Българска бойна слава.

[Тайко]

135 години от Сръбско-българската война.

На 12 Ноември 1885 година започва сръбската обсада на Видинската крепост. Отбраната на крепостта е поверена на 34-ри годишният капитан Атанас Узунов, който зад гърбът си има вече две войни. Атанас Узунов участва като доброволец в Сръбско-турската война от 1876 г. в боевете при Зайчар и Корито. След войната в същата година постъпва на служба в 60-и заморски пехотен полк на Руската армия. По-късно завършва Юнкерското пехотно училище в Одеса(1877). При обявяването на Руско-турската война (1877 – 1878) се записва в Българското опълчение и служи в III рота на II опълченска дружина. Участва в боя при Стара Загора, сражава се на връх Свети Никола, в Шейновската битка и в Котленския балкан. Награден с орден „Свети Георги“ IV степен и е повишен в офицерско звание прапоршчик през 1878 г. Срешу него настъпва Тимушката армия на ген. Лешанин с числен състав 16 000 мъже и още 8 000 в резерв с 26 оръдия. Капитан Узунов не разполага с редовни войници, а Видинската крепост е запусната, без нито едно уръдие и боеприпаси. Въпреки това за краткото време, с което разполага кап. Узунов успява да постори валове и окопи като използва местното население да копае окопи и траншеи. За да не позволи никакво прикритие на противника кап. Узинов нарежда се се изсекът дърветата в околностите и дори да се изравнят гробищата. Най-големият проблем за кап. Узунов са хората. Въпреки, че не разполага с никави войници, той успява да събере запасняци, бивши опълченци, доброволци и ученици. Общата численост на защитниците достига 6 170 души, които са без униформи и с остарели пушки, както и 31 оръдия с трима артилерийски офицери, които трябва да покриват фронт с дължина близо 8 км. На 12 ноември сръбските сили подхождат към подстъпите Видинската крепост. Фронта на настъплението сключва плътен обръч. Сръбският полковник Димич изпраща нота до кап. Узунов с искане "Видин да бъде предаден иначе ще бъде превърнат в пепел." Атанс Узунов отговаря "Предайте на полковник Димич, че той може да влезе във Видин само като военопленник". Слет този дързък отговор на кап. Узунов сърбите се впускат в атака, с пушечен и артилерийски огън прикриващите български подразделения забавят развръщането на противника. На 13 ноември Бреговския отряд провежда излизане от крепостта. С бой разкрива живата сила и тежкото въоръжение на противника. След обяд сръбски подразделения атакуват бастион № 5 и 6. С упорита съпротива бастионите са задържани. На отделни места сърбите излизат на близките подстъпи на крепостта. Новината за сръбския неуспех по направлението Ниш-Пирот-София повдига духа на българските войни. На 14 ноември от 6 часа сутринта войните на Северния отряд провеждат активно настъпление при с. Калугер-с. Лагошевци и с. Арчар. На 15 ноември е организирано ново настъпление към с. Новоселци. В доста моменти се водят ожесточени ръкопашни схватки. Действията на Видинския отряд респектират сръбското командване и атаките срещу Видинската крепост са прекратени.

[Тайко]

Героят на Вѫтрѣшната западнопокрайненска революционна организация "Въртопъ" войводата Асен Николов. ЕДИНСТВЕНАТА МУ ЗАПАЗЕНА СНИМКА.
Известен е с прозвището си ''Левски на Западните покрайнини''. Дръзнал да се бори с оръжие в ръка срещу сръбските поробители на Западните покрайнини. И влудил сръбската полиция и армия с изненадващите си бомбени акции! Заловен от сръбската полиция с помощта на българската и разстрелян на 4.03.1937 г.
Време е да зададем въпроса ЗАЩО името му отсъства от българските учебници по история? КОЙ го заличава от българската история, където има запазено място сред най-достойните БЪЛГАРИ?
Асен Николов е от трънското село Пресека. С името на този смел българин се свързват множество акции и атентати в районите на Цариброд, Пирот и Ниш, които предизвикват паника в редиците на полицията и сръбската власт. Сърбия обявява награда от 200 000 сръбски динари за всеки, който предаде или залови жив войводата Асен Николов. Такъв обаче не се намира!
Атентатите в Пирот, Ниш и Зайчар, които организира и в които участва Асен Николов, са насочени не към обикновените сърби, а към знаковите обекти на югославското кралство - жп гари, жп линии, влакове, мостове, военни сгради, военни клубове, казарми.
Действията на ВЗВРО “Въртоп” не са приятни както за Белград, така и за официална София.
И затова Асен Николов на няколко пъти е арестуван и задържан за няколко дена в софийските арести, а в навечерието на провеждането на една от акциите си в Сърбия самият той арестува на гара Драгоман агента, изпратен от София да го арестува. Сред най-известните атентати, в които участва Асен Николов, са Пиротският, Нишкият и Зайчарските.
След преврата на 19.05.1934г. дейността на ВМРО и ВЗРО “Въртоп” е забранена от предателите деветнадестомайци звенари начело със сръбския и московски агент Кимон Георгиев.
Част от членовете на “Въртоп” се включват в дейността на Ратниците (''Ратници за напредъка на българщината''), а другата част продължава да действа с нелегалните си акции на територията на Сърбия. Сред вторите е и войводата Асен Николов. През 1936 г. по време на една от нелегалните му акции в Ниш сръбските власт го залавят съвсем неочаквано, а през 1937 г. го осъждат на смърт чрез разстрел. Присъдата е изпълнена на 4.03.1937г. Брат му Тодор Петров, като член на организацията е разкарван по затворите в България, след което се оттегля в пълна нелегалност.

[Тайко]

Днес се навършват 111 години от смъртта на големия български революционер Васил Аджаларски.
Той е роден в 1880 година в скопското село Аджалари, по което получава прякора си, и което тогава е в Османската империя. През 1901 година семейството му се преселва в Скопие. Влиза във ВМОРО и изпълнява редица задачи на Организацията – пренася поща, крие и набавя оръжие изпълнява терористични акции. В същата година е арестуван и излежава две години в скопския затвор Куршумли хан. След амнистия е освободен. През пролетта на 1903 година става нелегален четник и първоначално е при войводата Санде Чолака в Кумановско, по-късно през 1904 година е помощник войвода в четата на Боби Стойчев, а впоследствие от 1905 година е войвода в Черногорията и Блатията под върховенството на Даме Мартинов. Аджаларски се отличава при убийството на няколко мюсюлмански бегове, потискащи местните българи.
От края на 1904 до 1908 година четата му води 14 сражения с турския аскер и с чети на въоръжената сръбската пропаганда. В отговор на показното убийство от сръбска чета на седем българи от скопската махала Чаир, той убива 9 сърбомани от Бродец, след което сръбските чети прекратяват този тип действия. През февруари 1907 година изгаря хана при село Сопище, който служи за база на сръбските чети при преминаването им за Поречието. До Младотурската революция е районен войвода на Скопски район и действа с чета от 18 души.
След Младотурската революция в 1908 година се легализира. Подкрепя Народната федеративна партия (българска секция). Убит е заедно с 80-годишния си дядо от засада пред врата на дома си от властите в Скопие в 1909 година. Погребението му в църквата „Свети Димитър“ е повод за масов протест на българите от Скопско срещу властите, а убиецът му Кьор Расим е обесен на каменния мост в града. Ораторите на митинга при погребението му учителят Атанас Михайлов и адвокатът Тома Петков са осъдени на 2 години затвор, а учителят Димитър Поппандов – на три. При обезоръжителната акция на младотурците в 1910 година са арестувани баща му Стоян и брат му Панчо.
През 1918 година Иван Снегаров пише за Васил Аджаларски: "Той е обладавал всички физически и душевни качества, необходими за обаятелна агитация и увличане на масата. Висок, строен, снажен... пъргав и бързо съобразителен, решителен в предприятията и безстрашен в борбата, неуморимо деятелен и нивга уловим, той несъмнено се носел пред въображението на народа като старите витязи, които са го вдъхновили да създаде юнашкия епос. Към това, като се прибави, че той бил сладкодумен и имал феноменална памет..., ще можем да си представим напълно тайната на могъществото на местната Организация в негово време и на онова обаяние, с което скопските българи още споменават неговото име"

[Тайко]

135 години от Сръбско-българската война.

Битката за Пирот.

Пиротското сражение е сражение през Сръбско-българската война (1885), което се провежда на 14 и 15 ноември (26 и 27 ноември нов стил) 1885 г. между Западния корпус на българската войска и сръбската Нишавска армия. След като тридневното отбранително сражение при Сливница (5-7 ноември), завършва с победа, българската армия преминава в контранастъпление. Българските войски водят успешни боеве при Гургулят (7 ноември) и Драгоман (10 ноември), и достигат до Пирот. Там сръбската Нишавска армия заема отбранителни позиции при височините източно от града. Западният корпус е под командването на полковник Данаил Николаев и има следния състав: Отряд на капитан Паница в състав 1 запасна рота, 6 чети опълченци, 400 доброволци харамии – общо около 1600 души; Отряд на капитан Бендерев; Колона на подполковник Муткуров в състав 6 дружини и 1 батарея – общо около 6000 души; Колона на капитан Никифоров в състав 4 дружини и 1 батарея – общо около 4000 души; Колона на майор Стоянов в състав 4 дружини, 2 ескадрона и 1 планинска батарея – общо около 4000 души; Отряд на капитан Попов в състав 4 дружини, 1 ескадрон и 2 батареи – общо около 4000 души и Резерв, командван от подполковник Димитър Филов, като първи ешелон се състои от 6 дружини, 2 батареи и 7 ескадрона, втори ешелон от 6½ дружини, 3 батареи и трети ешелон от 1-ва (9-а опълченска) и 2-ра Софийска доброволческа дружина. Сред дружините е и 3-та хасковска дружина. Нишавската армия е под командването на крал Милан и в състава ѝ влизат Шумадийската, Дунавската, Дринската, Моравската дивизия и една конна бригада. Военните действия при Пиротското сражение се развиват на т.нар. Пиротска позиция. Тя обхваща хребетите Пърчовец, Бошурата, Северен и Южен Черни връх. Вечерта на 12 ноември отрядът на капитан Паница се намира в района на село Ръжана, дясната колона в чийто състав е отряда на капитан Бендерев се намира в района на Радейна, като авангардът му е при село Петърлаш. Войските на централния фланг заема височините в района на Остри връх, северно от Цариброд и в района на Нешков връх, западно от Цариброд. Войските от левия фланг са съсредоточени в района на височините при село Желюша. Отрядът на капитан Попов е съсредоточен при село Бански дол, като една пехотна дружина е оставена при Трън. Резервът се намира край Цариброд. След като на 13 ноември българското командване взема решение да настъпи към Пирот с всички сили, командването на Западния корпус издава заповед за настъпление. Отрядът на капитан Паница настъпва от с. Ръжана към Пирот, колоната на майор Гуджев от района на с. Петърлаш и с. Радейна през Крупец към Пирот, колоната на подполковник Муткуров от Остри връх (северно от Цариброд), по десния браг на р. Нишава към Пирот, колоната на капитан Никифоров от района на с. Милойковци настъпва успоредно на шосето Цариброд-Пирот, колоната на майор Стоянов от района на с. Желюша, през Планиница към Суковския мост. На отряда на капитан Попов е заповядано да настъпи от района на с. Бански дол към Суковския мост, където трябва да се присъедини към частите на майор Стоянов. Резервът е изпратен по шосето Сливница-Пирот на два ешелона, като в първия влизат 6 пехотни дружини и 2 батареи, а във втория около 12 пехотни дружини и 2½ батареи. Първият ешелон от резерва е следван от конната бригада. Шумадийската дивизия е съсредоточена в района на височините Пърчовец, Черни връх и Провалия, Дунавската дивизия западно от нея в района на хребет Сърлъка, Дринската дивизия южно от Пирот в района на височините Черни връх, Келташ и Забел. В резерв е оставена Моравската дивизия, която е разположена в района на Чари чифлик. На 14 ноември сутринта българските войски разбиват сръбските прикриващи части по границата и настъпват към Пирот. Към 15 часа същия ден първите подразделения влизат в бой с противника. На левия фланг тежки боеве водят колоната на майор Стоянов и капитан Попов с Дринската дивизия. Отрядът на капитан Попов е развърнат срещу височините Диван и Черни връх, атакува противника и до вечерта завзема височините. На десния фланг колоната на майор Гуджев настъпва срещу хребета Пърчовец и успява да разбие 10-и сръбски пехотен полк от Шумадийската дивизия и той е принуден да отстъпи. След успеха на левия фланг започва настъплението и на останалите колони в центъра – на подполковник Муткуров и капитан Никифоров. Колоната на подполковник Муткуров достига до с. Ръжана и до вечерта се приближава до Пирот. При опита да влезе в града е обстрелвана от артилерия и заема огневи позиции при хребетите Провалия и Хисарлъка. В този район е съсредоточена почти цялата артилерия на Нишавската армия. Колоната попада под пушечния огън на 9-и пехотен и 1-ви конен полк, но значителните сили с които разполага подполковник Муткуров (в първи ешелон 1-ва и 4-та дружина от Приморския полк и 3-та казанлъшка дружина и във втори ешелон 2-ра дружина от Приморския полк и 2-ра и 3-та дружина от 3-ти бдински полк), дават възможност атаката да се засили, българските части се подготвят за атака „На нож“, но противникът се оттегля към с. Градешница. Моравската дивизия междувременно насочва 2 батальона за защита на града, но са увлечени от отстъпващите войски на Шумадийската дивизия. По време на ожесточените удари на левия фланг на Пиротската позиция загубите на българските части са 48 убити, 136 ранени и 27 безследно изчезнали. Сръбските загуби са още по-големи – 67 убити, 134 ранени и 85 пленени. През нощта срещу 15 ноември сръбската армия се прегрупира, като Шумадийската дивизия заема позиции между селата Добри дол и Нишор, Дунавската защитава височините западно от Пирот, а Дринската се оттегля към Моравската дивизия, която до това време е била във втори ешелон. С това сръбските войски от първи ешелон са отслабени и двата ешелона имат равномерно разпределение на силите. На 15 ноември сутринта настъплението е подновено. Колоната на майор Гуджев настъпва към Шумадийската дивизия, и въпреки численото превъзходство (9 батальона срещу 16 батальона на сърбите), те са отхвърлени от с. Нишор и хребета Провалия, и отстъпват към река Темска. Отстъплението на Шумадийската дивизия въвлича и Дринската дивизия, вследствие на което колоната на майор Гуджев и отрядът на капитан Паница преминават в преследване. На левия фланг българската войска овладява височината Келташ. Сръбската войска е напълно разстроена и започва оттегляне, а българската армия преминава в преследване. В сражението при Пирот от сръбска страна загиват 700 души, а 560 са ранените. Загубите на българската войска достигат 1050 убити и ранени, и 165 души безследно изчезнали. След убедителната победа при Пирот, на 16 ноември българската армия се готви да атакува Ниш. В щаба на армията е австро-унгарският пълномощен министър в Белград граф Кевенхюлер, който предупреждава, че при по-нататъшно настъпление българската армия ще срещне австро-унгарски войски. Този ултиматум слага край на Сръбско-българската война. На 16 ноември 1885 г. България и Сърбия сключват примирие.

Източници:
Пейчев, А. и др. 1300 години на стража, София, 1984, Военно издателство
Атанасов, Щ. и др. Българското военно изкуство през капитализма, София, 1959, Държавно военно издателство при МНО
Съединението 1885 - енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.
Недевска, Екатерина, Шанов, Стефан. Сръбско-българската война 1885. Сборник спомени. София, Военно издателство, 1985.
Венедиков, Й., История на доброволците от Сръбско-българската война 1885 година, София, 1985, Издателство на отечествения фронт, стр. 181-190
Христов, Х. и др. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи, София, 1985, Военно издателство

[Тайко]

104 ГОДИНИ ОТ РАЗГРОМА НА СЪРБИТЕ В БИТКАТА ПРИ ПРИЗРЕН НА КОСОВО ПОЛЕ - 16.11.1915г. СЪКРУШИТЕЛНА БЪЛГАРСКА ПОБЕДА , КОЯТО ИЗЦЯЛО ЛИПСВА В КАЗИОННАТА ''БЪЛГАРСКА'' ИСТОРИЯ.
''Призрен - това е гробищата на Сърбия. И официалните комюникета и частните коресподенти предадоха пълния разгром, който претъря там сръбската армия. Освен хилядите пленници, които тя даде там, сръбската армия бе принудена да изостави там и цялата си полска артилерия, целия си обоз. Представа, ако и сравнително слаба за бойното поле при Призрен дава изгледа от бойното поле след сражението. На всяка крачка изоставени оръдия и ракли, муниции, кола и различни други снаряжения и военни материали''. Списание ''Аз знам всичко'' от 9.01.1916г.
На 16.11.1915г. българската 3-та пехотна Балканска дивизия на генерал Никола Рибаров разгромява основните сили на сръбската армия в боя при Призрен. Пленени са 20 000 сърби с 30 оръдия и гаубици. Взети са много трофеи и храни. Освободени са българи, отвлечени от сърбите и изтезавани преди това и австрийски военнопленици. След разгрома при Призрен, който е един от най-големите в сръбската история, сръбската армия се разпада, а остатъците й побягват през Албанските планини. Преди това захвърля цялото си въоръжение, особено тежкото, а крал Петър изоставя дори този свой файтон, на който е изобразен герба на кралство Сърбия.

[Тайко]

На 17 ноември 1908 год. в родното си село Баня /Пазарджишко/, умира българският революционер и войвода на чета по време на Априлското въстание поп Груйо Бански. Включва се в националнореволюционната борба в началото на 70-те г. на XIX в. Близък сподвижник на Левски и Георги Бенковски. Разгръща голяма дейност при подготовката на Априлското въстание 1876 в IV революционен окръг. Един от паметните моменти в живота на поборника е събранието в Оборище. Поп Груйо заклева всички пристъстващи, а великият момент ни е предаден в Захари Стояновите „Записки по българските въстания“: „Щом се появиха емблемите на християнското величие пред лицето на депутатите, Бенковски и другите апостоли наведоха саблите си надолу в земята и клюмнаха глави в знак на благоговение и страхопочитание към божествената служба. Колкото и да бях уверен, че измежду апостолите нямаше хора със строга набожност, в тоя случай обаче съм готов да засвидетелствувам, че те благоговееха с чисто сърце, без никакво лицемерие и фарисейство.“ Свещеникът описва думите на клетвата си в своята поема „Записки по Средногорското въстание“ така:
Тако ми свято име Божие,
Тако ми светло сие оружие,
Тако ми майчино сладкое млеко,
За свобода и отечество да умрем юнашко!
До последна капка кръвта ще си пролея,
Догде врагу и тирану одолея!
Назад не ще да се повърна,
Догде желанието си не изпълня!
Такова обещание сега давам —
За в бъдеще пред Бога ще отговарям!

Въстанието избухва в Копривщица и Панагюрище на 20 април, а ден по-късно поп Груйо вече е там, за да освети знамето на въстанието. Той се бие смело в битките край Панагюрище и дори предвожда чета от 30 души, изпратена от панагюрци на село Петрич, но помощта идва късно – когато пристигат на 29 април селото е опожарено. На връщане към въстаническата столица четниците виждат подпаленото Панагюрище и се разделят – повечето отиват към село Баня, а то е изоставено от жителите си. Поп Груйо се вижда за последен път с Бенковски в нощта на 1 срещу 2 май, по всяка вероятност край село Мечка, макар самият той да твърди, че това е станало в лагера „Свети Никола“ близо до Панагюрище.
За да спасят съселяните си от гонения поп Груйо Бански и другарите му се предават на турците и са влачени от зандан към зандан, а накрая са осъдени на затвор в Мала Азия – град Коня. След победоносната Руско-турска война, той се прибира в родното си село.
Съселяните му го наричат „живо сребро“, а здравата му житейска философия е устояла на премеждията. Свещеникът никога не забравя славния Бенковски и често казва:„Добре стори Бенковски, че се уби – инак колко щеше да му чини капата днес?“. Всяка година до края на живота си на 20 април, поп Груйо отива до Оборище, за да направи панихида и водоствет за загиналите въстаници. През 1897 г. поп Груйо написва поемата си „Записки по Средногорското въстание“, като помага на видния изследовател на Априлското въстание Димитър Страшимиров с препис от поемата си. Получава скромна поборническа пенсия от 60 лева. През 1893 г. се оттегля от службата си в църквата и моли Народното събрание да му отпусне малко по-голяма пенсия.

На 17 ноември 1908 г., на 72 годишна възраст тихо угасва свещеник Груйо Тренчов – заклел делегатите на Оборище, революционер и свещеник. По негово желание е погребан в гробищата, а не в двора на църквата, както му се полага.

[Тайко]

На 18 ноември 1907г. загива революционерът и войвода от ВМОРО Кузо Попдинов известен още като Кузо Блацки.
Той е роден в село Българска Блаца/днес в Гърция/ през 1875г. През 1899г става учител в Костурско, а малко по-късно се включва и в редиците на ВМОРО. По време на т.н. Иванчова афера, провал за организацията, е арестуван и осъден на 101 години затвор. Лежи в Корчанския затвор, но през 1903 година е амнистиран. Участва в Илинденското въстание, по време на което е ръководител на Блацкия център и войвода на чета.
Участва в превземането на влашката паланка Клисура на 23 юли 1903 година. След въстанието се прехвърля в България. През март 1904. заедно с Георги Христов прави опит да се завърне в Македония през Гърция, но са арестувани в Трикала и Кузо Попдинов е освободен едва през декември 1904 година след сериозно застъпничество на българското външно министерство пред атинското правителство.
В края на 1905 година се завръща с чета в Костурско и участва в борбата с гръцки андарти. През лятото на 1906 година четата на Пандо Кляшев и Атанас Кършаков залавя андартска кореспонденция, а Атанас Пировски и учителят Никола Калановски от Косинец разкриват шифъра на писмата. Попдинов праща фалшиво писмо от името на измисления капитан Бельос до водача на гръцкия комитет в Писодер поп Ставрос Цамис (Ставре) и се среща с него и лидерите на комитета Доре, хаджи Коце и Хасан Чауш и ги убива.
В 1907 година Кузо Попдинов навлиза от България в Македония и заминава за Костурско. Решава да убие гъркоманския поп на село Олища Христо Попмихайлов, който живее в Костур и е пръв помощник на костурския митрополит Герман Каравангелис. Негов четник обаче е синът на поп Христо Пандели, който тайно се свързва с чичо си Киряк Гульо и предупреждава баща си. Поп Христо и митрополит Герман се свързват с началника на гарнизона в Костур, известяват го за пристигането на българската чета и той веднага изпраща военна част в Олища. Четата заминава за Черешница, а Пандели симулира, че е болен и остава в Олища. Пристигналите в Олища турци го залавят и той издава на гавазина на митрополит Герман местоположението на Кузовата чета. Двама войници ескортират Пандели до Костур, а останалите заминават за Черешница и на 18 ноември обсаждат къщата, в която е отседнала Кузовата чета и я запалват. За да не бъде заловен, Кузо се самоубива.

Георги Бистрицки пише за него: “Кузо Блацки от с. Блаца, със средно гръцко образование, най-деятелният и популярен попеколски войвода, участвал в много сражения с турци и гърци, самоотвержен герой и доблестен патриот, стана жертва на гръцко предателство в с. Черешница след кървав бой с труски аскер.”

[Тайко]

135 години от битка при Гургулят, показала героизма, но и тактическото мислене на българите, в стремежа си да опазят своята територия. ️
Този бой е част от Сръбско-българската война.
Победата тук осигурява левият фланг на българската армия, която се прегрупира в контранастъпление.
В боя вземат участие и местните жители, включително и жени.
Това още веднъж разбива сръбските пропагандни твърдения, е в тези земи живеят сърби.(Известно е, че Сърбия върши манипулации още по време на Руско-турската война,когато окупират български земи и във Видинско, и в Софийско.
Още със Съединението Сърбия започва да поставя ултиматуми като иска българската държава да ѝ отстъпи Видин, Трън, Брезник, Радомир.)
При битката при Гургулят имаме един от първите случаи на атака с нож. След това се превръща в един от основните маниери на българската война – щикова атака, което виждаме в Балканската война.
Въпреки че сърбите имат числено превъзходство, те са стресирани от устремния български набег и преминават в отстъпление.
А само преди пет дни е нахлула в българска земя с намерение да превзема София.
Сръбско-българската война показвана света, че не сме получили даром своята свобода и че е твърдо решен да защитава своите права.
Поклон пред паметта на загиналите за свободата на България

[Тайко]

"Българийо за тебе те умряха....

135 години от смъртта на Боян Ботев

В Сръбско-българската война на рида Три уши край Драгоман е смъртно ранен Боян Ботев - най-малкия брат на Христо Ботев.

Боян Ботев е роден на 6 май 1866 г. в семейството на възрожденския учител Ботьо Петков и Иванка Ботева.
През 1875 г. след смъртта на баща си заминава за Букурещ, където остава до заминаването на брат му Христо за България, след което заминава за Русия, където постъпва в Южнославянския пансион в Николаев. В пансиона остава до 1879 г., когато заминава за Русия, където постъпва във Военната гимназия.

Завършва курса на гимназията през 1883 г. и решава да постъпи като волноопределящ се във волинския пехотен полк.

Преди окончателното си постъпване си взема отпуск и същата година се отправя към България. При среща със съученика си от Южнославянския пансион Димитър Русчев, решава да остане в Княжеството и двамата заедно да постъпят в Софийското военно училище.

През 1883 г. постъпва в старшия общ клас на Военното на Негово Княжеско Височество училище, но след Съединението портупей-юнкер Ботев е мобилизиран и зачислен в 7-а рота от 5-и пехотен дунавски полк.

Взема участие в Сръбско-българската война (1885).

Той е прободен на две места в стомаха с щик, а със сабята си поваля двама противникови войници.
Боян умира от раните си в София на 10 ноември 1885 г, едва на 19 години.

Посмъртно е произведен в чин подпоручик.

Поклон пред паметта на героя!

[Тайко]

С любезното съдействие на един патриот , на вашето внимание предоставям една уникална и разтърсваща човешка история . Само тук , на Балканите може да се случи такова нещо:
Един камък, томове история. Истинска е историята на балканския Петко. Каменната плоча е върху гроба му до църквата "Св. Спас" в битолското село Добрушево в Македония. Служил на една земя в три армии. Когато го мобилизирали всеки път му сменяли униформата и името. От Лисковски станал Лисковчич, после Лисков. Осем години воювал из Балканите за Турция, за Сърбия, за България, дори със собствения си брат се гледал през мерника на пушката, защото се оказали в един момент мобилизирани в две различни армии. В Първата Балканска война Петко го мобилизирали турците през 1912. Съюзническите сили победили Турция и войникът се прибрал в Битолско.За Първата световна война селото му вече било под сръбска власт. Дали му пушка и сръбска униформа да воюва срещу българите под сръбско знаме. Една година по-късно вече викал "Ура!" под български флаг. В Добрушево като легенда разказват как по време на Първата Световна докато Петко бил в сръбската войска, брат му бил в българската. Съдбата ги изправила един срещу друг в окопите. Надигнал единият глава и се провикнал: „Брате, дома дали сите се живи?“. Не бил си ходил братът вкъщи, но да утеши своя брат отговорил от другия окоп: "Сите се арни!“. Петко живял 88 години, преживял и Втората Световна.




На 23 ноември 1877 г., в гр. Крушево е роден Никола Янакиев Карев.

Той е български революционер, деец на македоно-одринското националноосвободително движение, участник в Илинденско-Преображенското въстание и ръководител на Крушевската република.

След въстанието успява да се изтегли в България.

На 16 март 1905 година четите на Никола Карев и Петър Ацев преминават през Кюстендилския пункт на ВМОРО, като са придружени от трима влашки терористи.

Скоро след това четата на Карев е открита от турски аскер, като в завързалото се сражение войводата пада убит край кратовското село Райчани, днес Северна Македония.

Поклон пред паметта на героя от ВМРО!