби, ятагани. Ние хукнахме назад, а ония страшилища, надали адски викове, тичат по дирите ни, гърмят, хвърлят бомби, колят, когото сварят. Бил съм се и в други боеве и при Сома и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал. Боже, Боже, Францио, къде ни изпрати?"

Жер Оливие



Трети пехотен бдински полк

Трети пехотен бдински полк е български пехотен полк, взел участие във войните по време на Третото българско царство.

Маршът на полка „Бдинци - лъвове, титани“ е сред най-известните български военни маршове. Широко популярен е във Видин, където го предлагат за марш на града.
Трети пехотен бдински полк е формиран в рамките на първите 8 полка от българската войска под името Трети пеши бдински полк с Указ №41 на 12 октомври 1884 г. с щаб във Видин[2]. Наименуван е на Бдин – средновековното славянско име на града.
В състава му влизат 7-ма ломска пехотна дружина, 9-та берковска пехотна дружина и 15-та свищовска пехотна дружина, като от тях са формирани 4 дружини, именувани от 1-ва до 4-та, всяка от които с по 4 роти, именувани от 1-ва до 16-та. Образувана е и 5-та запасна/резервна дружина.
С указ №50 от 13 септември 1885 г. за командир на полка е назначен капитан Иван Попов, а за командири на 4-те дружини – съответно капитаните Александър Фудулаки, Стефан Тошев, Павел Христов и Симеон Караиванов[3].
С указ №58 от 21 септември 1885 г. капитан Фудулаки е отчислен от полка и е назначен за командир на 1-ва дружина във 2-ри струмски полк, а нейният командващ капитан Георги Марчин - за командир на 1-ва дружина от Бдинския полк. Също така командирът на полка капитан Иван Попов е назначен за командващ на запасната дружина на 1-ви пехотен Софийски на Негово височество полк, като за командир на бдинския полк е назначен капитан Марин Маринов[4].
На 7 октомври се получава заповед на военния министър до 5-а дружина и на следващия ден командирът на дружината капитан Ганчо Георгиев изпраща по тревога 1-ва рота, съставена от 326 души, към Кула и 2-ра рота (с 270 души) - към Белоградчик[5]. С друга заповед също от 7 октомври половин рота от 5-та дружина е изпратена в Брегово за наблюдение на река Тимок от устието към Черномашница[6].
Към 23 октомври 2 дружини от полка са авангард в Дупница, други 2 са частен резерв, едната във Филиповци. На 1 ноември 2-ра, 4-та и 5-а рота от запасната дружина влизат в състава на главния резерв.
През Сръбско-българската война (1885) полкът е под командването на капитан Марин Маринов и влиза в състава на Трънския отряд от Западния корпус.
Полкът участва в боевете при Врабча на 3 ноември и при Сливнишката позиция. Към 4 октомври капитан Маринов извършва контролирано изтегляне от Трън към Брезник; пленени са 10 сърби, а от българска страна има само 4 ранени.
Полкът води бойни действия при Три уши (7 ноември). Там е тежко ранен командирът на полка капитан Маринов, който умира от раните си на 18 декември с.г.
През Балканската война (1912 – 1913) полкът се командва от полковник Георги Тенев и като част от Шеста пехотна бдинска дивизия влиза в състава на Трета българска армия. След смъртта на полковник Тенев при нощното турско нападение при Чаталджа командването на полка се поема временно от полковник Йордан Велчев, а 2 месеца по-късно командир става полковник Иван Петров.
През Междусъюзническата война (1913) полкът е в състава на Шеста пехотна бдинска дивизия, която в началото на войната е в състава на Трета армия, а по-късно е извадена от нея и е дадена в разпореждане на главното командване.

През Първата световна война (1915 – 1918) полкът е в състава на 1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия.[8]

В началото на българското участие във войната полкът разполага със следния числен състав, добитък, обоз и въоръжение:[8]
Числен състав Добитък Обоз Въоръжение
Офицери: 65
Чиновници: 4
Подофицери и войници: 5258 Коне: 452
Волове: 8 Обикновени коли: 73
Товарни коли: 207
Специални коли: 4 Пушки и карабини: 4517
Картечници: 4

Трети полк боеве при Червената стена. Съгласно сключената конвенция през септември 1918 година остава в заложничество. След подписване на примирието полкът се разформирова. По-късно, съгласно предписание №4448 от 1919 година, на 1 юли 1919 година полкът се формира отново, като кадри се вземат от 3-та и 36-та пехотна допълваща дружина.
Преди предаването командирът на полка полковник Минчо Сотиров и знаменосецът подофицер Ангел И. Петров решават да спасят знамето на полка, свалят скъпия плат от дървената дръжка и го скриват. Построяват целия полк и при тържествена обстановка дръжката на знамето, както е била с калъфа, се изгаря, като се оставя впечатлението, че това се прави, за да не се предаде то в плен. На 12 октомври 1919 г. знамето е върнато и на 31 октомври 1926 г. при тържествена обстановка пред очите на цялото видинско гражданство и запасното воинство знамето е наградено със сребърна гривна за спасяването му от плен. В същия ден са наградени и командирът на полка о.з. полковник М. Сотиров и знаменосецът от запаса подофицер Ангел И. Петров със значки за спасяване на знамето.
През 1920 година в изпълнение на клаузите на Ньойския мирен договор полкът е реорганизиран в Трета пехотна бдинска дружина. През 1923 година участва в потушаване на Септемврийско въстание във Видинско и Ломско. През 1928 година полкът е отново формиран от частите на 3-та пехотна бдинска дружина и 6-та допълваща част, но до 1935 година носи явното название дружина.
По време на Втората световна война (1941 – 1945) полкът първоначално е на Прикриващия фронт в района на Елхово (ноември 1940 - януари 1941), след което е в Скопие и Крушевац (април 1941 - юли 1942). В състава на полка влизат гвардейска дружина, както и 22-ри и 23-ти граничен участък. През септември 1944 година 3-ти пехотен бдински полк участва в боевете при Кула.

През годините полкът носи различни имена според претърпените реорганизации:

Трети пеши бдински полк (1885 – 1892)
Трети пехотен бдински полк (1892 – 1920)
Трета пехотна бдинска дружина (1820 – 1928)
Трети пехотен бдински полк (1928 – 1944)

Званията са към датата на заемане на длъжността.
№ звание име дати
Капитан Иван Попов 13 септември 1885 – 21 септември 1885
Капитан Стефан Тошев 21 септември 1885
Капитан Марин Маринов септември 1885
Капитан Георги Марчин 5 ноември 1885
Капитан Стефан Тошев 1886
Подполковник Кънчо Кънчев 1892 – 1896
Подполковник Павел Христов 1894 – 1897
Полковник Васил Делов 1897
Полковник Никола Рибаров към 1904, 1907
Полковник Георги Тенев 1912 – 10 ноември 1912
Полковник Йордан Велчев от 10 ноември 1912
Полковник Иван Петров 1913
Полковник Бельо Христов до 4 ноември 1916
Полковник Минчо Сотиров от 4 ноември 1916
Подполковник Васил Таслаков Първа световна война
Полковник Никола Бакърджиев пролетта 1920 – 1 април 1921
Полковник Рашко Бораджиев 1933 – 1935
Полковник Любомир Босилков 1935
Полковник Георги Йорданов 1935
Подполковник Драгомир Сарафов 1935 – 1938
Полковник Симеон Георгиев 1938 – 1940
Полковник Никола Грозданов 1940 – 1940
Полковник Михаил Ангелов 1942 – 13 септември 1944?
Подполковник Симеон Инджев 1944 – 1945
Полковник Никола Попов 1945 – 1946?
Полковник Неделчо Гетов 1948

Други командири: Марин Куцаров, Янко Драганов, Петър Николаев, Стефан Тасев.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 337
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#12 Мнение от Тайко » вт яну 28, 2020 8:39 am

Винаги съм казвал, че историята, разказана от съвременниците й често се оказва най-истинската, тъй като не е пречупена през призмата на времето.

Няма да ви запознавам с реч, произнеса пред широката общественост или пък в заседателната зала на НС пред политическия елит. Ще ви покажa какво остава един от най-прочутите пълководци на България след себе си и в какво се състои завещанието му. Какви са неговите завети към България и как той иска да посрещне смъртта си. Става въпрос за противоречивата личност на генерал Михаил Савов – отговорникът за едни от най-успешните военни акции, както и за някои от най-пагубните. Генералът, който чрез харизматичността и умението си да въздейства на хората е оказал изключително влияние върху значими събития от историята ни. Смятам, че има какво да извлечем от завещанието му и да се замислим. Приятно четене!



ОТДЕЛ ПЪРВИ

“ 1. в случай, че се помина, желая тялото ми да се пренесе и погребе при моите родители в София;
2. Пренасянето и погребението да стане на мои разноски при най-скромна обстановка. Ако правителството пожелае, погребението ми да стане на държавни разноски, то това предложение да се отклони по един най-вежлив начин, тъй като не се считам достоен за тая висока чест;
3. От гарата тялото ми да бъде пренесено на треторазредна кола нощно време в църквата на гробищата и поставено там, за който случай църквата да бъде драпирана в черно. Тялото ми да остане изложено там един ден и една нощ, за да могат моите приятели и познати, които биха пожелали, да ми направят последното посещение и си вземат сбогом с мене. Два свещеника да се поставят да четат подходящи за случая молитви през цялото време, докато тялото ми бъде изложено. За през нощта да се наемат също двама вардачи.
4. погребението ми да се извърши на следующия ден, след една къса заупокойна служба, без всички ония церемонии, предвидени в устава за гарнизонната служба при погребението на военни лица. Да не поставят никакви военни команди, никакво поставяне тялото ми на лафет, така също предвидената стрелба при спущане на тялото в гроба да не се прави.

Не желая и ордените ми да се носят и излагат, както това става при подобни траурни случаи.
Никакви речи да не се държат.
Не желая никакви венци да се полагат. Единствен венец може да положи само любимата ми дъщеря и нейното семейство.
На гроба ми да се постави плоча точно с следующия скромен подпис:
Тукъ почива Михаилъ Савовъ. Роденъ на 27 Ноемврий 1857 година и починалъ на…

От лявата ми страна, на лявото ми рамо, да се постави малък пиедестал от Витошки гранит, на който да се тури бюста ми, направен по фотографията, приложена тук. Бюстът ми да бъде обърнат към Македония. На пиедестала да се гравират следните думи:
На грядущите поколения да реализират идеята, към която са обърнати моите очи, и който идеал нашите генерации не можаха да реализират поради отсъствието на единство в партиите по въпросите, засягащи външната и вътрешната ни политики.

ОТДЕЛ ШЕСТИ

Целия си живот аз посветих в служене на Отечеството.
Умирам с спокойна съвест, че съм изпълнил до край дълга си добросъвестно. Смятам, че моята дейност като началник на 4-та Преславска дивизия, като началник на Военното училище и като дългогодишен Военен министър (1891 – 1894 и 1902 – 1907 години) е оставила дълбоки следи в средата на българското войнство.
Архивата на Военното министерство, тая на Народното събрание и Държавната архива ще установят, че инструментът, с който моите бойни другари, заедно с мене, опирайки се на яките мишци на храбрия български войник, покрихме с неуведаема слава нашите военни знамена по бойните полета на Тракия и Македония през 1912 – 1913 години, на ¾ във всяко отношение е създадено от мене.
Никой не е непогрешим в своята дейност. И аз, през време на тая дълга, разнообразна и много сложна дейност, не съставлявам изключение. Но смятам и съм дълбоко убеден, че ония, които ме атакуваха, направиха много по-големи грешки.
Една криво разбрана династическа политика, която намираше интерес да компрометира и унищожава всички характерни и издигнали се с заслужен авторитет държавници и висши военни, намери пълна подкрепа в тоя начин на действие в някои наши политически групи. И ето защо, в тежките критически обстоятелства, които преживява Отечеството, не се намериха личности, около които да се групира нацията, за да излезе от тежката морална криза, в която изпадна, поради събитията.
И днес има признаци, че старият начин на действие от надлежните фактори не е забравен. А между това, политическото положение на нашето отечество е сто пъти по-трудно, отколкото в миналото. Черни облаци се вият над бъдещето на България и грозят да я обградят.
Само едно по-голямо съгласие между всички поменати по-горе фактори ще я изведат на спасителния бряг.
Тоя трудолюбив, храбър и доблестен български народ напълно заслужава една по-добра участ.
Бог да пази България.“

Генерал-лейтенант Михаил Савов

София, 25 юли 1928 година

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 337
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#13 Мнение от Тайко » ср яну 29, 2020 9:03 am

29 ЯНУАРИ
На днешен ден :

1916 г. В хода на Първата световна война двадесет и трети Шипченски полк овладява Елбасан и излиза на Адриатическо море.
Двадесет и трети пехотен Шипченски полк е създаден с указ № Н/19.01.1889 г. на княз Фердинанд I. Той е образуван от 3-та и 4-та дружина на 12-ти пехотен Балкански полк. Знамената на тези дружини стават полковите знамена на новосъздадения 23-ти пехотен полк. През Балканските войни от 1912 - 1913 г. 23-ти пехотен Шипченски полк участва в обсадата и превземането на Одринската крепост на 12-13 март 1913 г.





Реч на Н.В. Цар Борис III Обединител към българското войнство и българският народ през 1937г. в София по случай деня на храбростта и Българската армия и освещаване на новите бойни знамена



„Драги офицери,подофицери и войници,драги мои бойни другари. Днес е денят на храбростта и големият празник на нашата родна войска. Днес честваме ония велики добродетели с които българското войнство е служило и служи на Родината и с които то създаде безсмъртни подвизи и легендарни епопеи. Под своите бойни знамена, скромните, но велики по дух български воини изпълниха вярно и самоотвержено върховния си дълг към Отечеството. Под тях те жънеха неведома слава, но не лично за себе си, а за българското име. Под тия знамена те показаха как беззаветно може да се обича България и как достойно може да се мре за нея на полето на честта. Поклон смирен пред светлата памет на падналите за Родината наши герои, почит и признателност към техните живи сподвижници. Днес тия бойни знамена, покрити с лаври на победите, тия светини, скъпи на всяко българско сърце ще отнесем благоговейно в Пантеона на българската прослава, за да бъдат запазени за вечни времена за назидание и вдъхновение на грядущите поколения.

Доблестни воини,
Светата църква изпроси благословението на Всевишния над родната войска и освети новите знамена които аз с вълнение и гордост предавам днес на вашите части.Свещени емблеми на България, нека те се веят винаги високо и гордо над вас, да сплотяват волите и сърцата ви за единна, вярна и предана служба на Родината. Славата, добродетелите и традициите, одухотворени в победните знамена, които отнасяме на съхранение,преминават в нашите нови знамена. Те занапред ще ви напомнят делата на героите, ще ви сочат величието на саможертвата и на честно изпълнения дълг, ще ви напътствуват в светлия път, водещ към благоденствието, мощта и щастието на България.

Офицери,подофицери и войници! Вземете вашите нови полкови светини и служете под тях на Отечеството с верността и усърдието, присъщи на българската войска. Пазете ги светли и неоскверними и ги покрийте със слава и чест, за да бъдат винаги истински щит и опора на Родината и гордост на Българския народ!
Да живее България!
Да живее храбрата българска войска!“
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 337
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#14 Мнение от Тайко » чет яну 30, 2020 9:07 am

На днешната дата, през 1894 г. е роден Н. В. цар Борис III Обединител - последният държавен глава, който заслужава да бъде наричан "държавен глава" в България.
#ПоЦарБорисовоВреме днешните "глави" щяха да са гости на Обществена безопасност или да са на нивите, където им е мястото.



Всемогѫщи прави Боже,
молимъ Царя ни пази!
Дай му сили, за да може
зли поврати да срази!

За погромъ на враговетѣ
и за славни бѫднини,
Боже, Царю на Царетѣ,
дай на Царя свѣтли дни!

А на българското племе
ума, Боже, просвѣти,
съсъ любовь да сѣ обемѣ
и задружно процъфти.

Чрезъ съгласие да може
силна воля да развий,
чрезъ напрѣдъкъ дай му, Боже,
славно име да добий!



https://www.facebook.com/greatbulgarian ... 2716/?t=45



Реч на Н.В. Цар Борис III Обединител към българското войнство и българският народ през 1937г. в София по случай деня на храбростта и Българската армия и освещаване на новите бойни знамена



„Драги офицери,подофицери и войници,драги мои бойни другари. Днес е денят на храбростта и големият празник на нашата родна войска. Днес честваме ония велики добродетели с които българското войнство е служило и служи на Родината и с които то създаде безсмъртни подвизи и легендарни епопеи. Под своите бойни знамена, скромните, но велики по дух български воини изпълниха вярно и самоотвержено върховния си дълг към Отечеството. Под тях те жънеха неведома слава, но не лично за себе си, а за българското име. Под тия знамена те показаха как беззаветно може да се обича България и как достойно може да се мре за нея на полето на честта. Поклон смирен пред светлата памет на падналите за Родината наши герои, почит и признателност към техните живи сподвижници. Днес тия бойни знамена, покрити с лаври на победите, тия светини, скъпи на всяко българско сърце ще отнесем благоговейно в Пантеона на българската прослава, за да бъдат запазени за вечни времена за назидание и вдъхновение на грядущите поколения.

Доблестни воини,
Светата църква изпроси благословението на Всевишния над родната войска и освети новите знамена които аз с вълнение и гордост предавам днес на вашите части.Свещени емблеми на България, нека те се веят винаги високо и гордо над вас, да сплотяват волите и сърцата ви за единна, вярна и предана служба на Родината. Славата, добродетелите и традициите, одухотворени в победните знамена, които отнасяме на съхранение,преминават в нашите нови знамена. Те занапред ще ви напомнят делата на героите, ще ви сочат величието на саможертвата и на честно изпълнения дълг, ще ви напътствуват в светлия път, водещ към благоденствието, мощта и щастието на България.

Офицери,подофицери и войници! Вземете вашите нови полкови светини и служете под тях на Отечеството с верността и усърдието, присъщи на българската войска. Пазете ги светли и неоскверними и ги покрийте със слава и чест, за да бъдат винаги истински щит и опора на Родината и гордост на Българския народ!
Да живее България!
Да живее храбрата българска войска!“





„Царят (бел. ред. цар Борис III) е прелестен млад човек на 33 години. Той говори английски със съвършенство и е много осведомен по американските работи. Когато пътува из страната със своя автомобил, той влиза в близък допир с народа си, където и да отиде. Той спечелва сърцата поради своето непринудено и естествено държание, съвършено лишено от престореност.

Никой държавен глава в света не е по-демократичен и по-приятелски от този млад човек, потомък на една велика династия, който искрено се стреми да направи всичко, що може за своя народ.“

„Дейли Телеграф“, Великобритания, 28 декември 1928 година:

„И ако един българин е по-демократичен от другите – това е царят. Една вечер, когато биволите се прибираха всред облак прах, Негово Величество ме прие в едно старо българско стопанство. Тук, в долината на розите, той живее като всеки заможен селянин всред цветята и планината, които обича. По-късно царят ни отведе с автомобил през хълмовете, където той познава всеки земеделец по име, и ние узнахме, че всеки път, когато може да има кратка почивка, той обикаля провинцията със своя пътнически автомобил, който кара самичък. Той яде скромно в най-бедните села, говори с мъжете, жените, децата, които го гледат по-скоро като другар, отколкото като човек, който живее в дворците; когато няма друго жилище, той се връща да спи в автомобила си. Заедно с кръвта на Людовик XIV, царят е наследил латинското достойнство и чар. Чувствителен и сериозен, той е крайно привлекателна личност. Той страни от всяка форма на публичност и предпочита да пътува инкогнито. Недоверчив към всичко прекалено модерно и към всички внезапни нововъведения, той още си служи със спалнята, в която е спал като дете и отказва да смени каквото и да било от викторианската мебелировка в дворците си. Традицията значи много нещо за него и макар да е много млад, поради войната той не е имал младост. Той се отнася към отговорностите си сериозно и съчетава съзнанието за дълга с едно живо човешко съчувствие. „
3
Н.В. цар Борис III и неизвестен мъж в планината, близо до Седемте рилски езера, 1929 година; снимка: lostbulgaria.org

„Летем светем“, Чехословакия, 15 декември 1927 година:

„Българският цар Борис е много обичан от широките маси на своя народ. Днешният български цар по възпитание и схващания е българин. Обичан е не само заради любовта си към България, но главно заради своя демократичен характер, който го сближава с народа. България вече се съвзема от раните, които й нанесоха войните. Благодарение на усилията и дипломатическите способности на цар Борис, днес и международното положение на България е много добро“.

„Ливинг ейдж“, САЩ, май 1929 година:

„Цар Борис спечели сърцата на своя народ още от първия момент на своето царуване. Със своята естествена скромност, лишена от всеки признак на парадност, той не можеше да не направи това. Днес той не само е първият гражданин на българската държава, но и най-популярната личност в нея. Той е познат навсякъде и на всякого, защото постоянно се събира със своите поданици. Веднъж го виждаме придружен от близките си приятели, да се катери по планинските върхове, друг път се бори с вълните на Черно море в моторна лодка, а трети път, сред зима, можем да го видим да извлича автомобила си от някоя преспа с помощта на неколцина селяни. Театри, концерти, войскови и народни празненства, всички важни събития са удостоени с неговото присъствие. В часове на народна трагедия той също пръв се устремява в помощ на своя народ. Хуманноста е главната характерна черта на цар Борис. Той първо е човек, после цар. България е много щастлива, гдето има за свой владетел цар Борис.“

„Ниър Ийст“, Великобритания, 7 февруари 1929 година:

„Има един българин, който напълно заслужава възхищението на Европа, загдето води държавния кораб през време на най-големите бури и запази мира вътре в страната. Аз говоря за цар Борис, чийто голям такт, широко познаване на международните въпроси, безстрашие и чар правят от личността на този монарх една от най-привлекателните в Европа. Цар Борис винаги се отъждествява най-първо със своя народ. Току-що се съобщи, че той е прекарал целите коледни празници с пострадалите от земетресението (бел. ред. през 1928 година земетресение с магнитуд 6,8 по Скалата на Рихтер удря България), като е живял на лагер сред тях, като е ходи от място на място да надзирава работата по възстановяването и за да раздава помощи от своите скромни средства.“
Н.В. Цар Борис III със свои приближени по време на ловен излет из Рила, 30-те години на ХХ век; снимка: lostbulgaria.org
Н.В. Цар Борис III със свои приближени по време на ловен излет из Рила, 30-те години на ХХ век; снимка: lostbulgaria.org

„Национале“, Италия, 30 март 1929 година:

„Владетелят на България има интуицията да се приближи до народа, да го опознае, да заживее за него и да направи да бъде обикнат. Той е скромен, демократичен, строго безпристрастен и се вслушва във всички и на всички дава указания за онова, което трябва да се направи за доброто на Отечеството и отстраняването на щетите, причинени от войната. И той не само че не затвори на никого вратата на Двореца, но пожела да везе сам в малките къщи и в хижите на селяните, за да узнае най-добре техния живот, за да разбере без посредници какви са техните нужди и желания, за да даде своята подкрепа. През последното земетресение всички можаха да видят какво е било сърцето на младия цар. Няколко чака след бедата цар Борис бе вече на самото място, откъде не искаше да мръдне, въпреки опасностите, преди да се осведоми дали всички ранени са извадени изпод развалините и преди да е казал лично по една утешителна дума на всички пострадали. От това се разбира, колко малко са днес владетелите с популярност като него и така награден от симпатията на народа. Като политик цар Борис има голямата дарба да обмисля добре решенията и да желае да бъде осведомяван по всеки вътрешен и външен въпрос. Познаващ всички въпроси, той следва девиза: да се осигури преди всички благото на България. Освен от твърдата увереност от съвземането на своята страна, цар Борис се крепи и на силна религиозна вяра, която не се ограничава във външните проявления, но живее в едно чувство, внедрено дълбоко в неговата душа. Помнещ последния завет на майка си – когато бъдеш повикан да царуваш, бъди добродетелен владетел. Той се е посветил напълно на своя народ. Неговите добродетели са целесъобразни: той съветва, ръководи ,заповядва, давайки винаги пример за пожертвователността, работа и постоянство. Народът признава неговите заслуги, разбира целите му и го следва, отвръщайки с една силна обич. От това единение между монарха и народа, от тая общност на намерения, от тоя неугасим жар, който въодушевява владетеля и поданици, не може да не дойде щастливата последица на едно бързо подобряване на стопанските условия на България. С цар Борис България може да отиде далеч и в едно ново време ще напредне сигурни тъй, че ще учуди цяла Европа.“
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на ср фев 05, 2020 9:02 pm, променено общо 2 пъти.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 337
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#15 Мнение от Тайко » пет яну 31, 2020 10:01 am

Балканската война през погледа на един английски журналист


Първите десетилетия на XX век са епоха на превратности и геополитически промени. Световната карта е на път да се промени завинаги. През тези години, наскоро освободилата се България все по-често става обект на внимание от страна на световните сили, които я определят като една от най-бързо прогресиращите държави на Стария континент.

Избухването на Балканската война прави така, че през 1913 година новините за случващото се на Балканите се превръщат в основна тема сред световната общност. В тази връзка не е случайна и появата на репортаж за България на страниците на National Geographic. Той е направен от Фредерик Мур и излиза само месец преди превземането на Одрин (13 март 1913 година).

В следващите редове ще ви представим този репортаж. Неговата автентичност ни позволява да се върнем в 1913 година и да усетим събитията така, както ги описва Мур.

Войната, която “Съюзниците” поведоха срещу Османската империя, обещава да доведе до окончателното решаване на многовековния Източен въпрос. Турците не бяха отблъснати изцяло в Азия, но все пак бяха изтласкани достатъчно в тази посока, за да се сложи край на властта им над подчинените европейски народи. Това е решение, на което страните, които нямат материален интерес от поддържането на османския режим, отдавна се надяват.

Преди векове турците тръгнали от Мала Азия с идеята да завладеят света за своя пророк Мохамед. На изток те пренесли вярата си в Персия, Индия и Китай, а на запад – в Европа. В Европа те успели да си проправят път чак до вратите на Виена, подчинявайки народите в югоизточните части на континента. Но макар да покорявали и да се налагали със силата на меча, турците установили, че изповядващите християнството народи на Югоизточна Европа са сред най-твърдоглавите и неподлежащи на обръщане в тяхната вяра.

Оттеглянето на турците от Балканите беше сравнително бързо. Постепенно, понякога без чужда помощ, понякога с подкрепата или изцяло с усилията на една или повече от Великите сили, покорените християнски народи възвърнаха своята независимост. През последните сто години от османските владения се създадоха днешните държави Румъния, Гърция, Сърбия и България, а Черна гора, която винаги е била независима, получи конкретни граници и признание. Малко по малко въпросът за съществуването на Турция в Европа беше стеснен, докато в началото на настоящата война подвластните на султана европейски територии обхващаха единствено провинциите Македония и Албания и Одринския вилает.

Няма причини балканските съюзници да не са изгонили турците от Европа преди десет или дори двайсет години, стига да биха могли да се разберат за разделянето на териториите и да биха имали смелостта да се опълчат срещу европейските диктатори. Но защото са гърци, българи и сърби, пръснати из Европейска Турция, всяка малка държава с огромни амбиции предпочиташе да остави годините да се изнижат в надежди някой политически обрат сред Великите сили да проработи в тяхна изгода. В крайна сметка, ако не народните маси на балканските страни, то поне техните водещи държавници загърбиха дрязгите и съперничествата си и – след като се споразумяха в началото на 1912 г. – няколко месеца по-късно започнаха настоящата война, уверени в своя успех.
Балкански съюз

Когато страните бяха готови, те поставиха на турците условия, за които знаеха, че гордостта и арогантността на мохамеданите. Зад мотивите на съюзниците се криеше дълбокото желание да си отмъстят. Турците решиха да изберат войната пред исканията на Съюзниците. Бяха уверени, че ще могат да обуздаят съюзниците, ако не и да ги изтласкат отвъд границите им. Една след друга военните части от Мала Азия минаваха през Цариград с викове “Напред към София!”.

Очевидно планът на турците беше първо да разбият българите и по-късно – след като вече са се справили с този най-страшен противник – да насочат своето внимание към това да накажат другите държави. Турците обаче не бяха в състояние да се справят дори с първата задача, която си бяха поставили. Те са бавен народ. Мисля, че Фон Молтке беше казал, че турците започват да защитават някаква позиция едва тогава, когато някоя друга армия би обмисляла капитулация.

В България армията се отличава с бързина и френски устрем. Българските офицери, които от години се подготвят за тази война, поглъщаха историята на Наполеон и планираха да следват неговата бързина на движение. В Софийския клуб винаги се обясняваше, че когато българите нападнат, те бързо и стремително ще тръгнат към Цариград. Представете си как тази малка нация, която има само около три милиона жители и която обикновеният американец е свикнал да си представя като примитивна страна на “южняци”, мобилизира армията си от 350 000 души. Само две седмици след като бяха призовани на оръжие, нейните сили бяха на лагер зад граничните планини, готови да преминат границата в момента, в който от София дойде съобщение, че мирът окончателно е нарушен.

Тези, които дори и малко познават турчина, могат да си го представят – на фронта, как получава новината, че собственото му правителство е обявило война на българите и сърбите, без да чака тези страни заедно с Гърция да последват примера на Черна гора.

Новината създава у турчина усещане на голямо удовлетворение. Но тъй като е бавно подвижен и като общо е мързелив, лагерът му не се вълнува от вестите като българския. Той бавно се събира на малки групички със своите бойни другари, коленичи и благодари на Аллаха, прави кафе и свива цигара, след което прекарва щастливо вечерта около лагерния огън в приказки как ще накара българските момичета да танцуват на неговата музика, когато нахлуе в България и българите изоставят жените и децата си в негова власт.

Но всъщност самият турчин – а не българинът – щеше да скача и да бяга, за да се измъкне от пътя на противника. Българите минаха през проходите със скорост, която изуми военните командвания на другите държави и след три следващи бързо една след друга кратки битки турците бяха отхвърлени към закътаните позиции на линията при Чаталджа, на около 30 мили от Цариград.

Българите обаче не спряха при Одрин. Като се задоволиха да покрият крепостта само с толкова хора, колкото са достатъчни да пазят гарнизона да не избяга и да не получава допълнителни провизии, те продължиха напред към своята цел.

И какъв беше резултатът от това, че стигнаха до окопите на Чаталджа в рамките на три седмици, след като нападнаха турските линии? Резултатът беше забележителен. Толкова страховит, че почти всяка нация би сключила мир без повече битки и би платила всички контрибуции, които съюзниците биха счели за справедливо да поискат. Но душата на турчина е от различна материя. Неговата религия не е нещо, което сериозно ще се замисли за прахосването на плътта и кръвта на този свят.

Турците имаха може би 400 000 души, пръснати из територията на Европейска Турция, но при Чаталджа успяха да съберат едва около 70 000 боеспособни войници за защитата на Цариград. Другите бяха в разход по различни причини: някои бяха убити в битките, други бяха станали негодни поради болестите и глада, трети бяха в плен, четвърти бяха затворени в различните гарнизони – като тези в Одрин, Янина и Скутари – а на пети беше отрязан пътят за отстъпление и бяха принудени да търсят укритие в планините.

И все пак с тези 70 000 души турците успяха да удържат позициите при Чаталджа.
Българската пехота на позиция преди щурм, Чаталджа

Там те започнаха да се сражават. В това тясно пространство българите вече не можеха да обхождат фланговете им с бързи маневри. Морето от едната страна и тежките оръдия на турските крайцери от другата ограничаваха възможностите за атака до тясната крайбрежна равнина, което позволи на турските войници да заемат окопите и редутите и да подложат на непрекъснат обстрел напредващата българска пехота.

Въпросът е дали сега – след като Лондонската конференция се провали и боевете бяха подновени – българите ще успеят да преодолеят линиите при Чаталджа.

Превземането им изглежда възможно единствено посредством бавно и мъчително миниране и окопаване; с други думи, единствено чрез тежки и самопожертвувателни усилия.

Българите стигнаха със силата на оръжието до Егейско море. Вече говорят за флота, който имат намерение да построят, и планират да имат кораби както в Черно море, така и в Егея, като по този начин контролират – без да го владеят – големия воден път, който свързва тези морета. Един поглед към картата е достатъчен да покаже колко прекрасна позиция ще имат българските армия и флот във всяка следваща война с Турция.

Като предложиха да върнат на Турция достатъчно широка ивица земя, която да позволи Цариград да се свърже с Дарданелите – предложение, което беше отправено на неуспешната Лондонска конференция – българите засвидетелстваха своето желание да не влизат във високата европейска политика. Ако завземат желания Цариград и Дарданелите – т.е. цяла Европейска Турция – българите отведнъж биха влезли в сферата на политиката, която кара Великите сили да се разделят на две балансиращи групи, за да поддържат мира в Европа. Любопитно е, че българите изглежда имат малко желание да владеят града, който – както един техен водещ държавник изтъкна пред мен – е причинил разрухата и падението на всяка империя, която го е притежавала.
Карта на Балканите според Лондонския мирен

За разлика от гърците българите не са мечтатели и нямат имперски амбиции. Те са много твърдоглави, както е установил всеки изследовател, който е писал за тях. Те са изключително практични, дори повече от сърбите и черногорците, които също са славяни.

А що се отнася до турците, те масово ще се върнат в Азия, като продадат земята си за колкото могат или позволят да им я вземат, тъй като християните искат да си отмъстят. Ще си отидат същите, каквито са дошли преди векове, малко променени от своето съжителство с европейските народи, които са запазили такива, каквито са ги намерили през Средновековието – с цялото варварство на средновековна Европа, с нейната живописност и цветове, с нищетата и сляпата вяра.

Но на уголемените балкански държави изглежда спокойно можем да предскажем бърз прогрес, тъй като вече видяхме как всички те в много трудни условия вече са изпълнили поне отчасти амбициите си да възприемат цивилизованите институции на Европа и да развият образованието, морала и материалното си благополучие.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 337
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#16 Мнение от Тайко » съб фев 01, 2020 9:10 am

На днешният ден 1 февруари през 1945г., антибългарските комунисти започват целенасочени избиване на българската интелигенция.
Генерал Теодосий Даскалов
Внук на Бачо Киро!
Син на дъщерята на великия българин, Димитра!
...
Убит на 1 Февруари 1945г.!



75 години от ''Кървавия четвъртък'' - заповяданото от Москва клане над българския национален елит в окупираната от Червената армия България след 9.09.1944г.
Част от жертвите на 1-ви и 2-ри върховен състав на ''Народния съд'', разстреляни на 1 срещу 2.02.1945г.
При заповяданото от Москва клане на българския национален елит, извършено от комунистите тогава са убити трима регенти, 22 министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери и 8 царски съветници.
Убийствата са важен етап от процеса на унищожение на елита на България в условията на съветска окупация като път към увековечаване на комунистическата диктатура и установяване на пълното господството на Москва в страната. Съдбата на български регенти, министри, народни представители и генерали е предрешена от статута на България след 9.09.1944г. - на държава, победена без бой и окупирана от Червената армия с всички произтичащи от това отрицателни последици.
Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е студена, тиха, с лек вятър. Осъдените на смърт са извеждани от подземията на Съдебната палата със завързани ръце и товарени в шест камиона, които чакат в двора към входа откъм ул. ''Алабин''. Забранено им е да викат, протестират, да вдигат шум въобще.
Ето какво си спомня Царица Йоанна за тази зловеща нощ: '' На осъдените, преди да ги убият бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията...Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. ''Алабинска''.
По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: ''Помощ'', но веднага му бе счупен черепа с приклад.
Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: ''Не трябва да плачем за нас, а за България.'' И запя националния химн ''Шуми Марица“. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.…
В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези ''вече готови“ ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце…Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит..
…Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно - запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там не се узна повече нищо… Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя Съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от ''Кървавия четвъртък“. Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години.“
Преди това в софийските гробища се провежда един спектакъл на абсурда, немислим и разтърсващ. По някаква налудна приумица партийния секретар на екзекуторската група Кольо Петров-Моряка решава да проведе … ''партийно събрание”! Да, да, там, в гробището, пред зеещите ями и в присъствието на осъдените. Началникът Веселин Георгиев изтъква огромното доверие на партията оказано на определените екзекутори за изпълнението на политическата задача, допълва го Моряка, който натъртва, че всичко трябва да приключи по-бързо, за да бъдат изправени пред свършен факт представителите на Англия и САЩ в Съюзническата комисия. Трети говори другият партиен активист и злодей Лев Главинчев, който се обръща към осъдените - трябва да разберат, че каузата им е бита карта, че напразно са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще, извадили при това голям късмет, защото имало предложение да бъдат бесени. Прекъсва го подполковник Георгиев: ''Губиш ни времето, Левчо. Без формалности''. Освен взвода за убийства, на това безумно представление, на масовата екзекуция, на човешката кланица присъстват още другарите Цола Драгойчева, която отговаря за ''Народния съд'' в ЦК на БКП, Фердинанд Козовски, Изидор Леви (Бачи Зеев), а в разстрела пряко се включват Лев Главинчев, Веселин Георгиев и Кольо Моряка, дори се скарват кого да убият. След години В. Георгиев се хвали в пиянски компании: ''Лично пролях синята кръв на Кирил!”, но същото ще твърди и Лев Главинчев - ''Аз ликвидирах княза, Филов, Станишев и генерал Михов.''
Кольо Моряка пък е още по-категоричен в спомените си: ''Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата, на мене се пада тази чест. Князът е мой и не го отстъпвам на друг. Весо (Веселин Георгиев) се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го ''взех” Кики…''
В световната история само българските убийци-комунисти със стара дата ще се карат кой кого е застрелял!?
Версиите за случилото се в тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашният началник на служба ''Паркове и градини'' в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите. Според него мястото, определено за екзекуцията е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, а не униформени, въоръжени с шмайзери. Екзекуцията е започнала с разстрела на княз Кирил, после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите. ''Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов. Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите. После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно. Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора. Уби го Главинчев.''- разказва свидетелят Цеко Алексиев след години.
Не минало и без мародерство от страна на палачите. Типично по комунистически убитите са ограбени. Вземали са от жертвите всичко ценно - пръстени, часовници, златни халки. Един от по-нисшите чинове събува ботушите на убития княз Кирил Преславски.
Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа - в тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб трима регенти, 22 министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз.
Нюрнбергският трибунал се ''отчита'' със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският '''народен съд'' с всичките си областни състави директно избива 2 730 държавници.


Разказ на един от помощниците на Лев Главинчев, може би най-големия комунистически сатрап, за случващото се през първите седмици след 9 септември.

… В началото арестувахме само офицери, министри, бивши управници, търговци – изобщо богати хора. Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, политзатворниците – също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци“. Главният щаб на „гвардията“ бе хотел „Славянска беседа“ – бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчинен на Лев Главинчев, един от най-жестоките убийци по онова време. Отделът, ръководен от него, беше от 29 души, които се разделяха на групи от двама или трима, като при акция за арестуване вземаха и войници от дадените за охрана на военното министерство. Освен със „Славянска беседа“ „гвардията“ разполагаше и с „Дома на слепите“, затвора, ареста на Съдебната палата, сградата на „Московска“ № 5, както и някои други сгради, една от които на улица „Княз Александър I“ – по-късно тя стана банка.
Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите – принц Кирил и генерал Михов. Докараха ги лека кола, а ги откараха към затвора с жандармерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена. Пак в „Славянска беседа“ доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери (ШЗО). Наши „гвардейци“ го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж – уж се е самоубил. Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. „Гвардейците“ ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала имаше случаи, ако в къщата, дето извършвах¬ме ареста, нямаше други и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиването ставаше с чук или заколване с права лопата.
Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнехме в „Славянска беседа“, където спяхме, пиехме ракия, вино, коняк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извършени от нас, не изчезваха. Не зная дотогава колко души съм убил – аз или общо нашата „ударна група“, ръководена от Лев Главинчев. Освен нашата имаше още десетина „ударни групи. Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск намерехме ли ценни неща – злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме първо джобовете; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове. Арестуваният обикновено не протестираше. Но ако протестира, го убиваме. Имаше такъв случай – човекът беше много богат, живееше на площад „Славейков“ и улица „Солунска“. От касата извадихме над 20 килограма злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: „Грабители, разбойници!“. Главинчев я застреля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава над гърдите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 милиона лева, е те бяха много повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля. После си напълнихме джобовете – кой колкото може да вземе. Главинчев сложи останалото в едно куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милицията. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете. Арестувахме хора навсякъде – в София, в Банкя, в Бояна, в провинцията. Може би от всеки 10 души убивахме по 6 или 7. Някъде през ноември 1944 г. ни пратиха на фронта да арестуваме офицери …




МЪЖЕ на ЧЕСТТА

Българската армия през Балканската война

"Българите атакуваха с невероятно презрение към смъртта. По цели полкове отведнъж се откъсваха и се хвърляха в огъня, без да мислят за прикритие и даже без да стрелят. Само на нож.

Биеха се като вбесени и смъртта за тях е нищо. Мълчаливо, с насочени щикове се спускаха към фортовете. А дъждът вали и вали. Мини експлодирваха и разкъсваха напредващите. По цели редици падаха българите, мълчаливо, без ох. Телени мрежи се изпречваха. Напред, напред!

Бият се човек срещу човек. Не стрелят, а се душат, прехапват си гръкляните, бият се с приклади, саби, крака и зъби и се мушкат с щиковете. Това всяваше дива уплаха у редифите - турското суеверно опълчение.

А дъждът вали и вали. Минава се през полета, осеяни с трупове и леш, през реки, почервенели от кръв. Хиляди бяха загинали по тези хълмове. А дъждът вали и вали. От дни вече войниците нямат сух конец на гърба. А сън - кой помни какво е сън? Напред, напред!

Сред бури и дъждове, по пътища, които вече не са пътища, а блата - мълчаливо, без звук да издаде, пехотата си пробиваше път. А дъждът вали и вали. Когато конете изнемогваха или се плашеха от трясъка, то войниците се впрягаха и теглеха оръдията.

Турците отстъпваха, отстъпваха пред този страхотен мълчалив неприятел. Напускат позициите, без пушка да е пукнала, и бягат. Избухнала е необикновена паника, пред която офицерите са безсилни. И тази паническа уплаха се разливаше като бързо действаща отрова. И сега вече спиране няма. А дъждът вали и вали.

Махмуд Мухтар паша на кон се отправя към бойната линия и насреща му тичат с крясъци куп редифи. Генералът вади саблята и почва да сече. Свитата му също сече, стреля, тъпче с конете и някои от бягащите се спират и почват да стрелят, ама си изпукват патроните на халос. Генералът се носи в кариер из полето, дава заповеди, тика напред...

А войниците и офицерите, обезумели, мислят само за спасението си. Без видима причина една голяма армия внезапно се хвърля в див бяг, зарязва всичко и изхвърля от себе си всичко, което пречи на бягането. Тук има само един закон: спасявай се, ако ще и светът да загине!

А дъждът вали и вали. Разхвърляно се търкаля цялото съоръжение, всичко е зарязано. Топовете са потънали в калта. Артилеристите са разпрегнали конете и са избягали с тях.

С войниците бяга и селското население. В дълги редици с жени и деца, в биволски коли се нижат сред войниците и увеличават бъркотията. Полуголи разплакани деца, плачещи жени шляпат боси в калта.

Хаос докъдето очи виждат. Влачи се на юг и завлича в широк поток отчаяни, викащи, ранени, умиращи, изгладнели, окаляни войници, селяни, жени и деца, като голяма тинеста река - влачи се безспирно по полето сред проливния дъжд.

Наоколо горят селата. Навсякъде трещят топовете. Навсякъде мъкнат ранени, мокри и премръзнали. Няма санитарни коли; няма даже вода за измиване на раните.

Гърмеше и се святкаше, бушуваше необичайна за сезона буря. Турците викаха: „Аллах ни наказва!"

А смелостта и презрението към смъртта у българите растеше и след първите успехи достигна до гигантски размери. Българите не усетиха бурята. Буйстваха като поток, който всичко завлича. Спиране нямаше. Колкото и да паднеха, празнините незабавно се попълваха.

Офицерите и генералите даваха заповеди за спиране, за връщане, за да не се дават излишни жертви - никой не ги слушаше. Този поток не можеше да бъде спрян. Нямаше земна сила, която би могла да го отклони.

Напред през животински трупове, напред! Най-много да отстъпи една крачка встрани, за да не сгази гърчещия се още. Напред, напред!

А дъждът вали и вали. В тези часове не остана никакво размишление, никакво себепредпазване, никакъв план. Само напред и напред!

Който от българите остана жив, имаше само една мисъл: Цариград!"

Курт Арам, военен кореспондент...



Не сме забравили, че на 1 февруари се навършватъ 75 години отъ разстрѣла на 8 царски съвѣтници, 22-ма министри, 67 народни прѣдставители, 47 генерали и старши офицѣри, осѫдени въ серия незаконни процеси отъ нѣконституционния "народенъ сѫдъ" - най-масовата екзекуция на политически и воененъ елитъ на една държава въ свѣтовната история.
Не сме забравили, че "народниятъ сѫдъ“ осѫжда на смърть 2 730 души, а 305 получаватъ доживотенъ затворъ. Стотици хиляди сѫ репресирани, изчезнали или избѣгали прѣзъ 45-годишния диктатъ. Конфискувани сѫ повече отъ 200 прѣдприятия, изселени сѫ 4 325 сѣмейства.
Нѣма да простимъ, че неграмотни хора, излѣзли отъ горитѣ, избиватъ цвѣта на нацията съ небивала жестокость. Заематъ освободенитѣ места и ни повеждатъ къмъ национална катастрофа.
Нѣма да простимъ, че една социалдемократическа партия, създадена отъ Благоевъ, се болшевизира до крайность и започва война срѣщу собствения си народъ.
Не сме забравили "първото въ свѣта антифашистко възстание“, рѫководено отъ Георги Димитровъ и Василъ Коларовъ, затрило 3000 българи.
Нѣма да простимъ за най-кървавия атентатъ въ историята ни – въ църквата "Свѣта Недѣля“, организиранъ отъ съвѣтски терористи и българскитѣ имъ помагачи.
Нѣма какъ да забравимъ за лагеритѣ на смъртьта въ Бѣлене, Ловечъ, Скравена.
Нѣма да забравимъ, нѣма да простимъ !


- По спомените на Царица Йоанна

"„На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията...

...Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска”. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад.

Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър."



"-Ти фашист ли си, бай Димитре?
Изправяйки се и гледайки Кръстю Андонов право в очите,
той каза високо и ясно:
-Да, Щом всички тук, които съдите са фашисти,
значи и аз съм такъв. Гордея се, че в този момент
се намирам между тях, а не между вас!
Всички те са добри и честни хора!
В залата настъпи оживление, а съдиите свъсиха вежди.
Неговият съселянин Иван Гулев,
в качеството си на съдия го запита:
-Ти, бай Димитре, какво разбираш под думата фашист?
- До момента на моето арестуване
аз не я знаех тая дума и никога не бях я чувал.
Преди да дойдете вие на власт,
никой на никого не викаше фашист.
Но когато дойде на власт вашата партия, разбрах,
че аз и много други хора сме фашисти.
Така ни именуваха онези, които казваха за себе си,
че са комунисти. Вие, откакто взехте властта,
започнахте да делите хората на фашисти и комунисти,
а след както не съм комунист-значи съм фашист.
Според вашите разбирания, фашисти са тези,
които са добри стопани, не пиянстват, не крадат,
не закачат чуждите жени, а работят от тъмно до тъмно.
А комунисти са тия, дето не им се работи, които крадат
и пребиват имотните, за да им вземат имота.
Те нямат нищо, защото никога през живота си
не са работили. Те са тези, които псуват, бият,
пиянстват и викат "Смърт на фашистите!"
С тези думи бай Димитър си подписа присъдата.
Неговото прочувствено слово предизвика такава ярост
в състава на съда, че всички започнаха да жестикулират
срещу него, а пияният прокурор Стайков изрева:
-"Смърт за това Михайловистко куче!"
При такава "делова" обстановка се провеждаха
заседанията на "народния" съд в Неврокоп...
/ от автобиографичната книга на Никола Шайков "Пътят"/


На 10 декември 1917 г., когато българският народ воюва срещу целия свят за Освобождението и Обединението на българското племе, в парламента Димитър Благоев държи следната реч:

"Д. Благоев: ...Всъщност в България се водеше една голяма борба не за обединяването, както казват, на българското племе, а за властването на едно племе в България. И тази борба е една от причините за освобождаването на самата тази българска държава. Тази борба се водеше между българското племе и славянското племе на Балканския полуостров. Българското племе, един грозд, но добре организирано, дойде на Балканския полуостров и намери едно племе мирно, още недоразвито в своята обществена организация, още когато то се намираше в последния стадий на варварство, когато току-що се формираше като съюзи на племена, за да мине по-нататък, в периода на цивилизацията, в нация. И тази по-организирана част, която главно стоеше на едно по-ниско варварско стъпало, грабителски жестока, която не познаваше никакво отвращение към каквито да било средства, се нахвърли върху славянските племена да ги завладее. Но тези племена, въпреки това, че бяха неорганизирани, водеха дълго своята борба против това българско племе.

Я. Сакъзов: Не забравяйте, че те бяха колония на Византия и нейни подчинени.

Д. Благоев: Подчинени, но независими в своя вътрешен живот.

Някой от групата на Я. Сакъзов: Не забравяйте историята!

Д. Благоев: Коя история? Тази ли, която вие фалшифицирате? (Смях) Такава история ние (тесните социалисти, бъдещите комунисти и днешни социалисти - бел. на авт.) не ви признаваме. Ние гледаме каква е действителността. Факт е г. г. народни представители, че е имало голяма борба между българските и славянските племена на Балканския полуостров. И този процес, за който ни говори Я. Сакъзов и който поддържат и другите, не е за обединяване на българското племе, а за завладяване на славянските племена на Балканския полуостров и затова ние виждаме потискане на славянските племена на Балканския полуостров, които масово се преселват във Византия и Мала Азия, и от друга страна, отиват на юг към Македония, в която именно се запазва дълго време славянското племе.

Г. Данаилов: Ама вие сте родом от Загоричане!

Д. Благоев: АЗ СЪМ РОДОМ ОТ ЗАГОРИЧАНЕ, НО МЕЖДУ ДРУГОТО АЗ НЕ СЪМ БЪЛГАРИН, АЗ СЪМ СЛАВЯНИН! И КАТО ТАКЪВ АКО ИСКАТЕ ДА ЗНАЕТЕ АЗ СЪМ ЗА МАКЕДОНИЯ КАТО СЛАВЯНСКА ЗЕМЯ, КОЯТО ЩЕ ИМА СОБСТВЕНО САМОУПРАВЛЕНИЕ.

Някой от десницата: Какво търсиш тогава в България?

Д. Благоев: Така че процесът, за който не се говори, е процес за завладяване, а не за обединяване на българското племе...

Министър Х. И. Попов: Как се наричат в Загоричане българите?

Д. Благоев: Ако ги питате, те се наричат християни.

Министър Х. И. Попов: Те се наричат българи!

Д. Благоев: Аз не искам да навлизам в тази сфера, но искам да изтъкна какви опасности от ВАША гледна точка, от БЪЛГАРСКА гледна точка, теории се развиват в НАШАТА история, по отношение на процеса на обединяване на българското племе…

Министър Х. И. Попов: Борбите за независимостта на българската църква се развиха най-вече във вашето село и затова го изгориха!

Д. Благоев: Това съвсем не е така, а процесът е в завладяването на племената на Балканския полуостров от българите. И ако говорим за историческия процес, тогава този процес и днес съществува, именно българското племе да завладее местата, които са му необходими, за да може то да излезе на море, на големите водни пътища и Егейско море. Ето го смисълът на историческия процес. Аз мисля, че от вас по-слабо информирани по тези въпроси и по-объркани глави няма. Особено вие, учителите, които всякога сте се възпитавали върху тия фалшиви теории, изобщо вие не можете да ги разберете тези работи!

С. Костурков: (негодува)

Председателстващият д-р. И. Момчилов: Г. Костурков! Моля Ви, не прекъсвайте оратора.

Д. Благоев: Ако вие сте убедени, че в Добружда са българи, че в Мавровско, че в Македония са българи, че в Сяр, Драма и Кавала са българи, защо се страхувате от ТАЗИ ФОРМУЛА НА РУСКИЯ МИР?... (става дума за руско предложение за спиране на войната - бел. на авт.) Ако сте убедени, че някъде има българи, защо се страхувате да се направи референдум и да видим какво ще кажат? Защо викате? Значи не сте сигурни, значи има нещо, което ви тревожи, има някои области, завладяни от вас, които, ако се подложат, на референдум....”

(Силно негодувание и прекъсване на говорещия)
"
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на пон фев 03, 2020 6:31 pm, променено общо 4 пъти.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 337
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#17 Мнение от Тайко » нед фев 02, 2020 10:28 am

ВЕЧНА СЛАВА

Капитан Димитър Списаревски,летец -изтребител
Извършил първия таран в Българското небе

Димитър Светозаров Списаревски е роден в Добрич на 19 юли 1916 г. По това време Добруджа е под румънско владение и семейството е принудено да напусне своя дом. Първоначално живеят в Лом, където Димитър Списаревски учи, а през 1931 г. се преместват в София. През 1934 г. е приет във Военното на Н.В. училище, което завършва четири години по-късно. Завършва изтребителната школа във Вернойхен, Германия. Той е един от първите български изтребители усвоили модерния самолет Месершмит Me-109. Списаревски се завръща в България на 4 юли 1939 г. и започва службата си в 3/6 орляк на летище Марино поле. Със своето 222-ро ято, въоръжено със самолети Аvia В-534 „Доган“, поема различни задачи – охрана на българо-турската граница, охрана на столицата, защита на Черноморското крайбрежие. През пролетта на 1942 г. е назначен за инструктор към Изтребителната школа в Долна Митрополия.

През лятото на 1943 г. поручик Димитър Списаревски е командирован като офицер-наблюдател към германските изтребителни части във Франция. След завръщането му е включен в състава на 3/6 орляк с командир капитан Чудомир Топлодолски на летище Божурище.Героят, извършил първия въздушен таран в историята на българската авиация, посмъртно е произведен в чин капитан, а през 1992 г. – в полковник.

"Абе ще се блъснеш и ще свалиш поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тая свещена земя и да я поръси с бомби!”

На 20 декември 1943 г. армада от 50 съюзнически самолета B-24 „Либърейтър“, охранявани от близо 50 изтребителя П-38 „Лайтнинг“ за пореден път бомбардират София. Поручик Димитър Списаревски е един от пилотите на бойно дежурство. Поради техническа неизправност излита със закъснение. Когато достига до неприятелските бомбардировачи, въздушният бой вече е започнал. Със смела маневра той атакува американски бомбардировач Б-24 „Либърейтър“ и се врязва със своя самолет в него. От удара огромната четиримоторна машина се разпада на три части и заедно с българския изтребител се насочват към земята. Самолетът на поручик Списаревски пада на височините над село Долни Пасарел, Софийско.

Паметник

Над с. Пасарел в м. Стражарски дол се намира паметен кът на капитан Димитър Списаревски. Дървен кръст, паметна плоча, множество венци и трибагреници обозначават лобното място на героя, направил въздушен таран по време на Втората Световна война, за да спре вражески бомбандировач, летящ към София. Наоколо са поставени пейки и маси, изграден е и навес, които се поддържат и освежават ежегодно както от местното население, така и от много други признателни хора и организации.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 337
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#18 Мнение от Тайко » пон фев 03, 2020 8:59 am

Румъния се включва във войната,
взема на Антантата страната,
за похода от 13-та си мечтаят,
в гръб българите да ударят.

Ситуацията е вече променена,
от България Трета армия е отделена,
докато власите си дремят в мъглата,
сто хиляди лъва втурват се в атака.

Тутраканската крепост е плътно обкръжена
и първата линия бързо разгромена,
един румънец полужив от боя
продума:" Идат българите! Колят!"

Власите от страх умират
и на тълпи към Дунава напират,
давят се, но що да сторят,
идат българите, колят!

Край Добрич ситуацията е страшна,
добре, че идва конницата бясна,
сърби, руси и румънци как да се борят,
идат българите, колят!

Мамалигарите са в паника ужасна,
цяла Добруджа им се вижда тясна,
на Исус или Алаха да се молят,
идат българите, колят!

Срещу Букурещ атака се провежда,
на нож отново се нарежда,
предателите от 13-та де ще ходят,
идат българите, колят!



Реч на ген. Луков на гергьовския парад 1937 година.

Една изключително емоционална и въздействаща реч на ген. Христо Луков (по това време Министър на войната), произнесена на тържествената заря-проверка преди легендарния гергьовски парад през 1937 година, който завинаги ще остане в историята като най-великата демонстрация на българската военна мощ.

Ваше Величество, войници, граждани,

Всяка година на този ден възкръсва в своя боен блясък храбрата и непобедима българска войска.
Всяка година на тази вечер славните български полкове проверяват редовете си, – проверяват и готовността си да следват своите знамена.
На тази възвишена проверка много другари липсват. Липсват най-храбрите, най-достойните. Липсват тия, които историческият дълг на нашия народ обрече на жертва пред олтара на Отечеството.
А те, както чухте, не са малко. Духовете на двеста хиляди борци днес образуват небесната българска войска, все тъй скромна в ожулените си дрешки, но величествена в своя победен устрем.
Вечна слава на тия герои!
Слава и признателност и вам – майки, които родихте многобройните великани на коравия български дух. Аз зная, че никой не може да изтрие вашите сълзи и утеши вашата скръб. Но бъдете твърди, бъдете мъжествени и потърсете успеха в гордостта, че съдбата ви е отредила да бъдете жрици в храма на родината, пред чиито олтар принесохте в жертва собствените си синове.
Каква трагедия, наистина: да имаш най-свидните си гробове далеч от Родината и да не можеш поне веднъж в годината да прегърнеш земята, която крие свещените кости на твоите герои!

Но буден е българския Бог!

Аз вярвам, че в тази величествена нощ Той няма да забрави нашите велики покойници: ще изпрати за всеки покойник една светица от своите небесни светила и ще заповяда на страшните планински мъгли да прикадят безкръстните им гробове …

Юнаци,

Пред вас стоят няколко стари бойни знамена, мълчаливи свидетели на всички победи и изпитания на славните Софийски полкове, стражи на дълга и вдъхновители на подвига. Под тяхната сянка е изгасвала последната усмивка на падналите герои. В тях е устремен последния поглед на тия, които останаха да чакат „втората тръба“. Погледнете ги и вие. Насочете вашето внимание в диплите на тази хоругви на българската национална правда, за да срещнете братските погледи на нашите незабравими герои, духовете на които сега витаят над нас.

Не чувствате ли по блясъка, който отражават, че не искат те от вас само сълзи и признание?

Не усещате ли, че те търсят, очакват от вас уверението, че следвате техните завети и че сте готови да последвате и примера им!

Дайте им това уверение!

Дайте го пред Царя – Върховният ни Вожд!

Вдигнете главите високо, разтворете вашите юнашки гърди и с всичка сила надайте онзи боен вик, който и сега не е престанал да звучи в ушите им и който ще им напомни за величието на Родината, – извикайте тъй, че далеч да отекне победоносното българско ура!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 337
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#19 Мнение от Тайко » вт фев 04, 2020 5:18 pm

“Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран!” – тези думи са приписват на лорд Милн, командващ съглашенските сили в сражението при Дойран. Те са произнесени през 1936 година, когато Вазов е поканен от някогашните си противници – англичаните, да присъства на техния конгрес. На парада по случай 20 години от кръвопролитния сблъсък участват 3000 военни и 200 бойни знамена, като това е показателно за мащабите на признанието към българския офицер.

Българската военна история, датираща след Освобождението, е наситена с постижения. Тя ни разкрива по един блестящ начин всеобщия ентусиазъм на населението на младата държава, търсещо своето национално обединение. Петте войни в периода 1878-1944 година доказват едно – бойните умения на родния войник често довеждат до успех на бойното поле, но на политическо ниво страната така и не получава това, за което нейната армия се сражава.
В страниците на родния летопис са запечатани редица славни сражения, като сред тях се открояват операции в Сръбско-българската, Балканската и Първата световна война. Ярък пример за такива са Сливнишката епопея, Одринската епопея и Дойранската епопея. И в трите сражения при изключително неблагоприятни за нея предпоставки Българската армия постига победа, а световната общественост обръща погледа си към Балканите, впечатлена от нейния триумф.
В следващите редове имате възможността да прочетете някои цитати на бележити чужденци, изследвали постиженията на Българската армия във войните за национално обединение.
Никога няма да забравя един ранен войник, който бе отнел една сръбска пушка; ние искахме да го качим на кола, той отказваше, искаше да ходи пеша. Натоварен с две пушки, неговата и сръбската… се бореше да не му вземат оръжието, което бе завладял с такава храброст.
Д-р Шарл Роа (дворцов лекар)

Пред победата на българите при Сливница трябва да се преклонят както малките, така и големите държави.
австрийският вестник „Нойе фрайе преса”, 9 ноември 1885 година

Българите се бият като лъвове дори без офицери. Те заслужават един спомен в историята, дори ако бъдат победени.
Цариградският в. “Stambul” 6 ноември 1885 година

При с. Гечкенли две роти български войски показаха храброст, каквато досега военната история не знае.
из в. “Матен” по повод Лозенградската операция през Балканската война

Лозенград

Цял един народ беше ожитворен и се втурна на юг и на югоизток с непоколебима решителност… Българските войски отидоха от нивата и кошарата, но се биха като герой!
в. “Таймс” за битката при Люлебургаз – Бунархисар

Те (Българите) не искаха да знаят, че щикът е излязал от употреба, и се хвърлиха “на нож!” от 500 м. далеч, без да могат да ги удържат техните началници. Нищо не беше в състояние да възпре неудържимото им напредване.
в. Таймс за битката при Люлебургаз – Бунархисар

Изумителна е бързината на движенията и нападенията. Това е ураган и ураган, който може да се повтори при едно замахване на сабята на командващия. Забележителна е бойната подготовка.
Яфeр паша за българската пехота

Това бе една човешка вълна, един прилив от мъжество. Една буря от хора.. Не можем да си представим без смайване и възхищение една поредица от фортове, превзети с атака „на нож“.
Луйджи Барцини, в. “Кориере де ла сера, 1912

Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от един вече рухващ към земята наш бомбардировач и се хвърли към друг, като се стовари върху него. Той откъсна опашката му и бомбардировачът се разцепи като дъб, поразен от гръм..
американският летец-изтребител лейтенант Джон Маклендън за тарана на Д. Списаревски.

Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 337
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#20 Мнение от Тайко » ср фев 05, 2020 9:36 am

Тодор Кантарджиев (1861 – 1945)

Тодор Димитров Кантарджиев е български офицер (генерал-лейтенант), командир на Сборната дивизия през Първата световна война (1915 - 1918).
Роден е на 10 февруари 1861 г. в Самоков. През 1884 г. завършва Военното училище в София, на 30 август е произведен в чин подпоручик и е зачислен в 1-ва пехотна софийска дружина.
През Сръбско-българската война (1885) подпоручик Кантарджиев командва 14-та рота от 1-ви пехотен софийски полк. С полка си участва в Сливнишкото отбранително сражение и в сражението при Пирот. След войната е награден с орден „За храброст“ IV степен 2-ри клас.
На 30 август 1886 г. е произведен в чин поручик. Командва рота от 1-ви пехотен софийски полк. По-късно командва 16-ти пехотен полк. На 1 януари 1889 г. е произведен в чин капитан, а 4 години по-късно завършва Военната академия в Белгия. След завръщането си в България, на 1 януари 1894 г. е произведен в чин майор, а на 1 януари 1899 г. в чин подполковник.
Военната кариера на Тодор Кантарджиев продължава и на 2 август 1903 г. е произведен в чин полковник. През 1904 г. командва 1-ва бригада от 9-та пехотна плевенска дивизия, а от 1909 г. командва 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия.
През Балканската война (1912-1913) полковник Кантарджиев командва 1-ва бригада от 6-та пехотна Бдинска дивизия с която участва в Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операция.
През Междусъюзническата война (1913) се сражава на Македонския военен театър - при Струмица, Пехчево и вр. Руен. След войната полковник Кантарджиев командва 5-та пехотна дивизия (1913-1914), след което, на 14 февруари 1914 г. е произведен в чин генерал-майор и през юли с.г. преминава в запаса.
В началото на Първата световна война (1915-1918) генерал Кантарджев е отново мобилизиран и през септември 1915 г. назначен за началник на тиловото управление на Трета армия. През 1916 г. става началник на Варненския укрепен пункт.
На 27 август 1916 г. Румъния обявява война на Австро-Унгария, от своя страна България, като съюзник обявява война на Румъния на 1 септември 1916 г. С частите, които ръководи, генерал Кантарджиев формира дясно крило на 3-та армия, което крило по-късно става основа на новосформираната Сборна дивизия, като под неговото командване, дивизията води военни действия при устието на р. Дунав. Прославя се с освобождаването на Добрич от румънската окупация. След капитулацията на Румъния през 1917 г., частите на генерал Кандарджиев са дислокирани на Македонския фронт. На 15 август с.г. Кантарджиев е произведен в чин генерал-лейтенант, а само два месеца по-късно, през октомври преминава отново в запаса, този път за последно.
Генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев умира на 25 януари 1945 г.

Отговори