Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#231 Мнение от Тайко » съб сеп 19, 2020 4:42 pm

Автор: Никола Гигов

Увиха трупа на Кольо в платнище. Вързаха го на самара на муле, а от другата страна вързаха боров труп. В раницата на Кольо намериха само три печени картофа. И го подкараха към Славейно. Беше 5 часа следобед на 27 май 1904 година. Прострелян на няколко места и посинял от отровата, той беше неузнаваем. Но от раните му още се стичаше кръв… Кръвта се процеждаше в улей и капеше от платнището с всяка стъпка на мулето.

Детето-очевидец, вече старец – Костадин Шишманов – продължи прекъснатия си разказ:
– Когато избягахме от гората, ние разказахме всичко в къщи. Баща ни веднага напусна къщата. Мама ни помоли да й помагаме – извадихме от избата четири скрити пушки и торба с патрони. Закопахме ги в градината, мушнати в един чувал.

Ние вече знаехме всичко. Сега ще дойдат – ще запалят Славейно. Защото сме комитско село и убитият Знаменосец е от него.
Не след дълго чухме тропот и глъчка. Идваше главното ядро аскери. Водеше ги юзбашията, който яздеше кон. На главата си бе сложил бяла кърпа. Аскерите го следваха пеша – викаха и псуваха. Бяха с кървясали очи.

Готови бяха да убиват и палят.
Хората се скриха по къщите. Някои скришно надничаха от прозорците. Юзбашията разпореди:
– Викни кмета. Ако е тукашен тоя харамия (убитият), все ще изплаче нечие майчино гърло. И изсъхнало да е гърлото, пак ще изплаче. Да се следят всички къщи, за да разберем къде се носи плач. И тогава ще изравним цялото село, барабар със земята.
Караули започнаха да сноват из селските улици и да следят къщите.

Юзбашията навлезе с коня си на мегдана. След него вървеше барабанчик – биеше барабан. Той водеше колона с муле. Мулето вървеше тежко – от едната страна носеше убития, увит в платнище, а от другата страна имаше боров труп.
Тръпка обзе всинца ни. Процесията изпълни мегдана. Разтовариха мулето до училищния двор, накрая на селския площад, близо до големия орех и църквата.

Картината беше страшна. Разгънаха платнището – цялото кърваво. Младежът лежеше безмълвен. Кестенявата му възчерна коса се спускаше на кървави кичури, като че запалена с огън. Някой му бе затворил очите, но лицето му бе напръскано с кръв. Устата беше полуотворена, сякаш при изстрела на самоубийството нещо беше извикал.

Юзбашията слезе от коня и наближи до трупа. С камшика си за коня взе да удря трупа на Кольо – плющеше с такава ярост по главата, тялото и краката му, че камшикът поаленя от кръвта и пръски се посипаха наоколо. Юзбашията сам се напръска с комитска кръв. Спря да го бие.
Хората се събираха по заповед на кмета.

Юзбашията извика на първия славейновец:
– Познаваш ли този гяурин? Тоя размирник? – очите му се плъзнаха по селяните. – Бързо казвайте, познавате ли този комита? От вашето село ли е? Кой е той?

Приближи до две уплашени жени и им кресна:
– Селото ви ще изгорим. Цялото село ще изгорим, ако не кажете кой е този бунтовник!
Двете жени се смушиха зад мъжете. И един от тях се обади:
– Не го познаваме, ефенди юзбаши! Той не е от Славейно.
– Така ли? – кресна турчинът. – Я извикайте папаза (попа).

Поповете се кълнат в Евангелието и не лъжат.
Затърси с очи свещеника, откри го и извика:
– Папаз ефенди, приближи!
Свещеникът Емануил Беев мина през навалицата и каза бързо:
– Не го познавам. Не е от нашето село.
Юзбашията се обърка. Защо на попа гласът е така отънял. Лъже ли тоя поп?

Тогава той разпореди:
– Един по един, всеки от вас да мине покрай трупа и да каже ясно – познава ли тоя комита, или не!
А патрули ходеха из селото, влизаха в къщите и следяха къде ще се понесе майчин плач.
Кметът Стойчо Струнчевски също познаваше Кольо Шишманов, но не го издаде. Тоя младеж, проснат в кървищата на мегдана, харесваше една мома от Струнчевите и можеше да им стане зет.
Свещеникът излъга, после кметът излъга.

Спасяваха селото и поемаха своя грях.
Едно дете отзад, провирайки главицата си в навалицата, тихо извика:
– Вай, това е Кольо чичин Пейвичин! – но голяма мъжка длан мигом запуши детската устица, околните взеха да викат нещо, а мъжът измъкна детето назад и го скри. Да не е посмяло да гъкне.
Един по един започнаха да преминават селяните покрай трупа. Всеки го гледаше и с пресъхнали устни казваше:
– Не го познавам!

И така дойде ред на Майката. Родната майчица на Кольо Шишманов. И на още шест сина и една дъщеря.
Мили Боже, дай й сили да издържи! Пожали това сърце. Подкрепи я да не изплаче, да не се строполи върху сина си, да не изпищи, да не завие от мъка...
Тя се зададе откъм къщите към мегдана.
Всяка друга жена беше вече минала.
Яна вървеше смъртно бледа. Стъпваше бавно, като да не се препъне.

Идеше с родопските си дрехи. Втъкнала бе ръцете си в пояса и миндила, за да не се види как треперят. Някои жени вече бяха готови да проплачат, та да поемат вината върху себе си. Но Яна вървеше изправена и снагата й не излъчваше жалост, а някаква потаена гордост. Нарочно бе дръпнала кърпата над главата си, та да не се видят много очите.

И като съзря сина си отдалеч, се спря и чу от кървавите му устни ония думи: „Мале, ти не знаеш, но аз съм се посветил на свободата. С мене може да се случи нещо неочаквано, намери сили да понесеш всичко”!
Видя кървавите кичури и едва не припадна. Леко се олюля. С дървени нозе доближи до платнището. Всичко се беше смълчало.
Почернената жена застана права до трупа на сина си, сякаш тя беше умряла.

Но видя людете и си помисли, че сега не е майка на Кольо, а е майка на цялото село и трябва да го спаси.
Прималя й, причерня й, пребледня, но видя Славейно в пламъци и с напукани устни прошепна:
– Не го... Не го познавам.

Устните й плачеха. Едва сдържаше сълзите си. Юзбашията усети особения глас и я спря до трупа. Тогава лицето й се вкамени – сълзите се дръпнаха назад. Миндилът леко потреперваше. Тя изпревари питането и каза по-ясно:
– Не го познавам!

Черната й забрадка малко се свлече. Но не смееше да си извади ръцете и да я оправи. Лицето й потъмня. Някой в навалицата изхлипа и юзбашията се обърна. Това бе секунда отдих. И пак настъпи мълчание. През това време Яна се поклони на сина си с дълбок поклон.

– Защо се покланяш на този хаирсъзин? – попита я турчинът.
– От почит към умрелия.
– Да не ти е роднина! Да не е твой син? – пристъпи към Яна юзбашията и се взря в
очите й.
– Не – твърдо отвърна тя, като отново повтори: – Не го познавам!
И отмина. Сякаш не ходеше по земята. А по облаците.
След няколко метра взе да й става лошо и добри женски ръце я поеха. Бързо я заведоха в къщата й.

Залостиха всички врати и прозорци.
Ей сега ще завие и ще се издаде. Но тя приближи пещта, където се пекат хлябове. И както си беше облечена – с черната кърпа и миндила – се въвря в нея и започна да вие вътре.
Виеше от самота като ранена вълчица. Виеше от болка. Виеше като при неизмерим комос – неописуем плач и мъка. Тя плачеше, кордеше и редеше: „Кольо, Кольо, мамин Кольо, няма кой да те омие, няма кой да те облече, няма кой да те оплаче, няма кой да те опее, няма кой да ти запали свещица, няма кой да ти положи цвете”!

Другите жени също се разплакаха. Една от тях се усети, че ще се издадат и отиде до бурилката за мляко, та я заблъска и заудря колкото може по-силно, та да заглуши с този шум виенето на майката. А сълзите й капеха в млякото...
Яна припадна в пещта. Обичливи ръце измъкнаха великата българка и взеха да я милват и утешават.
Славейно бе спасено.

Кольо Шишманов е представител на големия бунтовен род Шишманови, който по произход е от смолянското село Славейно.

ЯНА ШИШМАНОВА
МАЙКА НА ЦЯЛО СЕЛО
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#232 Мнение от Тайко » пон сеп 21, 2020 2:39 pm

На 21 септември 1843 г., в Копривщица е роден Георги Бенковски.🇧🇬

Бенковски е главен апостол на IV Пловдивски революционен окръг през Априлското въстание.

Рожденното му име е Гаврил Груев Хлътев, има тежко детство заедно с двете си сестри – Куна и Василя.
Баща му Грую Хлътев е дребен и почтен търговец, умира през 1848 и това принуждава Гаврил да учи само до 3-ти клас в Основното Копривщенско училище, а след това майка му го дава да учи занаят – терзийство. По-късно, неудовлетворен от тази перспектива, става абаджийски чирак, после се отделя от майстора си и сам се залавя с търговия. Обикаля големите пазари в Цариград и на юг из Анадола.
Има голям успех, печели и харчи много, но преживява внезапни обрати, които променят мисленето му и отношението му към живота и пътя, който трябва да следва един човек.
В продължение на десет години живее на различни места в Ориента – Смирна, Цариград, Анадола, Александрия, работейки всевъзможни неща. Една година е бил гавазин на персийския консул и носел такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул. Говорел седем езика – български, турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски.
Приемайки името Георги Бенковски, той активно се включва в предприетите от българската революционна емиграция действия. В Букурещ се запознава със Стоян Заимов и се запалва по революционното дело. През лятото на 1875 г. той е включен в групата революционери-подпалвачи на Цариград. Целта на акта е да се предизвика смут в Османската империя.
Групата пристига в имперската столица, но не осъществява замисленото поради намесата на граф Н. Игнатиев. Бенковски се връща в Букурещ, където взема дейно участие в сформирането и работата на Гюргевския комитет, заседавал в периода 11 – 12 ноември – 25 декември 1875 г. и взел решение за въстание в България през пролетта на 1876 г.
Според плана на Гюргевския комитет Георги Бенковски е избран за помощник-апостол на IV Пловдивски революционен окръг с център Панагюрище и главен апостол Панайот Волов. Бенковски се откроява със своите качества и Волов доброволно отстъпва мястото си на пръв апостол.🇧🇬
От 14 до 16 април 1876 организира събрание в местността Оборище, за да разбере докъде е стигнала организацията на околните населени места, взели участие в подготовката на въстанието.🇧🇬
По време на обявяването на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. (стар стил) в Копривщица, Бенковски е в Панагюрище заедно с повечето други апостоли. Когато разбира, че в Копривщица вече се бият, той обявява въстанието и в Панагюрище, след което бързо сформира чета и тръгва да вдига и околните села. Хвърковатата чета, с която неуморно обикаля целия регион и успява да мобилизира и мотивира много въстаници, играе централна роля във военните действия на въстанието. Към четата се включват даже шестима хървати от Далмация и един немец, които работят на жп станцията в Белово.
Единият от тях, Стефан Далматинеца, е последният им байрактар.🇧🇬
След жестокото потушаване на бунта в Панагюрския регион, Бенковски и четата се отправят към Тетевенския балкан. На 12 май 1876 г. (стар стил; 24 май нов стил), след предателство от страна на дядо Въльо, пада в река Костина, пронизан от куршума на баш-потеряджията Рюзгяр Хаджи Ахмед ага.
В местността Костина е „Кървавото кладенче“, където е измита отрязаната глава на Бенковски.🇧🇬
Главата му е пратена в Ботевград, а след това в София. Тези събития са документирани от Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“. Самият автор преживява по чудо организираната им засада.
Родният дом на Бенковски в град Копривщица е превърнат в музей и там се пази една уникална реликва – личната пушка на Бенковски.🇧🇬
В цяла България има многобройни села, улици, училища и други, които носят името на революционера.

Поклон!🇧🇬




На 21 септември 1879г. в Цариброд (тогава в Княжество България, днес Димитровград, откраднат и поробен от Сърбия) е роден легендарният български вожд и водач на ВЗРО „ВЪРТОП“, Иван Тодоров Гьошев.
Виден български журналист, революционер и патриот. Деец на българското освободително движение в Западните покрайнини за освобождение на този поробен български край от гнусно Сръбско робство
Завършва математика в Софийския университет. После дълги години е учител, а след това и директор на Царибродската смесена непълна гимназия. Окупацията на Западните покрайнини от Сърбия през 1920 г. променя неговата съдба.
Скоро той е принуден е да се изсели в България. Става учител в Трън. Тъкмо от Трънския край той започва революционна дейност.
При създаването на ВЗРО "Въртоп” в края на 1928 г. Иван Гьошев напуска учителството. Скоро става водач на организацията. По негови указания ВЗРО „Въртоп” провежда акции в Сърбия, които имат широк отзвук на Балканите и в Европа. През 1928 г. Иван Гьошев води преговори с ВМРО на Иван Михайлов. Постига се споразумение за координация в борбата. С подкрепа на ВМРО, ВЗРО „Въртоп” активизира въоръжената борба, която през 1929-1934 г. достига своята кулминация.
Сръбското разузнаване търси начин да го ликвидира.
Една от най-големите акции за убийството на Иван Гьошев е предприета през 1932 г. Тогава Белград плаща на брата на войводата от ВЗРО Асен Николов - Тодор Петров, 200 000 динара да дойде в София и убие брат си и Иван Гьошев. Акцията се проваля, защото Петров се предава на полицията, а на процеса излиза наяве сръбската „мокра поръчка”. Иван Гьошев получава удари от много страни. Той не успява да се наложи като едноличен водач на ВЗРО „Въртоп”.
Всъщност тя, подобно на ВМРО, се разцепва на две крила. Иван Гьошев оглавява националното крило. Негови противници около Славчо Лазаров са левичарски и федералистки ориентирани. Това пък определя еволюцията на Иван Гьошев в края на 30-те години към десни и антикомунистически позиции. Превратът на 19 май 1934 г. нанася тежък удар на революционното дело. ВЗРО „Въртоп” е разтурена, а много нейни членове са хвърлени в затвора. Иван Гьошев е интерниран многократно.
През 1937 г. Иван Гьошев и част от неговите другари влизат в новосъздадената организация „Ратници за напредък на българщината” и намира място в ръководството й. На Гьошев е възложено да се грижи за отпечатването на организационната литература. През април 1941 г. под ударите на нацисткия Вермахт Югославия рухва. Иван Гьошев се връща в родния си Царибродски край. През август 1942 г. е член на делегацията, която връща читалището на Цариброд, евакуирано в София в периода на окупацията в родния му град.
На 9 септември 1944 г. в София е извършен прокомунистически преврат на Отечествения фронт. „Народната власт” започва чистка на дейци от всички патриотични организации. Сред набелязаните за ликвидиране е и Иван Гьошев. Новата власт на ОФ арестува 19 бивши дейци на ВЗРО „Въртоп” и ги предава на Титовите партизани като „врагове на Сърбия”
След двумесечен разпит в Ниш следствието приема, че арестантите са се борили против сръбския кралски режим, но не са били на страната на противниците на Тито. Българите са оневинени и върнати обратно в България. Групата бивши дейци на ВЗРО „Въртоп” е незабавно отведена в рудник край Перник, където Народната милиция ги разстрелва.




БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА ПРЕЗ БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ И В НАЧАЛОТО НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА:

1. Пехотинец
2. Генералщабен офицер
3. Артилерист
4. Кавалерист
5. Доброволец в национално облекло








Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и "Лека нощ" навеки си казахте -

до втората тръба.



Но що паднахте тук, деца бурливи?

За трон ли злат, за някой ли кумир?

Да беше то - остали бихте живи,

не бихте срещали тъй горделиви

куршума... Спете в мир.



Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх.



Но кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвеньето цъфти.

Кои сте вий? Над сянката ви клета

не мисли никой днес освен поета

и майките свети.



Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

от вашето ура.



И тоз венец - той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

над гробни ви хълми.



Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни,

към вечността е маршът ви последни.

Юнаци, лека нощ!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#233 Мнение от Тайко » вт сеп 22, 2020 2:20 pm

112 години от Независимостта на България! Честит празник братя и сестри българи!!!

На 22-ри септември България чества едно от най-значимите събития от новата си история. На тази дата през 1908 г. българската държава обявява своята независимост. Това става 30 години след Руско-турска война от 1877-78 г., която приключва с подписания на 3 март 1878 г. Санстефански мирен договор. Така България отново се появява на картата на Европа след петвековно мракобесно турско робство.




На 22 септември 1924г. в сражение със сръбски войски загива войводата Лазар Велков известен още като Дивлянски. Вкарван в турските и сръбски затвори той отдава живота си на борбата за освобождение на македонските българи.

Лазар Велков е роден в скопското село Дивле. Влиза във Вътрешната македоно-одринска революционна организация в 1896 година, оглавява селския комитет в Дивле и изпълнява куриерски задачи. През 1906 година е арестуван от властите и осъден на 15 години затвор. След Младотурската революция в 1908 година е амнистиран. През 1910 година става войвода на възстановената ВМОРО в Скопско.

По време на Балканската война в 1912 година Велков действа с четата си в Скопско и подпомага съюзническите на България сръбски войски. По-късно е доброволец в Македоно-одринското опълчение в четата на Спиро Дильов. След Междусъюзническата война в 1913 година е арестуван от новите сръбски власти във Вардарска Македония и хвърлен в затвор в Белград. През 1914г. успява да избяга и през 1915 година се включва в чета и нахлула в Кумановско. След това действа с чета в родното си Скопско.

По случай 15-ата годишнина от Илинденско-Преображенското въстание за заслуги към постигане на българския идеал в Македония през Първата световна война в 1918 година, Лазар Велков е награден с орден „Свети Александър“.

След Първата световна война се включва в дейността на възстановената от Тодор Александров ВМРО и отново става войвода на чета в Скопско. На 4 октомври 1920 година четата на Велков се сражава при Орашец, Скопско, с хвърчащия отряд на капитан Петрович. След неколкочасово сражение сръбската част е разпръсната, капитан Петрович е ранен, а двама контрачетници са убити. За наказание сръбските власти арестуват стотици мирни селяни в Скопско, Велешко, Кумановско и Щипско, които са подложени на жестоки инквизиции, в резултата на които загиват 20 души.

Лазар Велков е тежко ранен в 1924 година при сражение със сръбски части в местността Островица между селата Живине и Колицко и се самоубива за да не попадне в плен на неприятеля.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#234 Мнение от Тайко » ср сеп 23, 2020 5:06 pm

Да се знае, за да се помни! На 23 септември 1912 година с царски указ е формирано Македоно-одринско опълчение начело с ген. Никола Генев и с началник-щаб майор Петър Дървингов в състав: 6 дружини от по 212-215 души: Солунска, Скопска, Дебърска, Битолска, Одринска и Охридска. През октомври са сформирани още 6 дружини: Велешка, Костурска, Кумановска, Прилепска, Сярска и Лозенградска и 12-те дружини са групирани в три бригади с командири полковниците Стоян Николов, Александър Протогеров и Антон Пчеларов. На 12 април 1913 г. са формирани още три дружини: Кукушка, Воденска и Щипска. Македоно-одринското опълчение е доброволческа част, участваща в състава на Българската армия по време на Балканската война 1912–1913 г. и Междусъюзническата война 1913 г. Формирано е в София по инициатива на Изпълнителния комитет на Македоно-одринските братства. Включва българи от Македония и Одринско, които не се числят в запаса на Българската армия. Създадените дружини се поставят под командването на българските офицери ген. Н. Генев, подполк. Ал. Протогеров и майор П. Дървингов. При започването на Балканската война 1912–1913 г. численият му състав достига 14 670 души войници и офицери. Включено е в състава на Кърджалийския отряд, действа в помощ на Българската армия в района на Мъстанли (днес Момчилград), Гюмюрджина и Дедеагач. Отличава се в сраженията с турските войски при Шаркьой. До края на Балканската война численият му състав нараства с още 3 дружини. След подписването на Лондонския мирен договор от 1913 г. е прехвърлено в Македония. По време на Междусъюзническата война 1913 г. участва в сражения със сръбски и черногорски войски при Злетово, Маркова стъпка и др. В двете войни дава убити 720 души и над 3500 ранени и изчезнали по бойните полета. След края на Междусъюзническата война напуска Македония и на 7 август 1913 г. е разформировано в София.
/НДТ/
На снимката: Офицери на Македоно-одринското опълчение в 1912—1913 година




Днес се навършват 130 години от създаването на славния 24-ти пехотен Черноморски полк. 🇧🇬
Полкът е формиран е в гр. Бургас на основание указ № 11/1889 г. от 3-та и 4-та дружини на 11-ти пехотен Сливенски полк.
В Първата балканска война (1912-1913 г.) воюва при с. Константиново, с. Ериклер, при Лозенград, с. Пурлия, Соуджак дере и Бунар Хисар, при атаката на Одринската крепост, Кум дере и Мезар тепе, при Чаталджанската позиция, с. Лазаркьой.
Във Втората балканска война води боеве при с. Долни Балван – с. Серчиево, при Царските и Доленските височини.
Участва в Първата световна война през 1915 г. в боевете при височината Киселица, позицията при Страцин, при р. Тиня, при Скопие, Белограц. През 1916 г. воюва на позициите при връх Рупите, Червена вода, Преслап, връх Борис, с. Сборско, Биюк Таш и Димова поляна. През 1918 г. воюва при с. Порой, р. Котер, участва в отстъпителните ариергардни боеве по посока на Михайлова поляна – Конопище, Кавадарско плато, Демир Капия и Беласица.
През 1919 г. полкът се разформирова. През юни 1928 г. се формира отново с явното наименование 39-та пехотна Солунска дружина. През 1941 г. полкът е на югоизточната граница. Участва в заключителния етап на Втората световна война в състава на 3-та пехотна Балканска дивизия. Воюва при Драва-Соболч и Гордиша.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#235 Мнение от Тайко » чет сеп 24, 2020 12:20 pm

На 24 септември 1915 г. по време на Първата световна война (1914-1918 г.) военният министър генерал-майор Никола Жеков е назначен за главнокомандващ на Действащата армия. На тази си позиция ген. Жеков показва огромния си военен и лидерски потенциал и остава в историята като човека прекратил съществуването на Сърбия като държава.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#236 Мнение от Тайко » пет сеп 25, 2020 11:08 am

На 25 септември 1863 г. в с. Бановка, Бесарабия, е роден генерал-лейтенант Иван Колев (1863 – 1917). Завършва българската гимназия в Болград, Бесарабия (1882), Военното училище в София (1887) и Академията на Генералния щаб в Торино, Италия (1894).

През Сръбско-българската война (1885) е доброволец от Ученическия легион.
Служи като командир на ескадрон в 3-ти конен полк (1887 – 1890), командир на Конно-сапьорна команда (1890 – 1892), старши адютант при 1-ва пехотна софийска дивизия (1894 – 1897), командир на ескадрон в 4-ти конен полк (1897), офицер за особени поръчки (1898 – 1900) и старши адютант в Кавалерийската инспекция (1900 – 1902), помощник-командир на Лейбгвардейския конен полк (1902 – 1904) и началник-щаб на Кавалерийската инспекция (1904 – 1908).
На 4 октомври 1908 г. е назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк (1908 – 1912).
По време на Първата балканска война (1912 – 1913) е офицер за поръчки към Главната квартира на Действащата армия и началник-щаб на 3-та армия (от декември 1912). Във Втората балканска война (1913) заема длъжността началник-щаб на 1-ва резервна и на 5-а отделна армия. От 21 октомври 1913 г. поема командването на 1-ва конна бригада, а от октомври 1914 г. – на 10-а пехотна беломорска дивизия.
Укрепва Беломорската брегова граница и на 22 януари 1916 г. успява да отблъсне опита за десант на английски и френски военни кораби при Порто Лагос.
Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като командир на 1-ва конна дивизия (1916 – 1917) и инспектор на конницата, с която воюва на Добруджанския фронт при Курт Бунар, Кочмар, Кара Пелит, Добрич, Мустафа Ачи, Кара Мурад, Мачин и Тулча.
Поради заболяване напуска фронта и заминава на лечение във Виена, където умира на 29 юли 1917 г.

Награден е с военен орден „За храброст“ ІІ степен и ІІІ степен 1 и 2 клас.






През септември месец в Коматево е убит от комунистите войводата на ВМОК, ВМОРО и ВТРО Митрю Аркумарев/на снимката в средата/.

Митрю Аркумарев е роден в село Доганхисар, Западна Тракия на 12 октомври 1881 г. Остава сирак и го отглеждат негови роднини. Присъединява се към ВМОК, последователно към четите на Христо Арнаудов и Вълчо Антонов. През Балканската война Аркумарев, преминал вече във ВМОРО се включва като доброволец в Македоно-одринско опълчение. По време на Междусъюзническия въоръжен конфликт, родната му къща е опожарена и семейството му бяга към пределите на България. По същото време той е четник в четата на Димитър Маджаров. Развитието на събитията принуждава Маджаров да раздели четата на две, като ръководството на едната част от четниците поверява на Митрю. Целта е да се пресече пътя на турците, пленили многобройно българско население с намерение да го прекарат срещу град Фере и там да го изтребят. С действията на двете чети, тези действия са осуетени. Когато Маджаров разпуска по-късно четата си в с.Ятаджик той научава, че част от семейството му е избита от турците. За отмъщение той организира група четници и подпалва джамията в село Бадурен, където в този момент провеждат общо събрание местните турци. Всички затворени в джамията турци изгарят, а за това си деяние Аркомарев и предвожданата от него четници биват арестувани и дадени под съд от тогавашната българските власти. Обаче на самото съдебно заседание, сградата на съда е обградена от кавалерийски ескадрон, командван от войводата Тане Николов, който ултимативно нарежда на прокурора да освободи подсъдимите.

При избухване на Първата световна война Аркумарев постъпва в редовете на българската армия, като служи в 40-и пехотен Беломорски полк. Участва в боевете при завоя на река Черна и на кота 1050. След войната срещу него и други тракийски българи гръцките власти в град Гюмюрджина, който след войната е предаден на Гърция, инсценират съдебен процес по обвинение в шпионаж в полза на България. Съдът ги осъжда на смърт. Осъдените обаче успяват да избягат в България.

На проведения на 25 май 1920 г. до село Химитли, Гюмюрджинска околия конгрес на български и турски делегати се оформя идеята за съвместна съпротива в Западна Тракия. Почти три години, от 1920 до 1922 г. Аркумарев е отново войвода на самостоятелна чета. По късно четата му се присъединява към Българо-турската вътрешна революционна организация. По цялата територия на Беломорска Тракия през есента на 1922 г. и първата половина на 1923 г. се водят сражения между четите на българо-турската ВТРО и части на редовната гръцка армия. След разцеплението на организацията той разпуска своята чета. Бившият вече войвода става настоятел и сътрудник на вестник „Бъдеще“, излизащ в Истанбул, който помества материали срещу гръцката окупация на Южна Македония и Беломорска Тракия. Семейството му се установява в село Цар Калоян, Пловдивско. В периода 1930-1940 г. той е привлечен за сътрудник на българското армейско разузнаване. През 1941 г. след присъединяването на Западна Тракия към българската държава, той се мести в Дедеагач, а после в Гюмюрджина. След 9 септември 1944 г. пристига в Пловдив при семейството на сина си. Една седмица след връщането му е арестуван от новите власти и малко след това е разстрелян край село Коматево. По-късно е обявен за безследно изчезнал от комунистите.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#237 Мнение от Тайко » съб сеп 26, 2020 11:49 am

Генерал от пехотата Стефан Нерезов

Генерал от пехотата Стефан Михайлов Нерезов e български военачалник, участвал в сраженията и в планирането на операциите на Македонския фронт по време на Първата световна война (1914-1918). Роден е на 12 ноември 1867 г. в Севлиево. Участва в Сръбско-българската война (1885) като доброволец в Ученическия легион. Сражава се в боевете при Сливница (5-7 ноември 1885 г.) и Драгоман (10 ноември 1885 г.). Постъпва на военна служба на 16 януари 1887 г. Завършва Военното училище с Х-ти випуск. Произведен е в чин подпоручик на 7 ноември 1888 г. Зачислен е като младши офицер в 4-ти артилерийски полк в София. Произведен е в чин поручик на 7 януари 1892 г. През 1896 г. завършва Генералщабната академия в Торино (Scuola di Applicazione e Istituto di Studi Militari dell' Esercito). Произведен е в чин капитан на 2 август 1897 г. Назначен е като младши адютант в щаба на 4-ти артилерийски полк. През 1897 г. е назначен за офицер за особени поръчки в Щаба на войската и е включен в състава на българската мисия на маневрите в Италия. Служи последователно като младши адютант в 3-та пехотна Балканска дивизия, старши адютант във 2-ра Бдинска бригада, инспектор във военното училище и в свитата на княз Фердинанд, командир на дружина в 1-ви пехотен Софийски полк и комендант на двореца. Произведен е в чин майор на 1 януари 1903 г. От 1 януари 1906 г. е началник на оперативна секция в Щаба на войската. Произведен е в чин подполковник на 31 декември 1906 г. От 1 юни 1909 г. до 10 септември 1910 г. е командир на 8-ми пехотен Приморски полк във Варна. Произведен е в чин полковник на 1 януари 1911 г. От 1 януари 1911 г. и по време на двете Балкански войни (1912-1913) служи като началник на Оперативното отделение и помощник началник-щаб на армията. От 30 март 1914 г. е командир на 2-ра Плевенска бригада (33-ти Свищовски и 34-ти Троянски пехотни полкове). Произведен е в чин генерал-майор на 2 август 1915 г. По време на Първата световна война (1914-1918) е началник на 9-та пехотна Плевенска дивизия през 1915 и 1916 г. Начело на дивизията превзема сръбската столица Ниш в двудневни сражения на 22 и 23 октомври 1915 г. От 1 до 10 ноември 1915 г. участва в разгрома на сръбската армия в боевете на Косово поле. На 25 ноември 1916 г. е назначен за командващ 3-та отделна армия. На 15 август 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. На 30 декември 1917 г. е назначен за началник на Моравската военно-инспекционна област. На 7 май 1918 г. е включен в състава на делегацията за сключването на Букурещкият мирен договор с капитулиралата Румъния. На 30 юли 1918 г. е назначен за командващ 1-ва армия на Вардарско-Дойранското направление. На 16 октомври 1918 г. е назначен за комендант на София и същевременно за началник на 1-ва военно-инспекционна област. От декември с.г. е инспектор на пехотата. От 2 ноември 1919 г. до 3 септември 1920 г. е назначен за началник-щаб на войската. Преминава в запаса на 3 септември 1920 г. и е произведен в чин генерал от пехотата.
Загива на 16 април 1925 г. - Велики Четвъртък по време на атентата извършен от комунистическите терористи в църквата "Св. Неделя" в София.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#238 Мнение от Тайко » нед сеп 27, 2020 4:05 pm

1340 години ОТ БИТКАТА ПРИ ОНГЪЛА!🇧🇬

Вписаната в посланието на Константин ІV до патриарх Георгий дата 19 септември хронологично влиза в световната 6173 г., по Антиохийското летоброене с индекс 5492 г. от С.С. Летоброенето е септемврийско, което означава период от 1.ІХ. 680 до 31.VІІІ.681 г., според Р. Хр.

Кога точно се е състояла битката при Онгъла, според съвременното летоброене – през 680 или 681 г?...

В началото на септември 680 г., Константин ІV е ангажиран с подготовката на VІ-вселенски събор. Това личи от последователността на събитията в историческите извори, т.е.: съвещанието на императора с папските пратеници в началото на септември 680 г.; последвалият манифест от 10 септември и посланието до патриарх Георгий.

Следователно, към датата на посланието (19.ІХ.680), Константин ІV е готов за провеждането на вселенския събор, но и събитията с нахлуването на българите не търпят отлагане. Наложителни са незабавни мерки за предотвратяване на опасността. Армията вече е съсредоточена в Тракия и императорът решава да нанесе изненадващ удар в средището на българите. Доводите за това произтичат най-вече от сведенията на Теофан, Никифор и Анастасий Библиотекар.

Те описват действията на ромеите като един последователен процес, между подготовката за похода и самия поход. Анастасий Библиотекар дори подчертава, че движението на ромеите е зашеметяващо: “Българите, като видели бързината на похода и огромната войска, загубили надежда за своето спасение

Аналогично е и пояснението на Патриарх Никифор, според което отстъплението на българите се дължи на неочакваната поява на ромеите . Сведенията на хронистите са в полза на предположението, че Константин ІV стартира военната кампания в края на септември 680 година. Той бърза да разгроми българите преди зимата, като по този начин осигури спокойното протичане на църковния вселенски събор. В полза на твърдението е и късното откриване на религиозния форум, осъществено едва на 7 ноември 680 г.

Въпросните 47 дни между датата на посланието до патриарха (19.ІХ.680) и откриването на събора, досега не са разглеждани като възможни за военния поход към Онгъла. Това е така, понеже всички събития около войната с българите, включително и мирният договор, е немислимо да се поставят в рамките на установения срок. Този месец и половина е достатъчен само за протичането на военната контраофанзива на ромеите. В подкрепа на твърдението са не само откъсите от произведенията на Анастасий Библиотекар и патриарх Никифор, където походът е определен като бърз и изненадващ.

Темповете на придвижване през Средновековието са посочени сравнително точно и от Прокопий Кесарийски, Ал-Мас`уди и Ибн Хаукал. Според „История на войните” от Прокопий Кесарийски от Византион (Константинопол) до устието на река Истър се пътува за 22 дни ]. Във „Вести за времената” от Ал-Мас`уди от столицата на ромеите до страната на бурджан (българите), са записани 15 дни път. Най-малко дни се посочват в „Книга за картините на земята” от Ибн Хаукал: „от Булгар до земята на гърците е около 10 дни”. Разликата между цифрите най-вероятно се дължи на избрания начин на придвижване: пеш, с каруца или върху кон. Също така от различните измервателни отсечки, а и от темпото на движение.

Видно е, че ромейската войска достига Делтата на Дунав за максимум 22 дни интензивен преход. Това, от своя страна, води до извода, че четирите дни обсада и последвалия разгром на ромеите край Онгъла трябва да се поставят в средата на октомври 680 година. По същото време императорът отпътува с кораб за Месемврия, за да се “лекува” и е напълно възможно да се добере до Константинопол преди 7 ноември за откриването на Шестия вселенски събор.

Мирният договор е сключен в края на юли–началото на август 681 г., преди споменаването на войната с България от презвитер Константин от Апамея.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#239 Мнение от Тайко » пон сеп 28, 2020 6:19 pm

Надписът на гърба на снимката: "Подполковник (генерал-майор) Владимир Стоянов като началник щаб (31 октомври 1917 - април 1919 год)" на 11-та пехотна Македонска дивизия."

Роден: 15(28).03.1879 в Русе.
Образование: Военното училище в София (1900). Генералщабната академия в Торино, Италия (1907-1911).
Военна служба:
1900 - 5-и пехотен полк;
1906 - 34-и пехотен полк;
1909-1911 - Военна академия в Торино, Италия;
1911-1912 - Командир на рота в 30-и пехотен полк;
1912-1913 - Началник-щаб на 1-а бригада на 8-а пехотна дивизия;
06.08.1913 - Офицер за порчъки в 2-а пехотна дивизия;
01.11.1913 - Офицер за порчъки в 6-а пехотна дивизия;
1915 - Старши адютант в щаба на 6-а пехотна дивизия;
06.05.1916 - Командир на дружина в 35-и пехотен полк;
08.09.1916 - Началник на разузнавателната секция в щаба на 3-а армия;
31.10.1917 - Началник-щаб на 11-а пехотна дивизия;
20.03.1920 - Командир на 7-ми пехотен полк;
1921 - Командир на 8-и пехотен полк;
1921 - Командир на 8-а пехотна дивизия;
1921 - Командир на Пловдивския първокласен гарнизон;
04.07.1923-01.06.1926 - Началник на Щаба на армията;
1926 - В запаса.
Офицерски звания:
01(14).01.1900 - Подпоручик;
02.08.1903 - Поручик;
01.01.1908 - Капитан;
18.05.1913 - Майор;
10.10.1916 - Подполковник;
01.04.1919 - Полковник;
12.09.1925 - Генерал-майор;
Умира: ?
Награди:
Орден "За храброст" 4-та степен, 1-ви и 2-ри клас;
Орден "Свети Александър: 5-та степен с мечове по средата, 4-та степен без мечове;
Орден "За военна заслуга" 3-та степен, 5-та степен.
Други биографични данни:
Участник в преврата на 09.06.1923 като член на Военния съюз.
Ранен при атентата в църквата „Св. Неделя” в София на 16 април 1925 г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#240 Мнение от Тайко » вт сеп 29, 2020 1:23 pm

На 29 септември 1918г. е подписано Солунското примирие между България и Антантата, с което страната ни излиза от Първата световна война. По силата на договора всички български военнослужещи намиращи се на запад от старопрестолната българска столица Скопие остават заложници. В плен попадат 3 наши дивизии с численост 100 000 войници и 14 полкови знамена. Френското командване издава заповед за предаването на всички знамена на пленените български войскови части, а наказанието за укриване на знаме се наказва със смърт.

Всички знамена до едно са спасени с риск за живота на офицери, подофицери и войници, които под заплахата от разстрел месеци в плен ги крият под дрехите, във възглавнците си, в тайници и хралупи и след бягства и нощни преходи успяват да върнат всички знамена непокътнати в България. Всеки един от десетките хиляди български войници е знаел къде е знамето на полка му, но нито един не го предава за по-добра храна, легло, пари, дори и след мъчения.

Знамето на 1-ви пехотен Софийски полк е спасено от капитан Любен Кузупов и поручиците Златев и Петков, организирали бягство от заложническия лагер и отнесли полковата светиня в разположението на частта в София.

Командирът на врачанци полк. Иван Башавлиев, строява полка и заявява, че няма по-голямо безчестие за войника от това да се предаде свещеното знаме на врага. След което, заповядва на командирът на 12-та рота, запасен поручик Ангел Янчев от гр. Враца, който е и знаменосец на полка да изгори знамето. Поручикът вместо знамето изгаря неговата калъфка, скрива истината, а полковата светиня препасва около кръста си. Така, с риск за живота си, пази знамето в продължение на 9 месеца.

Интересна е съдбата на 27-ми пехотен Чепински полк. Организира се група от войници, които с ясното съзнание, че ако бъдат заловени ще бъдат разстреляни, връща знамето в родината. На 24 май 1919 г. войниците от полка все още са заложници на французите. Младите войници, попълващи редиците на полка в Чепино (Велинград), полагат своята тържествена клетва под спасеното бойно знаме.

15-ти пехотен Ломски полк - В. Шишков организира спасяването на знамето. През нощта на 3 срещу 4 октомври 1918г. той, заедно с подполковник Христо Младенов скриват знамето в сандъче и го заравят. За да заблудят французите изгарят калъфа, в който обаче няма знаме. На 4 октомври 1918г. полкът се предава на французите в гр. Скопие. Взема се решение укриването на знамето да се извърши от капитан Петко Капитанов, поручик Страхил Митев и фелдфебел Доно Велков. На 6 февруари 1919г. го предават на полковник Йосиф Петров, който, използвайки факта, че е свръзка при Френското главно командване в Солун, успява да го предаде на началник щаба на 10-та дивизия в гр. Гюмюрджина полк. Вълков. Той го връща в министерството на Войната.

52-и пехотен Моравски полк – командирът - полковник Стефан Соларов заповядва да се спаси знамето. Поручик Цветко Митков заедно с подофицер Цено Лозанов и девет войници тръгват в полунощ на 3 октомври 1918г. към България заедно със знамето. Пристигат на 10 октомври 1918г. в гр. Враца.

Знамето на 25 пех. Драгомански полк е спасено от кап. Веселинов, командир на нестроевата рота, ст. подофицер Паунов и трима войници. Те скриват знамето в куртката на энаменосеца, металните части в торба и през Смедерево, Лом, София спасяват светинята на полка. Предадени са и 173000 лв. от полковата каса.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори