Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#51 Мнение от Тайко » пет мар 06, 2020 11:31 am

На днешната дата – 6. Март 1945г. в 1,20 сутринта, тишината и мразовитото спокойствие на нощта край бреговете на река Драва са раздрани от огъня на хиляди дула. Тогава - преди 75 години започва операцията на силите на Третия Райх наречена „пролетно пробуждане“ (Unternehmen Frühlingserwachen ) срещу 3 ти Украински фронт, в чийто състав в този момент е включена и Първа Българска армия. Операция известна в нашата история като „Дравска епопея“.
В началото на 1945 г 2 и 3 ти украински фронт напредват в югославска и унгарска територии, като до началото на март фронтът се установява до устието на река Дунав, Драва и езерото Балатон.
За да защити потстъпите към Берлин и Виена, германското командване решава да предприеме контранастъпление, което нарича „Пролетно пробуждане". Атаката на немците е предвидена в три главни направления. Северно от Балатон ще атакува прочутата 6 та СС танкова армия под комадването на Сеп Дитрих, подсилена с изтеглени от Ардените и доокомплектовани тежки танкови части, южно от Балатон ще напредне 2-ра танкова армия, а на юг в полосата на БА изненадващ десант ще осъществят сборни части от 91 корпус, паралелно и успоредно на тях части на 11 полева дивизия на луфтваффе и спешени казашки части от руските доброволчески съединения на Вермахта (според някои данни от декември 1944 те преминават към СС войските) те ще атакуват Югославски части и напредвайки ще ударят БА във фланг и тил с цел нейното обграждане. Общата идея е чрез съединяване на различните направления да се изолират във „чувал“ и постепенно унищожат най-боеспособните съветски и български части. На пътя на планираната атака попада първа българска армия от шест пехотни дивизии или около 130 000 души, която е в състава на трети УФ. Българските войници защитават северния бряг на река Драва, южно от Балатон, тилът на трети украински фронт. БА заема защитна позиция от около 140 км. Задачата на българските войски е твърде отговорна, а те отстъпват значително по въоръжение и опит на противника. До Март 1945 г германските войски не проявяват активност. Българските инженерни части поставят 139 минни полета, с обща дължина 27 км, както и 13 км телени заграждения.
Атаката в участъка на БА носи оперативното название “Горски дявол“ (WALDTEUFEFЕL ) и се осъществява от 91 ви армейски корпус от група армии „Е“ в състав 297 пехотна, 104 планинска дивизии , 11 въздушно полева дивизия на Луфтвафе, 1-ва кавалерийска (казашка) дивизия и бойна група „Фишер“. Две немски дивизии форсират река Драва, като тяхната цел е да облекчат основната атака, която е срещу 3 УФ.
В мрака и мъглата на нощта (атаката започва след полунощ на 5 срещу 6 .03) немските десантни части безшумно се спускат по течението на реката в редици от завързани една за друга гумени лодки, доближавайки брега на 20-30м и откриват плътен автоматичен огън по нашите наблюдателни пунктове. Благодарение на светкавичната и бурна атака силите на Вермахта успяват да установят плацдарм на северния бряг на река Драва. До края на деня противника успява да прехвърли 3 пехотни полка -522, 523, 524 П.П . Под смазващия напор на противника Българските 24 и 11 пехотни полкове заема второешалонните позиции. Основната трудност е че Българските части са разгърнати на огромен фронт, а противникът концентрира силни ударни части в определени точки, като така си осигурява надмощие в точките на атака, освен това немските части са много плътно въоръжени с автоматично оръжие, преносими гранатомети и противотанкови средства, които в редиците на БА са доста по- редки. Немците атакуват всички села северно от устието на реката. По улицита на Драва Соболч боят се водят ожесточени ръкопашни схватки. Още сутринта на 6 ти Март започва българска контраатака, като в боя са хвърлени чиновниците, лекарите и обоза. Водейки кръвопролитен бой в съотношение 8:1 в жива сила и 10:4 в бойна техника българската армия успява да притъпи още първия ден порива на немските войници за завземане на позициите ни. Точният и масиран обстрел на Българската артилерия попречва на опита на Немците да изградят понтонен мост въпреки упоритите им опити. Така те не успяват да прехвърлят през реката и използват танковете и тежката техника, предвидена за атаката в нашия участък. Германците получават свежи сили на 7 ми Март, но силния отпор ги принуждава да се окопаят и да пазят предмостието. Германците превръщат трите села - Драва Соболч, Драва Чехи и Драва Палконя в силно укрепени позиции. Следващите дни преминават в ожесточени боеве, а командването на 3 УФ изпраща на помощ на българите 133 съветски корпус. Български и съветски части контаатакуват немските позиции. На 18 ти Март Драва Чехи е овладяно от българските войници, а на следващия ден цялостта на отбраната е възстановена. След 14 дневни ожесточени сражения плацдармът е ликвидиран. Загиват 1418 български военнослужещи, а данните за противника са различни според някои достигат до около 5000. След прегрупиране и със подкрепа на Съветски части следва успешно контранастъпление което изтласква изтощените и обезкървени немски и унгарски части.
По време на отбраната на 11 пехотен полк се налага да отблъсква и пробилите в позициите на Югославските части Казашки съединения в района на Горянц.
Освен в участъка на Драва –Соболч и съседните села, БА подпомага и съветските части попаднали под ударите ба 2ра танкова армия, високо оценена там е помощта на 31 пехотен полк подсилил 57ма съветска армия -64 стрелково корпус.
Независимо от оценките ни за този период от историята, трябва да помним, че тези български войници не са имали избор. Направили са каквото е повелявал техния дълг и воинска клетва пред знамето на Отечеството.
Да преклоним глава и да почетем паметта им!
Клуб „Братя по оръжие“
В някой детайли, данните за Дравската операция се разминават – в случая са ползвани официални източници като „Военна история на България“; и спомените на участници: „Ние от Окопите“-Ташо Ташев; „Ние бяхме на Драва“ –Д. Димитров, „До Драва и отвъд“ – Николай Калайджиев и др..


НА ТАЗИ ДАТА СЕ НАВЪРШВАТ 55 ГОДИНИ ОТ ПОДВИГА НА СТАРШИНА I СТЕПЕН ДИМИТЪР АТАНАСОВ ДИМИТРОВ – мирновременен военноморски герой
📌От всички доблестни героични прояви през 60-те години на миналия век ярко се откроява подвигът на моряка-герой Димитър Атанасов Димитров (3 ноември 1943 – 6 март 1965). Той е роден в село Сушица, община Стражица, и започва наборната си военна служба на 23 октомври 1962 г. в школата за химици в Горна Оряховица. След успешното й завършване служи като командир на отделение химици на голям преследвач на подводници с бордови № 17 в Първи отделен дивизион противолодъчни кораби – Варна. На 24 септември 1963 г. е произведен в звание старши матрос.
По време на учение в открито море на 4 март 1965 г. матрос по невнимание прострелва кутия със снаряди и в погреба на кораба възниква опасност от пожар. Гъст, отровен дим изпълва тясното помещение с оръжия и взривни материали. В погреба слизат главен старшина Васил Вачев, старшина II степен Васил Ангелов и командирът на отделение химици Димитър Димитров.
Най-дълго устоява на задушливия дим младежът от Сушица. Той ползва противогаз, но окулярите му се замъгляват от гъстия дим и е принуден да го свали. Успява да открие и подаде навън димящия сандък, който е изхвърлен зад борда. Опасността е отстранена. Екипажът – общо 57 души, и корабът са спасени.
Отровните газове обаче поразяват белите дробове на старши матрос Димитър Димитров. Откаран е по спешност за лечение във Военноморска болница, но два дни след инцидента (6 март 1965 г.) умира от белодробен оток. Погребан е с военни почести в родното си село Сушица.
С указ № 324 на Президиума на Народното събрание от 30 април 1965 г. за „спасяване на боен кораб и екипажа му“ е награден посмъртно със златна звезда, званието „Герой на социалистическия труд“ и орден „Г. Димитров“. Отличията, както и холандката на Димитър Димитров, са част от постоянната експозиция на Военноморския музей.
В село Сушица родната къща на моряка е превърната в музей и е изградена паметна плоча в негова чест. На 6 март 1966 г. до Рейдовия пост в Пункта за базиране - Варна тържествено е открит паметник на Д. Ат. Димитров. На старши матроса посмъртно е присвоено звание „старшина І степен“.
Всяка година военните моряци от Пункта за базиране - Варна отбелязват подвига на своя предшественик и почитта си пред него.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на чет мар 12, 2020 8:46 pm, променено общо 3 пъти.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#52 Мнение от Тайко » нед мар 08, 2020 6:09 pm

Честит празник 8-ми Март, на всички български жени, бъдете живи и здрави и много обичани, защото вие сте най - красиви на света, защото вие сте най - умни от всички жени на този свят, защото вие сте най - добри .

Ще ви разкажа история, която неотдавна открихме случайно, бродейки по пътищата на Втората световна война. В гробището в Харкан, Унгария, където са погребани около 1500 български войници , се натъкнахме на този гроб. Шокира ни датата 8 март и името на жена. Свикнали сме на този ден жените да получават цветя, подаръци, поздравления...., а тук... смърт.
Потърсихме информация от родното място. Без резултат. Свикнали сме. Героите в България са много. Малцина са щастливците влезли в историята... После още малко усилия и ето:
Вократце. Тази жена спасява 170 български войника с цената на собственият си живот.
По време на Дравската отбранителна операция, 3 рота от 41-и пехотен полк, където служи Янка Кирилова, изпада в обкръжение от силите на Вермахта. Командирът призовава за доброволци, които да прикрият отстъплението. Ротата, е застрашена от унищожение. Необходими са войници, които да се жертват. Отзовават се дванадесет души, сред които две жени. Приемат боя, в който загиват седем от тях, а трима са ранени. Оцеляват само двама, благодарение на което научаваме за героизма на тези достойни хора.
Те успяват да удържат настъплението на многократно превъзхождащи сили на противника, докато ротата успява да се изтегли. Янка Кирилова поваля десетки хитлеристи с картечницата си, до момента до който не я поразява куршумът на вражески снайперист. В челото. Загива на 20 години с оръжие в ръка, бранейки живота на своите бойни другари. Сутринта на 8-и март.
Поклон!

Донка Ушлинова, единствената българска участвала в Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. и в трите Войни за национално обединение 1912-1918 г.

Приятно четене на тази интересна според мен, и още по - поучителна статия.
https://conservative.bg/mitovete-za-tsa ... U4ZIhxwXd4
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на чет мар 12, 2020 9:00 pm, променено общо 4 пъти.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#53 Мнение от Тайко » пон мар 09, 2020 12:00 pm

Днес се навършват 35 години от Атентата на гара Буново. Организиран от Турското национално-освободително движение в България в отговор на "Възродителния процес". Терористите залагат бомба в пътническия влак Бургас-София. Целта е бомбата да се взриви в тунел след гара Буново. Поради забавяне бомбата се взривява на гарата. Загиват 6 души, сред които 2 деца. Ранени са 9 души, сред които също има две деца...
Атентатът остава в историята като най-тежкият железопътен атентат в България. Възмездието застига извършителите (Емин Мехмедали, Абдула Чакър, Саафет Реджеб) и те са осъдени на смърт и екзекутирани.
Вечна памет на невинните жертви.

Днес отбелязваме деня на Свети Четиридесет мъченици!
В нашия календар този празник е свързан с победата на цар Иван Асен II над византиеца Теодор Комнин. По този повод българският владетел построил в Търново прочутия храм "Свети Четиридесет мъченици".
Честит празник на имениците днес: Вивиан, Вивиана, Младен, Младена, Младенка, Гордан, Горян и Горянка. Бъдете здрави и щастливи!

На 9 март 1230 г. цар Йоан Асен II разгромява Теодор Комнин при река Клокотница.
"В лето 6738 [1230], индикт 3, аз, Йоан Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка, още и арбанашка [албанска] и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин."

На 9.03.1873 г. е роден Таню(Тане) Николов, най-славният Войвода на ВМОРО, воювал повече от 20 г. за освобождение на поробените българи във всички райони на Одринска и Беломорска Тракия и Македония. Героят от Ножот(1907), най-кървавата битка след въстанието от 1903 г., по време на Първата световна война действа в Поморавието. Като командир на партизанска рота Таню Николов неуморно преследва сръбския кръволак Коста Печанац в тила на българската армия. През септември 1917 г. разбива отряда на сръбския войвода Коста Войнович със 100 четници. Двайсетина се спасяват зад австро-унгарската граница. В края на ноември 1917 г. сръбските четници се предават и слагат оръжие. Коста Печанац с 30 души бяга в албанските планини. Таню Войвода в своя дневник отбелязва, че за 1 и 1/2 месец са открити: 152 души ятаци, от които 9 убити при опит за бягство и 33 души с присъди – разстреляни и обесени. Доброволно се предават 67 сръбски четници, от които 14 четоводци, към които Таню Николов проявява нужното войнско уважение(на снимката). Подпомаган е от войводите Тодор Оровчанов, Крум Зографов, Михаил Думбалаков, Славчо Пирчев и Тачо Хаджистоенчев. Произведен е в чин „подпоручик” от Българската армия. По негово предложение, за заслуги по време на тази кампания са наградени с различни ордени 67 души, повечето от които българи от Македония. Отчетът, подписан от Войводата Таню Николов до Началника на Моравската Област в гр. Ниш е венеца на неговата народоосвободителна дейност: „При реализиране на тая ми деятелностъ презъ всичкото време срещнахъ почти непреодолими обстоятелства, които съ силната си воля и несъкрушимъ духъ съумевахъ да унищожавамъ. И благодарение на това смело и гордо заявявамъ, че тя до минимумъ разнищи сръбската четнишка организация въ прокупленския край. Силните борчески и организаторски духъ на Коста Пекянецъ и Войновичъ и много други Четоводци бидоха сломени. Населението се събуди отъ заблуждението на същите. Създаденото тежко за съществуванието на сръбските чети положение резко раздели техното население. Така стекли се обстоятелствата за четите оставаше само единъ благонадежденъ изходъ, потвърденъ въ самите имъ конгреси и заседания – да се предадатъ.” Вечна слава!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на чет мар 12, 2020 8:48 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#54 Мнение от Тайко » вт мар 10, 2020 7:14 pm

България и българите през погледа на руски военен свещеник по време на Руско-турската война (1877-1878)


На 12 (24) април 1877 г. в отговор на зверските кланета при потушаването на Априлското въстание, извършени от башибозуците при пряко съдействие от страна на османското правителство, и след като Портата отхвърлила исканията за коренна промяна на правното положение на християнските балкански народи, Русия обявила война на Османската империя. По-рано война на Портата обявили Сърбия и Черна гора. Към съюза на православните държави се присъединила и Румъния.
Как се стигнало до това решение на император Александър II? Турските зверства потресли цяла Европа. Убийците не щадели никого: нито старците, нито жените, нито децата. Европейските кореспонденти, обиколили Батак и други изклани градчета и села след въстанието, намирали само трупове и опожарени развалини. Българските страдания отекнали по света, но само в Русия възмущението на обществото и интелигенцията стигнало до такава сила, че правителството на империята било принудено да започне война.
Ръководните кръгове на Русия не стигнали веднага до единодушна позиция по въпроса за въоръжената намеса, и дори самият император първоначално бил склонен да се ограничи с политически натиск срещу Портата. Турция имала силни съюзници на Запад, зад гърба ѝ стояла Великобритания, която била най-голямата сила в тогавашния свят. Турция била отлично въоръжена с английско и германско оръжие, нейните европейски съюзници – Великобритания и Франция, можели във всеки един момент да се намесят в нейна полза, както направили по време на Кримската война (1853-1856), а турските войски били натъпкани с английски военни специалисти. Намесата на Русия предизвиквала раздразнение и у Австро-Унгария, която имала собствени апетити на Балканите. Руската армия, от своя страна, след поражението в Кримската война се намирала в труден процес на възстановяване и превъоръжаване. В Черно море господствала турската флота; руският Черноморски флот, понесъл катастрофични загуби след войната, все още не бил възстановен до някогашната си мощ. Политически Русия била самотна и изолирана в Европа, никоя голяма сила не била на нейна страна.
В тази сложна, трудна ситуация да започнеш война изглеждало като опасна авантюра, дори като самоубийство. И все пак императорът го направил – може би по вдъхновение свише, а може би и понесен от вълната на силното обществено възмущение и всеобщия повик на своя народ. Цветът на руското общество, най-изтъкнатите представители на интелигенцията и църквата искали единодушно от него да се намеси в защита на поробените православни братя. Достоевски, Тургенев, Лев Толстой, Киреевски, Тютчев, братята Аксакови, Катков, Григориев, Леонтиев и много други привличали с голяма сила вниманието на сънародниците си към турските зверства и унищожавания български народ. Особено голяма роля изиграло влиянието и пропагандата на “Славянските комитети” начело с големия приятел на България Иван Сергеевич Аксаков. Изключително много за българската кауза и за започването на войната направил големият руски писател Достоевски – за жалост, почти съвсем непознат у нас откъм тази страна на своята биография и обществена дейност.
Голяма била ролята и на Църквата за възбуждането на общественото мнение в полза на българите. По цялата огромна страна проповедниците в храмовете не пестели сили, описвайки “българските ужаси” на паството си. И най-сетне голяма била възбудата сред простия народ. Ето как в “Дневника на писателя” Достоевски описва движението сред простолюдието:
“Простият и съвсем необразован руски народ, т.е. дори най-невежите селяни, които нямат никаква представа за историята и географията, знаят обаче отлично и от много отдавна, че светите места и всички тамошни източни християни са поробени от нечестивите агаряни, мохамедани, турци, и че животът на християните в целия Изток е страшно мъчен и тежък. Със свито сърце знае всичко това руският народ… И ето че се чува изведнъж за гонения срещу християните, за мъчения, които те търпят за Църквата и вярата, за християни, даващи главите си за Христа и отиващи на дръвника (защото ако се бяха съгласили да се отрекат от Кръста и да приемат мохамеданството, щяха да бъдат пощадени и наградени…). Чуха се призиви за пожертвувания, след това се разнесе слух за някакъв руски генерал, заминал да помага на християните, започнаха да прииждат доброволци – всичко това разтърси народа до дън душа”.
Според свидетелството на съвременниците, “никоя друга война не е възбуждала такова всеобщо съчувствие и въодушевление, не е предизвиквала толкова жертви, не заслужила в такава степен името “народна”. С тези думи на Иван Аксаков е съгласен и Достоевски:
“Самият народ се хвана за оръжие. Когато се чу царското слово, народът заприижда към църквите и така по цялата руска земя. Когато четяха царския манифест, хората се кръстеха и всички си честитяха започналата война. Сами видяхме това с очите си, чухме го…”
На 12 април 1877 г. в Кишинев бил прочетен манифестът на император Александър II за война с Турция, в който се казвало: “Християни от България! Вие преживявате днес дни, които ще останат завинаги в хорската памет. Настъпи часът на вашето освобождение от безправното мохамеданско иго”. Започнала война, която хората в Русия наричали война “за правда, за свято дело”. “Всяка висока обединяваща мисъл и всяко вярно обединяващо чувство е най-голямото щастие в живота на нациите. Това щастие ни посети и нас”, писал Достоевски.
Вдъхновяващ пример за воините било личното присъствие на царя на фронта. Царят бил убеден, че и неговият син “като бъдещ император не може да не участва в похода” и изпратил на фронта бъдещия император Александър III, чиито бойни заслуги били наградени с ордена “Св. Владимир” I степен и “Св. Георги” II степен.
Във войната участвали всички велики князе, фрейлините на императрицата в качеството на милосърдни сестри, елитът на руското офицерство, цветът на руската нация, в това число синът на Пушкин, племенникът на Лермонтов, светилата на руската медицина: Пирогов, Склифосовски, Боткин, Бехтерев; художниците Верешчагин, Поленов, Маковски, писателите Немирович-Данченко, Гаршин, Гиляровски. Навеки прославили имената си руските военачалници Скобелев, Радецки, Гурко, Столетов, Тотлебен и мнозина други.
От самото начало в подготовката за войната участвала активно и Руската православна църква. По заповед на Св. Синод царският манифест бил разпратен по епархиите с нареждане да се прочете във всички катедрални, енорийски и манастирски църкви. След прочитането му в църквите се служели молебени за победа на руското войнство над агаряните. С решение на Синода в традиционната молитва за православното войнство било внесено допълнително прошение за воините, паднали на бойното поле: “А комуто си отредил да дадат живота си за единоверните братя – прости им техните прегрешения и в деня на Твоето праведно въздаяние им дай нетленни венци”. Синодът призовал свещенослужителите и миряните да жертват, каквото могат, за санитарните нужди на действащата армия, за издръжката на полевите болници, за ранените, и във всички православни храмове започнали да събират пожертвувания за тази цел. Впрочем, още много преди официалното обявяване на войната, на 24 ноември 1876 г. Синодът вече издал указ, според който девическите манастири и общини трябвало да формират отряди “милосърдни сестри” измежду монахините и да подготвят бинтове и превръзки за ранените. А с указ на Синода от 3 март 1877 г. мъжките манастири били натоварени със задължението да създадат отряди “милосърдни братя” измежду своите монаси.
Вследствие на тези разпоредби само в костромския Богоявленски манастир, например, бил създаден отряд от 66 милосърдни сестри от монахините и послушничките на манастира. Множество монахини от цяла Русия се влели в медицинския персонал на руската армия. Сестрите от Иверския девически манастир в Самара ушили прочутото Самарско знаме. От едната му страна е изобразена Иверската Богородица, а от другата – светите братя Кирил и Методий, с надпис: “Да возкреснет Бог и да разточатся врази Его”. На 6 май 1877 г. в Плоещ знамето било предадено на българските опълченци. Навсякъде из Русия в манастирите, епархиите и енориите събирали пожертвувания за войната. Много хора дарявали последното, което имали. Като цяло, както се вижда от отчетите на обер-прокурора на Св. Синод граф Д. Толстой, в енориашите на Руската църква през 1877 г. събрали 600 хиляди, а през 1878 г. – 120 хиляди златни рубли пожертвувания – повече от 15 милиона евро днешни пари.
Но най-важен елемент на участието на Православната църква във военните събития било служението на военното духовенство във всички поделения на действащата армия. Полковите свещеници служели литургии, молебени, проповядвали, вдъхвайки смелост в сърцата на въоръжените мъже, утешавали ранените, напътствали умиращите, погребвали убитите, работели дори като военни санитари, помагайки за изнасянето на ранените от бойното поле. Случвало се да извършват и истински бойни подвизи, когато, безоръжни, само с един кръст в ръка, те повеждали в атака войниците, помагайки им с безстрашието си да надвият страха от смъртта.
Забележително документално свидетелство за участието на военното духовенство в Руско-турската война са “Писмата на свещеник от похода 1877-1878 г.” на протойерей Вакх Василиевич Гуриев. Отец Вакх бил полкови свещеник в Девети гренадирски сибирски пехотен полк и заедно с него минал по всички пътища на Руско-турската война – от Дунава, та чак до Сан Стефано край Цариград. “Писмата” били публикувани през 1880 г. в седем броя на популярното списание “Русский вестникъ”, издавано от известния публицист и писател Михаил Катков, а през 1883 г. излезли като отделна книга.
Родом от Воронежка губерния, роден през 1830 г., протойерей Вакх Гуриев завършил Воронежката духовна семинария и станал учител. На 20 декември 1853 г. той бил ръкоположен за свещеник към църквата в Новая Меловатка, Богучарска околия. През 1854 г. той е вече в Томск свещеник в Знаменската църква и законоучител в мъжката и женската гимназия в града. През 1871 г. преминал във военното ведомство и бил назначен за военен свещеник в руската армия.
“Писмата” на отец Вакх направили голямо впечатление на руското общество. По отзиви на съвременниците, “по своята правдивост, точност и сериозност това е най-добрата хроника на Освободителната война; опакото на войната с всичките ѝ ужаси и грозни страни е изобразено ярко, живо с ръката на пастир, който спокойно, с достойнството на философ и вещина на хирург анализира нейните причини и следствия”. “Писмата” всъщност са подробен дневник на военните действия, написани под формата на писма до неизвестен получател. За нас днес те са особено интересни като ярко документално свидетелство на непосредствен очевидец и участник на събитията. Като духовник, отец Вакх дава подробно описание на службата на военния свещеник в качеството му на духовен ръководител на воините, особените му грижи за ранените и най-скръбното му задължение – опяването и погребването на загиналите и умрелите от рани и болести.
Ето например описание на посещение в полковия лазарет:
“Аз обикалях със светия кръст всичките ни лазаретни палатки и всички землянки, където са настанени нашите болни… Това посещение действа благотворно върху страдалците; мнозина със сълзи на радост и гореща молитва целуват кръста, слабите допълзяват на колене, а при най-слабите, които не могат да се помръднат, допълзявам аз… Ако можехте да видите само с каква неизразима радост ме посрещат тези мъченици, тези страдалци! На мен самия тази обиколка ми доставя голямо утешение: душата ми някак се ободрява, разведрява…”
Помощ по време на тежка операция:
“Застанах до клетника – блед като мъртвец и целият трепери не толкова от студ, колкото от вълнение и страх за живота си… Благослових го и започнах братски да го убеждавам, че ръката му (черна от гангрена) не става вече за нищо, че трябва да се отреже, че той ще живее, че с Божията помощ ще оздравее и скоро ще се върне у дома при семейството си… Жадно ме слушаше страдалецът, гледайки ме с големи, широки отворени очи, и когато свърших, тихо, умоляващо ми каза: “Отче, не ме оставяйте…” (Тръстеник, 7 декември).
Погребение на загиналите след превземането на Плевен:
“Плевен падна! Сибирците и малорусите изнесоха на раменете си цялата тежест на жестоката битка. Нямам време да пиша; отивам да погребвам нашите убити; колко са, не знам; но полето на пет версти околовръст е осеяно с трупове… Какво видях! Какво видях! Три дни минаха, а аз не мога да си спомня без ужас какво съм видял!.. Утеши когото можеш; успокой когото свариш; начевам скръбния списък: убити са – молете се, горещо се молете за тези страдалци – сибирците: Лихачов, Мешковски, Каптеров, Горшков, Пашкевич; малорусите: Манасеин, Тараткевич, Кутузов, Тимашев, за други не знам. Контузени опасно: Баневич, Щит-Немирович; тежкоранени: Стерлингов, Хиршфелд, Нестеров, Бзовски, Катин, Новгородски, Буцковски, Шпицбарт, Генуш, Маслов, Краснодембски, Бекаревич, други не знам” (30 ноември, край Плевен). А ето бележка от 2 декември: “Работата надвишава човешките сили! Благославям лекарите; имаме 700 ранени… Тежко ми е, изнемогвам: ден и нощ в лазарета, не мога да се откъсна… Капвам, изнемогвам, а край не се вижда… Днес изпратихме 200 ранени, утре още 200. Стане ли по-просторно, бъде ли по-свободно, ще ти пиша повече… Моли се”.
На 4 декември отец Вакх пише:
“Вчера пристигна Червеният Кръст… Стовариха у мен всичко: бельо, кожуси, шапки, пуловери, одеала, тютюн и прочие. Работа колкото щеш… но сега работим с удоволствие: полза има, ранените са доволни… Нашите лекари – приятели на човечеството – работят от осем часа сутринта до три през нощта… А колко вече съм погребал!… Боже, колко жестоко и тъжно!… Още два дена, три, и ще изпратим всички ранени. Времето е отвратително: мокър сняг на парцали, а ние по цял ден сме на открито, товарим, изпращаме”.
Ето как са изглеждали делниците на войната през погледа на един полкови свещеник.
Авторът на “Писмата” говори с особена топлина за подвига на руските милосърдни сестри през тази война: “И в Плевен, и в Ловеч, и в Габрово се запознах с много от тях, разпитвах ги, наблюдавах ги, слушах разказите на нашите офицери, върнали се след оздравяване от рани и болести: навсякъде и от всички без изключение чувах най-топли отзиви за голямата им всеотдайност; а войниците, когато и да заговориш с тях за милосърдните сестри, просто не могат да изрекат това скъпо за тях име без най-искрени сълзи на безпределна благодарност! По думите им нито жената, нито родната майка не биха могли така да се грижат за своите, както тези сестри – за чуждите. Бях и в тукашния девически манастир, където са настанени няколко наши сестри; монахините и тяхната достойна майка игуменка също не могат да говорят за тях без сълзи. “Руските жени, о!” – и при тези думи развълнуваните българки с една ръка бършат сълзите си, а с друга сочат към небето, сякаш искайки да покажат с този жест де е истинската оценка и награда на високите подвизи на руските жени, оставили саможертвено своето отечество, семейство, роднини… Да, руската жена в лицето на милосърдните сестри си е издигнала истински паметник на полетата на България!” – така завършва о. Вакх Гуриев писмото си, посветено на всеотдайното служение на милосърдните сестри.
Авторът преминал заедно с руската армия от Дунав до Плевен, а след това през Балкана чак до Мраморно море и оставил уникални впечатления за България (особено подробно за Плевенския край), нейния народ и представителите на духовенството, които срещнал. Ето какво пише той за крайната бедност на българските свещеници: “По външния си вид този свещеник изобщо не можеше да се различи от човек от простолюдието: същата груба окъсана дреха, риза, същите цървули”. Авторът го попитал има ли Требник.
“Да, да – отговори той радушно и отиде в отделението на биволите, където беше неговият “кабинет”. Подир няколко минути той донесе оттам нашия руски голям Требник, московско издание, все още доста нов, и, разгръщайки го, започна да чете… Изобщо българите разбират старославянския език, от който са се запазили много думи и граматически форми в техния днешен народен език. Познаването на църковнославянския език неведнъж ми е помагало да се разбирам с българите.
– А епитрахил има, братушко? – отново полюбопитствах аз.
– Имам, имам, – и с тези думи той се обърна към стоящото наблизо босоного дрипаво момиченце, негова внучка, и му каза нещо на български; момичето изприпка към същите биволи и след минута донесе оттам някакъв мръсен-премръсен вързоп. Старецът го взе, разгъна го внимателно и ми го показа. Сълзи ми излязоха на очите, когато гледах този епитрахил, тази свещена богослужебна одежда. Добрият старец забеляза впечатлението, което ми направи неговият епитрахил, и, поклащайки тъжно белокосата си глава, обясни: “Всичко турчинът вземаше” (с. Тръстеник, 10 ноември).
“Беше мъчно до сълзи да се гледа това истински отчаяно положение, тая неутешима мизерия… Влязохме в църквата – следи от грабеж, варварство, богохулство на всяка крачка… Опитният стар свещеник извадил предварително от църквата и заровил в земята всички икони и цялата утвар, но останали стенописите по стените и в нишите на олтара и тъкмо тях не пощадил дивият турски фанатизъм: пречистите очи на Христа Спасителя и Божията Майка са избодени с щикове. По думите на свещеника турците след юлските събития с някакво дивашко настървение се хвърлили да беснеят в българските селища от тази страна на Вит и, освен всичко друго, вилнеейки и богохулствайки в светите храмове, гледали да ги превръщат в най-нечисти, скверни места! Докога, о, Господи?…” (с. Тръстеник, 1 ноември)
На 25 декември на Рождество Христово “литургията и молебена на самия празник служехме заедно, тримата, но ги служех собствено аз, а отците Никола и Стоян само присъстваха, стоейки до мен с убогите си епитрахили – други одежди те нямат; и в празник, и в делник все същият епитрахил… Българите и българките бяха много… След края на литургията аз обясних значението на молебена, който се извършва от Руската църква на първия ден от празника Рождество Христово в чест на избавлението на Русия от нашествието на французите през 1812 г. Българите слушаха словото ми с голямо внимание и любопитство; почти всички разбират руски, а някои дори го говорят, макар, разбира се, и не много добре. В края на молебена, след вечната памет на император Александър I, аз провъзгласих “многая лета” на всерусийското христолюбиво войнство и на защитниците на своето многострадално Отечество – българските дружини. Това направи силно впечатление на българите; те не знаеха как и с какво да изразят своя възторг, заговориха високо, зашумяха и, идвайки за благословение, ме целуваха с радостни сълзи, а след като излязохме навън, ми устроиха цяла овация – изпратиха ме до самото ми жилище с възторжени викове: “Да живей руски цар, да живей руски поп на многая лета!” Тази неочаквана овация много ме трогна… Аз не съм бил още в градовете и не знам как се държат гражданите; но от селските жители не мога да престана да се възхищавам: българинът е преди всичко – и което е най-важното – постоянно трезвен човек; липсата на кръчми е най-голямото щастие на българина и неизлечима обществена и семейна язва за нашия руски човек от простолюдието! Поради това българинът е постоянно скромен, сдържан, разсъдлив, миролюбив към съседите, а в семейството си – пример за доброта, мекота, най-хуманно отношение към всички домашни и заедно с това неизменно верен съпруг, изцяло предан на своето домашно огнище. Често гостувах в семейството на нашите хазяи, дълго беседвах с тях, разпитвах ги до най-дребни подробности, посещавах домовете, където бяха настанени нашите лекари и офицери, молех всички да наблюдават семейния живот и отношенията между нашите гостоприемни стопани и накрая винаги се оказваше, че всички ние, тъй наречените образовани руси, можем само да се възхищаваме на прекрасното устройство на българския семеен живот. Ала писмото е твърде тясна рамка. За това би следвало да се напише цяла монография, а за тази цел трябва да прекараш в България не два месеца, а две години специално с тая цел – изучаване на българския народ; а ние сме дошли тук съвсем не с такива задачи и цели. Бъди здрав, чакай още писма от похода…” (с. Тръстеник, 26 декември).
Описвайки погребението на починал български младеж, извършено от самия него, авторът пише: “Стройното, звучно пеене на нашите псалти, моето високо, отчетливо, звучно произнасяне на възгласите, молитвите, Евангелието, моите одежди, блестящият кръст в ръцете ми, сребърната кадилница – всичко това правеше силно впечатление на българите и явно им харесваше. На погребението се бяха събрали почти всички жители на Тръстеник: руски свещеник погребваше българин – събитие за тях нечувано и невиждано… Когато туриха умрелия в гроба, майката изсипа в дясната му ръка жито и дребни турски пари – гологани, и аз не възразих срещу този народен обичай, чийто смисъл никой не можа да ми обясни. Подир връщането ни от гробищата в нашия двор запалиха голям огън, край който всички си измиваха ръцете – отново народен обичай, който не можаха да ми обяснят. Много ми е жал, че не можах да присъствам на вечерята, на която ме канеха – трябваше да служа всенощно бдение; навярно и по време на погребалната гощавка се спазват някакви народни обичаи” (с. Тръстеник, 26 декември).
Интересни са наблюденията на руския свещеник върху отношението на българите към починалите:
“Българите имат обичай да посещават често пресните гробове, чиито и да са те, и да ги преливат с вода, и то непременно на онова място, гдето е главата на умрелия… Възможно е в основата на този обичай да стои някакво суеверие, а може и да е дошъл от дълбока древност; ала на мен този обичай ми харесва поради онова топло чувство, което не позволява да бъдат забравени умрелите, които и да са те, и кара живите да изразяват по един или друг начин своето съпричастие, своята духовна връзка с тях… В течение на почти цял месец аз всеки ден срещам на гробищата някоя българска бабичка с голяма стомна свежа вода, и щом огледам вчерашните и предишните гробове на нашите бедни войничета, винаги виждам, че всички те са преляти и върху тях са положени цветя… До сълзи ме трогва този обичай”.
Отец Вакх Гуриев отбелязва и негативните страни на българския църковен живот, обяснявайки, впрочем, причината им с петвековното турско робство, под чийто гнет е съществувала българската църква и е живял българският народ: “В българските села на всички богослужения няма църковно пеене – свещеникът произнася ектенията и сам си отговаря на всички възгласи; затова българите дори не казват: служеше, извършваше богослужение, а просто: попът четеше литургия, вечерня, молебен или някакво друго молитвословие”. И още едно наблюдение: “Българите посещават своите храмове много рядко, неохотно и само за кратко време, само за да запалят свещ и да си тръгнат веднага за вкъщи”.
След падането на Плевен перспективата на близката победа на Русия и нейните съюзници станала очевидна. Руските войски, настъпвайки, се движели на юг. На 25 декември отрядът на генерал Гурко минал през планинските проходи и на 4 януари 1878 г. освободил София. На 10 януари войските, командвани от генералите Скобелев и Святополк-Мирски, победили в сражението край Шейново, пленявайки 22 хиляди турски войници и офицери. На 15-17 януари генерал Гурко в битката край Пловдив разбил армията на Сюлейман паша, който изгубил повече от 20 хиляди души. На 20 януари отрядът на генерал Скобелев превзел Одрин, а след още 10 дни руските войски вече били в западните предградия на Цариград. Във военно отношение столицата на Османската империя била обречена.
В защита на Османската империя и нейното господство над християнските народи на Балканите се намесило в този момент британското правителство. Английската флота влязла в Мраморно море. Британия като турска съюзничка заплашила, че ще вкара войските си в Цариград и през Босфора – военните си кораби в Черно море. Руският министър на външните работи княз Горчаков заявил, че руската армия няма да встъпи в Цариград, ако от подобна крачка се въздържи и Великобритания. Победният устрем на руските войници спрял. Авторът на “Писмата” – отец Вакх Гуриев, изразявайки настроенията на цялата руска армия, реагира така на този направен по неволя отказ от освобождаване на древната православна столица:
“Какви спомени! Тук, на тази злополучна стена паднал последният Палеолог, бранейки в боя злочестия град. Тук през геройския му труп влязъл надменно в свещения Цариград тържествуващият победител, и от онзи фатален ден вече повече от четири века ислямът владее Босфора, и на светото място царува мерзостта на запустението, и Кръстът на християнството е свел покорно глава и лежи в нозете на Полумесеца… О, кога ти, Животворящий, ще грейнеш отново на това място? Ето, ние сме дошли от север по суша и море, пред нас са Цариград и Босфор, само още една крачка – и “Света София” ще възкръсне от своя вековен, смъртоносен сън! Ала кой пречи? Мохамед? Дивата Азия? Не, уви! – християнската Англия! Своите интереси тя поставя над Кръста Господен! Непоносимо тъжно, мъчно, жалко! Друг такъв сгоден случай за възстановяване на християнството на Изток няма да дочакаме скоро”.
Така, с една огромна тъжна въпросителна, завършила Руско-турската война от 1877-1878 г. Османската империя оцеляла, макар и на косъм, но затова пък България възкръснала от гроба. На 3 март между Русия и Турция бил подписан Сан-Стефанският мирен договор, според който свобода получавали всички български земи, включително и Македония. Румъния, Сърбия и Черна гора получавали териториални придобивки и пълна независимост. Върху Османската империя била наложена контрибуция в размер на 310 милиона рубли (около 5 милиарда евро днешни пари).
Условията на договора предизвикали рязкото недоволство на Великобритания и Австро-Унгария. Британия заплашвала да вкара флота си в Черно море и да нападне руския Черноморски флот, чието възстановяване се намирало тогава в начална фаза. С война заплашвала Русия и империята на Хабсбургите – Австро-Унгария. Русия била принудена да води в началото неофициални преговори с Австро-Унгария и Великобритания, а след това и да се съгласи със свикване на европейски конгрес в Берлин за преразглеждане на мира от Сан-Стефано.
Конгресът се открил на 13 юни 1878 г. и продължил един месец. Начело на руската делегация бил княз Горчаков. На този конгрес срещу руската дипломация действали солидарно австрийската и британската делегации. Представляващият Германия канцлер Ото фон Бисмарк, макар и да наричал себе си “честен посредник”, фактически подкрепял безочливите искания на Австро-Унгария. Дори френската делегация само формално спазвала неутралитет в дипломатическото противоборство, подкрепяйки в действителност домогванията на британския министър-председател лорд Бийкънсфийлд (Дизраели). Руската делегация била принудена да отстъпи пред натиска на своите опоненти, които фактически заплашвали Русия с война.
На 13 юли бил подписан Берлинският договор, който съществено променил условията на Сан-Стефанския договор във вреда на интересите на Русия, България и другите православни народи на Балканите. България била разделена на части – Княжество България, автономна Източна Румелия, а Македония се връщала под робство. “Сан-Стефанска България” останала само мечта за много поколения българи. Най-поразителното било, че Австро-Унгария за своето предателство на интересите на балканските християни получавала правото да окупира Босна и Херцеговина, което след 30 години се превърнало в анексия на тези области, а Великобритания срещу своята защита на интересите на Османската империя получавала Кипър.
В доклада си до император Александър II княз Горчаков написал: “Берлинският конгрес е най-черната страница в моята служебна кариера”. Императорът оставил върху доклада следните думи: “И в моята също”. Иван Сергеевич Аксаков, коментирайки резултатите на Берлинския конгрес в словото си на заседанието на Московския славянски комитет, произнесъл думи, пълни с горчивина: “Ти ли, Русийо – победителко… се каеш на подсъдимата скамейка като престъпничка за извършените от теб свети трудове, молиш да ти бъдат простени твоите победи?” С тези думи той изразил покрусените чувства на руския народ, към които се добавяло и огромното разочарование на българите.
Протойерей Вакх Василиевич Гуриев починал на 24 юли 1890 г. от разрив на сърцето. На неговото перо принадлежат и следните трудове: “Светите воини-мъченици, пострадали за Христа”, Петербург, 1876-1877, “Учебно помагало по Закон Божи”, Петербург, 1873, и много статии в сп. “Странникъ”, “Церковно-общественный Вестникъ”, “Русский Вестникъ”, “Беседа”, “Варшавский Дневникъ” и др.
Но най-забележителната му творба си остава “Писмата на свещеник от похода”. Много години този ценен исторически и човешки документ не беше потърсен нито от руските, нито от българските изследователи. Но в началото на новото хилядолетие книгата беше преиздадена в Русия, а през 2003 г. “Писмата” на протойерей Вакх Гуриев бяха преведени на български език и издадени в София под заглавието “Христос възкръсна от мъртвите. Отец Вакх Гуриев (дневник 1877-1878 г.)”.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#55 Мнение от Тайко » ср мар 11, 2020 12:02 pm

,,Тази нощ трябва да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Пред нас има слава и чест, зад нас - безславие и смърт.''
- ген. Георги Вазов
"Извинете, не знаехме че е непревземаема" - сякаш казват българските войски при падането на Одринската крепост през 1913 година, защото напълно опровергават становището на водещите военни специалисти в света, че Одрин трудно може да бъде превзет, камо ли пък от неопитната в подобни кампании българска армия.
На съвсем друго мнение е командващият Втора армия генерал Никола Иванов, който разбива на пух и прах модерните теории във военното изкуство, като решава директно да атакува зловещото укрепление.
В нощта на 11 март в тъмнината напред безмълвно запълзяват бомбиери, телорезачи и пехотинци.
Останалото е легенда, в която войници молят началниците си да продължат напред въпреки унищожителния картечен огън, с ужасяващи за противника викове „На нож!" и безумна смелост.
Два дни по-късно на 13 март 1913 година комендантът на Одринската крепост-Шукри паша е принуден да се предаде на българите с целия си гарнизон.Турция моли за примирие, а светът отново започва трескаво да анализира чудото на българското военно изкуство.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на чет мар 12, 2020 8:55 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#56 Мнение от Тайко » чет мар 12, 2020 10:44 am

На 12 март 1913 г. е роден ген. Стоян Илиев Стоянов, един от героите във въздушната битка по време на Втората световна война с двете велики сили – САЩ и Великобритания.
Поручик Стоян Стоянов има в своя боен актив няколко десетки бойни полета и доказани 15 въздушни победи над противника.
Той е роден на 12 март 1913 г. в село Галата, Варненско, днес квартал на морската столица, в семейството на Илия Стоянов – изселник от Одринска Тракия. Баща му се сражава в Балканската война и загива като знаменосец на 8-ми пехотен Приморски полк в жестокото петдневно сражение на линията Люлебургас- Бунархисар-Карагачдере, до село Колиби – само пет месеца преди да се роди синът му.
Израснал в мизерия, Стоян учи във варненската прогимназия. В пети клас постъпва в пансион за сираци. След като завършва училище, получава стипендия и през лятото на 1927 г. постъпва в Софийската духовна семинария.
После кандидатства неуспешно във Военното училище и започва работа като писар в Шуменското архиерейско наместничество. През пролетта на 1934 г. постъпва новобранец в казармата и е зачислен в кавалерийския ескадрон на ШЗО в Княжево.
Когато през 1934 г. от Министерството на войната идват офицери да записват желаещи да учат във Военното училище за авиатори, той не се колебае и постъпва във въздушния взвод.
През 1936 г. завършва курса на обучение за щурмани. А през юни 1937 г. започва обучение по пилотаж на учебното летище край Казанлък. Там той завършва Авиационна школа и през май 1938 г. е изпратен в Пловдив, където усъвършенства майсторството си като летец във Висшата школа за изтребители, преместена впоследствие на летище Карлово.
Младият летец е сред петимата избрани, които заминават през 1939 г. за Германия на специализация във Висшата школа за изтребители и инструктори във Вернойхен. Там те се подготвят като летци-инструктори и изучават устройството и летенето на новия немски изтребител „Месершмит – 109 Е”, който е хит на немската авиационна мисъл през Втората световна война.
Българското правителство договаря да закупи от Германия такъв изтребител за своите въздушни войски. Стоян Стоянов завършва успешно Школата, побеждава в учебен бой своя германски инструктор и става първият български пилот усвоил пилотирането на „Месершмит”.
През юли 1939 г. българските летци се завръщат в България. Трима от тях, в това число и Стоян Стоянов, са назначени като инструктори във Висшата изтребителна школа на летище Карлово. Тук той остава с малки прекъсвания до началото на 1942 г., когато е командирован като началник на предупредителния пост към Щаба на Черноморската отбрана, намиращ се в родното му село.
Там остава на служба до края на април 1942 г., когато е назначен за командир на изтребително звено „Стрела 682” в състава на 6-и въздушен изтребителен полк на летище Карлово. То е съставено изцяло от немски изтребители „Месершмит 109-Е”. Впоследствие формированието се пребазира на летище Балчик, където влиза в състава на черноморската въздушна отбрана.
През месец април 1943 г. със закупените германски изтребители се сформира трети орляк на 6-и въздушен изтребителен полк с командир капитан Чудомир Топлодолски. Летците от състава му стават първите, които заменят морално остарелите чешки самолети „Авия”, наричани шеговито от тях „догани”, с немските „месери” и така тяхната част става най-боеспособната във Въздушните войски на Царство България.
Поручик Стоянов е назначен за командир на първо звено в 3/6 изтребителен орляк. Като такъв той взема активно участие във въздушните боеве над София с англо-американските бомбардировачи и изтребители. По-късно през същата година орлякът му е пребазиран от летище Карлово на летище Божурище, за да подсили въздушната отбрана на столицата.
На 1 август 1943 г. огромна въздушна армада от четиримоторни бомбардировачи В-24, в група по 40 влитат във въздушното пространство на България, след като са бомбардирали петролните рафинерии край румънския град Плоещ. Паниката в Двореца и в Министерството на войната е голяма. Срещу съюзническите бомбардировачи се устремяват българските изтребители от летище Карлово и завързват яростна схватка в небето над връх Ком и Цариброд.
Поручик Стоянов с умел въздушен маньовър и косоприцелен огън успява да свали две „летящи крепости”. Той става първият български летец през Втората световна война, свалил вражески бомбардировач. Американските летци скачат с парашути от горящите си самолети и когато са заловени, дълго време не могат да повярват, че са свалени от неизвестен за тях български летец, а не от немски ас на „Луфтвафе“, с когото си мислили, че се сражават в небето над София.
Стоянов е извикан в Двореца и в присъствието на командващия Въздушните войски генерал Димитър Айрянов цар Борис III го награждава с орден „За храброст”. Така той става първият български офицер през Втората световна война, награден с това отличие. След 14-ата му въздушна победа получава и втория си орден. В хода на бойните действия със съюзническата авиация той извоюва и 15-ата си въздушна победа. Боен актив, който няма нито един друг български летец през Втората световна война.
Превратът на 9 септември 1944 г. го заварва на летище Божурище като командир на изтребително ято „Стрела-682” от 6-и въздушен полк, с чин поручик. От Щаба на Въздушните войски му е заповядано да поеме командването на 3/6 орляк. На 24 септември 1944 г. е произведен в чин капитан.
Той е обявен за герой на въздушната ескадра и е повишен в звание майор, само 2 месеца след като е произведен в чин капитан. Получава и трети орден „За храброст”, като така става единственият български офицер, кавалер на три ордена „За храброст” през Втората световна война. Неговият бял командирски орден „За храброст” е единствен във Въздушните войски, откакто съществува българска бойна авиация. Той се дава само на проявили се старши офицери.
В края на февруари 1945 г. на летище Балчик започват да прелитат новите съветски бойни самолети „Як-9М”, с които трябва да се превъоръжат българските ВВС. През март 1945 г. Стоян Стоянов отива да приеме 120 съветски самолета. После се учи да лети на тях. Така заменя своя „Месершмит 109” със съветския “Як”.
Усвоил бързо новата съветска авиационна техника, той обучава петима млади летци да летят на нея. Връща се на летище Долна Митрополия, където го заварва краят на Втората световна война.
Изтребително-щурмовата школа се мести на летището на казанлъшкото село Цар Асен. Там смелият ас продължава да обучава млади летци до есента, когато му нареждат да замине за Сливен, където временно е разположен на летище Батмиш 36-и изтребителен авиополк. Той е назначен за негов командир. През лятото на 1946 г. полкът се пребазира пак на летище Карлово. Тук Стоян Стоянов остава до края на 1947 г., когато го изтеглят в Щаба на ВВС като инспектор на изтребителната авиация, със звание подполковник.
След това последователно е началник бойна подготовка на ВВС, заместник-командващ ПВО с чин полковник, командир на ПВО дивизия, началник на Главния команден пункт на изтребителната авиация, началник на управление „Въздушен спорт” на МНО.
През 1957 г. във връзка със съкращенията в армията, продиктувани от Женевските споразумения, той е уволнен от ВВС и преминава в запаса. След 21 години служба в авиацията, на 42 годишна възраст започва работа като обикновен строител, за да изхранва семейството си. Успоредно с това работи 5 години и като статист в миманса на Военния театър и осветител в Младежкия театър .
В края на 1961 г. постъпва на работа в Националния военноисторически музей. Заради перфектното владеене на немски и френски език е изпратен от Комитета за култура в Рилския манастир като регистратор в хотела, на който след три месеца става управител. По-късно е назначен за уредник в музея към светата обител, фондовак и екскурзовод на немски език. Там написва и прочутите си мемоари „Ние бранихме тебе, София“, които излизат под печат през 1972 г. с 15-годишно закъснение. (на два пъти книгата му е била спирана от печат, с мотив да не се обидят САЩ и да не се хвали толкова много „първата жива торпила на българската авиация” – капитан Димитър Списаревски).
На 13 март 1997 г. най-добрият въздушен боец на Царство България – генерал майор от запаса Стоян Стоянов, умира в Карлово, където живее през последните години от живота си със своята съпруга Мина. Погребан е с военни почести, както подобава на един герой. Името му е включено в световната енциклопедия на асовете на въздушния бой през Втората световна война.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#57 Мнение от Тайко » пет мар 13, 2020 10:46 am

В УТРИННИТЕ ЧАСОВЕ НА 13.03.1913 г. БЪЛГАРСКИ ВОЙНИК СЕ ИЗКАЧВА НА ПОКРИВА НА ДЖАМИЯТА "СУЛТАН СЕЛИМ" В ОДРИН И ИЗДИГА БЪЛГАРСКОТО ЗНАМЕ НА 52-МЕТРОВОТО МИНАРЕ. Разветият трибагреник вдъхновява българските войници за последен щурм. Присъстващите на утринната молитва мохамедани ужасени се разпръскват. Последните турски защитници побягат панически. Българските войници победоносно влизат в непревземаемия според военните експерти Одрин! Кой е този герой? Михо Стоянов Георгиев от с. Гючбейлер (Добрич), Елховско, подофицер в 11-а рота на Трета дружина на 29-и Ямболски полк с командир полковник Кръстьо Златарев. Един удивителен пример за единство на българската нация в една от най-епичната ни победи - елховчанина Михо Стоянов и охридчанина, бъдещия генерал Кръстю Златарев! Михо Стоянов е герой не само от Балканската война, но участва храбро в сраженията в Междусъюзническата и Първата световна война. Награден е с четири ордена за храброст. Този акт, символ на победата, който 32 г. по-късно копират руските солдати, забили през 1945 г. червеното знаме над Райхстага, все още е малко известен в България! Нито българската държава, нито историците правят нужното, за да бъде популяризиран в световната военна история. През 1983 г. е открит скромен барелеф по случай 30-годишнината от смъртта на героя, а главната улица в селото е кръстена на него...Вечна слава на българските герои!
"Ний, Ямболци сме с дивна мощ.
По дълг се бихме ден и нощ
И увенчахме с лаври пак
Чела си над коварний враг."
"Из Марша на 29-ти Ямболски полк"


„На този ден празнуват частите от Тунджанската дивизия. А празникът на една дивизия прябва да бъде общонароден, защото нейните победи и изобщо добродетелите и, са народно и държавно морално богатство. Това особенно важи за одринските герои, които прославиха българското име и дадоха най-внушителни указания за националната и държавническа мощ на нашия народ. Днес спомените за българското геройство при Одрин могат да послужат за освежаване и затвърждаване на нашето национално чувство. Всяка народност, всяка държава би използвала денят на една подобна годишнина, за да посочи на младите поколения един велик пример на святи ценности и героичен дух…! ”


На 13 март 1913 г. е превзета след дълга обсада Одринската крепост, действие което е изключително важно за победния финал в Балканската война. И тук е момента да спомена че погледът ни не е насочен към описване на бойния подвиг на българите, и като цяло на военните действия. В доста статии и материали може всеки заинтригуван да намери описание на събитията, но доколко ще останат трайно в него е отделен въпрос.
За редица поколения неизмеримият подвиг на българския войник край Одрин остава трайно, въпреки накърненото национално самочувствие след националните катастрофи и пагубния Ньойски мирен договор. Връщаме се назад през 1935г. и откриваме начинът по който се чества 23 годищнината от падането на Одрин от страна на българската интелигенция. Ще ви въведа към народните вълнения през този период : „На този ден празнуват частите от Тунджанската дивизия. А празникът на една дивизия прябва да бъде общонароден, защото нейните победи и изобщо добродетелите и, са народно и държавно морално богатство. Това особенно важи за одринските герои, които прославиха българското име и дадоха най-внушителни указания за националната и държавническа мощ на нашия народ. Днес спомените за българското геройство при Одрин могат да послужат за освежаване и затвърждаване на нашето национално чувство. Всяка народност, всяка държава би използвала денят на една подобна годишнина, за да посочи на младите поколения един велик пример на святи ценности и героичен дух…! ”.
Днес естествено държавата абдикира от подобни паметни моменти, моменти на слава, моменти, които ни карат да се замислим какви сме и че силата да възродим страната си е в самите нас. Пропускат се всякакви годишнини дори и те да са кръгли от някой паметен исторически пример, а на младото поколение е неудобно да се показват морални примери и ценности за разлика от тоталното разложение, което ден и нощ се излива навсякъде по информационните канали.
Ще се запитате за какво всъщност ви ги говоря всички тези неща и дали не ви отнемам от ценното време, но всъщност истината е тази, че не е нужно единствено на 3 март или на 6 септември да се чувстваме силни и горди, че сме българи. През останалото време има още значими моменти от нашата история достойни да ни накарат да се разтреперим от чувство на гордост и достойнство. И ако за днешната „културно-просветна интелигенция” на държавно ниво и по високите етажи, тези значими моменти и знакови събития нямат чак толкова голямо значение, то нека поне ние самите се сещаме за тях и се гордеем, че сме силни единни, като Народ.

(1) Използваният цитат е от сп. „Отец Пайсии”, което излиза в периода 1928-1943г. и отразява възгледите на българската интелигенция за смисълът от националното възпитание на българската младеж, възпитание на морални и държавно-национални ценности.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#58 Мнение от Тайко » съб мар 14, 2020 7:25 pm

102 години от освобождението на Добрич от румънска власт.

На 4 септември 1916 г. частите на Осми приморски полк, командвани от ген. Тодор Кантарджиев, влизат в опразнения от румънците Добрич и донасят дългоочакваната свобода на изстрадалото му българско население. В града освободителите се натъкват на труповете на десетки българи, избити по заповед на отстъпващите румънските власти, а стотици наши сънародници са отведени от противника в лагери в Молдова. Въпреки българския успех, силите на Трета армия скоро са изправени пред сериозно изпитание - към освободения Добрич настъпват нови румънски части, подпомогнати от руски и сръбски войски. Започва Добричката епопея.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#59 Мнение от Тайко » нед мар 15, 2020 11:35 am

Нaй-гoлемият стрaх нa Рим: Бoйният щурм нa бългaритe криe истинатa зa нaшия нaрoд

Време е родните историци да признаят: Между уж изчезналите траки и уж новодошлите от Памир и Алтай българи има невероятно много сходства. Да не кажем, че даже не се откриват разлики между двата “конни” народа.
Ето поредното доказателство:
Напълно еднакъв начин на водене на бой, който е смразявал враговете им и ги е правил доминираща сила на Балканите през хилядолетия.
Сходствата са невероятни и отново повдигат най-важния въпрос за нас: “Не са ли траки и българи един народ с две имена?”
Разбира се, доказването на тази теория никак няма да се хареса на нашите съседи в опитите им да докажат, че ние сме прищълци от далечни земи.
Ето и фактите:
В древността различните народи са устройвали своята войска по различен начин. Дори и прилаганата тактика е била различна.
Докато при галите се е залагало на щурма и силата на първи удар, римляните изграждат желязна стена от опитни легионери, които да спрат напора на противника, а после бавно да го отблъснат, обкръжат, лишат от възможност за маневри и накрая да го довършат.
Ходовете на потомците на Ромул са били добре обмислени, перфектно координирани и съчетани с действията на бойните машини като балистата. Не е никак случайно, че през II век Римската Империя е подчинила дори част от траките и се е разширила на три континента.
Изведнъж обаче се случва нещо странно, нещо което е считано за невъзможно. През 169-170 година страховити бойци от земите на север от Дунава, не просто прекосяват голямата река и разрушават римските гранични постове, но извършват пробив, който никой “варварски” народ не е успял да направи.
“Нашествениците” заливат цяла Тракия и буквално прегазват като валяк стационираните на наша територия легиони. Походът не свършва в земята на Орфей, а продължава до сърцето на Гърция – до Термопилите. Това е първата, но не и последната сериозна атака срещу окупационната власт на Рим. На Балканите ще бъдат построени 800% повече крепости отколкото в цялата азиатска територия на Римската Империя (F.Curta).
Страхът от нападателите дошли от север несъмнено е бил изключително голям, иначе нямаше да бъдат взети такива скъпоструващи мерки и нямаше да бъдат включени толкова много ресурси по охраната на долнодунавската граница.
Походът на свободните траки от земите на север от Дунава
Кои обаче са мистериозните бойци, на които се отдава да навлезат стотици километри в контролираните от Вечния град територии? Тези смели хора са обитавали земите край Източните Карпати и Северното Черноморие. Официално нападението от 169-170 година е извършено от траките костобоки, но реално погледнато едно племе не може да смачка римската военна машина. Повече от ясно е, че се касае за коалиция от различни сродни племена, които са се обединили с цел да освободят своите поробени братя обитаващи земите на юг от Дунава.
В началото на II век на император Траян се отдава да покори само Източна Дакия. Цар Декебал е победен, богатството му е ограбено, тоновете злато и сребро спасяват Рим от финансова криза. След смърта на Траян, никой друг владетел не посмява да навлезе в гористите и планински региони на Дакия.
Спомените за погубените само век по-рано легиони в Тевтобургската гора са все още пресни. Никой пълководец не желае да се нареди до загубилия всичките си войници Квинтилий Вар. Гъстите гори, блатистата почва и стръмните хълмове не позволяват да се приложи добре традиционната римска бойна тактика, а и да се използват балисти, хиробалисти, онагри.
В земите на север от Дунава легионерите трябва да се бият мъж срещу мъж, а в схватка със синовете на Арес, потомците на Ромул често са губели главите си. По времето на похода на костобоките и техните тракийски роднини, дедите ни знаят добре как Рим води войни и са се адаптирали прекрасно. Първо са обсипвали противниците си със стрели, после са се престрували, че отстъпват и увличайки окупаторите след себе си са ги вкарвали в засада, от която рядко някой се е измъквал жив.
Тракийската бойна тактика от преди римското нашествие е описана с подробности от Георги Михайлов: “Встъпвайки в сражение, траките надавали страшен вик и вдигали невъобразим шум с дрънкане на оръжието си…Сражението водели според терена…Битката се започвала устремно, като се разчитало на напора, и за това е могло да стане врязване на една или друга част повече или по-малко в неприятеля…Те нападали нападали хоплитите-гърци, без да се излагат на опасност, защото гърците нямали ни стрелци, ни хвърлячи на копия, ни конници. Напротив, траките ги обсипвали с копия като тичали или препускали с конете си срещу им, а колкото пъти гърците атакували, се отдръпвали…”
Интересно е, че тази тракийска бойна тактика е присъща и на старите българи. От Иван Богданов научаваме следното: “Стихия на прабългарите е нападението. Промъкват се безшумно към предмета на нападение и след като разположат резервите и поставят в ударното ядро най-опитните бойци, връхлитат върху врага си от прикрите хълм, гора, храсталаци с яростни, страшни викове. Когато врагът има числено превъзходство пред него излиза само една дружина, увлича част от силите му, но внезапно започва да се отдръпва, бойците си дават вид, че бягат, сетне обркръжават увлечените и ги унищожават…”
Странно, как никой от проучилите нашата история не обръща внимание на факта, че бойната тактика на старите българи е идентична с тази на траките.
Разбира се има и развитие, това си е в реда на нещата, но основните елементи са идентични. При северните траки основната бойна единица е конния стрелец. Знаем за това от Тукидид, който твърди, че почти всички гети са конни стрелци. Геза Фехер от своя страна подчертава, че основното оръжие на конния народ българи е лъка. Това оръжие в ръцете на опитен боец е сеело смърт в редиците на противника.
Друг пренебрегнат факт е важната подробност, че въстанието и похода на костобоките и другите свободни траки съвпада с нулевата година на Именника (на Българските Владетели). Там е казано, че 515 години преди Аспарух дедите ни са имали княжество от другата страна на Дунава: “…сii ҃е кнѧз дръжаше кнѧженïе обону страну Дунаѧ лѣтъ. ҃ф.҃еі. остриженами главами.. “.
Хубаво, но по това време владетели на земите на север от Дунава са свободните траки. В териториите, в които римляните не смеят да стъпят живеят беси, гети, тирагети, а и мизи, които в продължение на 1100 години биват наричани българи.
За бесите на край Карпатите знаем от Клавдий Птолемей. Страбон разказва за тирагетите, съобщава и това, че както гетите, така и мизите обитават на юг, но и на север от Дунава. От работите на С. Крикин става ясно, че в далечното минало траките са обитавали дори и Крим, земите на Стара Велика България. След като император Траян не успя да победи тези свободни траки, къде се изпариха те и как така “новодошлия” народ българи зае техните места? От къде накъде “новия” народ българи ще прилага тракийската бойна тактика?
То да беше само бойната тактика – здраве му кажи. Крум Страшни не следва ритуала за правене на чаша от черепа на голям враг от памирци, или тюрки. Това си е стара тракийска традиция както научаваме от Луций Аний Флор: “Те (траките) правеха жертвоприношения с човешка кръв и пиеха от човешки черепи –They sacrificed to the gods withhuman blood, they drank from human skulls.”-Fl.Bello Thracico, XXXVIII.III.4
Обичая на бръснене на част от косата и оставяне на кика също не е донесен от Средна Азия. Плутарх свидетелства за това, че траките абанти и мизите бивайки ръкопашни бойци стрижели част от косата си, за да не може противника да ги сграбчи за перчема:
” Now the Abantes were the first to cut their hair in this manner, not under instruction from the Arabians, as some suppose, nor yet in emulation of the Mysians, but because they were war-like men and close fighters, who had learned beyond all other men to force their way into close quarters with their enemies. “ – Plut. Tes. 5.2.
Изкуствената черепна деформация също не е нов феномен в земите ни. Според Й.Йорданов особения обред се практикува на наша територия от времето на Неолита. Ст. Йорданов пък добавя, че траки и пеласги познават обичая да се деформира черепа с определена цел. Дж. Лоурънс Анджъл също съобщава за изкуствената черепна деформация при траките, но на тази важна информация не е дадена популярност.
Малцина са тези, които знаят за невероятните открития на Стамен Михайлов. Този наш учен установи, че старобългарската чернолъскава керамика има дълга традиция на направа тук на Балканите. Същия автор представи солидни доказателства и за това, че свещения за дедите ни знак IYI се среща по древна балканска керамика от преди 6000 години!
Преди доста време стана ясно, че над гробовете на знатни стари българи са вдигани могили, също както и при траките. Чудейки се как да обяснят феномена, някои автори пуснаха твърдението, че старобългарските могили били в речни долини, а тракийските не. Това изявление е лишено от всяка логика понеже една от най-големите концентрации на тракийски погребални могили се намират в Розовата Долина, там където течат реките Тунджа и Стряма.
Страшно е като си помисли човек какви дивотии са ни натрапвани, с какви глупости са пълнени главите ни, само и само да се прокара твърдението, че траките или са изчезнали, или са били само едно романизирано, елинизирано малцинство при идването на Аспарух. Страшно когато стане ясно какво огромно количество важна информация е останала в сянка.
И тук идва въпроса – защо? Ако траките бяха диви безмозъчни варвари, ако бяха паразитиращи мошеници, търговци на роби, неспособни на култура, тогава можехме да се приемем, че от срам историците ни решават истината да бъде изкривена.
Реално погледнато обаче народът наричан в Античността траки е нещо уникално. Траките дават религия и култура на гърците посредством Орфей, Тамир, Лин, Залмоксис, Евмолп, Имарад, Езоп. По време на персийското нашествие, спасителят на Атина е имащия тракийски произход Темистокъл.
За Орфей се твърди, че е изобретил азбуката, на Залмоксис се приписва обучаването на келтските друиди. От дедите ни римляните приемат култовете към Дионис, Атис, Кибела и др. Плиний е уверен, че пеласгите са тези, които са занесли азбуката в Лациум.
Траките дават най-мъжествените и най-способни императори на Рим. Като започнем с Максимин Тракиец, Максимин Дакиец, Юстин, Юстиниан, Константин Велики, Маркиан, властвалия до 610 година Фока и много други. Най-добрите генерали на Вечния град също идват от средите на траките, това са Велизарий и Аеций. По времето на Константин Велики губернатор на Египет и Киренайка е тракиец с име Реметалк.
Управленческите качества на народа наричан траки не могат да бъдат отречени, но могат да бъдат премълчани, за да не се види продължението на традицията при старите българи, които са де факто същия народ. Не случайно монахът Фулко пише: “ българите, които назовават траки според предишните паметници -Vulgariorum, quos vocitantThracas, ut habent monumenta priorum.“
Имената на народите се менят, това е нещо нормално, традициите обаче са упорити, а нашите традиции са древни. Най-важните ни празници и обреди са от времето на Орфей. Носията ни носи елементи от украсата на идолите от Раннобронзовата Епоха. Свещения знак на българите IYI е от още по-ранен период, създаден е на Балканите преди 6000 години. Гергьовден е едно ехо от култа към Тракийския Конник, в Трифон Зарезан е скрита почитта към Дионис.
Един народ не може да оцелее ако не познава предците си. Те са пътепоказателя, те са примера, който трябва да се следва, а от далечните си предци има какво да научим. Те са успели не просто да оцелеят и запазят културата си по време на римската окупация, но в един определен момент представители на нашия народ са ставали господари на Рим.
Дедите ни са разчинали не само на силата и храбростта си, но също и на единството, на мъдростта и благоразумието. Сякаш буйния Арес и кроткия Орфей са си подавали ръка с цел да запазят своя народ, и са успявали, както ще успеем и ние въпреки пречките на продажници и врагове. Нито времето, нито кръволоците са успели да ни заличат от свещената ни земя, злите ще си заминат, ние ще останем.

15 aвгуcт 718 г. Арaбитe cвaлят oбcaдaтa нa Кoнcтaнтинoпoл. (На снимката: Българска конница прогонва арабите от Константинопол по времето на император Лъв III. Миниатюра от Манасиевата хроника (ХIV в.))В рeзултaт нa биткaтa, империята e cпaceнa oт рaзгрoм, a Югoизтoчнa Eврoпa зaпaзeнa oт aрaбcкoтo нaшecтвиe. Дрeвнитe хрoниcти признaвaт рeшaвaщaтa пoмoщ нa бългaрcкaтa вoйcкa пoд ръкoвoдcтвoтo нa хaн Тeрвeл. (или на Кормесий). Oбcaдaтa нa Кoнcтaнтинoпoл прeз 717 - 718 г. e втoрият мaщaбeн пoхoд нa aрaбитe (cлeд 674 г.) в опит дa зaвлaдeят Кoнcтaнтинoпoл. Пo oнoвa врeмe, caмo 95 гoдини oт възниквaнeтo нa иcлямa, aрaбcкитe тeритoрии ce прocтирaт нa три кoнтинeнтa - Aзия, Aфрикa и Eврoпa. Пoкoрeни ca бившитe визaнтийcки прoвинции Cирия, Пaлecтинa, Eгипeт и Ceвeрнa Aфрикa. В нaчaлoтo нa 8 в. e пoкoрeнo и Вecтгoтcкoтo крaлcтвo в Иcпaния. Aрaбитe вeчe рeaлнo зacтрaшили Източна Eврoпa чрeз втoри клин, в случай, че са били успули да превземат рoмeйcкaтa cтoлица.



За да победим врага, трябва не да разрушим веществената му сила, а да убием духа му.
Полковник Борис Дрангов

"Прави са силните, живеят достойните, господстват победителите."
Полковник Борис Дрангов
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на пон мар 16, 2020 10:10 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#60 Мнение от Тайко » пон мар 16, 2020 6:53 pm

Българската армия през годините

Българската армия е създадена под наименованието Българска земска войска от Българското опълчение със заповед от 8 юли (20 юли нов стил) 1878 г. на руския императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков. По силата на Търновската конституция на военна повинност подлежат всички български граждани от 21 до 40-годишна възраст. Попълването на числения състав става на териториален принцип, като територията на Княжеството е разделена на 3 военни отдела: Западен, Източен и Софийски. Офицерският състав се комплектува от възпитаниците на Военното училище в София.
Вижте как се е развивала българската армия през годините
Сръбско-българска война (1885г)
Българската армия наброява 86 000 души. Общият брой на доброволните дружини и отряди възлиза на 14 000 души. Недостатъчния брой на офицери, боеприпаси и униформи не попречва на българите да спечелят войната.
Началото на XX век
Общият брой на Българската армия възлиза на 102 000 души. Числеността й надвишава тази на войската на Съединените американски щати. Българската армия бива разделена на пет части - Първа, Втора, Трета, Четвърта и Пета армия
Балканската война (1912-1913г)
България мобилизира 600 000 души при население 4 400 000. Армията разполага с общо 714 000 мобилизационен резерв. Българските войници имат на разположение близо 1200 оръдия.
Българският флот разполага с шест леки торпедоносеца - „Дръзки" , „Смели" , „Летящи" , „Шумни" , „Храбри" и „Строги"
Първа световна война (1914-1918г.)
България мобилизира 800 000-на армия. Това я превръща в държавата, която издържа най-голямата армия по глава на населението в света. Съществуват огромни дивизии, като например Трета пехотна Балканска дивизия (43 000 човека).
Втора световна война (1939-1945г)
Според Ньойския мирен договор числеността на българската армия трябва да бъде не повече от 33 000 души. Това е променено от военния министър ген. Луков през 1938г. България успява да мобилизира 450 000 армия и то преди включването си във войната
1944-1989г.
Няма точни данни за числеността й, но варира между 150 000-200 000 души мирновременна армия. В състава й влизат пет танкови бригади. От 1961г. България разполага с ракети, способни да носят ядрен заряд.
През 70-те години на XX в. ВВС са в апогея на своята мощ, притежаващи най-малко 300 модерни бойни самолета в състава си.
Българската армия днес
Данните за числеността на българската армия варират между 24 000 - 30 000 души.
Танковете в експлоатация не възлизат на повече от 100, а бойните джипове на повече от 1000.

https://www.youtube.com/watch?v=6UvxoMoMXB8

Н.В. Царь Борисъ III врѫчва пагони на генералъ отъ пехотата на генералъ-лейтенантъ Никола Жековъ. 6 май 1936 г., София
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори