Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#541 Мнение от Тайко » чет окт 21, 2021 4:00 pm

Преди 109 години ген. Делов присъединява Кърджали към Майка България

На днешния ден през 1912 г. ген. Делов освобождава Кърджали от турско робство и присъединява Източните Родопи към Майка България. Това е едно от най-величавите исторически събития в най-новата ни история, защото освобождението на този край е изцяло българско и народно дело.

Освобождението на Кърджали съвпада исторически с обявяването на Балканската война през 1912 година. Само за три дни градът е превзет от Хасковския отряд, воден от генерал Васил Делов. Войниците му осигуряват тила на 2-ра Българска армия при Одрин. В Кърджали наричат генерала – освободителят.
Настъплението на българите в този край започва на 18 октомври, когато отрядът на Делов тръгва през границата в четири колони – две главни и две за странично прикритие. Ден по-късно те разбиват османските войски при Кованлък (днес Пчеларово) и Гьоклемезлер (Стремци) и се насочват към Кърджали. Корпусът на Явер паша (който наброява почти 24 000 човека) започва да отстъпва от града в безпорядък. С напредването си към Гюмюрджина Хасковският отряд застрашава комуникациите между османските сили в Тракия и Македония. Затова османското главно командване нарежда на Явер паша да контраатакува, преди българите да са достигнали Кърджали. За да изпълни заповедта, той разполага с 9 табора пехота и 8 оръдия, оставен без подкрепление.
В неведение за силите и намеренията на противника, българското главно командване (Щабът на Действащата армия, генерал Иван Фичев) нарежда на 19 октомври на генерал Иванов да спре настъплението на Хасковския отряд като твърде рисковано. Командващият 2-ра армия обаче не отменя заповедта си за превземане на Кърджали и дава на Делов свобода за действие. Хасковският отряд продължава настъплението си и на 20 октомври. Забавен от проливните дъждове и ръчното пренасяне на артилерията, той все пак успява да достигне височините северно от Кърджали преди османците да успеят да се реорганизират.
Рано сутринта на 21 октомври (8 октомври стар стил) Явер паша пресреща българите на подстъпите към града. Благодарение на пълното превъзходство на артилерията си и с удари „на нож“ войските от Хасковския отряд преодоляват османската отбрана и предотвратяват опита да бъдат обходени от запад. Застрашени сами от обход от същата посока, османците отстъпват за втори път през Арда, изоставяйки голямо количество боеприпаси и снаряжение. Към 16 ч. българските войски влизат в Кърджали.
В резултат на тази славна победа по време на Балканската война Кърджали и Източните Родопи са освободени от вековното робство и стават част от независимата българска държава
Генерал- майор Васил Делов, освободителят на Кърджали е роден на 25 декември 1861 г. в град Котел. Семейството по бащина линия е от рода на Георги Раковски. Майката е сестра на Гаврил Кръстевич. Начално образование получава в родният си град. Завършва Априловската гимназия (Габрово).
По време на Руско-турската война (1877-1878) е в град Тулча. Тук се подготвя за следване в Русия при Сава Доброплодни. Овладява френски , немски и руски език. Секретар на Тулчанското общинско управление (1878).
През 1879 г. завършва с първия випуск на Военното училище в София. Действителна военна служба започва в 20-та пеша Варненска дружина (1879). Включва се активно в строителството на Българската армия. Издава „Редовите войници в пехотата“, която е първото ръководство за обучение в Българската армия. Последват „Ръководство за подофицери при изучаване на разсипния строй“, „Окопи за пехота с рисунки“, „Ръководство за офицери при обучението по фехтовка“, „Таблица за бой с нож с рисунки“, „За дисциплинарните наказания и гимнастиката“. Награден е с Орден „За заслуга“.
През Сръбско-българската война (1885) е командир на 2-ра дружина от 8-ми пехотен Приморски полк. Отличава се в боевете при Пирот, Нешков връх, Цариброд и Драгоман. Награден е с Орден „За храброст“ IV степен.
След войната е командир на 22-и пехотен Тракийски полк (1892), 9-и пехотен Пловдивски полк (1893). Полковник от 1896 г. Служи във Видинския гарнизон като командир 3- и пехотен Бдински полк. Командир на 2-а бригада от 6 и 2-а Пехотна дивизия (1901-1912).
През Балканската война (1912-1913) е началник на Хасковския отряд. Българското командване възлага освобождението на Кърджали и кълджалийско именно на Хасковския отряд. На 8-ми октомври Хасковският отряд превзема Кърджали и изтласква войските на Явер паша на юг от Арда, към Мастанли. Тези действия са от огромно значение за българската армия, защото Явер паша с войските си е имал за задача да завземе Хасково и гара Раковскида прекъсне съобщенията по ж.п. линията Пловдив- Търново- Сеймен, Харманли, Хебиочево и Одрин и да попречи на българската войска, настъпваща към Одринската крепост. Едва, когато с дивизията си Делов превзема Кърджали на 8/21 октомври и освобождава град Родосто (дн.Текирдаа в Турция) на северния бряг на Мраморно море на 23- ти октомври 1912 г., го произвеждат в чин "генерал- майор".
Назначен е за началник на 11-та пехотна Сборна дивизия. През март 1913, като началник на Южния отдел на Източния сектор участва в обсадата и щурма на Одринската крепост. Повишен е във военно звание генерал-майор.
През Междусъюзническата война командва 11-та Пехотна дивизия, а по време на Кресненското сражение е командир на Западнородопския отряд.
По време на Първата световна война е генерал за поръчки в Министерството на войната и началник на Втора дивизионна област (1918). Излиза в оставка през 1919 г. Установява се със семейството си в Пловдив.
През годините на вярна служба на Отечеството, Генерал- майор Делов е награден с орден „За храброст“ III и IV степен, 2-ри клас, орден „Свети Александър“ III степен с мечове, IV и V степен, орден „За военна заслуга“ III и IV степен, орден „За заслуга“. Награден е с бронзов и сребърен медали от Германския червен кръст.



На 21 октомври 1912г., по време на Балканската война, Струмица е освободена от турско робство от части на 26 пехотен полк на Седма рилска дивизия и до 1919г. влиза в границите на Царство България.
При избухването на войната сто тридесет и шест души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Струмица става окръжен център с управител Владимир Караманов, а Христо Попкоцев е назначен за началник на Струмишка околия.
Стру̀мица (понякога в по-старата литература Струмница, на македонска литературна норма: Струмица, на гръцки: Στρώμνιτσα, Стромница, на турски: Usturumca, Устурумджа, както и Струмджа и Егри-су) е град в Република Македония, общински център на Община Струмица (25 селища).
След заселването на славяните на Балканския полуостров градът получава настоящето си име. В IX век Струмица влиза в пределите на Първата българска държава и е център на комитат. След битката при Беласица в 1014 година градът попада под византийска власт.
След 1019 година Струмица е многократно споменавана, като една от основните митрополитски епархии на Охридската архиепископия. През XI—XII в. градът e описан като богат с обработени полета, лозя и градини.
В 1334 година сръбският владетел Стефан Душан превзема Струмица заедно с Прилеп и Охрид.
Струмица пада под османска власт след 1395 година. Градът и неговата околност са включени в състава на Кюстендилския санджак, като самостоятелна кааза. Според османски данъчен дефтер от 1519 година в града живеят 2780 жители, от които 1450 християни и 1330 мюсюлмани.
В средата на XVII век през Струмица минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че е оживен и благоустроен град, средище на каза. Има 2400 покрити с керемиди, едноетажни и двуетажни красиви каменни къщи, разположени терасовидно. Крепостта му в миналото е била мъчнопревземаема, но вече е изоставена.
През Възраждането Струмица от типично турско-мюсюлмански град постепенно се побългарява.
В 1845 година руският славист Виктор Григорович на път от Радовиш за Петрич посещава града и пише в „Очерк путешествия по Европейской Турции“:
„Струмица, чийто управник Касим-бег е доста приветлив, е построена в подножието и склоновете на една планина. Градът е престолен на тивериополския митрополит и има гръцко училище и древна крепост. Тук ме доведоха някои сведения за миналото на града. Без да броим важността му в историята на българските и сръбските войни, в църковно отношение той е забележителен със светите Тивериуполски мъченици и с временното пребивание в него на Свети Климента Славянски.“
В 1856 – 1857 година Панайотис Арвантинос пише за Струмица:
„Струмица – град, който лежи в пределите на Македония, между Радовиш и Вардар, наричан някога Тивериопол, сега с население от 3000 души от български род с митрополит, някога епископ под Охридската архиепископия."
В Струмица се разгаря упорита борба за българско училище и българска църква. В края на 60-те години на XIX век в Струмица е формирана българска църковна община. През март 1870 година в града отваря врати новобългарско училище с учител йеродякон Агапий Войнов, което среща сериозна съпротива от местната гъркоманска партия, ръководена от Струмишката митрополия. Основна роля в това начинание играят местният свещеник Тодор Тилков и известните търговци от Велес Костадин Шулев и четиримата му братя, които морално и материално подкрепят учебното дело в града. Скоро училището е закрито, а учителите заточени – единият в Радовиш, другият в Тиквеш. След това са арестувани и членовете на общината, единият от които Константин Русев е задържан в солунски затвор. Двете църкви в града са опожарени и разрушени напълно, а екзархистите са обвинени от владиката, че са въстанали. Разследването показва, че се касае за клевета, но властите не позволяват на общината да разчисти останките от едната църква и да я изгради наново и шестима общинари са отново затворени в Солун. В 1870 година българската община отново прави постъпки за разрешение за строеж на църква, но то води до нови арести. В 1876 година в Струмица пак има арести на екзархисти, обвинени в противодържавна дейност.
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 година пише, че в Струмница (Stroumnitza) живеят 4000 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Струмица (Stroumniza) е посочена като град с 2 400 домакинства с 3 300 жители мюсюлмани и 2 120 българи.
През май 1878 година след Руско-турската война Ставруш Тимов и Константин Русев от името на Струмишката българска община подписват Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония, с който се иска присъединяване на Македония към новообразуващата се българска държава.
След войната мерките на солунските вилаетски власти за закриване на българските училища засягат и Струмица – съществуващото в Струмица българско училище е закрито лично от Струмишкия патриаршески митрополит. Председателят на българската община свещеник Константин, подкрепян парично от Екзархията, е принуден временно да напусне Струмица и да се настани в Солун, а в града остава само екзархийският свещеник Тома. Арестувани са някои от видните българи струмичани, между които Ставро Тимов, Божил Георгиев и Антон Поликар.
На 25 юни 1895 година д-р Христо Татарчев основава комитет на ВМОРО в Струмица. През 1900 година според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) градът наброява 10 160 жители, от които 6 200 българи християни, 3 100 турци, 700 евреи и 160 цигани. Бившето село Свети Петнадесет, станало по-късно квартал на Струмица, между 1896 – 1900 година преминава под върховенството на Българската екзархия.
През 1897 година със султански берат в града е учредена Струмишка българска митрополия, подведомствена на Българската екзархия с първи предстоятел митрополит Герасим. Но екзархийската партия в Струмица си остава по-слаба от гъркоманската. До началото на ΧΧ век в града няма българска църква, а духовните нужди на екзархийското население се поемат от един малък параклис. По този въпрос българският екзарх Йосиф I протестира пред Великия везир:
„ А в Струмица всички [са] българи, няма ни един асъл грък, а на екзархистите не дават черква да си направят...“
Това положение продължава до 1911 година, когато е завършен и осветен монументалният екзархийски катедрален храм „Свети Свети Кирил и Методий“.
Според статистиката на секретаря на Българската екзархия Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в 1905 година християнското население на Струмица се състои от 1 800 българи екзархисти, 4 400 българи патриаршисти гъркомани, 114 българи протестанти, 35 гърци и 18 власи. В града има 4 начални и 2 прогимназиални български училища и 1 начално и 1 прогимназиално гръцко.
Градът е освободен от османска власт на 21 октомври 1912 г. по време на Балканската война от части на 26 пехотен полк на Седма рилска дивизия и до 1919 г. влиза в границите на Царство България. При избухването на войната сто тридесет и шест души от града са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Струмица става окръжен център с управител Владимир Караманов, а Христо Попкоцев е назначен за началник на Струмишка околия.
По време на Междусъюзническата война през 1913 г. за кратко време Струмица е завзета от гръцката армия. Изгорени са казармите, правителствените здания, църквите, митрополията, двете български прогимназии, както и част от българските, турските и гъркоманските махали, а също и цялата чаршия.
След оттеглянето на гръцките части от града се изселват голям брой местни гъркомани, турци и евреи, които го опожаряват. По време на големия пожар през август 1913 г. изгарят повече от 1900 обществени сгради, къщи, дюкяни и кафенета. От същата година градът е център на Струмишки административен окръг. Турското население на града също в голямата си част се изселва и според Димитър Гаджанов в 1916 година в града живеят едва 150 турци.
През 1916 година града посещава професор Васил Златарски, като участник в научно-разузнавателната мисия в Македония и Поморавия, организирана от Щаба на действащата армия. В рапорта си до Началник щаба на действащата армия той пише:
„Градът, почти наполовина разрушен и опожарен от гърците и гъркоманите, които, напущайки в 1913 г. завинаги Струмица, изгорили къщите си и дори църквата, представляваше твърде жалко и грозно зрелище, макар и да завзема такова чудно географско положение. Там са настанени бежанци от Кукуш, а напоследък и от Дойран.“
След края на Първата световна война по силата на Ньойския договор от 1919 г. Струмица и Западните покрайнини са отнети от България и дадени от Антантата на Кралството на сърби, хървати и словенци, бъдещата Югославия.
По време на Втората световна война от 1941 до 1944 г. градът отново е включен в границите на България. Негов кмет по това време е Ильо Богоев. На 13 август 1951 година комунистическите власти извършват убийството на петима студенти от Струмица („Струмишката петорка“) в Дорломбос.
Асен Виденов
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#542 Мнение от Тайко » пет окт 22, 2021 11:36 am

