Българска бойна слава.

[Тайко]

Специаленъ талонъ, съ който сѫ били събирани срѣдства за издигането на паметника на генералъ Иванъ Колѣвъ въ Добричъ въ периода отъ 1942 г. до 9.09.1944 г.

Какво се е случило съ паритѣ?

Тѣзи пари, както и паритѣ на всички други подобни фондове въ България, общо около 10 млн. лв., слѣдъ прѣврата на 9.09.1944 г., сѫ одържавени и ''сѫ разпредѣлени за други нужди“ - за паметници на партизани и на Червената армия. Това се твърди въ доклада „Военнитѣ паметници - съхранението на националната паметь като приоритетъ на МО“ прѣдъ националната работна срѣща подъ насловъ „Опазване и поддържане на военнитѣ паметници“, състояла се въ София на 11.04.2006 г. в ЦВК и на семинаръ въ Областна администрация въ Добричъ на 26.09. 2006 г.

Източник: страница "Спомени отъ Царство България"

Специален талон, с който са били събирани средства за издигането на паметника на генерал Иван Колев в Добрич в периода от 1942г. до 9.09.1944г.
След преврата на 9.09.1944г. в условията на съветска окупация на България комунистите успяват да окрадат парите повече от 2 млн. лева, събирани от признателните българи, които са отделяли всичко, за да прославят своя непрежалим генерал герой на България.
Месец след смъртта на ген. Иван Колев на 29.07.1917г. неговите колеги офицери и войниците му основават фонд „Генерал Колев“ за построяване в София на величествен паметник в чест и прослава на незабравимия си и непрежалим предводител, възседнал любимия си кон Пирин. Управителният съвет на фонда развива мащабна дейност. На 25.10. 1917 г. е получено първото „волно пожертвование“ от ген. Йосиф Разсуканов, тогава началник-щаб на 7-а пехотна Рилска дивизия. Подписките за дарения растат бързо и на 1.04.1918 г., вече са събрани 46 000 лева. Освен чрез подписки пари се събират и чрез различни инициативи - вечеринки, утра, концерти, състезания и т. н. Първата проява е проведената в град Тулча на 21.04.1918 г. вечеринка по случай девет месеца от смъртта на генерала. За една нощ са събрани 37 000 лв. - почти толкова, колкото са събраните до момента.
Ето как се е обогатявал фондът ''Генерал Колев“ през годините: на 20.06. 1918 г. (за по-малко от година) сумата възлиза на 129 727 лв.; на 6.11. 1919 г. (първата следвоенна година – годината на Ньойския договор) има вече 148 967,90 лв.; на 18.10.1921 г. - 171 458,85 лв.; на 14.12. 1922 г. - 181 780,85 лв.; на 7.06. 1926 г. - 286 045,40 лв.
Най-силна е дейността на фонда от 1926 до 1930 г. На 6.03.1930 г. наличността му е била 1 024 596,20 лв. На 9.03.1931 г. - 1 119 382 лв. На 16.11.1932 г. – 1 320 262 лв. На 10.10. 1933 г. – 1 398 219 лв. На 25.04. 1934 г. – 1 454 153 лв. На 3.05. 1935 г. - 1 615 396 лв. На 18.10. 1937 г. – 1 646 107 лв. Последното сведение за събраните пари е от 1942 г. - 1 842 000 лв.
Преценено е било, че предвижданият паметник няма да струва повече от 2 млн. лв. Успоредно със събиране на средствата Управителният съвет на фонда е работил и по намиране на подходящо място за него в центъра на София, както и по разработка на проект. Известни са два проекта: единият е на скулптора Кирил Тодоров от 1928 г., а другият - на известния италиански творец Арналдо Дзоки, автор на много паметници в България. Но във военновременната обстановка до реализация не се стига.
Има още една инициатива за построяване на паметник на генерала.
На 20.10.1942 г. по предложение на полк. Петър Добрев – началник на Добричкия гарнизон, видни добрички общественици – журналистът Петър Станчев (3 години по-късно убит от „Народния съд“), адвокатът Борис Попов, учителят Иван Кузманов, д-р Любен Семов и други, учредяват фонд „Постройка паметник на ген. Иван Колев“. В инициативите се включват не само добричлии, идеята ''заразява“ почти всички добруджанци
За по-малко от две години са събрани почти 1 млн. лв.
А сега отговор на въпроса: „Какво се е случило с парите на двата фонда - националния (софийския) и регионалния (добричкия)?“
Тези пари, както и парите на всички други подобни фондове в България, общо около 10 млн. лв., след преврата на 9.09.1944 г., са одържавени и ''са разпределени за други нужди“ - за паметници на партизани и на Червената армия. Това се твърди в доклада „Военните паметници - съхранението на националната памет като приоритет на МО“ пред националната работна среща под наслов „Опазване и поддържане на военните паметници“, състояла се в София на 11.04.2006 г. в ЦВК и на семинар в Областна администрация в Добрич на 26.09. 2006 г.

[Тайко]

"....Нека слѣдователно издигнемъ високо сърцатѫ си. И както нашитѣ прадеди от Възраждането събориха прѣчкитѣ на своя исторически пѫть, тъй и ние, гледайки великия имъ примѣръ, ще побѣдимъ трудноститѣ по пѫтя, който новото време чертае прѣдъ насъ. Подвигътъ е другъ, но качествата, потрѣбни за него, са сѫщитѣ: трезво родолюбие и сплотеность, възторжена вѣра в българскитѣ свѣтли и самостойни сѫдбини, високъ духъ, разумъ и постоянство....,"

[Тайко]

ЕПОПЕЯТА НА ВРЪХ КАЙМАКЧАЛАН ПРЕЗ ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

МЪРТВИТЕ В АТАКА !

доц.д-р Петър Ненков

В сътветствие с Битолската офанзива на съглашенските войски на Солунския фронт, на 12 септември 1916г. започва артилерийската подготовка на противника за овладяването на хребета Каймакчалан . Тя продължава 4 дни и е толкова ожесточена, че окопите и ходове за съобщения на защитниците са съвършено сринати. Бойците остават на открито под убийствения огън. Малочислената българска артилерия с малкото снаряди, с които разполага, не е в състояние да окаже помощ на пехотата Срещу българските позиции настъпват 3 пехотни сръбски дивизии – Дунавска, Шумадийска и Тимошка .

Противникът насочва главния си удар срещу връх Каймакчалан, висок 2524 м. Върхът е наричан „свърталище на бури, виелици и вечно налитащи мъгли. Той се отбранява от 5 дружини и 4 батареи от 11-ти пехотен Сливенски полк. Срещу върха настъпва цяла сръбска дивизия с 50 тежки оръдия и много минохвъргачки.

Дни наред Каймакчалан е забулен в барутни облаци, раздиран от огнените мълнии на експлозиите. Дни наред върху него се изсипва огън и метал. Пръста вече не личи под пласта от шрапнели . Върхът кипи и дими, като вулкан. По плещите му се стича черна лава от кипнала земя, камъни и кръв. Окопите са сринати, ходовете за съобщения са заличени, телените мрежи са разкъсани, укритията за личния състав са съборени.

Огнените урагани следват един след друг, застигат се, огласят простора с адски вой. И когато противникът решава, че на върха не е останал жив човек, тръгва самоуверено в атака. Барутната мъгла е непроницаема, но не и за защитниците на върха. Окопите преди миг пусти, изведнъж оживяват и посрещат врага с пушечен и картечен огън.

И така ден и нощ българските войници отбиват бесните атаки на противника, който ги надвишава десеторно по численост. Сърбите 60 пъти атакуват върха и 60 пъти са принудени да отстъпят в безпорядък пред българската твърдост и мъжество. Жертвите и за двете страни са огромни . Всеки ден отминава кървав и жесток.Броят на излезлите от строя български воини достига 8000 души, а върхът все още се държи. Нощем няма почивка.Трябва да се поправят отбранителните съоръжения от разрушенията. Войниците са смъртно уморени .Лицата им са изпити от изтощение и почернели от барутния дим. Погледите им са мътни от безсъние и напрежение.

И друг враг връхлита храбрите защитници на скалистия връх–студът. Страданията им се увеличават от рано падналите студове. Тежки облаци обвиват върха, залива го пороен дъжд, задухват пронизителни ветрове, които заледяват окопите, оръжието и хората. Окопите се пълнят с вода, затворите на пушките замръзват и не могат да стрелят, ръцете се вкочаняват и не могат да държат оръжието, но остава духът – онзи прочут български дух, който кара воините от 11-ти пехотен Сливенски полк да забравят за смъртта и да се сражават, като лъвове срещу превъзхождащия ги неприятел.

Седем противникови батареи засипват всеки ден Каймакчалан с хиляди снаряди . Скалите се тресат от взривовете, откъртени камъни се търкалят по сипеите , барутният дим изобщо не се разсейва, адският грохот е нетърпим. И въпреки усилията на противника , върхът остава български! След студа и артилерийската канонада, врагът е повече от всякога, сигурен в успеха си. Неприятелските вериги отново се втурват в атака. На върха замръзналите пушки замлъкват, замлъкват и тежките картечници. Но остават ръчните гранати и ножовете. С тях сливенци отблъскват и тази атака.

Силите на защитниците на върха се топят, докато противникът непрекъснато получава нови подкрепления. И се надига отново в атака. Този път сърбите проникват на позицията. Устремяват се към 4-та батарея от 6-ти артилерийски полк, разположена на самия връх. Тя неведнъж е водила успешен двубой със седемте противникови батареи и е подкрепяла с огън пехотата . Противникът наближава оръдията и още миг ще ги плени.

Те стрелят с картеч . Командирът на батареята, капитан Стефан Сотиров е ранен, но не се оттегля от боя. Неприятелските войници се вмъкват между оръдията. Тогава измъчени и изнемощели пехотинците се втурват с боен вик Ура към позицията на батареята. Те удрят с ножове и приклади, артилеристите стоварват върху каските на враговете банниците на оръдията и те ужасени от отчаяния отпор, отстъпват панически.

С всеки изминал ден защитата на Каймакчалан става все по-трудна. Противникът настъпва срещу левия фланг на позицията, отбранявана от 3-та пехотна рота. Окопите на ротата се изпълнени с трупове на убити, с ранени на две, три и четири места. Ротата се топи бързо . Падат убити ротният командир, взводните командири и подофицерите в ротата .

Накрая остават живи само 15 войника от ротата. Вече не личи от вражеския артилерийски огън къде са били окопите.Петнайсетте храбреци заемат позиция на канарите над позицията и от там с ръчни бомби отбиват поредната вражеска атака. В центъра на позицията прозвучава тръба. Тя подава сигнал за атака. Четвърта батарея открива огън. Защитниците на Каймакчалан се вдигат в контраатака, за да си възвърнат предните окопи , които противникът е успял да овладее.

