Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#201 Мнение от Тайко » пет авг 14, 2020 10:38 am

14 август 1877 г. е последният ден от чутовната Шипченската епопея завършила с победа на българите и България! Шипка е спасена!
През този ден колоната на Шакир паша подновява настъплението срещу връх Йешилтепе. След негово флангово обхващане, руските сили се изтеглят на връх Кючюк Йешилтепе.
В края на деня двете страни са изтощили силите си за настъпление и преминават към отбрана. Завършва шестдневната борба за Шипченския проход.
В цялата битка българското опълчение (и руси), наброяват 7,500 горди войни и се изправя срещу вражеската отлично оборудвана от 🇬🇧 английска страна 🇬🇧 турска армия от повече от 35,000. Като прибавим и башибозушките орди броят е още повече.
Тук е важно да се спомене, че една от главните причини за кланетата и жестокостите над мирото българско в Стара Загора и след това и мобилизирането на турската армия е благодарения на защитата, подкрепата и корабният транспорт на Англия, която винаги е подкрепяла турското робство.
В редовната турска армия е имало и много английски, френски и европейски "доброволци" които са се включвали във всички нечовешки деяния и издевателства над мирното българско население.
От турска страна общо убити и ранени са над 8,500, според Турция, а неофициално може сметнем че са значително повече.
За свободата на България, от българска (и руска) страна полагат светите си кости 3450 войници и офицери.
✝️ Вечен поклон и вечна памет на чутовните герои дали всичко, включително и живота си за Освобождението на България от турско робство.

🇧🇬 Да живее България!

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#202 Мнение от Тайко » съб авг 15, 2020 11:13 am

15.08 718 г....ЕДНА ПАМЕТНА ДАТА НЕ САМО В БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ, НО И ПАМЕТНА ЗА ЦЯЛА ЕВРОПА.....
На днешния ден под стените на Константинопол се сблъскват в решителна битка българската и арабската войска. Сражението е едно от онези знаменателни събития, които обръщат хода на световната история. В него българите предвождани от кан Тервел нанасят тежко поражение на арабите и спират нашествието им към сърцето на Европа. Този успех затвърждава славата на предците ни като най-добрите воини в периода на ранното средновековие. Кан Тервел е наречен от хронистите „Спасителят на Европа“ и по-късно канонизиран за светец. През 7 век арабските територии се простират на три континента – Азия, Африка и Европа. Използвайки династичните борби в Източната римска империя след смъртта на Юстиниан II, Умайадския халифат покорява провинциите Сирия, Палестина, Египет, Северна Африка, а в началото на VIII век е покорено и Вестготското кралство в Испания. Арабите вече реално застрашават с тотална инвазия в Европа и най-вече в ромейската столица Константинопол. В края на 717 г. огромна арабска армия потегля към Константинопол. Армията им е разделена на три, като една част обсажда града от всички страни, друга овладява Маркели, а трета част, за тяхно съжаление, плячкосва тема Тракия и навлиза в български земи. Разбирайки, че нашествието няма да свърши с падането на Константинопол, Тервел приема молбата за помощ от император Лъв III Исавър и повежда армията си срещу окупатора. Следвайки отблизо арабите, първоначално разбива не голям отряд и ги прогонва, като предводителя им Маслама, едва се спасява с бягство. Зимата на 718 г. Тервел блокира 30 000 арабска войска, поради което голяма част умират от студ, глад и болести. През пролетта на същата година, българският владетел окончателно разбива сухопътната армия на арабите и повежда българските отряди в близост до Цариград. На помощ на ромейската столица, Тервел изпраща около 20 000-на българска конна и пехотна армия. В опит да неутрализират българската заплаха в тила си, арабите преустановява обсадните си задължения и атакуват българите, търсейки решително сражение с Тервел. Съумявайки да подлъжат арабите в преследване, симулирайки отстъпление, българите обкръжават силите на водача им Убайда и му нанасят съкрушително поражение, като според Анонимната сирийска хроника от 846 г. „голяма част от неговата (на Убайда) армия бе унищожена от българите“. Така, принудени да защитават собствения си стан от атаките на българските войски и от разположените в Константинопол ромейски бойци, арабите се превръщат от обсаждащи в обсадени. На подобно заключение навежда и арабският източник „Аноним на Гуе“, който ни казва, че арабите „обсаждайки града от запад откъм сушата, трябвало да се бият с бурджаните (българите). Те (арабите) дори били обкръжени от тях“. Решителните действия на българите и ромеите през 718 г. довели до разгрома на армиите на Маслама не позволили арабско нашествие към сърцето на Европа.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#203 Мнение от Тайко » нед авг 16, 2020 11:59 am

През есента на 1918 г. Антантата решава да приключи с малка България. Замисълът е чрез два пробива при Добро поле и при Дойран 600-хилядната ни армия в Македония да попадне в "чувал" и да бъде ликвидирана, а страната ни окупирана и извадена от войната. Румънците искат всичко до Стара планина, Гърция - всичко до Пловдив, а Сърбия — до Места и Искър. Планът тръгва успешно — французите успяват да пробият нашата отбрана при Добро поле. В този момент, когато фронтът рухва, а в тила избухва метеж, една-единствена българска дивизия ще спаси страната си от смъртна опасност. 34 500 мъже от Плевен, Ловеч, Троян и околиите им ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в цялата й история.
Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили - 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия. Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. На 16-ти септември по тях са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови, но фортификациите на генерал Вазов пак си казват думата — даваме 9 убити и 40 ранени. В 5.00 ч. на 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака. В този момент 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите - няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници направо косят настъпващите. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.
Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн праща резервните две дивизии в обход през Беласица да опитат пробив между 9-та плевенска и 11-та македонска дивизия. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. 10 000 гърци изгарят по скатовете на Беласица.
На 19-ти септември генерал Милн събира всичко , което може да носи оръжие, за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Побеснялата българска артилерия коси с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.
В цялата тая сеч Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. На 20 септември разузнаването докладва на генерал Вазов, че пред него няма вражески части. Той пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават. Благодарение на Дойранската победа, обаче, в подготвяното там споразумение за примирие, загубилата войната България е спасена от окупация.
През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов. На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва:
«Свалете знамената! Минава генерал Вазов - победителят от Дойран!»
Англия свежда знамена пред генерал Владимир Вазов
Българската победа при Дойран - най-голямата в цялата ни 14-вековна история - се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии - напълно унищожени от една.


"Не съм виждал още българи, но които са ги виждали разправят страшни работи. Ротният командир потвърди, че тия диваци българите били и човекоядци. (За да успокоят френските войници от генералният щаб им казали, че срещу тях българите са много малко, а повечето са германци.) Какви ти германци - това бяха българи - брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар и от далеч, целите покрити с косми, с пъклени очи. Тъкмо навлизахме в окопите им и всякаш от под земята изскочиха чудовища, нададоха дивашки викове и като бесни вълци се втурнаха право към нас - с ножове, бомби, ятагани. Ние хукнахме назад, а ония страшилища, надали адски викове, тичат по дирите ни, гърмят, хвърлят бомби, колят, когото сварят. Бил съм се и в други боеве и при Сома и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал. Боже, Боже, Францийо, къде ни изпрати?"
Из дневника на френския сержант Жер Оливие
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#204 Мнение от Тайко » нед авг 16, 2020 7:08 pm

На 16 август 1943 г. в София почива Иван Петров Пожарлиев - български офицер (полковник), революционер и войвода на ВМОРО. Той е и брат на войводата Тома Пожарлиев
Роден е в Енидже Вардар (Па̀зар), днес Яница, Гърция на 14 септември 1868 година. Завършва през 1891 година Солунската българска мъжка гимназия и Военното училище в София в 1895 година. Служи в двадесет и трети и шестнадесети пехотни полкове.
Участва в Четническата акция на Македонския комитет в 1895 г. като военен ръководител на четата на Манол Караманов в Малешевско.
През 1896 година заедно с капитан Стойчо Гаруфалов са с чета в Одринско. При разкола на организацията застава на страната на Иван Цончев. През лятото на 1902 година пристига в Солунския революционен окръг заедно с върховистките чети на полковник Анастас Янков, Тома Пожарлиев, Атанас Орджанов, Иван Карасулийски и други.
През есента на 1902 година поручик Пожарлиев участва в организираното от Върховния комитет Горноджумайско въстание.
Работи като втори секретар в Българското търговско агенстство в Скопие – длъжност, която е прикритие за българските военни разузнавачи в Османската империя.
По време на Балканската война е командир на II скопска дружина от Македоно-одринското опълчение.През Първата световна война е дружинен командир в 63 пехотен полк на Единадесета дивизия. След края на войната последователно заема редица ръководни постове в Министерство на войната до пенсионирането си през 1918 г.
В 1941 година като председател на Ендижевардарското братство подписва Призива за присъединяване на Вардарска Македония към България.
Вечна памет и вечен поклон пред този достоен българин!

🇧🇬 Да живее България!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#205 Мнение от Тайко » пон авг 17, 2020 1:24 pm

1032г. от знаменитата битка при „Траянови врата“.

Битката при Траянови врата е една от най-големите победи на българската армия в цялата ни история!
Тя води до надмощие на българските сили на Балканите.
Скоро след битката са освободени Велики Преслав, Плиска, Дръстър, т.е. окупираните източни български земи.
Тогава териториите на Българското царство включват София, Кюстендил, Ихтиман (Щипон), Видин, Белград и дори територии отвъд Дунава, така Самуил става „господар на положението в Балканския полуостров“.
Победата при Траянови врата показва съхранената мощ на България като регионална велика сила.
За около 10 години България придобива надмощие в този двубой, независимо че Византия има по-сериозен икономически, демографски и военен потенциал.
Тази битка трябва да се разглежда като победа на българската държавност, на българската войска и на българското единство.
Вечна слава на героите

Дори и слънцето да би изчезнало,
никога не бих казал,
че стрелите на скитите
са по-силни от ромейските копия.
Повалете се, дървета!
Срутете се, мрачни скали!
Грозни планини, пропаднете!
Тук лъвът се изплаши от сърните.
Слънце, скрий под земята
златоблестящата си колесница,
събуди духовете
на великите императори
и страшната вест им кажи:
Дунав грабна венеца на Рим.
Йоан Геометър

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#206 Мнение от Тайко » вт авг 18, 2020 2:39 pm

Най-кървавата битка от Балканската война и разгромът на турската Източна армия

През есента на 1912 година избухва Балканската война и българите поемат на нов поход към национално обединение, към освобождаване на земите с преобладаващо етническо българско население, поход към осъществяване на националния идеал. Боевете продължават няколко месеца, през които българите се втурват „на нож” под звуците на „Шуми Марица” и с мощни викове „Ура!” печелят множество победи. Един от първите и най-големи успехи в тази война е над турските укрепления при Люлебургас (15-20 октомври 1912 година).
Цар Фердинанд стъпва върху паднало турско знаме
Цар Фердинанд стъпва върху паднало турско знаме
След впечатляващата българска победа при Лозенград турците отстъпват и успяват да се прегрупират около линията Люлебургас – Бунархисар. Това се случва благодарение на българското забавяне – вместо да бъде преследван врагът е проведен парад, а и голяма част от офицерите смятат, че войниците имат нужда от почивка. Възползвайки се от това, Абдулах паша разпределя на левия и десния фланг шестте си налични корпуса – Първи, Втори, Трети, Четвърти, Седемнадесети и Осемнадесети, с обща численост почти 130 хиляди души. Целта е с едната армия да се спре устремът на българите, а с другата да се нанесе ответен удар.
Българското командване е раздвоено. От една страна, е идеята на генерал Фичев за предпазливи действия и напредване чрез заемане на утвърдени позиции, а от друга страна, е идеята на генерал Димитриев за настъпление към Люлебургас, където според него са разположени по-голяма част от вражеските войски. Това сериозно заблуждение у командващия, е породено от слабата фронтова информираност. Според Димитриев турците отстъпват на юг, за да не бъде пътят им към Цариград отрязан. За Бунархисар – Виза в щаба на Трета армия смятат, че само част от Трети корпус се е оттеглил там.
На 13 октомври генерал Фичев предлага на цар Фердинанд да се направи настъпление с Първа и Трета армия към Люлебургас – Бунархисар, като целта е противникът да се задържи с Трета, а Първа да нанесе решителен удар по левия фланг на турците. Фердинанд одобрява този ход, но един час по-късно генерал Димитриев дава нова информация за оттеглянето на вражеските сили от Бабаески към Люлебургас и това се оказва решаващо за избора на стратегия.
Късно вечерта на същата дата отделните армии получават директива №5, според която Първа армия трябва да нанесе решителен удар на противника на линията Бабаески – Люлебургас, а Трета армия чрез обходна маневра срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургас – Чорлу – Цариград. Конната дивизия получава задачата да осветли района Бабаески – Люлебургас – Караагач. Генерал Фичев все пак предвижда при евентуално изникване на главните вражески сили при Бунархисар, Първа и Трета армия да разменят ролите си.
На 14 октомври Първа и Трета български армии, с обща численост почти 110 хиляди души, подновяват настъплението си и след двудневен труден преход достигат до турските укрепителни линии. В това време двете турски армии са разположени съответно: дясното крило до градовете Сарай и Странджа, лявото до Муратлий и Родосто, а резервите на турската армия се намират при град Чорлу.
Рано сутрин на 16 октомври 1912 година втора бригада на Пета пехотна Дунавска дивизия се насочва към град Виза с идея за бързо и безпрепятствено превземане на вражеските позиции, но е спряна при Соуджакдере от настъпващия подсилен Трети корпус на турската армия. По скалистите височини на Странджа се водят ожесточени сражения, най-важното от които е при така наречената “Безименна точка”. Там Осемнадесети етърски и Двадесети добруджански полк успяват да отблъснат настъплението късно вечерта. Четвърта Преславска дивизия пък атакува височините около Караагач, попадайки под непрестанния обстрел на турците. Те успяват да прогонят окопалия се противник и завземат 36 оръдия.
За да подпомогне преславци, генерал Димитриев заповядва на Шеста Бдинска дивизия да атакува. Лично командващият дивизията генерал – майор Православ Тонев повежда втора бригада към село Тюркбей, достигайки до Караагачдере. В същото време първа бригада достига до Люлебургас, но контраатакувана от врага, е принудена да заеме отбранителна позиция по височините, чакайки пристигането на Първа софийска дивизия.
На следващия ден, 17 октомври, с Директива № 8 се променя стратегическият замисъл. Според него Трета армия трябва да привлече противника по фронта на заетата позиция, а Първа армия да нанесе решителен удар по левия му фланг. Това, естествено, е продиктувано от неправилната преценка за концентрацията на вражеските сили. В това време частите на Желязната дивизия настъпват смело към Люлебургас и успяват повторно да овладеят града. В същото време и втора бригада на Шеста бдинска дивизия успява да завладее вражеските позиции при Тюркбей.
Започват и боевете на Четвърта Преславска дивизия с намиращите се около нея турски части. Пета Дунавска дивизия води тежки битки с настъпващата Втора Източна турска армия. След привършване на боеприпасите българските войници са изтласкани на 6 – 7 километра от Бунархисар, където се окопават по хълмовете. Очертаващата се голяма опасност от обхождане на лявото крило, кара генерал Димитриев да поиска от Първа армия да впрегне всички сили на левия неприятелски фланг. Поради тежкото положение на Четвърта и Пета дивизия в боя са вкарани всички резервни части. В допълнение на това главният щаб на командването взима решение за обединяване на ръководството на двете армии. За ръководител е избран генерал Димитриев, въпреки че генерал Кутинчев в онзи момент е по-опитен.
На 18 октомври няма голяма промяна, но още от сутринта Шеста Бдинска дивизия преминава в решително настъпление и преследва отстъпващия противник до село Сатъкьой. Четвърта Преславска дивизия продължава с настъплението си и успява да нанесе удар на противниковите части, с което помагат и на отбраняващата се Дунавска дивизия. Противникът е принуден да се оттегли. Генерал Димитриев докладва следното на цар Фердинанд:
„След тридневни извънредно упорити боеве, днес със съвместните усилия на двете съединени армии ние обърнахме противника в пълно бягство. Недостъпната почти линия Бунархисар – Люлебургас е пред стъпите на Ваше Величество.”
На 19 октомври отбраняващата се до този момент дунавска дивизия започва настъпление срещу противника и двете страни хвърлят всичките си налични сили в боя. Намесва се и току-що пристигналата Трета пехотна Балканска дивизия на генерал Иван Сарафов, което се оказва решаващо в ситуацията. Въпреки умората, желанието на двамата командващи генерали ( Димитриев и Кутинчев) е Българската армия да преследва врага, но нареждането на Генералния щаб е за преустановяване на настъплението. На 20 октомври ( 2 ноември ) последните турски сили са изтласкани и Люлебургас – Бунархисарската операция завършва с български успех. Желанието на генералите Димитриев и Кутинчев за преследване на противника отново излиза на преден план и те докладват следното:
„В намерение сме утре да преминем в настъпление със захождане дясното рамо на 3-а армия, за да ги притиснем към Странджа и отхвърлим от Чорлу.”
Заповедта на Главния команден щаб отново гласи обратното – без преследване и преустановяване на настъплението. Това позволява на вражеските сили да се оттеглят и прегрупират в Чаталджа, където две седмици по-късно успяват да спрат окончателно българския устрем. Интересно е какво пише лорд Ноел Бъкстон за храбростта и непримиримостта на българските войници. Бойният вик „Напред ! На нож” е звучал на турците като „По пет на нож”. Шокът за врага от неспиращите български атаки е бил много голям. Ето какво пише един турски войник в частно писмо:
„Но тук положението е отчаяно. Ние тук сме около 70 000 и трябва да отстъпим. Всеки ден нас ни мокри дъждът, ние спим в калта. Аз съжалявам, че съм войник и даже че съм се родил на света”.
Резултатите от петдневните боеве са красноречиви – 20 162 убити и ранени български войници (почти ¼ от общия брой за цялата война) срещу 25 – 30 000 убити и ранени турски съперници. Сблъсъкът при Люлебургас е най-голямата битка, водена в Европа между Френско-пруската война и Първата световна война.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#207 Мнение от Тайко » чет авг 20, 2020 12:26 pm

20 август 917 г. - ВСИЧКИ долу главата пред царят - "царят на българи и гърци"!

На днешната дата Цар Симеон I Велики РАЗБИВА византийските нашественици при река Ахелой! Това е една от най-величествените победи в българската, европейската и световната история!
Гордата българска войска, водена от самият Цар Симеон наброяваща около 50-60 хиляди се изправя срещу превъзхождащата по брой византийската войска предвождана от магистър Лъв Фока начисляваща над 74,000 според много хронисти.
При хода на битката край Ахелой, фронтът на имперската армия е разположен на север, докато този на българската армия гледа на юг и е успореден на ромеите.
Началото на битката има жестоки централни сблъсъци. Заблуждавайки се, че битката е спечелена, Лъв Фока решава да нанесе главния удар с дясното си крило. Но този ход е добре планиран от великият Цар Симеон.
В този критичен момент, цар Симеон със своята славна конница и скрити резерви зад хълма Биберна, подкрепен от дясното българско крило изненадващо атакува във фланг лявото ромейско крило!
Ромеите са изпълнени с невиждан страх и започват масово да бягат панически.
Но бягството на нашественика трае до определено време. И това става при труднопроходимата река Ахелой.
Настава страшна и невиждана сеч над ромеите! Десетки хиляди натрапници вливат кръвта си в река Ахелой. Част от тях бягат и са издяват в морето, страхувайки се от идното българското възмездие!
Ромейската армия е напълно разпиляна и унищожена от българите. Според ал-Масуди от разгрома се спасяват непокътнати едва 2 000 ромейски конници, навярно неучаствали в битката.
Лъв Фока страхливо едва успява да избяга в Месемврия.
За разлика от него - неговите пълководци имат друга съдба - тази на всеки който дръзне да нападне България!Там намират смъртта си Константин Липс и Йоан Грапсон. Покосени са и мнозина от стратезите – висшите ромейски офицери и военноначалници.
След тази битка Българската държава добива пълно военнополитическо надмощие в Югоизточна Европа, а Симеон приема титлата "Цар на Българи и Гърци"!
Вечна памет и вечен поклон пред величественият Цар Симеон I Велики и славната българска войска!

🇧🇬 Да живее България!

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#208 Мнение от Тайко » съб авг 22, 2020 11:50 am

На тази дата през 1903г. в сражение с турците загива войводата на ВМОРО Йордан Силянов известен като Пиперката.

В Кичевско и Демирхисарско славата на един войвода още приживе надхвърля представите на легендарното. Йордан Пиперката е сред най-прославените революционери в песенния фолклор, съперничещ си в това отношение само с Гоце Делчев.

Йордан Силянов – Пиперката е роден на 23 юни 1870 г. в село Козица, Кичевско. Учи в Битолската гимназия, но не я завършва, тъй като семейството няма възможност да го издържа. До 1891 г. работи в хлебарница в Битоля, но след като ранява един грък, бяга при вуйчо си в София. В столицата, сред тамошните дейци, се увлича по революционното движение. Пиперката взима участие в четническата акция, организирана от Върховният македоно-одрински революционен комитет (1895 г.). Подвойвовода е на четата на Никола Геройски от с. Брезово. В Паланечко четата е обградена от турски аскер, води няколко часово сражение, след което се разпръсва, войводата Геройски е пленен, а Пиперката с още двама четници пробиват обръча и се изтеглят. На следващата година той се .завръща в родното си село и се присъединява към четата на Дуко Тасев. Две години по-късно по революционните дела е изпратен в София. Известна е свръзката му с Борис Сарафов, а когато последният застава начело на ВМОК, Пиперката е сред неговите поддръжници. Сарафов на няколко пъти му възлага да изпълни смъртни присъди срещу шпиони. Сред емиграцията в София остава известен със своята решителност и лют характер. За него се казва: „Станеше ли някое убийство, полицията отиваше най-напред него да търси в „Охридския хан” да види дали се касае до убийство на шпионин или не.”

През 1900 г. се завръща в Македония и се присъединява към четата на Никола Русински в родния си Кичевско-Демирхисарски край. През лятото на същата година Йордан Пиперката с другарите си съдействат за формирането на четническия институт в Крушево. На 17 декември 1902 г. четата му отсяда при секретаря – Сотир Кросонарот в с. Брезово. Същата вечер къщата е обсадена от турската милиция, начело с юзбашията. Пиперката с един изстрел успява да убие юзбашията, а димящата в стаята печка хвърля срещу струпалите се около него войници като по този начин в суматохата комитите си пробиват път. За въпросния сблъсък е написана народната песен „Огин го гори Брезово.”
На Смилевския конгрес 17–22 април 1903 г. Йордан Пиперката е избран заедно за делегат на Демирхисарския район. По главния въпрос за въстанието, битолският войвода Георги Попхристов пише, че Пиперката е непреклонен в позицията си, въстанието да бъде вдигнато възможно най-скоро, като в противен случай заявява, че сам ще вдигне своя район. След завръщането в своя район Пиперката полага грижи за масова подготовка. На решената дата – 20 юли (Илинден) кичевци и демирхисарци се вдигат срещу вековния поробител. Вечерта на 19 срещу 20 юли Пиперката планира да атакува и превземе турския гарнизон в с. Прибилци. Намеренията на въстаниците са узнати от турците и в селото се води няколко часово сражение, след което Пиперката с четата си се изтегля за с. Цер. През месец август в целия район се дават още няколко мащабни сражения в с. Карбуница и Кладник. Предвождащият турския башибозук в Битолския вилает – Бахтияр паша превзема Крушево, а на път за Кичево подпалва на 21 август с. Цер – най-голямото и богато българско село в областта, смятано за крепостта на Пиперката. На следващия ден – 22 август той се запътва към селото като минава през полята на с. Сълп, където четата му е обградена. След ожесточената схватка четата дава много жертви. В това сражение загива и войводата Йордан Пиперката. Турците не разбират, че е убит и четниците успяват да го пренесат до с. Велмевци, където по негова воля остава завинаги на възвишението, гледайки към Демирхисар – „любима негова околия”.


На 22 август 1916 г. по време на Първата световна война, гордата и величествена Първа Българска Армия РАЗГРОМЯВА сръбските нашественици и тяхната армия (Дунавската сръбска дивизия)!
Първа Армия е българска военна част формирана за действие основно в западно направление и защита при нападение от Сърбия.
Воюва в Балканските войни, Първата и Втората световна война.
Вечен поклон и вечна слава за всички величествени българи дали живота си за Отечеството

🇧🇬 Да живее България!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#209 Мнение от Тайко » нед авг 23, 2020 10:42 am

На 23 Август (11 стар стил) Август 1877 г. е най-тежкият ден от отбраната на Шипка!
Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция, а по-късно получават солидно подкрепление.
Към обяд всички турски атаки са отбити, но положението остава критично. Именно тогава в действие влизат камъните и дърветата, добре познати ни от емблематичната Вазова творба.
"Хвърляйте телата!" - всички физически мъртви българи, включително и тежко ранените налитат на още един бой с врага!
Турците са обхванати от неимоверен страх, когато срещу тях полетяват "живи" трупове, които сякаш и след смъртта са готови да се борят за България!
С цената на много усилия, ситуацията е овладявана, а привечер, когато пристигат и първите подкрепления, изпратени от ген. Радецки, победата е все по-близо!
В края на този тежък ден, Сюлейман паша, в рапорта си до Главната квартира, ще напише: „Никога не се е виждало такова жестоко и кърваво сражение."
Шипка е спасена!
Вечен поклон и вечна памет на загиналите герои бранили свещения връх Шипка за освобождението на България от турско робство!

🇧🇬 Да живее България!

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#210 Мнение от Тайко » пон авг 24, 2020 11:02 am

На тази дата в битка с турския аскер загива големият войвода на ВМОРО Иван Наумов - Алябака.

Иван Наумов е роден в село Ораовец, Велешко, в бедно българско семейство. По-малкият му брат Павел Наумов също е деец на ВМОРО. Поради липса на средства не може да учи и отива на гурбет в Солун. Там се запознава с идеите на ВМОРО и около 1900 година е привлечен в организацията от Михаил Апостолов - Попето. През 1902 година убива един турчин и бяга в София. Същата година се връща като четник в Одринско и Пашмаклийско. От началото на 1903 година е организационен войвода в Крушевско. По време на Илинденското въстание ръководи едно от отделенията, което участва в запалването на жандармерийската казарма в град Крушево.

След въстанието се оттегля в България. В София през 1904 година,заедно с Мамин Колю след неуспешен атентат срещу турския консул, при който е ранен гавазинът му, са арестувани за около шест месеца. С чета, на която е войвода, влиза отново в Македония. При настъпилите разногласия във ВМОРО Иван Алябака е сред привържениците на Борис Сарафов. Обикаля като войвода Велешко, Прилепско, Кичевско и Поречието.

Освен с турските войски четата му се сражава и срещу новопоявилата се сръбска въоръжена пропаганда. През декемрви 1904 година, заедно с войводата Боби Стойчев, са разбити от турска потеря и са убити 16 от 20 негови четници. През 1905 година четата на Алябака гони Димитър Чуповски от Македония, заради пропагандирания от него македонизъм.
През лятото на 1907 г., Алябака влиза в Македония като войвода на една от най-големите организационни чети, състояща се от 60 души, повечето от които войници от Българската армия. Тази чета участва в сражението на Ножот и Попадийските чукари през юли 1907 година, заедно с другите, дошли от България чети – на Тане Николов, Михаил Чаков, Христо Цветков, прилепските районни чети на Гьоре Спирков и Мирчо Найдов и селските чети на Секула Ораовдолски и Велко Попадийски.
През август същата година след като се връща от конгреса на Битолския революционен окръг на ВМОРО Алябака става свидетел на отличането на българка от абалнски разбойници. Той и четата му се притичват на помощ, но в завързалата се престрелка бързо се включва намиращ се наблизо аскер. Иван Алябака загива заедно с двама свои четници на 24 август 1907г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори