Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#221 Мнение от Тайко » нед сеп 06, 2020 7:00 pm

ЧЕСТИТ ПРАЗНИК !
Съединението е изключително важно събитие, защото е постигнато без съобразяване и мазнене на великите сили, без тичане и навеждане по чужди легации, нещо което днес ни набиват от медиите че е задължително. Без финансиране отвън или от Черепа, както е на протестите. Би трябвало по-често да си припомняме станалото на 6 септември 1885 г.. И е време най-после да се откажем от комплексарската позиция, че Брюксел, Вашингтон или Москва ще ни налагат наклона на нашата: култура, разбирания, стремежи, вяра, обичаи и т.н.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#222 Мнение от Тайко » пон сеп 07, 2020 12:54 pm

На тази дата през 1932г. почива големият войвода на ВМОРО Аргир Манасиев
Аргир Наков Манасиев е български революционер, учител и общественик, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Роден е на 15 май 1872 г. в село Сехово, Гевгелийско, Егейска Македония, в семейството на Нако Димитров Манасиев и Стана Танева Накова от Шльопинци. Баща му е деец в борбата за самостоятелна българска църква.
Чичо му Христо Кондуров издържа Аргир Манасиев, докато той учи в българската католическа гимназия в Зейтинлъка в Солун от 1881 до 1891 г. След завършването си Манасиев остава като учител в гимназията. Запознава се с Никола Наумов, който го снабдява с българска патриотична литература.
През март 1893 г. след скандал заради организираното от Манасиев изпълнение на „Шуми Марица“ от учениците при посрещането католическия епископ Лазар Младенов от Рим, Манасиев заедно с 25 ученици от горните класове напуска Зейтинлъка. Работи една година като музикант.
Привлечен от Гоце Делчев и Даме Груев, Манасиев влиза във ВМОРО през 1894 г. заедно с Атанас Мурджев и Григор Тотев. Манасиев отваря българско училище в солунското Ново село. По клевети на местните гъркомани той е често арестуван и викан в Солун, но успява да завърши учебната година в 1895 г. Преподава в с. Негован и с. Смоквица. През октомври 1897 г. Манасиев организира първата чета в Гевгелийско, в която влизат старите хайдути Иванчо Карасулията, Апостол войвода и Спиро Карасулски и заедно с члена на Централния комитет Пере Тошев прави първата обиколка в Гевгелийско, като организира селата Серменин, Конско, Тушин, Лесково и Баровица. През септември 1898 г. Манасиев става учител в Гевгели и по нареждане на Централния комитет поема ръководството на цялата революционна околия.
След Солунската и Баялската афера, избухнали в началото на 1901 г., Манасиев е търсен от властите и през февруари е принуден да премине в нелегалност заедно с мачуковския учител Григор Тотев и стояковския Ташко Мицев. До август е секретар в четата на Михаил Апостолов, която заедно с тази на Кръстьо Българията възстановява революционните комитети в засегнатите от аферата села.
По време на Илинденско-Преображенското въстание заедно с Димитър Занешев и Петър Юруков е в главния въстанически щаб на революционен окръг „Кожух“. На 18 юли 1903 г. Сава Михайлов и Аргир Манасиев заедно с милиционери от Боймица вдигат във въздуха моста на Вардар при Гевгели. След Илинденското въстание Манасиев води борба срещу появилите се чети е на гръцката въоръжена пропаганда. През 1905 година е делегат на Рилския конгрес на ВМОРО. От 1906 до 1908 г. живее в София.
По време на Балканската война в 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и е войвода на Първа гевгелийска чета. По-късно служи в Нестроевата рота на 14 воденска дружина. След освобождението на Гевгели става околийски управител в новосформираната околия. След Междусъюзническата война от 1913 до 1919 г. е околийски управител в Струмица.
След войната и загубата на Струмица и Струмишко от България през 1919 г. Манасиев се заселва в Горна Джумая, където става секретар на Окръжната училищна инспекция. Включва се в така наречената Спомагателна организация на ВМРО, имаща административни и съдебни функции в Пиринска Македония и е председател на Околийското управително тяло на ВМРО в Горна Джумая..



На 7-ми септември 1913 г. избухва Охридско-Дебърското въстание. Вторият голям бунт на българите срещу сръбската власт. За потушаването на въстанието сърбите мобилизират допълнително 100 000 души, както и молят за помощ от Гърция.
За съжаление сега този епизод е изтрит от българската история!



На 7-ми септември 1916 г. е третият ден от битката при Добрич. Нашите защитници вече са на предела на силите си. Срещу тях отново настъпват многобройните войски на руси, сърби и ромъни. Когато изглежда, че Добрич ще падне, в тил и фланг на сръбската дивизия се появява легендарният генерал Колев с Конната дивизия и като ураган помита сърбите. Тяхната паника се предава и на всички други настъпващи части и Добрич е спасен.

Вечна слава и памет на героите!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#223 Мнение от Тайко » чет сеп 10, 2020 11:27 am

Най-кървавият преврат, след който са убити цветовете на българския народ. Десетки хиляди българи са убити без съд и присъда, много от тях все още нямат гробове, където роднините им да почетат тяхната памет.
Българите попадат в ново робство, по-мракобесно и от турското - българи избиват българи! Днес живеем все ощше в комунизъм децата и прислугата на тези затворници от снимката ни управляват и днес, и са виновници за злощастната ни съдба.

Деветосептемврийски преврат (9 септември 1944 г.)


Деветосептемврийският преврат е насилствена промяна в държавната власт в България, извършена през нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г., като е свалено правителството на Константин Муравиев и на власт идва правителство на Отечествения фронт, начело с Кимон Георгиев.
Отечественият фронт взема властта в България с помощта на окупиращатите страната сили на Трети Украински фронт на Червената армия. След тази дата настъпва мащабна политическа, икономическа и социална промяна в българското общество. България излиза от Оста и попада в съветската сфера на влияние.

На 8 септември сутринта Червената армия (Трети Украински фронт и Черноморския флот) нахлува на територията на България през северната и морската граница и окупира редица градове като Варна, Русе, Силистра, Добрич, Бургас.[9] По нареждане на правителството, българските войски не ѝ оказват съпротива. При нахлуването на съветските войски във Варна командирът на 3-а армия ген. Никола Христов е убит. На същия ден в София в дома на Кимон Георгиев се събират членове на Националния комитет на Отечествения фронт и е определен съставът на правителството след преврата, като от некомунистическите партии в ОФ присъстват Никола Петков и Григор Чешмеджиев.
През нощта на 8 срещу 9 септември в условията на започнала съветска окупация, офицери лоялни към политическия кръг „Звено“ превземат ключовите пунктове в София — Министерство на войната, Министерство на вътрешните работи, пощата, телеграфа, радиото, гарата и други. Рано сутринта новият министър-председател Кимон Георгиев по радиото уведомява народа за извършената промяна: "С пълно съзнание, че е верен и пълен изразител на народната воля, Отечественият фронт поема в тия съдбоносни часове и тежки условия управлението на страната, за да я спаси от гибел."

На 9 септември, по нареждане на главнокомандващия НОВА Добри Терпешев всички партизански формирования слизат от планините и вземат властта в селата и градовете в България. На места това става без бой, но в други случаи войскови и полицейски части оказват ожесточена съпротива на силите на ОФ. В София, Пловдив, Пернишко, Шумен и Хасково са съкрушени с въоръжени средства. Като цяло армията подкрепя новото правителство, което обявява военния министър в кабинета на Муравиев, генерал Иван Маринов, за главнокомандващ.
Установяването на новата власт става най-късно в Хасково, където партизаните превземат с много жертви артилерийските казарми след провалени преговори с командващите офицери едва на 12 септември. В отговор партизаните организират „кървава баня“. Избити са 7 офицери, командващи 2-ри артилерийски полк, начело с командира на гарнизона в града — полк. Маринов.

В правителството на ОФ са включени представители на БРП, БЗНС Пладне, БРСДП (ш.с.) и ПК Звено. Старият министър-председател Константин Муравиев минава в нелегалност. Регентите и правителството са арестувани. По-късно са заловени и началниците на полицията, жандармерията и някои войскови части.
На 10 септември полицията е ликвидирана и на нейно място е създадена народна милиция, съставена най-вече от доскорошни партизани. От затворите са освободени 8 130 политически затворници. Разпускат се концентрационните лагери на предишния режим като Гонда вода, Еникьой, Лебане и други.
На 9 септември съветските войски не са в София, а все още настъпват в Северо- и Югоизточна България.

Извършването на Деветосептемврийския преврат е последвано от вълна на насилие, извършвано главно от комунистически групи срещу политически или лични противници. Тези масови беззакония продължават няколко месеца и са постепенно поставени под контрол от властите със създаването на т.нар. Народен съд в края на годината. Според различни оценки броят на убитите през този период е между 20 000 и 40 000 души.
Осъдените на смърт от т. нар. „Народен съд” са 2 730 души — министри, депутати, журналисти, банкери, кметове, свещеници, земевладелци, учители.
След 9 септември българската армия е включена в състава на III Украински фронт и дава десетки хиляди убити и ранени в действията срещу германската армия. На България не е признат статут на съвоюваща страна, но е разрешено да запази освободената през 1940 година Южна Добруджа.

Снимка: Гара Габрово, 1944 г. - бивши политзатворници комунисти от Габрово и Севлиево, заминават с “пеещия влак”, за да установят “народната власт”


Още:
- Непубликувани снимки от нахлуването на Червената армия в България - http://desebg.com/2011-01-13-09-29-27/3 ... 8-12-57-32
- Окупацията на България от „освободителната” Червена армия - http://desebg.com/index.php?option=com_ ... le&id=1422







Днес е траурен ден, най-черният ден в новата българска история! На 09.09.1944г. комунистите завземат властта, с помощта на червената армия. Веднага се започва с масови убийства на хора от елита на България, без съд и присъда. До 01.02.1945г. всички напредничави хора са избити и всякакъв опит за съпротива е жестоко смазан. Създават се концлагери, в които са изпращани всички несъгласни с идиотщината наречена "комунизъм".
Следващите 45 години ще бъдат осеяни с мъчения, разбиването на България във всички отношения, 3 фалита, създаването на "македонска нация" и още хиляди знайни и незнайни национални предателства. И така до 1989г., когато стигнахме дъното и дори простите комуняги разбраха, че вече не може по-надолу и сдадоха властта.
Най-жалкото е, че и днес има още хора, които искат това време на абсурда да се върне... Много жалко
Сега нашата задача е да измием срама и отново да върнем името на България, там където му е мястото - "Япония на Балканите"!



9 септември 1944 г. остава най-черният и мракобесен ден в най-новата история на България. Страната е прегазена от съветския ботуш и превърната в продължение на 45 години в концлагер и най-верен сателит на СССР. Faktor.bg ви предлага впечатляващ откъс от документалната книга на Георги Боздуганов

„България – военният трофей на Сталин”

На 9 септември, след като се убеждава в успешното завземане на властта от ОФ, Сталин в качеството си на върховен главнокомандващ издава заповед, от която следва да се подразбира прекратяване на военните действия. В действителност военни действия няма. Единственият изстрелян куршум е от български офицер, който се самоубива, отказвайки да предаде личното си оръжие. В заповедта на Сталин обаче пише друго. Върховният главнокомандващ изтъква бързото придвижване на войските, завземането на Русе, Шумен, Варна и Бургас и продължава с мотивите: „Операциите на нашите войски в България бяха започнати, защото българското правителство не искаше да скъса своите отношения с Германия и даваше приют на немските въоръжени сили на територията на България. В резултат на успешните действия на нашите войски целта на военните операции е постигната: България скъса отношенията си с Германия и обяви война“. Сталин споменава поименно отличилите се във военните операции 7 генерали, морски офицери и летци и продължава с хвалебствията: „За ознаменуване на постигнатия успех съединенията и частите, които се отличиха най-много в операциите на територията на България, да бъдат представени за присвояване на званията „Русенски“, „Шуменски“, „Варненски“ и „Бургаски“. Накрая изказва благодарност на войските и нарежда в Москва да бъдат дадени

20 салюта от 224 оръдия

в тяхна чест. (108) За кремълския вожд истината, че страната скъса отношенията с Германия, интернира войниците на Вермахта и обяви война преди нахлуването на Червената армия, е без значение. Написаните лъжи, присвоените геройски звания и салютите имат конкретна цел – да мотивират предстоящата окупация и да запишат завинаги България сред държавите, воювали срещу Съветския съюз. Това дава легитимно основание на военните власти да се разпореждат както намерят за добре в страната и да окачествят цялото имущество, което предстои да бъде отнето, като законен военен трофей. На 12 септември Толбухин е произведен в маршал на СССР за постигнатите „големи“ военни успехи.





На 10 септември 1953г. почива революционерът и терорист на ВМОРО Андон Кьосето.

Андон Лазов Янев е роден в 1855 година в село Голозинци, Велешко. До 16-годишна възраст се занимава с овчарство, заедно с двамата си братя и двете си сестри.

След като баща му е арестуван и отведен в Солун, се преместват във Велес при чичо си. Там Андон убива виден турчин и бяга в Солун, където се присъединява към ВМОРО като първоначално изпълнява терористични задачи. Запознава се с Даме Груев и получава нареждания директно от него.

После става файтонджия на доктор Христо Татарчев, като така прикрива нелегалната си дейност. По това време в Солун пристига по-големият му брат Никола, който се е поставил в услуга на турските власти. Андон Кьосето сам предлага да убият брат му, за да не издаде организацията, както и правят. Участва и в убийството на сръбския учител в Солун Илия Пейчиновски от Струга, извършено от Иванчо Карасулията и Митре Дудуларски от Дудулари.

За Илинденско-преображенското въстание на Андон Кьосето е наредено заедно с Гьорче Петров и Лука Иванов да води чета в Прилепско. В село Трояци дава малко сражение на турски аскер и после се разделя с Гьорче Петров, Лука Иванов и Пере Тошев, и заминава за Велешко. На тръгването от село Скачинци на 17 октомври Андон Кьосето с 30 души четници се сражава на “Клепата” срещу 500 души аскер.

В гръб на аскера излиза Борис Сарафов със 70 души четници. Загиват 4 души четници и 65 души противникови войници. Измъкват се през нощта, като после на 2 пъти се измъкват от обсада на турски аскери. От село Просениково се насочват към границата и пристигат в Кюстендил в средата на декември 1903 година.

След въстанието завежда организирането и подготовката на селската милиция в Струмишко и Малешевско. През този период той участва и в дейността на Серската група, но след като се разочарова от нейната дейност след провалянето на Втория Рилски общ конгрес (1905 г.), се оттегля от активна революционна дейност. Заради предишната си принадлежност към Серската група, след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов от Тодор Паница, в продължение на няколко месеца е хвърлен в затвора, но поради застъпничеството на ВМОРО е освободен.

След започването на Балканската война през есента на 1912 година Андон Кьосето заедно с Йонко Вапцаров, Георги Занков, Лазар Колчагов, Таско Кочерински, Михаил Чаков, Лазар Топалов, Стефан Чавдаров, Пейо Яворов и други събират сборна чета, която се ръководи от Христо Чернопеев. Заедно с 12-а рота от 27-ми чепински полк четата атакува Мехомия. След това Андон Кьосето служи в щаба на 13 кукушка дружина.

След Балканските войни Андон Кьосето се заселва в Горна Джумая. В края на 1951 година югославското правителство внася меморандум в ООН, в който населението в Пиринска Македония е обявено за „югославско малцинство“, преследвано и тероризирано от властите в София. Видни стари македонски революционери – Георги Попхристов, Андон Кьосето, Димитър Занешев, Лазар Томов, Александра Хаджидимова, съпругата на Васил Чекаларов Олга Чекаларова – се обявяват в специална декларация против югославските претенции.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#224 Мнение от Тайко » пет сеп 11, 2020 10:59 am

БАЛАДА ЗА НИЗШИТЕ ЧИНОВЕ

ТЕ НЕ ЗНАЕХА ФРЕНСКИ. НЕ ТАНЦУВАХА ПОЛКА.
БЯХА СЛУШАЛИ САМО ТРЪБАТА НА ПОЛКА.
И НЕ БЯХА ОБЛЕЧЕНИ В ПРАЗНИЧНИ КИТЕЛИ.
ДАЖЕ ЧАША ШАМПАНСКО НЕ БЯХА ОПИТАЛИ.
С ПРЕБРОЕНИ СУХАРИ В ОКОПА ЗАКУСВАХА
И СЪС МОКРИ ШИНЕЛИ В АТАКА СЕ СПУСКАХА -
НЕИЗВЕСТНИ, БЕЗБРОЙНИ, ОТ БОГА ЗАБРАВЕНИ,
ТЕ ВЪРВЯХА СЛЕД СВОЙТЕ МАЙОРИ ПРОСЛАВЕНИ,
ЗА ДА СВЪРШАТ НА ПОДВИГА ЧЕРНАТА РАБОТА.
ТЕ НЕ ТЪРСЕХА СЛАВАТА. ИСКАХА ПРАВДАТА.
И ЗА ТЯХ НЕ ДОСТИГАХА ЗЛАТНИТЕ ОРДЕНИ.
А ОЛОВНИ КУРШУМИ ПОСРЕЩАХА ГОРДИ ТЕ.
И ПОТЪВАХА В НИВИ И ХРАСТИ КЪПИНОВИ -
КЪМ СМЪРТТА СЕ ИЗДИГАХА НИЗШИТЕ ЧИНОВЕ.
И МАКАР, ЧЕ НЕ БЯХА ОТ ГРАФСКИ ФАМИЛИИ,
НАЙ-ВИСОКИ СА ТЕХНИТЕ БРАТСКИ МОГИЛИ.

ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#225 Мнение от Тайко » съб сеп 12, 2020 3:49 pm

На 11 септември 1944г. в Стражица партизани заравят жив отец Рафаил в яма за умрели животни.

Отец Рафаил Раев е енорийски свещеник и основател на православно християнско братство в Стражица. Той е председател на училищното настоятелство през 1927 и 1928 г. и с лични средства издава периодичното просветно списание „Православен свят”. Родолюбивата му християнска дейност предизвиква ненавист у комунистите, които презрително казват за него, че е противник на всичко прогресивно – на всичко свързано с атеистичните представи за света. Според тях след 9 септември 1944 г. този „народен изедник… е получил заслужената си присъда – смърт!”

В действителност отец Рафаил е убит по особено жесток начин без произнесена присъда, без да му е повдигнато дори фиктивно обвинение и без да има съдебен процес. Когато на 11 септември 1944 г. той се прибира след вечерната служба от храма към дома си в Стражица, партизаните го спират, отвличат го под заплаха с оръжие и го качват в камионетка заедно с аптекаря Васко Николов и един пътуващ търговец, когото решават да ограбят. Тримата са пребити, завързват ръцете им с бодлива тел зад гърба и са откарани в местността Бреговица в Анин дол до Стражица. Там от камионетката ги изхвърлят в яма, в която сазаравяни труповете на умрели болни животни край селото. Когато ги хвърлят в ямата, един от убийците ги наръгва многократно с остро шило в гърбовете, за да не се опитат да избягат, и след това са заровени живи в животинската яма. След тях по този жесток начин на същото място са заровени живи още хора от Стражица, чиято вина, както и на отец Рафаил, е, че са от кръга на местната интелигенция.
Чак след много години при изкопни работи в Анин дол булдозери изкопават осемнадесет човешки черепа и кости, които по-късно са заровени на друго място. А за да бъдат оправдани извършените убийства, повече от шест месеца след екзекуцията на жертвите посмъртно са издадени смъртни присъди. С Присъда N 2 от 2.03.1945 г. на Горнооряховския състав на Плевенския народен съд отец Рафаил Раев и още 23 души, които вече не са сред живите, са осъдени на смърт задочно. Приживе отец Рафаил се изявява като свещеник за пример с голям авторитет. Черквата „Св. Богородица” в Стражица, в която служи, е първият храм, построен в този край още по време на турското робство. Той е изграден през 1842 г. от Пею Проданов – дядо на свещеника. Отец Рафаил е ревностен защитник на православието. В писмо до кмета на Стражица той отбелязва факти, актуални и днес: „Враговете на народ и Родина са пуснали срещу нас всички сили на ада – парашути, пропаганда, заговори, родоизмяна, саботаж и пр., за да разединят и смутят народния дух. Жертви на родоотстъпници имаме и в селото ни (днес гр. Стражица) под благоговейната маска на религиозна секта, която цели да разедини народния дух и оттам към разгром на родните стремежи и национални идеали”. Хулят, осмиват църквата, традициите и вярата ни. Отец Рафаил се опасява, че Стражица се превръща в център на комунизма в региона и средище на разрушителни идеи. За да даде отпор, той избира датата 3 март – Деня на освобождението на България от турско робство, за да организира ежегодни съборни служби в храма „Св. Василий” в Стражица, на които присъстват всички свещеници от енорията и протосингелът на Търновската митрополия йеромонах Стефан. След тържествения молебен свещеникът държи пламенно слово за Освобождението и проповед на тема „Светът без Христа” като отговор на растящия комунистически атеизъм. Отец Рафаил подчертава ползата от провеждането на съборните служби и връзката между духовниците и народа: „Тия служби привличат вниманието и заинтересоват дори и индиферентните към църквата. Самият факт, да се обхождат енориите от свещениците, в очите на християните ги издига до подвига на апостолите. Те четат в духовните лица стремежа и желанието да излъчат от себе си сили да приобщят вярващите към общите всенародни усилия за народното ни благоденствие. От тези служби свещеникът добива опитност в проповеди, публични сказки и пр. А заедно с това и нужния кураж и смелост, решителност и авторитет на пастир и проповедник. Опознава се и се сближава с останалите обществени фактори в живота, учители, обществени власти и т. н. А това не е без значение и без полза за призванието на народния пастир”. Рафаил Раев е женен, има син – Димитър Раев Недялков, който става кмет на Търново през 1925 г., а по-късно областен управител на Скопие в периода на българското управление там (1941 г. – 1944 г.), след което е убит. С Решение N 734 от 10.02.1997 г. Върховният съд на Република България признава отец Рафаил и останалите посмъртно осъдени за „невинни да са извършили престъпление по чл. 2 от Наредбата закон и ги оправдава по въздигнатите обвинения” с мотива, че няма данни за дейност в разрез със закона. Закъснялото оправдание дава успокоение на близките, че те не са потомци на престъпник, а на мъченик, загинал трагично за християнската вяра.

Емил Врежаков







На 12 септември 1912г. почива капитан Стаман Икономов, войвода на ВМОРО действал в Одринска Тракия и един от големите военни стратези на организацията.

Роден е в Малко Търново През 1883 година постъпва във Военното училище в София. По време на Сръбско-българската война (1885) е доброволец и служи в 5-и пехотен дунавски полк. Завършва училището през 1887 година в осми випуск и е зачислен в 3-ти конен полк. Служи 15 години като офицер в различни части на българската армия, Министерството на войната и достига чин капитан. През 1901 г. е уволнен от служба.

В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание се уволнява доброволно от армията и се включва в дейността на ВМОРО. Делегат е на конгреса на Петрова нива, на който е избран за член на Главното ръководно боево тяло. Икономов обучава селските милиции и смъртните дружини. Автор е на инструкциитте за водене на военните действия. Въпреки офицерския си чин, Икономов не проявява претенции за някакъв пост. По време на въстанието е начело на чета от 100 души, действаща в Бунархисарско.

В спомените си Христо Силянов споделя, че в навечерието на въстанието в ръководството се завежда спор за тактиката на бойните действия. Икономов предлага с обединени усилия да се нападне и превземе първо околийския център Малко Търново, след което всички околни турски гарнизони ще останат без опорен пункт, докато Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Силянов са против. Така становището на мнозинството налага тактиката на разпокъсаните действия в отделните селища. Едва по-късно се отчита погрешността на тази стратегия.

След въстанието, на Варненския конгрес в 1904 година е избран за член на Задграничното ръководство на Одринския революционен окръг. В 1905 година е делегат от Одрински окръг на Рилския конгрес на ВМОРО. В 1906 година отново навлиза с чета в Одринска Тракия, но поради заболяване се връща в България. Избран е за делегат на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от 1908 година, но не успява да присъства.

След Хуриета на 31 декември 1908 година в Одрин е свикан конгрес на Одринския революционен окръг, на който Стамат Икономов, присъства като делегат и е включен в състава на ръководството. В навечерието на Балканската война здравословното му състояние е силно разклатено.

Христо Силянов пише за кап.Икономов: „Стамо Икономов беше военен само по своя капитански чин, по знанията, добити в Софийското юнкерско училище и през петнадесетте казармени години. Той бе скромен, мълчалив, с крайно демократични убеждения. Мразеше коронованите глави, любоугодничеството и надутия педантизъм. Веднъж изявил желание да замине в родния си край, М. Търновско, той не се позова на офицерския си чин, за да поиска ръководен пост, а се остави всецяло на усмотрението на старите одрински ръководители. Някои отдаваха мълчаливостта и усамотението му на надутост и презрение към „щатските”, но те се лъжеха, понеже не го познаваха отблизо и съдеха само по външното му държане.
Между кандидатите имаше и такива, които бяха служили войници в Икономовата рота. Те всички до един го обожаваха и пазеха скъпи спомени за неговото бащинско държане в казармата. Според техните разкази Икономов, колкото е бил благ и великодушен към своите подчинени, толкова е бил горд и неподатлив спрямо началниците, които, прилагайки с педантизъм казармените закони, са малтретирали подчинените, а са раболепствували пред по-големите. Тези бивши войници, сега храненици на лагера, разправяха за своя ротен командир интересни истории. Например как Икономов е гонил с гола сабя по улиците на един южнобългарски град полковия си командир, защото, не знам по какъв случай, го бил обидил. Аз познавам в София двама келнери, също бивши войници на Икономова, които колчем той се явяваше в локала им, му служеха с истинско страхопочитание и не изпускаха случая да се похвалят, че са служили в неговата рота.“
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#226 Мнение от Тайко » пон сеп 14, 2020 12:08 pm

Български войници на позиция при Каймакчалан. На 12-ти септември, 1916 г. започва настъпление на сръбската армия срещу позиции на българите в района на връх Каймакчалан.

На 30 август на Каймакчалан с цел укрепяване на позицията и изграждане на път от кота 1881 към село Петалино са изпратени 5 дружини – 11-и пехотен сливенски полк (командван от полковник Никола Христов) и 1-ва дружина от 46-и пехотен полк. Дейността се извършва под непрестанния огън от сръбската артилерия, вследствие на което до началото на самата битка на 12 септември 11-и пехотен полк дава 147 убити и 708 ранени. До започването на битката поради липса на тел и колове съоръженията не са завършени, но въпреки това на южния склон са изградени три реда отбранителни линии. Сръбската войска разполага с 50 тежки оръдия и множество минохвъргачки с които систематично обстрелва българските позиции при Каймакчалан, на които са разположените 5-те дружини с 4 батареи, които се бият срещу усилената Дринска дивизия
Отбраната на Каймакчалан е възложена на командира на 1-ва бригада от 3-та пехотна балканска дивизия полковник Алекси Попов. Сърбите започват обстрел по цялата позиция на 12 септември, като след масовия огън атакуват върха, като извършват три нощни атаки и успяват да преминат телените мрежи, но биват контраатакувани и отблъснати с големи загуби. На 15 септември се води силен пушечен и артилерийски огън и сърбите не успяват да напреднат. Частите им достигат до подножието на връх Сокол, който е лявото прикритие на позицията на Каймакчалан, но са отблъснати. На 16 и 17 септември сърбите отново атакуват, като преминават през телените мрежи, но отново биват контраатакувани и отблъснати. На 16 септември сърбите достигат до канарите на първият ред окопи, като носят със себе си минохвъргачки и планински оръдия. От българска страна има множество оглушали, онемели и полудели войници, а убитите са значителен брой. От 14 до 17 септември числения състав на 13-а рота от полка намалява от 204 на 54 войници.

На 18 и 19 септември Каймакчалан е подложен на непрестанен обстрел, от който излизат от строя всички ротни командири и почти половината от личния състав на 11-и пехотен полк.

На 19 септември сърбите успяват да превземат първата линия окопи, но понасят големи загуби, при опитите си да превземат и втората. С цел да облекчи българските войски отбраняващи се на Каймакчалан, които вече са загубили половината си състав, 8-а пехотна тунджанска дивизия предприема контраатака и хвърля в паника сърбите при Петорак. Това обаче не оказва влияние на военните действия при Каймакчалан.[9] Към 20 ч. на 19 септември на позицията пристига новоназначения началник на участъка полковник Стефан Богданов.

На 20 септември след артилерийска подготовка е извършена нова атака на върха, но е отбита от българските войски. На същия ден поради значително намаления числен състав на войските на помощ е изпратена още една дружина. Обстрелът на Каймакчалан продължава денонощно, а сръбските части не пестят снаряди, тъй като получават камиони от английския контингент и имат редовен превоз до фронтовата линия. Българската войска се снабдява със снаряди от село Градско, което е на 100 км. от фронта, по пътища в лошо състояние, след което до Каймакчалан са доставяни по кози пътеки, често носени на ръце, поради което снарядите се пестят.[10] Същият ден 1-ва и 2-ра дружина (9 роти) от 43-и пехотен полк получават заповед да заминат за укрепване на Каймакчаланската позиция.

На 23 септември сърбите отново атакуват върха и достигат до 50 крачки от позицията, но след контраатака са отхвърлени с големи загуби от тяхна страна. Нападението се подновява в 16 часа същия ден, но са ударите флангово от резервните войски и след големи загуби отново се оттеглят. След непрекъснат марш на 23 и 24 септември дружините на 43-и полк пристигат на позицията.
На 24 септември цялата позиция е подложена на непрекъснат обстрел, като сърбите привличат допълнителни тежки батареи и започват да обстрелват фланга на 8-а пехотна тунджанска дивизия. На 25 септември под прикритието на артилерийски огън сръбските войски отново доближават българските позиции на 100 – 150 крачи.
На 27 септември българските войски разположени на Каймакчалан контраатакуват и изтласкват сърбите, които понасят големи загуби. В продължение на 3 дни сръбските батареи подлагат на непрестанен барабанен огън българската позиция на върха, от който обстрел оцеляват малцина. Към 30 септември, в една от дружините на 46-и пехотен полк остават едва 1 офицер и 86 войници, при численост около 13 офицера и 800 подофицера и войника. Положението в другите български части, отбраняващи върха е подобно.
На 30 септември в 13:30 часа сръбските части превземат Каймакчалан. Върхът заема ключово място в отбраната българската войска и падането му, както и настъплението на сръбските части към Сталков гроб и френският натиск северно от Лерин принуждава 8-а пехотна тунджанска дивизия да се оттегли на линията с. Кенали – с. Брод – с. Петали – к. 1881. Превземането на върха повдига духа на сръбската армия, като съюзниците получават отличен наблюдателен пост от който се вижда цялото Битолско поле, до завоя на р. Черна, където тепърва предстоят да се водят боеве.
В тази епопея българската армия дава следните жертви: загинали 1876 войници, 51 офицери, ранени 5941 войници и 126 офицери. Загубите на 11-и пехотен сливенски полк, гръбнакът на българската отбрана на върха за периода от 11 септември до 1 октомври 1916 година, по релационните дневници са 23 убити офицери (+1 починал в болница), ранени офицери и офицерски кандидати 39, полудели 3, безследно изчезнал 1. Войници: ранени и контузени 1901, убити 524, безследно изчезнали 112, парализирани 7, оглушели и онемели 62, полудели 3, пленени 22. По списъка на загиналите във войната жертвите на 11 Сливенски полк са 29 офицери убити, войници – 529, ранени над 2000 души. Сърбите губят 5000 души главно поради българската артилерия.
В стратегически аспект битката не е голям успех на Антантата поради настъпващата зима, която прави почти невъзможно по-нататъшното настъпление.
Днес там има малка църква на връх Пророк Илия. Сръбските загинали са погребани в сръбското военно гробище в Солун. След войната на върха сърбите правят сръбска костница, в която полагат изровените кости на българските войници, погребани в района, обявявайки ги за сърби.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#227 Мнение от Тайко » вт сеп 15, 2020 12:17 pm

На 15 септември 1863г. в бесарабското село Бановка в Руската империя (днешна Одеска област, Украйна), разположено на 25 км източно от Болград и създадено от български преселници от с. Чоба, Пловдивска област през 1821г. е роден великият Иван Колев Стоянов, останал в българската история като Иван Колев или "Спасителят на Добруджа".

Един от най-великите български военни, офицер (генерал-лейтенант), наричан "Бащата на българската конница". На генерал-лейтенант Колев е посветено стихотворението на Иван Вазов "Конницата на генерал Колева" от 1916г., публикувано в стихосбирката "Нови екове", в днешни времена заглавието е по-често срещано като "Добруджанската конница", това се дължи на политическите промени след 1944г., когато новата власт на Българската комунистическа партия се опитва "да скрие" името на генерала в последващи издания на стихотворението. В същата стихосбирка са публикувани и "На руските войници", "Добруджа" и "Една любов", които са вдъхновени от боевете на Добруджанския фронт. През 1918г. поетът Любомир Бобевски пише баладата "Конникът генерал" и одата "Генерал Колеву!", отново посветени на бащата на българската конница. Като военен кореспондент на добруджанския фронт писателят Йордан Йовков пише разказите "Белият ескадрон" (1916), "Триумф" (1916), "Мустафа ачи" (1917), "През езерото Туркойа" (1917), вдъхновени от различни боеве, водени от конницата на ген. Колев.

Основното си образование завършва в родното си село, след което през 1875г. постъпва в Болградската гимназия и я завършва през 1882г. Желанието на младия Иван е да бъде учител в родното си село, но молбата му за учителското място е отхвърлена. Въпреки този неуспех по-късно става писар в общината.

През 1884г. Иван Колев заминава за София, където работи като помощник-секретар в Софийския окръжен съд. След по-малко от година на заеманата длъжност е повишен в секретар.

На 2 ноември 1885г. се обявява Сръбско-българската война, на 9 ноември Иван Колев постъпва като доброволец в Ученическия легион.

На 14 януари 1886г. постъпва във Военното училище в София. Разпределението на юнкерите тогава се извършва по успех и Колев като отличник е определен за артилерист. Още от малък се увлича по ездата и затова при новината, че ще става артилерист, заявява „Ако не бъда зачислен в конницата, няма да служа - ще се уволня!“. На 27 април 1887г. завършва Военното училище, произведен е в първия офицерски чин подпоручик и е зачислен в Трети конен полк. На 18 май 1890г. е произведен в чин поручик и в началото на 1892г., след успешно положени изпити, постъпва във Военната академия в Торино.

На 2 август 1894г. е произведен в чин ротмистър и, вече завършил академията, още същия месец се завръща в България. Назначен е за генерал-щабен офицер, чете лекции по военна история на офицерите от кавалерийската школа, по-късно става началник-щаб на кавалерийската инспекция. По негова инициатива се открива кавалерийски курс за най-младите кавалерийски офицери, става главен инициатор на конните състезания в българската войска. През есента на 1898г. ротмистър Колев е командирован на маневри в Румъния. На 14 февруари 1904г. е произведен в чин подполковник.

През септември 1907г. подполковник Колев е изпратен на стаж в австрийската войска и е зачислен в Седми улански полк в Пардубиц, от където се завръща през октомври 1908г. и на 15 октомври е произведен в чин полковник и назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк, на която длъжност остава до началото на Балканската война.

В началото на Балканската война (1912–1913) е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември 1912г. временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. През Междусъюзническата война (1913) е началник-щаб на Пета армия.

На 2 август 1915г. е произведен в чин генерал-майор. По време на Първата световна война генерал-майор Колев е инспектор на конницата и командир на Първа конна дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа - в битките при Куртбунар, Кочмар и Карапелит, Добрич, Мустафа ачи - Азаплар, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници - румънски, сръбски и руски. Освобождава цялата Добруджа, до делтата на река Дунав.

На 2 август 1915г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор. Паметни са останали думите му на 4 септември 1916г. пред строената българска конница когато към командваната от него дивизия се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската:

"Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"

На 30 септември 1916г. е награден с германски железен кръст „За храброст“ лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването главнокомандващият изтъква:

„Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте, се е случило наистина!”

На 28 юли 1917г. е произведен в чин генерал-лейтенант. Изминал хиляди километри на кон при освобождаването на Добруджа, генерал-лейтенант Иван Колев заболява и умира на 29 юли 1917г. във Виена, Австрия. По-късно тленните му останки са пренесени и погребани в София.

Главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт фелдмаршал Аугуст фон Макензен сравнява българския пълководец с кайзера Фридрих Велики, който също е бил известен кавалерист.

В негова чест в Добрич е поставена паметна плоча. На него са наименувани две български села - Генерал Колево (Област Варна) и Генерал Колево (Област Добрич), и главният варненски булевард, свързващ центъра на града с квартал "Левски".

През 2007г. се създава граждански комитет за паметник на генерал Иван Колев, оглавен от директора на Института по история при БАН акад. Георги Марков. Въпреки голямата признателност, получена приживе и след преждевременната му смърт, на ген. Иван Колев никога не е издигнат паметник. Историята на този непостроен монумент обаче е почти столетна. Още през септември 1917г. се създава фонд за „волни пoжертвования“ за издигане на паметник на генерала в София. Изработени са редица проекти за паметника от известни склуптори, сред които Андрей Николов (изработил релефен портрет на генерала, днес съхраняван в Националната художествена галерия), Кирил Тодоров (изработил проекти за бюст и паметник, представящ ген. Колев на кон) и италианеца Арналдо Цоки, автор на паметника на Цар Освободител пред сградата на Народното събрание. През 1942г. събраните средства достигат 1 842 000 лв. Наложените през Втората световна война ограничения за ползване на бронза обаче отлагат издигането на паметника.

След връщането на Южна Добруджа към България в Добрич се възстановяват структурите на запасното воинство. То подкрепя инициатора за възраждане идеята за издигане паметник на героя от Първата световна война - полк. Петър Добрев. Решено е монументът да се издигне не в София, а в Добрич - център на Южна Добруджа. Така с подкрепата на Община град Добрич се създава Фонд "Построяване на паметник на ген. Иван Колев". Дейни участници по набиране на средства са ген. Тодор Кантарджиев, добричките 8-и конен полк и 46-и пехотен полк, гимназия "Цар Борис III" и прогимназия "Райко Цончев". Организират се театрални представления и вечерники с благотворителна цел, много граждани даряват пари, получени като подарък за рождени и имени дни. Селските кметове от общината също организират дарителска дейност. Налице са стотици частни дарители. Така заедно със събраните до 1942г. средства Фондът разполага с 2 191 000 лв. в края на 1943г.

Политическият преврат от 9 септември 1944г. променя обществено-политическата система. Новата власт заклеймява името на ген. Иван Колев поради победните боеве, които е водил в Добруджа срещу руската армия. Със Заповед №4098/1.XII.1944г. на Антон Югов, Съюзът на запасните офицери е закрит, защото според новата власт той представлява "фашизирана структура". Събраните средства за паметника на ген. Колев са иззети от държавата.

През 2007г. се създава сдружение за изграждане паметник на ген. Иван Колев в Добрич, понастоящем то се председателства от акад. Георги Марков През 2010г. е завършен макетът на паметника. От възраждането на тази стара инициатива до януари 2011г. са събрани 33 056 лв., от необходими около 600 000 лв. Целта е монументът да се изгради до 2017г., когато се навършват 100г. от смъртта на героя.

Извън пределите на България, през 2010г. е открит паметник на генерал Иван Колев в центъра на родното му село Бановка в Бесарабия, Украйна. Инициативата е на Тодор Нинов – председател на сдружението за изграждане на паметник на генерала в Добрич и на други дарители и бизнесмени от Добрич. Бронзовият бюст е дарен от скулптора Димитър Янков. Монтиран е е върху постамент от червен гранит. Общата височина на паметника е 2,2 м.






Преди 100 години в окупираната от сърбите Македония в битка загива пламенния националреволюционер и войвода Ичко Димитров известен и с псевдонима Гюпчето.

Роден е през 1880 г. в село Баровица, Ениджевардарско в пазвите на Паяк планина. След завършването на основното си образование през 1896 г. в българското класно училище на град Гуменджа още 16-годишен влиза в редовете на ВМОРО и се отдава на активна революционна дейност. Отначало е помагач и куриер на първите революционни чети в Паяк и Гъндач планина на прославените войводи Иван Карасулски и Апостол Ениджевардарски. Но буйната му натура и волеви дух му диктуват да изостави легалната дейност и въпреки юношестката му възраст, той влиза в четата на Апостол войвода.

Планинец по месторождение, израснал сред суровата природа, Ичко се развива физически силен, подвижен и изключително пъргав момък. Другарите в четата му го наричат „Паячки лъв” (Лъвът на Паяк планина), тъй като освен споменатите му достойнства, за него не било проблем да прескочи с лекота два впрегнати вола.

Приветливата външност и предрезполагаща добродушност, излъчвани от красивата физиономия на младия Ичко – описвани от бежанците в Несебър, негови роднини и земляци, напълно съвпадат с описанието му оставено ни от големия български писател Йордан Йовков. Той имал възможност да се срещне и разговаря с войводата в навечерието на Междусъюзническата война на бивака при Дойран. Ето какво пише талантливият разказвач: „Показаха ни веднъж и войводата на четата: млад човек висок и хубав, с бледо нежно лице и мечтателни очи. Нищо сурово и хайдушко, нищо заповедническо и властно нямаше у тоя замислен и мълчалив момък… После умът и безсъмненото благородство, което се виждаше във всяка постъпка и всяка дума – всичко това пораждаше едно непринудено и искрено уважение към него…”

Жадният за подвизи юноша още преди Илинденското въстание се прехвърля в четата на Иван Карасулски, действаща предимно в районите на Кожух и Паяк планина, без да се придържа към строгата дисциплина характерна за четите на Вътрешната организация*. Оценяйки качествата му на неустрашим, буен и инициативен комита, Карасулски го назначава за десетар на едно от отделенията в четата.

Със свойствения му темперамент, Ичко Димитров като десетар, а по-късно и като самостоятелен войвода винаги върви пред четата на достатъчно разстояние, за да я предпази от евентуална засада и първи да поеме внезапния удар на коварния враг. В многобройните сражения преди, по време и след Илинденското въстание, той е пръв в боя и в устрема си презирайки смъртта увлича и най-разколебаните. Това е причината много пъти да е раняван тежко и дълго да лекува след това раните си от вражеските куршуми. През 1906 г. лично Дамян Груев проявява загриженост за здравословното състояние на младия войвода, който е на принудително лечение в град Варна.

През 1907 г. Ичко пристига в района си с нова чета и бърза да установи връзка с Апостол войвода за съгласуване на действията. Докато „Вардарското слънце” отбива смело и решително комбинираните атаки на турския аскер и съюзните му гръцки чети в Ениджевардарското езеро, Ичко Димитров се разправя с куцвлашките шпиони и гъркоманите в планините заради явното им сътрудничество с андартите. В едно тежко сражение с турската войска в Кожух планина е ранен отново на няколко места и се принуждава да се прехвърли на лечение в България. По спомени на неговия братовчед Коста Кехайов, бежанец от Баровица в Несебър, един от вражеските куршуми разбива чельостта му и от тази рана получава известно смущение в говора.

След оздравяването си се завръща начело на гевгелийската чета. Тук го заварва Хуриета и съгласно постигнатото споразумение с младотурците революционерите се легализират и се отдават на мирен труд. Заедно с приятеля си Апостол войвода стават съдържатели на хотел „Балкан” в Солун, но не вярвайки на декларациите на младотурците за демократизиране на империята внимателно следят развитието на събитията. И когато в отоманския парламент се приема закона за четите и младотурските власти започват обезоръжителната акция с невиждан терор над християнското население, двамата войводи бързо се прехвърлят в България.

Измамени от младотурското правителство за конституционно управление дейците на ВМОРО са принудени през 1910 г. да подновят въоръжената борба. В Южна Македония четническото движение се подновява, но при изключително по-трудни условия. През 1911 г. подло е убит легендарния Апостол войвода, който е влязъл с чета в ениджевардарско като солунски окръжен войвода. Заедно с него загива и войводата Гоне Мучитано, организатор и войвода на влашките чети в Берско, Воденско и Негушко.

Мястото на загиналия Апостол войвода се заема незабавно от Ичко Димитров, който предприема бързи мерки за възстановяване и укрепване на революционната организация в Солунски революционен окръг. В съответствие с решенията на Кюстендилския конгрес през пролетта на 1912 г. той навлиза със силна чета и военни инструктури за боева подготовка на населението. В околиите и стратегическите участъци са назначени добре подготвени войводски кадри. С премахването на андартския капитан Лазо Доямов до голяма степен е неутрализирана гръцката въоръжена пропаганда в Ениджевардарско и Гумендженско. В навечерието на Балканската война под негово ръководство революционните чети водят целодневно сражение с турския аскер в голямото село Крива. Въпреки използването на артилерия от страна на аскера комитите не дават жертви, но селото е запалено и опожарено пред ужасените погледи на изтеглилите се в планината селяни.

Само след няколко дни започва Балканската война, а войводата Ичко Димитров е определен за командир на Първа отделна партизанска рота, съставена от стотици доброволци от околните градове и села. Ентусиазираните четници и доброволци имат основен принос за освобождаването на родния край от петвековните поробители и в установяването на българско управление в Долновардарската област. Две от четите – тези на Въндо войвода и на Христо Чауша подпомагат настъплението и на съъзническата гръцка войска в Солунската низина и вземат участие в сражението за Енидже Вардар.

След настъпилите усложнения между съюзниците избухването на войната го заварва в околностите на Гевгели като подпоручик от българската армия начело на голям доброволчески отряд. Още със започването на бойните действия той напада една рота курофилаци в тила на гръцката армия при село Мойн, разбива я и я разпилява към Костомари и Маядагските височини. В хода на отстъплението на българската войска с умели маневри и контраатаки прикрива ариегардните части на Втора армия. Виждайки, че родният край остава извън границите на България при Голак планина четите, прикриващи българските части се хвърлят в люта битка срещу настъпващия враг, в която загиват най-добрите им бойни другари. За проявения героизъм по време на войните Ичко Димитров е награден с орден „За храброст” ІV степен.

По време на Първата световна война войводата Ичко Димитров отново е на бойната лини, този път като командир на разузнавателен отряд. След избухването на Топличкото въстание в Източна Сърбия е изпратен като опитен войвода да помогне за прогонването на сръбските чети от размирния район. Задачата е изпълнена блестящо, след което отново се прехвърля на боевата линия на Южния фронт.

След войната и с възстановяването на ВМРО той пръв се озовава в Гевгелийско и Гуменджанско за да организира населението на борба срещу новите окупатори и угнетители. На 14 септември 1920 г. при преминаването на Вардар между селата Удово и Градец, четата му е нападната от сръбска засада, а самият той е ранен в краката. За да не бъде в тежест на другарите си остава да прикрива четата, а след изтеглянето й успява да се укрие при свои верни ятаци. Когато става очевидно, че раната се е инфектирала и съществува риск да попадне в ръцете на издирващите го под дърво и камък джандари, а от това да пострадат и верните му укриватели, той не се поколебава да сложи край на живота си с личното си оръжие.

Голяма е била радостта на сръбските военно-административни власти, че са се отървали от такъв опасен противник. Това се вижда от злорадството в известията на сръбските вестници, издавани в Белград и Скопие. Вземат се мерки тялото на войводата да бъде погребано не на лобното му място, а покрай железопътната линиа Удово-Демир Капия за назидание на непокорното българското население. Едва след две десетилетия през 1941 г. по инициатива на брат му и бивш негов четник Гоно Димитров, тленните му останки са преместени и препогребани със съдействието на местното население в източния край на селското гробище на Градец.

След оставането на Вардарска Македония в Югославската федерация и неглижирането паметта към героите от освободителното движение, през изминалите десетилетия гробът на войводата не е бил поддържан и бе напълно заличен. На родовата вечер с потомците на Ичковия род в Несебър, организирана от Македонското културно-просветно и благотворително братство „Тодор Александров”, се взе решение да се предприеме издирване гроба на именития войвода. Така през есента на 2010 г. група активисти на македонското братство, обходи местата свързани с подвига на Ичко Димитров и със съдействието на местни хора от Валандовските села успя да локализира и възстанови гробът на героя. Постави се надгробен кръст, пренесен от България, и се извърши панихида с преливане на гроба от местен свещеник, съобразно източноправославната християнска традиция.

Днес всеки, който тачи паметта на войводата Ичко Димитров, преминавайки по магистралния път в клисурата Демир Капия, може да отдели няколко минути от драгоценното си време и да постави едно свежо цвете на гроба на загиналия герой със сакралните думички:”Мир на праха му!”
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#228 Мнение от Тайко » ср сеп 16, 2020 12:18 pm

🔴На 16 септември 1918 частите на Антантата започват масирано настъпление срещу Дойранската позиция. Тя е защитавана от Девета плевенска дивизия.
Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили - 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия. Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи.

🟡На 16-ти септември по тях са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови, но фортификациите на генерал Вазов пак си казват думата — даваме 9 убити и 40 ранени. В 5.00 ч. на 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака.

🟤В този момент 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите - няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници направо косят настъпващите. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.

🔵Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн праща резервните две дивизии в обход през Беласица да опитат пробив между 9-та плевенска и 11-та македонска дивизия. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. 10 000 гърци изгарят по скатовете на Беласица.
На 19-ти септември генерал Милн събира всичко , което може да носи оръжие, за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Побеснялата българска артилерия коси с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.
В цялата тая сеч Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. На 20 септември разузнаването докладва на генерал Вазов, че пред него няма вражески части. Той пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават. Благодарение на Дойранската победа, обаче, в подготвяното там споразумение за примирие, загубилата войната България е спасена от окупация.

🟢През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов. На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва:
"Свалете знамената! Минава генерал Вазов - победителят от Дойран!"
Българската победа при Дойран - най-голямата в цялата ни 14-вековна история - се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии - напълно унищожени от една.






На 12 септември 1944г. на път от София за Плевен ген. Атанас Стефанов Атанасов е убит без съд и присъда в Луковит от партизанската мастия Митка Гръбчева. В смъртния акт като причина за смъртта се посочва:
"Кръвоизлив от рани, причинени от огнестрелно оръжие." Опелото се извършва в църквата “Св. Марина” в Търново на 13 септември.
Убитият генерал Стефанов е осъден от безродните комунисти с присъда №2 от 2 април 1945г. Отнети са му всички имоти посмъртно "в полза на държавното съкровище”.
Той е виден български офицер (генерал-лейтенант), един от военначалниците на българската армия през 30-те и 40-те години на ХХ век. Военната му кариера започва като подпоручик през Балканската война. По време на Втората световна война достига до чин генерал-лейтенант. Последователно командва 5-та пехотна дунавска дивизия, командир на IV-та армия със седалище Плевен и на Прикриващия фронт (на границата с Гърция и Турция). Неоспорим факт е, че Атанас Стефанов не членува в никакви партии, военни съюзи и не участва в никакви преврати. За него пише, че по пътя към висшата армейска длъжност не се увлича да участва в конюнктурни политически течения и не е поблазнен да участва в политическия живот”. Със сигурност не е с леви или комунистически убеждения. В неговите дневници е отделено изключително малко място на партизани, нелегални, на комунистически саботажи и конспирации във войската. Във външно-политически аспект някои биха го нарекли “германофил”. Генерал Стефанов се възхищава от дисциплината, реда и успехите на германските войски в двете световни войни. Същевременно критикува Германия, че продава на България старите си самолети и с това прави нашата военна авиация непригодна. Други биха го нарекли “русофил” – идеалът му за военен е руският генерал Скобелев. Същевременно изразява възхищението си от Англия, Франция и Америка за успехите им в развитието на военната и гражданска авиация още през 20-те години на ХХ век. Целият живот на генерал Стефанов доказва неоспоримо едно, че той е преди всичко “българофил”. През 1935г. е подпредседател на Изпълнителния комитет за честване 100г. от Велчовата завера. Прави лични дарения и открива войнишки паметници на загиналите във войните за национално обединение. Генерал Стефанов подема и друга инициатива – издигане на паметници по пътя на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1868г. Прави лични дарения за селата Вардим – 1000лв.; Хаджидимитрово – 1000лв.; Караисен – 1000лв. и Бяла черква – 1000лв.
Първороден син в семейството на Кръстина и Стефан Атанасови Кинови. Майката – Кръстина е родена в Златарица на 2 март 1874г. Дядото по майчита линия, свещеник Иван Иванов Хаджиев Златарски, е типичен представител на селската възрожднеска интелигенция. Роден е през 1848г. в Златарица. Той е учител, свещеник, председател на местния революционен комитет. На 1 февруари 1870г. написва “Устав на Градинарското благотворително общество в Златарица”, учредено с цел “да спомогне за разпространението на образованието и просвещението на своите млади съотечественици”. На 1 август 1874г. Иван Златарски си съставя седмична програма за самообразование с ръководни начала: “Учи ся сам и дерзай” и “Человек ся учи дор го посече смъртта му”. Притежава голяма за времето си библиотека: съчинения на Раковски, Блъсков, Друмев, Славейков, Богоров, Юрий Венелин и др., както и периодичните издания: “Училище”, “Читалище”, “Ступан”, “Летоструй”, “Зорница”,много учебници по математика, граматика, история, география, френски и турски езици, богословски книги. Спомоществовател е на редица книги и списания. От 1876г. е член на революционния комитет. Оставя няколко приписки с историческо съдържание за боевете при Елена и Златарица по време на Освободителната война. Подпомага ученолюбиви младежи да продължат образованието си в други градове и в Русия. Иван Златарски умира през пролетта на 1882г.
Бащата на Атанас Стефанов е Стефан Атанасов Кинов, родом от село Миндя, Еленска околия. Роден е на 19 декември 1864г., а от 1900г. работи като данъчен и финансов началник в различни градове. По време на Първата световна война е финансов началник в Гюмюрджина – Беломорска Тракия, в Щип и Тетово – Македония. Личните му интереси са в областта на философията, читалищното и театрално дело. В Търново е известен и като дарител – завещава 5000лв. за читалище “Искра”, на църквата “Св. Марина” – 3000лв. и 40 дка ниви в Миндя за учредяване фонд “Подпоручик Иван Стефанов” с цел подпомагане на бедни ученици.
През 1890г. Кръстина поп Иванова и Стефан Атанасов Кинов се венчават. На 13 септември 1891г. се ражда синът им Атанас в Търново, а на 20 май 1893 – Иван. Двамата постъпват като кадети във Военното на Н. В. Училище през 1905г. и са зачислени в 32-ри Царски випуск. При завършване на Военното на Н. В. Училище с височайша заповед №30 от 2 август 1912г. са произведени в чин подпоручик.

Балканска война (1912-1913)

На 17 септември 1912г. започва обща мобилизация на българската армия, а на 5 октомври се обявява Балканската война. В нея подпоручик Атанас Стефанов участва като командир на 6-та рота от 18-ти пехотен Етърски на Н. В. Фердинанд I полк в състава на 5-та Дунавска дивизия. Подпоручик Иван Стефанов е командир на 1-ва рота от 20-ти пехотен Добруджански на Н. В. Княз Кирил Преславски полк. Той загива на 5 март 1913г. при езерото Деркос на Чаталджанските позиции. Погребан е в църковния двор на село Караджакьой, Източна Тракия.
Подпоручик Атанас Стефанов взема участие във всички боеве, които полкът води през 1912-1913г.: при Бунар Хисар от 16 до 20 октомври; при Чаталджа на 4 и 5 ноември; пак при Чаталджа на 5, 11, 15 и 21 март 1913г. Той не присъства на погребението на брат си, защото се сражава на Чаталджанските позиции. В атестационната книжка е оценен от подполковник Иван Бойчев така: “... водил ротата си бойко, мъжествено и безпределно храбро”. На 31 декември 1912г. Атанас Стефанов пише на баща си: “... аз се бях сродил, тъй да се каже, с войниците, които водих в боя, заедно с които търпях лишеиния и трудности, и заедно с които излагах живота си на всякия всячина”. При сключване на примирието споделя: “На Чаталджа отсреща турската музика също свири и турци, и българи еднакво ликуват. Чуден контраст, чудна игра на съдбата – вчера два разярени и непримирими врага – днес приятели и другари; вчера топове и пушки – днес музика и песни!?... Таквоз чудо било туй войната”. В автобиографията си лаконично споменава: “Аз взех участие във всички боеве, които полкът ни води през 1912-1913г. с турците и бях награден с Орден за храброст”

Междусъюзническа война

Подпоручик Стефанов участва и в Междусъюзническата война, избухнала на 16 юни 1913г. Отново командва 6-та рота от 18-ти пех. Етърски полк в боевете при Тумба и Черни връх на 24 юни; при връх Св. Илия на Милева планина на 1, 2 и 3 юли; при Острика, Кървав камък, Царица, Панджин гроб, Стретер и връх Бобик на 7, 8, 9, 10, 11, 14, 15,16 и 17 юли 1913г. Пак в автобиографията си спомнава, че е взел участие: “... във всички боеве срещу сърбите през 1913г., без да бъда ранен нито веднъж”.

Първа световна война

На 2 август 1914г. Атанас Стефанов е произведен в чин поручик. Новата мобилизация на българската армия на 10 септември 1915г. го заварва адютант на 2/5 пех. бригада в Търново. По негово настояване отново поема командването на 6-та рота от 18-ти пех. Етърски полк по време на Първата световна война. В продължение на 10 дни, от 22 до 31 октомври, и на 1 и 2 ноември 1915г. се бие срещу сърбите при Геляне. Най-кръвопролитни са сраженията на 26 октомври, които той описва така: “Пукащите се шрапнели в небето приличаха или спомняха огнения дъжд, що Данте описва в своя Ад”.В този бой поручик Стефанов при отбиване атаките на сърбите сам действа с ръчни бомби. Сраженията продължават от 3 до 8 ноември 1915г. при Кулата, с. Бостан. При атаката на Кулата той първи от 6-та рота се хвърля в неприятелските окопи и действа с ръчни бомби. За тези боеве е награден с Орден за храброст IV ст., 1 клас. От 25. ХI. 1916 до 1. IХ. 1917г. е инструктор в Школата за запасни подпоручици в Княжево. След това участва в боевете при Гевгели от 1. ХI. 1917 до 20. IХ. 1918г. Като командир на 1-ва дружина запазва прохода Демир капия до преминаването на частите от 5-та дивизия при Вардар. В боевете срещу французи, англичани и гърци капитан Стефанов “... всякога се е държал образцово. Доблестен, храбър, смел, служи за личен пример на подчинените си”.

Запазените писма от фронта свидетелстват, че кап. Стефанов с интерес следи военните новини. От български, френски и руски вестници той се информира за хода на войната и положението по фронтовете. Към края на войната не може да допусне, че “... толкова подвизи, толкова победи и толкова слава” са отишли напразно. Писмата му от началото на октомври 1918г. са изпълнени с много болка и страдание: “ ... в тези критични за народа и Отечеството дни”, “като смаян стоя и се чудя на това, което става през последните двадесет дни”.

На Кръстовден 1919г. Атанас Стефанов се сгодява за Кръстина Атанасова Стамболова, родом от Търново от известния Стамболов род. Венчавката се извършва в църквата “Св. Марина” на 23 ноември 1919г. в Търново. Срещу Коледа 1921г. се ражда единствената им дъщеря Кръстина.

Втора световна война

На 1 март 1941г. България се присъединява към Тристранния пакт. С височайша заповед №146 от 11 август 1941г. се назначава “командирът на 5-а пехотна Дунавска дивизия генерал-майор Атанас Стефанов за командващ IV-та армия ( началник на армейска област)”. От 1 януари 1943г. Атанас Стефанов се повишава в чин генерал-лейтенант. До 25 декември 1943г. той е командир на Прикривающия фронт.

Името на генерал-лейтенант Атанас Стефанов се объжда за министър на войната в трите правителства на България през 1944г. На 31 януари в дневника си той пише: “... Хаджипетков ми каза, че много се говорело за мен да стана Министър на войната... Отговорих, че съм скромен човек и такива аспирации не съм имал...” Повече сведения има за третото обсъждане при съставяне правителството на Константин Муравиев на 2 септември 1944г. Регенът Богдан Филов пише в дневника си: “... обядвахме във Военното министерство. За военен министър Князът и Михов се спряха върху Атанас Стефанов”.

На 7 септември 1944г. няколко хиляди души разбиват затвора в Плевен и освобождават политическите затворници. Генерал Стефанов и войската се намесват: затворниците са върнати и “размириците са прекратени без жертви”. През нощта на 7 срещу 8 септември ген. Стефанов получава заповед с щаба си да замине в Дупница на западната граница. Превратът на 9 септември го заварва в Министерство на войната. На 10 септември той вече е в Дупница на фронт срещу германците в 22-ри пех. полк. За съветската армия в Добруджа той пише: “Русите днес влязоха в България като приятели в Русе, Шумен и Варна”.

След Деветосептемврийския преврат, въпреки че има на разположение самолет, разузнавателна и лека кола, той не напуска България. Остава верен на войнския си дълг и Отечество.

С Царска заповед №117 от 14 септември 1944г., подписана от новите отечественофронтовски регенти, убитият ген. Стефанов се уволнява поради навършване на 25-годишна служба.

Убитият генерал Стефанов е осъден с присъда №2 от 2 април 1945г. Плевенският народен съд, II състав: “присъжда всички имоти посмъртно на починалия генерал-лейтенант Атанас Стефанов в полза на държавното съкровище”.

Единствената му дъщеря Кръстина Атанасова Чолакова подава молба за преглед по реда на надзора на издадената присъда, вх. № 14651/ 1993г. – VI на Главна прокуратура. На 12 юни 1997г. Главна прокуратура внася във Върховния касационен съд предложение. На 28 януари 1998г. Върховният касационен съд – I наказателно отделение “оставя без уважение” предложението на главния прокурор срещу влязлата в сила присъда...

Обществена дейност

През 1931г. става председател на Комитета за постройка на Военния клуб и основава аероклуб в Търново. Поддържа оживени контакти с организации, комитети, сдружения, духовници, с местните власти и институции, среща се с фелдмаршал фон Макензен, майор Годлей – председател на Британския легион, английския адмирал Търл и много други.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#229 Мнение от Тайко » чет сеп 17, 2020 12:32 pm

На днешнта дата отбелязваме 125 г. от рождението на инженер корабостроител капитан І ранг Протасий Пампулов.
Роден е на 17 септември 1895 г. в Сопот. Остава рано сирак и е отгледан от вуйчо си Матей Хаджиманчев. Към морската служба го насочва първият братовчед на майка му, капитан I ранг Матей Стойков, началник на Дунавската флотилия от 1906 до 1908 г.
През 1911 – 1916 г. Протасий Пампулов учи в Машинното училище при флота. Благодарение на отличния си успех получава стипендия от Министерството на войната и през април 1916 г. е изпратен да следва в Германия с първата група от 9 възпитаници на Морското училище. От май до септември 1916 г. е на стаж в Германияверфт в Кил, където участва непосредствено в строежа на подводници. Той е и първият българин, участвал в строителството на подводници.
На 1 октомври 1916 г. Пампулов започва следването си в отдел
„Корабостроене и корабни машини“ на Висшето техническо училище в Берлин-Шарлотенбург. През есента на 1919 г. е отзован от Германия и е назначен като кандидат-инженер корабостроител във Флотския арсенал – Варна. Едновременно със службата си в Арсенала той е и преподавател по механика в Морското училище през учебната 1920 – 1921 г. През 1921 г. заедно с Петър Кашлакев ръководи шестмесечен вечерен курс по шлосерство, организиран от Варненската търговско-индустриална камара.
През септември 1922 г. Пампулов е командирован в Берлин да довърши образованието си. На 28 юли 1923 г. получава диплома за инженер-корабостроител и постъпва на служба във Флота. Той е първият българин, завършил висше корабостроително образование в Германия. През февруари 1924 г. получава право на свободна техническа практика по специалността.
Капитан І ранг Протасий Пампулов е един от изтъкнатите български корабостроители. По негов проект е построена серия от 13 миночистачни катера (МЧК). Участва в преговорите по доставката на трите торпедни катера тип „Люрсен“ (1939 г.). Ръководи преустройството и ремонта на редица речни и морски кораби. Разработва проекти за преустройство на торпедоносците. Ръководи изваждането на потъналата през Първата световна война немска подводница УБ-45 (1935-1936 г.). За приноса му в развитието на българския военноморски флот е награждаван с ордените „За заслуги“, „Народен орден за военна заслуга“, „Св. Александър“. Освободен от служба във флота на 14 септември 1944 г.
Протасий Пампулов е от основателите и виден деец на Български народен морски сговор (БНМС). Съвместно с проф. Георги Паспалев участва в изследване на флората и фауната в Черно море. Той е основоположник на корабомоделизма в България. Автор е на 10 книги по темата. Написва всички методически ръководства по корабомоделизъм, издадени през първото десетилетие на организирания корабомоделизъм в България.
Умира на 28 юли 1957 година.





Шипченската битка на 17 септември 1877 г. в 3 часа през ноща е последният неуспешен опит на Централната османска армия да превземе Шипченския проход, отбраняван от силите на Шипченския отряд.

Основната цел на Сюлейман паша е да превземе руските позиции на връх Свети Никола. Атаката започва около 3 часа през нощта. На първа линия са разположени три табора доброволци, наречени „табори на обречените“. Най-ожесточен е боят за Орлово гнездо. Тук загиват 75% от защитниците и в около 5 часа е превзет от османските сили. Руските сили отбиват три атаки срещу връх Свети Никола.
От 10 до 12 часа, след контраатака на 56-и Житомирски пехотен полк и ожесточен ръкопашен бой, руският контрол върху Орлово гнездо е възстановен. Едновременно са отбити три турски атаки на връх Кючюк Йешилтепе. Към 14 часа боят затихва. И двете страни преминават към стратегическа отбрана, известна като Стоенето на Шипка.

Етап от отбраната на Шипченския проход от 18 септември 1877 г. до 9 януари 1878 г. Осъществява се от частите на 24-та пехотна дивизия от 93-ти Иркутски, 94-ти Енисейски и 95-и Красноярски пехотни полкове. Характерен е с артилерийски двубои и пушечен обстрел. Поради заетите командни позиции от Централната османска армия, личният състав на Шипченския руски отряд се движи предимно нощем.

Руските позиции са разширени и укрепени със землянки, блиндажи и други землени съоръжения. Снабдяването със зимно облекло е силно затруднено. С настъпването на зимата рязко се увеличават загубите от болести и измръзвания – 9500 болни срещу 700 убити и ранени офицери и войници.

Ежедневният доклад на генерал-лейтенант Фьодор Радецки до Главната квартира на Действащата руска армия
„На Шипка всичко е спокойно“ става крилата фраза. Изключително трудните зимни условия са пресъздадени от художника Василий Верешчагин в триптиха „В окопите на Шипка“ и "Солдат в снега".

В началото на януари настъплението на руския Южнен отряд и битката при Шейново водят до разгром и пленяване на Централната османска армия.

За значението на отбраната на Шипченския проход по-късно генерал-лейтенант Фьодор Радецки ще напише – „Шипка – това е заключена врата. През месец август тя удържа един тежък удар, с който Сюлейман паша се помъчи да я пробие, за да мине в Северна България, да се съедини там с Мехмед Али паша и с Осман паша, за да разкъса руската армия на две части и да ѝ нанесе решително поражение. Следните 4 месеца Шипка приковаваше 40 000 турска армия, отвлече я от другите пунктове на театъра на военните действия и с това улесни успеха на другите два наши фронта. Накрая същата тази Шипка подготви капитулацията на една втора неприятелска армия, а през януари тя послужи като отворена врата за победоносното шествие на една част от нашата армия към Цариград“.

Поклон, герои!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#230 Мнение от Тайко » пет сеп 18, 2020 10:29 am

Знаете ли, че...
На 18 септември 1915 г. в с. Кара кьой, Драмско, е роден Петър Димитров Манолев. Завършва Военното на Негово Величество училище на 16 юни 1939 г., випуск 58-и „Родопски“ с чин подпоручик. От 16 юни 1942 г. е повишен в поручик, от 15 ноември 1946 г. е капитан.
Авиационната си подготовка получава в Полша. След завръщането си в България служи във Въздушната школа в Казанлък през 1939 г., след това във 2-ри армейски орляк, командир на крило в Изтребителния полк. Завършва Изтребителната школа за висш пилотаж в Карлово през 1940 г. С Министерска заповед № 35/1942 г. е изпратен като старши инструктор в Изтребителната школа в Долна Митрополия. Подготвя 7 випуска изтребители. С Министерска заповед № 103/1944г. е назначен за командир на 682-ро изтребително ято от 3/6 изтребителен орляк. Участва във въздушните боеве, сваля 4-моторен бомбардировач Боинг Б-17, ранен успява да кацне по корем на летище Божурище. Във втората фаза на войната срещу Германия участва във всички бойни полети с изтребителния орляк. След войната е командир на юнкерско учебно ято 1946 г., от 1947 г. заема различни длъжности в Щаба на Въздушни войски, присвоено последно звание – полковник.
За участието си в отбраната на София по времето на Втората световна война е награден с военен орден „За храброст“ – IV степен, 2-ри клас. Уволнен през 1953 г. Умира на 19 март 2013 г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори