Българска бойна слава.

[Тайко]

Значка на първата националистическа организация въ Царство България - Български народенъ съюзъ "Кубратъ".

Българскиятъ народенъ съюзъ е създаденъ прѣзъ 1913 г., но слѣдъ прѣкѫсване по врѣме на войнитѣ започва по-активна дѣйность прѣзъ 1922 г. Основанъ е отъ група бивши офицѣри, начело съ дългогодишния водачъ на организацията генералъ Борисъ Сирмановъ, включваща още генералъ Владимиръ Вазовъ (героятъ отъ Дойранъ) и генералъ Георги Тодоровъ.

Организацията сѫществува въ конспирация до 9 юни 1923 г. Членове набира измежду запаснитѣ офицѣри, „партиитѣ на реда“, македонскитѣ срѣди. Организацията има два типа членове - сѫщински и спомагателни членове. Сѫщинскитѣ могатъ да бѫдатъ само българи, а спомагателни (или приятели на организацията) може да бѫде „всѣки български гражданинъ безъ разлика на вѣра и народность“.

Активно участва въ потушаването на комунистическиятъ метежъ въ септември 1923 г. Съюзъ „Кубратъ” е единъ отъ основателитѣ на учредения на 28 мартъ 1930 г. въ София „Фронтъ противъ комунизма” въ който членуватъ и Съюза на Запаснитѣ Офицѣри, Съюза на Запаснитѣ Подофицѣри, Съюзъ „Сливница”, Дружество „Юнакъ” и Съюзъ “Българска Родна Защита”. Организацията е елитарна и нe става масова.

БНСК „Кубратъ” е първата националистическа организация сформирана слѣдъ войната, нейното значение и приносъ за Българския национализъмъ сѫ безспорно високи.

[Тайко]

На днешната дата почива Димитър Маджаров – славният войвода и спасител на българите от Тракия и Македония. Наричан от сподвижниците си Маришки, той е една от емблемите на национално-освободителните борби на нашия народ. Роден в село Мерхамли (днес Пеплос, Гърция), Софлийско, Маджаров влиза във ВМОРО, където основно се занимава с набиране на оръжие. По време на Илинденско-Преображенското въстание става четник в Малкотърновско и Лозенградско. През 1907 година вече е част от агитационната чета на Стамат Икономов в Малкотърновско.
При избухването на Балканската война в 1912 година става доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи във 2-ра рота на Лозенградската партизанска дружина на Михаил Герджиков.
През есента на 1913 година, когато се оттеглят българските войски, застава начело на чета, която заедно с четата на Руси Славов, защитава българското население в Дедеагачко и Гюмюрджинско. През септември двете чети разбиват турски конвои между Дедеагач и Фере и спасяват повече от 12 000 български бежанци. В тази спасителна акция много от тях намират смъртта си, а спомените разказват, че река Арда е текла мътна и кървава за ужас пред очите на очевидците.
След края на Първата световна война войводата, заедно с Георги Калоянов и Петър Чапкънов сформират първата чета на ВТРО за действие в Западна Тракия и Родопския край.
Димитър Маджаров умира на 25 ноември 1949 г. в град Кърджали. До гроба му днес се издига бяла мура - в памет на легендарния войвода.

[Тайко]

На тази дата през 1933г. почива Марко Симеонов, български революционер, дебърски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Роден е през 1866 година в дебърското село Галичник, тогава в Османската империя. Остава без образование, присъединява се към ВМОРО през 1893 година и действа като куриер. През Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета в Дебърско. Между 1904-1906 година е легален работник и куриер в родния си край, а между 1906-1910 година в Ениджевардарско, Солунско и Воденско, където активно подпомага Апостол войвода и Ичко Димитров.
През Балканската война е доброволец в Нестроевата рота на I дебърска дружина от Македоно-одринското опълчение заедно със сина си Стоян Марков Плешка. Става активен член на Илинденската организация.






100 години от Ньойския договор

Листовка „Ньойи – Голгота на българския народ” на Централния акционен комитет за борба против Ньойския договор с географска карта и сведения за избити и прогонени хора, затворени черкви и училища. ноем. 1931 г.
Под сръбска власт
Македония: избити десетки хиляди, затворени черкви 761, изгонени владици 6, свещеници 833, затворени училища 641 с 37 000 ученици, прогонени 1013 български учители.
Западните покрайнини: избити 265 души, затворени черкви 45, изгонени свещеници 42, учители 229, ученици 8892.

Под румънска власт
Добруджа: избити 200, затворени черкви 66, изгонени свщеници 76, затворени училища 276 с 21 951 ученици, прогонени 284 учители.

Под гръцка власт
Южна Македония и западна Тракия: затворени училища 172 с 11 660 ученици, прогонени 294 учители, затворени черкви 337 и прогонени 238 свещеници, 200 000 "доброволно" изселени.

Под турска власт
Източна Тракия: затворени училища 161 с 8353 ученици, прогонени 250 учители, затворени 190 черкви.

[Тайко]

Дългъ и Честь

Карта на ограбена България слѣдъ края на Първата свѣтовна война съ откѫснатитѣ отъ нея земи и основнитѣ потоци български бежанци отъ тѣхъ.

Картата е издадена отъ националистическата организация Всѣбългарскиятъ съюзъ "Отецъ Паисий", чийто дѣйци сѫ истински родолюбци.

Слѣдъ 9.09.1944 г., въ условията на чужда окупация на България отъ Червената армия и натрапенъ комунизъмъ, сѫ прѣслѣдвани, сѫдени и убивани, а организацията имъ забранена.





Въ деня на подписването на унизителния за България Ньойски диктатъ на 27 ноември 1919 г., въ църквата "Свѣта Недѣля" въ София е отслужена панихида за загиналитѣ по бойнитѣ полета прѣзъ Първата свѣтовна война. Слѣдъ това въ присѫстващитѣ възниква идея да направятъ шествие изъ града.

"При народния поетъ, при Иванъ Вазовъ!"- прокънтява гласъ и надъ 2000 души се отправятъ къмъ Вазовия домъ, начело съ военната духова музика, която свири "Съюзници-разбойници". Огромно множество съ черни хоругви и плакати организира траурно шествие и тръгва неутешимо по улицитѣ на столицата.

Начело бавно пристѫпватъ видни професори отъ университета, извѣстни интелѣктуалци, духовници отъ Светия синодъ. Покрусенитѣ хора подминали Двореца и се отправили къмъ улица „Раковска”, кѫдѣто се намирало Министерството на външнитѣ работи.

Чиновницитѣ излѣзли на балконитѣ и се подготвили да произнесатъ прочувствени рѣчи за поруганата сѫдба и излъганитѣ надежди на българския народъ. Но виждатъ само гърбовѣтѣ на тълпата.

Народътъ поискалъ да чуе “своя гласъ и съвѣсть”- народния поетъ Иванъ Вазовъ. Затова загърбилъ правителственитѣ чиновници и отправилъ взоръ на надежда къмъ балкона на кѫщата на дѣдо Вазовъ и заскандиралъ неговото име. Въ този моментъ той се намиралъ съ своя приятель, проф. Иванъ Шишмановъ въ отсрещния „Юнионъ клубъ”.

Когато чулъ апела, отправенъ къмъ него отъ множеството, Вазовъ се появилъ на ѫгловия прозорецъ. Вдигналъ рѫка и далъ знакъ, че иска да говори.

Настѫпила гробна тишина. И станало нѣщо вълнуващо. Вазовъ съ мѫка произнесълъ нѣколко фрази, борейки се съ обзелото го вълнение: „Благодаря ви, добри българи за овацията, която ми правитѣ. Съ бодъръ духъ трѣбва да посрѣщнемъ ударитѣ на сѫдбата, безъ да се отчайваме, безъ да изпадаме въ униние. Да бѫдемъ всички убѣдени, че ще прѣвъзмогнемъ нѣщастието си и ще създадемъ наскоро една нова, единна и мощно духовна България! Не се отчайвайтѣ! Живъ е българскиятъ богъ!"

Опиталъ се да каже още нѣщо, за да утѣши народната горѣстъ, но буца засѣднала въ гърлото му и разперилъ рѫце, като простреляна птица. Уловилъ се за перваза на прозореца, свелъ глава и неудържимо заридалъ. Раменетѣ му се разтърсили въ силни конвулсии.

И множеството заплакало съ него. Послѣ коленичило на улицата и запѣло пѣсеньта му: "Покойници, вий въ други полкъ минахтѣ, дѣ нѣма отпускъ, ни зовъ за борба...".

отъ Стоянъ Николовъ





На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският договор между България и страните от Антантата, поставил край на участието на България в Първата световна война. Ние българите го наричаме още Ньойски диктат.

Подписан е от българска страна, под огромния натиск на Съглашението, от министър-председателя Александър Стамболийски на 27 ноември 1919 г. в кметството на парижкото предградие Ньой сюр Сен. Ратифициран е на 15 февруари 1920 г.

През лятото на 1919 г. парламентът изпраща българска делегация при Парижката конференция на страните, победили във войната. Първите държавни мъже на България пътуват 8 дни с влак за Париж без никакви удобства, като трябва да минат през Белград, пазени през цялото време от офицери и няколко батальона сенегалски войници. Пристигат в Париж на 27 юли и в продължение на 2 месеца не им е разрешено да излизат от хотел „Шато дьо Мадрид“ без специални разрешения, издавани със записване ден по-рано.

В началото на март започват заседанията на комисията, която се занимава с Добруджанския въпрос, с румъно-българската и българо-сръбската граница. В средата на април става известно, че на конференцията, на която ще се подпише предварителният договор, няма да бъдат поканени делегати от България, Австрия и Турция.

В началото на юни румънски, сръбски и гръцки делегати подготвят условията за мирния договор с България, за да ги предоставят на Съвета на четиримата. В София достигат слухове, че България ще загуби в полза на Гърция придобивките си от Балканската война. Става все по-ясно, че от българите ще бъдат отнети всички завоювани с цената на неизброими жертви земи. Нещо повече, под въпрос е дори опазването на старите, отпреди войната, граници на държавата. На 18 юни цар Борис III издава указ да се поправят разрушените стари погранични постове.

През лятото на 1919 г. Белград изпраща мемоар до френския премиер Жорж Клемансо, където се настоява цялата българо-югославска граница от река Дунав до Беласица да се премести от 20 до 70 км навътре в територията на България, с отнемане на над 13 000 кв. км площ (вкл. Видин, Кула, Белоградчик, Трън, Цариброд, Босилеград, Кюстендил, Струмица и Петрич) и население от половин милион българи, наречено от Белград „чисто сръбско“. Като допълнителни съображения са изтъкнати и стратегически мотиви за сигурност.

Гърция проявява претенции за Западна Тракия, въпреки че 6 години по-рано, през 1913 г. дотогава османската област е преотстъпена на България. През 1919 г. Атина решава да лиши София от беломорски излаз. Без значение остава българският довод, че липсва промяна в етническото положение на областта.

Разнообразното население на Балканите става основа за фалшифициране или преувеличаване числеността на дадена група. Възниква пазар за купуване на мнения на „независими“ чуждестранни представители от Западна Европа. От голямата цена за „независимо“ експертно мнение се възползват експерти от ниво политик, дипломат до интелектуалец, занимаващ се с история, етнология. Счита се че в този период започват фалшификации относно състава на населението в различните балкански региони.

Представителите на САЩ се противопоставят на такова отмъстително отношение към победените, опасявайки се, че то ще предизвика нова световна война, както и става през 1939 г. Президентът Удроу Уилсън настоява да се зачита прогласеният от него принцип за етническо самоопределение на териториите при следвоенното устройство, дори българска граница по линията Мидия – Родосто твърдо е подкрепена от САЩ, но Франция и Великобритания отхвърлят разумния подход на САЩ. В отговор на това президентът напуска конференцията и оставя само някои свои служители да участват в нея.

На 19 септември сутринта, в 10 часа и 25 минути, в министерството на външните работи на Франция Клемансо връчва официално на българската делегация условията за мир. В 25-дневен срок българската страна трябва да представи своите писмени възражения на Върховния съвет, който, след като ги разгледа, ще определи нов срок за окончателния общ договор на България.

Договорът е подписан на 27 ноември 1919 година от министър-председателя Александър Стамболийски от българска страна. След подписването, според някои медии, той счупва писалката заради тежките клаузи. Според други домакините му предложили да я вземе за спомен, но той отказал.

От страна на Антантата страни по договора са Съединените американски щати, Британската империя, Франция, Италия и Япония, посочени като основни сили, както и Белгия, Китай, Куба, Гърция, Хиджаз, Полша, Португалия, Румъния, Кралството на сърби, хървати и словенци, Сиам и Чехословакия.
Ньойският договор влиза в сила на 9 август 1920 година.

Според договора България трябва да предаде на Кралството на сърби, хървати и словенци Западните покрайнини – областите около Босилеград, Цариброд и Струмица, както и няколко села в Кулско с предимно влашко население. Антантата поема под управление Беломорска Тракия, която скоро след това е дадена на Гърция.

България няма право да притежава модерна военна техника, флот и авиация, а задължителната военна служба е отменена. Сухопътните сили и полицията не трябвало да надминават 33 000 души.

Репарациите, които България трябва да изплати на съюзниците според Ньойския договор, са в размер на 2,25 милиарда златни франка. Те трябва да се изплащат на шестмесечни вноски на Репарационната комисия, създадена с Версайския договор, която от своя страна ги преразпределя между съюзниците. Първото плащане трябва да бъде направено на 1 юли 1920 година, а последното – на 1 януари 1958 година. През първите две години лихвата върху репарациите е 2%, а през следващите години – 5%. В сумата на репарациите са включени и евентуални финансови претенции към България от страна на нейните съюзници. Създадена е възможност Репарационната комисия да отлага или намалява плащанията, в зависимост от възможностите на България.

Освен паричните репарации България трябва да компенсира съседните страни и с известно количество добитък.

В допълнение, ако Междусъюзническата контролна комисия прецени, че това няма да бъде сериозна пречка за стопанския живот в страната, България трябва да доставя на Кралството на сърби, хървати и словенци по 50 хиляди тона въглища в продължение на 5 години, като компенсация за щети, нанесени на сръбските каменовъглени мини.

България трябва да сведе войската си до 20 хил. души, жандармерията – на 10 хил., пограничната стража – на 3 хил. души, без право на тежко въоръжение. Редовната наборна войска се замества с платена наемна.

Установената с Ньойския договор сума на репарациите от 2,25 милиарда златни франка е огромна за възможностите на българската икономика и държавен бюджет. Тя представлява 22 % от цялото национално богатство по оценки за 1911 година, като по този показател репарациите са по-тежки от наложените на Германия с Версайския договор. Вноските по тяхното изплащане възлизат на 55 % от целия държавен бюджет по това време. Невъзможността за изплащане на репарациите е известна още при сключването на Ньойския договор, поради което той предвижда тяхната бъдеща преоценка.

От отделените земи в следващите 3 години в България пристигат над 100 хил. бежанци. Над 600 000 българи остават отвъд граница.

[Тайко]

Английският изследовател, Арнолд Тойнби пише в 12-томното си издание за историята на народите, че „… В СВЕТА Е ИМАЛО 21 ЦИВИЛИЗАЦИИ. ЕДНА ОТ ТЯХ Е БЪЛГАРСКАТА. РАЗШИРЯВАЛА ГРАНИЦИТЕ СИ ПОСРЕДСТВОМ СВОЕТО СИЛНО КУЛТУРНО ВЛИЯНИЕ. Простирала се е от Белград до Крим и от Карпатите до Бяло Море, наричано в древността Тракийско.

“

***

Известният английски историк проф. Норман Дейвис казва: „БЪЛГАРИТЕ СА В ЯДРОТО НА ЕВРОПЕЙСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ“ С много факти, той доказва, че България е най-старата нация на Стария континент. Нещо повече, според него, когато България е била държава, Европа е „ходела права под масата“.

***

Президентите на Франция за българите: Шарл де Гол: „БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА Е ЛЮЛКАТА НА ЕВРОПЕЙСКАТА КУЛТУРА И ЦИВИЛИЗАЦИЯ” 1962 г. Франсоа Митеран : “БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД Е ЕДИН ОТ СЪЗДАТЕЛИТЕ НА ЦИВИЛИЗАЦИЯТА НА НАШАТА ПЛАНЕТА.”

***

Италианският президент Карло Чампи в словото си при откриването на зимната олимпиада в Торино през 2006 г каза: „БЪЛГАРИТЕ СА ЕДНИ ОТ ПЪРВИТЕ ТВОРЦИ НА НАШАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ“.

***

Руския академик Дмитрий Лихачов:“…И чуждите завоеватели не можаха да победят тази ДЪРЖАВА НА ДУХА, защото в защита на българския народ в плътен строй стояха българският език, писменост и култура!… Българската държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския“. „…вие сте най-древната от съществуващите днес културни нации и то не само в Европа, но и в света. Миналото погълна античността, древния Рим, Гърция и т.н., но България остана като жива отломка от древната европейска култура, най-древната …отломка. И затова трябва да я съхраним, та днешна България да не бъде само последна отломка от миналото, но и първата от бъдещето – първата култура, която ще прекрачи в третото хилядолетие и ще понесе културата към бъдещето…“

***

„Една от историческите заслуги на българите е тази, че задържаха успешно няколко века турците далече от сърцето на Европа. Те платиха прескъпо с кръвта си, с вярата си, свободата си и упадъка на брилянтната им култура по онова време“ – Проф. Санте Грачоти, Италия

***

„Цар Симеон бе Карл Велики за България, но по-образован от нашия Карл Велики и много по-щастлив от него, защото положи основите на една национална литература.“ – Френският историк Алфред Рамбо



***

“Българите бяха оня народ,който допринесе най-много за организиране и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Европа. Прабългарите са организирали българо-славянските племена в една нация, в която българският дух и култура са останали подкваса за вечни времена”. Проф. Геза Фехер – византолог, изследвал също историята на древните българи и маджари, както и историческите връзки между тях. Негово дело са трудовете – „Военното дело на прабългарите” и „Облеклото и оръжието на старата българска войска”

***

„Украинците, а също така и белорусите, и руснаците, всички си спомняме, че писмеността, културата ни и православната християнска вяра произхождат от България. Искам да припомня и факта, че двамата първи украински патриарси са етнически българи – Григорий Цамблак и Киприан“. Вячеслав Похвалски – посланик на Украйна в България.

***

Византийски Тропарх от 999 година: „Те, българите, някога бяха най-справедливия от всички народи и от всичко на света почитаха най-много тези добродетели и сами достигаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно“.

***

Академик Омелян Прицак (специалист по средновековна история) от Университета „Харвард“, пред една световна аудитория е заявил следното, което ни кара да се чувстваме горди, че сме българи: „В СРАВНЕНИЕ С ПОТОМЪКА НА АТИЛА – ЦАР СИМЕОН I, ВИЗАНТИЙСКИЯТ ИМПЕРАТОР Е ИЗГЛЕЖДАЛ КАТО ПАРВЕНЮ“!

***

„Това е народът (българите), който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези”. Магнус Феликс Енодий – „Похвално слово за крал Теодорих” (6 в.).

***

„Земята Ще се отвори (ще излезе тракийското злато) и ще се открие кои са в същност българите. Българите не са чергари, а откъдето са минали са оставили държава и бел град (белокаменни градове). Българското писмо е едно от най-старите на планетата”.

[Тайко]

135 години от спирането на победния български марш на сръбска територия в Сръбско-българската война от Австро-Унгария.
След убедителната българска победа при Пирот, Сръбската армия е изправена пред пълен разгром.
На 28 ноември австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Кевенхюлер, пристига в Главната квартира на българската армия в Пирот и настоява пред българския княз Александър I Батенберг да се прекрати по-нататъшно настъпление. Кевенхюлер заплашва с намесата на австро-унгарските войски в конфликта и с евентуална руска намеса. Българският владетел е принуден да приеме, въпреки , че капитаните му казват, че не само Ниш, но и Белград може да бъде превзет в близките няколко дни.
Ще ни отнемат победата, княже!
Това предупреждение на нашите капитани към Батенберг в края на войната се оказва пророческо.
Това е война , в която победителят не печели никакви териториални придобивки, репарации и контрибуции. Единствената полза е безусловното признаване на Съединението от страна на съседните държави и на Великите сили.
Слава и чест на победителите!

[Тайко]

Денонсиране на Ньойския договоръ

На 23 юли 1940 г., слѣдъ като неочаквано за Третия Райхъ и Царство България Мусолини започва Балканска кампания, по покана на Адолфъ Х. генералъ Никола Жековъ (главнокомандващъ Българската армия прѣзъ Първата свѣтовна война) посѣщава Западния фронтъ отъ Първата и Втората свѣтовна война.

Сѫщия день Жековъ е официално приетъ отъ военния комендантъ прѣдъ кметството на Ньой, и прѣдъ построената специално за цѣльта на посѣщението почетна войскова часть е издигнато българското знаме, а въ залата въ която е извършено унижението на България, командващиятъ Българската армия въ прѣдходната свѣтовна война се разписва въ Златната книга на общината. Съ този вѫншно манифестиранъ актъ, започва реабилитацията на българската войнска честь слѣдъ поражението отъ 1918 г. съ сключването на Солунското примирие на Солунския фронтъ.

На 7 юли 1940 г., слѣдъ като на западъ е установенъ новъ редъ, стариятъ български царь Фердинандъ I пише на фюрера:

„ ... Поради това азъ моля въ името на падналитѣ прѣзъ свѣтовната война подъ мое командване храбри български войници, и отъ името на моя тогава така тежко пострадалъ български народъ, който гледа на мене като на единствения виновникъ за тогавашната катастрофа и нейнитѣ по-нататъшни послѣдствия, да бѫде поправена неправдата, нанесена на България отъ Антантата. “

На писмото на Фердинандъ, Х. отговаря сдържано:

„ ... По отношение на останалото съдържание на двѣтѣ писма ... ще кажа, че съмъ хранилъ винаги голѣми симпатии къмъ българскитѣ прѣтенции за ревизия. Може би не е далечъ врѣмето, когато тѣ ще намѣрятъ своето осѫществяване ...

Ето какво разказва за случката самиятъ генералъ Жековъ:

„Ще ви кажа само онова, което е отъ най-голѣмъ интересъ и за васъ, което бѣше отъ голѣмъ интересъ и за мене, което силно ме развълнува и зарадва. То е, че германцитѣ туриха въ моята програма да отида непремѣнно и въ Ньойи. И германцитѣ не само съ готовность възприеха това мое желание да отида въ Ньойи, но подготвиха и едно, макаръ и скромно, тържество, което ме трогваше до сълзи. Сами германцитѣ вземаха мѣрки да се издигне българското знаме надъ общината въ Ньойи, наредъ съ германското. Въ деня когато тръгнахъ отъ Парижъ за Ньойи – Ньойи сѫщо е въ парижката область, но то е едно прѣдградие, отдалечено отъ центъра на Парижъ – бѣхъ придруженъ отъ помощникъ-коменданта на Парижъ, генералъ отъ пехотата Призенъ. Пѫтьомъ къмъ Ньойи мислѣхъ за много работи. Тогава си спомнихъ какъ бѣше приета нашата дѣлегация при прѣговоритѣ за миръ. Мислихъ за думитѣ на Клемансо. Мислихъ и за всичко друго, което гнетеше моята душа. Всичко това го прѣживявахъ като единъ спомѣнъ, който вече ще намѣри удовлетворение въ прѣдстоящитѣ моменти.

Генералътъ, който ме придружаваше, като че ли отгада моята мисъль и ми каза:

- Екселенцъ! Чака ви приятна изненада!

Стигаме на площада прѣдъ общината въ Ньойи. Бѣхъ посрѣщнатъ отъ почетна рота. Музиката засвири „Шуми Марица“, а въ това врѣме българското знаме се издигна надъ Ньойиската община.

Трогателенъ моментъ! Въ този мигъ азъ се почувствахъ щастливъ както никога отъ Свѣтовната война насамъ. Изпитахъ …… чувство на благодарность къмъ всички онѣзи добродѣтели, които ние проявихме на бойнитѣ полета, които и сега се признаватъ отъ нашитѣ тогавашни съюзници и за тия наши добродѣтели сега се отдава дължимата честь въ лицето на тогавашния главнокомандващъ.

Слѣдъ това, разбира се, приехъ почетната рота съ надлежния цѣремониалъ - знаетѣ какъ става това. Слѣдъ това генералътъ ме покани да се кача горѣ, въ залата на кметството на Ньойи, за да ми прѣдаде единъ малъкъ подарѫкъ. Чели сте вече въ вѣстницитѣ за това нѣщо, макаръ и бѣгло. Той ми прѣдаде златната книга на общината Ньойи. Въ нея сѫ се разписвали всички, които сѫ посѣщавали тая община. Най-накрая, на послѣдната отъ всички изписани страници на тая книга, бѣше написано на нѣмски езикъ, че Ньойискиятъ договоръ, съ който България бѣ обвързана слѣдъ Свѣтовната война, е вече мъртъвъ, че това остава вече единъ мраченъ спомѣнъ за историята на България и т.н. Генералътъ ми каза:

- „Тая книга става вече притежание на вашия музей“.

Азъ подписахъ послѣденъ тая книга. Това ме развълнува извънредно много. И всѣки българинъ, разбира се, би билъ развълнуванъ като мене. Приехъ тая книга съ чувство на благодарность. Послѣ, когато излѣзохъ вънъ, прѣдъ ротата и прѣдъ публиката, казахъ нѣколко думи и въ знакъ на благодарность прѣгърнахъ и цѣлунахъ генерала отъ страна на България и отъ страна на българското войнство.

[Тайко]

Дългъ и Честь: Иванъ Дипчевъ (1885 – 1954)

Иванъ Василѣвъ Дипчевъ е български офицеръ (генералъ-майоръ), комендантъ на София прѣзъ 1927 г.

Роденъ е на 8 януари 1885 гъ. въ Пловдивъ въ сѣмейството на Василъ Дипчевъ и Райна Дипчева (Райна Княгиня). Прѣзъ 1906 г. завършва съ 25-и випускъ Военното училище въ София, на 2 августъ е произведенъ въ чинъ подпоручикъ и зачисленъ въ 25-ти пехотенъ полкъ.

Участва въ тритѣ войни за национално обединение. Като младъ офицѣръ проявява храбрость при щурма на Чаталджанската позиция прѣзъ Балканската война. За доказанъ героизъмъ на бойното поле е награденъ съ 5 ордена за храбрость и медали за военни заслуги. Рискува живота си въ Балканската война въ единственъ по рода си дуелъ съ турски офицѣръ вмѣсто масово сражение, за да не гинатъ войницитѣ. Вече като генералъ става началникъ на канцѣлария на Военното министерство и се пенсионира прѣзъ 1936 г.

Слѣдъ 09.09.1944 г. кѫщата на Райна Княгиня, която тя строи като вдовица е отчуждена. Генералъ Дипчевъ прѣкарва години по концлагери и затвори. Прѣзъ 1954 г. комуниститѣ го изправятъ прѣдъ сѫдъ за измислени прѣстѫпления отпреди 30 години. Осѫденъ е на смърть, слѣдъ това присѫдата е променена на доживотенъ затворъ.

Генералъ-майоръ Иванъ Дипчевъ умира на 30 мартъ 1954 г. въ концлагера въ Ловечъ. Гробътъ му не се знае.

Поклонъ предъ героя!

[Тайко]

163 години от рождението на първо строителя на българската войска генерал Михаил Савов!

Капитан Михал Савов е един от първо строителите на Българската войска след Освобождението.

Герой от Сръбско-българската война от 1885г.

След Съединението на Княжество България и Източна Румелия от 6.09.1885г. капитан Михаил Савов взема участие в отразяването на сръбската агресия като командир на левия фланг в боевете при Сливница. Там проявява великолепни качества на военачалник, който се сражава твърдо срещу настъпващите превъзхождащи сили на противника цели три дни.

В първия ден на боя на 5.11.1885г. отразява атаките на цялата сръбската Дринска дивизия срещу укрепленията около селата Алдомировци и Братушково, с което печели време за пристигане на подкрепленията от Южна България. Притиснат от по-многочислен противник, отказва да изпълни заповедта на командира на Западния корпус да отстъпи и помага (7.11.1885г.) за разгрома на Моравската дивизия в боя при село Гургулят.След това капитан Михаил Савов участва и в боевете при овладяването на Пирот на 14-15.11.1885г.

За участието си в Сръбско-българската война капитан Михаил Савов е награден с орден ''За храброст'' III степен.

Това е обаче само началото на неговата дълга воена кариера, венец на която вече с чин генерал-лейтенант е длъжността му главнокомандващ

Действащата българска армия през Балканската война, 1912-1913г.
''За изключително големите му заслуги към страната ни при планирането и осъществяването на военните операции през Балканската война и за проявеното новаторство и военно майсторство“ на 20.12.2012 г. посмъртно генерал-лейтенант Михаил Савов е награден с най-високия български орден ''Стара планина“ I степен с мечове.

Поклон и Вечна слава на героя от Сръбско-българската война!

[Тайко]

На 2 декември 1848 година в Кишинев е роден ген. Стефан Любомски - български офицер.

През Руско-турската освободителна война е командир на рота в X- а опълченска дружина на Българското опълчение. След Освобождението, в периода 1880-1885 г. служи в Източнорумелийската милиция. Командир на VIII- а дружина в Ямболския гарнизон.

Влиза в конфликт с източнорумелийските власти, поради което на 4 септември 1885 г. е уволнен от милицията и екстрадиран от Източна Румелия. Продължава дейността си по подготовка на Съединението. Повишен е в звание подполковник и назначен за комендант на Пловдив. След Съединението е началник на Хасковския отряд от състава на Източния корпус.

По време на Сръбско-българската война е оставен в Южна България. По-късно командва III- а Пехотна бригада във Видин.