Добруджанската конница
Не конница - морски
вълни побеснели,
сонм зверове горски
от гняв пощръклели;
не конница - буря
от бесни демони,
що всичко катуря
ил тъпче, ил гони;
не конница - хала
от саблен звек, блясък,
от цвил, ура - цяла
от топот и трясък,
блян вихрен понесен
над степ ековита,
ужасната песен
на конски копита!
Не конница - лава
в димящи талази,
в прах, гръмот и слава
летящи витязи!
Иван Вазов
1916 г.
Българска бойна слава.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Ген. Никола Иванов
Ген. Никола Иванов е роден на 2 март 1861 г. в Калофер. Учи в Априловската гимназия в Габрово и в Императорския лицей „Галата-Сарай“ в Цариград (1875 – 1877). Участва като доброволец в Руско-турската война (1877 – 1878). След войната, през 1878 г. постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив, а по-късно същата година и във Военното училище в София и завършва в първия випуск през 1879 г. На 22 май 1879 г. е произведен в чин подпоручик. След това, същата година, като младши офицер (ковчежник) бива назначен в Източнорумелийската милиция, като служи в 1-ва и 2-ра пехотни пловдивски дружини. На 9 февруари 1881 г. е повишен в чин поручик. От 1882 до 1885 г. учи в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Никола Иванов участва в Съединението. На 9 септември 1885 година е произведен в чин капитан и със заповед №4 от същия ден е назначен за началник щаб на Търново-Сейменския отряд. По време на Сръбско-българската война е офицер за поръчки при началника на Централната колона на Западния отряд. Участва в боевете при Пирот (14 – 15 ноември). Никола Иванов е командващ 4-та пехотна преславска (1899 – 1903) и 2-ра пехотна тракийска дивизия (1903 – 1907). На 27 ноември 1900 е произведен в чин генерал-майор. От 1907 г. е назначен за началник на 2-ра военноинспекционна област. На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Иванов е един от тях. Това е първият случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенант е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса. По време на Балканските войни (1912 – 1913) генерал-лейтенант Никола Иванов командва Втора българска армия, като я ръководи от септември 1912 до юли 1913 г. Той ръководи обсадата и превземането на Одринската крепост. През Междусъюзническата война (1913) 2-ра армия, която командва той, води тежки битки срещу цялата гръцка армия (16 юни – 17 юли) от Кукуш до Горна Джумая, като на 18 юли е назначен за офицер за поръчки при Главната квартира. Сменен е от командването на 2-ра армия в края на юли 1913 г., а на 7 август 1913 г., след примирието е уволнен от армията. По време на Първата световна война (1915 – 1918) остава в запаса. По това време се изявява като общественик и публицист. Бива избран за председател на дружеството на офицерите от запаса в София. На 6 май 1936 е произведен в генерал от пехотата.
Генерал от пехотата Никола Иванов умира на 10 септември 1940 г. в София.
Ген. Никола Иванов е роден на 2 март 1861 г. в Калофер. Учи в Априловската гимназия в Габрово и в Императорския лицей „Галата-Сарай“ в Цариград (1875 – 1877). Участва като доброволец в Руско-турската война (1877 – 1878). След войната, през 1878 г. постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив, а по-късно същата година и във Военното училище в София и завършва в първия випуск през 1879 г. На 22 май 1879 г. е произведен в чин подпоручик. След това, същата година, като младши офицер (ковчежник) бива назначен в Източнорумелийската милиция, като служи в 1-ва и 2-ра пехотни пловдивски дружини. На 9 февруари 1881 г. е повишен в чин поручик. От 1882 до 1885 г. учи в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. Никола Иванов участва в Съединението. На 9 септември 1885 година е произведен в чин капитан и със заповед №4 от същия ден е назначен за началник щаб на Търново-Сейменския отряд. По време на Сръбско-българската война е офицер за поръчки при началника на Централната колона на Западния отряд. Участва в боевете при Пирот (14 – 15 ноември). Никола Иванов е командващ 4-та пехотна преславска (1899 – 1903) и 2-ра пехотна тракийска дивизия (1903 – 1907). На 27 ноември 1900 е произведен в чин генерал-майор. От 1907 г. е назначен за началник на 2-ра военноинспекционна област. На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Иванов е един от тях. Това е първият случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенант е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса. По време на Балканските войни (1912 – 1913) генерал-лейтенант Никола Иванов командва Втора българска армия, като я ръководи от септември 1912 до юли 1913 г. Той ръководи обсадата и превземането на Одринската крепост. През Междусъюзническата война (1913) 2-ра армия, която командва той, води тежки битки срещу цялата гръцка армия (16 юни – 17 юли) от Кукуш до Горна Джумая, като на 18 юли е назначен за офицер за поръчки при Главната квартира. Сменен е от командването на 2-ра армия в края на юли 1913 г., а на 7 август 1913 г., след примирието е уволнен от армията. По време на Първата световна война (1915 – 1918) остава в запаса. По това време се изявява като общественик и публицист. Бива избран за председател на дружеството на офицерите от запаса в София. На 6 май 1936 е произведен в генерал от пехотата.
Генерал от пехотата Никола Иванов умира на 10 септември 1940 г. в София.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
МАРКО ВОЕВОДА
След предателство на местни гъркомани в с. Пътеле на 13 юни 1902 г. е убит Марко войвода-български офицер и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Погребан в черквата в Суровичево, Леринско.
Днес ще ви разкажем за неговата дейност и събитията на 13 юни 1902 г., когато освен Марко загиват и част от четниците му.
Марко войвода или известен още като Марко Лерински е роден като Георги Иванов на 20 юни 1862 година в Котел. През 1883 година постъпва на военна служба в Княжество България. Взима участие в Сръбско-българската война и за проявена храброст е удостоен с медал и повишен в чин. Другарите му прибавят прозвището Геройски.
През 1895 напуска армията, влиза и взима участие в четническата акция на Македонския комитет от 1895 година в четата на Стойо Костов, която опожарява Доспат. След неуспеха на акцията се връща в армията като подофицер.
Влиза в контакти с Гоце Делчев и Гьорче Петров, които го привличат към ВМОРО през 1900 г. Изпратен е като войвода в Леринско, където взима псевдонима Марко. По същото време в Македония влизат и Христо Чернопеев, Атанас Бабата, Михаил Апостолов - Попето. Благодарение на военната подготовка на Марко войвода и на неговите организационни способности четата му се превръща в школа за подготовка на четници и войводи за цялата революционна организация. Според съвременници, Марко превръща Леринско в
,, ...един район образцов във всяко отношение. Работници ентусиазирани, организации стегнати, чета дисциплинирана и в пълната смисъл на думата агитационно-организаторска. Всичко това бе дело на котленеца Марко... "
Георги Попхристов пише в спомените си за Марко Лерински през 1900 година:
,, Марко Лерински остана с четата през зимата в Костурско и Леринско. В тези околии, особено в последната, имаше по-добри условия и Марко намери там по-добър прием и се задържа дълго време. Той там работи предано до края на живота си и остави скъпи и незабравими спомени между населението. "
Марко Лерински е първият, който предлага да се вдигне всеобщо въстание в Македония и Одринско. Войводата действа в Костурско, Воденско, Леринско и Битолско с Гоце Делчев, Пандо Кляшев, Васил Чекаларов и Лазар Поптрайков до началото на 1902 година.
През юни 1902 година Марко влиза с четата си в родното село на своя приятел и четник Дине Абдураманов, за да накаже предатели на организацията. Четата е предадена и обкръжена от турски войски. В сражението войводата Марко загива, а всички четници се изтеглят. Дине Абдураманов отказва да се оттегли с другарите си, барикадира се в собствената си къща и шест часа се сражава сам с турските войски. Турците използват за жив щит жена му, дъщеря му, сестра му и вуйчо му, но Дине отказва да се предаде и стреля срещу обсадата, като убива и роднините си. След като свършва боеприпасите си, се втурва с ятаган срещу турците и загива. С него загиват още Ване Попов от Неокази, Кръстю Торбанов от Сетина и Найдо от Добровени. Така според Христо Силянов, Дине Абдураманов
,, Изми срама на селото си чрез един от най-редките подвизи в македонската освободителна борба и изобщо в историята на борбите."
Поклон народни юнаци!
След предателство на местни гъркомани в с. Пътеле на 13 юни 1902 г. е убит Марко войвода-български офицер и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Погребан в черквата в Суровичево, Леринско.
Днес ще ви разкажем за неговата дейност и събитията на 13 юни 1902 г., когато освен Марко загиват и част от четниците му.
Марко войвода или известен още като Марко Лерински е роден като Георги Иванов на 20 юни 1862 година в Котел. През 1883 година постъпва на военна служба в Княжество България. Взима участие в Сръбско-българската война и за проявена храброст е удостоен с медал и повишен в чин. Другарите му прибавят прозвището Геройски.
През 1895 напуска армията, влиза и взима участие в четническата акция на Македонския комитет от 1895 година в четата на Стойо Костов, която опожарява Доспат. След неуспеха на акцията се връща в армията като подофицер.
Влиза в контакти с Гоце Делчев и Гьорче Петров, които го привличат към ВМОРО през 1900 г. Изпратен е като войвода в Леринско, където взима псевдонима Марко. По същото време в Македония влизат и Христо Чернопеев, Атанас Бабата, Михаил Апостолов - Попето. Благодарение на военната подготовка на Марко войвода и на неговите организационни способности четата му се превръща в школа за подготовка на четници и войводи за цялата революционна организация. Според съвременници, Марко превръща Леринско в
,, ...един район образцов във всяко отношение. Работници ентусиазирани, организации стегнати, чета дисциплинирана и в пълната смисъл на думата агитационно-организаторска. Всичко това бе дело на котленеца Марко... "
Георги Попхристов пише в спомените си за Марко Лерински през 1900 година:
,, Марко Лерински остана с четата през зимата в Костурско и Леринско. В тези околии, особено в последната, имаше по-добри условия и Марко намери там по-добър прием и се задържа дълго време. Той там работи предано до края на живота си и остави скъпи и незабравими спомени между населението. "
Марко Лерински е първият, който предлага да се вдигне всеобщо въстание в Македония и Одринско. Войводата действа в Костурско, Воденско, Леринско и Битолско с Гоце Делчев, Пандо Кляшев, Васил Чекаларов и Лазар Поптрайков до началото на 1902 година.
През юни 1902 година Марко влиза с четата си в родното село на своя приятел и четник Дине Абдураманов, за да накаже предатели на организацията. Четата е предадена и обкръжена от турски войски. В сражението войводата Марко загива, а всички четници се изтеглят. Дине Абдураманов отказва да се оттегли с другарите си, барикадира се в собствената си къща и шест часа се сражава сам с турските войски. Турците използват за жив щит жена му, дъщеря му, сестра му и вуйчо му, но Дине отказва да се предаде и стреля срещу обсадата, като убива и роднините си. След като свършва боеприпасите си, се втурва с ятаган срещу турците и загива. С него загиват още Ване Попов от Неокази, Кръстю Торбанов от Сетина и Найдо от Добровени. Така според Христо Силянов, Дине Абдураманов
,, Изми срама на селото си чрез един от най-редките подвизи в македонската освободителна борба и изобщо в историята на борбите."
Поклон народни юнаци!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Морален кодекс на българския войник от царско време:
1. Помни, че на земята, в морето и на небето, жив или мъртъв, ти винаги си войник на България.
2. Тронът, знамето и честта са дадени от Бога. Защитавай ги, без да жалиш нищо земно.
3. Никога не питай "за какво" и "защо аз". Просто ти! - и никой друг.
4. Уважавай командирите си. Дали са прави или не, ще решават техните командири, а не ти.
5. Бъди изпълнителен. Доблестта на войника е подчинението. По-високо е само победата.
6. Всеки, който носи българска униформа, е твой брат и другар. Полковете нямат значение.
7. Ако командирът ти е излязъл от строя, а другарите ти са отчаяни, командвай ти. Най-малкото – те ще се настървят.
8. Винаги отстъпвай с лице към врага. Българската войска е била разбивана, но никога не е бягала.
9. Докато имаш пушка, патрони и щик, нищо не е свършено. Ако има храброст и ум, то нищо не е свършено, дори ако вече нямаш пушка.
10. Ако наградата те подмине, не се натъжавай. Славата на юнака е според делата му, а не според броя на кръстовете.
11. Никога не крий, че си болен или ранен. От такъв "героизъм" има само вреда.
12. Не бий и не обиждай пленения. Възможно е някога и ти да бъдеш такъв.
13. Вземи от мъртвия всичко, от което имаш нужда. В замяна му дай уважението си – погреби го.
14. Отнасяй се благородно с жените, децата и старците – войниците са наследници на рицарите.
15. Пази оръжието си, униформата си и войнишкото имущество. Царството не е толкова богато, че да ги подменя.
16. Винаги помагай на другарите си и те също ще ти помогнат.
17 Бъди спретнат. Девойките харесват войниците, когато изглеждат като юнаци.
18. Свободното си време прекарвай в развлечения, които усъвършенстват тялото и душата – спортни състезания, четене, танци и песни.
19. Ракия и вино пий умерено – пияният е лош боец, а много пияният - не е човек.
20. Когато отиваш на бой, не се страхувай. Когато войникът загива, Бог му дава крила и го прави ангел.
1. Помни, че на земята, в морето и на небето, жив или мъртъв, ти винаги си войник на България.
2. Тронът, знамето и честта са дадени от Бога. Защитавай ги, без да жалиш нищо земно.
3. Никога не питай "за какво" и "защо аз". Просто ти! - и никой друг.
4. Уважавай командирите си. Дали са прави или не, ще решават техните командири, а не ти.
5. Бъди изпълнителен. Доблестта на войника е подчинението. По-високо е само победата.
6. Всеки, който носи българска униформа, е твой брат и другар. Полковете нямат значение.
7. Ако командирът ти е излязъл от строя, а другарите ти са отчаяни, командвай ти. Най-малкото – те ще се настървят.
8. Винаги отстъпвай с лице към врага. Българската войска е била разбивана, но никога не е бягала.
9. Докато имаш пушка, патрони и щик, нищо не е свършено. Ако има храброст и ум, то нищо не е свършено, дори ако вече нямаш пушка.
10. Ако наградата те подмине, не се натъжавай. Славата на юнака е според делата му, а не според броя на кръстовете.
11. Никога не крий, че си болен или ранен. От такъв "героизъм" има само вреда.
12. Не бий и не обиждай пленения. Възможно е някога и ти да бъдеш такъв.
13. Вземи от мъртвия всичко, от което имаш нужда. В замяна му дай уважението си – погреби го.
14. Отнасяй се благородно с жените, децата и старците – войниците са наследници на рицарите.
15. Пази оръжието си, униформата си и войнишкото имущество. Царството не е толкова богато, че да ги подменя.
16. Винаги помагай на другарите си и те също ще ти помогнат.
17 Бъди спретнат. Девойките харесват войниците, когато изглеждат като юнаци.
18. Свободното си време прекарвай в развлечения, които усъвършенстват тялото и душата – спортни състезания, четене, танци и песни.
19. Ракия и вино пий умерено – пияният е лош боец, а много пияният - не е човек.
20. Когато отиваш на бой, не се страхувай. Когато войникът загива, Бог му дава крила и го прави ангел.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Войната, за която се знае толкова малко, а е толкова важна и е определила сегашното положение на България.
Ден преди заповедта за настъпление срещу сърби, гърци и черногорци. В тила на противника избухва Тиквешкото въстание. Българското командване има план за войната, който предвижда да се разбият противниците преди Румъния да успее да се мобилизира и да се включи.
Планът Савов-Нерезов. Разположението на нашите армии към 16-17 юни 1913 г. - четири срещу сърбите и една срещу гърците.
Първа армия, състояща се от две пехотни дивизии (5-та и 9-та), в района Видин — Берковица;
Трета армия, в състав 1-ва и 13-та пехотна и конната дивизия, между Сливница, Цариброд и Трън;
Пета армия с 4-та и 12-та пехотна дивизия, Одринската бригада и други части около Кюстендил и Радомир;
Най-силната, Четвърта армия, включваща 2-ра, 7-ма и 8-ма пехотна дивизия, две бригади от 3-та и 4-та дивизия и Македоно-одринското опълчение, в триъгълника Радовиш — Щип — Кочани;
Втора армия (3-та и 11-та пехотна дивизия, 1-ва бригада от 10-та пехотна дивизия, Серската и Драмската бригада) по линията Дойран — Орфано — Кавала;
Шеста пехотна дивизия в Струмица като стратегически резерв на разположение на главното командване.
Числеността на 5-те български армии е по-голям от общата численост на армиите на Гърция, Сърбия и Черна гора. Всяка от 5-те български армии е поне 5 пъти по-голяма от сегашната Българска армия
Ден преди заповедта за настъпление срещу сърби, гърци и черногорци. В тила на противника избухва Тиквешкото въстание. Българското командване има план за войната, който предвижда да се разбият противниците преди Румъния да успее да се мобилизира и да се включи.
Планът Савов-Нерезов. Разположението на нашите армии към 16-17 юни 1913 г. - четири срещу сърбите и една срещу гърците.
Първа армия, състояща се от две пехотни дивизии (5-та и 9-та), в района Видин — Берковица;
Трета армия, в състав 1-ва и 13-та пехотна и конната дивизия, между Сливница, Цариброд и Трън;
Пета армия с 4-та и 12-та пехотна дивизия, Одринската бригада и други части около Кюстендил и Радомир;
Най-силната, Четвърта армия, включваща 2-ра, 7-ма и 8-ма пехотна дивизия, две бригади от 3-та и 4-та дивизия и Македоно-одринското опълчение, в триъгълника Радовиш — Щип — Кочани;
Втора армия (3-та и 11-та пехотна дивизия, 1-ва бригада от 10-та пехотна дивизия, Серската и Драмската бригада) по линията Дойран — Орфано — Кавала;
Шеста пехотна дивизия в Струмица като стратегически резерв на разположение на главното командване.
Числеността на 5-те български армии е по-голям от общата численост на армиите на Гърция, Сърбия и Черна гора. Всяка от 5-те български армии е поне 5 пъти по-голяма от сегашната Българска армия
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
.
Забранената война
Точно преди 100 години, в душните дни на юни 1913 г., започва една от най-кръвопролитните войни в историята на съвременната българска държава - войната на България срещу доскорошните й съюзници от Балканския съюз - Сърбия, Черна гора и Гърция, а впоследствие и Румъния и Турция.
Наричаме тази война Междусъюзническа, но всъщност отдавна се свеним от нея, караме я да се гуши между Балканската и Първата световна война, чувстваме се някак гузни.
Всъщност в тази война ние нямаме от какво да се срамуваме.
В тази война ние можем да се гордеем с героизма и себеотрицанието на българските офицери и войници.
Тази война ние трябва да я помним, не само в памет на падналите при Злетовска река, Пашаджиково, Султан Тепе, Криволак, Повиен, Църна Трава, Калиново, Лахна и Кукуш. Длъжни сме да помним заради десетките хиляди бежанци, избрали свободна България в името на правото да се наричат българи.
Причините
Съюзът, който беше сключен между България, Сърбия, Гърция и Черна гора, имаше за цел чрез съвместни военни действия да се постигне свобода на християнското население, което се намираше под владичеството на турците. Но този съюз беше толкова набързо сключен, че правителствата не успяха да договорят предварително подялбата на териториите в случай, че биха успели да ги отнемат от турците.
Съюзът успя наистина да разгроми Турция и Освободителната война завърши с Лондонския мир.
Този мир, обаче, вместо да умиротвори Балканския полуостров, стана причина да се разрази на него още по-страшен пожар – избухна Междусъюзническата война – така фатална за България.
В Лондон не се разгледа най-важният въпрос – въпросът за подялбата на плячката. Разрешението му се предостави на самите съюзници, всеки един от тях, забравил всякакви принципи, си постави за цел да грабне по-голям дял от нея.
Сърбия имаше за цел да задържи в своите ръце колкото може по-голяма част от Македония, с което се постигаха двойни резултати: от една страна сърбизмът се засилваше на юг, понеже не можеше под натиска на силна Австрия да отива на север, а от друга българските придобивки се намаляваха и България трябваше да престане да бленува за хегемония на Балканите – мечта на шовинистическа Сърбия.
Договорът със Сърбия определяше бъдещата сръбско-българска граница с една линия от Егри-Паланка до Охридското езеро – етническата граница на българския елемент.
С друга линия, отиваща по гребена на Шар планина се отделяше сръбското етническо присъствие.
Между тези две линии оставаше зоната, Скопско, Кумановско, Тетовско, Дебърско и Струга. Зона - населена изключително с българи.
Въпросът за подялбата на тази спорна зона бе оставен да се разреши от руския император, заедно с всички други възникнали спорове и двете страни се задължаваха да се подчинят на неговото решение.
След войната сърбите повдигнаха въпроса за ревизия на целия договор и изявиха претенция за цялата спорна зона, тъй като Австро-Унгария им отне надеждата за излаз на Адриатическо море, като образува новата албанска държава. Сега сърбите стремяха на всяка цена да запазят Вардарската долина, която гарантираше пътят им към Солун.
Гърция искаше да задържи окупираната от нейната армия обширна територия. Тя искаше освен това да изтласка колкото може по на север опасните българи. Нейните управници искаха да не допуснат България до Егейско море, за да не пречи на пътя им за Цариград.
В сключения с Гърция договор, не бяха определени границите между България и Гърция, защото исканията и на двете страни бяха прекомерно големи: България искаше границата й да опира от Охридското езеро, по река Бистрица до устието на Вардара, като включва в себе си и Солун с неговия интерланд. Българското правителство поддържаше тази граница, като твърдеше, че населението е компактно българско.
Гръцкото правителство пък наричаше населението в Солун българогласни елини и искаше една линия от Охридското езеро на запад до Беласица планина и от там до устието на река Места. Всъщност гръцките претенции се простираха върху Солун и голяма част от морския бряг.
За граници с Турция, България поддържаше изпълнението на Лондонския договор, който определяше линията Мидия – Енос. Но и след подписването на Лондонския мирен договор, Турция не преставаше да претендира за свещения турски град Одрин и за граница по течението на реката Марица.
Най-накрая и Румъния не беше доволна само от отстъпването на Силистра. Румънското обществено мнение в Букурещ и в другите по-големи градове беше възбудено и обвиняваше своето правителство, че не е използвало добре затруднението на България и е отстъпило от исканата линия Балчик – Тутракан.
България се противопоставяше на всички желания и домогвания на своите съюзници и съседи.
Тя искаше да изтласка Сърбия и Гърция от окупираните от тях македонски области, да обедини всички българи в една държава, след което да се предаде на мирно усъвършенстване и културен живот.
С една дума държавите, съставящи Балканския съюз, бяха изненадани от големите придобивки на голямото турско наследство, надценяваха своите заслуги и всяка искаше по-голям дял от него, срещу понесените усилия и жертви.
Около границите на България изникнаха много обширни спорни зони, за завладяването на които започна усилена дипломатическа борба.
С малки отстъпки от двете страни, войната би се избегнала, но малките балкански държавици скоро попаднаха в ръцете на великите сили. Половината от тях – Тройния съюз – искаха да разстроят Балканския съюз, понеже беше насочен против тях, главно против Австро-Унгария, а другата половина – Съглашението – искаха да го запазят, за да го използват за свои цели.
Руският император Николай ІІ, определен за арбитър по възникналите спорове между съюзниците, повече ангажиран с интересите на Сърбия, за да избегне братоубийствената война на Балканите изпраща телеграми до владетелите на България и Сърбия.
В руската телеграма се казва недвусмислено:
"Смятайки длъжностите на арбитър, не като една прерогатива, а като едно мъчително задължение, от което не бих могъл да избегна, намирам за свой дълг да предупредя Ваше Величество, че една война между съюзниците, не би ме оставила равнодушен. Дължа да установя, че държавата, която първа би започнала тази война, би била отговорна за нея пред славянското дело, и че аз си запазвам всичката свобода, що се отнася за поведението, което ще възприеме Русия спрямо евентуалните резултати от една тъй престъпна война”.
Цар Фердинанд отговаря така:
"Ние искаме искрено избягването на братоубийствената война, но не можем да вървим против единодушните чувства на възмущение, които предизвикват в целия народ, на утринта подир нечуваните усилия и славни победи, опитванията на нашите съюзници, които презирайки правото и дадената си клетва, искат да му изтръгнат най-свещените плодове на тия усилия и на тези победи. България няма само права над Македония, тя има неотклонни длъжности към едно население, което винаги е било и иска на всяка цена да остане българско и Ваше Величество ще благоволи да си спомни, че през дълги години тези длъжности бяха признавани от самата Русия”.
Всъщност, изборът на Русия е направен отдавна.
Достатъчно е да се направи бегъл преглед на руската преса по време на Балканската война, за да се установи руското обществено и царско предпочитание към Сърбия. Само един пример: кореспонденциите на Василий Немирович-Данченко, кореспондент на списание "Искра" старателно забелязват присъствието на сърбите при обсадата на Одрин, а не многобройните български полкове. Многострадалната сръбска победа при Куманово заема много по-голямо внимание в Русия от страшните боеве при Люле-Бургас и Бунар-Хисар, от щурма на Чаталджа, от превземането на Одрин. Да не говорим за руските летци доброволци в сръбската армия, за военните болници и събирането на помощите...
С други думи картите на предпочитанията са били раздадени много по-рано от злощастния за България 16 юни 1913 г., когато помощникът на главнокомандващия генерал Михаил Савов дава заповед за настъпление срещу довчерашните съюзници.
Останалото са грешки и чудовищен героизъм.
Защо грешки?
Защото освен непознаването на обстановката в столицата на императора-арбитър, трябва да прибавим грешния подход в управлението на силите на армията.
Победоносната армия, изнесла основната тежест на военните действия срещу Турция, е уморена. Бойните полкове са изгубили минимум една трета от личния си състав по време на кръвопролитните боеве. Забраната за отпуски през последните месеци на войната и бързата предислокация от Тракия в Македония тормози войниците. Много от тях преминават през родните си места, без дори да зърнат близките си. зимните премръзвания и епидемията от холера деморализират допълнително войската.
Недоверието между военачалниците и личните амбиции карат Главната квартира да раздели частите на 5 армии, разпрострели се на фронт от около 500 км. от Дунав до Бяло море. Три от тези армии - 1-ва армия на генерал Васил Кутинчев, 3-та армия на генерал Радко Димитриев и 5-та армия на генерал Стефан Тошев, в началото на войната бездействат, вместо да осигурят решаващ удар и пълно смазване на противника.
По същото време 2-ра армия на генерал Никола Иванов, разпъната на фронт от Дойранското езеро до Орфанския залив /140 км./ изнемогва срещу 9 свежи, концентрирани и добре подготвени гръцки дивизии, а 4-та армия на генерал Стилиян Ковачев се бие срещу почти цялата сръбска армия и черногорската дивизия.
Към това трябва да се прибави и фактът, че Турция не демобилизира своята армия нито при Чаталджа, нито на полуостров Галиполи, а срещу нея е оставена Одринската бригада, съставена от единични дружини, извадени от състава на отделни полкове. А по границата с Румъния има само селски пазачи, жени, деца, старци и кокошки.
Българското командване предприема първия удар срещу съюзниците, а на следващия ден спира настъплението и нарежда оттегляне на изходните позиции.
Сърбите, обаче, не спират бойните действия. Нещо повече - избиват голяма част от изпратените парламентьори.
Въпреки това, преди намесата на Румъния и Турция във войната, Българската армия е била в състояние спокойно да се разправи с армиите на двете бивши съюзнички. Достатъчно е било решаващият удар да бъде нанесен срещу по-силната и по-подготвена сръбска армия, а след това да се нанесе удар срещу гръцките дивизии.
Но... генерал Михаил Савов не харесва покорителя на Одрин генерал Никола Иванов и затова в тридневните боеве при Лахна, Калиново и Кукуш не пристига подкрепление от оставената в резерв в Струмица Бдинска дивизия. Затова сражение, което лесно би могло да бъде спечелено, е загубено.
Затова разгромът и унищожаването на Тимошката дивизия в боевете при Криволак, не е използвано за развитие на настъплението.
Затова армията на генерал Тошев получава заповед за имитационни действия при Деве баир, вместо да участва в боевете срещу сърбите при Крива Паланка и Султан Тепе...
Турската армия настъпва през линията Мидия - Енос, обезбългарява Източна Тракия и заема опразнения Одрин, превзет с толкова много жертви.
Румъния мобилизира 500 000 души, подтикната от Русия, и армията й преминава Дунава, като стига чак до Враждебна, без нито един изстрел. 5-ти Рошторски полк плячкосва Силистра на 28 юни 1913 г., а след окупацията на Добруджа, е разквартируван в Добрич. Патрон на полка през 1914 г. става не друг а руският император Николай ІІ. Същият император, който отказва да посети София за освещаването на "Св. Александър Невски".
Симбиозата на великолепни войници и слабо подготвени дипломати, винаги е била в ущърб на България.
Защо чудовищен героизъм?
Защото, ако не беше тази война, ние нямаше да имаме в славната ни бойна история имена като Калиманци, Криволак, Султан Тепе, Повиен, сива Кобила, Каменица и Злетово. Нямаше да имаме подвига на 25-ти пехотен Драгомански и 16-ти пехотен Ловчански полкове, които сами задържат 6 гръцки дивизии в боевете при Кукуш, за да дадат време на местното българско население да потърси спасение. Нямаше да имаме подвига на смъртно ранения полковник Коста Каварналиев, останал завинаги при войниците си на Кота 550 на брега на Дойранското езеро.
Нямаше да имаме деветдневните атаки и контраатаки на Повиен. Нямаше да видим подвига на 8-ми пехотен Приморски полк, който в епичните боеве при Каменица, Лукавица и Баньо Чука унищожава прехвалената 12 000 черногорска дивизия под смразяващ студ и проливен дъжд.
Сто години по-късно, ние дължим преклонение пред паметта и подвига на героите, пред разплаканите очи на македоно-одринските опълченци, оттеглили се последни на свободната българска земя.
Или както простичко го е казал на парада на знамената в София на 7 август 1913 г. генерал Вичо Диков, командващ 4-та армия, роден в Бей Дауд, Бесарабия: "Докато България ражда синове като вас, славни бойци, ние няма да престанем да викаме: "Жива е Македония!".
Забранената война
Точно преди 100 години, в душните дни на юни 1913 г., започва една от най-кръвопролитните войни в историята на съвременната българска държава - войната на България срещу доскорошните й съюзници от Балканския съюз - Сърбия, Черна гора и Гърция, а впоследствие и Румъния и Турция.
Наричаме тази война Междусъюзническа, но всъщност отдавна се свеним от нея, караме я да се гуши между Балканската и Първата световна война, чувстваме се някак гузни.
Всъщност в тази война ние нямаме от какво да се срамуваме.
В тази война ние можем да се гордеем с героизма и себеотрицанието на българските офицери и войници.
Тази война ние трябва да я помним, не само в памет на падналите при Злетовска река, Пашаджиково, Султан Тепе, Криволак, Повиен, Църна Трава, Калиново, Лахна и Кукуш. Длъжни сме да помним заради десетките хиляди бежанци, избрали свободна България в името на правото да се наричат българи.
Причините
Съюзът, който беше сключен между България, Сърбия, Гърция и Черна гора, имаше за цел чрез съвместни военни действия да се постигне свобода на християнското население, което се намираше под владичеството на турците. Но този съюз беше толкова набързо сключен, че правителствата не успяха да договорят предварително подялбата на териториите в случай, че биха успели да ги отнемат от турците.
Съюзът успя наистина да разгроми Турция и Освободителната война завърши с Лондонския мир.
Този мир, обаче, вместо да умиротвори Балканския полуостров, стана причина да се разрази на него още по-страшен пожар – избухна Междусъюзническата война – така фатална за България.
В Лондон не се разгледа най-важният въпрос – въпросът за подялбата на плячката. Разрешението му се предостави на самите съюзници, всеки един от тях, забравил всякакви принципи, си постави за цел да грабне по-голям дял от нея.
Сърбия имаше за цел да задържи в своите ръце колкото може по-голяма част от Македония, с което се постигаха двойни резултати: от една страна сърбизмът се засилваше на юг, понеже не можеше под натиска на силна Австрия да отива на север, а от друга българските придобивки се намаляваха и България трябваше да престане да бленува за хегемония на Балканите – мечта на шовинистическа Сърбия.
Договорът със Сърбия определяше бъдещата сръбско-българска граница с една линия от Егри-Паланка до Охридското езеро – етническата граница на българския елемент.
С друга линия, отиваща по гребена на Шар планина се отделяше сръбското етническо присъствие.
Между тези две линии оставаше зоната, Скопско, Кумановско, Тетовско, Дебърско и Струга. Зона - населена изключително с българи.
Въпросът за подялбата на тази спорна зона бе оставен да се разреши от руския император, заедно с всички други възникнали спорове и двете страни се задължаваха да се подчинят на неговото решение.
След войната сърбите повдигнаха въпроса за ревизия на целия договор и изявиха претенция за цялата спорна зона, тъй като Австро-Унгария им отне надеждата за излаз на Адриатическо море, като образува новата албанска държава. Сега сърбите стремяха на всяка цена да запазят Вардарската долина, която гарантираше пътят им към Солун.
Гърция искаше да задържи окупираната от нейната армия обширна територия. Тя искаше освен това да изтласка колкото може по на север опасните българи. Нейните управници искаха да не допуснат България до Егейско море, за да не пречи на пътя им за Цариград.
В сключения с Гърция договор, не бяха определени границите между България и Гърция, защото исканията и на двете страни бяха прекомерно големи: България искаше границата й да опира от Охридското езеро, по река Бистрица до устието на Вардара, като включва в себе си и Солун с неговия интерланд. Българското правителство поддържаше тази граница, като твърдеше, че населението е компактно българско.
Гръцкото правителство пък наричаше населението в Солун българогласни елини и искаше една линия от Охридското езеро на запад до Беласица планина и от там до устието на река Места. Всъщност гръцките претенции се простираха върху Солун и голяма част от морския бряг.
За граници с Турция, България поддържаше изпълнението на Лондонския договор, който определяше линията Мидия – Енос. Но и след подписването на Лондонския мирен договор, Турция не преставаше да претендира за свещения турски град Одрин и за граница по течението на реката Марица.
Най-накрая и Румъния не беше доволна само от отстъпването на Силистра. Румънското обществено мнение в Букурещ и в другите по-големи градове беше възбудено и обвиняваше своето правителство, че не е използвало добре затруднението на България и е отстъпило от исканата линия Балчик – Тутракан.
България се противопоставяше на всички желания и домогвания на своите съюзници и съседи.
Тя искаше да изтласка Сърбия и Гърция от окупираните от тях македонски области, да обедини всички българи в една държава, след което да се предаде на мирно усъвършенстване и културен живот.
С една дума държавите, съставящи Балканския съюз, бяха изненадани от големите придобивки на голямото турско наследство, надценяваха своите заслуги и всяка искаше по-голям дял от него, срещу понесените усилия и жертви.
Около границите на България изникнаха много обширни спорни зони, за завладяването на които започна усилена дипломатическа борба.
С малки отстъпки от двете страни, войната би се избегнала, но малките балкански държавици скоро попаднаха в ръцете на великите сили. Половината от тях – Тройния съюз – искаха да разстроят Балканския съюз, понеже беше насочен против тях, главно против Австро-Унгария, а другата половина – Съглашението – искаха да го запазят, за да го използват за свои цели.
Руският император Николай ІІ, определен за арбитър по възникналите спорове между съюзниците, повече ангажиран с интересите на Сърбия, за да избегне братоубийствената война на Балканите изпраща телеграми до владетелите на България и Сърбия.
В руската телеграма се казва недвусмислено:
"Смятайки длъжностите на арбитър, не като една прерогатива, а като едно мъчително задължение, от което не бих могъл да избегна, намирам за свой дълг да предупредя Ваше Величество, че една война между съюзниците, не би ме оставила равнодушен. Дължа да установя, че държавата, която първа би започнала тази война, би била отговорна за нея пред славянското дело, и че аз си запазвам всичката свобода, що се отнася за поведението, което ще възприеме Русия спрямо евентуалните резултати от една тъй престъпна война”.
Цар Фердинанд отговаря така:
"Ние искаме искрено избягването на братоубийствената война, но не можем да вървим против единодушните чувства на възмущение, които предизвикват в целия народ, на утринта подир нечуваните усилия и славни победи, опитванията на нашите съюзници, които презирайки правото и дадената си клетва, искат да му изтръгнат най-свещените плодове на тия усилия и на тези победи. България няма само права над Македония, тя има неотклонни длъжности към едно население, което винаги е било и иска на всяка цена да остане българско и Ваше Величество ще благоволи да си спомни, че през дълги години тези длъжности бяха признавани от самата Русия”.
Всъщност, изборът на Русия е направен отдавна.
Достатъчно е да се направи бегъл преглед на руската преса по време на Балканската война, за да се установи руското обществено и царско предпочитание към Сърбия. Само един пример: кореспонденциите на Василий Немирович-Данченко, кореспондент на списание "Искра" старателно забелязват присъствието на сърбите при обсадата на Одрин, а не многобройните български полкове. Многострадалната сръбска победа при Куманово заема много по-голямо внимание в Русия от страшните боеве при Люле-Бургас и Бунар-Хисар, от щурма на Чаталджа, от превземането на Одрин. Да не говорим за руските летци доброволци в сръбската армия, за военните болници и събирането на помощите...
С други думи картите на предпочитанията са били раздадени много по-рано от злощастния за България 16 юни 1913 г., когато помощникът на главнокомандващия генерал Михаил Савов дава заповед за настъпление срещу довчерашните съюзници.
Останалото са грешки и чудовищен героизъм.
Защо грешки?
Защото освен непознаването на обстановката в столицата на императора-арбитър, трябва да прибавим грешния подход в управлението на силите на армията.
Победоносната армия, изнесла основната тежест на военните действия срещу Турция, е уморена. Бойните полкове са изгубили минимум една трета от личния си състав по време на кръвопролитните боеве. Забраната за отпуски през последните месеци на войната и бързата предислокация от Тракия в Македония тормози войниците. Много от тях преминават през родните си места, без дори да зърнат близките си. зимните премръзвания и епидемията от холера деморализират допълнително войската.
Недоверието между военачалниците и личните амбиции карат Главната квартира да раздели частите на 5 армии, разпрострели се на фронт от около 500 км. от Дунав до Бяло море. Три от тези армии - 1-ва армия на генерал Васил Кутинчев, 3-та армия на генерал Радко Димитриев и 5-та армия на генерал Стефан Тошев, в началото на войната бездействат, вместо да осигурят решаващ удар и пълно смазване на противника.
По същото време 2-ра армия на генерал Никола Иванов, разпъната на фронт от Дойранското езеро до Орфанския залив /140 км./ изнемогва срещу 9 свежи, концентрирани и добре подготвени гръцки дивизии, а 4-та армия на генерал Стилиян Ковачев се бие срещу почти цялата сръбска армия и черногорската дивизия.
Към това трябва да се прибави и фактът, че Турция не демобилизира своята армия нито при Чаталджа, нито на полуостров Галиполи, а срещу нея е оставена Одринската бригада, съставена от единични дружини, извадени от състава на отделни полкове. А по границата с Румъния има само селски пазачи, жени, деца, старци и кокошки.
Българското командване предприема първия удар срещу съюзниците, а на следващия ден спира настъплението и нарежда оттегляне на изходните позиции.
Сърбите, обаче, не спират бойните действия. Нещо повече - избиват голяма част от изпратените парламентьори.
Въпреки това, преди намесата на Румъния и Турция във войната, Българската армия е била в състояние спокойно да се разправи с армиите на двете бивши съюзнички. Достатъчно е било решаващият удар да бъде нанесен срещу по-силната и по-подготвена сръбска армия, а след това да се нанесе удар срещу гръцките дивизии.
Но... генерал Михаил Савов не харесва покорителя на Одрин генерал Никола Иванов и затова в тридневните боеве при Лахна, Калиново и Кукуш не пристига подкрепление от оставената в резерв в Струмица Бдинска дивизия. Затова сражение, което лесно би могло да бъде спечелено, е загубено.
Затова разгромът и унищожаването на Тимошката дивизия в боевете при Криволак, не е използвано за развитие на настъплението.
Затова армията на генерал Тошев получава заповед за имитационни действия при Деве баир, вместо да участва в боевете срещу сърбите при Крива Паланка и Султан Тепе...
Турската армия настъпва през линията Мидия - Енос, обезбългарява Източна Тракия и заема опразнения Одрин, превзет с толкова много жертви.
Румъния мобилизира 500 000 души, подтикната от Русия, и армията й преминава Дунава, като стига чак до Враждебна, без нито един изстрел. 5-ти Рошторски полк плячкосва Силистра на 28 юни 1913 г., а след окупацията на Добруджа, е разквартируван в Добрич. Патрон на полка през 1914 г. става не друг а руският император Николай ІІ. Същият император, който отказва да посети София за освещаването на "Св. Александър Невски".
Симбиозата на великолепни войници и слабо подготвени дипломати, винаги е била в ущърб на България.
Защо чудовищен героизъм?
Защото, ако не беше тази война, ние нямаше да имаме в славната ни бойна история имена като Калиманци, Криволак, Султан Тепе, Повиен, сива Кобила, Каменица и Злетово. Нямаше да имаме подвига на 25-ти пехотен Драгомански и 16-ти пехотен Ловчански полкове, които сами задържат 6 гръцки дивизии в боевете при Кукуш, за да дадат време на местното българско население да потърси спасение. Нямаше да имаме подвига на смъртно ранения полковник Коста Каварналиев, останал завинаги при войниците си на Кота 550 на брега на Дойранското езеро.
Нямаше да имаме деветдневните атаки и контраатаки на Повиен. Нямаше да видим подвига на 8-ми пехотен Приморски полк, който в епичните боеве при Каменица, Лукавица и Баньо Чука унищожава прехвалената 12 000 черногорска дивизия под смразяващ студ и проливен дъжд.
Сто години по-късно, ние дължим преклонение пред паметта и подвига на героите, пред разплаканите очи на македоно-одринските опълченци, оттеглили се последни на свободната българска земя.
Или както простичко го е казал на парада на знамената в София на 7 август 1913 г. генерал Вичо Диков, командващ 4-та армия, роден в Бей Дауд, Бесарабия: "Докато България ражда синове като вас, славни бойци, ние няма да престанем да викаме: "Жива е Македония!".
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
ПОРУЧИК ХРИСТО ДОНЕВ, ГЕРОЯТ ОТ КУКУШ
Паметник на храбрия подпоручик Христо Донев, участвал в тридневната отбрана на град Кукуш. На 21.06.1913 г. командваната от него рота от 32-и новозагорски полк не се подчинява на заповедта за отстъпление и остава да се сражава срещу вероломните гърци. На гърба на заповедта поручик Донев написва: „На грък гръб не давам“. Взима един барабан, на който пише стихотворение на годеницата си, което започва: „Като минеш през Кукуш ще ме видиш да лежа тук…“. Подпоручик Донев взима решение да се сражават до смърт, за да се спасят кукушани, побегнали на север с българските войски. Шепата храбреци са последните български защитници на Кукуш, които загиват геройски в окопите в неравния бой начело със своя командир. След тях Кукуш е опожарен и сринат до основи от гръцката артилерия. Посмъртно е произведен в чин поручик.
Паметник на храбрия подпоручик Христо Донев, участвал в тридневната отбрана на град Кукуш. На 21.06.1913 г. командваната от него рота от 32-и новозагорски полк не се подчинява на заповедта за отстъпление и остава да се сражава срещу вероломните гърци. На гърба на заповедта поручик Донев написва: „На грък гръб не давам“. Взима един барабан, на който пише стихотворение на годеницата си, което започва: „Като минеш през Кукуш ще ме видиш да лежа тук…“. Подпоручик Донев взима решение да се сражават до смърт, за да се спасят кукушани, побегнали на север с българските войски. Шепата храбреци са последните български защитници на Кукуш, които загиват геройски в окопите в неравния бой начело със своя командир. След тях Кукуш е опожарен и сринат до основи от гръцката артилерия. Посмъртно е произведен в чин поручик.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
108 години от победата при Криволак по време на Междусъюзническата война. 2-ра Тракийска дивизия на генерал Димитър Гешов разгромява сръбската Тимошка дивизия - 21.06.1913г.
На снимката е като командир на 1-ва българска армия през Първата световна война на Битолския фронт в Македония, 1916-1918г. с отличията си, които са цяла колекция, заслужена награда за една блестяща кариера на български военачалник, който все още няма паметник нито в родния му Свищов, нито другаде, какъвто безспорно заслужава.
Генерал Димитър Гешов е един от забравените български герои от Междусъюзническата война, в която като началник на 2-ра пехотна Тракийска дивизия се сражава успешно срещу ''съюзниците - разбойници'' в Македония при Удово, Криволак и Кресна.
Неговите победи над сърби и гърци в тази война изпъкват особено на фона на серията от предателства на русофилските политици и военачалници.
В началото на войната генерал Д. Гешов разгромява сърбите при Удово, а при Криволак разбива цялата сръбска Тимошка дивизия. С победата си при Удово прекъсва комуникациите между сърби и гърци по линията Скопие-Солун.
Особено голяма победа записва в тридневния бой при Криволак от 19 до 21.06.1913г., където неговите полкове, атакуващи ''на нож'' почти без подкрепа на артилерията, заради изоставането й в планинския терен разгромяват цялата сръбска Тимошка дивизия в състав от 4 пехотни полка. С победата си при Криволак на 21.06.1913г. унищожава десния фланг на сръбските войски в Македония и създава условия за успешно настъпление към района на Тиквешко, където ВМОРО вече е вдигнало въстание против сръбския поробител. НЯМА КОЙ ОБАЧЕ ДА МУ ДАДЕ ЗАПОВЕД ДА ПРОДЪЛЖИ НАСТЪПЛЕНИЕТО НЕЗАВИСИМО, ЧЕ ПРЕД НЕГО НЯМА ВРАЖЕСКИ ВОЙСКИ, ПОНЕЖЕ НАЧАЛНИЦИТЕ НАД НЕГО СА ПРЕДАТЕЛИ РУСОФИЛИ И РУСКИ АГЕНТИ КАТО ГЕН. РАДКО ДИМИТРИЕВ.
Предателството на командващия 4-та армия русофилът генерал Стилян Ковачев, който не развива успеха на генерал Д. Гешов при Криволак спасява противника и отнема плодовете на победата на Тракийци при Криволак. и улеснява сърбите да потушат жестоко Тиквешкото въстание.
В края на войната генерал Д. Гешов, произведен вече след победата при Криволак в генерал-майор, действа в дясната групировка на 4-та армия на генерал Вичо Диков, където със своята дивизия атакува 3-та гръцка дивизия.
Превзема Бияз тепе, вр. Кавица, вр. Джама, вр. Занога. и овладява линията Пехчево - Негрово - вр. Занога. В резултат на тридневните боеве в сложен планински терен 2-ра Тракийска дивизия напредва на 15-18 км. в дълбочина на гръцката отбрана със среден темп на настъпление 5-6 км. на ден и прекъсва пътя за отстъпление на гръцките войски през Пехчево. Така генерал-майор Д. Гешов съдейства за вкарването на гръцките войска в чувал, останал незатворен поради предателството на русофилите, в това число генералите Радко Димитриев и особено Иван Фичев, и своевременното сключване на примирието в Букурещ по инициатива на гръцкия крал Константин, чиито войски, който той командва са обкръжени в Кресненското дефиле.
ГЕНЕРАЛЪТ ОТ ПЕХОТАТА ДИМИТЪР ИВАНОВ ГЕШОВ
Роден: 14.09.1860г. в Свищов
Образование: Гимназия в Свищов, Одеското пехотно училище (1880), II випуск на ВНВУ
в София (1880)
Военна служба:
1877-1878 - доброволец в 55-ти Подолски полк
на Руската армия в Руско-турската война
1880 - 11-та пеша Орханийска дружина
02 - 16. 11. 1885 - командир на 11-та рота в 3-ти Бдински полк в Сръбско-българската война,
с който участва в боевете при Брезник и Пирот
1890 - помощник на главния ревизор в министерството на войната
1893 - 6-ти пехотен Търновски полк в София
? - 3-ти пехотен резервен полк
1902 - ? - командир на 4-ти пехотен Плевенски полк в Плевен
1903 - 1912 - командир на 1-ва бригада на 2-ра пехотна Тракийска дивизия
05. 10 - 24.12.1912 - командир на 1-ва бригада на 2-ра Тракийска дивизия (9-ти пехотен Пловдивски полк заедно с 21-ви пехотен Средногорски полк) в състава на Родопския отряд в Балканската война,
с която участва в освобождението на Родопите и Беломорието
24.12.1912 - началник на 2-ра пехотна Тракийска дивизия в 4-та армия, с която се сражава успешно против турците на Галиполския п-в (януари 1913)
17.06 - 18.07.1913 - Началник на 2-ра Тракийска дивизия в Междусъюзническата война в състава на 4-та армия, с която се сражава успешно при Удово, Криволак и Кресна
17-18.06.1913 - Превзема с 2-ра бригада на 2-ра Тракийска дивизия Удово и прекъсва връзката между сръбската и гръцката армия.
19 - 21.06.1913 - разгромява сръбската Тимошка дивизия II призив при Криволак в Македония.
15 - 17.07.1913 - Участва в Кресненската операция в дясната групировка на 4-та армия, където със своята дивизия атакува 3-та гръцка дивизия и овладява Бияз тепе, вр. Кавица, вр. Джама и вр. Занога и овладява линията Пехчево - Негрово - вр. Занога
01.10.1915 - 11.09.1916 - началник на 2-ра Тракийска дивизия в Първата световна война. Воюва успешно при Криволак, Дойран, Фурка срещу френско-английските войски
11.09.1916 - 02.1918 - командир на 1-ва армия на Битолския фронт в Македония
1918 - началник на Моравската военно-инспекционна област
1919 - инспектор на Гранични войски
01.07.1919 - уволнен
Офицерски звания:
08.10.1880 - подпоручик
30.08.1883 - поручик
24.03.1886 - капитан
02.08.1889 - майор
02.08.1893 - подполковник
02.05.1902 - полковник
22.06.1913 - генерал-майор (за особено бойно отличие в боя при Криволак)
20.05.1917 - генерал- лейтенант
01.07. 1919 - генерал от пехотата
Умира: 08.01.1922г. в София на 61 години
Награди: 1.Орден "За храброст", III степен, 2 клас
2. Орден "Св. Александър" II степен с мечове по средата, IV и V степен без мечове
3. Народен орден "За военна заслуга", I степен с военно отличие, II , III и IV степен на обикновена лента
4. Орден "За заслуга" на военна лента;
5. Германски орден "Железен кръст" I и II степен.
На снимката е като командир на 1-ва българска армия през Първата световна война на Битолския фронт в Македония, 1916-1918г. с отличията си, които са цяла колекция, заслужена награда за една блестяща кариера на български военачалник, който все още няма паметник нито в родния му Свищов, нито другаде, какъвто безспорно заслужава.
Генерал Димитър Гешов е един от забравените български герои от Междусъюзническата война, в която като началник на 2-ра пехотна Тракийска дивизия се сражава успешно срещу ''съюзниците - разбойници'' в Македония при Удово, Криволак и Кресна.
Неговите победи над сърби и гърци в тази война изпъкват особено на фона на серията от предателства на русофилските политици и военачалници.
В началото на войната генерал Д. Гешов разгромява сърбите при Удово, а при Криволак разбива цялата сръбска Тимошка дивизия. С победата си при Удово прекъсва комуникациите между сърби и гърци по линията Скопие-Солун.
Особено голяма победа записва в тридневния бой при Криволак от 19 до 21.06.1913г., където неговите полкове, атакуващи ''на нож'' почти без подкрепа на артилерията, заради изоставането й в планинския терен разгромяват цялата сръбска Тимошка дивизия в състав от 4 пехотни полка. С победата си при Криволак на 21.06.1913г. унищожава десния фланг на сръбските войски в Македония и създава условия за успешно настъпление към района на Тиквешко, където ВМОРО вече е вдигнало въстание против сръбския поробител. НЯМА КОЙ ОБАЧЕ ДА МУ ДАДЕ ЗАПОВЕД ДА ПРОДЪЛЖИ НАСТЪПЛЕНИЕТО НЕЗАВИСИМО, ЧЕ ПРЕД НЕГО НЯМА ВРАЖЕСКИ ВОЙСКИ, ПОНЕЖЕ НАЧАЛНИЦИТЕ НАД НЕГО СА ПРЕДАТЕЛИ РУСОФИЛИ И РУСКИ АГЕНТИ КАТО ГЕН. РАДКО ДИМИТРИЕВ.
Предателството на командващия 4-та армия русофилът генерал Стилян Ковачев, който не развива успеха на генерал Д. Гешов при Криволак спасява противника и отнема плодовете на победата на Тракийци при Криволак. и улеснява сърбите да потушат жестоко Тиквешкото въстание.
В края на войната генерал Д. Гешов, произведен вече след победата при Криволак в генерал-майор, действа в дясната групировка на 4-та армия на генерал Вичо Диков, където със своята дивизия атакува 3-та гръцка дивизия.
Превзема Бияз тепе, вр. Кавица, вр. Джама, вр. Занога. и овладява линията Пехчево - Негрово - вр. Занога. В резултат на тридневните боеве в сложен планински терен 2-ра Тракийска дивизия напредва на 15-18 км. в дълбочина на гръцката отбрана със среден темп на настъпление 5-6 км. на ден и прекъсва пътя за отстъпление на гръцките войски през Пехчево. Така генерал-майор Д. Гешов съдейства за вкарването на гръцките войска в чувал, останал незатворен поради предателството на русофилите, в това число генералите Радко Димитриев и особено Иван Фичев, и своевременното сключване на примирието в Букурещ по инициатива на гръцкия крал Константин, чиито войски, който той командва са обкръжени в Кресненското дефиле.
ГЕНЕРАЛЪТ ОТ ПЕХОТАТА ДИМИТЪР ИВАНОВ ГЕШОВ
Роден: 14.09.1860г. в Свищов
Образование: Гимназия в Свищов, Одеското пехотно училище (1880), II випуск на ВНВУ
в София (1880)
Военна служба:
1877-1878 - доброволец в 55-ти Подолски полк
на Руската армия в Руско-турската война
1880 - 11-та пеша Орханийска дружина
02 - 16. 11. 1885 - командир на 11-та рота в 3-ти Бдински полк в Сръбско-българската война,
с който участва в боевете при Брезник и Пирот
1890 - помощник на главния ревизор в министерството на войната
1893 - 6-ти пехотен Търновски полк в София
? - 3-ти пехотен резервен полк
1902 - ? - командир на 4-ти пехотен Плевенски полк в Плевен
1903 - 1912 - командир на 1-ва бригада на 2-ра пехотна Тракийска дивизия
05. 10 - 24.12.1912 - командир на 1-ва бригада на 2-ра Тракийска дивизия (9-ти пехотен Пловдивски полк заедно с 21-ви пехотен Средногорски полк) в състава на Родопския отряд в Балканската война,
с която участва в освобождението на Родопите и Беломорието
24.12.1912 - началник на 2-ра пехотна Тракийска дивизия в 4-та армия, с която се сражава успешно против турците на Галиполския п-в (януари 1913)
17.06 - 18.07.1913 - Началник на 2-ра Тракийска дивизия в Междусъюзническата война в състава на 4-та армия, с която се сражава успешно при Удово, Криволак и Кресна
17-18.06.1913 - Превзема с 2-ра бригада на 2-ра Тракийска дивизия Удово и прекъсва връзката между сръбската и гръцката армия.
19 - 21.06.1913 - разгромява сръбската Тимошка дивизия II призив при Криволак в Македония.
15 - 17.07.1913 - Участва в Кресненската операция в дясната групировка на 4-та армия, където със своята дивизия атакува 3-та гръцка дивизия и овладява Бияз тепе, вр. Кавица, вр. Джама и вр. Занога и овладява линията Пехчево - Негрово - вр. Занога
01.10.1915 - 11.09.1916 - началник на 2-ра Тракийска дивизия в Първата световна война. Воюва успешно при Криволак, Дойран, Фурка срещу френско-английските войски
11.09.1916 - 02.1918 - командир на 1-ва армия на Битолския фронт в Македония
1918 - началник на Моравската военно-инспекционна област
1919 - инспектор на Гранични войски
01.07.1919 - уволнен
Офицерски звания:
08.10.1880 - подпоручик
30.08.1883 - поручик
24.03.1886 - капитан
02.08.1889 - майор
02.08.1893 - подполковник
02.05.1902 - полковник
22.06.1913 - генерал-майор (за особено бойно отличие в боя при Криволак)
20.05.1917 - генерал- лейтенант
01.07. 1919 - генерал от пехотата
Умира: 08.01.1922г. в София на 61 години
Награди: 1.Орден "За храброст", III степен, 2 клас
2. Орден "Св. Александър" II степен с мечове по средата, IV и V степен без мечове
3. Народен орден "За военна заслуга", I степен с военно отличие, II , III и IV степен на обикновена лента
4. Орден "За заслуга" на военна лента;
5. Германски орден "Железен кръст" I и II степен.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
"Пазителите на род и родина" - комунистите
посегнахаа и на рода Вазови!
На снимката победителят при Дойран генерал Владимир Вазов с тримата си синове офицери.
Отляво надясно: поручик Владимир Владимиров Вазов - 58 випуск, кавалер на орден ''За храброст“ от боя за Стражин в Македония в октомври 1944г., уволнен и осъден от комунистическия ''Народен съд“ на 10 години строг тъмничен затвор; Иван Владимиров Вазов - изселен заедно с цялото си семейство, баща му генерал Владимир Вазов, възрастната му майка и съпругата му Мария Горанова; Георги Владимиров Вазов - химик, изпратен в концлагера - мина Бобовдол, откъдето се връща с избити зъби. След ПСВ ген. Владимир Вазов демобилизира и бива назначен за началник на 2-ра армейска област, а за кратко време след това е инспектор на артилерията.
На 24 февруари 1920 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса и става председател на Съюза на запасните офицери, който пост заема най-дълго в историята на организацията (от 1920 – 1921 и втори мандат 1924 – 1930). През октомври 1922 г. той с група висши офицери от запаса – Борис Сирманов, Георги Тодоров, Г. Ценов и др. основава опозиционното формирование Български народен съюз „Кубрат“, с цел противопоставяне на следвоенните революционни заплахи и политическата криза, за съпротива срещу земеделския режим и борба с комунистическото движение, членове са запасните офицери, „партиите на реда“, македонските и студентските среди. БНС Кубрат съществува в конспирация до 9 юни 1923 г., след което се легализира, участва в Народния сговор и активно в потушаването на Септемврийския комунистически метеж. През октомври 1923 година генералът е избран в ръководството на комитет „Народна признателност“, чиято цел е подпомагане на жертвите на „комунистическия метеж“ от септември същата година. През 1926 г. става кмет на София. По време на неговото управление до 1932 г. е реорганизирана пожарната, изградени са рилският и витошкият водопроводи, разширена е електрификацията, усъвършенстван е градският транспорт. София става една от най-зелените столици в Европа.
В 1936 г. английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Вазов е поканен в Англия да присъства на конгрес на организацията Британски легион, честващ победата на имперската армия през Първата световна война. Посрещат го с уважение и най-големи почести. Из мемоарите на генерал Владимир Вазов:
"Към края на април 1936 г. бях поканен да отида в Централното управление на Съюза на запасните офицери. Там бяха събрани всички членове на Централното управление. Председателят генерал Сирманов ми каза: „Повикахме те да ти съобщим да се приготвиш и заминеш за Англия като гост на „Британския легион“. Ти ще представляваш нашето запасно офицерство….
След като дълго ме увещаваха, а аз все отказвах, ген. Сирманов ми рече: „Иди веднага при военния министър, който знае, че тебе избираме. Ти имаш връзки с англичаните от… Дойран!“
Отидох при генерал Луков . Като му казах, че не искам да отивам в Англия, той ми отговори: „И дума да не става за отказване. Трябва да знаете, че вие сте избран по искане на самите англичани….
На 10 май тримата български пратеници пристигнахме на гара Виктория в Лондон. Тук, между посрещачите, бе и фелдмаршал лорд Милн, който командваше английските войски срещу Дойран. Когато нашият пълномощен министър г-н Симеон Радев му изказал своята благодарност, загдето, въпреки разстроеното си здраве, е направил чест да посрещне българската делегация, лордът отговорил: „Аз дойдох с удоволствие да ги посрещна и чувствам голямо уважение към българските воини, тъй като те, както и англичаните, бяха не само храбри, но и джентълмени“.
… Когато доближихме до влака, пред вагоните бе построена една почетна група от „Британския легион“ с декорации, при 29 знамена и отделни други 50 души легионери. Делегатите от всички държави минахме покрай легионерите, които отдаваха чест с навеждане на знамената.
Като минахме пред тия бойци от фронта, генерал Хамилтън, който ме придружаваше, извика високо: „Гледайте, това е генерал Вазов, който беше наш противник на Солунския фронт, а сега е наш много добър приятел!“ Ще ви предоставя още една част от неговите спомени, записани лично в автобиографичните му бележки: "След уволнението ми в запаса бях избран за пръв председател на нововъзобновения Съюз на запасните офицери в България. На тоя почетен пост стоях почти 10 години. Съюзът на запасните офицери изигра голяма и благотворна роля.
Поради нещастния изход на войната бяха настъпили упадък на духа, отчаяние и апатия. Дружбашите вилнееха и тероризираха гражданството, а и побеснелите комунисти готвеха своите пъклени планове. В тия трудни за България времена Съюзът на запасните офицери с родолюбива дейност, позиви, сказки и други такива будеше надеждите и духа на населението, внушаваше вяра в бъдещето, съветваше, окуражаваше. Със своята войнишка сплотеност съюзът бе истинска опора за гражданството.
А за да се види какво ставаше тогава, нека да съобщя следния случай от дружбашкото управление – за гласуването с черни бюлетини. През 1922 г. изборите за народни представители се произведоха с бели и черни бюлетини, т. е. който избирател гласува за правителството (Стамболийски), ще пусне в урната бяла бюлетина, а който иска да гласува за опозицията – ще пусне черна бюлетина. Това бе наредено така, за да се сплашат избирателите, защото лесно се познаваше кой гласува с черна бюлетина, т. е. за опозицията.
Аз, вече свободен гражданин, гласувах в училище „Априлов“, гдето подадох черна бюлетина. На излизане от училището се запътих към изхода на улица „Шипка“. Тук бяха се натрупали множество граждани, едни вече гласували, а други – ще гласуват. Като доближих до изхода, чу се голям тропот от конници, идещи откъм храма „Св. Александър Невски“, които препускаха по улица „Шипка“, и като достигнаха до дворската врата на училище „Априлов“, спряха се там. Водач им бе столичният кмет Крум Попов. Тези конници, въоръжени със сопи и дълги бичове, били общински служители (пожарникари и др.). От препускането по калната улица лицата им бяха покрити с кал, а очите им – от дългото пиянство – кървясали. Тая конна шайка много ми напомняше свирепите северноамерикански индианци, които нападат своите врагове.
Като обърна шайката си с лице към събраните граждани, Крум Попов със зла усмивка запита с висок глас: „Е, как отиват изборите? Има ли измежду вас някоя черна душа да е гласувал с черна бюлетина?“
Присъстващите граждани, смутени, мълчаха. Тогава излязох напред, вдигнах високо ръка и извиках: „Аз гласувах с черна бюлетина!“ Раздаде се страшен рев „Дръжте го!“ и веднага няколко конници с вдигнати бичове и сопи ме заобиколиха. Но аз запазих пълно хладнокръвие, не се помръднах от мястото си, а само упорито ги гледах в очите. Нови викове: „Дръжте го тоя предател!“ Конските муцуни почти се допираха до лицето ми, сопите вдигнати над главата ми, готови всеки миг да се стоварят върху нея. Но тая глава не помръдва, не дава никакъв знак, че се страхува. Само така може да се обясни защо още никой не ме удря. По едно време някой от шайкаджиите извика: „Той е полковник!“ Нови зверски викове: „Той сигурно е крал от войнишкия хляб!“ Но аз ги гледам право в очите и само казах: „Нищо не съм крал.“
Доближава се до мене един млад човек, гражданин, и ми пошепва: „Бягайте.“ Но аз не побягнах, а стоя. Това мъчително положение продължи доста, виковете и псувните не преставаха, но никой не посяга пръв да ме удари. Само един дружбаш, който е бил зад мене между гражданите, ме ритна силно зад десния крак и веднага се мушна и избяга назад.
Гледайки ги непрестанно в очите, започнах бавно да се измествам по бордюра на тротоара (самият тротоар бе натрупан с каменни паважни блокчета), минах полека покрай главите на редицата коне, под издигнатите бичове, и излязох вън от шайката. Там видях един стражар и му казвам: „Какво е това безобразие?“ Той мълчи и плахо гледа в земята.
Като дочуха, че говоря на стражаря, отново се раздадоха викове: „Дръжте го, той си позволява да говори!“ Конете се размърдаха в безпорядък, обаче шайката не се спусна да ме преследва. Като наближих до къщата на генерал Кирил Ботев, събрани там граждани ме запитаха: „Какво става там при училището?“ – „Правим свободни избори“ – отговорих аз. През тези грозни дни на безправие Съюзът на запасните офицери неуморно вършеше своята патриотична работа без колебание и без страх.
При злодейския комунистически атентат в катедралния храм „Св. Неделя“ през 1925 г. аз бях зле ранен в главата, а очите ми – повредени. Даде Господ, та оздравях, и лоши последствия няма." Генерал Владимир Вазов репресиран след 9.09.1944 г. от комунистите и издъхва на 25 май 1945 г. в Тетевен, а гробът му е заличен. Комунистите не прощават на ИСТИНСКИТЕ БЪЛГАРИ И ГЕРОИ!
посегнахаа и на рода Вазови!
На снимката победителят при Дойран генерал Владимир Вазов с тримата си синове офицери.
Отляво надясно: поручик Владимир Владимиров Вазов - 58 випуск, кавалер на орден ''За храброст“ от боя за Стражин в Македония в октомври 1944г., уволнен и осъден от комунистическия ''Народен съд“ на 10 години строг тъмничен затвор; Иван Владимиров Вазов - изселен заедно с цялото си семейство, баща му генерал Владимир Вазов, възрастната му майка и съпругата му Мария Горанова; Георги Владимиров Вазов - химик, изпратен в концлагера - мина Бобовдол, откъдето се връща с избити зъби. След ПСВ ген. Владимир Вазов демобилизира и бива назначен за началник на 2-ра армейска област, а за кратко време след това е инспектор на артилерията.
На 24 февруари 1920 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса и става председател на Съюза на запасните офицери, който пост заема най-дълго в историята на организацията (от 1920 – 1921 и втори мандат 1924 – 1930). През октомври 1922 г. той с група висши офицери от запаса – Борис Сирманов, Георги Тодоров, Г. Ценов и др. основава опозиционното формирование Български народен съюз „Кубрат“, с цел противопоставяне на следвоенните революционни заплахи и политическата криза, за съпротива срещу земеделския режим и борба с комунистическото движение, членове са запасните офицери, „партиите на реда“, македонските и студентските среди. БНС Кубрат съществува в конспирация до 9 юни 1923 г., след което се легализира, участва в Народния сговор и активно в потушаването на Септемврийския комунистически метеж. През октомври 1923 година генералът е избран в ръководството на комитет „Народна признателност“, чиято цел е подпомагане на жертвите на „комунистическия метеж“ от септември същата година. През 1926 г. става кмет на София. По време на неговото управление до 1932 г. е реорганизирана пожарната, изградени са рилският и витошкият водопроводи, разширена е електрификацията, усъвършенстван е градският транспорт. София става една от най-зелените столици в Европа.
В 1936 г. английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Вазов е поканен в Англия да присъства на конгрес на организацията Британски легион, честващ победата на имперската армия през Първата световна война. Посрещат го с уважение и най-големи почести. Из мемоарите на генерал Владимир Вазов:
"Към края на април 1936 г. бях поканен да отида в Централното управление на Съюза на запасните офицери. Там бяха събрани всички членове на Централното управление. Председателят генерал Сирманов ми каза: „Повикахме те да ти съобщим да се приготвиш и заминеш за Англия като гост на „Британския легион“. Ти ще представляваш нашето запасно офицерство….
След като дълго ме увещаваха, а аз все отказвах, ген. Сирманов ми рече: „Иди веднага при военния министър, който знае, че тебе избираме. Ти имаш връзки с англичаните от… Дойран!“
Отидох при генерал Луков . Като му казах, че не искам да отивам в Англия, той ми отговори: „И дума да не става за отказване. Трябва да знаете, че вие сте избран по искане на самите англичани….
На 10 май тримата български пратеници пристигнахме на гара Виктория в Лондон. Тук, между посрещачите, бе и фелдмаршал лорд Милн, който командваше английските войски срещу Дойран. Когато нашият пълномощен министър г-н Симеон Радев му изказал своята благодарност, загдето, въпреки разстроеното си здраве, е направил чест да посрещне българската делегация, лордът отговорил: „Аз дойдох с удоволствие да ги посрещна и чувствам голямо уважение към българските воини, тъй като те, както и англичаните, бяха не само храбри, но и джентълмени“.
… Когато доближихме до влака, пред вагоните бе построена една почетна група от „Британския легион“ с декорации, при 29 знамена и отделни други 50 души легионери. Делегатите от всички държави минахме покрай легионерите, които отдаваха чест с навеждане на знамената.
Като минахме пред тия бойци от фронта, генерал Хамилтън, който ме придружаваше, извика високо: „Гледайте, това е генерал Вазов, който беше наш противник на Солунския фронт, а сега е наш много добър приятел!“ Ще ви предоставя още една част от неговите спомени, записани лично в автобиографичните му бележки: "След уволнението ми в запаса бях избран за пръв председател на нововъзобновения Съюз на запасните офицери в България. На тоя почетен пост стоях почти 10 години. Съюзът на запасните офицери изигра голяма и благотворна роля.
Поради нещастния изход на войната бяха настъпили упадък на духа, отчаяние и апатия. Дружбашите вилнееха и тероризираха гражданството, а и побеснелите комунисти готвеха своите пъклени планове. В тия трудни за България времена Съюзът на запасните офицери с родолюбива дейност, позиви, сказки и други такива будеше надеждите и духа на населението, внушаваше вяра в бъдещето, съветваше, окуражаваше. Със своята войнишка сплотеност съюзът бе истинска опора за гражданството.
А за да се види какво ставаше тогава, нека да съобщя следния случай от дружбашкото управление – за гласуването с черни бюлетини. През 1922 г. изборите за народни представители се произведоха с бели и черни бюлетини, т. е. който избирател гласува за правителството (Стамболийски), ще пусне в урната бяла бюлетина, а който иска да гласува за опозицията – ще пусне черна бюлетина. Това бе наредено така, за да се сплашат избирателите, защото лесно се познаваше кой гласува с черна бюлетина, т. е. за опозицията.
Аз, вече свободен гражданин, гласувах в училище „Априлов“, гдето подадох черна бюлетина. На излизане от училището се запътих към изхода на улица „Шипка“. Тук бяха се натрупали множество граждани, едни вече гласували, а други – ще гласуват. Като доближих до изхода, чу се голям тропот от конници, идещи откъм храма „Св. Александър Невски“, които препускаха по улица „Шипка“, и като достигнаха до дворската врата на училище „Априлов“, спряха се там. Водач им бе столичният кмет Крум Попов. Тези конници, въоръжени със сопи и дълги бичове, били общински служители (пожарникари и др.). От препускането по калната улица лицата им бяха покрити с кал, а очите им – от дългото пиянство – кървясали. Тая конна шайка много ми напомняше свирепите северноамерикански индианци, които нападат своите врагове.
Като обърна шайката си с лице към събраните граждани, Крум Попов със зла усмивка запита с висок глас: „Е, как отиват изборите? Има ли измежду вас някоя черна душа да е гласувал с черна бюлетина?“
Присъстващите граждани, смутени, мълчаха. Тогава излязох напред, вдигнах високо ръка и извиках: „Аз гласувах с черна бюлетина!“ Раздаде се страшен рев „Дръжте го!“ и веднага няколко конници с вдигнати бичове и сопи ме заобиколиха. Но аз запазих пълно хладнокръвие, не се помръднах от мястото си, а само упорито ги гледах в очите. Нови викове: „Дръжте го тоя предател!“ Конските муцуни почти се допираха до лицето ми, сопите вдигнати над главата ми, готови всеки миг да се стоварят върху нея. Но тая глава не помръдва, не дава никакъв знак, че се страхува. Само така може да се обясни защо още никой не ме удря. По едно време някой от шайкаджиите извика: „Той е полковник!“ Нови зверски викове: „Той сигурно е крал от войнишкия хляб!“ Но аз ги гледам право в очите и само казах: „Нищо не съм крал.“
Доближава се до мене един млад човек, гражданин, и ми пошепва: „Бягайте.“ Но аз не побягнах, а стоя. Това мъчително положение продължи доста, виковете и псувните не преставаха, но никой не посяга пръв да ме удари. Само един дружбаш, който е бил зад мене между гражданите, ме ритна силно зад десния крак и веднага се мушна и избяга назад.
Гледайки ги непрестанно в очите, започнах бавно да се измествам по бордюра на тротоара (самият тротоар бе натрупан с каменни паважни блокчета), минах полека покрай главите на редицата коне, под издигнатите бичове, и излязох вън от шайката. Там видях един стражар и му казвам: „Какво е това безобразие?“ Той мълчи и плахо гледа в земята.
Като дочуха, че говоря на стражаря, отново се раздадоха викове: „Дръжте го, той си позволява да говори!“ Конете се размърдаха в безпорядък, обаче шайката не се спусна да ме преследва. Като наближих до къщата на генерал Кирил Ботев, събрани там граждани ме запитаха: „Какво става там при училището?“ – „Правим свободни избори“ – отговорих аз. През тези грозни дни на безправие Съюзът на запасните офицери неуморно вършеше своята патриотична работа без колебание и без страх.
При злодейския комунистически атентат в катедралния храм „Св. Неделя“ през 1925 г. аз бях зле ранен в главата, а очите ми – повредени. Даде Господ, та оздравях, и лоши последствия няма." Генерал Владимир Вазов репресиран след 9.09.1944 г. от комунистите и издъхва на 25 май 1945 г. в Тетевен, а гробът му е заличен. Комунистите не прощават на ИСТИНСКИТЕ БЪЛГАРИ И ГЕРОИ!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 23 юни 1913 г., по време на Междусъюзническата война, в сражение при Дойран с гръцки части загива легендарният офицер Константин Великов Каварналиев. Той е един от най-смелите командири в нашата история.
Полковник Каварналиев, разполага само с два полка - 32-ри и 42-ри, с численост едва 3000 бойци. Гърците атакуват с 42 000 бойци. Един срещу четиринадесет. Боят пламва ожесточено на 18 юни 1913 г. Резерви няма. На 22 юни полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта си поручик Дуров с думите: "Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!" Дуров, среща много български войници. Но те също се сражават отчаяно. И на 23 юни полк. Каварналиев хвърля в боя единствения резерв - себе си. Напуска командния бункер и с пушка в ръка контраатакува с войниците си в първия боен ред. Противникът е отбит, позицията удържана, гърците се отказват от настъпление към България. По време на сражението е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия. Храбрият пълководец умира само за няколко часа от кръвозагуба. Произведен е посмъртно в чин генерал-майор.
Поклон!
Полковник Каварналиев, разполага само с два полка - 32-ри и 42-ри, с численост едва 3000 бойци. Гърците атакуват с 42 000 бойци. Един срещу четиринадесет. Боят пламва ожесточено на 18 юни 1913 г. Резерви няма. На 22 юни полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта си поручик Дуров с думите: "Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!" Дуров, среща много български войници. Но те също се сражават отчаяно. И на 23 юни полк. Каварналиев хвърля в боя единствения резерв - себе си. Напуска командния бункер и с пушка в ръка контраатакува с войниците си в първия боен ред. Противникът е отбит, позицията удържана, гърците се отказват от настъпление към България. По време на сражението е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия. Храбрият пълководец умира само за няколко часа от кръвозагуба. Произведен е посмъртно в чин генерал-майор.
Поклон!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.