Днес ще ви разкажем една удивителна история от Втората световна война, история за единението и силата на духа пред лицето на заплахата. Събитията се случват в момент, когато България е прекратила дипломатическите си отношения с Германия и вече е във война с бившия си съюзник, който предприема конкретни действия за неутрализирането на оттеглящите се от Македония български части.
В тази обстановка на 9 септември сутринта по-голямата част от 15-а пехотна охридска дивизия е обкръжена в района на Битоля. Над 5 хиляди български офицери, подофицери и войници са пленени от германците и отведени в лагер. Месец по-късно, когато от 8 октомври 1944 г. Българската армия вече води активни настъпателни действия в Македония за завършване разгрома на германските войски на Балканите, застрашеният от обкръжаване противник отстъпва по направлението Битоля - Охрид - Дебър. Така на 13 октомври изтеглящата се от Битоля германска моторизирана колона с 25 български войници от пленения 55-и пехотен охридски полк спира в Охрид. От 1942 г. до 7 септември 1944 г., когато се насочва към старите предели на България, полкът е бил на гарнизон в града. Възползвайки се от слабата охрана, войниците успяват да избягат, а охридчани ги укриват в къщите си. Разкрил бягството, комендантът на града капитан ІІ ранг Майер Баумгартен поставя ултиматум: до 21 ч. пленниците да се предадат или квартал „Варош“, в който има сведения, че са се скрили, ще бъде унищожен с оръдеен огън.
След молба на кмета Илия Коцарев комендантът издава нова заповед: ако охридчани искат да спасят войниците, до 14 ч. на следващия ден да ги откупят с по половин килограм злато на всеки избягал. Впоследствие откупът е намален на общо 10 килограма за всички. Въпреки заплахите жителите на Охрид не предават нито един български войник. Донасят златните си венчални пръстени и сватбени нанизи с жълтици, както и семейните накити - обеци, гривни, златни часовници, успяват да съберат и 840 златни наполеона, но това се оказва недостатъчно. Тогава, придружен от църковните настоятели, свещеник Тома Каваев слага върху купа позлатения кръст от старинната черква „Св. Климент“, в която се пазят мощите на Климент Охридски, и изрича: „Св. Климент ни е пазил и пак ще ни пази“.
Българска бойна слава.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
КРАЯТ НА ПЪРВАТА БАЛКАНСКА ВОЙНА
30 май 1913г, Лондонският мир - край на османското владение на Балканите
●Френският търговски консул в Одрин, 1913г.
„На 11 март по целия хоризонт се откри ужасна канонада. Обстрелваха се едновременно всички фортове, земята се тресеше, къщите трепереха из основи.”
●Турският офицер Хасан Джемал
„Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. “
●в. „Таймс", 1912г.
“В Източна Европа се роди нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат."
●из руската преса
„Превземането на Одрин е първият и единствен пример в историята за превземане на съвременна крепост с щурм.”
●Шукри паша, пленен в крепостта
„Храбростта на българската армия е безподобна.”
●проф. ген. Мондезир от Френската военна академия
„Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи във военната история на всички народи.”
●генерал Георги Вазов
„Светът има да се чуди на Вас, доблестни синове на България! С Вашите атаки вчера и днес, вие вписахте нова славна страница в нашата история. Благодаря Ви! Гордея се че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин!”
●генерал-лейтенант Георги Вазов, командир на българските войски при Одрин: „Нощта бе тъмна. Бляскаха тук-там рядко звезди. Оръдията вече бяха почнали своята грозна песен. Стотици шрапнели се пръскаха във въздуха като някой фойерверк и от тътнежа земята се тресеше. Ето най-сетне великия момент, в който ще се реши участта на тая ужасна крепост, а заедно с нея и... моята. Как може да се преживее една катастрофа! Сърцето ми се свиваше от болка! Към 6 ч. преди пладне пада и „Айвазбаба”. Казах си: „Боже, благодаря! Сега мога да умра!“. Към 9 ч. преди пладне фортовете един по един падат без особени усилия и жертви. Влязохме в града. Войниците пълнеха главната улица и викаха възторжено „ура“. Народът се трупаше по прозорците и вратите и също викаше „ура“. Развълнуван до сълзи, аз им поблагодарих с прекъсващ от вълнение глас и им казвах: „Живейте, мои деца, целувам ви, славни герои!“... Скоро доведоха Шукри паша. Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия.”
30 май 1913г, Лондонският мир - край на османското владение на Балканите
●Френският търговски консул в Одрин, 1913г.
„На 11 март по целия хоризонт се откри ужасна канонада. Обстрелваха се едновременно всички фортове, земята се тресеше, къщите трепереха из основи.”
●Турският офицер Хасан Джемал
„Цялата окръжност на крепостта е в огън, укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват. Снарядите вдигат земята нагоре. Войниците падат като снопи в тъмните окопи. “
●в. „Таймс", 1912г.
“В Източна Европа се роди нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат."
●из руската преса
„Превземането на Одрин е първият и единствен пример в историята за превземане на съвременна крепост с щурм.”
●Шукри паша, пленен в крепостта
„Храбростта на българската армия е безподобна.”
●проф. ген. Мондезир от Френската военна академия
„Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи във военната история на всички народи.”
●генерал Георги Вазов
„Светът има да се чуди на Вас, доблестни синове на България! С Вашите атаки вчера и днес, вие вписахте нова славна страница в нашата история. Благодаря Ви! Гордея се че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин!”
●генерал-лейтенант Георги Вазов, командир на българските войски при Одрин: „Нощта бе тъмна. Бляскаха тук-там рядко звезди. Оръдията вече бяха почнали своята грозна песен. Стотици шрапнели се пръскаха във въздуха като някой фойерверк и от тътнежа земята се тресеше. Ето най-сетне великия момент, в който ще се реши участта на тая ужасна крепост, а заедно с нея и... моята. Как може да се преживее една катастрофа! Сърцето ми се свиваше от болка! Към 6 ч. преди пладне пада и „Айвазбаба”. Казах си: „Боже, благодаря! Сега мога да умра!“. Към 9 ч. преди пладне фортовете един по един падат без особени усилия и жертви. Влязохме в града. Войниците пълнеха главната улица и викаха възторжено „ура“. Народът се трупаше по прозорците и вратите и също викаше „ура“. Развълнуван до сълзи, аз им поблагодарих с прекъсващ от вълнение глас и им казвах: „Живейте, мои деца, целувам ви, славни герои!“... Скоро доведоха Шукри паша. Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия.”
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ. НЯКОГА...
КРАЯТ НА ПЪРВАТА БАЛКАНСКА ВОЙНА
30 май 1913г с Лондонския мирен договор
●„Бойният жар и стръвният тласък за скопчване с врага съставляват непреодолимата сила за вражеско поваляне. Гранати, бомби, мини и картечен дъжд се борят с тая духовна сила. Както в старо време, така и след Освобождението, ний всякога печелехме с енергията и урагана на нападението, с устрема за непременното поваляне на врага.” (ген.Стефан Тошев)
●„Бърза тиха и разнообразна по облекло, но единна по сърце, българската армия напредва – страховита, внушителна; армия, която мъкне подире си своите обози, своите стада като някогашните завоеватели-чергари, които се спускаха към топлите морета. Чувстваш, че тая фантастична кохорта ще стигне до вратите на Ориента.” (Рене Пюо, военен кореспондент на „Temps”)
●„Превземането на Лозенград на седмия ден е един от най-големите триумфи, каквито въобще военната история познава! Има нещо невероятно в този подвиг. Лекарите и чуждестранните медицински мисии с удивление превързват разсечените длани на българските пехотинци, които с голи ръце са хващали байонетите на турците.” (Луи Бързина, кореспондент на в. „Дейли телеграф“)
●„Виждал съм много армии да се борят на бойното поле и с глава и с ръце срещу неприятеля, но никъде досега не съм видял такъв истински патриотизъм и беззаветна преданост, каквито всеки час показват българските войски.” ( Бенер Бърлей, военен кореспондент на „Дейли Телеграф”)
КРАЯТ НА ПЪРВАТА БАЛКАНСКА ВОЙНА
30 май 1913г с Лондонския мирен договор
●„Бойният жар и стръвният тласък за скопчване с врага съставляват непреодолимата сила за вражеско поваляне. Гранати, бомби, мини и картечен дъжд се борят с тая духовна сила. Както в старо време, така и след Освобождението, ний всякога печелехме с енергията и урагана на нападението, с устрема за непременното поваляне на врага.” (ген.Стефан Тошев)
●„Бърза тиха и разнообразна по облекло, но единна по сърце, българската армия напредва – страховита, внушителна; армия, която мъкне подире си своите обози, своите стада като някогашните завоеватели-чергари, които се спускаха към топлите морета. Чувстваш, че тая фантастична кохорта ще стигне до вратите на Ориента.” (Рене Пюо, военен кореспондент на „Temps”)
●„Превземането на Лозенград на седмия ден е един от най-големите триумфи, каквито въобще военната история познава! Има нещо невероятно в този подвиг. Лекарите и чуждестранните медицински мисии с удивление превързват разсечените длани на българските пехотинци, които с голи ръце са хващали байонетите на турците.” (Луи Бързина, кореспондент на в. „Дейли телеграф“)
●„Виждал съм много армии да се борят на бойното поле и с глава и с ръце срещу неприятеля, но никъде досега не съм видял такъв истински патриотизъм и беззаветна преданост, каквито всеки час показват българските войски.” ( Бенер Бърлей, военен кореспондент на „Дейли Телеграф”)
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
2 юни – днес ще чуем звукът на сирените в чест на Христо Ботев и загиналите за свободата на България
На 2 юни през 1951 г. в Сливенския балкан се случва нещо изключително в условията на тоталитарната власт. В планината излизат горяните на Георги Маринов – Търпана, (получил впоследствие прякора Бенковски), Димо Фирков (заместник командир), Иван Христов (политически командир) и Митю Ганев (касиер). Четата достига внушителния брой от 72 горяни.
В документите на Държавна сигурност се споменава за проведената широкомащабна акция в Сливенския балкан за унищожаване на четата в началото на юни 1951 г., с участието на сили на ДС, Народна милиция и Вътрешни войски.Там се отбелязва, че първоначално се прави опит четата да бъде разбита чрез блокади, засади и сражения, което обаче не дава резултат. За съжаление в документите липсва информация, която да описва конкретния развой на тези сражения, както и броя на жертвите дадени от двете страни.
По спомени на Николай Илиев, по това време военнослужещ в Противотанковия сливенски дивизион в акцията срещу горяните са организирани три обръча от войскови подразделения със задача горяните да бъдат ликвидирани. Николай Илиев е мобилизиран и участва в третия обръч, който е натоварен с охранителни функции и не участва в сраженията. Според сведенията, разказани му от участвалите в сраженията имало много убити горяни, както и войници и дори един майор от МВР. Военнослужещите говорели с възхищение за млада горянка, която по време на престрелките се изправяла срещу войниците и се провиквала с думите:
„Войници, не стреляйте по нас! Ние не сме мишените ви на стрелбището... А хора, които се борят за свободата на българския народ и отечеството си, против комунизма и съветската окупация...”
Тези разкази на очевидци се засичат и от справка на Окръжно управление на МВР Стара Загора, където се отбелязва, че при завързалите се сражения горяните са убили трима войници и един офицер. От страна на горяните няколко души са убити в сраженията, а тези които успяват да се измъкнат от обръчите са заловени от органите на властта до края на август 1951 г. След очевидно несполучливия развой на сраженията между войската и горяните, Държавна сигурност преминава към своите изпитани методи за справяне с горянското движение – внедряване на агентурен апарат. За тази цел са вербувани няколко агенти, които разпространяват слухове, че в Родопите действа друга горянска чета, която се снабдява по въздуха с провизии, с помощта на американски самолети. Така четата на Георги Търпана решава да поеме пътя към Родопите и да се присъедини към въображаемата Родопска чета. Внедрените агенти организират транспорт за горяните, които на няколко курса са транспортирани с камиони до Стара Загора и от там директно в затвора. Воеводата Георги Маринов обаче не поема по пътя начертан от агентите на ДС, а решава сам да потърси спасение от блокадата. При опит да се отскубне от трите обръча Търпана е ранен, но все пак успява да се добере до село Градец, Котленско. Там обаче отново с помощта на агентурата той е открит, заловен и екзекутиран на 2 декември 1951 г. Заловените горяни и осъдените членове на нелегалните организации са съдени на пет процеса, като са издадени 20 смъртни присъди.
Горянската чета в Сливенския балкан е част от съпротивата на населението срещу действията на Българската комунистическа партия през тези години и най-вече срещу колективизацията в селското стопанство. Тази съпротива не само е съществувала, но и е представлявала сериозен фактор и на моменти сериозна заплаха за властта на комунистическата партия.
Разбира се, съпротивата не успява да постигне целта си – свалянето на комунистическия режим, чрез въоръжени действия. Това се дължи преди всичко на изключително силната и монолитна тоталитарна система, която успява да обхване на практика всички публични и лични пространства на българското общество. С помощта най-вече на силовите структури на партията/държава (армия, милиция и политическа полиция) комунистическия режим успява да наложи волята си в страната. В първите десет години на комунистическото управление срещу всеки опит за съпротива се мобилизират всички сили на тоталитарната машина, което до постепенното заглъхване на Горянското движение, което е окончателно ликвидирано в края на 50-те години. През следващите години тоталитарния режим прави всичко възможно, за да прикрие следите на съпротивата чрез всички лостове, с които разполага. И в крайна сметка до голяма степен успява. Споменът за горяните постепенно започва да избледнява, а историята на въоръжената съпротива е погълната от големия комунистически исторически разказ.
И въпреки условията, в които горянското движение съществува, както и замитането на следите му в следващите десетилетия, днес пред българската историография вече няма пречки за проучването на този проблем. За съжаление обаче малко са изследванията и информацията за горяните трудно достига до широката общественост.
Георги Търпанов е бил санитарен подофицер през Втората световна война и е спасил живота на много войници в битките с немците в Унгария, бил е човек с изключително висок морал, каквито бяха и децата и внуците му. Имах честтта да познавам и да бъда приятел с внучката му Радостина Геогргиева (светла й памет), която лично беше изследвала документално сливенската чета. Като общуваш с хора от съпротивата или техни деца и внуци ти става още по-криво, за съдбата на хора от едно друго измерение, които трябваше да дадат посоката на осмисляне и преодоляване на последствията от тоталитаризма в България. За съжаление не им позволиха палачите им и техните наследници, а обществото блееше, като стадо след псевдоводачи, назначени от същите тези палачи, не само физически на хората от съпротивата, но за съжаление и духовно.
Но днес на 2 юни можем да си спомним отново за горяните и техния „обречен“ героизъм, подобен на този на Христо Ботев.
На 2 юни през 1951 г. в Сливенския балкан се случва нещо изключително в условията на тоталитарната власт. В планината излизат горяните на Георги Маринов – Търпана, (получил впоследствие прякора Бенковски), Димо Фирков (заместник командир), Иван Христов (политически командир) и Митю Ганев (касиер). Четата достига внушителния брой от 72 горяни.
В документите на Държавна сигурност се споменава за проведената широкомащабна акция в Сливенския балкан за унищожаване на четата в началото на юни 1951 г., с участието на сили на ДС, Народна милиция и Вътрешни войски.Там се отбелязва, че първоначално се прави опит четата да бъде разбита чрез блокади, засади и сражения, което обаче не дава резултат. За съжаление в документите липсва информация, която да описва конкретния развой на тези сражения, както и броя на жертвите дадени от двете страни.
По спомени на Николай Илиев, по това време военнослужещ в Противотанковия сливенски дивизион в акцията срещу горяните са организирани три обръча от войскови подразделения със задача горяните да бъдат ликвидирани. Николай Илиев е мобилизиран и участва в третия обръч, който е натоварен с охранителни функции и не участва в сраженията. Според сведенията, разказани му от участвалите в сраженията имало много убити горяни, както и войници и дори един майор от МВР. Военнослужещите говорели с възхищение за млада горянка, която по време на престрелките се изправяла срещу войниците и се провиквала с думите:
„Войници, не стреляйте по нас! Ние не сме мишените ви на стрелбището... А хора, които се борят за свободата на българския народ и отечеството си, против комунизма и съветската окупация...”
Тези разкази на очевидци се засичат и от справка на Окръжно управление на МВР Стара Загора, където се отбелязва, че при завързалите се сражения горяните са убили трима войници и един офицер. От страна на горяните няколко души са убити в сраженията, а тези които успяват да се измъкнат от обръчите са заловени от органите на властта до края на август 1951 г. След очевидно несполучливия развой на сраженията между войската и горяните, Държавна сигурност преминава към своите изпитани методи за справяне с горянското движение – внедряване на агентурен апарат. За тази цел са вербувани няколко агенти, които разпространяват слухове, че в Родопите действа друга горянска чета, която се снабдява по въздуха с провизии, с помощта на американски самолети. Така четата на Георги Търпана решава да поеме пътя към Родопите и да се присъедини към въображаемата Родопска чета. Внедрените агенти организират транспорт за горяните, които на няколко курса са транспортирани с камиони до Стара Загора и от там директно в затвора. Воеводата Георги Маринов обаче не поема по пътя начертан от агентите на ДС, а решава сам да потърси спасение от блокадата. При опит да се отскубне от трите обръча Търпана е ранен, но все пак успява да се добере до село Градец, Котленско. Там обаче отново с помощта на агентурата той е открит, заловен и екзекутиран на 2 декември 1951 г. Заловените горяни и осъдените членове на нелегалните организации са съдени на пет процеса, като са издадени 20 смъртни присъди.
Горянската чета в Сливенския балкан е част от съпротивата на населението срещу действията на Българската комунистическа партия през тези години и най-вече срещу колективизацията в селското стопанство. Тази съпротива не само е съществувала, но и е представлявала сериозен фактор и на моменти сериозна заплаха за властта на комунистическата партия.
Разбира се, съпротивата не успява да постигне целта си – свалянето на комунистическия режим, чрез въоръжени действия. Това се дължи преди всичко на изключително силната и монолитна тоталитарна система, която успява да обхване на практика всички публични и лични пространства на българското общество. С помощта най-вече на силовите структури на партията/държава (армия, милиция и политическа полиция) комунистическия режим успява да наложи волята си в страната. В първите десет години на комунистическото управление срещу всеки опит за съпротива се мобилизират всички сили на тоталитарната машина, което до постепенното заглъхване на Горянското движение, което е окончателно ликвидирано в края на 50-те години. През следващите години тоталитарния режим прави всичко възможно, за да прикрие следите на съпротивата чрез всички лостове, с които разполага. И в крайна сметка до голяма степен успява. Споменът за горяните постепенно започва да избледнява, а историята на въоръжената съпротива е погълната от големия комунистически исторически разказ.
И въпреки условията, в които горянското движение съществува, както и замитането на следите му в следващите десетилетия, днес пред българската историография вече няма пречки за проучването на този проблем. За съжаление обаче малко са изследванията и информацията за горяните трудно достига до широката общественост.
Георги Търпанов е бил санитарен подофицер през Втората световна война и е спасил живота на много войници в битките с немците в Унгария, бил е човек с изключително висок морал, каквито бяха и децата и внуците му. Имах честтта да познавам и да бъда приятел с внучката му Радостина Геогргиева (светла й памет), която лично беше изследвала документално сливенската чета. Като общуваш с хора от съпротивата или техни деца и внуци ти става още по-криво, за съдбата на хора от едно друго измерение, които трябваше да дадат посоката на осмисляне и преодоляване на последствията от тоталитаризма в България. За съжаление не им позволиха палачите им и техните наследници, а обществото блееше, като стадо след псевдоводачи, назначени от същите тези палачи, не само физически на хората от съпротивата, но за съжаление и духовно.
Но днес на 2 юни можем да си спомним отново за горяните и техния „обречен“ героизъм, подобен на този на Христо Ботев.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 1 юни 1942 г., след произнесена присъда на Софийски военнополеви съд, е разстрелян ген. ВЛАДИМИР ЗАИМОВ - български офицер, генерал-полковник, военен деец. Участник във войните за национално обединение (1912-1918). По време на Втората световна война е против участието на България в Тристранния пакт. Работи като съветски шпионин в България. Поставя се в услуга на Главното разузнавателно управление на Генералния щаб на Червената армия. Арестуван по обвинение в шпионаж в полза на СССР на 22 март 1942 г. Обвинен, че в полза на съветското разузнаване създава разузнавателна група, която работи под прикритието на принадлежащата на Заимов картонена фабрика „Славянин“. Свързван с други групи във Варна, в Румъния и Чехословакия. Обвинителите му твърдят, че е в контакт със съветския военен аташе полковник T. Б. Сухоруков (1935).
ДЕЙНОСТ, РАЗКРИТИЕ И ПРИСЪДА:
Още през 1935 г. той установява връзки със съветски представители в страната. В източниците се съобщава, че до 1939 г. контактите са били само на чисто приятелска основа. Същата година предлага да сътрудничи на Съветския съюз ”в борбата срещу хитлеро-фашистка Германия и нейната агресивна политика. Полковник Бенедиков докладва неговата декларация до Москва, откъдето го одобряват и се съгласяват той да бъде „вербуван като резидент на съветското военно разузнаване не само в България, но и за редица други страни”. През януари 1939 г. предложението му е прието и Заимов получава псевдоним „Азорский“. Генерал Вл. Заимов съставя своя разузнавателна група, която включва инж. Никола Белопитов и Тодор Прахов. Почти веднага получава задача да събира и изпраща информация от Германия, чрез създаване на контакти с висши среди в Берлин. За целта се привличат нови хора, които трябва да решат допълнително поставената задача. Владимир Заимов и сътрудници от неговата група заминават за Берлин, прикривайки се като търговци на грозде.
В източниците се съобщава за два етапа от дейността на разузнавателната група на Владимир Заимов. Първият обхваща периода „от 1939 година до 22 юни 1941 година, а вторият –от 22 юни, когато Хитлерова Германия вероломно напада СССР до март 1942 г”. Посочва се, че през първият етап главната задача е била „събирането на сведения и информация и оказване на влияние върху определени среди”. През вторият етап допълнително се прибавя и „подготовката на саботажи и диверсионни актове”. За да може да изпълни точно поставените задачи Вл. Заимов започва предпазливо да вербува широк кръг „уволнени офицери и други сподвижници”. Полицията има точни сведения за дейността на Заимов и групата му, но чрез своите агенти тя само „установява кръга на неговите приятели”. С помощта на сътрудниците си Заимов събира най-различна и ценна информация, която по съответните канали е изпращана до Центъра в Москва.
Заимов и неговата група редовно представят информация по военни и политически въпроси свързани с България, Германия, Турция, Гърция и др. държави. Представя сведения за числеността и въоръжението на навлизащите в България немски военни части, за външната политиката на Българското правителство спрямо СССР и други страни, а след нападението над СССР предава информация за ”придвижването и числеността на румънските и унгарски части”. За периода в който работи (1939-1942г), дейността на Заимов и неговата група получава висока оценка от централното съветско разузнаване и от командването на Съветската армия.
Отначало от Заимов се интересува адмирал Канарис, шеф на германското военно разузнаване. Той поръчва на д-р Делиус, ръководител на германското военно разузнаване в България, да започне разследване. От получените от Берлин материали се вижда, че „Заимов като съветски агент играе важна роля и има връзки с други разузнавателни служби". Скоро обаче Канарис съобщава на д-р Делиус, че със случая се заема управлението на Химлер. Гестапо и българската полиция съставят план за устройване клопка на генерал Вл. Заимов. Шварц търси връзка чрез София със съветската легация. За таз цел той праща бременната си жена. Тя успява да се срещне със Заимов. Заловена след връщането си в Братислава, предава паролата за връзка със Заимов. Съгласно източниците, разкритията в Чехословакия, през февруари 1942 г. стават причина за ”предаване за нелегалните връзки на Заимов със словашки разузнавателен-куриер”. Гестапо изпраща свой агент (Флориан) като пратеник на Шварц. Планът е одобрен лично от Мюлер, един от първите помощници на Химлер. Агентът на Гестапо, представил се за връзка с Братислава, се свързва със Заимов. Даже се среща със заместник-военния аташе на съветското посолство. В резултат Гестапо се сдобива с адреса на Заимов и паролата за среща с този куриер и на 22 март 1942 г. той е арестуван, както и инж. Белопитов, а Тодор Прахов успява да се укрие. Арестувани са също полковник Крум Колев и други 18 души.
Арестът на генерал Вл. Заимов предизвиква шокиращо въздействие върху широки политически и военни среди. „Арестът беше извършен – докладва Бекерле, – въз основа на органите на германската имперска безопасност, които бяха установили по категоричен начин, че Заимов поддържа тесни връзки с тукашното съветско военно аташе Я. Савченко... Във връзка с неговото арестуване стана възможно задържането на други лица, около 40 души, като бяха приведени доказателства за подготвяните от тях терористични и саботажни акции." В периода 1940-1941 г. съветското посолство изплаща на Заимов парични суми около 120 000 лева, които изразходва за наеми на квартири, абонаментни ж.п. карти и за посещения на кафенета, сладкарници, ресторанти и пр.
Три месеца е в следствието. Прави два опита за самоубийство. Присъдата се основава на самопризнания и показания, дадени главно от племенника му Евгени Чемширов.
На 1-ви юни 1942 г. съдът произнася присъдата „смърт, чрез разстрел” на генерал Владимир Заимов и задочна смъртна присъда на Т. Прахов. Много политически дейци са се надявали, че цар Борис III няма да потвърди смъртната присъда. Генерал Заимов се е ползвал с уважение пред монарха, имал много лични приятели и почитатели сред офицерството, които са се възхищавали пред неговия патриотизъм и геройски дела в трите войни, водени от страната ни.
Изпълнението на присъдата става на Гарнизонното стрелбище на 1 юни 1942 г. Присъстват висши офицери и полицейски началници.
Същият ден радио Москва съобщава; ”Българи, на колене! През тази нощ бе разстрелян великият син на България и на цялото славянство – генералът от артилерията Владимир Заимов…”.
През май 1945 г. смъртната присъда на Владимир Заимов е отменена от състав на Софийския военнополеви съд. След 9 септември 1944 г. материалите по делото са отнесени в Съветския съюз без опис, откъдето се завръщат в края на 60-е години на ХХ век.
Ген. Владимир Заимов е удостоен посмъртно със званието Герой на Съветския съюз с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 30 май 1972 г. за "проявена смелост и героизъм в борбата срещу фашизма през Втората световна война."
.
ДЕЙНОСТ, РАЗКРИТИЕ И ПРИСЪДА:
Още през 1935 г. той установява връзки със съветски представители в страната. В източниците се съобщава, че до 1939 г. контактите са били само на чисто приятелска основа. Същата година предлага да сътрудничи на Съветския съюз ”в борбата срещу хитлеро-фашистка Германия и нейната агресивна политика. Полковник Бенедиков докладва неговата декларация до Москва, откъдето го одобряват и се съгласяват той да бъде „вербуван като резидент на съветското военно разузнаване не само в България, но и за редица други страни”. През януари 1939 г. предложението му е прието и Заимов получава псевдоним „Азорский“. Генерал Вл. Заимов съставя своя разузнавателна група, която включва инж. Никола Белопитов и Тодор Прахов. Почти веднага получава задача да събира и изпраща информация от Германия, чрез създаване на контакти с висши среди в Берлин. За целта се привличат нови хора, които трябва да решат допълнително поставената задача. Владимир Заимов и сътрудници от неговата група заминават за Берлин, прикривайки се като търговци на грозде.
В източниците се съобщава за два етапа от дейността на разузнавателната група на Владимир Заимов. Първият обхваща периода „от 1939 година до 22 юни 1941 година, а вторият –от 22 юни, когато Хитлерова Германия вероломно напада СССР до март 1942 г”. Посочва се, че през първият етап главната задача е била „събирането на сведения и информация и оказване на влияние върху определени среди”. През вторият етап допълнително се прибавя и „подготовката на саботажи и диверсионни актове”. За да може да изпълни точно поставените задачи Вл. Заимов започва предпазливо да вербува широк кръг „уволнени офицери и други сподвижници”. Полицията има точни сведения за дейността на Заимов и групата му, но чрез своите агенти тя само „установява кръга на неговите приятели”. С помощта на сътрудниците си Заимов събира най-различна и ценна информация, която по съответните канали е изпращана до Центъра в Москва.
Заимов и неговата група редовно представят информация по военни и политически въпроси свързани с България, Германия, Турция, Гърция и др. държави. Представя сведения за числеността и въоръжението на навлизащите в България немски военни части, за външната политиката на Българското правителство спрямо СССР и други страни, а след нападението над СССР предава информация за ”придвижването и числеността на румънските и унгарски части”. За периода в който работи (1939-1942г), дейността на Заимов и неговата група получава висока оценка от централното съветско разузнаване и от командването на Съветската армия.
Отначало от Заимов се интересува адмирал Канарис, шеф на германското военно разузнаване. Той поръчва на д-р Делиус, ръководител на германското военно разузнаване в България, да започне разследване. От получените от Берлин материали се вижда, че „Заимов като съветски агент играе важна роля и има връзки с други разузнавателни служби". Скоро обаче Канарис съобщава на д-р Делиус, че със случая се заема управлението на Химлер. Гестапо и българската полиция съставят план за устройване клопка на генерал Вл. Заимов. Шварц търси връзка чрез София със съветската легация. За таз цел той праща бременната си жена. Тя успява да се срещне със Заимов. Заловена след връщането си в Братислава, предава паролата за връзка със Заимов. Съгласно източниците, разкритията в Чехословакия, през февруари 1942 г. стават причина за ”предаване за нелегалните връзки на Заимов със словашки разузнавателен-куриер”. Гестапо изпраща свой агент (Флориан) като пратеник на Шварц. Планът е одобрен лично от Мюлер, един от първите помощници на Химлер. Агентът на Гестапо, представил се за връзка с Братислава, се свързва със Заимов. Даже се среща със заместник-военния аташе на съветското посолство. В резултат Гестапо се сдобива с адреса на Заимов и паролата за среща с този куриер и на 22 март 1942 г. той е арестуван, както и инж. Белопитов, а Тодор Прахов успява да се укрие. Арестувани са също полковник Крум Колев и други 18 души.
Арестът на генерал Вл. Заимов предизвиква шокиращо въздействие върху широки политически и военни среди. „Арестът беше извършен – докладва Бекерле, – въз основа на органите на германската имперска безопасност, които бяха установили по категоричен начин, че Заимов поддържа тесни връзки с тукашното съветско военно аташе Я. Савченко... Във връзка с неговото арестуване стана възможно задържането на други лица, около 40 души, като бяха приведени доказателства за подготвяните от тях терористични и саботажни акции." В периода 1940-1941 г. съветското посолство изплаща на Заимов парични суми около 120 000 лева, които изразходва за наеми на квартири, абонаментни ж.п. карти и за посещения на кафенета, сладкарници, ресторанти и пр.
Три месеца е в следствието. Прави два опита за самоубийство. Присъдата се основава на самопризнания и показания, дадени главно от племенника му Евгени Чемширов.
На 1-ви юни 1942 г. съдът произнася присъдата „смърт, чрез разстрел” на генерал Владимир Заимов и задочна смъртна присъда на Т. Прахов. Много политически дейци са се надявали, че цар Борис III няма да потвърди смъртната присъда. Генерал Заимов се е ползвал с уважение пред монарха, имал много лични приятели и почитатели сред офицерството, които са се възхищавали пред неговия патриотизъм и геройски дела в трите войни, водени от страната ни.
Изпълнението на присъдата става на Гарнизонното стрелбище на 1 юни 1942 г. Присъстват висши офицери и полицейски началници.
Същият ден радио Москва съобщава; ”Българи, на колене! През тази нощ бе разстрелян великият син на България и на цялото славянство – генералът от артилерията Владимир Заимов…”.
През май 1945 г. смъртната присъда на Владимир Заимов е отменена от състав на Софийския военнополеви съд. След 9 септември 1944 г. материалите по делото са отнесени в Съветския съюз без опис, откъдето се завръщат в края на 60-е години на ХХ век.
Ген. Владимир Заимов е удостоен посмъртно със званието Герой на Съветския съюз с указ на Президиума на Върховния съвет на СССР от 30 май 1972 г. за "проявена смелост и героизъм в борбата срещу фашизма през Втората световна война."
.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Дълбок поклон пред героите от войните за национално Обединение на целокупния етническо български народ! Днес ние, техните потомци, не знаем много за тях. Днес, за някои подвигът на тези мъже е безинтересен, забравен! А не бива никога да забравяме какво те сториха за Отечеството и народа си! Не бива да забравяме, че те проляха кръвта си и положиха живота си пред олтара на свещения български идеал за национално Обединение! И въпреки, че след повече от 100 години идеалът им за обединение на всички българи в една Целокупна България не е изпълнен, Те победиха! Те бяха обикновени хора - отрудени земеделци, чиновници, занаятчии, учени, адвокати, лекари, поети! Те бяха единствени синове на майките си, бяха братя, бяха бащи и съпрузи! Те бяха обикновенни, но станаха чудни Герои! Те бяха силата и славата на нашия велик народ! Те бяха опората му! Те бяха надеждата му! Те се изправиха срещу целия свят, защото обичаха свещена България! Те знаеха защо и просто отидоха и се биха до смърт! И Те победиха!
.
Живот за други даден,
безсмъртен е такъв живот!
без жертви няма Подвиг,
без подвизи - Народ!
Такъв Народ живее,
щом ражда синове,
които дълг заветен
към подвизи зове!
.
Дълбок Поклон Герои наши! Спете спокойно вечния си сън! Ние, благодарните, няма да Ви забравим!
.
Живот за други даден,
безсмъртен е такъв живот!
без жертви няма Подвиг,
без подвизи - Народ!
Такъв Народ живее,
щом ражда синове,
които дълг заветен
към подвизи зове!
.
Дълбок Поклон Герои наши! Спете спокойно вечния си сън! Ние, благодарните, няма да Ви забравим!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 3 юни 1919г. в Гюмюрджина, Беломорието е роден Евгени Георгиев Тончев. Един от легендарните, български орли на Царство България бранили българското небе от англо-американските бомбардировки. Авиатор от Въздушните на Негово Величество войски.
През есента на 1943г. подпоручик Е. Тончев е изпратен на обучение в Изтребителната школа в Долна Митрополия. От 1944 г. преминава на служба в 6-ти изтребителен полк в състава на 3-ти изтребителен орляк.
През Втората световна война участва във въздушните боеве в защита на българското въздушно пространство от англо-американските бомбардировки. На 18.05.1944 г. със самолет Месершмит-109Г-2 сваля един четиримоторен бомбардировач В-24Н ''Либърейтър“, а на 23.06.1944г. поврежда още един. В завързалия се въздушен бой с изтребителите на противника снаряд попада в бронираното стъкло на пилотската кабина. Парчета от разбитото стъкло повреждат зрението му и той е принуден да напусне полесражението. След като се възстановява, продължава участието си във въздушните сражения до края на войната. От 1945 г. е старши инструктор в Изтребителния полк. Уволнен е от армията през 1946г. по време на чистките, предприети от комунистическата власт. Пронизаното стъкло от ''Месершмита'' на поручик Е. Тончев е запазено в Музея на авиацията в Крумово. Там е и орденът му ''За храброст” за участието му във Втората световна война, както и негови лични вещи.
През 1942г. завършва Военното на Негово Величество училище (ВНВУ) с чин подпоручик, летец- пилот. По време на обучението си през 1941 г. е изпратен на специализация в град Казерта, Италия. След завършване на училището е разпределен във Въздушния разузнавателен полк на летище Горна Оряховица.
Умира на 29 февруари 1979г.
През есента на 1943г. подпоручик Е. Тончев е изпратен на обучение в Изтребителната школа в Долна Митрополия. От 1944 г. преминава на служба в 6-ти изтребителен полк в състава на 3-ти изтребителен орляк.
През Втората световна война участва във въздушните боеве в защита на българското въздушно пространство от англо-американските бомбардировки. На 18.05.1944 г. със самолет Месершмит-109Г-2 сваля един четиримоторен бомбардировач В-24Н ''Либърейтър“, а на 23.06.1944г. поврежда още един. В завързалия се въздушен бой с изтребителите на противника снаряд попада в бронираното стъкло на пилотската кабина. Парчета от разбитото стъкло повреждат зрението му и той е принуден да напусне полесражението. След като се възстановява, продължава участието си във въздушните сражения до края на войната. От 1945 г. е старши инструктор в Изтребителния полк. Уволнен е от армията през 1946г. по време на чистките, предприети от комунистическата власт. Пронизаното стъкло от ''Месершмита'' на поручик Е. Тончев е запазено в Музея на авиацията в Крумово. Там е и орденът му ''За храброст” за участието му във Втората световна война, както и негови лични вещи.
През 1942г. завършва Военното на Негово Величество училище (ВНВУ) с чин подпоручик, летец- пилот. По време на обучението си през 1941 г. е изпратен на специализация в град Казерта, Италия. След завършване на училището е разпределен във Въздушния разузнавателен полк на летище Горна Оряховица.
Умира на 29 февруари 1979г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
ОПЪЛЧЕНЕЦЪТ КИРЯК КЕХАЙОВ, ПАЗИТЕЛ НА САМАРСКОТО ЗНАМЕ
Снимка: Киряк Кехайов през 1898 г. с получените ордени и медали, няколко месеца преди смърта си
Киряк Иван Кехайов е роден в село Долно-Дерекьой (Соколовци), Ахчелебийска околия, през септември 1848 г., в семейството на скотовъдеца Иван Кехайов. Учи абаджийство и на 20 г. е провъзгласен за майстор в с. Горно-Дерекьой (Момчиловци). Младото юнашкото сърце не приема турските золумлуци, напуска занаята и тръгва по пътя на комитите. През 1868 г. заминава в Румъния, за да се включи в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но не пристига навреме, дружината е заминала. Киряк Кехайов участва в Сръбско-турската война от 1876 г. в четата на капитан Райчо Николов. Връща се в Румъния и е един от първите доброволци в редовете на Българското опълчение. На 27 април 1877 г. е зачислен в 3-та рота на ІІІ дружина, като пазител на Самарското знаме. След преминаване на Дунав, участва в превземането на старопрестолен Търновград, зимния преход на Хаин-Боаз(в Стара планина), сраженията при с. Уфланлий, Мъглиж и Казанлък. Младият опълченец влиза без страх в бой с пълчищата на Сюлейман паша в тридневните сражения 17-19 юли 1877 г. пред стените на Стара Загора. Всички офицери, начело с дружинния командир подп. Калитин загиват в защита на Самарското знаме. В критичния момент, Киряк Кехайов е в групата, водена от унтер-офицер Тома Тимофеев и заедно с последния знаменосец Никола Корчев, и други опълченци се хвърля в решителен ръкопашен бой. Самарското знаме е спасено, но Киряк Кехайов е тежко ранен. Другарите му успяват да го изнесът от полесражението, след което е откаран за лечение в Александровската болница в Харков, Русия. Неизлекуван напълно, младият герой се завръща, но се налага второ лечение в Тулченската болница. След като е възстановен, по препоръките на генерал Адриянов пред командира на българското опълчение генерал Столетов, Киряк Кехайов е записан като преводач в 18 Донски казашки конен полк и 17 Донска казашка батарея. Владеещ руски, румънски, турски и гръцки език, той служи до април 1878 г. След Освобождението се заселва в Асеновград, където първоначално е старши конен стражар в околийското управление. Последовотелно работи като Контрольор по десятъка и Градски комисар в Станимашкото градско общинско управление. Издържа 8-членно семейство, съпруга с 1 дете, старата си майка, баба, по-старата си сестра вдовица с 2 деца. На 50 г. е болен от ревматизъм, полусляп и с поборническа пенсия от 30 лева. Умира в Асеновград на 21 август 1898 г. Награден е с военни ордени, както и със сръбски медал споменица, руски сребърен медал, Светлобронзов от княз Александър І медал, с румънски кръст, сребърен княжески кръст и др.
Снимка: Киряк Кехайов през 1898 г. с получените ордени и медали, няколко месеца преди смърта си
Киряк Иван Кехайов е роден в село Долно-Дерекьой (Соколовци), Ахчелебийска околия, през септември 1848 г., в семейството на скотовъдеца Иван Кехайов. Учи абаджийство и на 20 г. е провъзгласен за майстор в с. Горно-Дерекьой (Момчиловци). Младото юнашкото сърце не приема турските золумлуци, напуска занаята и тръгва по пътя на комитите. През 1868 г. заминава в Румъния, за да се включи в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но не пристига навреме, дружината е заминала. Киряк Кехайов участва в Сръбско-турската война от 1876 г. в четата на капитан Райчо Николов. Връща се в Румъния и е един от първите доброволци в редовете на Българското опълчение. На 27 април 1877 г. е зачислен в 3-та рота на ІІІ дружина, като пазител на Самарското знаме. След преминаване на Дунав, участва в превземането на старопрестолен Търновград, зимния преход на Хаин-Боаз(в Стара планина), сраженията при с. Уфланлий, Мъглиж и Казанлък. Младият опълченец влиза без страх в бой с пълчищата на Сюлейман паша в тридневните сражения 17-19 юли 1877 г. пред стените на Стара Загора. Всички офицери, начело с дружинния командир подп. Калитин загиват в защита на Самарското знаме. В критичния момент, Киряк Кехайов е в групата, водена от унтер-офицер Тома Тимофеев и заедно с последния знаменосец Никола Корчев, и други опълченци се хвърля в решителен ръкопашен бой. Самарското знаме е спасено, но Киряк Кехайов е тежко ранен. Другарите му успяват да го изнесът от полесражението, след което е откаран за лечение в Александровската болница в Харков, Русия. Неизлекуван напълно, младият герой се завръща, но се налага второ лечение в Тулченската болница. След като е възстановен, по препоръките на генерал Адриянов пред командира на българското опълчение генерал Столетов, Киряк Кехайов е записан като преводач в 18 Донски казашки конен полк и 17 Донска казашка батарея. Владеещ руски, румънски, турски и гръцки език, той служи до април 1878 г. След Освобождението се заселва в Асеновград, където първоначално е старши конен стражар в околийското управление. Последовотелно работи като Контрольор по десятъка и Градски комисар в Станимашкото градско общинско управление. Издържа 8-членно семейство, съпруга с 1 дете, старата си майка, баба, по-старата си сестра вдовица с 2 деца. На 50 г. е болен от ревматизъм, полусляп и с поборническа пенсия от 30 лева. Умира в Асеновград на 21 август 1898 г. Награден е с военни ордени, както и със сръбски медал споменица, руски сребърен медал, Светлобронзов от княз Александър І медал, с румънски кръст, сребърен княжески кръст и др.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 8 юни 1946гъ. въ София въ героично сражение съ прѣстѫпната комунистическа милиция се самоубива слѣдъ като убива 6-ма отъ изпратенитѣ да го заловятъ 14 агенти на ДСЪ, Кирилъ Борисовъ Дранговъ. Синътъ на легендарния български вождъ Борисъ Драгановъ, който пъкъ е родомъ отъ старопрестолната българска столица Скопие.
Кирилъ Дранговъ слага край на живота си, за да не попадне живъ въ рѫцѣтѣ на комуниститѣ. Той е български революционеръ, майоръ отъ Българската армия и националенъ герой, виденъ дѣецъ на ВМОРО. Извѣстенъ е съ псевдоними като Борисовъ, Каменъ, Методи, Страхилъ. Слѣдъ Деветосептемврийския прѣвратъ се укрива въ София, издирванъ отъ новата власть, която се разправя съ членоветѣ на ВМРО. Но прѣзъ юни 1946гъ. кѫщата на Дранговъ на улица „Царь Иванъ Шишманъ“ №37 - задъ черквата „Свѣти Седмочисленици“ е обкрѫжена. Четирийсетъ и петь годишниятъ мѫжъ решава самъ да сложи край на живота си, отколкото да попадне въ килията за "разпити". Въ една по-сѣтнешна справка на ДСЪ (отъ 6.хii.1962гъ.) се лансира версията, че „при прѣстрѣлка съ нашитѣ органи е убитъ“, послѣдното й изрѣчение гласи: „Той обаче убилъ 6 души отъ МВР“. Цифрата е потвърдена отъ донесение на агентъ Борисъ Аврамовъ, който съобщава, че Кирилъ Дранговъ, прѣди да издъхне билъ застрѣлялъ шестима отъ четиринайсеттѣ агенти, изпратени да го арестуватъ. Гробътъ му и днесъ не е извѣстенъ.
Той е роденъ въ 1901гъ. въ сѣмейството на българския офицеръ Борисъ Дранговъ и Райна Дрангова въ Ломъ, кѫдѣто баща му служи.
Като ученикъ е доброволецъ въ Първата свѣтовна война, въ която загива баща му. Завършва Първа софийска мѫжка гимназия въ 1919гъ. и въ 1921гъ. постъва въ Юридическия факултетъ на Софийския университетъ.
Влиза въ редоветѣ на ВМРО и е срѣдъ основателитѣ на студентското дружество „Вардаръ“, а по-късно неговъ прѣдсѣдатель. Прѣкѫсва на нѣколко пѫти слѣдването си поради болесть и революционната си дѣйность. Посѣщава лекции въ Гренобълъ и Инсбрукъ. Завършва прѣзъ 1928гъ. Въ ВМРО, Дранговъ става единъ отъ най-приближенитѣ на Иванъ Михайловъ дѣйци. Слѣдъ убийството на Тодоръ Александровъ участва въ разгрома на лѣвицата въ така нарѣченитѣ Горноджумайскитѣ събития прѣзъ септември 1924г., като на 12 септември застрѣлва Алеко Василѣвъ, а въ послѣдвалата прѣстрѣлка сѫ убити още Георги Атанасовъ и други тѣхни приближени. На Шестия конгресъ на организацията е избранъ за пунктовъ началникъ на София. Дранговъ се занимава съ международнитѣ контакти на организацията и въ подготовката на много отъ терористичнитѣ актове. Дранговъ рѫководи убийството на генералъ Александъръ Протогеровъ въ 1928гъ. На Осмия конгресъ на ВМРО отъ 1932гъ. е избранъ за резервенъ членъ на Централния комитетъ. Слѣдъ Деветнадесетомайския прѣвратъ въ 1934гъ. и забраната на ВМРО е вѫдворенъ въ Ломъ. Освободенъ е прѣзъ 1936гъ. само за да бѫде вѫдворенъ отново на слѣдната година въ Севлиево, а прѣзъ октомври 1938гъ. въ Борисовградъ.
Слѣдъ освобождението на по-голѣмата часть отъ Вардарска Македония прѣзъ априлъ 1941гъ. Дранговъ се установява съ сѣмейството си въ родния градъ на баща му Скопие и упражнява адвокатската си професия. Въ началото на септември 1944гъ. при оттеглянето на българскитѣ войски отъ Вардарска Македония се завръща въ София.
Синътъ му Борисъ, завършилъ семинарията въ София прѣзъ 1976гъ. е поканенъ въ Торонто отъ мѣстната емиграция, за да оглави църквата на емиграцията. Слѣдъ падането на комунизма въ България прѣзъ 1989гъ. дъщерята на Кирилъ Дранговъ - Райна Дрангова - е срѣдъ създателитѣ на ВМРО-СМДЪ въ София.
Кирилъ Дранговъ слага край на живота си, за да не попадне живъ въ рѫцѣтѣ на комуниститѣ. Той е български революционеръ, майоръ отъ Българската армия и националенъ герой, виденъ дѣецъ на ВМОРО. Извѣстенъ е съ псевдоними като Борисовъ, Каменъ, Методи, Страхилъ. Слѣдъ Деветосептемврийския прѣвратъ се укрива въ София, издирванъ отъ новата власть, която се разправя съ членоветѣ на ВМРО. Но прѣзъ юни 1946гъ. кѫщата на Дранговъ на улица „Царь Иванъ Шишманъ“ №37 - задъ черквата „Свѣти Седмочисленици“ е обкрѫжена. Четирийсетъ и петь годишниятъ мѫжъ решава самъ да сложи край на живота си, отколкото да попадне въ килията за "разпити". Въ една по-сѣтнешна справка на ДСЪ (отъ 6.хii.1962гъ.) се лансира версията, че „при прѣстрѣлка съ нашитѣ органи е убитъ“, послѣдното й изрѣчение гласи: „Той обаче убилъ 6 души отъ МВР“. Цифрата е потвърдена отъ донесение на агентъ Борисъ Аврамовъ, който съобщава, че Кирилъ Дранговъ, прѣди да издъхне билъ застрѣлялъ шестима отъ четиринайсеттѣ агенти, изпратени да го арестуватъ. Гробътъ му и днесъ не е извѣстенъ.
Той е роденъ въ 1901гъ. въ сѣмейството на българския офицеръ Борисъ Дранговъ и Райна Дрангова въ Ломъ, кѫдѣто баща му служи.
Като ученикъ е доброволецъ въ Първата свѣтовна война, въ която загива баща му. Завършва Първа софийска мѫжка гимназия въ 1919гъ. и въ 1921гъ. постъва въ Юридическия факултетъ на Софийския университетъ.
Влиза въ редоветѣ на ВМРО и е срѣдъ основателитѣ на студентското дружество „Вардаръ“, а по-късно неговъ прѣдсѣдатель. Прѣкѫсва на нѣколко пѫти слѣдването си поради болесть и революционната си дѣйность. Посѣщава лекции въ Гренобълъ и Инсбрукъ. Завършва прѣзъ 1928гъ. Въ ВМРО, Дранговъ става единъ отъ най-приближенитѣ на Иванъ Михайловъ дѣйци. Слѣдъ убийството на Тодоръ Александровъ участва въ разгрома на лѣвицата въ така нарѣченитѣ Горноджумайскитѣ събития прѣзъ септември 1924г., като на 12 септември застрѣлва Алеко Василѣвъ, а въ послѣдвалата прѣстрѣлка сѫ убити още Георги Атанасовъ и други тѣхни приближени. На Шестия конгресъ на организацията е избранъ за пунктовъ началникъ на София. Дранговъ се занимава съ международнитѣ контакти на организацията и въ подготовката на много отъ терористичнитѣ актове. Дранговъ рѫководи убийството на генералъ Александъръ Протогеровъ въ 1928гъ. На Осмия конгресъ на ВМРО отъ 1932гъ. е избранъ за резервенъ членъ на Централния комитетъ. Слѣдъ Деветнадесетомайския прѣвратъ въ 1934гъ. и забраната на ВМРО е вѫдворенъ въ Ломъ. Освободенъ е прѣзъ 1936гъ. само за да бѫде вѫдворенъ отново на слѣдната година въ Севлиево, а прѣзъ октомври 1938гъ. въ Борисовградъ.
Слѣдъ освобождението на по-голѣмата часть отъ Вардарска Македония прѣзъ априлъ 1941гъ. Дранговъ се установява съ сѣмейството си въ родния градъ на баща му Скопие и упражнява адвокатската си професия. Въ началото на септември 1944гъ. при оттеглянето на българскитѣ войски отъ Вардарска Македония се завръща въ София.
Синътъ му Борисъ, завършилъ семинарията въ София прѣзъ 1976гъ. е поканенъ въ Торонто отъ мѣстната емиграция, за да оглави църквата на емиграцията. Слѣдъ падането на комунизма въ България прѣзъ 1989гъ. дъщерята на Кирилъ Дранговъ - Райна Дрангова - е срѣдъ създателитѣ на ВМРО-СМДЪ въ София.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На днешната дата умира Джанюариъс Макгахан.Джанюариъс Алойшиъс Макгахан е американски журналист от XIX век. Изпратен е в България като специален военен кореспондент на лондонския вестник „Дейли нюз“ след Априлското въстание (1876 г.) и по време на Руско-турската война (1877 – 1878 г.). Ярък застъпник на българската национална кауза.Джан Макгахан е роден на 12 юни 1844 г. във фермата „Гълъбов хребет“ близо до град Ню Лексингтън в щата Охайо на САЩ.През 1876 г. Макгахан влиза в конфликт с Джеймс Гордън Бенет (младши), издателя на вестник „Ню Йорк Хералд“, и напуска. Поканен е от своя приятел Юджин Скайлър да разследва сведенията за широкомащабни зверства, извършени от турската армия срещу цивилни българи след неуспеха на Априлското въстание (1876).
Макгахан получава журналистическо задание от вестник „Дейли Нюз“, водещ на времето си либерален вестник във Великобритания. Нает е и от руския вестник „Голос“. Заминава за България на 23 юли 1876 г.След като на 28 юли посещава Пловдив, а на 1 и 2 август съответно Пещера и Пазарджик, Макгахан отпътува за село Батак, изпращайки впоследствие на своя вестник ярко описание на видяното от него.Тези репортажи, публикувани във вестник „Дейли Нюз“ и препечатани от други вестници, предизвикват във Великобритания широка вълна от обществено негодувание срещу Турция. Бенджамин Дизраели, министър-председател на Великобритания, чието правителство подкрепя Османската империя, се опитва да омаловажи кланетата, твърдейки, че българите също имат вина.
Тези аргументи са опровергани от последващите репортажи на Макгахан.Като резултат от публикациите на Макгахан, Уилям Гладстон написва памфлета „Уроци по клане или поведението на Турското правителство във и около България. Българските ужаси и Източния въпрос.“, в който заявява: „Обръщам се към своите сънародници, от които това зависи в много по-голяма степен, отколкото от който и да било друг народ в Европа, да изискват и настояват пред нашето правителство да промени своята едностранчива позиция и да насочи в съзвучие с европейските държави цялата си енергия към премахването на турското управление в България. Нека турците сложат край на своите безчинства по единствения възможен начин, а именно като сложат край на собственото си присъствие....“
Като резултат от неговите публикации може да се считат и последвалите дипломатически действия на великите сили: свикването на т. нар. „Посланическа конференция в Цариград“, според декларацията на която султанът на Османската империя трябвало да даде автономия на българите в техните етнически граници, територия, която по-късно, през 1878 г., става известна като „Санстефанска България“, в границите на която не влиза Северна Добруджа, дадена от руснаците на Румъния в замяна на Бесарабия, за да може Русия да има излаз на р. Дунав.
Джанюариъс Макгахан има намерение след края на войната да отпътува за Берлин, за да отрази мирната конференция между Османската империя и Великите сили, но се разболява от тиф. Умира на 9 юни 1878 г. в Цариград. Погребан е в гръцкото гробище в присъствието на дипломати, военни кореспонденти и генерал-лейтенант Скобелев.Пет години по-късно по нареждане на ген. Филип Шеридан, военен министър по онова време, военният кораб „Паутхатън“ отнася тленните останки на журналиста в Съединените щати. Погребан е в родния си град Ню Лексингтън.През 1978 г. България подарява един бюст-паметник, създаден от скулптора Тодор Първанов, и той е поставен на гроба на Макгахан в Ню Лексингтън (копие е поставено и в Батак). На паметника е изписано: „Макгахан – освободител на България“.България тачи паметта на Макгахан заради ролята му в извоюването на българската независимост. На негово име са наречени улици в София, Пловдив, Панагюрище, Варна, Пещера и в други градове на България.Българите в щата Охайо, жители на Ню Лексингтън и наследници на Джанюариъс Макгахан провеждат от 1978 г. насам ежегоден фестивал в негова памет и поднасят цветя на паметника му.Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.