На 22 октомври 1912г. по време на Балканската война започва Лозенграската операция.
Лозенградската операция е първото голямо сражение в Източна Тракия по време на Балканската война. Тя се провежда от 22 до 24 октомври (9 до 11 октомври стар стил) 1912 година, като Първа (командващ генерал-лейтенант Васил Кутинчев) и Трета българска армия (командващ генерал-лейтенант Радко Димитриев) настъпват срещу силите на османската Източна армия, концентрирани около Лозенград.
След като България обявява война на Османската империя на 18 октомври 1912г., тя придвижва своите Първа и Втора армия (командващ генерал-лейтенант Никола Иванов) към Одрин. В същото време Трета армия, чието присъствие в дълбочина в района на Ямбол изглежда остава неизвестно за османското командване, се придвижва бързо на юг, пресича границата и на 21 октомври изненадващо влиза в контакт с османските войски северно от Лозенград.
На 21 октомври османските сили се прегрупират и заемат отбранителни позиции на около 15 km северно от пътя Одрин-Лозенград. Те включват няколко подразделения на Източната армия. По линията Муратчалъ-Кайпа, северно от Одрин, са разположени Десета пехотна дивизия и Първа сборна дивизия, в района на Гечкинли-Селиолу - части на Четвърти корпус, Първи корпус и самостоятелните Конна дивизия и Измитска дивизия, а в участъка Ескиполос-Ериклер - части на Втори корпус и Трети корпус.
Интензивните сражения от Лозенградската операция започват на 22 октомври. В централния участък при Гечкинли и Селиолу Първа пехотна софийска дивизия (командващ генерал-майор Стефан Тошев), подпомогната от Конната дивизия и Четвърта пехотна преславска дивизия (командващ генерал-майор Климент Бояджиев), с тежък бой успява да отблъсне османските части, като разделя подразделенията, прикриващи Одрин от основните сили при Лозенград.
В западния участък при Муратчалъ-Кайпа Трета пехотна балканска дивизия (командващ генерал-майор Иван Сарафов) успява да блокира опита за османско настъпление. Това дава възможност на Четвърта дивизия да доразвие българското настъпление в централната зона, като отблъсне османските части от Ескиполос към Петра. В източния участък Пета пехотна дунавска дивизия (командващ генерал-майор Павел Христов) също настъпва с няколко километра на юг от Ериклер.
На втория ден от операцията частите на Трета българска армия продължават настъплението си към Лозенград, преодолявайки опитите за съпротива. Османското командване включва в боя резервната Седма низамска дивизия и за кратко спира настъплението. След влизането в сражението на български резервни части, Трета бригада на Пета дивизия и Втора бригада на пазената в резерв Шеста пехотна бдинска дивизия (командващ генерал-майор Православ Тенев), масирана българска атака ликвидира съпротивата на османските части, които отстъпват неорганизирано към Лозенград, изоставяйки земните укрепления около града. В западния участък османските части също се изтеглят към Одрин под натиска на Трета дивизия и Десета пехотна сборна дивизия (командващ генерал-майор Стою Брадистилов).
На 24 октомври сутринта Трета армия се подготвя за окончателното овладяване на Лозенград, но командването установява, че основните османски войски са се изтеглили от града. Към 11:30 българските части, водени от Радко Димитриев, влизат в Лозенград и са тържествено посрещнати от местното българско население.
Броят на жертвите в Лозенградската операция от османска страна се оценява на около 1000 убити и 1500 пленени. От българска страна само Трета армия губи 532 убити, а 1420 са ранени.
Освен психологическия ефект, който оказва първата българска победа в Източна Тракия, успехът на Лозенградската операция реализира и предварителните планове на българското командване. Основните османски сили са отблъснати на юг и откъснати от Одринската крепост, която вече може да бъде ефективно обсадена. В същото време няколкодневното забавяне на българските войски след превземането на Лозенград дава възможност на османското командване да организира разпръснатите си подразделения в нова отбранителна линия при Люлебургаз-Бунархисар. Тя също е преодоляна от българската армия в Люлебургазко-Бунархисарската операция, но с цената на тежки загуби.
Асен Виденов
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#543 Мнение от Тайко » съб окт 23, 2021 7:42 pm

🇧🇬❤️🇧🇬
На На 23 октомври 1915 година, с фронтална атака и боен вик "На нож!" Девета пехотна плевенска дивизия превзема град Ниш.В крепостта е заловено огромно количество военни трофеи - складове с храни, оръжие и муниции.
Същевременно хиляди дезертирали от сръбската армия войници се предават в плен, а останалите сръбски части се оттеглят зад Морава към Косово поле, в последен опит да спасят сръбската бойна чест.
Падането на Ниш има огромно психологическо въздействие върху българския национален и боен дух.Сръбското кралско семейство и министрите от кабинета на Пашич са принудени да изоставят военновременната си столица и да се оттеглят към Призрен, където малко по-късно българските войски ще нанесат най-тежкото поражение на сръбската армия, а техният крал позорно ще бяга през албанските планини, за да се спаси на остров Корфу, Гърция.
Така Сърбия ще прекрати съществуването си като държава.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#544 Мнение от Тайко » нед окт 24, 2021 5:45 pm

🇧🇬❤️🇧🇬
На 24 октомври 1916 г. сутринта, след като е овладяно село Кара Мурад, генерал Иван Колев насочва конницата напред към Бериш Тепе.В 10.30 ч.пристига заповед от фелдмаршал Макензен за настойчиво преследване на противника.На Западната група е възложено да превземе важното дунавско пристанище Черна вода.Източната група трябва да осигури флага на атакуващите.
Петнайсет минути след получаването на тази заповед разузнавателните разезди донасят за значителни маси неприятелски конници на север.Очевидно противникът се стреми да прикрие отстъплението си и да спре преследването именно с кавалерията си.Пред дивизията има склон на плато.Генерал Колев изпраща напред Четвърти конен полк и конната батарея на Векилски, яхва любимия си кон Пирин и в кариер пръв достига до платото.Пред очите му се разкрива внушителна гледка - цялата руска кавалерийска дивизия и бригада румънска кавалерия са на отсрещното плато, а по средата тече блатистата река Касъмча.Гора от кавалерийски пики се приближава към любимата му конна дивизия.Има само един мост, по който реката е проходима.
В такъв момент има две възможности - да приемеш битката или да бягаш.Генерал Колев избира първото и нарежда на конните полкове да минат моста и да се развърнат в боен ред.Самият той застава начело на конницата, вперил очи в неприятеля.По лицето му не трепва и мускул.Мечтата му е да увенчае успеха на дивизията с голям кавалерийски бой и това е дълго чаканата възможност да го направи.В това време ескадроните се източват по моста и започват постепенно да се строяват, картечарите заемат позиции и се подготвят за кървавата жътва.Стоманените мъже на конната дивизия се приготвят да посрещнат врага.
Руснаците са горе на платото и позицията им е много по-добра.Чува се звън на руски кавалерийски саби и гората от пики се люшва напред.Хиляди български саби са извадени от ножниците в очакване на атаката.В този крайно напрегнат момент Векилски открива унищожителен огън по сгъстените редици на руските ескадрони.Руският генерал нарежда на войските да обърнат конете, отстъплението е прикрито от 14 ескадрона.
Ординарецът на генерал Колев поручик Христо Кирилов Ботйов (племенник на Христо Ботев) в спомените си разказва:
"На отсрещният хребет маневрира руска конна дивизия.Десетки ескадрони като призраци се движат напред и назад.Устройват се.Готвят нещо.Не са малко: три пъти повече от нас...
Непроходим овраг.Над него шосеен мост - единственото място за преминаване.
Генерал Колев е там.Той иска, той тръгва да мине с дивизията, защото противникът е насреща му...И генералът иска да го прогони...
В миг конните батареи прелитат моста, заемат позиция и откриват огън.След тях картечни и конни ескадрони вихрено прегвърлят оврага...
И докато русите разберат какво става, генералът, с дивизията си, е отвъд оврага, готов не само да посрещне, но и да прогони врага...
Вечерта дивизията прекара в подножието на хребета, необезпокоявана от никого.Руската конна дивизия беше се оттеглила..."

Източник: "Непобедимата конница"
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#545 Мнение от Тайко » пон окт 25, 2021 6:59 pm

"Да се отстъпи?! Не! Никога! Аз няма да отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител! Не! Нито поглед назад! На току-що освободения роб робство не ще върна пак! Вярвам в несломимата мощ на моя полк! През трупа ми трябва да се мине, пък тогаз!”
Да поменем полк. Владимир Серафимов, чийто полк устоява три дни на атаките на превъзхождащите го османски части край Аламидере на 19, 20 и 21 октомври 1912 г. и запазва населените места в Родопите в границите на България! Поклон и вечна памет!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#546 Мнение от Тайко » нед окт 31, 2021 8:53 pm

Български офицери на разходка с автомобил в околностите на град Исакча в Северна Добруджа, 1917-1918г. 🇧🇬

Надпис на гърба ''Весели дни в околността на гр. Исакча''. Автомобилът вероятно е щабен и е на някои от частите и съединенията на 3-та българска армия. Особеното е, че на него е поставен и държавният герб на България.

Град Исакча е освободен на 24.12.1916г. от Сборната дивизия на генерал Тодор Кантарджиев при настъплението на 3-та българска армия в Северна Добруджа, започнало на 15.12.1916г. и довело до пълния разгром на руските войски там, нападнали България в това число с дивизиите си от Сибир.

На 05.01.1917г. последните вражески руски войски са разбити и изхвърлени зад река Дунав, с което цяла Добруджа е освободена, а България спасена от руска окупация унищожение. Основният принос за големите български победи са на 1-ва конна дивизия на генерал Иван Колев, Сборната дивизия на генерал Тодор Кантарджиев и 4-та Преславска дивизия на генерал Пантелей Киселов.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#547 Мнение от Тайко » вт ное 02, 2021 8:18 pm

Шест въпроса, които днешният ден налага...
2 ноември 1885 г. - Сърбия обявява война на България и напада Княжеството.
В същия ден сърбите атакуват Царибродските позиции, като при 7 кратно числено превъзходство принуждават българите да се оттеглят до Драгоман. Едновременно сръбски сили нахлуват в България и от юг, за да превземат Трън и Брезник и навлязат в Софийското поле. Тук българите отстъпват до село Врабча.
1. Кой насърчава Сърбия да започне тази война?
Две империи – Руската и Австро-Унгарската. Само ще припомним, че същите сили още веднага след Априлското въстание /1876 г./ в Райхщад ТАЙНО са се договорили да не се появи ГОЛЯМА и СИЛНА Българска държава. Това и става, след войната между Руската и Османската империя, българската земя е разпарчетосана на 6 части, като малкото Княжество България дори е ВАСАЛНО на омразния султан.
Когато българите обявяват Съединението на Княжеството с едно от парчетата, /Източна Румелия/, двете империи се обявяват срещу този акт и насъскват Сърбия ПОДЛО да нападне, като правят необходимото за да обезпечат победата на агресора:
- Руската империя отзовава всички свои висши офицерски кадри от младата българска армия.
- Австро-Унгарската империя публично декларира, че не възнамерява да се меси в конфликта, но има таен съюзнически договор със Сърбия и дарява паричен фонд за въоръжение на сръбската армия.
2. Как реагира България на тази агресия?
Българският княз Александър Батенберг, който е пренебрегнал руските искания да анулира Съединението, ОТНОВО реагира в унисон с БЪЛГАРСКИТЕ ИНТЕРЕСИ. В деня на обявяването на войната, 2 ноември, той издава манифест до целия български народ САМ да защити своята земя от агресора Сърбия. В него апелира: „... Всеки българин, способен да носи оръжие, да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели...“
В същия ден България изпраща нота до всички Велики сили да се намесят като умиротворители, но не получава отговор. Реагира единствено Османската империя. Тя, като наш сюзерен е длъжна да подкрепи България. Обещава да изпрати свои войски за защита на Княжеството, но поставя неприемливо условие - да се отхвърли Съединението.
3. Какви са очакванията за победител в тази война?
Всички страни, включително мнозинството в Русия, очакват сигурен, бърз и пълен разгром на младата българска държава защото:
- България е оставена сама;
- Сърбия разполага с по-голяма и по-опитна армия. Българите преминали военно обучение във войската са по-малко от сърбите. Общата численост, заедно с доброволците и опълченците, също е по малка;
- Висшият български команден състав, след напускането на руските офицери е в остър недостиг;
- Низшият команден състав също не достига. Затова за сержанти в българските роти се назначени юнкери;
- Освен, че войската на Сърбия е по-многобройна, тя е и по-добре въоръжена, с артилерия и модерни оръжия, има уредено облагане на населението и добро снабдяване от налични военни складове.
4. Какво очаква от войната Сърбия?
Мълниеносна победа над България. Разчита поради изненадата и численото си превъзходство бързо да разбие българите в пограничните райони. После планира да срази уморените български части пристигащи от Тракия и да превземе Видин и София. В българската столицата самият крал Милан Обренович възнамерява да огласи жестоки условия за мир:
- територията на България от сръбската граница до река Искър да стане част от сръбската държава;
- цялата останала част от Княжеството да е под сръбска окупация;
- българската столица да бъде преместена от София в Търново;
- в столицата да се проведе военен парад на сръбската армия, оглавяван от самия Милан;
- България да заплати огромна парична компенсация.
5. Какво се случва на практика?
Само след дни БЪЛГАРСКИТЕ ЮНАЦИ опровергават всички ЧУЖДИ очаквания за победата във войната. След сраженията от 5 до 8 ноември в повечето европейски вестници вече пише, че българският героизъм коренно е променил везните за победител. Нещо повече – Съединението е спасено. Все повече автори съветват Великите сили да се признаят фактите и българската воля, като Източна Румелия остане част от България.
В Русия също разбират, че техните офицери, наскоро отзовани от българската армия, основателно не са вярвали в масово очакваната сръбска победа. Така 10 дни след започване на агресията, на 12 ноември, Русия, която не реагира на българските искания за мир, вече настоява за него, като с останалите велики сили и Османската империя пращат нота на България за започване на мирни преговори. Но, в нотата Съединението не е изрично признато и тя е отхвърлена, а БЪЛГАРСКОТО настъпление продължава.

6. Кой спасява Сърбия от ПЪЛЕН РАЗГРОМ и предотвратява марш на българската армия в столицата на агресора Сърбия?
Отново двете империи Руската и Австро-Унгарската. След убедителна победа при Пирот българската армия се готви да атакува Ниш. Докато очакват българският крах и сръбската победа мълчат. Но само 2 седмици след подлото нападение, на 16 ноември, австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Кевенхюлер, е суперактивен... Той бързо пристига в Главната квартира на българската армия в Пирот и настоява пред българския княз Александър I Батенберг да се прекрати по-нататъшно настъпление. Заплашва с реална намесата срещу България на австро-унгарски и руски войски... ЗАПЛАХИТЕ спират справедливото българско възмездие. После се променя и историята ни, тази война се представя на българите като „братоубийствена“, а Съединението се представя „без жертви“ ...
/картина – „Княз Александър I Батенберг на бойното поле при Драгоман“/
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#548 Мнение от Тайко » ср ное 03, 2021 4:55 pm

На 3 ноември 1885 г. се провежда боят при гр. Трън между Трънския отряд и Моравската сръбска дивизия по време на Сръбско-българската война.

Сраженията започват сутринта на 3 ноември между авангарда на Моравската дивизия и изнесените към върховете Големи и Мали Руй, прикриващи български роти. Сериозната съпротива на българските части кара командира на Моравската дивизия да въведе и 14-и пехотен сръбски полк в боя, като по-късно срещу с. Туроковци е включена и 2-ра дружина от 2-ри пехотен сръбски полк.

Сърбите, имайки значително числено превъзходство, подновяват атаките. Срещу натиска по северния фланг се противопоставят 2-ра и 4-та рота на 3-ти бдински полк. Въпреки ожесточения отпор сърбите достига окопите и започва ръкопашен бой. Офицерите лично водят войниците си. Подофицер Георги Тонев, командир на взвод, подава команда „Напред!“, „Ура!“, при което целият взвод последва примера на командира си. Нанесени са големи щети на предните сръбски редици и настъплението е спряно.

Моравската дивизия отстъпва към връх Големи Руй, а артилерията ѝ заема огневи позиции в района на с. Забел и с. Туроковци.

Вечерта на 3 ноември командирът на Трънския отряд получава заповед, поради отстъпване на позицията при Врабча, отрядът също да отстъпи по шосето Трън-Брезник.

Ожесточената съпротива на българите спечелва ценно време, нужно до пристигането на Източните български сили струпани на границата с Османската империя.

Картичка: Заминаването на българските войски от турската на сръбската граница—1885 г.

Поклон, герои!



ПОБЕДАТА НА БЪЛГАРСКИЯТ "ДРЪЗКИ" НАД ГОРДОСТТА НА ТУРСКИЯ ФЛОТ „ХАМИДИЕ“
На днешният ден преди 109 години гордостта на турският флот крайцера "Хамидие" щеше да бомбандира Варна с 22 сто-милиметрови оръдия.
Посрещнат е от три пъти по-малките български крайцери.
Крайцера "Смели" е засегнат от турски снаряд. "Дръзки", командван от мичман I ранг Георги Купов, въпреки масивния турски огън самоотвержено се приближава.
Противникът е вляво от него. Под остър ъгъл българският миноносец с две последователни пресичания на курса на “Хамидие” ляга на контракурс на десен борд и сближавайки се с турския крайцер, от 50-60 метра, почти в упор, изстрелва торпедо в него, улучвайки го в носовата част.
Турският бронепалубен кораб получава пробойна с размер около 10 кв. м. Българските миноносците се готвят за нова атака, за да потопят окончателно вражеския съд, но пристигналите по време на боя четири турски контраминоносци откриват преграден огън срещу българските кораби и спасяват крайцера от неизбежна гибел.
Полупотънал "Хамидие" едва се добира до Цариград, безславно движейки се със задницата напред.
Победата нанася не само морален удар върху многократно по-силния противник, но и парализира плановете на турския флот за бомбардиране на българското крайбрежие и за евентуален десант към Варна.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#549 Мнение от Тайко » чет ное 04, 2021 2:48 pm

🇧🇬На днешната дата започва битката при Чаталджа

🔴Битката при Чаталджа от 4 – 5 ноември, стар стил, 1912 година, известна още като Чаталджанската операция, е едно от най-тежките сражения по време на Балканската война.

🔴Българските войски под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев правят опит да преодолеят защитната линия на османската Чаталджанска армия на подстъпите към турската столица, но след понесени тежки жертви са принудени да се откажат.

🔴Първите български части достигат Чаталджанската позиция на 12 ноември (30 октомври) и веднага започват подготовка за нападение. Планът на българското командване предвижда нанасяне на главния удар по левия фланг при спомагателен удар в централния участък на фронта, като целта е разкъсване на отбранителната линия и притискане на противника към Мраморно море.

🔴Настъплението по целия фронт започва рано сутринта на 4 (17-нов стил) ноември 1912 година.

🔴Първоначално утринната мъгла подпомага придвижването на Първа и Шеста дивизия до реките Карасу и Катърчису, но когато тя се вдига те са подложени на тежък обстрел. Първа дивизия е принудена да спре настъплението, а Шеста дивизия с големи трудности успява да завземе укреплението Отлуктабия.

🔴Късно вечерта на левия български фланг Двадесет и девети ямболски пехотен полк от Трета дивизия успява да превземе укреплението Илеритабия. Българското командване така и не разбира за този успех и на следващата сутрин укреплението е подложено на обстрел, както от османската, така и от българската артилерия.

🔴На 5 ноември през целия ден османските сили контраатакуват по целия фронт. Българските части претърпяват тежки загуби и командването нарежда отстъпление до изходните позиции

⚫ От 118 000 български войници загиват 1480 и изчезват 1400. Ранени са над 13 000 войници.
Това е първото голямо поражение на българската войска от Третата българска държава.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#550 Мнение от Тайко » пет ное 05, 2021 7:56 am

На 5 ноември 1885 г. започва Битката при Сливница.Това е най-голямото сражение по време на Сръбско-българска война, водено в района на град Сливница и село Алдомировци, местностите Три уши и Мека црев, в периода 5 ноември 1885 – 7 ноември 1885 година.

Сръбско-българската война започва на 2 ноември стар стил 1885 г., когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България. По това време Русия, която подкрепя младата българска армия с висши офицерски кадри, с цел създаване на самостоятелна войска, изтегля своите инструктори защото не подкрепя Съединението. Българската победа в тази кратка война, наричана „капитаните побеждават генералите“, е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.

Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г. не е добре прието от съседните малки балкански държави, тъй като с присъединяването на Румелия Княжеството удвоява площта си, с което изменя значително съотношението между силите на Балканите и се превръща в основен претендент за най-големия дял от наследството на разпадащата се Османска империя.

След Съединението Гърция извършва незабавна мобилизация. Правителството ѝ заплашва Русия, Османската империя и западните Велики сили, че ще нахлуе в турската територия, за да присъедини части от Македония, като компенсация за териториалното разширение на България, тъй като няма обща граница с България и не може да иска преки компенсации от нея.

Румъния също се опитва да получи териториално разширение в Южна Добруджа, но плановете на правителството на Йон Братиану не срещат одобрение от Германия, Австро-Унгария и Русия и след струпването на руски войски по източните граници на Румъния, румънският министър-председател тържествено заявява, че Румъния ще пази неутралитет по отношение на Съединението на Румелия с Княжеството.

Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението в началото е 12 000 българи срещу 25 000 сърби.

Сутринта на 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение. Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсва бързо и без да даде жертви. Българите започват контраатака при село Мало Малово, както е наредил княз Александър I Батенберг, и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех.

В битката българската артилерия помага много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.

6 ноември
Докато битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Шумадийската дивизия се съединява с Дунавската и Дринската при сливнишките позиции.

На левия фланг положението не е толкова добро за българите. Шумадийската и Моравската дивизия настъпват от юг и югозапад. Срещу тила на моравците, чийто щаб се намира в Брезник и които настъпват към Гургулят, са изпратени 1950 души под командването на капитан Стефан Кисов (виж Бой при Брезник). Въпреки че в крайна сметка е разбит, българският отряд забавя цялата Моравска дивизия в придвижването ѝ към Сливница, където се решава изхода на войната, и заставя сърбите да отделят два батальона за прикритие от юг.

7 ноември
На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.

В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват в Битката при Гургулят.

По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов – командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака – „На нож“, като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, оттук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.

Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.

картина: „Главната позиция при Сливница“. худ. Антони Пьотровски

Поклон, герои! Ние помним!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори