Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#501 Мнение от Тайко » чет сеп 02, 2021 8:22 pm

Заповед № 133 от 2.09.1916 г. на началника на 4-та пехотна Преславска дивизия генерал - майор Пантелей Киселов до частите на дивизията:
"Офицери, подофицери и войници,
Денят на разплатата, която тъй дълго очаквахме дойде. Войната на Румъния е обявена. Поздравявам ви славни герои от Преславската дивизия, че нам се падна завидний жребий да накажем един вероломен и подъл съсед. Безчет са злодеянията, които този окапал народ е извършил към нашата земя. Нашите майки, нашите жени и нашите деца няма да забравят безчестията през 1913г. Поруганата чест на България ни вика сега за отмъщение.
ПРЕСЛАВЦИ,
През миналите войни, аз бях между Вас. Аз бях свидетел на вашите геройски дела и се удивлявах на вашата храброст и вашата издръжливост. Славата на непобедими, която придобихме тогава трябва да бъде запазена. Със същия войнствен жар, както по полята на Тракия и Македония вие ще се понесете напред и ще пометете всичко, което се изпречи на пътя Ви. В тези велики моменти съдбата на всичко, което е за нас най-мило, зависи само от нашия меч, който трябва да забием дълбоко и безмилостно в тялото на най-безчестния между народите народ.
НАПРЕД, МОИ БОЙНИ ДРУГАРИ!
Нека Бог, който не оставя престъпниците ненаказани подкрепя нашата отмъстителна ръка.
Началник на дивизията Ген.- майор Киселов".
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#502 Мнение от Тайко » пет сеп 03, 2021 10:05 am

† Поручик Стефан Гешанов от 6-ти конен полк, загинал на 3.09.1916г. в Добруджа - първата жертва във войната от офицерския състав на Конната дивизия на генерал Иван Колев. 🇧🇬

На 3.09.1916г. към освободения предния ден Куртбунар се насочва една бригада от 19-та пехотна румънска дивизия, с цел да го овладее и да помогне на румънските тутракански защитници. Когато авангардните батальони на бригадата подминават село Кочмар, те са пресрещнати от пехотните части на 1-ва Конна дивизия и след кратък бой са разбити и отхвърлени назад.
Докато пехотата отблъсква противника, 1-ва бригада на Конната дивизия, водена лично от генерал Иван Колев, прикривайки се зад гънките на местността обхожда от север румънските части и ненадейно атакува десния им фланг. Атаката е проведена в конен строй, в кариер и завършва с почти пълното унищожение на румънския авангард.
Но това не е всичко. Врагът трябва да бъде смазан на всяка цена. Малко по-късно 4-та конна бригада на дивизията, също откъм десния фланг, изненадва главните сили на румънската бригада (движещи се на няколко километра зад авангарда) при село Конак куюсу (днес Гешаново) и в тежък бой ги разгромява. В този бой особено се проявява 6-ти конен полк на полковник Сава Вуйчев, който атакува сам на бойното поле противника, съкрушава го въпречи численото му превъзходство, но понася тежки загуби.
Загива подпоручик Стефан Гешанов-командир на 4-ти взвод на 6-ти конен полк. Той е от 35-ти Рилски випуск, произведен в офицер на 25.08.1915г.
Пада убит при атаката срещу 4 румънски дружини с артилерия и конница. Става първата скъпа жертва сред офицерския състав на полка и на 1-ва Конна дивизия във войната за освобождение на Добруджа през 1916г. Посмъртно е произведен в чин поручик. Село Конак куюсу е преименувано на негово име Поручик Гешаново.

През комунизма има на два пъти опит да бъде сменено името, защото според безродните комунисти е недопустимо село да носи на името на "царски" офицер. Селяните обаче се възпротивили с основание и не са допуснали промяната. Заплашвали са дори, че ще се бунтуват, ако сменят името на селото. Защото знаят, че поручик Стефан Гешанов е български офицер, загинал за тяхната свобода и не желаят да погазват паметта му и да го изтриват от българската история, както иска от тях БКП. Така опазили жив споменът за подвига на героя, загинал в третия ден на войната за освобождението на Добруджа.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#503 Мнение от Тайко » съб сеп 04, 2021 12:29 pm

На 4 септември 1916 г. през Първата световна война, Трета българска армия, командвана от генерал Пантелей Киселов започва атака за овладяване на Тутраканската крепост наричана тогава румънския Вердюн.

След Първата национална катастрофа на България, Южна Добруджа е включена в пределите на Кралство Румъния. Румънската държава влага изключителни средства за укрепването на завладените територии като превръща Тутракан в една от най-сигурните крепости по Дунава. Тя има 15 форта(2 недовършени напълно), отстоящи на разстояние до 2 километра един от друг, организирани са две отбранителни линии също така серия землени и бетонни укрепления, оръдейни установки, картечни гнезда, три реда телени заграждения и множество вълчи ями.

Телените заграждания пред фортовете са широки 10 м. Изкопани са и вълчи ями, дълбоки до 2 м. с набити вътре остри колове. В гората, около платото, което опасва крепостта са направени ями, пълни със сухи клони и смола, подготвени за запалване от румънците, в случай, че българските войски навлязат в гората. Има изградена телефонна връзка между отделните опорни пунктове с командването на гарнизона.

Много от картечните гнезда са качени и замаскирани по дърветата, откъдето да стрелят по българските воини. Командващият на 3-та румънска армия, генерал Аслан обичал да се хвали със Тутраканската крепост, като казвал: “Тутракан е моят Вердюн. С други думи нека българите да не си правят илюзии, защото ще си строшат главите !”

На 1 септември 1916 г. Царство България е обявява война на Кралство Румъния за да си върне загубените територии. Българите изпращат 3-та българска армия в състав – 4-та преславска пехотна дивизия, 1-ва бригада от 1-ва софийска дивизия, Дунавският българо-германски отряд и придадените им части под общото командване на началника на 4-та преславска дивизия генерал-майор Пантелей Киселов с численост 55 000 души, 132 оръдия и 53 картечници. Съюзници на румънците са Руската империя и сърбо-хърватски доброволци. Бойните действия започват с успешна кавалерийска операция под командването на ген. Иван Колев, при която е защитен фланга на щурмуващите Тутракан българските части и е предотвратено пристигането на румънски подкрепления. В боя при Добрич румънците са отблъснати напълно от фланга на тутраканското настъпление. Конницата на ген. Колев е първата българска военна част, изправила се срещу руски войски след Освобождението. Когато се налага да мотивира войниците си, Иван Колев е категоричен:

„ Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България! “

Отбраната е поверена на 15-та и 17-та пехотни румънски дивизии с численост 39 000 души, 246 оръдия, 78 картечници и на придадения към крепостта дунавски флот, в състав 4 монитора, 8 стражеви кораба и 4 канонерки.

Рано сутринта на 5 септември 1916 г. частите на 4-та пехотна Преславска дивизия и 1-ва пехотна Софийска дивизия се насочват срещу Тутраканската крепост. Разбирайки това, фелдмаршал Август фон Макензен, на когото е подчинена 3-та българска армия, се обажда по телефона на генерал Тошев и започва да крещи в слушалката:

“Какво правите? Може ли тази първокласна крепост да се атакува с открити гърди, без подкрепата на сила артилерия? Вие знаете ли, че там има петдесет хиляди войници с 60 батареи ? Известно ли ви е, че това е Вердюн на Близкия изток? Заповядвам ви да спрете незабавно атаката!”

Генерал Тошев отговоря спокойно:

“Късно е вече господин фелдмаршал. Поверените ми части се насочиха към своите обекти за атака и вече са в контакт с противника !”

Атаката започва рано сутринта. В 6.30 ч. артилерията открива барабанен огън по фортовете на крепостта, който трае 70 минути. В 7.50 ч. командващият 4-та пехотна Преславска дивизия, генерал-майор Пантелей Киселов заповядва всички началници да застанат начело на своите части и лично да ги поведат в атака .

В 8.20 ч. с бойния вик „Ура!” и с песента “ О, Добруджански край – ти наш си земен лай!” пехотата се вдига на щурм, със съзнанието, че се сражава за освобождението на своите поробени братя в Добруджа.

Атаката среща ожесточена съпротива от румънска страна, но до вечерта главната укрепена позиция пада. На 6 септември настъплението продължава. Следобед румънският гарнизон се предава. Вечерта ген. Пантелей Киселов влиза в освободения Тутракан. Българската армия пленява 450 офицери, 28 000 войници и цялото въоръжение на противника. Победата при Тутракан поставя началото на освобождението на цяла Южна Добруджа. Тутраканската битка е известна и като „Тутраканска епопея“.

Румънския Вердюн пада за 36 часа, което води до изтеглянето на седем румънски дивизии на север.

Въпреки своето надменно отношение към българските си съюзници фелдмаршал Август фон Макензен след превземането на Тутракан заявява: „Българската армия е една от най-добрите в света”.

Поклон пред героите загинали във войните за национално обединение на България!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#504 Мнение от Тайко » нед сеп 05, 2021 12:11 pm

5 септември 1944 г. ще остане в историята ни като един от най-злокобните, а 77 години нацията не може да преодолее тежките последствия от нея. На този ден СССР обявява война на Царство България, под претекст, че правителството продължава да подкрепя Германия.

Под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет на България във войната между Германия и Съветския съюз. То се разпорежда германските войски да напуснат страната, а отказващите да бъдат разоръжени. СССР обаче не признава обявения от България неутралитет. Същевременно, правителството започва сепаративни преговори за мир с Англия и САЩ, които пропадат поради обявената от страна на Съветския съюз война на България.

На 5 септември 1944 г. Съветското главно командване утвърждава

плана за военно нападение над България

Трети Украински фронт е разположен на румънско-българската граница. Срещу България са насочени 258 000 военнослужещи, 5583 оръдия, 508 танкове и САУ, 1026 самолета и цялата сила на Черноморския флот.

В 20.30ч. Съветският съюз обявява война на България и започва окупацията на държавата. Именно със силата и терора на съветския щик се стига до преврата на 9 септември и съставяне на правителство на Отечествения фронт с доминираща роля на партизаните и комунистите.

Така за почти пет десетилетия България е откъсната от цивилизования демократичен свят и превърната в послушен придатък на тоталитарните режими в Москва






Текста на един уникален документ и "НОТАТА НА СЪВЕТСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ЗА ОБЯВЯВЯНЕ ВОЙНА НА БЪЛГАРИЯ" на 5 септември 1944 г.!

Съветско-Български протокол за установяване на дипломатически отношения между България и СССР

Пристъпвайки днес към обмен на телеграмите за установяване на регулярни дипломатически отношения ,Правителствата на СССР и Царство България,(Королевста Болгарии в руския оригинал) ,желаейки да се уточни справедлив и практически регламент на отношенията и нормален обмен между двете страни,се договориха за следните положения:

1.Двете Високи Договарящи се Страни взаимно гарантират една на друга пълно и цялостно уважение на суверенитета на всяка една от двете държави и въздържане от всяко пряко или косвено вмешателство във вътрешните работи на всяка от тях и конкретно от всяка агитация ,пропаганда и всякакъв вид агресия или тяхна подръжка.
Те се задължават между впрочем да не създават и да не подържат или да разрешават пребиваване на своя територия организации,които имат за цел въоръжена борба против другата Договаряща се Страна,или опитващи се със силата на политически или социален режим или чрез подстрекателство към терористически актове ,подготвяйки такива актове против официалните представители,а също така организации,които си присвояват роля на правителство на другата държава ,или или на част от неговата територия.
Те се задължават да не допускат формирането както и допускането на своя територия и транзит през своя територия на въоръжени сили,оръжие,боеприпаси,военно снаряжение и всякакъв вид военни материали ,предназначени за тези организации.
2.Напусналите едната или другата от двете държави,намиращи се зад граница в качеството на политически емигранти,не могат да влизат в състава на съответните представителства,дори ако са станали граждани на трета държава.

Съставено в Истанбул ( Стамбул в руския вариант) в два екземпляра на 23 юли 1934г.

За Царското Българско Правитеслство( в руския вариант е Кралство България)
Специално упълномощен
Никола Антонов

За Правителството на СССР
Специално упълномощен
Яков Суриц

Царство България (наричана от комунистите "фашистка") възстановява дипломатическите отношения със СССР на 23 юли 1934 г., в Истанбул (забележете), които са прекъснати след ПСВ, през 1918 г. Дипломатическите отношения са въстановени с решение на Н. В. Цар Борис III (инициатора е националния предател Кимон Георгиев) след многократно вмешателство във вътрешните работи, спонсориране и ръководене на болшевишки революции, атентати, убийства, поддържане на огромна агентурна мрежа.

В един "прекрасен момент", дипломатическите отношения са прекъснати от СССР и на Царство България е обявена война, с връчването на "Нотата на Съветското правителство за обявяване война на България".

Какво може да се каже за най-циничния в света документ?
Това без съмнение е
НОТАТА НА СЪВЕТСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ЗА ОБЯВЯВЯНЕ ВОЙНА НА БЪЛГАРИЯ.
Това е оригиналното название на този документ.
Издаден е в следобедните часове на 05 септ 1944г. и е прочетен по Радио Москва незабавно.
Автор на Нотата е СНК( Съвет на Народния комисарият-Правителството).
Текста е одобрен от Председателя на СНК, ГКО, Ставката на Главното командване и Върховен Главнокомандващ РККА Йосиф Сталин.
Нека започнем с кратък анализ на текста.
1.Повече от три години България фактически помагаше на Германия във войната против Съветския Съюз.
Налагат се логически въпроси:
-а кога точно е започнала да помага и с какво?
Ето някои от “помощите” на Българското правителство.
- неучастие и неподръжка на германските войски срещу Съветския Съюз
-непрекъсване на дипломатическите отношения със Съветския Съюз
-превозване на двете влакови композиции със съветски дипломати и представители на Съветския Съюз, които към датата на нападението срещу него са били на територията на Германия-около 1500 човека.
Транспортирането е станало за сметка на Българската държава от Ниш до Одрин , където хората са били посрещнати от съветски дипломати от Анкара и Истанбул. Те са изразили благодарност към персонала на композициите и Българското правителство.
-издръжката на съветското посолство в София и консулството във Варна става също за сметка на българското правителство.Това са всички необходими неща за служителите и техните семейства-електричество, облекло, храна, (дори тоалетна хартия и други тоалетни консумативи), автомобилния парк и други материали- както за самото посолство, така и за близо 40-те персонални жилища на съветските граждани. Плюс подръжка, техническо обслужване, гориво-смазочни материали и др.
-охраната на сградите и дипломатите също е била под протекцията на държавата.
Пътуването на служителите до Турция и от турската граница до София е ставало с български автомобили и охрана.
-движението на дипломатите и служителите е ставало почти без ограничения
-дейността на посланика и другите дипломати не е ограничавана и те са провеждали своите служебни задължения според техните планове-срещи, коктейли, празници и др.

Който има още посробности за “помощта на България към Германия”, нека да го сподели.

2. “Съветското правителство се съобразяваше че такава малка страна като България не е в състояние да се съпротивлява на могъщите въоръжени сили на Германия...”
Напълно вярно, но не съвсем.
България не се е съпротивлявала на Германия,нито е имала желание за съпротива поради факта, че тя не е заплашвала България.

4.”Съветското правителство търпеше това положение”.
Защо е нужно да търпи това положение??? То, това положение не е било с антисъветска насоченост. Все едно Българското или друго правителство да “търпи” положението, когато Съветския Съюз и Германия, като съюзници започнаха войната пре септ. 1939г.

4.”Съветското правителство търпеше и това, когато българските управляващи кръгове
помогнаха на немците да се евакуират от Крим....”
Ами то, нашето правителство е щяло да помогне и на други държави да се евакуират, включително и на съветски войски ако е било нужно.

5. Следва текст, който е напълно обективен , показващ започналото отстъпление на Германия и на двата фронта, както и прекратяване на участието на Италия, Финландия и Румъния в Германо-Съветската Война....
Но какво казва съветското правителство????
Следва твърдение което си е просто умопомрачение:
“При този обрат на събитията, можеше да се очаква че България ще се реши
да използва благоприятния момент и след Румъния и Финландия ще се откаже от прогерманската политика, ще скъса с Германия и ще се присъедини към антихитлеристката коалиция на демократическите страни.
Това е цинизъм от най-високо ниво.
България е неутрална и невоюваща държава и не е поемала никакви военни задължения към Германия и Пакта, водила е про-германска политика единствено във връзка с нейните интереси, но е водила и про-съветска политика.
И по какви мотиви Съветския Съюз очаквал България да се присъедини към военна коалиция, каквато не е съществувала?
И най-циничното, Съветкото правителство определя Съветския Съюз за “демократична страна”....

6.”Съветското правителство не може да определи тази политика на България освен като фактическо водене на война в лагера на Германия против Съветския Съюз-политика, която е прозрачна днес, въпреки коренното влошаване на военната обстановка на Германия и въпреки факта, че България има сега пълна възможност, без да се страхува от Германия, да скъса с нея и по този начин да спаси страната от гибел”

-е как СНК е сметнало че Царство България води война през тези три години, след като подържа ненарушими дипломатическите си отношения с България. Българския посланик Иван Стаменов има десетки срещи с Молотов и неговоте заместници... Как така стават тези неща?
- какво се вижда днес? Ами само девет дни преди Нотата, Царство България обявява за пореден и последен път “пълен неутралитет” към Германо-Съветската Война.
СНК не споменава тази декларация на МС, нито отказа на СНК да признае този статус от 30.08.1944 г.

Отдолу: "Нотата на Съветското правителство за обявяване война на България" .
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на вт сеп 07, 2021 11:02 am, променено общо 2 пъти.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#505 Мнение от Тайко » пон сеп 06, 2021 10:47 am

На днешния ден – 5 септември – преди 105 години, по време на Първата световна война, се осъществява първият български морски десант.
След включването на северната ни съседка във войната на страната на Съглашението през 1916 г. България и Румъния се оказват в противникови лагери. На добруджанския фронт действа Трета българска армия. За осигуряването на десния ѝ фланг се подготвя десант на добруджанския бряг. Десантът има за цел Портовата дружина да заеме добруджанското крайбрежие с градовете Балчик, Каварна и н. Калиакра, да се изнесе на север, да влезе във връзка с българските войски около Добрич и да охранява десния им фланг.
На 1 и 4 септември 1916 г. миноносци, водосамолети и подводницата УБ 18 провеждат разузнаване. Съществува опасност от евентуално противниково минно заграждение в района и от атака на противника откъм морето, въпреки че вражески сили не се забелязват по крайбрежието. На 5 септември в 01.30 часа отряд торпедоносци в състав „Смели“, „Строги“, „Шумни”, „Летящи“ и „Храбри“ и 3 големи гребни лодки, теглени на буксир, потегля от Варна под общото командване на капитан-лейтенант Рашко Серафимов. Час и половина по-късно „Смели“ и „Строги“ стоварват войски в Балчик, след което „Смели“ превозва друга команда до н. Калиакра. Останалите торпедоносци стоварват войски в Каварна. При Калиакра четиридесет семафористи и телефонисти завземат поста при фара. Противникът не оказва съпротива.
Първоначалната численост на десантния отряд е 235 души. През следващите два дни- 5 и 6 септември, с миноносци са прехвърлени Портовата дружина на флота (466 души) и крайбрежната наблюдателна полурота (44 души). Пристанищният влекач „Варна”също се включва към торпедоносците.
При провеждането на първия морски десант флотското командване използва успешно тактиката на нощната изненада и предварителното подробно въздушно разузнаване.
Посрещането на българските моряци е изключително тържествено. В Каварна се веят българските знамена, хората се закичват с трицветни лентички. В Балчик се устройва защитата на града срещу нападение откъм морето. Противникът знае за значението на града за осигуряване храни и продоволствия за българската армия и на 7 септември пред Балчик се появяват руските ескадрени миноносци тип „Новик“ – „Быстрий“ и „Громкий“, които обстрелват пристанищните съоръжения и унищожават мелницата. В отговор на нападението веднага се организира контранападение от водосамолети и подводници. Водосамолети № 507, 523 и 530 настигат противника и пускат 30 бомби.
През октомври, за да се осигури защитата на Балчик, Портовата дружина е усилена с две 100 мм оръдия под командването на капитан Г. Радков.
От 7 до 18 октомври Първа рота заема позиции край с. Первели. В периода 19–21 октомври ротата взема участие във втората атака на Кубадинската укрепена линия. В завързалите се боеве моряците проявяват себеотрицание и героизъм и с цената на големи загуби – загиват 33 и са ранени 98 души – дават своя принос при пробива на линията. Морският десант и последвалите сражения са първите прояви на българската морска пехота.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#506 Мнение от Тайко » пон сеп 06, 2021 10:49 am

136 години от Съединението на България.
Честит празник на всички българи!
Съединението на Източна Румелия с Княжество България, извършено на 6 септември 1885 г., е смело начинание и важна първа стъпка към бленуваното национално обединение. Успехът му е с особено значение и заради това, че се извършва почти без кръвопролития. Жертви на акцията от 6 септември стават петима въстаници от Чирпанската чета и капитан Райчо Николов, убит в Пловдив.
Успешните военни действия на руската армия и българското опълчение във войната от 1877-1878 година принуждават Османската империя да признае поражението си. Вследствие на това, през февруари 1878 година, започват мирни преговори, с които става ясно, че на картата на Балканския полуостров, след близо петвековно прекъсване, отново се появява България. Границите ѝ, предвидени от останалия в историята като Санстефански прелиминарен договор, обхващат почти всички земи, населени с българи и превръщат България в една от най-големите на полуострова с нейните близо 180 000 км² площ. Последвалият договор, подписан в Берлин, променя първоначалните представи на българите. Той предвижда създаването на автономно трибутарно Княжество България, включващо земите на север от Стара планина (до река Дунав) и Софийския санджак. Създава се и областта Източна Румелия, притежаваща административна автономия, която обаче се намира под властта на султана, а земите в Македония остават част от Османската империя. Точно това разделение предопределя съдбата на България през следващите десетилетия. Нейна основна цел става обединението на всички българи в една държава, като през следващите години политическият елит ще се стреми тъкмо към това. В следващите няколко години на дневен ред излиза въпросът за обединението на Княжество България и Източна Румелия, станало факт на 6 септември 1885 година. То се явява първата реална стъпка към сбъдването на националния идеал и се нарежда сред най-големите и значими дела, подготвени и извършени от българи.
Случващите се драматични събития в България няма как да не приковат вниманието на Великите сили. Най-категорично против Съединението се обявява Русия, която дори отзовава офицерите си от България, а по-късно княз Александър I Батенберг е лишен от званието генерал. Недоволството на руския император към българския княз, нуждата на Русия да избягва усложнения на Балканите към онзи момент, особено имайки предвид проблемите между нея и Великобритания в Афганистан, обуславят руската позиция. Великобритания първоначално също не подкрепя Съединението, но виждайки, че Русия се обявява против него, решава да промени напълно мнението си. Причината е, че политическият елит от Острова вижда в отказа на руснаците да подкрепят делото на българите отлична възможност да се намали руското влияние в България и същевременно да се засили британското. Те заявяват, че трябва да се съблюдават желанията на населението и застават твърдо зад съединистката акция. Същото правят и французите, но в крайна сметка Великите сили така и не стигат до единодушно мнение, въпреки провелата се в Цариград конференция, посветена на въпроса. В този момент сърбите решават да се намесят решително в събитията, обявявайки война на България. Противно на всички очаквания, българите разбиват западните си съседи като по този начин защитават Съединението и то вече не може да бъде оспорено от нито една държава. Фактическото признаване на Съединението се осъществява с Топханенския акт от 24 март 1886 година в Цариград между Османската империя и посланиците на Великите сили – гаранти на Берлинския договор. Въпреки известните ограничения и уговорки в неговото съдържание, той ознаменува края на битката за защита на святото дело.




На 6 септември 1885 година българският народ

САМ, БЕЗ ЧУЖДА ПОДКРЕПА

извършва едно от най – великите дела в новата ни история - съединението на Княжество България и Източна Румелия. Из цялата страна отеква общият вик: „Да живее съединена България! Да живее княз Александър!”

Сбъднало се пророчеството на Биконсфилд, че затишието в българските дела няма да отиде повече от седем години! За голямо съжаление на българския народ, съединението изобщо не се харесва на Русия, която вижда в обединението на Българския народ заплаха за нейните имперски интереси на Балканите и заплаха за нейните съюзници, начело със Сърбия. Затова началникът на Азиатския департамент изпраща телеграма на управляващия руското консулство в Русчук от 8 септември 1885 година, която гласи: „Моля Ви още днес повикайте в консулството всички висши руски офицери от гарнизоните: Русчукски, Видински, Търновски и Шуменски, а така също началниците на отделните части и им предложете да решат следните въпроси: В случай на отзоваване на руските офицери от България способни ли ще бъдат младите български офицери да заместят руските и да командват бригади, полкове дружини? Има ли сред българските офицери достатъчно способни артилеристи? За колко време приблизително може да бъде приведена в бойна готовност българската армия със свикването на запаса? В състояние ли ще бъде българската войска при отсъствието на руските военни инструктори да устои на въоръжено стълкновение от страна на друга държава? Какви мерки руските офицери намират по – удобни за това, щото в настоящия момент да се затрудни положението в българската армия? Отговорът на предложените въпроси е необходимо да се оформи във вид на решение на руските офицери, съставено във Ваше присъствие.Това решение ще бъде доложено на Господаря Император.Така също Ви моля за отговора на руските офицери незабавно да ми съобщите по телеграфа и да известите генерал – майор княз Кантакузин и нашия дипломатически агент в София“!
Добре обмислена подготовка за чуждо нападение на България. И то от държава, на която българите имат абсолютно доверие. И държава, която тогава са я считали за освободителка! Руските офицери действат много бързо и на 09 септември 1885 изготвят едно решение по въпросите, предложени им от началника на Азиатския департамент.
„Днес, 9 септември 1885 г., ние долуподписаните командири на бригади, полкове и дружини, началници на самостоятелните и морски части и окръжни воински началници, в присъствието на управляващия руското императорско консулство в Русчук, разглеждайки предложените ни за обсъждане въпроси, дойдохме до единодушно заключение: 1.Способни ли са младите български офицери да заместят руските военни инструктори и да командват бригади, полкове, дружини и самостоятелни части? Признаваме единодушно, че от българските офицери в настоящия момент лица, способни и можещи да заместят руските военни инструктори няма! В случай на отзоваване на руските командири и заместването им с български, неминуемо при отсъствието на пълно понятие за старшинството ще се появи неудоволствие в самата среда на българските офицери. Това неудоволствие ще повлече след себе си, от една страна, отслабване на воинската дисциплина, а от друга страна ще усили партийните страсти на българските офицери и тогава армията ще бъде напълно дискредитирана и дезорганизирана. При такива условия

българският престол и народното спокойствие ще бъдат лишени от всякаква въоръжена поддръжка

2.Има ли сред българските офицери достатъчно способни артилеристи? Признаваме единодушно, че по артилерийската част до този момент български офицери ,показали своите способности няма.
3.За какво време приблизително българската армия може да бъде приведена в бойна готовност? Този въпрос следва да се раздели на две части: попълването на армията със свикването на запасняците и концентрирането на войска в боен ред в определени пунктове. Благодарение на местните условия свикването на запаса в армията в България се извършва много деятелно и бързо, така че свикването на запаса и попълването му по частите може да последва в продължение на 15 дни. Що се отнася за концентрирането на войска в боеви ред в определени пунктове, при отсъствие на нужните обози и други приспособления, то в това отношение за българската армия предстоят някои затруднения.
4.В състояние ли ще бъде българската войска при отсъствието на руските военни инструктори да устои на въоръжено стълкновение със съседна държава? Този въпрос в едно отношение се решава отрицателно, а в друго отношение е съмнителен. В случай на стълкновение с турската бойна армия, при каквито и да е благоприятни условия да бъдат, българската войска не ще бъде в състояние да се бори против въоръжената турско сила, но в случай на стълкновение с Румъния или Сърбия, произтичащо собствено от обединението на Княжеството, то вземайки предвид въжделенията на българския народ и неговите патриотични чувства, ние намираме, че в случай на стълкновение с една от назованите държави победата на страната на последните ще бъде твърде съмнителна.
5.Какви мерки руските офицери намират за по-удобни за това, щото в настоящия момент да се затрудни положението на нещата в българската армия ? Отговорът на настоящия въпрос се решава в следващото наше единодушно решение: ПОСТАНОВИХМЕ: 1.Взимайки под внимание, че императорското правителство не одобрява начина на действие на принц Александър Батенберг и настоящето българско правителство, признаваме за необходимо незабавното отзоваване на руските военни инструктори в България: командири на бригади, полкове, дружини, началници на самостоятелни части, а така също на окръжните войскови началници.
2.По отношение на морските офицери и инженер – механиците от морските части на Княжеството предлагаме да се отзове цялата морска част от руски нисши чинове с отправяне в Русия на параходите, баржите и миноносците. Това е отговора на руските офицери, които до този момент са на

БЪЛГАРСКА ЗАПЛАТА, ЯДАТ БЪЛГАРСКИ ХЛЯБ, СПЯТ В БЪЛГАРСКИ ДОМОВЕ, РАДВАТ СЕ НА ВСЕОБЩО БЪЛГАРСКО УВАЖЕНИЕ И ПОЧИТ

Но подчинението си е подчинение, омразата на руските управници към България и Батенберг е безгранична! Затова следва светкавичната телеграма на Азиатския департамент до управляващия консулството в Русчук от 11 септември 1885 година: „След доклада на военния министър за отзоваването на руските офицери, намиращи се на служба в България и Източна Румелия, и предвид на ненормалното положение в споменатите страни, Господарят Император на 10-я ден от този месец благоволи височайше да повели: Незабавно да се отзоват от България и Източна Румелия военния министър генерал–майор Кантакузин и всички намиращи се руски офицери, командири на бригади, полкове, дружини, роти, началници на спомагателни части и окръжни войскови началници със зачисляване на споменатите офицери във войсковите части на общо основание. Парични помощи за връщането на руските части до местата за служене да се дадат от сумата на

ОКУПАЦИОННИЯ ФОНД

За офицерите обаче от морските части ще бъде направен специален доклад на Негово величество. За гореизложеното да съобщите на офицерите, пребиваващи в Русчукския и Видинския консулски окръг. След тези изключително красноречиви РУСКИ документи, на всеки българин веднага му става ясно,

Кой е подтикнал сръбския крал Милан да нападне внезапно България,

кой му е помагал за тази коварна агресия в тила, докато българските войски очакват нападение от Турция. Но и с това не се свършва руската антибългарска политика около съединението на княжество България и Източна Румелия! Руските управници я следват твърдо и неотклонно и затова на Цариградската конферинция относно съединението през 1885 година руският представител Нелидов заявява: „Негово величество императорът високо осъди движението; правителството му отхвърли всяка солидарност с него, взе енергични мерки, да възпрепятства на дохождането на помощи отвън, и повика назад руските офицери, което не малко спомогна, за да се обезсърчат българите. Най-после, даде ми се заповед да присъствам на Конференцията, разискванията на която, по моето мнение, не могат да имат други основи, освен запазването на Берлинския договор, уважаването на правата на Негово императорско величество султана и формалното връщане на status quo ante“.

Най-грандиозното

ОБЩОБЪЛГАРСКО САМОСТОЯТЕЛНО ДЕЛО СЪЕДИНЕНИЕТО

е огромна пречка на руските интереси и на интересите на руските съюзници на Балканите начело със Сърбия. Които интереси диктуват максимално разпокъсване на българското землище, раздаване на българските земи на съседите ни и постепенно претопяване и унищожаване на българската народност! Каквато политика Русия води от векове, провежда я и по време на Съединението, провежда я и досега. Като най висок връх в тази политика е организирания от Русия погром на България през 1913 година! А извършеното съединение от нашите героични деди ни задължава да помним българската история, да помним Съединението и да направим всичко възможно и днес за опазване на човешките правдини на всички българи на Балканите и по целия свят.

Б.А. Използвани източници: Окупационен фонд за създаване на руско дунавска област, Русе 1993 г. и Протоколите на цариградската конференция по работите в Изт. Румелия, София 1886 година.






Речта на майор Данаил Николаев произнесена по време на обявяване на Съединението, из книгата „Строителите на съвременна България“, от Симеон Радев:

„Майор Данаил Николаев, командир на втората пловдивска дружина, бе между българските офицери в Румелия и безспорно най-ярката личност. Родом бесарабец, той свърши военното училище в Русия и участва в Освободителната война като руски офицер. Неговата храброст в боевете на Българското опълчение е легендарна.

Данаил Николаев не искаше да чака повече. Той даде заповед да се бие тревога, дружините се построиха, въоръжени за поход. Николаев заповяда да се изкара опълченското знаме, което се бе развяло на Шипка. Понеже милицията нямаше свое знаме, войниците го виждаха за пръв път.

"Войници! Ето вече 5-6 години как сме на служба в изкуствено създадената Източна Румелия, която е пряко подвластна на 500-годишния ни тиранин – султана, 5-6 години, казвам, сме на служба, но никой от вас не е заклеван в защита на отечеството ни. Тази нощ на мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви се заклевам в името на българския княз Александър I, в името на вашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството и за потъпкването на турския полумесец. Да живее нашият вожд Александър I, да живее Съединена България!

„Заклеваме се“ – викаха войниците. Те плачеха и целуваха знамето…“.

Около 3 ч. призори частите на Николаев са пред конака на губернатора Гаврил Кръстевич. Тук се спречква с руския военен аташе полковник М. Чичагов, който го упреква, че върви срещу волята на императора, тъй като Русия е против Съединението. Данаил Николаев разярен му отвръща: „Ако не ви харесва, пръждосвайте се!“ Симеон Радев отбелязва: „В Пловдив Николаев имаше чести стълкновения с руските офицери, на които той не можеше да търпи презрителния тон спрямо българите.“




Съединението е защитено по дипломатически и по военен път. Дипломатическата защита се осъществява от княжеското правителство, което предприема серия от дипломатически инициативи. Възприета е една много гъвкава тактика - постъпки пред всички сили и опити за успокоение на духовете в съседните държави. Моментът е крайно напрегнат, защото на Балканите възниква нова криза и дори опасност от война с Турция. Интересно е ,че през 1885 г. Берлинският договор се защитава по-твърдо от Сърбия и Гърция, отколкото от Турция. Сърбия и Гърция виждат в уголемена България опасност за техните стратегически интереси на полуострова. Те искат насилствено и безусловно възстановяване на статуквото и дори наказание на "размирника" България. Издигат идея за териториални компенсации, защото България била нарушила балканското равновесие. Сърбия става инициатора за създаване на антибългарска коалиция с участието и на Гърция и Румъния. За да привлече Румъния Сърбия й предлага Силистра и линията Русе - Варна. Румъния обаче остава неутрална и крал Милан решава да търси компенсациите от България, обявявайки й война.

Междувременно от 24.10.1885 г. в Цариград заседава посланическата конференция на силите. Тя не може да вземе решение по българския въпрос поради разногласията между силите и саботажа, следван от английския делегат У. Уайт. Той работи по инструкциите на Лондон, получени още на 12.09.1885 г. за признаване на Съединението под формата на персонална уния. Това е важен момент в английската политика, която след като установява истината, че не Русия, а българите сами са осъществили Съединението трябва да бъдат подкрепени, за

да се удари по руското влияние в България и на Балканите

Така Англия се възползва максимално от руската грешка да не се подкрепя Съединението. През 1885 г. двете велики сили в конфликт по цялата линия на сблъсък на техните интереси от Балканите чак до Средна Азия и по-конкретно в Афганистан. Подкрепата за българската кауза в Съединението е средството, с което английската дипломация нанася тежък удар върху руските интереси в България.

За българите тези подробности нямат голямо значение, защото нашите предци, осъществили през 1885 г. Съединението са готови да го защитят с цената на всичко, т. е. и война без оглед на това кой ще се обяви против нас.

Така и става. Англия парира подмолните действия на руските дипломати в Цариград, които подстрекават Турция да търси военно решение на въпроса, в това число чрез военна окупация на Източна Румелия чрез възстановяване на статуквото. Англия обаче не може да спре Сърбия. Крал Милан решава да воюва, следвайки съветите не само на Австро-Унгария, но и на нейния съюзник в рамките на Съюза на тримата императори - Русия.

Така България е изправена пред война, но не срещу Турция, а срещу Сърбия, която ни напада на 2.11.1885 г. Историята на Сръбско-българската война е добре известна и на нея няма да се спираме. Важно е да се знае, че в тази кратка, 14-дневна война, известна като "войната на капитаните срещу генералите" България е сама, изоставена от всички. Всичко в ръцете на младата българска войска. Ако тя се провали, т. е. изгуби войната България ще изгуби Южна България, а вероятно и ще бъде наказана, защото е дръзнала да наруши Берлинския договор, т. е. волята на великите сили. В началото на войната никой не ни подкрепя, макар че симпатиите на неутралните наблюдатели в Европа са на наша страна. Причината е, че считат българите за обречени на неминуемо поражение от по-добре организираната и с по-голям боен опит сръбска армия. Скоро прогнозите на военните специалисти се провалят с гръм и трясък. И за голяма изненада, когато започват българските военни победи вече всички застават на страната на България. Войната срещу Сърбия завършва с бляскава българска победа. Победоносният ход на българската армия е спрян след ултиматума на Австро-Унгария, подкрепен и от Русия. Примирието е подписано на 9.12.1885 г., а мирният договор в Букурещ на 19.02.1886 г. Промяна в статуквото няма да има. Правителството на П. Каравелов защитава дипломатически Съединението, но заради русофилските си зависимости не успява да се пребори за присъединяване на стария български град Пирот, заграбен от Сърбия през 1878 г. и освободен от българската армия в края на Сръбско-българската война. Пирот е върнат на Сърбия и цената на Каравеловото русофилство ще заплатят със своята кръв много българи пиротчани, варварски избити от сърбите заради посрещането на българските освободителни войски






На 6 септември 1885 година е извършено Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Три дни по-късно княз Александър Батенберг е посрещнат с неописуем възторг в Пловдив.
Освободителката на България Русия се разгневява не на шега на българите, а руският император Александър III се обръща към турския султан с настояване да въведе редовна османска армия и да възстанови статуквото. Облаците над България се сгъстяват и войната с Турция изглежда неизбежна. Княз Батенберг нарежда мобилизация.

В тези драматични дни на Пловдивската революция, както наричат съвременниците провъзгласяването на Съединението, в България пристига Артур фон Хун, военен кореспондент на „Кьолнише Цайтунг”. Изборът на авторитетния вестник никак не е случаен. Пруският офицер е кореспондент на „Кьолнише Цайтунг” и по време на Руско-турската освободителна война (1887—1878) и е отличен познавач на България, Балканите и Русия.

Германският публицист остава в страната и по време на Сръбско-българската война. Неговите жадно четени от германската и европейската публика кореспонденции от мястото на действието са издадени като книга още през 1886 година в Лайпциг и същата година - и в Лондон! Книгата е била преведана и на български и издадена през 1887 и преиздадена през 1890.
И ... потъва в забрава цели 126 години чак до 2013, когато фондация Балкански културен форум, Пловдив, я преиздава.

Защо ли? Защото изпълнените с възторг от българския народ страници от репортажите на един европейски публицист са изпълнени и с

горчиви констатации към руската имперска политика

А това не бе изгодно на идеологическата пропаганда и на тезата, че видите ли Русия е наша безкористна освободителка и истинска благодетелка, теза, набивана в главите на българите от невръстна детска възраст в училищата на комунистическа България.

saedinenieto_1.jpg


Да разгърнем книгата на Артур фон Хун, видяла бял свят отново благоарение на пловдивските родолюбци:

"Но русите не искаха и да знаят за европейската дипломация и приготвяха тази страна не като самостоятелна държава, а като руска губерния.
Българите се убедиха твърде скоро, че Русия обича много България, но не и българския народ. Великите сили в Берлинския конгрес не си създадоха много главоболия за бъдещето на България и Източна Румелия. Те знаеха твърде добре, че тези две области ще станат рано или късно руска губерния. Договорът на Сан Стефано се измени само по формата си, но не и по естеството си. Европейската дипломация знаеше добре, че Русия иска да използва България и Източна Румелия като авангард за Цариград.Тя допусна Русия да свърши спокойно работата си и чакаше по-благоприятни времена...
Европа не спря похода на Русия към Цариград, а само го отложи. Да, Европа създаде още по-здрава почва за Русия и за бъдещите ѝ планове. Ако сетне не излезе всичко така, както желаеше Русия, това не е по вина на Европа, а на българския народ и държавните му мъже.“

Артур фон Хун пише за патриотичната саможертвеност на българите, когато целият народ застава зад своя млад княз и защитава като един обединението на двете разкъсани части на България. Проявените от българите себеотрицание и храброст в сръбско-българската война предизвикват възхищението и признанието на цяла тогавашна Европа:
„Европа с голямо спокойствие чакаше победоносните сръбски телеграми.“ - пишегерманският кореспондент и продължава: „Печатът ѝ говореше вече за условията, които победоносният сръбски крал ще предложи на победените българи в София.

Бедната България и князът ѝ се считаха за изгубени

Целият свят хвърли камък върху тази нещастна страна и я забрави...
„Успех,“ ти вълшебна, думо! Когато депешите от малкото българско селце Сливница пристигнаха в света и го осведомиха: че прочутата сръбска армия е разбита напълно; че българите със силна атака смазаха три пъти по-силния неприятел; че княз Александър лично предвождаше войските и че беше душата на победата – о, каква промяна стана в този чуден свят! Европа беше наелектризирана от българските успехи. Никой не говореше вече за свалянето на княз Александър. Общественото мнение в Европа надигна своя повелителен глас и извика гръмко: „Българите са герои; българите си извоюваха сами дипломата на свободата и независимостта; българите си върнаха Източна Румелия при Сливница!“
В Австрия, където фанатизмът за сърбите беше на дневен ред, общественото мнение се промени с неимоверна бързина. Най-значителният и най-големият обществен орган на тази страна ,,Neue Freie Presse“ (Нова свободна преса) издигна високо своя глас за българите и казваше: че желанията на достойния и храбрия български народ трябва да се удовлетворят; че бляскавите им победи при Сливница им дават право за първенството на Балканския полуостров.“

В репортажите си от мястото на събитието, фон Хун не само информира читателите за развитието на бойните действия, но спечелва голяма част от общественото мнение в Европа за българската кауза. В тях той припомня и някогашните си впечатления (като кореспондент от Руско-турската освободителна война) от българите и България:
„Първото, което забелязах беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие направих не само аз, но и всички руски офицери и войници. Те предприеха своя кръстоносен поход, за да избавят своите бъдещи еднокръвни братя от турско робство. Но какво намериха братушките в България при кръстоносния си поход? Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Навред чувах думите: „Но болгары находятся в болье лучшем положении, чем мы русские...
Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. С една дума: всеки български селянин е, по имот, малък чокой. Следователно, ако се касаеше само за материални богатства, то русите спокойно можеха да пропуснат освобождението на България.
Най - доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия.

Руското интендантство беше безкрайно лошо. То се грижеше само за своя джоб, но не и за руската войска. Ако трябваше да се надява само на него, то руската армия би измряла десет пъти от глад. То проводи през Дунав едно нищожно количество провизии, а при това развалени. Какво би станало с руската армия, ако не беше намерила достатъчно храна в България? – Този въпрос може да си разреши всеки сам, без да размишлява дълго време...
Разказите за угнетяване на християнската религия може да се оборят единствено чрез факта, че тя след 500 годишното робуване под турското иго не е претърпяла ни най-малка промяна в религиозните си обичаи. Напротив, християнската религия беше запазена в България непокътната, както е била преди 500 години. Това не е измислица, а жива истина, която не може да обори дори пресветейшият руски синод.“

Поразителният напредък на България след Освобождението

След като отбелязва, че стремежът на българите към свобода и политическа независимост е породен не от друго, а от желанието им да имат своя национална държава, принадлежаща към европейската цивилизация, Артур фон Хун споделя с германското общество и изненадата си от огромния напредък, който българите са постигнали само за 6-7 години след Освобождението си: приветливи и некорумпирани български гранични служители, говорещи немски и френски, новопоявилите се в северозападна България спретнати и чисти хотели с европейско обслужване и разнообразно меню, отбелязва с възторг новите пътища и добрите комуникации:
„При пътуването ми за София срещнах още много други неща, които са най-доброто доказателство, че българите не са спали от времето на освобождението си, а са работили твърде много. Признаци на цивилизацията и напредъка са пощенските кутии, които намерих почти във всичките по-големи села. В турското време не видях нито една диря от пощенски кутии в България.“
Той е смаян, че в България „има превъзходни училища, добро съдебно производство и изрядна администрация“ и с удивление добавя:
„Младата държава спести за шест години 43,5 милиона златни лева… Другите държави не могат да спестят ни една продупчена пара, не могат дори да си покрият разноските, а правят ежегодно борч.“
Защо Русия е против Съединението?

Запознавайки читателите с България, Артур фон Хун не забравя да коментира и политическите събития, протичащи в момента: „Русия беше първа от европейските сили, която съветваше Турция да окупира Източна Румелия“ пише той и добавя:
„И тъй, светът доживя до чудното зрелище, че не пострадалата и в правото си нарушена Турция се обърна против българското съединение, а … матушка Русия.
Матушка Русия не ръкопляскаше и не викаше браво на смелите българи, а посипа незарасналата рана със сол...“

Защо впрочем Русия е против Съединението на България? Артур фон Хун отлично знае причините и не пропуска да ги спомене:

„В същото време, когато княз Дондуков-Корсаков въведе организацията в България, комисарите на великите сили пък изработиха в Пловдив един „органически устав“ за Източна Румелия. Тук отново Русия се погрижи да се направи румелийският устав така, щото да стане турският генерал-губернатор петото колело в колата. Което значи: Русия направи невъзможно съществуването на турския генерал-губернатор в Източна Румелия, в случай че му дойде на ум да покаже, че е чиновник на султана. Но ние трябва да бъдем справедливи и да признаем, че на двамата губернатори Алеко паша – Богоридис и Гавраил паша – Кръстевич, не им идваше никога на ум, че са турски чиновници. ...
Над тях и над областното събрание висеше като управляващ дух представителят на Царя, руският генерален консул в Пловдив. Отначало всичко вървеше по мед и масло, докато влиянието на Русия не беше унищожено от самите ѝ представители в България. “
По-натам отлично познавашият руската имперска политика германски кореспондент излага причините за настъпилия разрив между българския народ и Русия:

„Русия се възползва от това обстоятелство, преобърна България и Източна Румелия в руска губерния и създаде в нея един руски авангарден корпус, който беше готов всяка минута да нападне Турция. Русия мислеше да управлява по своему Източна Румелия чрез генералния си консул от Пловдив, а България – чрез несамостоятелния „bon jeune prince“ Александър фон Батенберг. Така наричаха княз Александър в Русия. Че Русия се е излъгала горчиво в това отношение, това ни показва най-добре историята на следващите три месеца. Но аз пак мисля, че Русия е могла да осъществи плановете си и да присъедини към себе си двете страни веднъж завинаги, ако бе удовлетворила, поне отчасти, справедливите желания на българския народ и ако е била по-внимателна при избора на оръдията за политиката си.“

Българите не са родени за камшик и робство

Години анред и не случайно ни бе внушавано, включително в училище, че ние българите имаме робска психика. Но ето какво пише германският познавач на Балканите и Русия:

„Че България не е Туркмения, която може да се управлява просто с камшик, това Русия трябваше да знае.“ – пише Артур фон Хун. И продължава:

„Ако другите не са знаели туй нещо, то е простимо. Но за Русия не е простимо, защото България беше за нея през цял един век главната точка за източната ѝ политика. Русия, следователно, трябваше да познава България и българския народ, както себе си. Но не това беше случаят. Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик, както татарите и туркмените. Не господа, руски дипломати, българите не са родени за камшик и робство, а за самостоятелен, свободен живот. Лозунгът на българския народ е: „Свобода, независимост и България за себе си.“

След като излага имперските стремежи на Русия - причина за гнева й към непокорните българи, изплъзнали се от опеката й, опитният германски военен кореспондент запознава читателите не само със събитията, но и с ходовете на дипломацията на Великите сили.
Той съобщава, че в Цариград се провежда конференция „под пътеводната звезда на северните сили“ и изрично уточнява, че под „северните сили“ има предвид Русия, Германия и Австрия:
„Посланиците на северните сили веднага след избухването на Пловдивската революция посъветваха Турция да влезе с войска в Източна Румелия и да потуши въстанието със силата на оръжието.“
Турция мобилизира войската си, но предпазливо изчаква с нападението и Артур фон Хун описва по-нататъшния ход на събитията:
„Въпреки това, че конференцията бе решила да се възстанови стария ред в Източна Румелия, решението ѝ остана все пак на книга.“

В този драматичен момент Англия застава на българска страна и подкрепя Съединението. Тя успява да усмири гръцките претенции и оказва дипломатически натиск върху Турция да не бърза с въоръжен отговор. Румъния също е убедена да кротува.
Мобилизираните български войски се придвижват към турско-българската граница на юг в очакване на войната с пряко засегната от нарушението на Берлинския договор Турция. В това време в Цариград се водят дипломатически преговори.

Германският кореспондент пише:
„Когато княз Александър беше почти напуснат от посланиците на великите сили, английският генерален консул Ласцелес го съпровождаше във всичките му пътешествия между София и Пловдив и показваше явно пред света, че могъща Великобритания покровителства България и княза ѝ.
Също и поведението на английския представител в Цариград, сър Уилям Уайт, показваше явно, че Англия никога няма да се съгласи с решението на конференцията относно окупирането на Източна Румелия от турските войски. Също така няма да излъжем, ако приемем, че сър Уилям Уайт е издействал, щото Турция да не послуша съветите на Русия, Германия и Австрия. Посланиците на северните сили се разгневиха до такава степен на английското упорство, щото съобщиха на английския представител, че ще свършат работата и без съгласието на Англия; но това не беше тъй лесно, както си представяха дипломатите на северните сили. Най-много се разгневи матушка Русия.“
Обявяване на сръбско-българската война
Кореспондентът на „Кьолнише Цайтунг“ е в Пловдив, когато събитията започват да се развиват с главоломна бързина. Той описва сръбските погранични провокации на 1-и ноември и опровергава безсрамната лъжа, че българите били навлезли в сръбска територия:
„Отчисляването на княз Александър от руската армия насърчи враждебните намерения на Сърбия. Положението от час на час ставаше все по-критично и на 1 ноември пристигна една телеграма в Пловдив със съдържание, че сърбите са нападнали една българска рота, но били отблъснати със загуба от 8 мъртви войници. Сърбите отричаха, че са преминали българската граница и обвиняваха българите... Сърбите лъжеха безбожно... Всеки човек знае добре, че българите тогава се нуждаеха от мир и че интересите им никак не са позволявали да нападат сърбите и да предизвикат война.“
Въпреки усилията на княз Батенберг да възпре по дипломатичен път безумната авантюра на Сърбия, в три часа посреднощ на 2 ноември, Артур фон Хун е събуден с известието, че Сърбия е обявила война на България и че княз Батенберг потегля за София.
В момента на изненадващото нападение, осиротялата откъм команден състав не добре обучена българска армия се намира на стотици километри от сръбско-българската граница, тъй като очаква нападение от Турция. Прехвърлянето на пехота и артилерия в края на 19 век се извършва бавно и мъчително. Съвременният човек трудно може да си представи как се ходи пеша стотици и стотици километри по лоши, прашни и кални пътища, при липсваща или оскъдна храна и медицинска помощ.
За учудване на света българите се справят!
Те изминават стотици километри за 2-3 денонощия и незабавно, без да имат време да отдъхнат, се хвърлят в бой, защитавайки земята си от нашествениците. По границата със Сърбия малобройните български погранични отряди изненадват настъпващите многобройни войски на крал Милан с яростната си съпротива и успяват да забавят сръбското нашествие, докато пристигнат подкрепленията.
Една млада, неопитна армия с двадесетгодишни пълководци защитава независимостта, свободата и обединението на България. Княз Александър I е на 28 години, началник-щабът – на 24, а военният министър е 29 годишен.

„Само едно нещо липсваше на сръбската армия – българската храброст“

Артур фон Хун последователно изрежда всички военни, стратегически и политически предимства на враговете на българското Съединение:
„Сръбската армия във всяко отношение надминаваше българската. Тя имаше опитни генерали и офицери, един добре организиран генерален щаб, превъзходни пушки, достатъчна кавалерия и многочислена артилерия. А българската армия беше лишена, сякаш, от всички тези неща. Тя имаше, вместо опитни генерали, неопитни млади капитани и офицери, недостатъчна кавалерия, малко топове, лоши пушки и неопитен генерален щаб. Само едно нещо липсваше на сръбската армия: българската храброст.“

На 2 ноември 1885 година княз Александър Батенберг отправя Манифест до българския народ:
"Всеки българин способен да носи оръжие да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели.".
Призивът предизвиква невиждан приток от доброволци.
Щабът на Източния корпус, който е най-отдалечен от западната граница, разработва подробен план за прегрупиране, известен като Марш маньовър.
Първи пехотен софийски полк изминава над 136 километра и на 5 ноември е на Сливнишката позиция, където въпреки умората от дългия път се хвърля в бой с УРА на уста. Девета харманлийска дружина от 2 до 7 ноември изминава пътя от Харманли до Сливница без нито един изоставащ войник. Преминавайки през София, войниците викат „Ура“ и повдигат духа на населението. По пътя са настигнати от Осми пехотен приморски полк, който записва ненадминат до днес в световната военна история рекорд, изминавайки 95 километра за 32 часа!

Българският народ стои непоколебим като канара и отблъсква с желязна ръка отровните стрели, отправени към него от северния колос с дървените крака

Навярно днешният читател се пита: но защо не сме изучавали тези пълни с възторг към България репортажи в училище, защо не знаем нищо за автора й, защо не сме го чували дори? Ето защо. Заради този и други подобни пасажи, в които се четат думи неласкави към руските домогвания спрямо България, но преизпълнени от възхищение към бранещите своята независимост българи:
„Българската армия не се съсипа от оттеглянето на развратните руски офицери, а се подсили още повече. Тази беше първата злонамерена постъпка на матушката против България; но след нея последваха и следват още и до днес цяла върволица коварни действия, подкупи, нихилистически покушения на българския държавен глава и много други зловредни намерения за задушаването на България. Но всички тези лоши намерения не можеха да намерят почва в България. Българският народ стои непоколебим като канара и отблъсква с желязна ръка отровните стрели, отправени към него от северния колос с дървените крака.“

Поколения българи бяха лъгани и възпитавани, че Русия, която Георги Раковски нарича „винаги проклета Русия“, е наша двойна освободителка и неизменна благодетелка. Това обяснява странния факт, че от всички преживели съветска окупация източно-европейски народи, само българите не са имунизирани от антибългарското „русофилство“.
Дълги години не ни бе позволявано да четем не само чуждите автори, но дори и българските възрожденци, десетилетия бяха преиначавани и премълчавани думите на Ботев и Левски, публицистиката на Захарий Стоянов, брошурата на Раковски „Преселение на българите в Русия“, гневните стихотворения на русофила Вазов, отправени към агресора Русия и т.н. Само и само, за да не си познаваме историята и да повтаряме безкритично наизустена една фалшифицирана история.



ЗАЩО РУСИЯ ПРЕЧИ НА СЪЕДИНЕНИЕТО?
Статия на Стефан Стамболов (на снимката) във вестник ''Свобода'', бр. 7, 19.11.1886г.
Големите българи се познават по това дали са разбрали истината за руската антибългарска политика и въобще историческия факт, че Русия е враг № 1 на България, великата сила, причинила с държавната си политика най-големи злини на България и на българския народ.
Сред тези велики Българи безспорно е и Стефан Стамболов-най-големият български държавник, признат в Европа, където е наричан ''българският Бисмарк'' и мразен от враговете на България, особено в Русия.
Той е сред малкото политици и дипломати на България, истински български държавник, който води държавна политика на модернизация, протекционизъм и последователна защита на българските национални интереси. Той е държавникът, който се е противопоставял успешно на всички руски посегателства спрямо България и на терористичната дейност на руския Азиатския департамент и неговите платени политически наемници русофилите, наричани с основание от българския народ тогава ''черни души'', ''предатели'' и ''рубладжии''.
Статията на Стефан Стамболов ''Защо Русия пречи на Съединението?'' от 1886г. е писана в момента на много остро противопоставяне на Русия спрямо българите, поели вече пътя на самостоятелното развитие след Съединението и победоносната Сръбско-българска война.
Съединението от 6.09.1885г. е това велико събитие в българската история, едно чисто българско дело, срещу което Русия се обявява категорично за голяма изненада на българския народ. Тъкмо поради това нейната антибългарска позиция ОТВАРЯ ОЧИТЕ НА МНОГО ЗАБЛУДЕНИ ДОТОГАВА БЪЛГАРИ.
Следва превратът срещу защитника на Съединението княз Александър I, свален от власт на 9.08.1886г. от агентите русофили на Азиатския департамент. Опитът на Русия да погълне България и да я превърне в своя Задунайска губерния след 9.08.1886г. е провален заради твърдата съпротива на истинските български патриоти начело с председателя на Народното събрание Стефан Стамболов, главен организатор на успешния контрапреврат, временно върнал на власт княз Александър I, който е принуден окончателно да абдикира под руския натиск.
Поставя се началото на така наречената ''БЪЛГАРСКА КРИЗА'' в Европа (август 1886 - август 1887), когато съществуването на Българското княжество е заплашено. Въпреки това начело със стамболовистите националисти то оцелява. Провалят се опитите за руска окупация на България, а грубата намеса в българските вътрешни работи на руския императорски пратеник генерал Николай Каулбарс води до прекъсване от Русия е скъсала дипломатическите си отношения с България и преминаването на властта в ръцете на регенството начело със Стефан Стамболов, което полага отчаяни усилия да намери княз на България, без одобрението на Русия.
Статията ''Защо Русия пречи на Съединението?'' илюстрира не само големия патриотизъм на Стефан Стамболов - по това време регент, а от 20.08.1887г. до 17.05.1894г. министър-председател на България, но обобщава важни моменти от руската имперска антибългарска политика. Изводите в нея са актуални и до днес, защото руските управници се сменят, но политиката им винаги е АНТИБЪЛГАРСКА.
Заради българската си политика след оставката си на 17.05.1894г. Стефан Стамболов е репресиран от същите тези русофили, а на 3/15.07. 1895г., е посечен на улицата от наемни убийци руски агенти и умира в страшна агония три дена по-късно. Гробът му е поруган от предателите ''рубладжии''.

ЗАЩО РУСИЯ ПРЕЧИ НА СЪЕДИНЕНИЕТО?
''Мнозина у нас живяха дoскоро време с твърдо убеждение, че наший народ трябваше да очаква доб­ро от Русия; но от 6 септемврий миналата година всеки разбра, доколко тя е била искрено (разположена) в благопожеланията си спрямо нашата страна.
От този знаменит ден 6 септемврий се забелязва постоянно, че политиката на руското правителс­тво е устремена против нашата независимост и самостоятелност.
Всеки здравомислещ человек разсъждава, че ако Русия е желаела една силна, съединена и независи­ма България, тя трябваше освен да се възползва от извършеното на 6 септемврий и да поддържа Съеди­нението. Нейните доброжелателства за наший на­род щяха да се покажат пред целий свят, че са искрени, несвързани с никаква задня мисъл. Обаче Русия какво направи? Тя употреби всички средства само и само да попречи на народний идеал - Съедине­нието. Не искаме да упоменаваме тука за всички интриги и подлости, които се вършеха против интересите на нашето Отечество.
Делото на Съединението беше общонародно, а не частно на княз Александра, както претендираше руското правителство и поради което най-много го обвиняваше, като тръбеше чрез своите органи, че княз Александър щял бил да продаде България ту на англичаните, ту на турците и пр.
Интригите на руското правителство имаха своето зловредно влияние над наша­та интелигенция, която, заслепена от страстта на властолюбието, мереше народните интереси и нужди според своите лични. По този начин кликата на цанковистите проповядваше чрез печата, че зло­то на България бе княз Александър, а министрите Каравелов, Цанов и Никифоров приготовляваха поч­ва измежду войската за свалянието на Негово Ви­сочество, чрез което тези господа искаха да се нап­равят приятни и услужливи на руското правителс­тво, което в замяна на това да ги закрепи на власт­та, тъй като почвата им в народа беше почнала да се изплъзва изпод краката им.
Гнусните замисли на властолюбците се осъ­ществиха посредством легкомислието и клетвопрестъпничеството на някои военни. После сваля­нието на княз Александра от българский престол руската политика захвана все повече и повече да си разкрива картата.
Всеки, който по-напред предполагаше, че мо­же би с отиванието на княз Александра из България ще се премахнат причините за едно сдобрявание с руското правителство, остана смаян, като видя как царский пратеник г. Каулбарса работеше не за едно сближаванье и споразумение, а приготовлява­ше бунтове и смущения в страната с цел да предиз­вика една окупация на България с руски войски и за окончателно завоевание (на) Отечеството ни. За всекиго вече стана ясна тая цел на руските дипло­мати и на царя.
Грубите отношения на руския пратеник спря­мо нашето правителство, неговото незачитанье на законите в страната, приготовлението на бунто­ве посредством подкупничества и още други гнусни работи на този господин, накара всеки един чес­тен и съвестен человек да изгуби всяка симпатия към „покровителката“ и да са позамисли върху ней­ните благопожелания за наший народ. Настана ве­че решителний час за нашите ръководящи елемен­ти, нашата интелигенция да покаже пред света до­колко наший народ е достоен за свободен индивиду­ален живот.
И действително, трудно беше да се произнесе човек отстрана като как ще се покаже наший на­род. Борбата беше неравна: от една страна, една велика империя, която разполага с грамадни мате­риални средства, а от друга, млад един беден, малочислен и неопитен народ, току-що излязъл из пелените на политический живот и който нямаше на своята страна друго, освен правдата.
При такава една неравна борба, при такива критически времена, каквито преживя и преживя­ва нашето Отечество, когато нашата независи­мост и самостоятелност са изложени на опаснос­ти да бъдат закопани завинаги, поражда се неволно въпроса: как е възможно да се намерват българи, които под булото на патриотизма да стават още оръдия на чуждите замисли против самостоятелността на своето Отечество, които с четири очи гледaт да дойдат неприятелите по-скоро у нас!
На този въпрос може лесно да се отговори, щом направим една повърхностна анализа върху нравствената самостоятелност на нашата интелигенция. При тази борба за съхранението (на) самостоятелността на Отечеството нашата интелигенция се е поделила тъй: първий ред се състои от хора, снабдени с инициатива и твърда решимост, които се въодушевляват и ръководят от идеята за съхранението на истинската народна независи­мост и самостоятелност, като са в същото време твърдо убедени във високонравствеността и ползотворността на тази идея. Към тази интелиген­ция принадлежи болшинството от нашата инте­лигенция начело с днешното правителство.
Подир това следват личности, които не при­тежават твърди политически убеждения и на кои­то е се едно каквото и да бъде управлението в Отечеството им, стига само техните лични интереси да не бъдат докачени. Тези хора, без всякакво по-­нататъшно разсъждение, са обаяни от блясъка на грубата сила на руското правителство и очакват от него всичко добро за България. Към този ред не принадлежат мнозина.Последний ред обхваща ония хора, които се явя­ват много пo-активно в полето на политический жи­вот, отколкото тези във вторий ред, които не се ръководят от никакви високонравствени принципи, а мерят народните интереси според своите лични. Те не се спират пред никакви средства, за да мо­гат да си постигнат целта, държението (на) власт­та. Те се обявяват и коленичат пред величието на грубата сила и се стремят да й се представляват угодни и приятни, за да може тази груба сила да ги умилостивява, те са готови да вършат всякакви бе­зобразия, да направят престъпления, да предадат Отечеството си, само да имат милостта на по-силний. От този род са напр. Каравелов, водителите на бившата Источна Румелия - лъжесъединистите.
От характеристиката, която дадохми за на­шите хора, се вижда кой какво върши и кой какво е. Работата е много ясна. Но какъв е в действителност успеха на тази наша борба, ще възразят може би някои. „Ето и досега не се е решило още кой и какъв ще бъде бъдъщий български княз?“
В отговор на това ний ще кажем, че един успе­шен резултат от нашата национална досегашна борба съществува. Той се състои в разкриванието на истинский исторический ход по нашите работи от страна на общественото мнение в образований мир. Да се обясним: в началото на преврата от 9-й август хората в Европа мислеха, че ний българите сми един нищожен народ, който не се ръководи в своя обществен живот от никакви високонравствени по­литически принципи, а инстинктивно и без всякак­ви по-нататъшни разсъждения се покланя пред бля­съка на грубата сила и е в състояние да се откаже от всичко свято и мило като самостоятелна на­ция. Днес общественото мнение за нашите работи не е вече така. То високо признава, че българский народ крие в себе си такива жизнени сили, които му гарантират пълно самостоятелно развитие в политический му живот. Това обществено мнение, в убеждението на тази истина, заставя своите пра­вителства през печата и своите народни предста­вители да помогнат на нашия народ в борбата му за неговата независимост поне чрез морална под­дръжка.
Като видя, че нашия народ не желае да бъде сляпо оръдие на завоевателните стремления на рус­кото правителство, издигна знамето на възражданието и уягчаванието на българите, като прогла­си, че на мястото на болна Турция трябва да се ос­нове силна самостоятелна държава. То казва, (че) европейските интереси не могат да не бъдат ед­накви с тези на нашия народ.
Мислим, прочее, че днешният резултат от на­шата национална борба не е маловажен, и твърдо сме убедени, че българският народ е повикан да играе немаловажна роля в политическия живот на Балкан­ския полуостров.
Вестник ''Свобода“, бр. 7, 19.11.1886 г.






На 6 септември България отбелязва Деня на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Предисторията на тази важна за нас дата започва на 3 март 1878 г. с подписването на Санстефанския мирен договор между Русия и Турция. Според него освободената от 5-вековния османски гнет България става „автономно княжество с християнско правителство и народна милиция“. Границите й обграждат териториите на българската Екзархия, призната като църковно самостоятелна от Високата порта – с обширни земи, населени с етнически българи. Договорът е временен, а действието му е в сила едва 4 месеца – до юли 1878 г., когато е подписан Берлинският договор. Куриоз, но в Берлин, както и преди, в Сан Стефано, няма български представители. България разчита на добрата воля на Великите сили, всяка от които преследва свои интереси.
Берлинският конгрес разделя Санстефанска България на части – Княжество България, Източна Румелия, която става автономна област под властта на султана, и Македония, Одринска Тракия и Родопите, върнати на Османската империя. Връзките между разделените български области обаче продължават. Особено активни са те между Княжество България и Източна Румелия. В Румелия се заражда силно народно движение за обединението на всички българи. Нужен е лидер, който да поведе народа след себе си. Такъв се появява в лицето на Захари Стоянов – човек, израснал от неграмотен овчар до публицист и писател, един от апостолите от Априлското въстание. Подобно на революционните комитети от преди Освобождението, се създава Български таен централен революционен комитет. Идеята е чрез въстание в Източна Румелия да бъде отхвърлена османската власт и областта да бъде присъединена към Княжество България.
Бунтът започва на 2 септември 1885 г. в Панагюрище с изстрели и викове „Долу Румелия, да живей Съединението“. Инициаторите са арестувани, но 2 хиляди души обсаждат околийското управление и властите са принудени да освободят задържаните. Бунтът се разраства. На 5 септември генерал-губернаторът на Източна Румелия Гаврил Кръстевич свиква спешно заседание. На заседанието е взето решение, каквото и да става Цариград да не бъде информиран. Военните застават на страната на надигналия глава народ. От името на революционния комитет Захари Стоянов и друг член на комитета – Иван Андонов, заявяват на генерал-губернатора Гаврил Кръстевич, че е свален от власт. Прочетено възвание, обявяващо съединението на Южна и Северна България под скиптъра на българския княз Александър I. Създава се временно правителство начело с Георги Странски, което да управлява до идването на княза.
Новината за съединението намира княз Александър Батенберг в резиденцията му край Варна. Той веднага заминава за Търново и на 8 септември издава манифест, с който приема и узаконява съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Княз Александър Батенберг влиза в Пловдив начело на български кавалерийски полк, гравюра.
Княз Александър Батенберг влиза в Пловдив начело на български кавалерийски полк, гравюра.
Днес малко политици биха се решили против волята на всички Велики сили и дори без подкрепата на Русия да направят такова нещо, казва в запис от Златния фонд на БНР напусналият ни полк. Петко Йотов, бивш директор на Националния военноисторически музей:
Подготовката на Съединението е била готова още през 1880 г. Но на този етап Русия успява да спре съединистите. Тя казва, че ще стане провал, ще загине България, и този процес спира. Но през 1885 г. вече и Господ не е в състояние да го спре. Българският дух ври и кипи. Русия е против Съединението, защото тя не е в състояние да го защити пред Великите сили. Но всъщност по отношение на тях Съединението е било подготвено. Батенберг умело води преговори с английския двор, с Австро-Унгария, донякъде с Германия. Т.е. Съединението не е започнало просто така. Ако някой е залагал чест, достойнство, Батенберг е залагал главата си. Той до голяма степен подготвя Съединението в международен аспект и се съгласява против волята на Великите сили да го оглави.
Така 7 години след Освобождението българите се чувстват готови да се противопоставят на Великите сили и да поемат съдбата си в свои ръце. За този период те са успели да поставят основите на своята икономика, демократични институции и силна армия. България никога не е била по-единна, както в този момент. Съединението е подготвено от революционни комитети в Източна Румелия, подкрепено е от българското правителство и княз Александър Батенберг, политическите партии, народа.
Съединението е първият блестящ и може би неповторим по своята значимост урок на българщина, и за съжаление единственият акт на единение в мисли, чувства и дела, който по-късно се пропуква, разпада, т.е. пак показваме своите индивидуалности, казва в записа полк. Петко Йотов.






1. Въпреки съпротивата на Русия и лично на император Александър III, Съединението получава диломатическо и медународно признание.

2. На 5 септември 1885 г. няколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (сега град Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството.



3. След броени дни обаче Русия обявява своето недоволство, че акцията не е съгласувана с нея. Подкрепяна от Австро-Унгария, Сърбия на 2 ноември 1885 г. напада България. Започва Сръбско-бългрската война. След тридневни боеве на Сливница на 5-7 ноември българите побеждават, а последвалият Букурещки договор от 19 февруари 1886 г.възсановява довоенната граница със Сърбия.

4. Сливането на Северна и Южна България е утвърдено окончателно едва с признаването на българската независимост през 1908-1909 г.

5. Успешното Съединение на България е срещу руские интереси на Балканите и то води до обтягане на българо-руските отношения и организирането от руска страна на заговори и преврати в България (Деветоавгустовски преврат). След успешната намеса и осуетяването им от страна на Стефан Стамболов, Русия скъсва дипломатическите отношения с България.




Един е Ние...!

136 ГОДИНИ ОТ СЪЕДИНЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ !

Рaзединението ни погубвa и ни прaви слaби. Дедите ни сa го осъзнaли и сa постигнaли обединение, кaто сa съединили Княжество Бългaрия с Източнa Румелия. Зa съжаление две трети от териториятa ни остaвa откъснaтa и зaробенa от чужди сили. Но с този aкт бългaрите сa дaли пример и девиз нa други нaроди. Поклон пред делaтa, вярaтa, верносттa и родолюбието им !
"Съединението прави силата" е национален девиз (мото) на България, Грузия, Белгия и Хаити, а в исторически план - на Акадия и южноафриканската бурска Република Трансваал по време нa англо-бурска война. Дано онези които влизат в сградата на народното събрание осъзнаят, какво пише над главния вход и на герба на България и какъв е неговия исторически смисъл !

Съединението на България е актът на фактическото обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември по нов стил) 1885, подкрепен от българския княз Александър I и ръководен от майор Данаил Николаев.

От пролетта на 1885 сформираният в Пловдив под ръководството на Захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата (в-к "Борба") и публични демонстрации. Най-масовото мероприятие е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.
На 10 септември Народното събрание се събира на извънредна сесия, то одбрява напълно всички мерки, които правителството на Петко Каравелов е взело до този момент. Отпуснати са десет милиона кредит за обявената мобилизация.
В полза на съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с висши офицери, като капитан Райчо Николов и капитан Сава Муткуров, както и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с майор Данаил Николаев, най-висшият офицер в областта, но той, макар да одобрява идеята за обединението, е скептичен към липсата на реалистични планове на комитета.Първоначалното намерение на БТЦРК е Съединението да се обяви на 15 септември, но на 2 септември в Панагюрище започва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността страната да бъде обхваната от разпокъсани спорадични бунтове, а ръководителите на заговора да бъдат арестувани, комитетът решава да ускори начинанието. Още същия ден представители на БТЦРК са изпратени в различни градове на областта, откъдето трябва да поведат бунтовнически групи към Пловдив, където да ги поставят под командването на майор Данаил Николаев.

На 4 септември бунтовници, под ръководството на Чардафон, обявяват Съединението и установяват контрол над село Голямо Конаре. На следващия ден правителството, начело с Иван Ст. Гешов, провежда консултации с руското представителство в Пловдив с намерението, ако получи подкрепа от Русия, самото то да обяви Съединението. Руският представител категорично отказва. На 5 септември нeколкостотин въоръжени бунтовници от Голямо Конаре (сега - гр.Съединение) се придвижват към Пловдив. През нощта срещу 6 септември частите, командвани от Данаил Николаев, установяват контрол над града и отстраняват правителството и генерал-губернатора Гаврил Кръстевич. Съставено е временно правителство, начело с Георги Странски, което малко по-късно е заменено от Комисарството в Южна България, и е обявена обща мобилизация. След броени дни обаче Русия обявява своето недоволство, че акцията не е съгласувана с нея. Подкрепяна от Австро-Унгария, Сърбия на 2 ноември 1885 г. напада България. Започва Сръбско-българската война. След тридневни боеве край Сливница на 5-7 ноември българите побеждават, а последвалият Букурещки договор от 19 февруари 1886 г. възстановява довоенната граница със Сърбия.
Съединението получава дипломатическо и международно признание чрез т.н. Топханенски акт на 24 март 1886 г. Спогодбата е подготвена от българския политик и дипломат Илия Цанов и негов екип. От турска страна подписват Кямил паша и Н.В. Султанът. В договора успяват да се защитят принадлежността на Бургас и областта към Княжеството, но се отнемат Кърджалийска околия и Тъмръшките села. С подписването на договора България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между двете части на страната, запазено до Обявяването на независимостта на България през 1908, е това, че българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия.

Честит празник на всички българи. Дано никога повече не допуснем разделение и дано винаги да бъдем едно цяло !
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на вт сеп 07, 2021 5:14 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#507 Мнение от Тайко » вт сеп 07, 2021 10:22 am

След продължителни преговори и спорове на 7 септември 1940 г. в румънския град Крайова е подписана спогодба между България и Румъния. По силата на спогодбата Румъния връща на България Южна Добруджа. Така в разгара на Втората световна война страната ни си връща плодородната територия по мирен път.
Половин година по-късно България се включва в световния конфликт, присъединявайки се към Тристранния пакт. След края на войната държавните ни граници са приравнени към тези от 1 януари 1941 г., което за щастие включва и Южна Добруджа.
На картата България през Втората световна война (1939-1944 г.) са показани държавните граници към 1 септември 1939 г. Отбелязана е територията, върната на България според Крайовската спогодба. Изобразени са териториите администрирани от България по време на войната и др.



Един епизод от българската история укриван и все още малко изследван от българските историци.
На 7 септември 1913 г. избуха Охридско-дебърското въстание. То е пореден опит на българите в Македония да отхвърлят новото сръбско иго. За да се справят с въстаниците сърбите мобилизират допълнително 100 000 души, както и получават в подкрепа и гръцки войски.
Вечна памет и слава на героите.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#508 Мнение от Тайко » ср сеп 08, 2021 3:24 pm

ЗАПОВЕДЬ
ПО
БЪЛГАРСКАТА ВОЙСКА

Офицери, подофицери и войници,

Добруджа се връща пакъ къмъ Майката-Родина съ договоръ подписанъ на 7. септемврий т.г. въ Крайова и сключенъ долроволно съ нашата съседка Ромъния въ името на правдата, на мира и на бѫдещето.

Заповедвамъ:

Частите от трета армия да минатъ днесъ 21. септемврий 9 часа границата и да завземат територията на Добруджа въ старите ѝ предели.

Офицери, подофицери и войници,

Вамъ се падна щастието мирно да настъпите презъ старите бойни полета, по следите на вашите бащи, които покриха българските знамена съ безсмъртна слава. Вие влизате днесъ въ тая земя, която бе откъсната отъ Държавата ни, но която остана неразделна и жива в сърцата ни. Не забравяйте, че Добруджа е наша не само защото бе откъсната отъ насъ. Тя е двойно по-наша, защото бе облена въ българска кръвь и пази спомена за беззаветно храбрите наши дивизии при Тутракан и Добричъ и величавите действия на нашата конница навредъ по Добруджанската равнина.
Поклонете се пред паметьта на падналите за Родината герои, покажете се достойни за техъ и занесете на нашите братя радость и упование въ бѫдещето на България. Носители на добродетелите, които от векове красятъ българския войнъ, бѫдете достойни и за тази скѫпа намъ земя. Влезте въ нея съ братска обичь към свои и чужди, за да разбератъ всички, че това е наш роден край, който е билъ люлка на българщината и ще бѫде и пребѫде вечно българска земя.
На добър час, Юнаци! Богъ да ни помага!

Издадена въ София на 21. септември 1940 година.

На първообразната съ собствената на НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ръка подписано!
Борис ІІІ

Приподписал: Даскаловъ
Генерал-Лейтенант – Министър на войната“
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#509 Мнение от Тайко » чет сеп 09, 2021 10:33 am

05.09.1916 г. - Приморци отблъскват атаката на руската кавалерия при Добрич

РУСКАТА КАЗАШКА ЛАВА СЕ РАЗБИВА В БЪЛГАРСКАТА СТЕНА. Две български роти разпиляват руски конен полк и пленяват командира на негов дивизион подполковник Калмиков. Славен ден първи на Добричката епопея. ВЕЛИК ЕПИЗОД ОТ БЪЛГАРСКАТА БОЙНА СЛАВА ОТ ВОЙНАТА В ДОБРУДЖА.

''Падналите бяха много…толкова много, че за да се приберат от гробарите, до всеки убит войник се забиваше пушката му. И от хилядите изправени пушки степта замяза на лозе. Това беше най-страшното…'' - Антон Страшимиров

Откъс от книгата на командващия войските на Варненския укрепен пункт генерал Тодор Кантарджиев ''Добричката епопея'', в която се разказва за разгрома на руската кавалерийска атака на 5.09.1916г. в първия ден на тридневните боеве, когато руските кавалеристи са избити до крак от пушечния, картечния и артилерийския огън на българските защитници при Добрич и малцина от оцелелите като подполковник Калмиков са пленени. Същият впоследствие умира на 17.09.1916г. от раните си в болницата и е погребан във Варна.

На бойното поле остават доста трофеи от разбития руски враг. След атаката мнозина български офицери се снабдяват с хубави здрави казашки коне, а циганите които погребали на 9.09.1916г. убитите коне се снабдили с кожа за цървули.

Генерал Тодор Кантарджиев ''Добричката епопея'' 1916г., стр. 73
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#510 Мнение от Тайко » чет сеп 09, 2021 10:55 am

"БЪЛГАРСКИЯТ ОФИЦЕР НЕ ПРЕДАВА ОРЪЖИЕТО СИ”

Или за неизвестната съпротива на българските офицери на 9 септември 1944
Даниела Горчева

На 9 септември 1944 година дежурният офицер от 10-и конен полк подпоручик Петров посреща съветската команда да предаде личното си оръжие с думите: "Български офицер не предава оръжието си!" и се самоубива пред очите на смаяните съветски командири.

Този достоен жест, както и съпротивата на 5-и дивизионен артилерийски полк, където артилеристите недвусмислено насочват оръдията срещу съветските команди по разоръжаване, десетилетия бяха позорно укривани от комунистическите васали на Кремъл в България.

Нещо повече – след 9-и септември 1944 комунистическите власти в България унищожават множество паметници с имената на загиналите български войници и офицери – българи, евреи, турци и т.н., воювали рамо до рамо за България срещу чужди, вкл. руски агресори.

Така е унищожен и паметникът на 7-и пехотен Преславски полк, напомня о.з. капитан Борис Войнов в книгата си за подпоручик Петров:

"Овладените от национален нихилизъм нови власти след 9 септември 1944 г., посягат и на войнишките паметници на загиналите български воини, какъвто е паметникът – портал на падналите за Родината бойци от 7-и пехотен Преславски полк. Той е открит на 6 май 1927 година. Върху шест гранитни плочи са издълбани имената на загиналите войници, подофицери и офицери от полка във войните за национално освобождение и обединение. До тях бдеше каменен български лъв. Този прекрасен паметник – пише с горчивина Борис Войнов, – е разрушен през 1957 година. Построи се паметник на Съветската армия...”.

Лъжата обаче не може да трае вечно, а позорът няма как да се скрие.

Величието впрочем – също. И точно това напомня Дянко Марков в предговора си към книгата:

"Българският гражданин Борис Войнов срещна величието на българското гражданство в лицето на шуменеца подпоручик Петър Добрев Петров. Възхищението и преклонението пред него го подтикват да представи на българската общественост саможертвения акт на своя съгражданин в книгата, която държите в ръцете си...
Поради първоначалната пълна липса на данни за живота на българския преподавател и офицер от Шумен, е почти невероятен фактът, че тя е могла да бъде създадена. Безличието на русофилския комунизъм е най-непреодолимото наследство от половинвековната окупация на страната.
По време на тази окупация, при всевластието на българската угодническа комунистическа партия, разбира се, не можеше да става и дума да се отдаде дължимото на проявите на национално достойнство, чест и саможертва от страна на несъгласните с окупацията достойни българи. Но и след 1989...посткомунистическата власт се отнася с пълно пренебрежение и дори враждебност при всеки опит за изтъкване и възхвала на тези прояви. Ето защо саможертвеният акт на подпоручик Петров бе останал под булото на забраната и забравата...
Затова извършеното от Борис Войнов детайлно проследяване и разкриване на истината за събитията е подвиг – интелектуален и морален.”
Присъединявам се към думите на Дянко Марков – народен представител от 37-о и 38-о Народно събрание, носител на Орден за храброст като летец- бомбардировач, участник във Втората световна война и един от най-ерудираните и почтени българи, безспирно клеветени от комунистическите престъпници.

УРОК ПО ДОСТОЙНСТВО

След като СССР обявява война на България на 5 септември 1944, военният министър генерал Маринов (съветски агент) издава заповед на Българската армия да не оказва съпротива и да не води бойни действия. Трети Украински фронт навлиза в страната ни без нито една пушка да гръмне срещу него.
Въпреки това, съветското командване разпорежда на своите офицери да изземат дори личното оръжие на българските офицери, макар че това е последното, което заплашва милионната съветска армия.

Разоръжаването става по груб и недопустим начин:

"Някои наши офицери не искаха да си дават оръжието, но съветските войници ги заставиха да легнат по очи на земята и ги обезоръжиха...” – свидетелства Иван Николов от с. Вехтово, Шуменско, по онова време войник в 10-и конен полк.
(вж. "Шуменци в Отечествената война 1944-1945 г.”, част първа, Шумен, 2006 г.)

Така е в целия гарнизон. По онова време личното оръжие на българските офицери се е заплащало от тях самите и е било тяхна лична собственост.

Всъщност, това решение идва от Върховното съветско командване и българските му сътрудници начело с Георги Димитров, тъй като офицерството в България е считано за една от основните опори на държавността у нас и следователно – за голям враг на предстоящата съветизация на страната. Извършената по-късно безумна и жестока разправа с българското офицерство, след като най-напред е било използвано като пушечно месо в т.н. Отечествена война срещу немските войски, потвърждава, че това е било планирано.

"Детко, та нашите врагове нямали бензин. Загубили си бензовозите”...

Ето откъс от спомените на родения през 1923 година д-р Рачо Рачев, подполковник от запаса, който е бил дежурен по дивизия в тези драматични дни между 7-и и 9-и септември 1944 година, публикуван и в забележителното изследване на о.з. капитан Борис Войнов:

"Пред щаба на дивизията спря огромен форд с офицери от Трети Украински фронт. Поискаха от мен да ги свържа с командира на дивизията, да им позволя чрез нашата дивизионна свързочна линия да разговарят с Толбухин, да им бъдат дадени пет варела бензин и 10 резервни вътрешни и външни гуми, с различен размер и да се срещнат на кота "Москов табия” с двамата командири – нашият и техният за координиране. Свързах се с командира и той даде своето съгласие по техните искания. На уречената среща нашият командир се яви без охрана и оръжие. Завръщайки се ми каза: "Детко, та нашите врагове нямали бензин. Загубили си бензовозите.” (вж. Материали по история на Шуменския гарнизон, 1995).

Все пак командирът разпорежда на дежурния по дивизия 21-годишен тогава офицер, когото бащински нарича "детко” да потърси домакина и да бъде организирана вечеря за българските и съветските офицери в ресторанта на Военния клуб.

Руснаците изненадали българите с изпиването на огромни количества алкохол и с любвеобилността си. Но на сутринта показали друго лице, разказва Рачо Рачев:

"Срещата премина превъзходно. Ляха се водки от бензиновите бидони. Но на следващия ден щабът бе ограден с тежки танкове, а през портала на 7-ми пехотен Преславски полк, срещу щаба му бе насочено оръдието на лека танкета.Почти веднага след това в щаба влязоха същите съветски офицери, които бяха на другарска вечеря късно през нощта и проведоха ритуала на пленяването на Шуменския противников гарнизон. Обезоръжени, бяхме обявени за пленници и събрани в една стая на щаба. Под охрана и без храна.”

"Не след дълго, аз, гладен пленник, – продължава той, – бях грабнат като преводач и водач за издирване на бензиновозите на 7-и механизиран корпус на генерал Катков. Бензовозите намерихме пред моста на Тича на една полянка, погрешно изпратени от момичетата автодиспечерки.”

Не навсякъде обаче обезоръжаването минава безпроблемно.

"В 5-ти артилерийски дивизионен полк нашите артилеристи обърнаха оръдията срещу порталите и не допуснаха разоръжаване.” – отбелязва д-р Рачев.

Командирът им, разбира се, по-късно е разстрелян от "народната власт”.

Българският офицер не предава оръжието си

На 9 септември вечерта командирът на Четвърта пехотна преславска дивизия призовава господа офицерите да почетат с едноминутно мълчание паметта на подпоручик Петър Добрев Петров, запазил честта на пагона на българския офицер.

Само няколко месеца преди това, със заповед от 10 февруари 1944 г., запасен подпоручик Петър Добрев Петров от 4-и дивизион е назначен за взводен командир на ескадрон.

Поради гимнастическите си умения подпоручик Петров е обучавал кавалеристите по волтижировка (гимнастически упражнения върху кон, движещ се в тръс, галоп, кариер).

За този ден – 9 септември 1944 година, подполковникът от запаса Рачо Рачев разказва, че съветският офицер, когото в спомените си той нарича „червеният командир” влязъл в щаба на 10–и конен полк (сегашната сграда на Военното комендантство в Шумен) и разпоредил на командира на полка да свика незабавно офицерите. Когато – след сигнала за сбор, офицерите се явяват, съветският командир безцеремонно им заявил:

"От днес сте пленници на Червената армия! Моля, предайте личното си оръжие!”

Получили нареждане от своите началници да не се съпротивляват, българските военни изпълняват искането и "по реда на старшинството започва предаване на оръжието...”
В този момент не всички офицери от 10-и полк са в щаба. Не е там и подпоручик Петър Петров, защото е дежурен. Пред очите му на 9 септември 1944 се разиграват сцени, от които е потресен.

Същият този ден той чува по радиото за станалия преврат в София, обръщението на новоназначения министър-председател Кимон Георгиев и разбира, че в състава на новото правителство като министър на войната е полковник Дамян Велчев – непоправим превратаджия, осъден на смърт и впоследствие помилван от Цар Борис.

Представата му за свободна и независима България, каквато той е възпитаван да обича и защитава, се срива за един ден.

Подпоручик Петров е последният, към когото се отправя съветската комисия по разоръжаване. В нея влизат старши лейтенант Владимир Федоренко, старши сержант Алексей Зверьов и други от съветските войски. Придружават ги българските офицери майор Иван Тодоров, подпоручик Павел Манов и фелдфебел Стефан Чобанов.

В 18.30 ч. те влизат в дежурната стая при караулното помещение на 10-и конен допълващ ескадрон и съветският офицер нарежда на дежурния подпоручик Петър Петров да си предаде оръжието.

Разоръжаването на длъжностно лице, какъвто е и дежурният по ескадрон, се преживява изключително болезнено.

Всичко това се добавя към унизителната ситуация и ускорява драматичния развой, защото офицерската чест на подпоручик Петров очевидно не му позволява да се търкаля в прахоляка под дулата на вражески войници.

И тогава се случва най-неочакваното, което стъписва дори съветския командир.
Подпоручик Петров вади своя „Валтер” и с думите: „Българският офицер не предава оръжието си!”, се застрелва и рухва на земята.

В акт номер 447 за смъртта на Петър Добрев Петров, съставен от заместник-кмета Никола Шамарджиев е записано:

"На 9 септември 1944 г. в 18.30 ч., когато руската комисия по обезоръжаването на 10-и допълващ ескадрон влиза в дежурната стая при караулното помещение на ескадрона и нарежда на подпоручик Петър Добрев Петров, роден на 27 декември 1902 г. в гр. Шумен, да предаде оръжието си, той – с числящия му се пистолет „Валтер”, калибър 7.65 мм изстрелва един патрон в дясната страна на главата си. Куршумът излиза от лявата страна на главата и се забива в стената. Вследствие на това смъртоносно нараняване, подпоручик Петър Добрев Петров почива в 19 часа на 9 септември 1944 год.”

Следват подписите на майор И. Ст. Тодоров, подпоручик П. Г. Манов, фелдфебел Ст. П. Чобанов и на свидетелите: старши лейтенант Вл. Федоренко и ст. сержант Ал. Зверьов.

Достойното поведение предизвиква уважение дори у противника

"Червеният командир – разказва о.з. подполковник Рачо Рачев – се слисва от постъпката на подпоручик Петров. Гали изстиващия му труп, оправдава се, че не той бил виновен за обезоръжаването на офицерите в Шумен и решава да върне личното оръжие на кавалеристите, настръхнали от обидата и от протеста на подпоручик Петров.”

В Шумен, както вече бе споменато, освен реакцията на офицерите от 10-и конен полк и самоубийството на подпоручик Петров, има съпротива и в 5-и дивизионен артилерийски полк, където артилеристите недвусмислено насочват оръдията с право мерене срещу порталите и съветските команди по разоръжаване.

Съпротивата на българите довежда до нареждането на Сталин до маршал Жуков незабавно да бъде преустановено обезоръжаването на българските офицери.

В спомените си маршал Жуков свидетелства: „Позвъних веднага на Върховното главно командване и Сталин каза: "Всичкото оръжие на българските войски да си остане в тях, нека се занимават с обикновените си работи и да чакат заповедта на своето правителство.” (вж. Жуков, Г. Спомени и размисли. С. 1983).

Това е безспорно доказателство, че запасният подпоручик Петър Петров не се е жертвал напразно. Сталин, все още несигурен в овладяването на България, се изплашва от евентуална съпротива на българската армия.

Всъщност, някои от съветските военни вероятно са съзнавали безсмислието на унизителната заповед за разоръжаване на българските офицери и на място вземат решения по собствена инициатива. Това се вижда и от разказа на полковник Коротков за влизането им в Шумен:

”... В Шумен престояхме 5-6 дена. В паметта ми се е запазил такъв случай. Зад Шумен в една гора имаше български артилеристи. Отидох там с моята лична охрана и един танк. Командирът, един генерал, на когото съм забравил името, ме посрещна с построен пълен офицерски състав. По заповед на нашето командване трябваше да разоръжа поделението. Предложих на генерала да снеме артилерията и минохвъргачките, пушките да се приберат на пирамидите, а офицерите да предадат пистолетите си. Генералът пръв извади своя пистолет, целуна го и го сложи на масата. Това ме трогна дълбоко и аз му го върнах, като сам го положих в кобура му. Генералът се просълзи, а заедно с него и аз. Тогава изкомандвах всички офицери да си приберат пистолетите. Това беше изключително радостен момент...”

И така, само няколко часа след изстрела, с който подпоручик Петров избира смъртта пред унижението, се получава заповед на Върховното главно командване на съветската армия да се спрат бойните действия и движението на войските на територията на България.

На погребението на подпоручик Петров съветските офицери поднасят венец от името на съветското командване в Шумен. Така те засвидетелстват своя респект към достойното му поведение. За разлика от българските комунистически управници, които направиха всичко възможно, за да бъде забравен – и той, и подвига му.

Какво знаем за подпоручик Петров

В онази драматична септемврийска вечер, когато съпругата на подпоручик Петров– Мария идва в казармата, за да прибере тялото на своя съпруг и баща на петгодишната им дъщеричка, потресените офицери връчват на потъналата в скръб вдовица плик със спонтанно събрана парична помощ. След смъртта му 85-годишният му баща е съкрушен и го надживява само с четири месеца. Старият учител и бивш опълченец умира на 8 януари 1945 г.

Изминалите десетилетия и криворазбраните партийни интереси са дали резултат и подвигът, както и личността на Петър Добрев Петров са почти изтрити от паметта на неговите съграждани в родния му Шумен. Трябваше да се положат доста усилия, за да се възстанови неговият образ, но вече разполагаме със сведения за подпоручик Петров и за живота му, които бяха в забвение.

Семейството му е живяло в Шумен на ул. "Славянска” 725, махала Къдиева. Къщата е запазена и до днес (сегашният адрес е пл. "Оборище” 19).

От 1916 до 1921 година Петър Петров учи в Шуменската гимназия, където учител по география и история и класен наставник е бил баща му.
След успешно завършване на гимназията в родния Шумен, Петър Петров постъпва във Военното училище в София, което за жалост е принуден да напусне заради конфликт с Дамян Велчев.
Малко след преврата на 9 юни 1923 г., подполковник Дамян Велчев, който е един от превратаджиите, е назначен за помощник-началник на Военното на НВ училище от юни 1923 г. (от 1927 г. е началник на същото и е уволнен на 25.09 1928 г.).
Това става причина двадесетгодишният младеж да напусне училището „по собствено желание” и да се прости с мечтата си да стане офицер, въпреки че вече е имал назначение в гвардейски полк.

Разочарован, но не загубил своя горд дух, Петър Петров заминава за Унгария, където завършва прочутото за времето си Кралско висше училище за телесно възпитание в Будапеща. След завръщането си в България, Петър Петров става преподавател по гимнастика в Шуменския учителски институт.

За събитията на трагичния 9 септември разказва друг съсед на подпоручик Петров – Петър Тодоров (Бормето), роден през 1926 г. в Шумен:

"Бях стажант в общината, където кметът Иван Попов ми беше началник. На 9 септември видях съветски войски, коли...Помня че пред Околийското управление имаше престрелка. На улицата убиха околийския управител Васил Иванов Василев. Аз го заварих да лежи на ъгъла до книжарницата на Вълчо Даскалов. Имаше изнасилвания и други убийства, извършени от съветските войници.

Вечерта на 9 септември, тъкмо когато се прибирах, отсреща пред къщата на Петър Петров дойде конска каруца. Видях и чух близките му да плачат – майка му, баща му и други. Разбрах, че са докарали Петров мъртъв. Хората коментираха, че се е застрелял в казармата. Беше вече около 20-21 часа.
Веднага отидох вкъщи и казах на баба ми Марийка, която беше близка с родителите му. Тя се стъписа – дойде й като гръм от ясно небе. Той беше известен в Шумен като много добър общественик, спортист, учител и гражданин. Смъртта му се отрази на хората около нас стряскащо, всички бяха уплашени и смутени. Новината се разнесе веднага из целия град и това беше първият сигнал за целия Шумен, че за България настъпват най-страшни дни.”

Петър Тодоров (Бормето) си спомня ясно и погребението на обичания от шуменци подпоручик:

"Ние имахме голяма градина с цветя. Набрахме хубави цветя и отидохме на погребението – аз, баба, съседите, роднини. Влязохме у тях – той беше в ковчег, на втория етаж в салона. Къщата е съвсем същата и сега. Имаше много хора, които плачеха – всички го обичаха, беше хубавец. Сложихме цветята и тръгнахме с траурното шествие до църквата „Св. Възнесение”. Опя го най-старшият свещеник. После шествието с катафалката отиде до старите шуменски гробища. Някой каза надгробно слово и го погребаха. Бяхме стъписани и уплашени.”

Макар много по-млад от Петров, П. Тодоров пази ярки спомени за него, включително от детските си години:

"Аз го помня от малък, казваха му Пиер и досега е пред очите ми – много представителен, красавец, с изправена стойка, с тяло на спортист. Като ходех в "Юнакъ”, той играеше на успоредката, лоста, акробатика.
Около 1934 г. нашите шуменски гимнастици отиваха на балканските игри в Атина и ние ги изпратихме тържествено. Вървяха по главната улица на Шумен под строй, в юнашки униформи. Ние, децата, бяхме направили шпалир. Петров беше начело, първият – знаменосец. После пак ги посрещнахме на главната улица, на „Кошира”. Тогава се пуснаха марки за балканските игри и аз пазя още от тях. Виждал съм го и като офицер, в униформа, поздравявах го, обръщах се да го гледам – обаятелна личност, респектираше с външността си. Беше изряден, елегантен. Гледал съм конни състезания на Шуменския гарнизон, на манежа в 10-конен полк. Стоеше като изваян на коня. След това разбрах, че руските офицери са искали да предаде оръжието си и той като достоен български офицер не го дал и се самоубил. Имаше жена Мария и малка дъщеря.”

Послеслов
В малкото документи, в които се описва случаят с подпоручик Петър Петров се допускат неточности и различия в офицерското му звание, точното място, време на събитието, последните думи, които е изрекъл и др. Това е разбираемо и с нищо не променя същността и значимостта на станалото.
Бележки:
Авторът на книгата за подпоручик Петров Борис Войнов получава първоначалното си образование в Шумен – неговия роден край. Преди да завърши висшето си образование във ВХТИ – София като инженер -химик, служи в ШЗО – Силистра и има чин капитан на офицер от запаса. Текстът е по материали от забележителното изследване на г-н Войнов, чиято упоритост бе възхитителна. Той успя да намери дори внуците на подпоручик Петров и книгата е илюстрирана с богат и интересен снимков материал.






.Хронология
5 септември 1944
СССР обявява война на България без причина.

8 септември 1944
Съветските войски нахлуват в България.

9 септември 1944
В условията на започнала съветска окупация Отечественият фронт, състоящ се от комунисти, леви земеделци, част от социалдемократите и професионалните превратаджии от Звено, извършва държавен преврат срещу правителството на Константин Муравиев, което е обявило война на Германия. МВР се взима от комунистите.

10 септември 1944
Сформирана е Народна милиция от партизани и комунисти, започват масови арести и убийства. За няколко седмици без съд и присъда са избити 30 000 българи от интелектуалния, икономическия и политическия елит на България.

14 септември 1944
В София влизат първите съветски части.

16 септември 1944
По искане на маршал Толбухин българската войска е подчинена на съветското командване и е изпратена на фронта. България, която до този момент е избегнала участие във войната, сега ще загуби 30 000 убити и ранени.

24 септември 1944
Съветската 37-а армия се разполага на гарнизон в страната като окупационна армия. На 31 октомври ген. Бирюзов е назначен за командващ армията и като фактически ръководител на Съюзната контролна комисия става де факто началник на окупационната власт.

10 октомври 1944
Ген. Бирюзов нарежда българската войска да бъде незабавно изведена от Беломорието. Българското население е изоставено на произвола и насилията на комунистическите партизани от ЕЛАС и гръцките националистически андарти и към България потича бежански поток.

4 декември 1944
С обвинения в “Работническо дело” срещу лидера на БЗНС д-р Г. М. Димитров започва кампания за разцепване на участващите в ОФ Земеделски съюз и Социалдемократическа партия, подменяне на ръководството им и овладяване на властта изцяло от просъветските комунисти.

20 декември 1944
Започва работа “Народният съд”, който вече по съдебен ред ще избие или изпрати в затвора държавния елит на България. Приети са наредбите-закони, с които се създават концлагери от съветски тип.





След преврата на 9 септември 1944 г. Комунистическата партия назначава комисия от езиковеди и писатели, която „да разгледа възможностите за опростяване на българския правопис“. Те разглеждат някои правописни правила като проява на езиков ''елитизъм'' и отчуждение на интелигенцията от масите. Определени букви като щ, ѣ, ю, я, ѫ са обявени за буржоазни, а (ѣ) и (ѫ) като символ на консерватизъм и ''великобългарски шовинизъм''. Въпреки силната съпротива на български общественици и писатели, включително и членове на комисията като Елин Пелин, в началото на следващата година комисията внася предложението за реформа на българския правопис, което на 27 февруари 1945 г. е публикувано като наредба-закон. И до днес българската азбука е осакатена, губи се връзката между източните и западните диалекти. Например: всички думи, в които на изток казват (Я - Мляко) а на запад (Е - Млеко), са се пишели със ето тази буква (ѣ - Млѣко) така българите от източна и западна България са пишели по един и същ начин, и всеки е произнасял това което иска.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори