PR ZONE
Home ПСВ
ПСВ :ОТБЛЪСКВАНЕ НА РУМЪНСКИЯ ДЕСАНТ ПРИ РЯХОВО В ДОБРУДЖА / 29 септември – 4 октомври 1916 г./ доц. д-р Петър Ненков
Петко Русанов by Петко Русанов септември 29, 2020
ПСВ :ОТБЛЪСКВАНЕ НА РУМЪНСКИЯ ДЕСАНТ ПРИ РЯХОВО В ДОБРУДЖА / 29 септември – 4 октомври 1916 г./ доц. д-р Петър Ненков
0
SHARES
ОТБЛЪСКВАНЕ НА РУМЪНСКИЯ ДЕСАНТ ПРИ РЯХОВО В ДОБРУДЖА / 29 септември – 4 октомври 1916 г./
доц. д-р Петър Ненков
В началото на септември 1916 г., броени дни след включването на Румъния във войната на страната на Съглашението, българските войски завладяват последователно Добрич, Тутракан и Силистра, отвоювайки териториите, завзети от румънците през Междусъюзни- ческата война 1913 г. Българското настъпление е спряно на 19 септември при първата атака на Кубадинската укрепена позиция.
В тази обстановка новоназначеният командир на румънската Южна група армии, генерал Александру Авереску, замисля мащабна контраофанзива. Планът му включва едновременно настъпление при Кубадин с Добруджанската армия на генерал Зайончковски, който трябва да ангажира основните сили на противника и форсиране на река Дунав с части от 3-а румънска армия в дълбокия тил на групата армии „Макензен“. Крайната цел на операцията, при благополучно развитие на десанта, е разгром на българо-турско-германските войски и връщане на контрола над Добруджа.
В случай на частичен успех се цели установяване на трайно предмостие на десния дунавски бряг, което би усилило румънската отбрана при Кубадин и по Дунав. За извършване на десанта са определени три пехотни дивизии (10-а,21-а и 22-а), а за място на десанта е избран участъкът между Фламънда на румънския и Ряхово на българския бряг. Поставянето на прегради срещу австрийския речен боен флот, базиран край Белене, построяването на шосе и подвозът на войски и снаряжение през блатистата местност край Фламънда продължава 12 дни. През това време, на 26 септември германската група армии „Фалкенхайн“ започва офанзива срещу румънската армия в Карпатите.
На 28 септември командването на групата армии „Макензен“ е уведомено от въздушното си разузнаване за съсредоточаването на противникови войски при Олтеница, но не отделя съществени сили за отбрана на застрашения участък.
Румънската операция започва на 29 септември на 80 км. широк фронт от град Фламънда при устието на притока на Дунав, река Арджеш до град Зимнич. На този участък румънската 3-та армия разполага с подавляващо превъзходство в пехота и артилерия. Този опит за противников десант на Дунава е атакуван и провален от Дунавската бойна флотилия на Австро-Унгария. На 1 октомври части на 10-а румънска дивизия успяват с лодки да форсират Дунав при Ряхово, заемат го заедно с близките села Сливо поле, Кая махле и Пара махле и до вечерта изграждат десантен мост през реката.
Срещу румънците тръгват в атака части от 5-ти опълченски полк и 17-та погранична дружина. Две роти от българския опълченски полк се хвърлят в ожесточен бой и до вечерта си връщат контрола над село Кая махле. Противникът успява да напредне само 4 км., на фронт от 14 км. Румънското настъпление е спряно.
Същият ден, според плана, започва офанзива на обединените 9 руски и румънски дивизии от Добруджанската армия при Кубадин, чиято цел е да сковат българските сили и да не могат те да помогнат при отразяването на вражеския десант при Ряхово. Те атакуват енергично, но срещат здравата българска отбрана и напредват само 8 км. Давайки тежки загуби те са отхвърлени от българската войска и фронтът се стабилизира.
В нощта на 1 срещу 2 октомври българските граничари и опълченци нападат предмостието и всяват паника в румънските войски, като увреждат понтонният мост през Дунава с мина.
На следващата сутрин на десният бряг на Дунава, при Ряхово все пак преминават седем румънски полка (пет от 10-а и два от 21-а дивизия) с обози и артилерия. При форсирането на Дунава германски самолети бомбардират десанта и му нанасят чувствителни загуби. Прехвърлените войски дават възможност на румънците да развърнат своите сили, превъзхождащи чувствително българите и да настъпят. Макар и нараснали до шест роти и няколко батареи, българите се оттеглят на по-изгодни позиции.
На 2 октомври австро-унгарската речна флотилия атакува и въпреки огъня на румънската тежка артилерия, разположена на левия бряг, нанася тежки повреди на понтонния мост край Фламънда. Това причинява допълнителни затруднения за прехвърлянето на румънците към Ряхово .
В този момент се разразява силна буря, която наводнява района на съсредоточаване. Неуспехът на планирания пробив на Добруджанския фронт, яростната съпротива на българите, действията на Дунавската флотилия и започналите на 3 октомври тежки боеве в околностите на Фламънда,
принуждават командващият на румънските войски, генерал Александру Авереску да признае провала на операцията и на 2 октомври вечерта заповядва изтегляне на по-голямата част от войските си.
До следващата сутрин на българския бряг остават два румънски пехотни полка и малокалибрени батареи.На 3 октомври, когато повечето от десантните войски вече са се оттеглили обратно през Дунав, командването на групата армии „Макензен“ праща още подкрепления – четири дружини в района на десанта. Българите и германците подлагат на ожесточен обстрел ариергарда на отстъпващите румънци и след няколко дневни боеве възстановяват отново контрола си над целия български бряг на река Дунав. Противниковата офанзива приключва окончателно на 4 октомври с победа на българските войски и поражение за румънците.
Българска бойна слава.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Да поменем пионерите на българското въздухопланове и да им отдадем по заслуги! На днешния ден се изпълват 104 години от първата победа на българската авиация във въздушен бой - 30 септември 1916г.
Три пъти - на 17 април, на 15 септември и на 28 септември 1916г. френски самолети извършнат полети над България, като хвърлят по няколко бомби над София и Велико Търново.
Четвъртото навлизане на вражески самолет ''Фарман'' е на 30 септември 1916г. Българското командване е известено своевременно и за прехват излитат два Фокер Е80, пилотирани от фелдфебел Вагнер и българския офицер поручик Марко Първанов, както и два учебно - бойни L.V. G., пилотирани от фелдфебел Шулц и поручик Манов - началник на Аеропланното училище.
Противникът скоро е открит. Докато стрелците от учебните самолети го ангажират със стрелбата си, ''Фокерите'' заемат позиция за атака и нападат стремително. ''Фарманът'' се опитва да избяга, но обстрелван почти от упор, особено от поручик Марко Първанов, който стреля от 50 метра, скоро се разпада и пада на земята. Българският пилот каца до сваления противник и пленава екипажа - френски пилот и сръбски бордови стрелец!
Това е първият свален противников самолет в историята на Българската авиация. За високия боен дух на българските летци свидетелства самият френски пилот Морис Роабл. В своите спомени той разказва, че е водил ожесточена схватка с 8 български и германски машини.
Чест и слава на героичните български орли! Те се сражаваха за най-голямата светиня - своето Българско Отечество!
На тази дата през 1944г. е убит от комунистите капитан Иван Хаджииванов, председател на Вътрешна добруджанска революционна организация(ВДРО), която успява в годините след ПСВ чрез четите си да съхрани българския характер на Добруджа, която попада в румънски ръце.
Иван Петров Хаджииванов е роден на 12 юни 1883г. в Русе. Следва право в Юридическия факултет на Софийския университет. На 17 септември 1912 г. се обявява мобилизация на българската армия – започва Балканската война, посрещната с всеобщ ентусиазъм от народа. Поривът, обхванал всички слоеве на населението се дължи на справедливата кауза – освобождаване на поробените сънародници. Подпоручик Хаджииванов прекъсва учението си и е назначен за командир на взвод в 15-а рота от 4-та дружина на славния 5-и пехотен дунавски полк. Участва в атаката на Одрин. След това – в Междусъюзническата война, в която е раняван, достига до командир на рота. Младежът тежко преживява Първата национална катастрофа. Загубена е Южна Добруджа с градовете Добрич, Балчик, Силистра, Каварна. Потоци от бежанци се насочват към Русе, един от най-близките големи градове в майката-родина. През 1914 г. Хаджииванов се дипломира като юрист и се установява на адвокатска практика в Русе. На следващата година, с включването на България в Първата световна война, пак е мобилизиран като ротен командир, а след това става дружинен командир. За участието си в трите войни е награден с три ордена – кръст „За заслуга“, кръст „За храброст“ и орден за раняване I-ва степен.
През лятото на 1923 г. Иван Хаджииванов е избран за член на Централния комитет на Вътрешната добруджанска революционна организация, (ВДРО) и става негов председател. Целта на организацията е чрез въоръжени чети и дипломатически усилия да се запази българския характер на Добруджа и в удобен момент да се завърне отново в границите на България. Благодарение на четите на ВДРО разбойничеството в Добруджа е ликвидирано. Самия Хаджииванов активно се противопоставя на комфракциите подкрепяни от Коминтерна да превземат отвътре ВДРО. От средата на 1925 г. той влиза в открит конфликт с лидерите на левицата в Добруджанското движение. Хаджииванов последователно отстоява българската национална кауза и решително се противопоставя на коминтерновската постановка за създаване на добруджанска нация. С идването на деветнадесетомайците на власт през пролетта на 1934 г. както ВДРО, така и другите клонове на българското народно-освободително движение са поставени под строг полицейски контрол, а техните дейци подложени на преследване. След сключването на Крайовската спогодба, Хаджииванов в качеството си на председател на ВДРО, предлага списък от 77-м дейци на организацията – войводи, четници и ятаци, на правителството и Народното събрание за награждаване с ордени и отпускане на народни пенсии.
Политическата промяна в страната на 9 септември 1944 г. се оказва фатална за Хаджииванов. С протокол от 24 декември 1945 г. Гражданското отделение на Русенския областен съд го обявява за „безследно изчезнал по време на смут около 30 септември 1944 г.“, като предполагаемата му смърт се приема, че е настъпила на същата дата. Репресиите не подминават и неговите близки.
Три пъти - на 17 април, на 15 септември и на 28 септември 1916г. френски самолети извършнат полети над България, като хвърлят по няколко бомби над София и Велико Търново.
Четвъртото навлизане на вражески самолет ''Фарман'' е на 30 септември 1916г. Българското командване е известено своевременно и за прехват излитат два Фокер Е80, пилотирани от фелдфебел Вагнер и българския офицер поручик Марко Първанов, както и два учебно - бойни L.V. G., пилотирани от фелдфебел Шулц и поручик Манов - началник на Аеропланното училище.
Противникът скоро е открит. Докато стрелците от учебните самолети го ангажират със стрелбата си, ''Фокерите'' заемат позиция за атака и нападат стремително. ''Фарманът'' се опитва да избяга, но обстрелван почти от упор, особено от поручик Марко Първанов, който стреля от 50 метра, скоро се разпада и пада на земята. Българският пилот каца до сваления противник и пленава екипажа - френски пилот и сръбски бордови стрелец!
Това е първият свален противников самолет в историята на Българската авиация. За високия боен дух на българските летци свидетелства самият френски пилот Морис Роабл. В своите спомени той разказва, че е водил ожесточена схватка с 8 български и германски машини.
Чест и слава на героичните български орли! Те се сражаваха за най-голямата светиня - своето Българско Отечество!
На тази дата през 1944г. е убит от комунистите капитан Иван Хаджииванов, председател на Вътрешна добруджанска революционна организация(ВДРО), която успява в годините след ПСВ чрез четите си да съхрани българския характер на Добруджа, която попада в румънски ръце.
Иван Петров Хаджииванов е роден на 12 юни 1883г. в Русе. Следва право в Юридическия факултет на Софийския университет. На 17 септември 1912 г. се обявява мобилизация на българската армия – започва Балканската война, посрещната с всеобщ ентусиазъм от народа. Поривът, обхванал всички слоеве на населението се дължи на справедливата кауза – освобождаване на поробените сънародници. Подпоручик Хаджииванов прекъсва учението си и е назначен за командир на взвод в 15-а рота от 4-та дружина на славния 5-и пехотен дунавски полк. Участва в атаката на Одрин. След това – в Междусъюзническата война, в която е раняван, достига до командир на рота. Младежът тежко преживява Първата национална катастрофа. Загубена е Южна Добруджа с градовете Добрич, Балчик, Силистра, Каварна. Потоци от бежанци се насочват към Русе, един от най-близките големи градове в майката-родина. През 1914 г. Хаджииванов се дипломира като юрист и се установява на адвокатска практика в Русе. На следващата година, с включването на България в Първата световна война, пак е мобилизиран като ротен командир, а след това става дружинен командир. За участието си в трите войни е награден с три ордена – кръст „За заслуга“, кръст „За храброст“ и орден за раняване I-ва степен.
През лятото на 1923 г. Иван Хаджииванов е избран за член на Централния комитет на Вътрешната добруджанска революционна организация, (ВДРО) и става негов председател. Целта на организацията е чрез въоръжени чети и дипломатически усилия да се запази българския характер на Добруджа и в удобен момент да се завърне отново в границите на България. Благодарение на четите на ВДРО разбойничеството в Добруджа е ликвидирано. Самия Хаджииванов активно се противопоставя на комфракциите подкрепяни от Коминтерна да превземат отвътре ВДРО. От средата на 1925 г. той влиза в открит конфликт с лидерите на левицата в Добруджанското движение. Хаджииванов последователно отстоява българската национална кауза и решително се противопоставя на коминтерновската постановка за създаване на добруджанска нация. С идването на деветнадесетомайците на власт през пролетта на 1934 г. както ВДРО, така и другите клонове на българското народно-освободително движение са поставени под строг полицейски контрол, а техните дейци подложени на преследване. След сключването на Крайовската спогодба, Хаджииванов в качеството си на председател на ВДРО, предлага списък от 77-м дейци на организацията – войводи, четници и ятаци, на правителството и Народното събрание за награждаване с ордени и отпускане на народни пенсии.
Политическата промяна в страната на 9 септември 1944 г. се оказва фатална за Хаджииванов. С протокол от 24 декември 1945 г. Гражданското отделение на Русенския областен съд го обявява за „безследно изчезнал по време на смут около 30 септември 1944 г.“, като предполагаемата му смърт се приема, че е настъпила на същата дата. Репресиите не подминават и неговите близки.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
„БЕЛИЯТ ЕСКАДРОН“ е българска кавалерийска част от състава на Шести конен полк, която била съставена от бели коне – рядко зрелище, предизвикващо паника сред румънци, руснаци и сърби по бойните полета на Добруджа през есента на 1916 година.
Вихрената галопираща лавина от блестящи на слънцето саби и бели коне вдъхновява военния кореспондент Йордан Йовков да напише един от своите разкази-шедьоври, посветени на военната тематика.„Белият ескадрон“ се отличава още в първите дни на кампанията в Добруджа 1916 г.
Ефектът, който всяват белите български конници сред румънската пехота, граничи с мистично вцепенение. Стига се до куриозни случаи – двама български кавалеристи да пленят и разоръжат цял взвод румънци.Ескадрона ебил елитът на нашата армия, но той е забравен по три причини.
Първо, е бил "царски" полк с патрон Нейно височество княгиня Мария Луиза, второ, заради това пленено руско знаме за него не се говори по време на социализма. И трето, като жандармерийска дружина е участвал при потушаването на Септемврийско въстание, което му лепва и етика "фашистки" полк.
По време на Първата световна война много хора са смятали, дори командири и офицери, че българите трудно ще се бият срещу руснаци, защото са наши освободители.
Но в Южна Добруджа генерал Иван Колев произнася една знаменита фраза, че той е признателен на руснаците, че са ни освободили, но какво търсят казашките полкове в нашата Добруджа и че ще бием всеки, който пречи на обединението на отечеството, разказа Йорданов.
СКАЗАНИЕ ЗА ЗЛОДЕЯНИЯТА, ЩО ИЗВЪРШИЛИ АГАРЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ ПО ВРЕМЕТО НА НЕЧЕСТИВИТЕ ИМ СУЛТАНИ МУРАД И МЕХМЕД
Из "КОНДИКА НА СВЕТАТА БАЧКОВСКА СТАВРОПИГИАЛНА ОБИТЕЛ"
от Змей Горянин
Когато Пресправедливият Господ Бог отвърнал очи от българите и предал царството им в ръцете на неверниците и най-отвратителни езичници агаряните, тъмна мъка легнала над цялата страна като отровна мъгла, която задушавала не гърдите, а по-лошо - душите на християните. А безсилни били робите да се борят с езичниците, понеже силата била в тях и който най-малко им се противеeл, наказвали го със страшна смърт: посичали го, обесвали го, набивали го на кол - пред очите на изтръпналите люде, за да им вселят страх. Само към християнските църкви отначалото не били толкова зли и не запрещавали на християните да вярват в истиннаго Бога и да му принасят молитвени жертвоприношения, според закона. Ала после, когато засили и властта си, агаряните започнали да преследват християнската вяра, както свирепи зверове преследват и убиват невинните и кротки сърни, и както бясна глутница вълци преследва и кръвожадно избива мирните стада.
А когато на окървавения и черен от грехове трон на агаряните се възкачил султан Мурад Четвърти, след като заповядал да удушат брат му Осман и чичо му Мустафа, агарянските злодейства станали такива, че и най-свирепите звярове и най-бесните от глад вълци биха се срамили, ако ги сравняват с агаряни. Най-голям злодей бил самият султан Мурад, за когото справедливо казвали, че „не го е родила жена, а усойница. Страшилище бил той и изрод, какъвто до преди него не се е явявал на свят! За нашите грехове го изпратил Бог на земята, както за греховете ни изпраща чумата! Ала и от чума по-лош бил този султан! Пияница бил той и очите му винаги били кръвясали. И развратник бил: похотта му била такава, че би смутила и окаяните развратници на Содом и Гомора! По цялото турско царство се скитали неговите скопци да му дирят красиви девойки, които той, след като гнусно озлочестявал, или подарявал за гавра на еничарите си, или заповядвал да погубят, или продавал робини на персите и дивите араби от пустинята. Страх, ужасия и плач било времето на неговото султанстване. И плач и ридания се носели из всички християнски народи на държавата му. А най-вече из България!
През август месеца на лято Господне 1637 - както това ставаше по стар обичай всяка година - се събраха на поляната Рожен, която е сред местността Рупчос, в сърцето на планините Родопи и се огражда от непроходната гора Гълъбак - жителите на всички Рупчоски села и градове да отдадат слава на Всевишния и да почетат ангелски светлата памет на Светаго Пантелеймона, комуто сред речената поляна се издигаше малка, спретната бяла църквица. Бяха се събрали мъже, жени, деца и старци. Други път на този ден пак се събираха хората, но тогава имаше свирци, виеха се хора, дим на печени агнета и телета, като облак се издигаше над поляната, лееше се червено вино... Беше весело и радостно. Сега веселие нямаше. Дори децата стояха със смръщени вежди. Защото откак бе станал Мурад султан, не останаха между християните българи, ни вселие, ни радост, освен радостта на надеждата, че Милостивият Бог ще ги избави от злото. Тази радост и сега изпълваше сърцата на хората, защото в малката църквица на Свети Пантелеймона се служеше божествена литургия. Свещеници и монаси от всички поселения и от светите манастири из околността бяха дошли на Рожен. Току-що се завърши божествената служба и радостта от светото тайнство преливаше в очите на младо и старо - а събраните на поляната бяха около десет хиляди души - из гъсталаците на гората започнаха да излизат въоръжени до зъби низами и като страшна отровна змия да се обвиват около християните. Смут и ужас премина по сърцата на хората. Те се люшнаха като вълна и плътно се скупчиха около църквицата, както овцете се сгушват на купчина около овчаря си, когато чуят вой на вълк. А сега не само се чуваше вълчият вой на агаряните, но и те самите бавно приближаваха към християните с извадени ятагани и опънати чакмаци на пушките. Едно дете изплака и изведнъж писнаха всички деца, заридаха жени и девойки, старци и старици се кръстеха коленичили и удряха чела о твърдата земя, а мъжете стояха като втрещени, хапеха устни и мълчаха. И стоновете бяха толкова силни, че едва ли някога другаде ще да се е чувало такова нещо!
Изведнъж из агарянския обръч се отдели един едър човек, с тъмно лице и зли очи и изрева: „Защо сте се събрали тука да правите бунт против нашия господар и султан? Сега всички ще минете под нож, задето се бунтувате!“ Тогава измежду изплашения народ се отдели един беловлас и прегърбен от години свещеник и като застана пред агарянина, рече: „Не се бунтуваме, господине, а сме дошли тука да почетем сдин светец!“ - „Бунтовници сте!- още по-страшно изрева турчинът и издигна ятагана си над главата на стареца. - Бунтовници сте, а ти освен това си и лъжец!“ Ала старецът, който бе уморен от живота и знаеше, че началото и края на човека и тук на земята, и Отвъд стоят в ръцете на Господа Бога, не се побоя от ятагана, а рече: „Не е справедливо да казваш така, господине. Мигар ако бяхме бунтовници, щяхме да се съберем тука със жените, децата и старците?“ Като чуха това, из агарянските редици излязоха неколцина восначалници и неколцина от слугите на антихриста Мохамеда, на които агаряните викат имами или ходжи. Най-старият от ходжите приближи до турчина, който заговори пръв, и му каза: „Остави ме аз да се разговоря с този човск, защото и той е свещеник като мене и по- добре ще се разберем“ Така този нечестивец и син на пъкъла се опита да се сравни с достойния служител на Бога Вишнего, но свещеникът се направи, че не чува това богохулство, защото мислеще с добром да се размине всичко и да не пострадат невинните християни. Ходжата рече: „Това, дето сте се събрали тука с жените и децата още не доказва, че не сте бунтовници против славния наш падишах. Може да сте постъпили така, за да заблудите султанските низами! А ние ще повярваме, че наистина сте верни на султана на османлиите, ако приемете Мохамедовата вяра!“ Престарелият свещеник се залюля на нозете си и има сили само да каже: „Бих се радвал да бе ме погубиш, вместо да ме оскърбяваш така!“ Сетне се отпусна на колене, прекръсти се и приведе глава. Мигом го посече онзи, който пръв обвини българите, че са бунтовници. А така агаряните обвиняваха всички българи, които искаха да поразят, защото вече няколко бунта бяха станали. Като видяха посичането на стареца, българите занемяха. А ходжата подкачи отново: „Това ще постигне всски, който не застане под зеленото знаме на исляма и не приеме Мохамедовата вяра! Защото ще разберем, че той с бунтовник!“ Двама други ходжи с дълги зелени дрехи (джубета) и с големи чалми на главите донесоха при тогова едно зелено знаме, забиха пръта му в земята и застанаха малко по-настрана с извадени ятагани. А двама низами отнесоха посечения свещеник настрана до една шубрака и започнаха да претърсват дрехите му, за да го оберат. Старият ходжа пак повтори думите си и настави: „Бързайте да застанете под зеленото знаме на исляма, защото който не стори това до нашата обедна молитва, ще разберем, че е враг на султана и ще го поразим! А който сам дойде, ще знаем, че е невинен и ще го обдарим със султански милости!“
Страхът скова сзиците на българите и те немееха. Не можаха дори да плачат. Мълчаха и малките деца, защото и в техните невини душички се пластеше страшната мъка на робията, против която никой не може да направи нищо. Какво има робът освен свободата да умре? Но леко ли е да се приеме смъртта? Нима Бог всекиму е дал силата да приеме мъченичеството? Нима всеки с порасъл за такова велико удостояване?
И трети път ходжата изрече думите си. Тогава измежду занемелите и обезумели от страх люде излезе друг свещеник и бавно със спокойни и тежки крачки се упъти към зеленото езическо знаме. Старият ходжа се възрадва, лукаво се усмихна и потри ръце, българите въздъкнаха от мъка и срам, че един служител на Христа Спасителя ще се отрече от вярата си. Ала не позволи Бог да се извърши това безчестие! Като стигна до поганците и знамето им, свещеникът плю, сетне обърна очи към небето, прекръсти се и се отпусна на колене пред палачите си. Така прие мъченическа смърт за Христа, за да добие дял с Него в Царството Му! А след него мъченика се заредиха още двайсет свещеници и монаси. После много миряни - мъже, жени и девойки – последваха своите погинали пастири. Не смогваха убийците да вдигат и спускат ятаганите си; дойдоха им на помощ и други ходжи. А низамите само отнасяха труповете и ги ограбваха.
А после стана друго. Излезе из купчината българи един мъж с невястата и момиченцето си. Вървяха те смело към убийците, ала един ходжа, като видя девойчето, хвана го за ръката и го дръпна. То запищя, а бащата, като разбра каква участ очаква детето му, грабна го из ръцете на безчестника, притисна го до гърдите си и... застана под зеленото знаме. Притича до него и невястата му. После – един след други, почти тичешката, като че ли това само бяха чакали, пред зеленото знаме се изправяха клетите роби и със сълзи на очи приемаха скверния агарянски обряд и заменяха имената си с турски. Така бяха потурчени Рупчоските българи, безсилни да се борят с низамитс на кървавия Мурад, комуто Бог отсъди тежка казън/съдба/. Умря този нечестивец, като се разкапа жив и червеи приживе гризеха плътта му. И като издъхна, смрадта около него бе толкова голяма, че никой не можа да се приближи, за да го постави на одър и погребе, та повикаха цигани - тези, които служат на гнусотиите на Мамона и Ащарата и вършат магесничества. Но и те не можаха да го досегнат с ръце, поради смрадта и гнилочта на тялото му, та го закачиха с канджи и го влачиха до една яма, където го зариха. Пътеката, по която го влачиха, насипаха с пясък и начукани тухли, та стоеше червена, сякаш да напомня, че този изверг от леглото, на което се е родил, до гроба е вървял по кървава пътека.
А не минаха пълни двайсет години от това злодеяние и по времето, когато на агарянския престол се възкачи малолетният султан Мехмед Четвърти, пак се струпаха злините над българския народ, като черни, настръхнали облаци, от които само буря може да се очаква. Като невръстен и некадърен да управлява държавата, той я остави в ръцете на своите приближени - сдин от други по-големи грабители и мъчители на християните.
През 1656 лято от Рождеството Спасителево настана голям глад по цяло Българско. А най-голям бе гладът в Родопската област, където и без друго няма нивя и жителите са до един горяни. А от равнината, където също бе глад, родопчани не можеха да си купят ни зърно жито, защото никой не продаваше, а и никой не купуваше горянските им произведения - скотовъдски и дърварски. Тогава султан Мехмед беше на четиринайсет години, та вече бе започнал да се научава на изкуството да управлява държава, ала дали тези, дето го учеха, бяха лоши учители, или той беше лош ученик - от това мъчно и тънко изкуство той научаваще само лошото, злото, коварното и престъпното. Също като чичо си и той беше човек развален и безсрамен, макар да бе още юноша. Но той бе и от чичо си Мурада по-лош, защото бе лицемер и лукав, та никой не знаеше как може да му угоди. Към всички пороци и смъртни грехове на чичо си той прибави и коварството. Затова по злодейства надмина най-големия злодей. Като стана на четиринайсет години, султанът назначи за велик везир пашата. Мехмед Кюпрюлю. А този беше мъж умен и хитър. И като настана гладът из България, великият везир, като разказа на Мехмеда Четвърти какви намерения има и получи султанското му одобрение, заповяда да натоварят дълги кервани с жито и други храни и пристигна в долината на селото Чепино, в западния Родопски край. Като минаваше през Рупчос, събра група от потурчените вече българи, на които агаряните викаха помаци, и ги поведе със себе си. И тъй, като стигнаха селото Чепино, везирът изпрати да кажат на селяните, че „милостивият султан Мехмед“ им изпратил храни, за да иззимят и да не умрат от глад. Събраха се селяните край керваните и с благодарност възхваляваха султанската „милост“. А Кюпрюлю им рече: „Султанът изпраща храни на верните си синовс. Но можете ли вие да бъдете смятани за такива? Ако сте наистина верни синове на падишаха, защо още вярвате в омразния Бог на гяурите? Защо не приемете правата вяра на Мохамеда, та да имате всичко, каквото ви трябва и да живесте щастливо?“ Селяните останаха като гръмнати от това, що им рече везирът и не знаеха как да отговорят. А той повика рупчоските помаци и им каза: „Кажете на тези хора колко добре живесте вие ссга, откак сте станали мохамедани! Кажете им, нямате ли храни в изобилие, макар годината да е гладна?“ И помаците потвърдиха това. А чепинци трепереха от мъка? Как да оставят дядовската си вяра, за да получат комат хляб. Ала изгладнелите деца и жени се разплакаха. и казваха на мъжете и бащите си: „Не чувате ли какво ви казват нашите съседи от Рупчос? Защо да не приемем Мохамедовата вяра, когато, ако не го сторим, ще измрем от глад?“ Та някои мъже, като се умилиха от детските сълзи и се досадиха от натякванията на жените си, склониха да приемат мохамеданството. Щом се потурчиха, везирът заповядваше да им донесат жито и друго, каквото им е потребно и ги похваляваше. А тези, които не приемаха да се потурчат, като повтаряха, че „не о хлебе единем жит будет человек”, биваха посичани. Така продължи Кюпрюлю по целия Родопски край от Костенец до Станимака и потурчи много села. И погинаха много хора, които не продаваха вярата си за паница леща, както-що стори Исаф, като продаде първородството си. И разрушиха агаряните и рупчоските помаци 218 църкви и 33 манастира. А имаше и цели села, които не се потурчиха. Тия села, като научаваха какво става у съседите им, вместо да превият врат и да приемат омразната вяра на османлиите, побягваха целокупно в тъмните и непроходими Родопски гори и там живееха като пустинножителите Божии угодници, хранеха се с опадалата от дърветата шума и с изравяните от земята корени, студуваха до сред зима, докато турците напуснаха тези места, ала не измениха на вярата си. Твърдо пазеха те бащините си завети и ревниво залягаха да не погазят боговнушеното назидание, което им бе оставил Свети Пратриарх Евтимий: да не оставят да загасне светилникът на вярата. И Всесилният укрепваше твърдостта им и по чудесен начин ги избавяше от примките на поганците. А, през тези черни за християните дни рупчоските потурнаци - помаците бяха по-зли и правеха повече поразии от самите турци. Оттогаз е останала и пословицата: „Да пази Бог не от турчин, а от потурнак!“ Турците не познаваха Родопите и техните вековни гори, нито пещерите, нито потайните пътечки. А помаците ги знаеха. И когато научаваха, че християните от някое село са се укрили из планината, отвеждаха турците при тях. Така потурчените българи предаваха братята си. Ала сила Божия правеше чудеса и унизяваше предателите пред техните господари, а ревнителите на Правата Христова вяра спасяваше. Така се случи със селяните от селата Югово, Иново и които, за да не променят вярта си се бяха укрили в пещерите на един ска-лист връх в местността Безова. Там се бяха приютили жителите на селата целиком: мъже, жени, деца и старци. И понеже бяха научили овреме за настъпващата опасност, успяха да пренесат в пещерите всичката си покъщнина и колкото храни имаха. А селата си оставиха пусти и къщите празни, като че току-що ги бяха построили. Укриваха се дълго там христолюбивите селяни и не чакаха подлостта оттам, откъдето тя дойде... Донесоха я потурнаците!! Тука авторът е оставил празно място.
Научиха тези нещастни вероотстъпници за укрилите се в пещерите и обадиха на турците. Тогава великият везир изпрати един от керваните с храни, неколцина ходжи, табор низами и потурнаци да отидат и потурчат укрилите се. Отидоха тези и спряха пред скалистия връх, а не можеха да се изкачат на него, защото едничката пътека е затрупана с камъни. И на всеки зъбер по върха имаше яки селяни, които вардеха с големи камъни в ръцете. Напразно им викаха помаците: „Приемете исляма и живейте щастливо като нас, а не в пещери като дивите зверове. А селяните, твърди, като скалите из които се укриваха, отвръщаха: „Няма щастлив живот без Господа нашего Иисуса Христа, а вие - пръждома! - вървете в пъкъла с вашия нечестивец Мохамед и се валяйте в поган и миязми!“ Като видяха, че не могат да се изкачат на върха, турците го обиколиха и чакаха сгода. Мислеха, че българите, като си свършат малкото храни и децата им започнат да мрат от глад, ще се предадат и ще склонят да приемат исляма. Всяка сутрин ходжите пееха една дива песен за езичника Мохамеда, а помаците повтаряха увещанията. Но от върха идваше все един отговор: „Пръждома! Стискайте опашката на дявола, който ви е изкусил! Той ще ви отнесе в пъкъла!“
Една сутрин един помак викна: „Ей, братя!“ Отгоре го прекъснаха: „Ние не сме братя на кучета! А вие и от кучета сте по-долни, защото кучето пази, а не предава!“ Помакът замълча, а после - за да не се засрами пред агаряните - викна пак: „Ей, хора!..“
- „Хора сме, а не подли червеи! Но ти и от червея си по-долу, защото червеят познава червеите, а ти си забравил народа си!“ И пак замълча помакът, а ходжите го насърчаваха да говори още, тъй като не разбираха какво му отвръщат от върха.
- „Слушайте вие там! - викна отново помакът. - Подир някой ден ще ви се свърши хлябът и вие – щете не щете - ще свиете врат! Предайте се и приемете исляма отсега, за да не сърдите агите - нашите господари!“
- „Наш Господар с само Един Господ Бог, а ти, окаянико, служи на дявола, колкото си щеш! Само нас остави намира!.. А колкото за хляба ни, не се грижи! Има Кой да се грижи за него! Нам хляб от небето ни пада! Това кажи на неверниците!“
А не беше така! На върха гладът и немотата бяха големи и смърта вече се готвеше да размаха косата си над всички. Старците се отказваха от няколкото залъка, които им се отделяха от общия хляб, за да има за децата; а самите те се изповядваха пред свещеницитс, скръстваха ръце и чакаха края. Мъжете хапеха устни от мъка, като гледаха жените и децата си... Беше лошо, а скоро щеше да стане още по-лошо, но никой не смееше и не искаше да опозори името си българин и за шепа брашно да се преклони пред скверната вяра на агаряните. И всички таяха в сърцата си твърдата надежда, че Бог ще ги избави от злото! После дойде неизбежният край: брашното се свърши до стиска, а по скалите нямаше нито шума, нито корени, за да утоляват глада си злощастните бежанци. А най-мъчително беше, че долу, в подножието на върха, имаше цял керван с жито и други храни. И помаците, и турците вече не се обаждаха. Знаеха, че това, което сами не могат да сторят, ще го стори гладът. Затворените в агарянския пръстен българи щяха насила да приемат Мохамедовата скверна ерес, за да не умрат! А когато всичко, което можеше да послужи за храна, се свърши, Бог показа силата си. Имаше между бегълците една благочестива вдовица, която от всички беше сочена за пример и показ с преданата си любов към Бога и непорочния си християнски живот. Поради нейните добродетели, на нея свещениците даваха да меси просфорите за светата литургия... А вече и за литургия нямаше брашно!... Лошо, лошо, лошо! Тази вдовица имаше само едно дете на десет години, едно момченце, което запълваше с радост майчиното ѝ сърце. Тя го бе обрекла на Пречистата Майка Божия пред Нейния чудотворен лик в Светата Бачковска Обител, още преди да го добие и се надяваше да го отгледа достойно, за да Й го остави служител в този свят манастир. Когато всяка храна се свърши и надеждата за спасение се превърна в молитва за безболезнена кончина на земния живот, вдовицата влезе в една от пещерите, която бяха превърнали на параклис и коленичи пред иконата на Света Богородица. „Майко Богородице, - приплака жената, - не идвам да те моля за живота си, а за друго: помоли Спасителя за мене! Да не се разбие майчиното ми сърце от мъка, нека Спасителят вземе най-напред мен, а после детето ми! Да не виждам мъките му, Божия Майко, както ти си гледала мъките на Своя Син. Защото аз нямам силите на Твоята безгрешна чистота! Застъпи се, Пресвета Дево, пред Господа Иисуса Христа за мене недостойната!“ Като се помоли така, ся чу глас от иконата: „Остържи нощвите, в които месиш просфорите, направи една питка и я дай на детето си да я изяде!“ Както чу жената, така и направи. Питката стана малка: едва колкото човешка длан, ала при този глад и тя бе голяма. Изпече я скришно жената и тръгна да подири сина си между другите деца, за да му я даде. А като излезе из пещерата, в която живееха, видя едно сляпо момче, връстник на нейния син. Преди да избягат от селото, това момче живееше със своята престаряла баба, защото бе сираче и нямаше нийде никого. Току когато тръгваха за Безова, бабата се помина. И едва смогнаха да я погребат. А сляпото момче бегълците взеха със себе си. Докато имаше храна, даваха и нему, колкото и на всички други. И така, вдовицата видя това сляпо сираче да рови в полузаледената земя до една от пещерите с тънките си изнемощели и безсилни пръстчета и я обхвана мъка. „Навярно търси някакво коренче, - помисли тя. - А бедното дете е сляпо и дори да намери, няма да може да го види и разпознае!“ Като повдигна очи към небето, тя замря, без да знае какво да стори. А небето не ѝ отговаряше, защото в чистата и свята Христова вяра е казано всичко, което човек трябва да знае! И вдовицата пак си помисли: „Моят син поне вижда, а това дете не може. Дали Света Богородица не поиска да ме изпита, като каза да дам питката на моето дете, а не на сляпото сираче?“ Тогава отърча пак в пещерата-параклис и пак коленичи пред иконата на Божията Майка. „Прости ме, Богородице, - замоли се вдовицата. – Прости ме, че не ми се ще да направя, както ме научи. Позволи ми да дам питката не на моя син, а на сляпото сираче: И чу пак гласът от иконата: „Направи това, което би искала да направят на сина ти, ако тебе не би те имало!“ Тогава вдовицата отърча навън, хвана сляпото момченце за ръката и го поведе със себе си: „Ела!“ А като го заведе на самия край на върха, остави го да седне на един камък и му даде питката. „Вземи и изяж тази питка, - каза му тя и дори не помисли, че нейното момче е гладно. - Яж и дано не те видят другите деца, защото за тях няма!“ И бързо побягна назад към пещерата-праклис. А сляпото дете, като взема питката, толкова се забърка, че не знаеше какво да прави. То се мърдаше на мястото си и мъничко оставаше да полети в пропастта под върха. А там бяха се настанили турците и помаците със своя керван. В това време го видя един от стражите, и като се уплаши, да не би да падне, викна му: „Ей, момченце! Какво правиш там? Какво се местиш? Не виждаш ли пропастта под тебе?“ Клетото сляпо дете така се изплаши, че изтърва питката си. А тя се претъркули и падна долу, току до нозете на военачалника, който обсаждаше упоритите християни. До тогова военачалник бяха се изправили и ходжите и водачът на помаците. Като видяха падащата отгоре питка, всички ахнаха и не знаеха какво да правят. Най-сетне един от ходжите се престраши и я взе от зеята. А тя беше още топла. Тогава ходжата викна: „Бягайте да бягаме, защото прави бяха християните, като казваха, че Бог от небето им праща хляб. Ето: питката е още топла! Бягайте, защото Този, Който на тях хвърля хляб, над нас може да започне камъни да хвърля! Бягайте!“ И всички турци и помаци се втурнаха да бягат, колкото имат сила, а кервана с храните оставиха там. И стражите като видяха, че турците бягат, слязоха от върха и взеха всичките храни, та се изхраниха, докато премина злото. Такова чудо сътвори Господ Бог чрез застъпничеството на Пресветата и Пренепорочна Дева Мария Петричка, която отговори на молбите на благочестивата вдовица! И избави събраните на върха села от позорното вероотстъпничество, та останаха те верни чеда на светата ни Православна Църква, каквито са и до днес. А разказахме всичко това, за да се види колко черно и мрачно с било робството, колко притеснения и злини са изживявали християните българи, та от наученото да се укрепяваме със сили, за да пазим Светилника на нашата Свята Вяра и свободата на Родината си!
Когато Кюпрюлю със своите орди и с потурчените рупчоски българи разрушил 218 църкви и 33 манастира, като избил свещениците, монасите и хиляди благочестиви и благоверни християни, какво е ставало в Светата Бачковска Обител? Защо не се докоснали до нея и до нейните стяжения? Мъка и болка тегнели на душата на оцелелите грузинци и българи монаси. Страх и трепет обладавали фанариотите, защото никой не знаел докъде ще стигне злината на великия везир Мехмед Кюпрюлю, нито коварството на султана Мехмед Четвърти. Ала когато зловещият тиранин стигнал с керваните си до Станимака и поискал да порази и Бачковския Манастир, намерили се умни и разумни турци и го предупредили каква светиня е той, какви дивни чудеса са ставали в неговия храм пред чудотворния образ на Светата Дева и колко е опасно, ако посегне на Бачковския манастир, да не се разбунтува раята и българи и гърци – не само от Станимака и Пловдив, но и от цяла България, защото славата на манастира се е разнесла не само из цялата страна, но и в чужбина. Като научил всичко това, великият везир събрал ордите си и отпътувал за Цариград.
Така Бачковският манастир се избавил от разрушение, монасите - от безвременна насилствена смърт, а близкото село - Бачково - от потурчване! От това се спасили и много други села около манастира и селяните не преставали да възхваляват Бога и да почитат Пресветата Дева Мария и Майка Спасителева, понеже всичко е от Бога Вселюбящаго - слава Ему всегда, нине и присно и во веки веков!
Вихрената галопираща лавина от блестящи на слънцето саби и бели коне вдъхновява военния кореспондент Йордан Йовков да напише един от своите разкази-шедьоври, посветени на военната тематика.„Белият ескадрон“ се отличава още в първите дни на кампанията в Добруджа 1916 г.
Ефектът, който всяват белите български конници сред румънската пехота, граничи с мистично вцепенение. Стига се до куриозни случаи – двама български кавалеристи да пленят и разоръжат цял взвод румънци.Ескадрона ебил елитът на нашата армия, но той е забравен по три причини.
Първо, е бил "царски" полк с патрон Нейно височество княгиня Мария Луиза, второ, заради това пленено руско знаме за него не се говори по време на социализма. И трето, като жандармерийска дружина е участвал при потушаването на Септемврийско въстание, което му лепва и етика "фашистки" полк.
По време на Първата световна война много хора са смятали, дори командири и офицери, че българите трудно ще се бият срещу руснаци, защото са наши освободители.
Но в Южна Добруджа генерал Иван Колев произнася една знаменита фраза, че той е признателен на руснаците, че са ни освободили, но какво търсят казашките полкове в нашата Добруджа и че ще бием всеки, който пречи на обединението на отечеството, разказа Йорданов.
СКАЗАНИЕ ЗА ЗЛОДЕЯНИЯТА, ЩО ИЗВЪРШИЛИ АГАРЯНИТЕ В БЪЛГАРИЯ ПО ВРЕМЕТО НА НЕЧЕСТИВИТЕ ИМ СУЛТАНИ МУРАД И МЕХМЕД
Из "КОНДИКА НА СВЕТАТА БАЧКОВСКА СТАВРОПИГИАЛНА ОБИТЕЛ"
от Змей Горянин
Когато Пресправедливият Господ Бог отвърнал очи от българите и предал царството им в ръцете на неверниците и най-отвратителни езичници агаряните, тъмна мъка легнала над цялата страна като отровна мъгла, която задушавала не гърдите, а по-лошо - душите на християните. А безсилни били робите да се борят с езичниците, понеже силата била в тях и който най-малко им се противеeл, наказвали го със страшна смърт: посичали го, обесвали го, набивали го на кол - пред очите на изтръпналите люде, за да им вселят страх. Само към християнските църкви отначалото не били толкова зли и не запрещавали на християните да вярват в истиннаго Бога и да му принасят молитвени жертвоприношения, според закона. Ала после, когато засили и властта си, агаряните започнали да преследват християнската вяра, както свирепи зверове преследват и убиват невинните и кротки сърни, и както бясна глутница вълци преследва и кръвожадно избива мирните стада.
А когато на окървавения и черен от грехове трон на агаряните се възкачил султан Мурад Четвърти, след като заповядал да удушат брат му Осман и чичо му Мустафа, агарянските злодейства станали такива, че и най-свирепите звярове и най-бесните от глад вълци биха се срамили, ако ги сравняват с агаряни. Най-голям злодей бил самият султан Мурад, за когото справедливо казвали, че „не го е родила жена, а усойница. Страшилище бил той и изрод, какъвто до преди него не се е явявал на свят! За нашите грехове го изпратил Бог на земята, както за греховете ни изпраща чумата! Ала и от чума по-лош бил този султан! Пияница бил той и очите му винаги били кръвясали. И развратник бил: похотта му била такава, че би смутила и окаяните развратници на Содом и Гомора! По цялото турско царство се скитали неговите скопци да му дирят красиви девойки, които той, след като гнусно озлочестявал, или подарявал за гавра на еничарите си, или заповядвал да погубят, или продавал робини на персите и дивите араби от пустинята. Страх, ужасия и плач било времето на неговото султанстване. И плач и ридания се носели из всички християнски народи на държавата му. А най-вече из България!
През август месеца на лято Господне 1637 - както това ставаше по стар обичай всяка година - се събраха на поляната Рожен, която е сред местността Рупчос, в сърцето на планините Родопи и се огражда от непроходната гора Гълъбак - жителите на всички Рупчоски села и градове да отдадат слава на Всевишния и да почетат ангелски светлата памет на Светаго Пантелеймона, комуто сред речената поляна се издигаше малка, спретната бяла църквица. Бяха се събрали мъже, жени, деца и старци. Други път на този ден пак се събираха хората, но тогава имаше свирци, виеха се хора, дим на печени агнета и телета, като облак се издигаше над поляната, лееше се червено вино... Беше весело и радостно. Сега веселие нямаше. Дори децата стояха със смръщени вежди. Защото откак бе станал Мурад султан, не останаха между християните българи, ни вселие, ни радост, освен радостта на надеждата, че Милостивият Бог ще ги избави от злото. Тази радост и сега изпълваше сърцата на хората, защото в малката църквица на Свети Пантелеймона се служеше божествена литургия. Свещеници и монаси от всички поселения и от светите манастири из околността бяха дошли на Рожен. Току-що се завърши божествената служба и радостта от светото тайнство преливаше в очите на младо и старо - а събраните на поляната бяха около десет хиляди души - из гъсталаците на гората започнаха да излизат въоръжени до зъби низами и като страшна отровна змия да се обвиват около християните. Смут и ужас премина по сърцата на хората. Те се люшнаха като вълна и плътно се скупчиха около църквицата, както овцете се сгушват на купчина около овчаря си, когато чуят вой на вълк. А сега не само се чуваше вълчият вой на агаряните, но и те самите бавно приближаваха към християните с извадени ятагани и опънати чакмаци на пушките. Едно дете изплака и изведнъж писнаха всички деца, заридаха жени и девойки, старци и старици се кръстеха коленичили и удряха чела о твърдата земя, а мъжете стояха като втрещени, хапеха устни и мълчаха. И стоновете бяха толкова силни, че едва ли някога другаде ще да се е чувало такова нещо!
Изведнъж из агарянския обръч се отдели един едър човек, с тъмно лице и зли очи и изрева: „Защо сте се събрали тука да правите бунт против нашия господар и султан? Сега всички ще минете под нож, задето се бунтувате!“ Тогава измежду изплашения народ се отдели един беловлас и прегърбен от години свещеник и като застана пред агарянина, рече: „Не се бунтуваме, господине, а сме дошли тука да почетем сдин светец!“ - „Бунтовници сте!- още по-страшно изрева турчинът и издигна ятагана си над главата на стареца. - Бунтовници сте, а ти освен това си и лъжец!“ Ала старецът, който бе уморен от живота и знаеше, че началото и края на човека и тук на земята, и Отвъд стоят в ръцете на Господа Бога, не се побоя от ятагана, а рече: „Не е справедливо да казваш така, господине. Мигар ако бяхме бунтовници, щяхме да се съберем тука със жените, децата и старците?“ Като чуха това, из агарянските редици излязоха неколцина восначалници и неколцина от слугите на антихриста Мохамеда, на които агаряните викат имами или ходжи. Най-старият от ходжите приближи до турчина, който заговори пръв, и му каза: „Остави ме аз да се разговоря с този човск, защото и той е свещеник като мене и по- добре ще се разберем“ Така този нечестивец и син на пъкъла се опита да се сравни с достойния служител на Бога Вишнего, но свещеникът се направи, че не чува това богохулство, защото мислеще с добром да се размине всичко и да не пострадат невинните християни. Ходжата рече: „Това, дето сте се събрали тука с жените и децата още не доказва, че не сте бунтовници против славния наш падишах. Може да сте постъпили така, за да заблудите султанските низами! А ние ще повярваме, че наистина сте верни на султана на османлиите, ако приемете Мохамедовата вяра!“ Престарелият свещеник се залюля на нозете си и има сили само да каже: „Бих се радвал да бе ме погубиш, вместо да ме оскърбяваш така!“ Сетне се отпусна на колене, прекръсти се и приведе глава. Мигом го посече онзи, който пръв обвини българите, че са бунтовници. А така агаряните обвиняваха всички българи, които искаха да поразят, защото вече няколко бунта бяха станали. Като видяха посичането на стареца, българите занемяха. А ходжата подкачи отново: „Това ще постигне всски, който не застане под зеленото знаме на исляма и не приеме Мохамедовата вяра! Защото ще разберем, че той с бунтовник!“ Двама други ходжи с дълги зелени дрехи (джубета) и с големи чалми на главите донесоха при тогова едно зелено знаме, забиха пръта му в земята и застанаха малко по-настрана с извадени ятагани. А двама низами отнесоха посечения свещеник настрана до една шубрака и започнаха да претърсват дрехите му, за да го оберат. Старият ходжа пак повтори думите си и настави: „Бързайте да застанете под зеленото знаме на исляма, защото който не стори това до нашата обедна молитва, ще разберем, че е враг на султана и ще го поразим! А който сам дойде, ще знаем, че е невинен и ще го обдарим със султански милости!“
Страхът скова сзиците на българите и те немееха. Не можаха дори да плачат. Мълчаха и малките деца, защото и в техните невини душички се пластеше страшната мъка на робията, против която никой не може да направи нищо. Какво има робът освен свободата да умре? Но леко ли е да се приеме смъртта? Нима Бог всекиму е дал силата да приеме мъченичеството? Нима всеки с порасъл за такова велико удостояване?
И трети път ходжата изрече думите си. Тогава измежду занемелите и обезумели от страх люде излезе друг свещеник и бавно със спокойни и тежки крачки се упъти към зеленото езическо знаме. Старият ходжа се възрадва, лукаво се усмихна и потри ръце, българите въздъкнаха от мъка и срам, че един служител на Христа Спасителя ще се отрече от вярата си. Ала не позволи Бог да се извърши това безчестие! Като стигна до поганците и знамето им, свещеникът плю, сетне обърна очи към небето, прекръсти се и се отпусна на колене пред палачите си. Така прие мъченическа смърт за Христа, за да добие дял с Него в Царството Му! А след него мъченика се заредиха още двайсет свещеници и монаси. После много миряни - мъже, жени и девойки – последваха своите погинали пастири. Не смогваха убийците да вдигат и спускат ятаганите си; дойдоха им на помощ и други ходжи. А низамите само отнасяха труповете и ги ограбваха.
А после стана друго. Излезе из купчината българи един мъж с невястата и момиченцето си. Вървяха те смело към убийците, ала един ходжа, като видя девойчето, хвана го за ръката и го дръпна. То запищя, а бащата, като разбра каква участ очаква детето му, грабна го из ръцете на безчестника, притисна го до гърдите си и... застана под зеленото знаме. Притича до него и невястата му. После – един след други, почти тичешката, като че ли това само бяха чакали, пред зеленото знаме се изправяха клетите роби и със сълзи на очи приемаха скверния агарянски обряд и заменяха имената си с турски. Така бяха потурчени Рупчоските българи, безсилни да се борят с низамитс на кървавия Мурад, комуто Бог отсъди тежка казън/съдба/. Умря този нечестивец, като се разкапа жив и червеи приживе гризеха плътта му. И като издъхна, смрадта около него бе толкова голяма, че никой не можа да се приближи, за да го постави на одър и погребе, та повикаха цигани - тези, които служат на гнусотиите на Мамона и Ащарата и вършат магесничества. Но и те не можаха да го досегнат с ръце, поради смрадта и гнилочта на тялото му, та го закачиха с канджи и го влачиха до една яма, където го зариха. Пътеката, по която го влачиха, насипаха с пясък и начукани тухли, та стоеше червена, сякаш да напомня, че този изверг от леглото, на което се е родил, до гроба е вървял по кървава пътека.
А не минаха пълни двайсет години от това злодеяние и по времето, когато на агарянския престол се възкачи малолетният султан Мехмед Четвърти, пак се струпаха злините над българския народ, като черни, настръхнали облаци, от които само буря може да се очаква. Като невръстен и некадърен да управлява държавата, той я остави в ръцете на своите приближени - сдин от други по-големи грабители и мъчители на християните.
През 1656 лято от Рождеството Спасителево настана голям глад по цяло Българско. А най-голям бе гладът в Родопската област, където и без друго няма нивя и жителите са до един горяни. А от равнината, където също бе глад, родопчани не можеха да си купят ни зърно жито, защото никой не продаваше, а и никой не купуваше горянските им произведения - скотовъдски и дърварски. Тогава султан Мехмед беше на четиринайсет години, та вече бе започнал да се научава на изкуството да управлява държава, ала дали тези, дето го учеха, бяха лоши учители, или той беше лош ученик - от това мъчно и тънко изкуство той научаваще само лошото, злото, коварното и престъпното. Също като чичо си и той беше човек развален и безсрамен, макар да бе още юноша. Но той бе и от чичо си Мурада по-лош, защото бе лицемер и лукав, та никой не знаеше как може да му угоди. Към всички пороци и смъртни грехове на чичо си той прибави и коварството. Затова по злодейства надмина най-големия злодей. Като стана на четиринайсет години, султанът назначи за велик везир пашата. Мехмед Кюпрюлю. А този беше мъж умен и хитър. И като настана гладът из България, великият везир, като разказа на Мехмеда Четвърти какви намерения има и получи султанското му одобрение, заповяда да натоварят дълги кервани с жито и други храни и пристигна в долината на селото Чепино, в западния Родопски край. Като минаваше през Рупчос, събра група от потурчените вече българи, на които агаряните викаха помаци, и ги поведе със себе си. И тъй, като стигнаха селото Чепино, везирът изпрати да кажат на селяните, че „милостивият султан Мехмед“ им изпратил храни, за да иззимят и да не умрат от глад. Събраха се селяните край керваните и с благодарност възхваляваха султанската „милост“. А Кюпрюлю им рече: „Султанът изпраща храни на верните си синовс. Но можете ли вие да бъдете смятани за такива? Ако сте наистина верни синове на падишаха, защо още вярвате в омразния Бог на гяурите? Защо не приемете правата вяра на Мохамеда, та да имате всичко, каквото ви трябва и да живесте щастливо?“ Селяните останаха като гръмнати от това, що им рече везирът и не знаеха как да отговорят. А той повика рупчоските помаци и им каза: „Кажете на тези хора колко добре живесте вие ссга, откак сте станали мохамедани! Кажете им, нямате ли храни в изобилие, макар годината да е гладна?“ И помаците потвърдиха това. А чепинци трепереха от мъка? Как да оставят дядовската си вяра, за да получат комат хляб. Ала изгладнелите деца и жени се разплакаха. и казваха на мъжете и бащите си: „Не чувате ли какво ви казват нашите съседи от Рупчос? Защо да не приемем Мохамедовата вяра, когато, ако не го сторим, ще измрем от глад?“ Та някои мъже, като се умилиха от детските сълзи и се досадиха от натякванията на жените си, склониха да приемат мохамеданството. Щом се потурчиха, везирът заповядваше да им донесат жито и друго, каквото им е потребно и ги похваляваше. А тези, които не приемаха да се потурчат, като повтаряха, че „не о хлебе единем жит будет человек”, биваха посичани. Така продължи Кюпрюлю по целия Родопски край от Костенец до Станимака и потурчи много села. И погинаха много хора, които не продаваха вярата си за паница леща, както-що стори Исаф, като продаде първородството си. И разрушиха агаряните и рупчоските помаци 218 църкви и 33 манастира. А имаше и цели села, които не се потурчиха. Тия села, като научаваха какво става у съседите им, вместо да превият врат и да приемат омразната вяра на османлиите, побягваха целокупно в тъмните и непроходими Родопски гори и там живееха като пустинножителите Божии угодници, хранеха се с опадалата от дърветата шума и с изравяните от земята корени, студуваха до сред зима, докато турците напуснаха тези места, ала не измениха на вярата си. Твърдо пазеха те бащините си завети и ревниво залягаха да не погазят боговнушеното назидание, което им бе оставил Свети Пратриарх Евтимий: да не оставят да загасне светилникът на вярата. И Всесилният укрепваше твърдостта им и по чудесен начин ги избавяше от примките на поганците. А, през тези черни за християните дни рупчоските потурнаци - помаците бяха по-зли и правеха повече поразии от самите турци. Оттогаз е останала и пословицата: „Да пази Бог не от турчин, а от потурнак!“ Турците не познаваха Родопите и техните вековни гори, нито пещерите, нито потайните пътечки. А помаците ги знаеха. И когато научаваха, че християните от някое село са се укрили из планината, отвеждаха турците при тях. Така потурчените българи предаваха братята си. Ала сила Божия правеше чудеса и унизяваше предателите пред техните господари, а ревнителите на Правата Христова вяра спасяваше. Така се случи със селяните от селата Югово, Иново и които, за да не променят вярта си се бяха укрили в пещерите на един ска-лист връх в местността Безова. Там се бяха приютили жителите на селата целиком: мъже, жени, деца и старци. И понеже бяха научили овреме за настъпващата опасност, успяха да пренесат в пещерите всичката си покъщнина и колкото храни имаха. А селата си оставиха пусти и къщите празни, като че току-що ги бяха построили. Укриваха се дълго там христолюбивите селяни и не чакаха подлостта оттам, откъдето тя дойде... Донесоха я потурнаците!! Тука авторът е оставил празно място.
Научиха тези нещастни вероотстъпници за укрилите се в пещерите и обадиха на турците. Тогава великият везир изпрати един от керваните с храни, неколцина ходжи, табор низами и потурнаци да отидат и потурчат укрилите се. Отидоха тези и спряха пред скалистия връх, а не можеха да се изкачат на него, защото едничката пътека е затрупана с камъни. И на всеки зъбер по върха имаше яки селяни, които вардеха с големи камъни в ръцете. Напразно им викаха помаците: „Приемете исляма и живейте щастливо като нас, а не в пещери като дивите зверове. А селяните, твърди, като скалите из които се укриваха, отвръщаха: „Няма щастлив живот без Господа нашего Иисуса Христа, а вие - пръждома! - вървете в пъкъла с вашия нечестивец Мохамед и се валяйте в поган и миязми!“ Като видяха, че не могат да се изкачат на върха, турците го обиколиха и чакаха сгода. Мислеха, че българите, като си свършат малкото храни и децата им започнат да мрат от глад, ще се предадат и ще склонят да приемат исляма. Всяка сутрин ходжите пееха една дива песен за езичника Мохамеда, а помаците повтаряха увещанията. Но от върха идваше все един отговор: „Пръждома! Стискайте опашката на дявола, който ви е изкусил! Той ще ви отнесе в пъкъла!“
Една сутрин един помак викна: „Ей, братя!“ Отгоре го прекъснаха: „Ние не сме братя на кучета! А вие и от кучета сте по-долни, защото кучето пази, а не предава!“ Помакът замълча, а после - за да не се засрами пред агаряните - викна пак: „Ей, хора!..“
- „Хора сме, а не подли червеи! Но ти и от червея си по-долу, защото червеят познава червеите, а ти си забравил народа си!“ И пак замълча помакът, а ходжите го насърчаваха да говори още, тъй като не разбираха какво му отвръщат от върха.
- „Слушайте вие там! - викна отново помакът. - Подир някой ден ще ви се свърши хлябът и вие – щете не щете - ще свиете врат! Предайте се и приемете исляма отсега, за да не сърдите агите - нашите господари!“
- „Наш Господар с само Един Господ Бог, а ти, окаянико, служи на дявола, колкото си щеш! Само нас остави намира!.. А колкото за хляба ни, не се грижи! Има Кой да се грижи за него! Нам хляб от небето ни пада! Това кажи на неверниците!“
А не беше така! На върха гладът и немотата бяха големи и смърта вече се готвеше да размаха косата си над всички. Старците се отказваха от няколкото залъка, които им се отделяха от общия хляб, за да има за децата; а самите те се изповядваха пред свещеницитс, скръстваха ръце и чакаха края. Мъжете хапеха устни от мъка, като гледаха жените и децата си... Беше лошо, а скоро щеше да стане още по-лошо, но никой не смееше и не искаше да опозори името си българин и за шепа брашно да се преклони пред скверната вяра на агаряните. И всички таяха в сърцата си твърдата надежда, че Бог ще ги избави от злото! После дойде неизбежният край: брашното се свърши до стиска, а по скалите нямаше нито шума, нито корени, за да утоляват глада си злощастните бежанци. А най-мъчително беше, че долу, в подножието на върха, имаше цял керван с жито и други храни. И помаците, и турците вече не се обаждаха. Знаеха, че това, което сами не могат да сторят, ще го стори гладът. Затворените в агарянския пръстен българи щяха насила да приемат Мохамедовата скверна ерес, за да не умрат! А когато всичко, което можеше да послужи за храна, се свърши, Бог показа силата си. Имаше между бегълците една благочестива вдовица, която от всички беше сочена за пример и показ с преданата си любов към Бога и непорочния си християнски живот. Поради нейните добродетели, на нея свещениците даваха да меси просфорите за светата литургия... А вече и за литургия нямаше брашно!... Лошо, лошо, лошо! Тази вдовица имаше само едно дете на десет години, едно момченце, което запълваше с радост майчиното ѝ сърце. Тя го бе обрекла на Пречистата Майка Божия пред Нейния чудотворен лик в Светата Бачковска Обител, още преди да го добие и се надяваше да го отгледа достойно, за да Й го остави служител в този свят манастир. Когато всяка храна се свърши и надеждата за спасение се превърна в молитва за безболезнена кончина на земния живот, вдовицата влезе в една от пещерите, която бяха превърнали на параклис и коленичи пред иконата на Света Богородица. „Майко Богородице, - приплака жената, - не идвам да те моля за живота си, а за друго: помоли Спасителя за мене! Да не се разбие майчиното ми сърце от мъка, нека Спасителят вземе най-напред мен, а после детето ми! Да не виждам мъките му, Божия Майко, както ти си гледала мъките на Своя Син. Защото аз нямам силите на Твоята безгрешна чистота! Застъпи се, Пресвета Дево, пред Господа Иисуса Христа за мене недостойната!“ Като се помоли така, ся чу глас от иконата: „Остържи нощвите, в които месиш просфорите, направи една питка и я дай на детето си да я изяде!“ Както чу жената, така и направи. Питката стана малка: едва колкото човешка длан, ала при този глад и тя бе голяма. Изпече я скришно жената и тръгна да подири сина си между другите деца, за да му я даде. А като излезе из пещерата, в която живееха, видя едно сляпо момче, връстник на нейния син. Преди да избягат от селото, това момче живееше със своята престаряла баба, защото бе сираче и нямаше нийде никого. Току когато тръгваха за Безова, бабата се помина. И едва смогнаха да я погребат. А сляпото момче бегълците взеха със себе си. Докато имаше храна, даваха и нему, колкото и на всички други. И така, вдовицата видя това сляпо сираче да рови в полузаледената земя до една от пещерите с тънките си изнемощели и безсилни пръстчета и я обхвана мъка. „Навярно търси някакво коренче, - помисли тя. - А бедното дете е сляпо и дори да намери, няма да може да го види и разпознае!“ Като повдигна очи към небето, тя замря, без да знае какво да стори. А небето не ѝ отговаряше, защото в чистата и свята Христова вяра е казано всичко, което човек трябва да знае! И вдовицата пак си помисли: „Моят син поне вижда, а това дете не може. Дали Света Богородица не поиска да ме изпита, като каза да дам питката на моето дете, а не на сляпото сираче?“ Тогава отърча пак в пещерата-параклис и пак коленичи пред иконата на Божията Майка. „Прости ме, Богородице, - замоли се вдовицата. – Прости ме, че не ми се ще да направя, както ме научи. Позволи ми да дам питката не на моя син, а на сляпото сираче: И чу пак гласът от иконата: „Направи това, което би искала да направят на сина ти, ако тебе не би те имало!“ Тогава вдовицата отърча навън, хвана сляпото момченце за ръката и го поведе със себе си: „Ела!“ А като го заведе на самия край на върха, остави го да седне на един камък и му даде питката. „Вземи и изяж тази питка, - каза му тя и дори не помисли, че нейното момче е гладно. - Яж и дано не те видят другите деца, защото за тях няма!“ И бързо побягна назад към пещерата-праклис. А сляпото дете, като взема питката, толкова се забърка, че не знаеше какво да прави. То се мърдаше на мястото си и мъничко оставаше да полети в пропастта под върха. А там бяха се настанили турците и помаците със своя керван. В това време го видя един от стражите, и като се уплаши, да не би да падне, викна му: „Ей, момченце! Какво правиш там? Какво се местиш? Не виждаш ли пропастта под тебе?“ Клетото сляпо дете така се изплаши, че изтърва питката си. А тя се претъркули и падна долу, току до нозете на военачалника, който обсаждаше упоритите християни. До тогова военачалник бяха се изправили и ходжите и водачът на помаците. Като видяха падащата отгоре питка, всички ахнаха и не знаеха какво да правят. Най-сетне един от ходжите се престраши и я взе от зеята. А тя беше още топла. Тогава ходжата викна: „Бягайте да бягаме, защото прави бяха християните, като казваха, че Бог от небето им праща хляб. Ето: питката е още топла! Бягайте, защото Този, Който на тях хвърля хляб, над нас може да започне камъни да хвърля! Бягайте!“ И всички турци и помаци се втурнаха да бягат, колкото имат сила, а кервана с храните оставиха там. И стражите като видяха, че турците бягат, слязоха от върха и взеха всичките храни, та се изхраниха, докато премина злото. Такова чудо сътвори Господ Бог чрез застъпничеството на Пресветата и Пренепорочна Дева Мария Петричка, която отговори на молбите на благочестивата вдовица! И избави събраните на върха села от позорното вероотстъпничество, та останаха те верни чеда на светата ни Православна Църква, каквито са и до днес. А разказахме всичко това, за да се види колко черно и мрачно с било робството, колко притеснения и злини са изживявали християните българи, та от наученото да се укрепяваме със сили, за да пазим Светилника на нашата Свята Вяра и свободата на Родината си!
Когато Кюпрюлю със своите орди и с потурчените рупчоски българи разрушил 218 църкви и 33 манастира, като избил свещениците, монасите и хиляди благочестиви и благоверни християни, какво е ставало в Светата Бачковска Обител? Защо не се докоснали до нея и до нейните стяжения? Мъка и болка тегнели на душата на оцелелите грузинци и българи монаси. Страх и трепет обладавали фанариотите, защото никой не знаел докъде ще стигне злината на великия везир Мехмед Кюпрюлю, нито коварството на султана Мехмед Четвърти. Ала когато зловещият тиранин стигнал с керваните си до Станимака и поискал да порази и Бачковския Манастир, намерили се умни и разумни турци и го предупредили каква светиня е той, какви дивни чудеса са ставали в неговия храм пред чудотворния образ на Светата Дева и колко е опасно, ако посегне на Бачковския манастир, да не се разбунтува раята и българи и гърци – не само от Станимака и Пловдив, но и от цяла България, защото славата на манастира се е разнесла не само из цялата страна, но и в чужбина. Като научил всичко това, великият везир събрал ордите си и отпътувал за Цариград.
Така Бачковският манастир се избавил от разрушение, монасите - от безвременна насилствена смърт, а близкото село - Бачково - от потурчване! От това се спасили и много други села около манастира и селяните не преставали да възхваляват Бога и да почитат Пресветата Дева Мария и Майка Спасителева, понеже всичко е от Бога Вселюбящаго - слава Ему всегда, нине и присно и во веки веков!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На днешния ден преди 468г., след 40 дневна обсада е превзет Казан.
Иван Грозни избива около 50хиляди волжки българи и заграбва съкровищата на българските владетели.Била издигната пирамида от отсечените глави и казанските жители били принуждавани да се кълнат, че не са българи, а татари, руси, за да останат живи...
Иван Грозни отлично знае кого покорява. В документите няма и помен от “татари”. Летописите съобщават, че Иван тръгва към Казан – българската столица. Именно затова той приема титлата Велик княз български, а не татарски. След него всички царе и императори на Русия заедно с трона получават и тази титла.
След избиването на хиляди волжки българи и унищожаването на 40 приказни български градове, Русия заявила, че наказва “татарите”.
Спомените на един от руснаците обсаждали Казан:
Вече около пет седмици россияните стояха под Казан и убиваха излизащите от града не по-малко от десет хиляди неприятели,.. Никой не се предаде жив, спасиха се малко... ранените... Градът беше завзет.. убиваха всички които се намираха, в домовете, или в ямите; вземаха в плен жени, деца или чиновници... сечта престана но кръвта се лееше... Царския дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви.. тела се носеха по реката...
(Каквото и българско да е имало, то се е запазило до късното средновековие, може би до нашествието на монголците.Сега има едни хора, които живеят в Татарстан, наричат се татари, говорят на език от тюркската езикова група "татарски" и в културно отношение доста се различават от нас. Знаят че до началото на миналия век са били (булгары) и са говорели и писали на (булгарски) с арабски букви. Сега ползват кирилица.)
Стряма – кърваво комунистическо клане ("Втория Батак"), а отрязаните глави рипали като на заклани пилета!
Днес на най-високо ниво в държавата – президентството почитат червените терористи, а жертвите са забравени!
Септември е най-кървавият месец в новата българска история. За зловещите дни преди 76 години отново напомня тревожно пловдивското село Стряма.
То носи тежката карма да е национален първенец по най-много избити без съд и присъда от комунистите - „народни синове” в първите дни и седмици след 1944. Червените главорези на БКП затриват 63 души от селото, което статистически представлява 3% от цялото население.
В събота, 22 септември в Стряма по традиция ще бъде отслужена заупокойна за жертвите на червения терор.
Дълголетницата Гюргина Велева е живата памет за тези страшни времена. Самата тя е от Благоевградско, но като снаха в Стряма преживява ужаса на семейството на съпруга си. Свекър й Христо Велев е собственик на хан и гостилница, в която отсядат търговци и земеделци, преди да стигнат до големия пазар в Пловдив. Но още първата седмица след 9-ти септември 1944 г. Велев е изведен от дома си от вилнеещите партизани и ятаци.
„Води се безследно изчезнал. Извеждат го Иван от нашето село и един от Ръжево Конаре. Оттук-оттам научихме и как са го убили.
Първо с брадва са му строшили краката.
Запрян е бил джалатинът. А свекър ми му се молел: „Запряне, много пъти съм те черпил в кръчмата, помогни ми!” А убиецът му отговорил: „Вие имате пари и имоти, няма милост за вас”. Няколко дни са го държали с други мъже в едни селски обори, там са ги трепали. Сега на тяхното място има построен магазин, зловещо място. Телата после са изхвърляни в река Стряма или Марица, други пък са заравяни по доловете, но на никой от жертвите гроба не знаем”, разказва пред Faktor.bg Гюргина Велева. Тя се е заклела да пази спомена за тези зверства, защото заради свекър й, репресиите се прехвърлят и върху съпруга й. Отива си млад от тревоги, оставя малки деца.
„Най-отвратителното е, че в онези кървави дни съвсем не става дума за някаква идеология, политика, ценности, морал и идеи, а за най-долно мародерство и разбойничество. Говорила съм с много от семействата на избитите от Стряма и всички свидетелстват, че първо партизаните и ятаците са ги изнудвали за пари и злато. Обещавали, че ако платят откуп ще върнат родините им. И хората са давали и мило, и драго, за да отърват своите, но няма нито един пощаден, а парите са прибирали, мародерствали са из къщите на жертвите си, гаврили са се с жените и дъщерите им. И как тези изверги да ги наречеш народни синове, как да повярваш, че ще създадат по-справедлив и добър живот за хората. А и освен това тези убийци са били неграмотни и мързеливи. Но с насилие, страх и кръв взеха властта, с насилие, страх и кръв я пазеха 45 години”, казва дълголетницата.
Гюргина разказва и няколко покъртителни истории, които е чула от близки на жертвите. Запрян Семерджиев, когато са го убивали, са накарали жена му със свещ да им свети, за да виждат как го колят.
И тя гледала – страшен садизъм. Някои от убийците след години сами разказвали как са клали. Коста Андонов се хвалел пред сестрите си: „Като ги колехме, главите им рипкаха, рипкаха и зяпаха ей така, като на пилета!” Друг изверг Иван Касарски убил мъжа на племенницата си Зоя. Момчето се молело: „Вуйчо, остави ме, не ти ли е жал за Зоя”, Косарски крещял: „Лягай, лягай на дръвника, ние Зоя ще я оженим”. После с един удар му отсякъл главата. Голяма част от кървавите саморазправи в района хората свързват и до днес с името на Запрян Фазлов – Леваневски. От крадец и криминален тип става партизанин в средногорския отряд. Прославя се като герой със съмнителни подвизи, а след 9-ти септември на съвеста му лежат 72 кървави саморазправи с хора от околните села. С няколко криминални изверга кръстосвал района през първите месеци на „свободата”, мародерствал, грабел, гаврел се със селяните. Районът пропищява от него, а през 1945 година е очистен от своите, за да мирясат хората. Гюргина Велева смята, че историята с Леваневски е малко пресилена. Партизани са върлували от негово име и са мародерствали хората. Така му приписали и много от убийствата. През 1980 г. друг комунистически терорист, изживяващ се по времето на Тодор Живков като автор на любовна лирика – Давид Овадия, издава книга за Леваневски, с която се опитва да го реабилитира. Гюргина смята, че по-страшен от Леваневски е бил друг негов другар от Стряма – Стоян Тенов, с прякор Орлов. Той отива при партизаните 40 дни преди Червената армия да обяви война на България и да я окупира, но се оказва по-безмилостен и жесток от всички. Трагично загива кметът на селото – първо му режат крак, ръка, ухо, вадят едното му око, а после му отсичат главата. Орлов е главния палач.
Отсича лично и главата на чичо си, убива братовчед си,
за лично отмъщение и вражди, разказват хората от селото. Гюргина го помни, поминал се около демокрацията, живеел сам в селото, а и на стари години хората продължавали да се страхуват от масовия убиец. След 10-ти ноември 1989 г. Гюргина е и сред първите инициатори да се освети историята за избитите от комунистите, да се издигне паметник в тяхна чест. Подкрепя я Христо Еневски, от чието семейство са затрити пет души. „Христо каза: „На комунистите палачи има издигнати много паметници, а за нашите няма”. Така се роди идеята и още в първите години на демокрацията – преди 25 г. паметникът, с имената на всички жертви изписани на него бе открит. От тогава на това място всеки септември се събираме да отдадем почит към невинните жертви на комунизма”, разказва Гюргина. Тя стимулира и пловдивската учителка Надежда Любенова да се разрови в архивите, да събере родовите истории за изкланите. Така се появява впечатляващата книга “Стряма - вторият Батак - 1944 г." , която разказва за страшните дни на червения терор.
Гюргина Велева е най-отвратена, че дори и след кървавите престъпления
нито един от убийците не се е разкаял, не е поискал прошка
от съселяните си. Когато идва демокрацията се оказва, че 18 от убийците са били все още живи. Роднините на жертвите подписват искане до прокуратурата да ги призове да кажат къде са заровени телата. През 1993 година е насрочено и дело, но след като пада правителството на Филип Димитров, търсенето на всякаква справедливост потъва в небитието. Гюргина се е опитала сама да изкопчи информация от мъжа, който е извел свекър й към оборите, както и от Карачански, който е подписал фалшивия му смъртен акт. „И двамата въртяха, усукваха, не знаели, не помнили, не били те. Вече сме загубили надежда да научим истината и да знаем местата където са заровени, за да ги почитаме. Но ни остава единствената надежда да предаваме на поколенията тези кървави нечовешки истории – съселяни, приятели и роднини са се избивали без основателна причина. Трябва да има памет за тези страшни времена. Не искаме възмездие и мъст, а единствено почитане имената на тези жертви. Случилото се в Стряма трябва да влезе в учебниците по история, за да не се връщат никога повече страшните времена на комунизма”, предупреждава Гюргина Велева. По ирония на съдбата обаче от най-високо държавно ниво – президентската институция, през последната година се прокарва явна позиция на пренебрегване жертвите на комунизма, но почитане на палачите и терористите,
избивали българи заради болшевишка идеология и лична мъст.
През април 2018 година Румен Радев лично изпрати поздравителен адрес до честващите 75-годишнината от създаването на НОВА и организираното партизанско движение в страната, а това недвусмислено означава да приветстваш кървавите мародери Леваневски, Орлов и бандите им, вдъхновители на клането в Стряма.
Истинските българи, борци за независима България
Иван Грозни избива около 50хиляди волжки българи и заграбва съкровищата на българските владетели.Била издигната пирамида от отсечените глави и казанските жители били принуждавани да се кълнат, че не са българи, а татари, руси, за да останат живи...
Иван Грозни отлично знае кого покорява. В документите няма и помен от “татари”. Летописите съобщават, че Иван тръгва към Казан – българската столица. Именно затова той приема титлата Велик княз български, а не татарски. След него всички царе и императори на Русия заедно с трона получават и тази титла.
След избиването на хиляди волжки българи и унищожаването на 40 приказни български градове, Русия заявила, че наказва “татарите”.
Спомените на един от руснаците обсаждали Казан:
Вече около пет седмици россияните стояха под Казан и убиваха излизащите от града не по-малко от десет хиляди неприятели,.. Никой не се предаде жив, спасиха се малко... ранените... Градът беше завзет.. убиваха всички които се намираха, в домовете, или в ямите; вземаха в плен жени, деца или чиновници... сечта престана но кръвта се лееше... Царския дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви.. тела се носеха по реката...
(Каквото и българско да е имало, то се е запазило до късното средновековие, може би до нашествието на монголците.Сега има едни хора, които живеят в Татарстан, наричат се татари, говорят на език от тюркската езикова група "татарски" и в културно отношение доста се различават от нас. Знаят че до началото на миналия век са били (булгары) и са говорели и писали на (булгарски) с арабски букви. Сега ползват кирилица.)
Стряма – кърваво комунистическо клане ("Втория Батак"), а отрязаните глави рипали като на заклани пилета!
Днес на най-високо ниво в държавата – президентството почитат червените терористи, а жертвите са забравени!
Септември е най-кървавият месец в новата българска история. За зловещите дни преди 76 години отново напомня тревожно пловдивското село Стряма.
То носи тежката карма да е национален първенец по най-много избити без съд и присъда от комунистите - „народни синове” в първите дни и седмици след 1944. Червените главорези на БКП затриват 63 души от селото, което статистически представлява 3% от цялото население.
В събота, 22 септември в Стряма по традиция ще бъде отслужена заупокойна за жертвите на червения терор.
Дълголетницата Гюргина Велева е живата памет за тези страшни времена. Самата тя е от Благоевградско, но като снаха в Стряма преживява ужаса на семейството на съпруга си. Свекър й Христо Велев е собственик на хан и гостилница, в която отсядат търговци и земеделци, преди да стигнат до големия пазар в Пловдив. Но още първата седмица след 9-ти септември 1944 г. Велев е изведен от дома си от вилнеещите партизани и ятаци.
„Води се безследно изчезнал. Извеждат го Иван от нашето село и един от Ръжево Конаре. Оттук-оттам научихме и как са го убили.
Първо с брадва са му строшили краката.
Запрян е бил джалатинът. А свекър ми му се молел: „Запряне, много пъти съм те черпил в кръчмата, помогни ми!” А убиецът му отговорил: „Вие имате пари и имоти, няма милост за вас”. Няколко дни са го държали с други мъже в едни селски обори, там са ги трепали. Сега на тяхното място има построен магазин, зловещо място. Телата после са изхвърляни в река Стряма или Марица, други пък са заравяни по доловете, но на никой от жертвите гроба не знаем”, разказва пред Faktor.bg Гюргина Велева. Тя се е заклела да пази спомена за тези зверства, защото заради свекър й, репресиите се прехвърлят и върху съпруга й. Отива си млад от тревоги, оставя малки деца.
„Най-отвратителното е, че в онези кървави дни съвсем не става дума за някаква идеология, политика, ценности, морал и идеи, а за най-долно мародерство и разбойничество. Говорила съм с много от семействата на избитите от Стряма и всички свидетелстват, че първо партизаните и ятаците са ги изнудвали за пари и злато. Обещавали, че ако платят откуп ще върнат родините им. И хората са давали и мило, и драго, за да отърват своите, но няма нито един пощаден, а парите са прибирали, мародерствали са из къщите на жертвите си, гаврили са се с жените и дъщерите им. И как тези изверги да ги наречеш народни синове, как да повярваш, че ще създадат по-справедлив и добър живот за хората. А и освен това тези убийци са били неграмотни и мързеливи. Но с насилие, страх и кръв взеха властта, с насилие, страх и кръв я пазеха 45 години”, казва дълголетницата.
Гюргина разказва и няколко покъртителни истории, които е чула от близки на жертвите. Запрян Семерджиев, когато са го убивали, са накарали жена му със свещ да им свети, за да виждат как го колят.
И тя гледала – страшен садизъм. Някои от убийците след години сами разказвали как са клали. Коста Андонов се хвалел пред сестрите си: „Като ги колехме, главите им рипкаха, рипкаха и зяпаха ей така, като на пилета!” Друг изверг Иван Касарски убил мъжа на племенницата си Зоя. Момчето се молело: „Вуйчо, остави ме, не ти ли е жал за Зоя”, Косарски крещял: „Лягай, лягай на дръвника, ние Зоя ще я оженим”. После с един удар му отсякъл главата. Голяма част от кървавите саморазправи в района хората свързват и до днес с името на Запрян Фазлов – Леваневски. От крадец и криминален тип става партизанин в средногорския отряд. Прославя се като герой със съмнителни подвизи, а след 9-ти септември на съвеста му лежат 72 кървави саморазправи с хора от околните села. С няколко криминални изверга кръстосвал района през първите месеци на „свободата”, мародерствал, грабел, гаврел се със селяните. Районът пропищява от него, а през 1945 година е очистен от своите, за да мирясат хората. Гюргина Велева смята, че историята с Леваневски е малко пресилена. Партизани са върлували от негово име и са мародерствали хората. Така му приписали и много от убийствата. През 1980 г. друг комунистически терорист, изживяващ се по времето на Тодор Живков като автор на любовна лирика – Давид Овадия, издава книга за Леваневски, с която се опитва да го реабилитира. Гюргина смята, че по-страшен от Леваневски е бил друг негов другар от Стряма – Стоян Тенов, с прякор Орлов. Той отива при партизаните 40 дни преди Червената армия да обяви война на България и да я окупира, но се оказва по-безмилостен и жесток от всички. Трагично загива кметът на селото – първо му режат крак, ръка, ухо, вадят едното му око, а после му отсичат главата. Орлов е главния палач.
Отсича лично и главата на чичо си, убива братовчед си,
за лично отмъщение и вражди, разказват хората от селото. Гюргина го помни, поминал се около демокрацията, живеел сам в селото, а и на стари години хората продължавали да се страхуват от масовия убиец. След 10-ти ноември 1989 г. Гюргина е и сред първите инициатори да се освети историята за избитите от комунистите, да се издигне паметник в тяхна чест. Подкрепя я Христо Еневски, от чието семейство са затрити пет души. „Христо каза: „На комунистите палачи има издигнати много паметници, а за нашите няма”. Така се роди идеята и още в първите години на демокрацията – преди 25 г. паметникът, с имената на всички жертви изписани на него бе открит. От тогава на това място всеки септември се събираме да отдадем почит към невинните жертви на комунизма”, разказва Гюргина. Тя стимулира и пловдивската учителка Надежда Любенова да се разрови в архивите, да събере родовите истории за изкланите. Така се появява впечатляващата книга “Стряма - вторият Батак - 1944 г." , която разказва за страшните дни на червения терор.
Гюргина Велева е най-отвратена, че дори и след кървавите престъпления
нито един от убийците не се е разкаял, не е поискал прошка
от съселяните си. Когато идва демокрацията се оказва, че 18 от убийците са били все още живи. Роднините на жертвите подписват искане до прокуратурата да ги призове да кажат къде са заровени телата. През 1993 година е насрочено и дело, но след като пада правителството на Филип Димитров, търсенето на всякаква справедливост потъва в небитието. Гюргина се е опитала сама да изкопчи информация от мъжа, който е извел свекър й към оборите, както и от Карачански, който е подписал фалшивия му смъртен акт. „И двамата въртяха, усукваха, не знаели, не помнили, не били те. Вече сме загубили надежда да научим истината и да знаем местата където са заровени, за да ги почитаме. Но ни остава единствената надежда да предаваме на поколенията тези кървави нечовешки истории – съселяни, приятели и роднини са се избивали без основателна причина. Трябва да има памет за тези страшни времена. Не искаме възмездие и мъст, а единствено почитане имената на тези жертви. Случилото се в Стряма трябва да влезе в учебниците по история, за да не се връщат никога повече страшните времена на комунизма”, предупреждава Гюргина Велева. По ирония на съдбата обаче от най-високо държавно ниво – президентската институция, през последната година се прокарва явна позиция на пренебрегване жертвите на комунизма, но почитане на палачите и терористите,
избивали българи заради болшевишка идеология и лична мъст.
През април 2018 година Румен Радев лично изпрати поздравителен адрес до честващите 75-годишнината от създаването на НОВА и организираното партизанско движение в страната, а това недвусмислено означава да приветстваш кървавите мародери Леваневски, Орлов и бандите им, вдъхновители на клането в Стряма.
Истинските българи, борци за независима България
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
ХРОНИКА НА ВОЙНАТА В ДОБРУДЖА (1916-1917) - 3 октомври 1916г. ПОБЕДАТА над РУМЪНЦИТЕ при РАХОВО и над РУСНАЦИТЕ при АМУЗАЧА.
3.10.1916г. е третият ден на румънската офанзива "Фламънда" - ден, в който румънската III-та армия търпи голям неуспех, защото предмостието й при Рахово е ликвидирано. ''Чичовците'' български опълченци и граничари прогонват румънците обратно в Дунав и зад реката.
Същевременно при село Амузача с умели и навременни действия е затворен пробива в участъка на Турския корпус, като руските войски са отблъснати в селото от три български маршеви роти!
РУМЪНСКИЯТ РАЗГРОМ ПРИ РЯХОВО
До вечерта на 2.10.1916г. прехвърлянето на основните сили на двете румънски дивизии при Рахово приключва, а на самото предмостие около Ряхово остават само два пехотни полка с 3 батареи. С тези слаби сили предмостието е неустойчиво.
Крайният провал на операцията при Фламънда - Рахово настъпва след като германо-австрийските войски преминават в настъпление в Трансилвания. Те притискат отслабените вследствие на настъплението в Добруджа румънски войски и възниква заплаха да бъдат изтласкани към Карпатските проходи. Тогава румънско Главното командване изцяло прекратява действията си при Фламънда. Въпросът е вече колко от прехвърляните войски при Рахово могат да бъдат спасени.
В нощта срещу 3.10.1916г. остатъците от преминалите на българския бряг румънски войски се изтеглят, а на следващия ден румънците дори демонтират понтонния мост, през който са нахлули на българска земя. Той вече е повреден от плаващите мини, пуснати от австро-унгарските монитори.
На 3.10.1916г. започва българското контранастъпление срещу предмостието, защитавано от 20-ти пехотен полк от 10-та дивизия и 46-ти пехотен полк от 21-ва дивизия. Започва се поголовната сеч на неканените румънски "гости".
Сутринта на 3.10.1916г. командирът на 5-ти опълченски полк полк. Петър Влахов забелязва, че селата Борисово, Кая махле и Сливо поле се заемат слабо от румънците и започва настъпление с отряда си, довело до освобождението им. След това атакува появилата се румънска маса южно от Рахово. Отрядът му е подсилен с още войски: 1 дружина от 2-ри опълченски полк, 1 дружина от 48-и пехотен полк, 2 германски роти и 4 картечници, както и български дружини, придвижващи се от шосето откъм Тутракан. Вечерта Ряхово е овладяно.
Участващи в тия действия български войници казват после, че ни един от власята не се върнал вече оттатък - останалите живи се хвърлили в реката да се спасят, и били издавени. Повтаря се историята от погрома при Тутракан в септември 1916г., макар в по-малки размери.
Румънските загуби по време на десанта при Рахово и последващите действия в това число по защита на предмостието са неизвестни. Предполага се, че тези два пехотни полка са били унищожени изцяло. Според сведенията на щаба на III-та Българска армия румънските пленници са около 100 души, а сутринта на 4.10.1916г. са преброени 600-700 набързо направените гробове на румънски войници. Така опасността за пробив западно от Тутракан при Ряхово в тила на III-та Българска армия е ликвидиран.
БОЕВЕТЕ НА ДЯСНОТО КРИЛО. ПРОБИВЪТ ПРИ АМУЗАЧА.
На 3.10.1916г. продължават кръвопролитните боеве в цяла Добруджа, а според спомените на командващия III-та армия генерал Ст. Тошев там настъпва временна криза.
След боевете на 2.10.1916г. противниковите части замръкват близо пред фронта на 25-та турска дивизия и Конната дивизия. Получавайки подкрепления от дълбочина, още през нощта срещу 3.10.1916г. руските войски настъпват срещу цялото дясно крило на III-та Българска армия. Руските пехотните вериги атакуват стремително, посрещанти с убийствен огън от българските батареи. След отбиването на атаките им те ги повтарят на вълни. Така че цял ден българските защитници имат много работа на бойното поле. С чест изпълняват всички поставени задачи по удържане на атаките на упоритите руснаци.
В участъка на 6-та Бдинска дивизия се водят боеве за кота 130 и кота 131. Към 13.00ч. откъм Кубадин атакуват два руски полка от 115-та пехотна дивизия, които успяват да изтласкат бдинци. Веднага са посрещнати с убийствен огън от батареите на дивизията. Въпреки загубите те продължават да атакуват, като доближават окопите и телените мрежи. Покосявани от огъня на българските картечници и карабини, руснаците настъпват стремително. Българите обаче остават твърди на позицията си в окопите. Дошлите подкрепления удрят руските вериги във фланг, което довежда до безредното отстъпление на противника.
КОННАТА ДИВИЗИЯ ПРОДЪЛЖАВА ДА СЕ СРАЖАВА РЕШИТЕЛНО НА ПОЗИЦИЯТА СИ НА КОТА 90 - ПЕРВЕЛИЯ.
На 3.10.1916г. тя отразява всички атаки на противника. Генерал Иван Колев вкарва в боя почти всички свои сили, с които разполага, като в поддръжка остават само 3-ти и 4-ти конен полк, без картечници, всички извадени на позицията при кота 90 - Первелия.
Личният състав на дивизията действа с много висок боен дух, с крайна решителност и пълна мобилизация. Спешената конница, без ножове на пушките и без бомби, чака готова да отрази всяка противникова атака. Подвигът на частите от дивизията е голям, защото пред окопите й няма телена мрежа, а и те не са свързани в обща линия. Така кавалеристите удържат победа в пеши бой, несвойствен за тях.
Генерал Иван Колев докладва: "Дивизията стои здраво на позицията си не мисли да отстъпва". Загубите за деня на Конната дивизия са следните: 23 убити, 111 ранени, сред които и поручик Димитър Порков от 6-ти конен полк.
На 3.10.1916г. положението пред Турския корпус обаче е много тежко. От сутринта позициите му са обстреляни с барабанен артилерийски огън от противника. Пред 25-та турска дивизия руските войски са на около 800-1000 крачки и започват яростни атаки. Те са отразени, но руснаците атакуват постоянно и следобяд към 18.00ч. са вече на 200-250 крачки от позицията на 25-та турска дивизия. Въпреки тежкото положение пред дивизията нейният началник дава бодри и оптимистични сведения до българските щабове.
Вече към мръкване на 3.10.1916г. в щаба на армията става ясно, че яростните атаки на руско-румънските войски по целия десен фланг са облъснати. Тогава офицерът за свръзка при турския корпус поручик Генов подава стряскаща телеграма: "25-а турска дивизия е в пълно отстъпление". Това е голяма изненада за българските офицери. Веднага са взети мерки за установяване на истината. Телефонната връзка с турския корпус е прекъсната и сведения за случилото се няма. От събраните на място сведения става ясно, че ТУРСКАТА ДИВИЗИЯ ОТСТЪПВА В ПЪЛНО БЕЗРЕДИЕ.
Турските войници, преидмно сирийци от 59-ти и 75-ти корпус бягат на тълпи въпреки опитите на българските и някои турски офицери да ги спрат дори със заплахи, викове и удари. В руски плен попадат 2557 войници и 2 батареи. ПРОБИВЪТ ПРИ АМУЗАЧА НА РУСНАЦИТЕ в стика между българските и турските войски заплашва устойчивостта на отбраната на цялата III-та Българака армия.
Отстъпващите низами увлекли в отстъплението си българската дружина от 6-ти маршеви полк и една гаубична батарея от резерва на турския корпус, които макар и в ред се движат назад. Изпратеният на място началник на оперативното отделение на III-та армия майор Василев поема командването на 6-ти маршеви полк, като успява да уреди дружината и батареята.
Води се бой и за село Амузача, което е изоставено от турците и овладяно от руснаците. Положението временно е овладяно от три български роти от 4-ти маршеви полк на капитан Симеон Недялков, които са в движение за смяна на турските дружини, когато руските войски осъшествяват пробива при Амузача. Ротите ни доближават селото, разгъват се и атакуват покрайнината му, където вече са се настанили руснаците. След кратка схватка с ножове и уличен бой българските роти прочистват селото и изтласкват руските части на север от него. Противникът е изненадан от изнендващия български удар ''на нож'', като е заблуден и счита, че е атакуван при Амузача от големи български сили. Юнаците на капитан Симеон Недялков залягат в окопите и формират фронта срещу настъпващите руски войски. Така положението временно е закрепено.
За да пресече пътя на отстъпващите турци, генерал - лейт. Ст. Тошев заповядва на командира на нестроевия ескадрон на 2-ри конен полк ротмистър Арнаудов да събере хората си, да постави кордон от двете страни на шосето, да залавя бегълците и да ги връща назад. Така безредието и паниката сред турските войници е прекратено, но опасността за пробив в участъка на турския корпус остава. Вечерта към 22.00ч. командирът на копруса, който не знае за тежото положение в участъка на 25-та дивизия моли българите за изпращане на подкрепления.
Молбата му е удовлетворена. Генерал Иван Колев получава заповед от щаба на армията да влезе във връзка с 25-та турска дивизия и да й окаже ефективно съдействие. 2 роти от 8-и Приморски полк и 1 батарея и 2 дружини от 11-ти маршеви полк с картечната рота са изпратени към село Мустафа ачи, заедно с цяла българска батарея и 2 германски батареи от Кара Омер. Тези сили са оставени в разпореждане на командира на Турския корпус.
Генерал-лейт. Ст. Тошев го заплашва със следните думи: "Незабавно разпоредете да се спрат бегълците, да се приведат в ред и гледайте на всяка цена да заемете първоначалното си положение. Иначе предупреждавам Ви, че ви държа отговорен за станалото и за страшните последствия от него".
Генерал Иван Колев изпраща Лейбгвардейския на Н.В. конен полк, който застава западно от кота 90 и търси връзка с турската дивизия. Намира, че тук на позиция има само 3 турски дружини от 38-и полк. Всички останали турски части са се разбягали.
Генерал Иван Колев изпраща ескадрон да прегради пътя на бягашите турци и с помощта на офицери от своя щаб успява да ги устрои за отбрана. Дори успява да ги върне обратно на позициите при ротите от 4-ти маршеви полк. Лейбгвардейският конен полк, командван от полк. Паун Бананов заема междината между участъка на Конната дивизия и отстъпилата 25-та турска дивизия.
Години по-късно генерал началник-щабът на Конната дивизия генерал Ал. Кисьов отбелязва за този критичен епизод в боевете следното: "…Генерал Колев, наместо да възприеме решението на командващия армията за оттегляне на дивизията назад, реши да запази своите позиции и въпреки слабите си части, нареди най-бързи мерки за разузнаване и спиране на противника, насочил се в следа на турците. Това решение на генерал Колев допринесе твърде много за бързото поправяне на положението".
3.10.1916г. е третият ден на румънската офанзива "Фламънда" - ден, в който румънската III-та армия търпи голям неуспех, защото предмостието й при Рахово е ликвидирано. ''Чичовците'' български опълченци и граничари прогонват румънците обратно в Дунав и зад реката.
Същевременно при село Амузача с умели и навременни действия е затворен пробива в участъка на Турския корпус, като руските войски са отблъснати в селото от три български маршеви роти!
РУМЪНСКИЯТ РАЗГРОМ ПРИ РЯХОВО
До вечерта на 2.10.1916г. прехвърлянето на основните сили на двете румънски дивизии при Рахово приключва, а на самото предмостие около Ряхово остават само два пехотни полка с 3 батареи. С тези слаби сили предмостието е неустойчиво.
Крайният провал на операцията при Фламънда - Рахово настъпва след като германо-австрийските войски преминават в настъпление в Трансилвания. Те притискат отслабените вследствие на настъплението в Добруджа румънски войски и възниква заплаха да бъдат изтласкани към Карпатските проходи. Тогава румънско Главното командване изцяло прекратява действията си при Фламънда. Въпросът е вече колко от прехвърляните войски при Рахово могат да бъдат спасени.
В нощта срещу 3.10.1916г. остатъците от преминалите на българския бряг румънски войски се изтеглят, а на следващия ден румънците дори демонтират понтонния мост, през който са нахлули на българска земя. Той вече е повреден от плаващите мини, пуснати от австро-унгарските монитори.
На 3.10.1916г. започва българското контранастъпление срещу предмостието, защитавано от 20-ти пехотен полк от 10-та дивизия и 46-ти пехотен полк от 21-ва дивизия. Започва се поголовната сеч на неканените румънски "гости".
Сутринта на 3.10.1916г. командирът на 5-ти опълченски полк полк. Петър Влахов забелязва, че селата Борисово, Кая махле и Сливо поле се заемат слабо от румънците и започва настъпление с отряда си, довело до освобождението им. След това атакува появилата се румънска маса южно от Рахово. Отрядът му е подсилен с още войски: 1 дружина от 2-ри опълченски полк, 1 дружина от 48-и пехотен полк, 2 германски роти и 4 картечници, както и български дружини, придвижващи се от шосето откъм Тутракан. Вечерта Ряхово е овладяно.
Участващи в тия действия български войници казват после, че ни един от власята не се върнал вече оттатък - останалите живи се хвърлили в реката да се спасят, и били издавени. Повтаря се историята от погрома при Тутракан в септември 1916г., макар в по-малки размери.
Румънските загуби по време на десанта при Рахово и последващите действия в това число по защита на предмостието са неизвестни. Предполага се, че тези два пехотни полка са били унищожени изцяло. Според сведенията на щаба на III-та Българска армия румънските пленници са около 100 души, а сутринта на 4.10.1916г. са преброени 600-700 набързо направените гробове на румънски войници. Така опасността за пробив западно от Тутракан при Ряхово в тила на III-та Българска армия е ликвидиран.
БОЕВЕТЕ НА ДЯСНОТО КРИЛО. ПРОБИВЪТ ПРИ АМУЗАЧА.
На 3.10.1916г. продължават кръвопролитните боеве в цяла Добруджа, а според спомените на командващия III-та армия генерал Ст. Тошев там настъпва временна криза.
След боевете на 2.10.1916г. противниковите части замръкват близо пред фронта на 25-та турска дивизия и Конната дивизия. Получавайки подкрепления от дълбочина, още през нощта срещу 3.10.1916г. руските войски настъпват срещу цялото дясно крило на III-та Българска армия. Руските пехотните вериги атакуват стремително, посрещанти с убийствен огън от българските батареи. След отбиването на атаките им те ги повтарят на вълни. Така че цял ден българските защитници имат много работа на бойното поле. С чест изпълняват всички поставени задачи по удържане на атаките на упоритите руснаци.
В участъка на 6-та Бдинска дивизия се водят боеве за кота 130 и кота 131. Към 13.00ч. откъм Кубадин атакуват два руски полка от 115-та пехотна дивизия, които успяват да изтласкат бдинци. Веднага са посрещнати с убийствен огън от батареите на дивизията. Въпреки загубите те продължават да атакуват, като доближават окопите и телените мрежи. Покосявани от огъня на българските картечници и карабини, руснаците настъпват стремително. Българите обаче остават твърди на позицията си в окопите. Дошлите подкрепления удрят руските вериги във фланг, което довежда до безредното отстъпление на противника.
КОННАТА ДИВИЗИЯ ПРОДЪЛЖАВА ДА СЕ СРАЖАВА РЕШИТЕЛНО НА ПОЗИЦИЯТА СИ НА КОТА 90 - ПЕРВЕЛИЯ.
На 3.10.1916г. тя отразява всички атаки на противника. Генерал Иван Колев вкарва в боя почти всички свои сили, с които разполага, като в поддръжка остават само 3-ти и 4-ти конен полк, без картечници, всички извадени на позицията при кота 90 - Первелия.
Личният състав на дивизията действа с много висок боен дух, с крайна решителност и пълна мобилизация. Спешената конница, без ножове на пушките и без бомби, чака готова да отрази всяка противникова атака. Подвигът на частите от дивизията е голям, защото пред окопите й няма телена мрежа, а и те не са свързани в обща линия. Така кавалеристите удържат победа в пеши бой, несвойствен за тях.
Генерал Иван Колев докладва: "Дивизията стои здраво на позицията си не мисли да отстъпва". Загубите за деня на Конната дивизия са следните: 23 убити, 111 ранени, сред които и поручик Димитър Порков от 6-ти конен полк.
На 3.10.1916г. положението пред Турския корпус обаче е много тежко. От сутринта позициите му са обстреляни с барабанен артилерийски огън от противника. Пред 25-та турска дивизия руските войски са на около 800-1000 крачки и започват яростни атаки. Те са отразени, но руснаците атакуват постоянно и следобяд към 18.00ч. са вече на 200-250 крачки от позицията на 25-та турска дивизия. Въпреки тежкото положение пред дивизията нейният началник дава бодри и оптимистични сведения до българските щабове.
Вече към мръкване на 3.10.1916г. в щаба на армията става ясно, че яростните атаки на руско-румънските войски по целия десен фланг са облъснати. Тогава офицерът за свръзка при турския корпус поручик Генов подава стряскаща телеграма: "25-а турска дивизия е в пълно отстъпление". Това е голяма изненада за българските офицери. Веднага са взети мерки за установяване на истината. Телефонната връзка с турския корпус е прекъсната и сведения за случилото се няма. От събраните на място сведения става ясно, че ТУРСКАТА ДИВИЗИЯ ОТСТЪПВА В ПЪЛНО БЕЗРЕДИЕ.
Турските войници, преидмно сирийци от 59-ти и 75-ти корпус бягат на тълпи въпреки опитите на българските и някои турски офицери да ги спрат дори със заплахи, викове и удари. В руски плен попадат 2557 войници и 2 батареи. ПРОБИВЪТ ПРИ АМУЗАЧА НА РУСНАЦИТЕ в стика между българските и турските войски заплашва устойчивостта на отбраната на цялата III-та Българака армия.
Отстъпващите низами увлекли в отстъплението си българската дружина от 6-ти маршеви полк и една гаубична батарея от резерва на турския корпус, които макар и в ред се движат назад. Изпратеният на място началник на оперативното отделение на III-та армия майор Василев поема командването на 6-ти маршеви полк, като успява да уреди дружината и батареята.
Води се бой и за село Амузача, което е изоставено от турците и овладяно от руснаците. Положението временно е овладяно от три български роти от 4-ти маршеви полк на капитан Симеон Недялков, които са в движение за смяна на турските дружини, когато руските войски осъшествяват пробива при Амузача. Ротите ни доближават селото, разгъват се и атакуват покрайнината му, където вече са се настанили руснаците. След кратка схватка с ножове и уличен бой българските роти прочистват селото и изтласкват руските части на север от него. Противникът е изненадан от изнендващия български удар ''на нож'', като е заблуден и счита, че е атакуван при Амузача от големи български сили. Юнаците на капитан Симеон Недялков залягат в окопите и формират фронта срещу настъпващите руски войски. Така положението временно е закрепено.
За да пресече пътя на отстъпващите турци, генерал - лейт. Ст. Тошев заповядва на командира на нестроевия ескадрон на 2-ри конен полк ротмистър Арнаудов да събере хората си, да постави кордон от двете страни на шосето, да залавя бегълците и да ги връща назад. Така безредието и паниката сред турските войници е прекратено, но опасността за пробив в участъка на турския корпус остава. Вечерта към 22.00ч. командирът на копруса, който не знае за тежото положение в участъка на 25-та дивизия моли българите за изпращане на подкрепления.
Молбата му е удовлетворена. Генерал Иван Колев получава заповед от щаба на армията да влезе във връзка с 25-та турска дивизия и да й окаже ефективно съдействие. 2 роти от 8-и Приморски полк и 1 батарея и 2 дружини от 11-ти маршеви полк с картечната рота са изпратени към село Мустафа ачи, заедно с цяла българска батарея и 2 германски батареи от Кара Омер. Тези сили са оставени в разпореждане на командира на Турския корпус.
Генерал-лейт. Ст. Тошев го заплашва със следните думи: "Незабавно разпоредете да се спрат бегълците, да се приведат в ред и гледайте на всяка цена да заемете първоначалното си положение. Иначе предупреждавам Ви, че ви държа отговорен за станалото и за страшните последствия от него".
Генерал Иван Колев изпраща Лейбгвардейския на Н.В. конен полк, който застава западно от кота 90 и търси връзка с турската дивизия. Намира, че тук на позиция има само 3 турски дружини от 38-и полк. Всички останали турски части са се разбягали.
Генерал Иван Колев изпраща ескадрон да прегради пътя на бягашите турци и с помощта на офицери от своя щаб успява да ги устрои за отбрана. Дори успява да ги върне обратно на позициите при ротите от 4-ти маршеви полк. Лейбгвардейският конен полк, командван от полк. Паун Бананов заема междината между участъка на Конната дивизия и отстъпилата 25-та турска дивизия.
Години по-късно генерал началник-щабът на Конната дивизия генерал Ал. Кисьов отбелязва за този критичен епизод в боевете следното: "…Генерал Колев, наместо да възприеме решението на командващия армията за оттегляне на дивизията назад, реши да запази своите позиции и въпреки слабите си части, нареди най-бързи мерки за разузнаване и спиране на противника, насочил се в следа на турците. Това решение на генерал Колев допринесе твърде много за бързото поправяне на положението".
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 3 и 4 октомври 1913 приключва кървавият път на тракийските бежанци, които изминават 150 км., за да се спасят от зверствата на турците. Навършват се 104 години от първият ГЕНОЦИД в Европа – геноцидът над тракийските българи през 1913. След турците остават пеленачета с извадени очи и разбити главици, обезглавени мъже, изнасилени и след това избити жени.
Никой не е забравен, нищо не е забравено!!
Ето прекрасните стихове на приятеля Ivailo Balabanov
ТРАКИЙСКИ РЕКВИЕМ
Не слагам пръст във рана, току - що заздравяла.
Не ми се тръгва с вик " НА НОЖ" към Бялото море,
ала душата ме седи пред Гюмюрджина бяла
и българските гробища край Одрин и Фере.
Оплаква ги Марица,оплаква ги и Арда,
но те лежат в треви и брош - ни китка, ни венци.
И вее оня вятър, със черен бяс подкарал
печалните кервани тракийски бежанци.
Те - живи и нещастни, си найдоха Родина.
Оряха сънем, жънаха насън край Булаир,
но мъртвите останаха край бяла Гюмюрджина
и пръснати по бойните полета... Спете в мир!
От царя сте забравени, от Господ сте простени
и уж безименни лежите в чужда равнина,
но белите джамии на Одрин са градени
от камъните с вашите надгробни имена.
И аз разбирам, че душата ми е пределена-
едната в мен, но другата е там - в треви и брош,
че южната ни граница е кървавочервена,
защото е чертана не с молив, а със нож.
На 4-ти октомври 1944г. е убит от комунистите революционерът и войвода на ВМОРО Стоян Филипов/на снимката вляво/, организатор на убийството на българомразеца Яне Сандански.
Стоян Филипов е роден в с.Старчища, днес намиращо се в Гърция. Работи като български учител в Драмско, Неврокопско и Серско. Присъединява се към ВМОРО и е ръководител на революционния комитет в беласишкото село Горни Порой. През 1903 година е секретар в неврокопската чета на Атанас Тешовски. На 7 юни 1903 година съединените чети на войводите Атанас Тешовалията, Димитър Кашиналията, Георги Спанчовалията, Христо Танушев и Стоян Филипов, водят сражение с турски армии при връх Голеш (Демирхисарско).
По време на Илинденско-Преображенското въстание действа със своя чета. Заедно с Атанас Тешовски прекъсват телеграфните съобщения в Неврокопското поле и между селата Куманич и Долно Броди. След края на въстанието заминава за Швейцария и завършва право в Лозанския университет.
През 1909 година участва в така наречената Неврокопска афера и заедно със Стоян Мълчанков и други дейци на десницата в революционното движение е арестуван, затворен в Ени кауш в Солун и осъден на смърт. След застъпничество от страна на солунските консули присъдата му е заменена с доживотен затвор, излежаван на Родос.
По време на Балканската война Стоян Филипов война е войвода на чета № 48 към Македоно-одринското опълчение. Заедно с чета № 49 на Стоян Мълчанков първи дават сражение в Неврокопско на турската армия при село Марчево. През 1913 година Стоян Филипов служи в нестроевата рота на Тринадесета кукушка дружина. След Междусъюзническата война се установява в Неврокопско, където е пунктов началник на ВМРО.
През 1915 година Стоян Филипов е в основата на убийството на Яне Сандански, на когото е издадена смъртна присъда от ВМОРО. След убийството, извършено на 23 април, Филипов е арестуван заедно с още седем души и обвинен в подстрекателство на убийството. На 20 август е изправен пред военен съд в Горна Джумая. Тримата, обвинени като физически убийци, заявяват, че се били в района с „патриотическа мисия“, поверена им от Филипов, който им дава пушки и патрони. Филипов заявява, че тази мисия му е била възложена от Тодор Александров, член на Централния комитет на ВМОРО, на когото Филипов е представител в Неврокопско. Според Филипов той имал пълномощно от Александър Протогеров да изпраща разузнавателни мисии в Гърция. Пред съда Филипов заявява, че той лично, както и населението мрази Сандански, който е „турски шпионин“. На 22 август всички обвиняеми са оправдани поради липса на доказателства.
През септември 1915 година старши подофицер Филипов завежда разузнавателен пункт №4 в Неврокоп на Партизанския отряд на Единадесета пехотна македонска дивизия. Филипов участва в Първата световна война с 11 дивизия.
През 1924 година Стоян Филипов, като пунктов началник на ВМРО в Неврокоп, предупреждава Тодор Александров за готвения план за неговото убийство от Алеко Василев. След убийството на Тодор Александров и разцеплението във ВМРО се определя към крилото на Иван Михайлов.
Стоян Филипов прави политическа кариера и става народен представител в 23 Обикновено Народно събрание. На 25 ноември 1932 година срещу него и неговия телохранител Анчо Соколов е извършено покушение. Стоян Филипов е ранен на 13 места, но оживява, докато неговият спътник е убит.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 година Филипов е арестуван и заедно с група дейци на ВМРО е разстрелян без съд и присъда в околностите на Неврокоп.
Никой не е забравен, нищо не е забравено!!
Ето прекрасните стихове на приятеля Ivailo Balabanov
ТРАКИЙСКИ РЕКВИЕМ
Не слагам пръст във рана, току - що заздравяла.
Не ми се тръгва с вик " НА НОЖ" към Бялото море,
ала душата ме седи пред Гюмюрджина бяла
и българските гробища край Одрин и Фере.
Оплаква ги Марица,оплаква ги и Арда,
но те лежат в треви и брош - ни китка, ни венци.
И вее оня вятър, със черен бяс подкарал
печалните кервани тракийски бежанци.
Те - живи и нещастни, си найдоха Родина.
Оряха сънем, жънаха насън край Булаир,
но мъртвите останаха край бяла Гюмюрджина
и пръснати по бойните полета... Спете в мир!
От царя сте забравени, от Господ сте простени
и уж безименни лежите в чужда равнина,
но белите джамии на Одрин са градени
от камъните с вашите надгробни имена.
И аз разбирам, че душата ми е пределена-
едната в мен, но другата е там - в треви и брош,
че южната ни граница е кървавочервена,
защото е чертана не с молив, а със нож.
На 4-ти октомври 1944г. е убит от комунистите революционерът и войвода на ВМОРО Стоян Филипов/на снимката вляво/, организатор на убийството на българомразеца Яне Сандански.
Стоян Филипов е роден в с.Старчища, днес намиращо се в Гърция. Работи като български учител в Драмско, Неврокопско и Серско. Присъединява се към ВМОРО и е ръководител на революционния комитет в беласишкото село Горни Порой. През 1903 година е секретар в неврокопската чета на Атанас Тешовски. На 7 юни 1903 година съединените чети на войводите Атанас Тешовалията, Димитър Кашиналията, Георги Спанчовалията, Христо Танушев и Стоян Филипов, водят сражение с турски армии при връх Голеш (Демирхисарско).
По време на Илинденско-Преображенското въстание действа със своя чета. Заедно с Атанас Тешовски прекъсват телеграфните съобщения в Неврокопското поле и между селата Куманич и Долно Броди. След края на въстанието заминава за Швейцария и завършва право в Лозанския университет.
През 1909 година участва в така наречената Неврокопска афера и заедно със Стоян Мълчанков и други дейци на десницата в революционното движение е арестуван, затворен в Ени кауш в Солун и осъден на смърт. След застъпничество от страна на солунските консули присъдата му е заменена с доживотен затвор, излежаван на Родос.
По време на Балканската война Стоян Филипов война е войвода на чета № 48 към Македоно-одринското опълчение. Заедно с чета № 49 на Стоян Мълчанков първи дават сражение в Неврокопско на турската армия при село Марчево. През 1913 година Стоян Филипов служи в нестроевата рота на Тринадесета кукушка дружина. След Междусъюзническата война се установява в Неврокопско, където е пунктов началник на ВМРО.
През 1915 година Стоян Филипов е в основата на убийството на Яне Сандански, на когото е издадена смъртна присъда от ВМОРО. След убийството, извършено на 23 април, Филипов е арестуван заедно с още седем души и обвинен в подстрекателство на убийството. На 20 август е изправен пред военен съд в Горна Джумая. Тримата, обвинени като физически убийци, заявяват, че се били в района с „патриотическа мисия“, поверена им от Филипов, който им дава пушки и патрони. Филипов заявява, че тази мисия му е била възложена от Тодор Александров, член на Централния комитет на ВМОРО, на когото Филипов е представител в Неврокопско. Според Филипов той имал пълномощно от Александър Протогеров да изпраща разузнавателни мисии в Гърция. Пред съда Филипов заявява, че той лично, както и населението мрази Сандански, който е „турски шпионин“. На 22 август всички обвиняеми са оправдани поради липса на доказателства.
През септември 1915 година старши подофицер Филипов завежда разузнавателен пункт №4 в Неврокоп на Партизанския отряд на Единадесета пехотна македонска дивизия. Филипов участва в Първата световна война с 11 дивизия.
През 1924 година Стоян Филипов, като пунктов началник на ВМРО в Неврокоп, предупреждава Тодор Александров за готвения план за неговото убийство от Алеко Василев. След убийството на Тодор Александров и разцеплението във ВМРО се определя към крилото на Иван Михайлов.
Стоян Филипов прави политическа кариера и става народен представител в 23 Обикновено Народно събрание. На 25 ноември 1932 година срещу него и неговия телохранител Анчо Соколов е извършено покушение. Стоян Филипов е ранен на 13 места, но оживява, докато неговият спътник е убит.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 година Филипов е арестуван и заедно с група дейци на ВМРО е разстрелян без съд и присъда в околностите на Неврокоп.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 5 октомври 1912 г. България влиза във война с Османската империя, като част от Балканския съюз в Първа балканска война. Балканската война е военен конфликт между Османската империя, от една страна, и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от друга, продължил до 17 (30) май 1913 г. Нашите деди тръгват на война като за сватба с песни и гайди. Първият освободен град е Горна Джумая. За няколко седмици изненадващо и за самите съюзници българската армия постига съкрушителни победи срещу Османската империя и стига на 40 км от Цариград.
След превземането на Одринската крепост, Османската империя се съгласява да поднови прекъснатите преговори (заради преврата няколко месеца по-рано в Османската империя), и се стига до Лондонския мирен договор.
Победата на съюзниците слага край на петвековното османско господство на Балканския полуостров. Империята губи всичките си владения на полуострова, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Останалата част на Тракия заедно с Източна Македония попада под българска власт. Сърбия завладява Косово, Северозападна Македония и други области, Гърция – Епир, редица острови в Егейско море и Югозападна Македония със Солун, а скоро след Лондонския мирен договор е създадена независима Албанска държава. Споровете за подялбата на Македония водят до разрив в Балканския съюз и до Втората балканска война, която избухва на 16 юни 1913г. само месец след приключването на Първата балканска война.
Снимка: Български войници тръгват за фронта октомври 1912 г.
След превземането на Одринската крепост, Османската империя се съгласява да поднови прекъснатите преговори (заради преврата няколко месеца по-рано в Османската империя), и се стига до Лондонския мирен договор.
Победата на съюзниците слага край на петвековното османско господство на Балканския полуостров. Империята губи всичките си владения на полуострова, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Останалата част на Тракия заедно с Източна Македония попада под българска власт. Сърбия завладява Косово, Северозападна Македония и други области, Гърция – Епир, редица острови в Егейско море и Югозападна Македония със Солун, а скоро след Лондонския мирен договор е създадена независима Албанска държава. Споровете за подялбата на Македония водят до разрив в Балканския съюз и до Втората балканска война, която избухва на 16 юни 1913г. само месец след приключването на Първата балканска война.
Снимка: Български войници тръгват за фронта октомври 1912 г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 06 октомври поклон пред САМУИЛ!
Днес се навършват 1006 /хиляда и шест/ години от смъртта на Цар Самуил (6-ти октомври 1014г. в Преспа)
Около 999 година Гаврил Радомир изгонил бременната си първа съпруга, която била дъщеря на унгарския крал и се оженил за красивата Ирина от Лариса. Причината за разтрогването на толкова важния за българите династичен брак с управляващата династия на Арпадите е участието на крал Стефан І в кампанията срещу България.
Защо се стига дотам…
Комитопулите освобождават земите на север от Хемус след 976 г. Във всеки случай това става окончателен факт след разгрома на императора през 986 г., в клисурите източно от Средец. Впоследствие при ромеите възникват междуособици, с които Василий ІІ успява да се справи едва през 989 г. След това близо две години урежда отношенията си с владетеля на Киевска Рус Владимир І, както и със сръбския княз на Дукля Иван Владимир. В ход е подготовка на мащабна коалиция срещу непримиримия северен съсед на империята – България на Самуил.
През пролетта на 991 г. Василий ІІ потегля на поход срещу България, но не предприема решителна офанзива. Императорът предпочита да води военните действия от добре укрепения град Солун. Подобна тактика не е случайна, тъй като през 992 г. по море в Солун пристигат пратениците на сръбския княз. От своя страна Самуил също предприема дипломатически стъпки. Подобрява традиционно добрите си отношения с печенегите и оженва престолонаследника си Гаврил Радомир за дъщерята на унгарския крал Геза – бащата на княза-покръстител Стефан І ( на унг. Ищван І).
През 998 г., отново чрез династичен брак, приобщава и дуклянския княз Владимир. Тилът на България бил осигурен, но за твърде кратко време.
През 997 г., крал Геза починал и на унгарския трон се възкачил Стефан І. В един латински извор - Историята на църквата „Св. Албан Намюрски” от средата на ХІ в., се съобщава за подкрепата, която крал Стефан І оказал на Василий ІІ във войната му с България. Явно новият унгарски владетел е имал сериозни претенции към българските земи северно от р. Дунав, за да наруши мира със Самуил. Ударът в гръб е нанесен съгласувано с ромеи и руси към 999 г. Руският княз Владимир І от 10 години е зет и верен съюзник на Василий ІІ, затова ангажира с война печенегите около Киев. От своя страна Василий ІІ разделя огромната си армия в две направления: към земите отвъд Хемус в посока Преслав, Дръстър и Делтата. Самият той, с основните си сили, засяда в Софийското поле, за да блокира главната армия на българите. Самуил не очаква предателството на унгарците, поради все още действащия династичен брак със сестрата на Стефан І и съпътстващите го споразумения. Разбрал за измяната едва, когато северната ромейска армия на патриций Теодорокан завладяла земите до Видин, а крал Стефан не се притекъл на помощ. Следва разтрогването на династичния брак със сестрата на Стефан І, но за ответни действия Самуил няма сили. Нещо повече, три години по късно (1003) унгарци и ромеи окончателно си поделят Видинския комитат: Василий ІІ окупира крепостта Видин с Тимошко и Поморавието, а Стефан І завладява Банатската област.
Само за 4 г. война (999-1003), благодарение на унгарските и руските си съюзници, императорът постига всичко, което му се изплъзва през последния четвърт век.
Поклон пред Самуил и мъжеството на българите!
Днес се навършват 1006 /хиляда и шест/ години от смъртта на Цар Самуил (6-ти октомври 1014г. в Преспа)
Около 999 година Гаврил Радомир изгонил бременната си първа съпруга, която била дъщеря на унгарския крал и се оженил за красивата Ирина от Лариса. Причината за разтрогването на толкова важния за българите династичен брак с управляващата династия на Арпадите е участието на крал Стефан І в кампанията срещу България.
Защо се стига дотам…
Комитопулите освобождават земите на север от Хемус след 976 г. Във всеки случай това става окончателен факт след разгрома на императора през 986 г., в клисурите източно от Средец. Впоследствие при ромеите възникват междуособици, с които Василий ІІ успява да се справи едва през 989 г. След това близо две години урежда отношенията си с владетеля на Киевска Рус Владимир І, както и със сръбския княз на Дукля Иван Владимир. В ход е подготовка на мащабна коалиция срещу непримиримия северен съсед на империята – България на Самуил.
През пролетта на 991 г. Василий ІІ потегля на поход срещу България, но не предприема решителна офанзива. Императорът предпочита да води военните действия от добре укрепения град Солун. Подобна тактика не е случайна, тъй като през 992 г. по море в Солун пристигат пратениците на сръбския княз. От своя страна Самуил също предприема дипломатически стъпки. Подобрява традиционно добрите си отношения с печенегите и оженва престолонаследника си Гаврил Радомир за дъщерята на унгарския крал Геза – бащата на княза-покръстител Стефан І ( на унг. Ищван І).
През 998 г., отново чрез династичен брак, приобщава и дуклянския княз Владимир. Тилът на България бил осигурен, но за твърде кратко време.
През 997 г., крал Геза починал и на унгарския трон се възкачил Стефан І. В един латински извор - Историята на църквата „Св. Албан Намюрски” от средата на ХІ в., се съобщава за подкрепата, която крал Стефан І оказал на Василий ІІ във войната му с България. Явно новият унгарски владетел е имал сериозни претенции към българските земи северно от р. Дунав, за да наруши мира със Самуил. Ударът в гръб е нанесен съгласувано с ромеи и руси към 999 г. Руският княз Владимир І от 10 години е зет и верен съюзник на Василий ІІ, затова ангажира с война печенегите около Киев. От своя страна Василий ІІ разделя огромната си армия в две направления: към земите отвъд Хемус в посока Преслав, Дръстър и Делтата. Самият той, с основните си сили, засяда в Софийското поле, за да блокира главната армия на българите. Самуил не очаква предателството на унгарците, поради все още действащия династичен брак със сестрата на Стефан І и съпътстващите го споразумения. Разбрал за измяната едва, когато северната ромейска армия на патриций Теодорокан завладяла земите до Видин, а крал Стефан не се притекъл на помощ. Следва разтрогването на династичния брак със сестрата на Стефан І, но за ответни действия Самуил няма сили. Нещо повече, три години по късно (1003) унгарци и ромеи окончателно си поделят Видинския комитат: Василий ІІ окупира крепостта Видин с Тимошко и Поморавието, а Стефан І завладява Банатската област.
Само за 4 г. война (999-1003), благодарение на унгарските и руските си съюзници, императорът постига всичко, което му се изплъзва през последния четвърт век.
Поклон пред Самуил и мъжеството на българите!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
ПОКЛОН!
НА 8 НОЕМВРИ, ПРЕЗ ДАЛЕЧНАТА 1204 ГОДИНА,
С ТЪРЖЕСТВЕНА ЦЕРЕМОНИЯ В СТОЛИЦАТА НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО - ЦАР КАЛОЯН ПОЛУЧАВА КОРОНАТА НА БЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛ.
Калоян е най-малкият от тримата братя Асеневци.
Един от най-бележитите български владетели, който чрез умела дипломация и решителни военни действия възвръща предишните територии на държавата, легитимира я в Европа и издига новата столица Търново като административен
и културен център.
През 1197 г.,след убийството на Асен и Петър, поема управлението на Втората българска държава.
Калоян (1197-1207) си поставя за цел да обедини всички български земи под своя власт, като получи признаване на царска титла и скиптър.
За тази цел той създава антивизантийска коалиция с Иванко, управителят на Пловдивска област и Добромир Хриз –управник на областта Македония, по-късно към тях се присъединяват протостратор Мануил Камица и родопския управник Йоан Спиридонаки.
През 1201 г. Калоян превзема крепостта Констанция и освобождава голяма част от Тракия и Родопската област.
На 24.03.1201 г. отвоюва Варна, като първо предлага на византийския гарнизон да се предаде без бой, но след отказа му подлага на смърт ромеите, спечелвайки си прозвището ”Ромеоубиец”.
По предложение на Калоян се водят преговори с Византия.
В началото на 1202 г. императорът Алексий ІІІ подписва мирен договор, с който признава освободените територии, но не и царска титла на българския владетел, защото според византийската доктрина василевсът е господар на целия свят,
а другите владетели стоят по-ниско от него.
Докато Калоян е зает с ромеите, унгарският крал Емерих присвоява западните области Белград и Браничево и дава град Ниш на своя васал – сръбския жупан Вълкан (1202). Българският владетел не оставя ненаказани тези действия. На следващата 1203 г. изпраща силна войска, която нанася тежко поражение на маджарите в долината на р. Морава и присъединява отново българските земи.
Междувременно през 1202 г. започва Четвъртият кръстоносен поход, подкрепян от папа Инокентий ІІІ.
Калоян влиза в оживена кореспонденция с папата, разменени са пратеничества и многобройни писма.
На 15 октомври 1204 г. в Търново пристига римска делегация, водена от кардинал Лъв. На 7 ноември папският пратеник обявява архиепископ Василий за примас на българската църква, на следващия ден -
08 ноември 1204 г. в тържествена церемония кардиналът коронясва Калоян за крал и му връчва скиптър и знаме. Сключена е църковна Уния.
Калоян признава върховенството на Рим, а папата признава всички земи на Калоян и владетелската титла ,като наследство от дедите му – Симеон, Петър
и Самуил.
На 12.04.1204 г. рицарите превземат Константинопол и създават тук Латинската империя. Калоян прави опити за сближаване, но бароните се държат враждебно.
Жителите на Одрин въстават срещу латинците и българският цар ги подкрепя.
На 14.04.1205 г. край Одрин се разгаря най-голямата битка с латинците, в която прославените рицари претърпяват катастрофално поражение. Император Балдуин е пленен и откаран
в Търново, където умира по-късно. Победата при Одрин издига международния авторитет на цар Калоян и бележи политическия възход на България.
През пролетта и лятото на 1205 г цар Калоян предприема военна офанзива в Тракия, Македония и Родопската област. През юни превзема Пловдив с помощта на местните българи.
През пролетта на 1206 г. войната с латинците е подновена, Калоян обсажда Одрин и превзема Димотика и няколко крепости в Източна Тракия. В началото на 1207 г. сключва договор с никейския император Теодор Ласкарис
за общо настъпление срещу кръстоносците. През есента на 1207 г. българските войски отново обсаждат Одрин, но идва неочакваната вест за смъртта на крал Бонифаций Монфератски – господарят на Солунското кралство.
На 4 септември българска стрела погубва прославения рицар, а главата му е изпратена на Калоян.
В началото на м. октомври 1207 г.българската войска с подрепата на кумански отряди предприема голяма обсада на Солун.
В нощта преди щурма цар Калоян е убит от куманския воевода Манастър – участник в поредния болярски заговор.
Тялото на царя било пренесено още тогава в Търново.
Гробът му бе открит през 1972 г. при разкопки в църквата
”Св. Четиридесет мъченици” до костите на другите велики Асеневци.. "
споделено от интернет
Нишката операция на БА 1944 г.
Цели, задачи, състав на II БА.
На 8.10.1944г. започва Нишката операция на Втора българска армия, под командването на генерал-майор Кирил Станчев. Тя се провежда във взаимодействие с XIII корпус от т.нар. Югославска народоосвободителна армия и IX авиационен корпус на Червената армия. Втора българска армия настъпва в полосата с граници: от север – Кална, Варош, Алексинац и от юг – Брезник, Видрар, Сурдулица с цел да унищожи противниковите съединения и да овладее Ниш. В състава на тази българска армия влизат 4-та пехотна дивизия (7-и, 8-и, 19-и пехотни полкове, 5-и дивизионен артилерийски полк), 6-а пехотна дивизия (1-ви пехотен попълващ полк, 15-и, 35-и пехотни полкове, 2-ри дивизионен артилерийски полк), 9-а пехотна дивизия (4-ти, 25-и, 34-ти пехотни полкове, 9-и дивизионен артилерийски полк), 12-а пехотна дивизия (31-ви, 32-ри, 46-и пехотни полкове, 12-и дивизионен артилерийски полк), Бронираната бригада (с моторизирания, бронирания и артилерийския полк), 2-ра конна дивизия (4-ти, 5-и, 8-и, 10-и конни полкове, 2-ри преносим полк), 1-ва гвардейска пехотна дивизия (1-ви, 2-ри, 3-ти гвардейски полкове), 4-та пехотна гранична бригада. Армията разполага с 91 158 души, 32 400 коня, 760 оръдия, минохвъргачки и 91 танка.
Противник
По нареждане на Военното немско командване на Балканите през месец септември, 7-а СС доброволческа планинска дивизия Принц Ойген заема за отбрана Нишкия укрепен район, с придадените към нея части от ВВС (луфтваффе), сборен полк (Аларм регимент), силите на немското военното училище в Ниш, полицейски части и др. Целта е да осигурява по долината на р. Морава оттеглянето на 300 000 немски войници от група армии „Егея“ на север от Гърция и от островите на Егея. Дивизията наброява около 21 000 души с 13 пехотни батальона, разполагайки с 154 оръдия, 164 минохвъргачки, 38 танка и 18 самолета.
1. Начало
Настъплението на Втора армия започва на 8 октомври след масирана артилерийска подготовка и авиационни бомбардировки. Българските войски нанасят основния удар по направление Власотинци-долината на река Българска Морава и спомагателен – Станянци-Свърлиг-Ниш. Началото е трудно и се водят ожесточени боеве за многото опорни пунктове на немската отбрана. Особенно тежки са сраженията при Бела паланка, Равна Дубрава, Долна и Горна Коритница срещу добре укрепения и познаващия района противник с резултат постепенното изтласкване на противника на запад. На 10 октомври в боевете край Власотинци командването въвежда Бронираната бригада и с нейна помощ се извършва пробив в отбраната на противника и той се принуждава да се оттегли западно и на следващия ден е овладян и Лесковац.
2. Кулминацията – битката край Прокупле
На 13 октомври българските войски (9-та пехотна дивизия) превземат Свърлиг, Нишка баня (6-та пехотна дивизия) и продължават настъплението от север, изток и югоизток във всички направления свивайки обръча около Ниш. Рано на сутринта на 14 октомври Шеста пехотна дивизия атакува Ниш, където противника продължава упорито да се отбранява. Още предишната нощ Немското командване е решило да изтегли по-голямата част от силите, имайки предвид падналите вече в български ръце подстъпи към града от юг, изток и север и напредващата на север Съветска армия. Командващия противниковата групировката бригаден фюрер Ото Кум пренебрегва заповедта на немското командване да се изтегли по шосето на север от града, узнавайки, че то вече е пресечено съветски войски и решава да използва пътя водещ на югозапад към Прокупле.
Немската колона тръгва на 13 октомври вечерта, но напредва бавно поради лошото време и взривени от саботьори мостове при с. Мрамор. Във този момент, съобразявайки възможните ходове на противника, Българското командване изпраща специална разузнавателна група „Прокупле“, която пресича пътя малко преди Прокупле, а основните сили на Бронираната бригада се придвижват от юго-изток на северо-запад към пътя по цялото му протежение. По този начин те хващат разтегната на 10-15 км колона на принц Ойген и придадените и части в капан, като бронираната бригада се готви да атакува по фланга немските сили.
Подпоручик Любен Василев Йонов от 61-ви випуск на Военното на Негово Величество училище - командир на 2-ра (75-милиметрова) рота на бронеизтребителната дружина към Бронираната бригада излиза на пътя край Прокупуле и пръв пресреща немските машини. С шестте оръдия на ротата, той прегражда пътя, ударя челото на немската колона и води неравен бой с противника. След първоначалния удар (унищожени са предните бойни машини на колоната), немците се прегрупират и знаейки, че нямат друг възможен път правят опити за отчаяни контраатаки.
В последствие идват и другите части на Бронираната бригада и бойните действия продължават. Освен в авангарда, сраженето се води и по цялото протежение на колоната, немците правят опити за контраатака и при село Мерошина, където лично бригаден фюрер Ото Кум, офицери и целия наличен състав, се включват в боя, опитвайки се да спрат отстъплението на притиснатите от нашите войници полеви части на луфтваффе (бойна група Габелман) и със обединени сили опитват да отблъснат българската пехота извън селото. Усилията им са безуспешни и накрая те са принудени да изоставят цялото си тежко въоръжение и техника и да търсят спасение. Немската колона е атакувана и с авиация, артилерия и танкове.
В резултат противникът губи предмостието си си край Ниш, всичката си тежка техника, артилерия, моторни превозни средства , и претърпява сериозни загуби.
В цифри загубите на германците според наличните източници възлизат на 5 200 убити и ранени, 3 850 пленници, унищожени и повредени са 540 моторни превозни средства, 48 зенитни оръдия, пленени са 1 100 моторни превозни средства, 420 картечници, 25 минохвъргачки, 4 танка, 45 оръдия. Но немците успяват да удържат позициите си при Вардарския коридор до изтеглянето на останалите войски. Операцията има както стратегически-овладян е важният пътен възел Ниш, така и политически резултат – България доказва, че воюва ефективно срещу Германия.
Но победата има и свидна цена -България губи в Нишката операция 1 665 убити, ранени и изчезнали.
Нека помним саможертвата на героите, изпълнили докрай войнския си дълг и дали най-скъпото си за България!
Вечна памет!
НА 8 НОЕМВРИ, ПРЕЗ ДАЛЕЧНАТА 1204 ГОДИНА,
С ТЪРЖЕСТВЕНА ЦЕРЕМОНИЯ В СТОЛИЦАТА НА ВТОРОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО - ЦАР КАЛОЯН ПОЛУЧАВА КОРОНАТА НА БЪЛГАРСКИ ВЛАДЕТЕЛ.
Калоян е най-малкият от тримата братя Асеневци.
Един от най-бележитите български владетели, който чрез умела дипломация и решителни военни действия възвръща предишните територии на държавата, легитимира я в Европа и издига новата столица Търново като административен
и културен център.
През 1197 г.,след убийството на Асен и Петър, поема управлението на Втората българска държава.
Калоян (1197-1207) си поставя за цел да обедини всички български земи под своя власт, като получи признаване на царска титла и скиптър.
За тази цел той създава антивизантийска коалиция с Иванко, управителят на Пловдивска област и Добромир Хриз –управник на областта Македония, по-късно към тях се присъединяват протостратор Мануил Камица и родопския управник Йоан Спиридонаки.
През 1201 г. Калоян превзема крепостта Констанция и освобождава голяма част от Тракия и Родопската област.
На 24.03.1201 г. отвоюва Варна, като първо предлага на византийския гарнизон да се предаде без бой, но след отказа му подлага на смърт ромеите, спечелвайки си прозвището ”Ромеоубиец”.
По предложение на Калоян се водят преговори с Византия.
В началото на 1202 г. императорът Алексий ІІІ подписва мирен договор, с който признава освободените територии, но не и царска титла на българския владетел, защото според византийската доктрина василевсът е господар на целия свят,
а другите владетели стоят по-ниско от него.
Докато Калоян е зает с ромеите, унгарският крал Емерих присвоява западните области Белград и Браничево и дава град Ниш на своя васал – сръбския жупан Вълкан (1202). Българският владетел не оставя ненаказани тези действия. На следващата 1203 г. изпраща силна войска, която нанася тежко поражение на маджарите в долината на р. Морава и присъединява отново българските земи.
Междувременно през 1202 г. започва Четвъртият кръстоносен поход, подкрепян от папа Инокентий ІІІ.
Калоян влиза в оживена кореспонденция с папата, разменени са пратеничества и многобройни писма.
На 15 октомври 1204 г. в Търново пристига римска делегация, водена от кардинал Лъв. На 7 ноември папският пратеник обявява архиепископ Василий за примас на българската църква, на следващия ден -
08 ноември 1204 г. в тържествена церемония кардиналът коронясва Калоян за крал и му връчва скиптър и знаме. Сключена е църковна Уния.
Калоян признава върховенството на Рим, а папата признава всички земи на Калоян и владетелската титла ,като наследство от дедите му – Симеон, Петър
и Самуил.
На 12.04.1204 г. рицарите превземат Константинопол и създават тук Латинската империя. Калоян прави опити за сближаване, но бароните се държат враждебно.
Жителите на Одрин въстават срещу латинците и българският цар ги подкрепя.
На 14.04.1205 г. край Одрин се разгаря най-голямата битка с латинците, в която прославените рицари претърпяват катастрофално поражение. Император Балдуин е пленен и откаран
в Търново, където умира по-късно. Победата при Одрин издига международния авторитет на цар Калоян и бележи политическия възход на България.
През пролетта и лятото на 1205 г цар Калоян предприема военна офанзива в Тракия, Македония и Родопската област. През юни превзема Пловдив с помощта на местните българи.
През пролетта на 1206 г. войната с латинците е подновена, Калоян обсажда Одрин и превзема Димотика и няколко крепости в Източна Тракия. В началото на 1207 г. сключва договор с никейския император Теодор Ласкарис
за общо настъпление срещу кръстоносците. През есента на 1207 г. българските войски отново обсаждат Одрин, но идва неочакваната вест за смъртта на крал Бонифаций Монфератски – господарят на Солунското кралство.
На 4 септември българска стрела погубва прославения рицар, а главата му е изпратена на Калоян.
В началото на м. октомври 1207 г.българската войска с подрепата на кумански отряди предприема голяма обсада на Солун.
В нощта преди щурма цар Калоян е убит от куманския воевода Манастър – участник в поредния болярски заговор.
Тялото на царя било пренесено още тогава в Търново.
Гробът му бе открит през 1972 г. при разкопки в църквата
”Св. Четиридесет мъченици” до костите на другите велики Асеневци.. "
споделено от интернет
Нишката операция на БА 1944 г.
Цели, задачи, състав на II БА.
На 8.10.1944г. започва Нишката операция на Втора българска армия, под командването на генерал-майор Кирил Станчев. Тя се провежда във взаимодействие с XIII корпус от т.нар. Югославска народоосвободителна армия и IX авиационен корпус на Червената армия. Втора българска армия настъпва в полосата с граници: от север – Кална, Варош, Алексинац и от юг – Брезник, Видрар, Сурдулица с цел да унищожи противниковите съединения и да овладее Ниш. В състава на тази българска армия влизат 4-та пехотна дивизия (7-и, 8-и, 19-и пехотни полкове, 5-и дивизионен артилерийски полк), 6-а пехотна дивизия (1-ви пехотен попълващ полк, 15-и, 35-и пехотни полкове, 2-ри дивизионен артилерийски полк), 9-а пехотна дивизия (4-ти, 25-и, 34-ти пехотни полкове, 9-и дивизионен артилерийски полк), 12-а пехотна дивизия (31-ви, 32-ри, 46-и пехотни полкове, 12-и дивизионен артилерийски полк), Бронираната бригада (с моторизирания, бронирания и артилерийския полк), 2-ра конна дивизия (4-ти, 5-и, 8-и, 10-и конни полкове, 2-ри преносим полк), 1-ва гвардейска пехотна дивизия (1-ви, 2-ри, 3-ти гвардейски полкове), 4-та пехотна гранична бригада. Армията разполага с 91 158 души, 32 400 коня, 760 оръдия, минохвъргачки и 91 танка.
Противник
По нареждане на Военното немско командване на Балканите през месец септември, 7-а СС доброволческа планинска дивизия Принц Ойген заема за отбрана Нишкия укрепен район, с придадените към нея части от ВВС (луфтваффе), сборен полк (Аларм регимент), силите на немското военното училище в Ниш, полицейски части и др. Целта е да осигурява по долината на р. Морава оттеглянето на 300 000 немски войници от група армии „Егея“ на север от Гърция и от островите на Егея. Дивизията наброява около 21 000 души с 13 пехотни батальона, разполагайки с 154 оръдия, 164 минохвъргачки, 38 танка и 18 самолета.
1. Начало
Настъплението на Втора армия започва на 8 октомври след масирана артилерийска подготовка и авиационни бомбардировки. Българските войски нанасят основния удар по направление Власотинци-долината на река Българска Морава и спомагателен – Станянци-Свърлиг-Ниш. Началото е трудно и се водят ожесточени боеве за многото опорни пунктове на немската отбрана. Особенно тежки са сраженията при Бела паланка, Равна Дубрава, Долна и Горна Коритница срещу добре укрепения и познаващия района противник с резултат постепенното изтласкване на противника на запад. На 10 октомври в боевете край Власотинци командването въвежда Бронираната бригада и с нейна помощ се извършва пробив в отбраната на противника и той се принуждава да се оттегли западно и на следващия ден е овладян и Лесковац.
2. Кулминацията – битката край Прокупле
На 13 октомври българските войски (9-та пехотна дивизия) превземат Свърлиг, Нишка баня (6-та пехотна дивизия) и продължават настъплението от север, изток и югоизток във всички направления свивайки обръча около Ниш. Рано на сутринта на 14 октомври Шеста пехотна дивизия атакува Ниш, където противника продължава упорито да се отбранява. Още предишната нощ Немското командване е решило да изтегли по-голямата част от силите, имайки предвид падналите вече в български ръце подстъпи към града от юг, изток и север и напредващата на север Съветска армия. Командващия противниковата групировката бригаден фюрер Ото Кум пренебрегва заповедта на немското командване да се изтегли по шосето на север от града, узнавайки, че то вече е пресечено съветски войски и решава да използва пътя водещ на югозапад към Прокупле.
Немската колона тръгва на 13 октомври вечерта, но напредва бавно поради лошото време и взривени от саботьори мостове при с. Мрамор. Във този момент, съобразявайки възможните ходове на противника, Българското командване изпраща специална разузнавателна група „Прокупле“, която пресича пътя малко преди Прокупле, а основните сили на Бронираната бригада се придвижват от юго-изток на северо-запад към пътя по цялото му протежение. По този начин те хващат разтегната на 10-15 км колона на принц Ойген и придадените и части в капан, като бронираната бригада се готви да атакува по фланга немските сили.
Подпоручик Любен Василев Йонов от 61-ви випуск на Военното на Негово Величество училище - командир на 2-ра (75-милиметрова) рота на бронеизтребителната дружина към Бронираната бригада излиза на пътя край Прокупуле и пръв пресреща немските машини. С шестте оръдия на ротата, той прегражда пътя, ударя челото на немската колона и води неравен бой с противника. След първоначалния удар (унищожени са предните бойни машини на колоната), немците се прегрупират и знаейки, че нямат друг възможен път правят опити за отчаяни контраатаки.
В последствие идват и другите части на Бронираната бригада и бойните действия продължават. Освен в авангарда, сраженето се води и по цялото протежение на колоната, немците правят опити за контраатака и при село Мерошина, където лично бригаден фюрер Ото Кум, офицери и целия наличен състав, се включват в боя, опитвайки се да спрат отстъплението на притиснатите от нашите войници полеви части на луфтваффе (бойна група Габелман) и със обединени сили опитват да отблъснат българската пехота извън селото. Усилията им са безуспешни и накрая те са принудени да изоставят цялото си тежко въоръжение и техника и да търсят спасение. Немската колона е атакувана и с авиация, артилерия и танкове.
В резултат противникът губи предмостието си си край Ниш, всичката си тежка техника, артилерия, моторни превозни средства , и претърпява сериозни загуби.
В цифри загубите на германците според наличните източници възлизат на 5 200 убити и ранени, 3 850 пленници, унищожени и повредени са 540 моторни превозни средства, 48 зенитни оръдия, пленени са 1 100 моторни превозни средства, 420 картечници, 25 минохвъргачки, 4 танка, 45 оръдия. Но немците успяват да удържат позициите си при Вардарския коридор до изтеглянето на останалите войски. Операцията има както стратегически-овладян е важният пътен възел Ниш, така и политически резултат – България доказва, че воюва ефективно срещу Германия.
Но победата има и свидна цена -България губи в Нишката операция 1 665 убити, ранени и изчезнали.
Нека помним саможертвата на героите, изпълнили докрай войнския си дълг и дали най-скъпото си за България!
Вечна памет!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 9-ти октомври 1934 г. прославеният български герой Владо Черноземски, застрелва сръбското куче, крал Александър Караджорджевич насред Марсилия.
Така е изпълнена смъртната присъда издадена от ВМРО на сръбският крал, потопил в кръв поробените народи на Балканите!
Вечна слава на героя!
Иван Михайлов
- Слушай кралю честити
остави намира мойте комити,
българи ако не спреш да закачаш,
от мен мир няма да чакаш!
Кралот на писмото се смее,
Югославското кралство владее,
шепа комити го плашат,
а безброй жандарми го пазат.
Предатели подли изпраща,
в опит Ванча да хваща,
баща и брат му убива,
сръбска ръка уродлива.
Отмъщение страшно последва,
ВМРО смъртна присъда нарежда,
приема стрелец отличен,
на Ванчо приятел най-личен.
Кралят до Марсилия плава,
да получи от Франция слава,
за антибългарска служба,
Луи Барту дава му дружба.
В тълпата суматоха настава,
Владо изстрел и думи предава:
- Куршум от всички комити,
поздрав кралю честити!
Така е изпълнена смъртната присъда издадена от ВМРО на сръбският крал, потопил в кръв поробените народи на Балканите!
Вечна слава на героя!
Иван Михайлов
- Слушай кралю честити
остави намира мойте комити,
българи ако не спреш да закачаш,
от мен мир няма да чакаш!
Кралот на писмото се смее,
Югославското кралство владее,
шепа комити го плашат,
а безброй жандарми го пазат.
Предатели подли изпраща,
в опит Ванча да хваща,
баща и брат му убива,
сръбска ръка уродлива.
Отмъщение страшно последва,
ВМРО смъртна присъда нарежда,
приема стрелец отличен,
на Ванчо приятел най-личен.
Кралят до Марсилия плава,
да получи от Франция слава,
за антибългарска служба,
Луи Барту дава му дружба.
В тълпата суматоха настава,
Владо изстрел и думи предава:
- Куршум от всички комити,
поздрав кралю честити!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.