Командирът на 11-ти пехотен Сливенски полк, полковник Никола Христов и командирът на бригадата, полковник Алекси Попов запасват паласки вземат по една пушка и повежда малцината останали живи воини срещу врага с командата : «Напред. На нож !»

Командирът на 10-та пехотна рота също подава команда : «Напред. На нож!» - и напуска окопа, но никой не го последва. Той се оглежда с помътнял поглед и разбира, че всичките му бойци са мъртви. Обръща се отново към окопа и командва: ”Мъртвите в атака! - и тръгва към противника с пистолет в ръка - сам , горд и величав, презрял смъртта . Последните останали живи сливенци и другарите им от други полкове, притекли се на помощ, се втурват напред в атака. Блясват неприятелските ракети.

С удар на нож българите си връщат окопите, които врагът е заел. Продължават към противниковите окопи, които са изкопани само на 150 крачки от нашите и нахлуват в тях. Борбата е кратка и жестока. Смелият командир на дружина, майор Куртев поваля трима сръбски войника, но също е тежко ранен в ръкопашната схватка. Преди да издъхне се обръща към своите бойци с думите: Удрете братя. За мен не се грижете. Пазете България!

И отново адски трясък и грохот. Отново кръв залива Каймакчалан. Не остават никакви офицери и подофицери. Първият окоп е пълен с убити и нито един жив. Вторият окоп е пълен с убити и нито един жив. Живите търсят закрила от вражеския огън зад труповете на своите мъртви другари. Скрити зад тях, те отбиват с пушечен огън и ръчни гранати поредната атака на врага.

Закривайки с гърдите си насочения към ротния му командир, вражески нож, загива единственият останал жив подофицер в полка Стефан Китайков-станал легендарен с изумителната си храброст. На 30 септември 1916 г. сърбите, които получават помощ, засилват огъня си до невъобразимост. Вече не се чуват отделни изстрели – всичко се слива в непрекъснат грохот. Цели групи войници от 11-ти пехотен полк внезапно полудяват от канонадата, стават равнодушни към смъртта, стават прави в окопите си и започват да се лутат, като не слушат предупрежденията на своите командири и другари, да се пазят

.Българските батареи на връх Каймакчалан мълчат. Свършили са снарядите. Нови не може да се поднесат, заради огъня на противника, който е подлудяващ, смъртоносен. Мълчат българските окопи. Там на вечна стража са останали само мъртвите герои . Тук - там из барутния дим, като призраци се мяркат само отделни войници.

Те държат в ръцете си пушки, но не стрелят, защото от неспирния ужасен трясък - някои от тях са оглушали, други са загубили разсъдъка си.Противникът навлиза плахо в позицията и също не стреля по тях. Оставя ги да се изтеглят . За пръв път от много дни на Каймакчалан е тихо. На 2 октомври върхът пада с чест и слава, на която биха могли да завидят и древните спартанци!

След Шипка, връх Средногорец, Червената стена и Калиманци, върхът Каймакчалан остава завинаги записан със златни букви в бранната летопис на Третата българска държава, като еманация на българския дух и мъжество .

В историята на 11-ти пехотен Сливенски полк пише, че от върха са слезли живи само 5-6 офицера и 800 войници, от около 5000 бойци и 70 офицери в началото на боевете.

Дълбок поклон и вечна слава на героите, положили своите кости пред Олтара на Майка България!

картината "Боят на връх Каймакчалан" - художник Васил Горанов

[Тайко]

На 10 август 1858 година е роден генералът от пехотата Георги Тодоров

доц.д-р Петър Ненков

Георги Тодоров е роден на 10 август 1858 г. в Болград, Бесарабия в семейството на преселници от Сливен . Семейството му дава на България цяла плеяда забележителни личности, всред които се откроява професор Александър Балан. Той завършва прочутата Болградска гимназия.

Едва 19 годишен се записва доброволец в Българското опълчение през Руско-турската Освободителна война 1877-1878г. и се сражава геройски за освобождението на поробената си родина.

След Освобождението завършва на 10 май 1879г. краткия курс на Военното училище с първия му випуск и започва службата си като прапорщчик в Софийската първа пеша дружина . След това е назначен в Берковица за адютант на Западния отдел. През 1880г. той е преместен на служба във Военното министерство в София .

През 1882 г. кандидатства и е приет в Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург. В академията учи до 1885г., но не успява да завърши пълния курс на обучение тъй като се завръща в България, заради Съединението и последвалата го Сръбско-българска война. Той участва в акта на Съединението, като командир на Ловчанската запасна дружина.

През ноември 1885 година, когато полковете на сръбския крал Милан нахлуват вероломно в българските предели е назначен за командир на Летящия отряд, влизащ в състава на Северния отряд на капитан Атанас Узунов. Отрядът му брои 1200 души и проявява масов героизъм при отблъскване на сърбите в Североизточна България. За този подвиг капитан Тодоров е награден с орден “За храброст“ 4 -та степен. След победоносния край на войната, през август 1886г. е наклеветен, че е участвал в преврата срещу княз Александър Батенберг, организиран от офицери-русофили.

След контрапреврата е уволнен от армията. По-късно се доказва от следствието, че той не е заговорник и е реабилитиран, като командир на 1-ва дружина от 1-ви пехотен Софийски полк.След това е назначен за инспектор на класовете във Военното училище. Следва нова длъжност - началник на щаба на 6-та пехотна дивизия..

Заради оспорване качествата на манлехеровата магазинна пушка, с която Военното министерство иска да превъоръжи пехотата, той е изпратен през 1891 г. далеч от София, като началник на Севлиевското военно окръжие. След заема следните длъжности: през 1897 г. е командир на 20-ти пехотен полк, през 1905г. е командир на 1-ва бригада от 6-а пехотна дивизия, а точно на 1 януари 1910г. е назначен за командир на 7-а пехотна Рилска дивизия и произведен в звание генерал-майор .

Със своите славни рилци участва в Балканската война 1912-1913г., побеждава турците по долината на река Струма и заедно със сръбската армия и четите на ВМОРО освобождава Македония. На 5 октомври дивизията на генерал Тодоров настъпва към Кочани, Царско село и Горна Джумая и изтласка турските части от Струмския корпус и 16-та низамска дивизия на юг от Кресненското и Рупелското дефиле.

На 27 октомври 1912 дивизията на генерал Тодоров достига Солун. Българските воини влизат в най-големия македонски град, но са изпреварени само с няколко часа от гръцки кавалеристи, настъпващи от юг. Турският гарнизон се предава без бой на гърците. Българските воини се настаняват в северните квартали на града.

В началото на 1913г. 7-ма Рилска дивизия се включва в състава на новосъздадената 4-та българска армия, под командването на генерал- майор Стилиян Ковачев и заема полоса за отбрана на брега на Мраморно море, на Галиполския полуостров .

Подписано е временно примирие между воюващите страни,, но след извършения младотурски преврат, войната продължила. При Булаир воините на генерал Тодоров покриват своите бойни знамена с лаврови венци.Те се отличават с безпримерен героизъм, като обръщат в паническо бягство налитащите турски табори, надъхани с верски фанатизъм и така охлаждат мераците на турското главно командване за коренен прелом в хода на бойните действия .

През Междусъюзническата война 1913г. дивизията на генерал Тодоров отново се отличава със своята храброст в боевете при река Брегалница, на Калиманци. Въпреки упоритите настоявания от старшото командване да отстъпи, за да не бъде обкръжен, генерал Тодоров отказва да изпълни заповедта и заявява, че отговаря за решението с главата си .

След войната генерал Тодоров е началник за 2-а Военно-инспекционна област в Пловдив. В навечерието на включването на България в Първата световна война е назначен за командир на 2-ра армия и повишен в звание генерал-лейтенант.

През 1914 г. убийството в Сараево на австро-унгарския престолонаследник разпалва пожара на Първата световна война. Настава отново тревожно време, време за изпитание за българското войнство и народа ни .

След едногодишно колебание, на 1 октомври 1915 г. България се включва във войната на страната на Централните сили и обявява война на Сърбия. Втора армия насочва основните си сили по направления Враня - Кюстендил - Скопие и Царево село - Кочани. До 22 октомври след ожесточени боеве армията овладява Скопие, Враня и Куманово и навлиза в долината на река Вардар. На 24 ноември частите на 1-ва и 2-ра Българска армия влизат в Прищина. Енергичните бойни действия създават условия за пълен разгром на дебаркиралите в Солун англо-френската войски, но по изричното настояване на германското командване, българските войски преустановяват настъплението си на 13 декември 1915 г. и спират на гръцката граница .

През август 1916 г., минавайки в настъпление за по-малко от две седмици, 2-ра армия изтласква англо-френските части отвъд Струма. След това започва продължителна и кръвопролитна “окопна война”. В продължение на две години частите на армията храбро отстояват позициите си срещу противник, който многократно ги превъзхожда в жива сила и въоръжение. Героизмът на българския войник отново е пословичен .

В началото на 1917 година генерал Тодоров е преместен за командир на 3-та армия. През месец август, когато навършва шейсет години вече е генерал от пехотата – най-високото звание в Българската армия по онова време .

В последните месеци на войната е назначен за помощник- главнокомандващ на Действащата армия, а след заминаването на генерал Никола Жеков за операция във Виена, изпълнява и длъжността – главнокомандващ на армията и като такъв го сварва пробивът на противника при Добро поле който изважда България от войната и довежда до подписването на Солунското примирие през септември 1918г. Генерал Тодоров е привлечен в свитата на младия български монарх , цар Борис III, като негов генерал – адютант. На този пост остава до 1919г. когато преминава в запаса .

За заслуги към българската армия и проявена храброст във войните за национално обединение е награден с високи воински отличия, всред които се откроява орденът “За храброст”. Заради приноса си за освобождаването на Дупница от турско иго в Балканската война, е избран за почетен гражданин на града от признателното местно население и общинската управа. Умира на 16 ноември 1934 година

[Тайко]

ГЛАСЪТ НА СЛАВАТА..........

Генерал-майор Георги Тановски - герой от три войни на България (1912-1918), записал подвизи в боевете при Булаир срещу турците и на Калиманци срещу сърбите през 1913г., в Сярското поле през 1916г., където разгромява с рота цял британски конен полк, и при Дойран през 1918г. срещу англичаните, кавалер общо на 5 ордена "За храброст"!
На снимката е като полковник в периода 1930-1936г. Снимката е от архива на неговия син Владимир Тановски.
Този голям герой на България и храбрец е жестоко убит след преврата на 9.09.1944г. от болшевишки терористи и бандити, шумкари от т. нар. бригада ''Чавдар" в района между Вакарел и Ихтиман заедно с други български офицери. Избити са типично по болшевишки...... по ПЪРВОБИТЕН , средновековен начин , с топори, секири, чукове и лопати! Гробът му е неизвестен до днес!
Така загива един български офицер, следвал в своя живот и служба девизи като: "Ако трябва да избирам между Отечеството и семейството, ще избера Отечеството !", както и "Командирът трябва да бъде готов да умре за войниците си, те за него, А ВСИЧКИ ЗАЕДНО ЗА РОДИНАТА!"
Женен е за босилеградчанката Радка Харизанова. През 1955г. комунистите убиват и неговият бивш адютант полковник Константин Чичев.

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ГЕОРГИ АТАНАСОВ ТАНОВСКИ
Роден: 15.06.1883г. в село Макоцево, Софийско.
Образование: Училище в село Макоцево, село Новоселци (1-3 клас). Първа Софийска мъжка гимназия, ВНВУ в София (1908)
Военна служба:
1903 - Школата за запасни офицери;
1903-1908 - юнкер във ВНВУ в София;
19.02.1908 - 2-ра рота на 22-и пехотен полк;
1908 - 8-а рота, после в 7-а рота на 22-ри пехотен Тракийски полк;
1909-1912 - командир на граничен взвод по границата с Турция в Рила;
09.1912 - командир на 7-а рота в 22-ри пехотен Тракийски полк;
05.10.1912-17.05.1913 - участник в Балканската война с 22-ри Тракийски полк в 7-а Рилска дивизия.
5.10-20.11.1912 - участва в похода на 7-а Рилска дивизия за освобождение на Македония
26.01.1913 - участва в боя при Булаир, където е ранен в главата при чифлика ''Доган Аслан''
07.1913 - участва в епопеята при Калиманци в Македония;
1915 - командир на 1-ва рота в 22-ри пехотен Тракийски полк. Отличава се в боевете при Велес (23.10.1915), Бабуна и Демир Капия в Македония.
есента на 1916 - разгромява английски конен полк в Сярското поле
08.1918 - командир на 1-ва дружина в 57-и пехотен полк на 9-та пехотна Плевенска дивизия на Дойран;
18-19.09.1918 - участник в Дойранската епопея
10.1918 - капелмайстор в 4-ти пехотен Плевенски полк. Командир на 3-та дружина от 4-ти пехотен Плевенски полк;
05.01.1919 - командир на 1-ва рота от 22-ри пехотен Тракийски полк;
1919 - домакин на 40-ти пехотен Беломорски полк;
06.10.1919 - командир на дружина в 6-ти пехотен Търновски полк;
16.12.1920 - началник на пограничен участък при гара Земен, Кюстендилско;
1922-1923 - началник на бюро за вписване на доброволци за българската войска
1924 - командир на 22-ра пехотна Тракийска дружина в Самоков;
1928 - началник на Секцията по бойна подготовка в Щаба на войската
1929 - командир на картечна рота в 6-ти пехотен Търновски полк;
16.11.1929 - командир на елитния 6-ти пехотен Търновски полк в София;
01.04.1934 - комендант на София;
06-10. 1935 - началник на 1-ва пехотна Софийска дивизия;
10.1935-01.05.1936 - началник на 8-а пехотна Тунджанска дивизия в Стара Загора;
01.05.1936 - уволнен.
Офицерски звания:
15.10.1908 - подпоручик
27.10.1911 - поручик
18.05.1913 - капитан
01.04.1919 - майор
06.05.1923 - подполковник
30.01.1930 - полковник
01.05.1936 - генерал-майор
Умира: Убит вероятно на 27.09.1944г. Обявен за "безследно изчезнал" на 10.12.1945г.
Награди: 1. Военен орден "За храброст" IV ст., 1 клас; III ст.
2. Орден "Св. Александър" V ст. с мечове в средата (1930)
3. Орден "За военни заслуги" IV ст.
Други биографични данни:
1933-1935 - член на ръководството на Военния съюз.
19.05.1934 - участник в преврата
1936-1944 - собственик на книжарница в София.
1944 - евакуира се в Макоцево след разрушаване на къщата му в София от бомбардировките

[Тайко]

Знаете ли, кои са тези хора? Това са двама велики български офицери! Полковник Димитър Чолаков и полковник Илия Чолаков! Те имат удивително сходство през целият си живот. Освен, че са първи братовчеди и са от село Долно Драглища, те двамата стават военни. Кариерите им се развиват сходно и стигат до чин полковник. Възпитанието им е характерно за онези времена - били са готови да загинат за България!
През Първата световна война полковник Димитър Чолаков е назначен за командир на 1-ва дружина от 35-ти Врачански полк, а полковник Илия Чолаков за командир на 4-та дружина от 11-ти Сливенски полк.
На 7 септември 1916г. полковник Димитър Чолаков излязъл начело в боевете срещу руснаци, румънци и сърби при Добрич.В един миг е уцелен от граната, и няколко часа по-късно умира!
На 19 септември 1916г. при връх Каймакчалан, повел своите в бой срещу сърби и французи, пада убит също от граната полковник Илия Чолаков!!!
Както бе написал малко по-късно един войник!
,, Те живяха заедно, служиха заедно и умряха заедно! С песен на уста и усмивка на лице летяха от победа към победа"!
Никога не забравяйте предците ни, защото днес дишаме благодарение на тях!

[Тайко]

На 16 август 1858 година в Калофер е роден Атила Зафиров. Генерал-майор Атила Зафиров е горещ патриот, бележит военачалник и военен деец, с доблестна гражданска позиция. Цялата си генералска заплата дарява на децата в пловдивските сиропиталища и полага неимоверни грижи за сираците, чиито бащи са загинали във войните за национално обединение на България. Умира в нищета 1922 година, подобно на Даскал Ботьо Петков, на когото баща му е учител. Бащата Спас Зафиров произхожда от видния възрожденски учителски род Зафирови от Пещера, Даскалът е изтъкнат борец за национална и църковна свобода и автор на стихосбирката „Българска гусла”. ЗА ЗНАНИЕ на псевдо историците днес и на тези, които им вярват и ПАМЕТ на всички българи: ЕДИН БЪЛГАРСКИ ВЪЗРОЖДЕНЕЦ през 19 век е знаел повече от тях за истинската българска история. Затова кръщава сина си на великия български владетел АТИЛА от рода Дуло, създал най-голямата империя след Новата ера, подобно на предшественика си Мотун от рода Дуло и разбил основите на робовладелски Рим, заради извращенията с човека и народите. Генерал-майор Атила Зафиров с чест и достойнство носи името си! Къде са днес наследниците на Зафировия Род? И какво правят те за България.
Зафиров завършва Пловдивското класно училище през 1877 година. Възпитаван в родолюбиво семейство Атила през целия си живот отстоява без страх българските ценности. Младият Атила Зафиров се записва доброволец в Руско-турската освободителна война и служи като преводач в щаба на 123-ти пехотен Козловски полк на руската армия. Той решава да се посвети на военното поприще и затова след войната постъпва в Командата на волноопределящите се в Пловдив. След няколкомесечно обучение се записва в новосъздаденото Военно училище в София, което завършва през 1880 г. с втория му випуск. После продължава военното си образование в Стрелковата школа в Санкт Петербург.
През Сръбско-българската война 27-годишният поручик е назначен за командир на Комшицкия отряд. Въпреки младежката си възраст, той се справя отлично с поверената му задача от началник щаба на българската войска – капитан Рачо Петров, да не допусне сърбите в тила на Сливнишката позиция. Командваните от него 1100 войници и опълченци разбиват при село Ропот и обръщат в паническо бягство батальона на сръбския майор Милошевич. За този подвиг поручик Зафиров е награден с първия си орден за храброст.
След войната заедно с група офицери русофили се противопоставя на прогерманската политика на монарха и организира държавен преврат срещу княз Александър Батенберг. Контрапревратът, осъществен от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и началника на Пловдивския гарнизон подполковник Сава Муткуров, принуждава заговорниците да потърсят спасение в Русия. Там Атила Зафиров завършва Николаевското пехотно училище и служи като офицер в руската армия в продължение на 11 години. След затопляне на отношенията между Русия и България емигрантският офицерски въпрос е решен благоприятно и българските офицери в руската армия получават през 1898 г. право да се завърнат в своята родина. Сред тях е и Атила Зафиров, който бива назначен за командир на 26-и пехотен Пернишки полк в Радомир.
Като съставна част на 7-ма пехотна Рилска дивизия, повереното му подразделение взема участие в Балканската война за освобождението на Пиринска Македония от турския феодално-деспотичен гнет и разгромява частите на 16-а Низамска дивизия в долината на река Струма. След кръвопролитни боеве воините на подполковник Атила Зафиров освобождават градовете Кочани, Щип, Дойран и на 28 октомври 1912 г. влизат тържествено в главния македонски град Солун. Те са изпреварени с малко от гръцките войски, които влизат от юг в града, който им е предаден без бой от турския комендант.
След победите на българската армия при Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар и неуспешната атака на Чаталджанската укрепена линия от съединените 1-ва и 3-та български армии, е подписано примирие между воюващите страни и в Лондон започват преговори за сключване на мир. През януари 1913 г. обаче младотурците извършват държавен преврат в Цариград, прекъсват мирните преговори в Лондон и бойните действия са подновени. Докарвайки свежи резерви от Анадола, те се опитват да деблокират обсадения от българската армия в Одрин гарнизон на Шукри паша. За целта извършват десант на брега на Мраморно море при Шаркьой и настъпват при Булаир на Галиполския полуостров. В тридневни сражения при Булаир 7-ма пехотна Рилска дивизия, в чийто състав се сражава и полкът на подполковник Атила Зафиров, отблъсква турските атаки. За проявен героизъм и умело командване на поверения му полк е награден с втори орден „ За храброст”. През Междусъюзническа война войсковата част на полковник Атила Зафиров отново действа в състава на 7-ма пехотна Рилска дивизия и участва в операцията по обкръжаването на стохилядна гръцка армейска групировка в Кресненското дефиле.
След намесата на България в Първата световна война той е назначен за командир на 3-та пехотна бригада от Първа Софийска дивизия, която е дислоцирана на Добруджанския фронт. В жестоки сражения с румънските войски командваната от него бригада се прославя и той е награден с третия си орден „За храброст”, и е произведен в звание генерал-майор. През 1942 г. силистренското село Сарсънлар, край което той и неговите воини отблъскват на 6 септември 1916 г. Девета румънска дивизия, опитваща се да подпомогне тутраканския гарнизон, е кръстено на негово име – Генерал Зафирово, а през 1956 г. остава да се нарича само Зафирово. Тук при атаката на придвижващите се от Силистра към Тутракан румънски части дружините на пълководеца проявяват масов героизъм и саможертва.
Освен като бележит военен деец, генерал-майор Атила Зафиров се отличава и със своята доблестна гражданска позиция. Той смята, че най-голямото зло за България е политиката на Фердинанд. Думите му „Тия скакалци около Фердинанд изядоха всичко. Те изядоха България!“ достигат и до Двореца. Монархът е злопаметен и не забравя нанесената му обида. След Първата световна война Зафиров е назначен за началник на 2-ра Тракийска дивизионна област в Пловдив.
Той полага неимоверни грижи за сираците, чиито бащи са загинали във войните за национално обединение на България. Цялата си генералска заплата отделя за дрехи и храна на децата в пловдивските сиропиталища. Но след пенсионирането си от армията изпада в крайна нищета. Накрая дори не му стигат пари, за да си плати квартирата, в която живее под наем в София.
За него генерал Стефан Тошев пише: „Как умират заслужилите хора у нас като запасният генерал Атила Зафиров, пренесли всичко свое в жертва на Родината и умрял без никакви средства. Този български мъченик бе оставен от Двореца цели две години да влачи мизерно съществувание и да угасва бавно, без помощ, много често дори без вечеря. А той беше нещо много повече от един военачалник. Той беше човек с главна буква, който написа в служебния си списък дела и подвизи по време на четири войни, за които други народи въздигат на своите генерали величествени паметници!”. Това напомня ли ви и за сега?!
ПОКЛОН и СЛАВА за ДЕЛАТА ТИ от БЪЛГАРИТЕ ДНЕС, БЪЛГАРСКИ ГЕНЕРАЛЕ АТИЛА ЗАФИРОВ. И СЛАВА на РОДА ти.

[Тайко]

Поручик Евгени Тончев по време на парад в София, вероятно 1942-1944г.
Евгени Георгиев Тончев е авиатор от Въздушните на Негово Величество войски, един от легендарните български орли на България от елитния 6-ти изтребителен полк, бранили българското небе от англо-американските бомбардировки през Втората световна война.
Роден е на 03.06.1919 г. в беломорския град Гюмюрджина. Семейството му е прокудено в България от гръцките окупатори на Беломорието след 1920г.
През 1942г. Е. Тончев завършва със 61-ви випуск ВНВУ в София и е произведен в офицер с чин подпоручик, летец-пилот.
Негови съвипускници са Христо Дипчев - един от синовете на Райна Княгиня, както и летците Стефан Маринополски, Петър Бочев и Христо Костакев.
По време на обучението си през 1941 г. Е. Тончев е изпратен на специализация в град Казерта, Италия. След завършване на училището е разпределен във Въздушния разузнавателен полк на летище Горна Оряховица.
Летял е на самолетите Дар 3-Гарван, Дар 6, КБ „Чучулига 3”, както и извършва бойни тренировъчни задачи със самолетите Синигер, Оса, Авиа В-534-Доган , Сокол и Орел.
Служи в 3-ти изтребителен орляк на изтребителен полк , като началник секция армейски разузнавателен орляк, командир на крило на изтребителен полк, старши инспектор в изтребителна школа и командир на учебно изтребително крило.
През есента на 1943г. подпоручик Е. Тончев е изпратен на обучение в Изтребителната школа в Долна Митрополия. От 1944 г. преминава на служба в 6-ти изтребителен полк в състава на 3-ти изтребителен орляк.
През Втората световна война участва във въздушните боеве в защита на българското въздушно пространство от англо-американските бомбардировки. На 18.05.1944 г. със самолет ''Месершмит-109Г-2'' сваля един четиримоторен бомбардировач В-24Н ''Либърейтър“. На 23.06.1944г. поврежда още един. В завързалия се въздушен бой с изтребителите на противника снаряд попада в бронираното стъкло на пилотската кабина. Парчета от разбитото стъкло повреждат зрението му и той е принуден да напусне полесражението.
След като се възстановява, продължава участието си във въздушните сражения до края на войната. Признати са му две въздушни победи.
Уволнен е от армията през 1946г. по време на чистките, предприети от комунистическата власт.
Пронизаното стъкло от ''Месершмита'' на поручик Е. Тончев е запазено в Музея на авиацията в Крумово. Там е и орденът му ''За храброст” за участието му във Втората световна война, както и негови лични вещи, сред които офицерската сабя, летателното му боне и летателната книжка, навигационен уред ''Кнемайер'', албумът на 61-ви випуск на ВНВУ, табакера, запалка и др., запазени оъ семейството му.
През 2012г. в Пловдив в район ''Северен” на ул. ''Сава Муткуров” №38 е открита паметна плоча на поручик Евгени Тончев.

Янко Гочев

[Тайко]

На днешната дата през 1946 г. почива Поп Тома Христов (Златоуст, Рузвелт) - български революционер, духовник и просветител от Македония, полкови свещеник в 11-та Македонска дивизия по време на Първата световна война (1915-1918).
Тома Николов Христов е роден около 1863 г. в кичевското село Вранещица. Негов племенник е Евгени Попсимеонов, също революционер от ВМОРО. Учи в манастира ''Св. Богородица Пречиста“ и в Солунската българска гимназия. Става учител, а през 1889 г. е ръкоположен за дякон в Цариград.
След създаването на ВМОРО през 1893г. в Солун Тома Николов влиза в редиците ѝ и става близък сътрудник на Дамян Груев, Пере Тошев, Анастас Лозанчев, Павел Христов, Борис Сарафов и Христо Матов. През 1896 г. е назначен за екзархийски наместник в Дебър, след това се установява в Битоля, а в 1899 г. става архиерейски наместник в Кичево. Член е на Битолския окръжен революционен комитет и на революционните комитети в Кичево и Дебър.
В края на 1899 г. Тома Николов е арестуван за революционна дейност и лежи една година в затворите в Кичево и Битоля, но е оправдан поради липса на доказателства. Веднага след освобождението му поп Тома отново е заподозрян и от 1902 г. става нелегален в четата на капитан Тома Давидов, а след смъртта му влиза в четата на Славейко Арсов в Ресенско. Връща се в Кичевско с Васил Попов от Стара Загора и Христо Сугарев, брата на Георги Сугарев. Взима участие в Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг (17-18.04.1903), който го натоварва да занесе протоколите на конгреса на Задграничното представителство в София.
Връща се в Македония след Илинденско-Преображенското въстание през 1904 г. и става секретар на българската община в Кичево. Подпомага Дамян Груев във възстановяването на организацията. В 1906 г. при разкритията от ''Лигушевата афера'' поп Тома отново е арестуван и осъден на доживотен затвор. Лежи 9 месеца в Битолския затвор, но през 1908 г. след Хуриета е амнистиран.След Младотурската революция става деец на Съюза на българските конституционни клубове и е избран за делегат на неговия Учредителен конгрес от Кичево. Той е председател на българската църковна община в Енидже Вардар, а по-късно през декември 1909 г. Екзархията го назначава за управляващ българската Воденска епархия, където го заварва и Балканската война.
При избухването на Междусъюзническата война поп Тома Николов е арестуван и затворен от гърците в Еди куле в Солун. След освобождението си през март 1914 г. се установява в София.
След намесата на България в Първата световна война поп Тома става полкови свещеник на 5-ти Македонски полк (по-късно 63-ти), командван от полк. Борис Дрангов на 11-та Македонска дивизия.
След края на войната Тома Николов работи като свещеник в църквата в Горна баня край София, а след това в софийската църква ''Света Петка“, където през 1934 г. е уволнен дисциплинарно, заради отслужването на панихида на член на ВМРО при кампанията на предателите деветнадесетомайци срещу революционната организация. Умира на 18 август през 1946 г.

[Тайко]

На 21 август 1877 г.(нов стил), започва втората битка за Шипченския проход.

След боевете при гр. Стара Загора, гр.Нова Загора и с. Калитиново, Централната османска армия (командир Сюлейман паша) се насочва към преминаване на Стара планина. Целта е съединяване с частите при гр. Плевен и четириъгълника Русе – Шумен – Варна – Силистра където има силни турски гарнизони.

Съставът на турската елитна армия е:
48 табура, 16 ескадрона и 48 оръдия, общо 27 000 войници. На 20 август, след съсредоточаване, се насочва към Шипченския проход. Разделена е на три колони: първа, командир Реджеб паша настъпва по линията с.Шипка – връх Малък Бедек – връх Свети Никола и нанася главния удар; втора, командир Шакир паша настъпва по линията с. Шипка – връх Свети Никола, нанася спомагателен удар; третата е общ резерв. Планът за действие предвижда фронтален удар срещу руската отбрана.

Отбраната на Шипченския проход е възложена на сформирания Шипченски отряд – войскова формация с командир на българското опълчение генерал-майор Николай Столетов. Общо 7500 войници и 27 оръдия.

Включва:

Част от Габровския отряд (командир генерал-майор Валериан Дерожински) – Тридесет и шести пехотен орловски полк
Българското опълчение (I, II, III, IV и V Опълченска дружина)
Тридесет и пети пехотен брянски полк (от 21 август).

Отбраната е разделена на: предна позиция – южна (връх Свети Никола – Орлово гнездо, командир полковник Михаил Толстой); главна позиция на три сектора – източен, западен и северен (полковник Вяземски и полковник Фьодор Де Прерадович); общ резерв в седловината между връх Свети Никола и връх Шипка. Артилерийската поддръжка е от четири батареи: от изток на запад – Централна, деветфунтова (Малката) и Стоманена батарея (пленена през юли при превземането на връх Шипка); от север – Кръглата батарея.

На 19 август е открито съсредоточаването на Централната османска армия при гр. Казанлък. Силите на Южния Руски отряд (основно VIII-и Армейски корпус, командир генерал-лейтенант Фьодор Радецки) са насочени за защита на Твърдишкия и Хайнкьойския проход, оценени като вероятни за преминаване на османските сили.

На 20 август генерал-майор Столетов открива действителния турски замисъл и изпраща на генерал-лейтенат Радецки тревожна телеграма:

„ Донасям безпогрешно, че целият корпус на Сюлейман паша, който виждаме като на длан, се развръща срещу нас на осем версти от Шипка. Силите на неприятеля са грамадни. Говоря това без преувеличение, ще се защитаваме до крайност, но подкрепления са крайно необходими. “

Към Шипченския проход с ускорен марш са насочени подкрепления. За тяхното пристигане са необходими три дни. На следващия ден 21 август започва героичната борба за Шипченския проход.

Боят на 21 август

Още през нощта частите от колоната на Реджеб паша се предвижват към връх Малък Бедек и около 7:00 часа отхвърлят руските постове, изграждат позиция и разполагат батарея. Към 8:00 часа атакуват руските позиции на връх Свети Никола. Нападението е отблъснато от пехотата и Стоманената батарея.

Генерал-майор Столетов преценява действията като начало на главния удар и подкрепя силите на полковник Толстой с целия пехотен резерв на Шипченския отряд (три роти орловци и осем опълченски роти). Около 9:00 часа колоната на Шакир паша атакува Орлово гнездо. Нарушава заповедта да води само демонстративен огън и предприема фронтална атака срещу първата руска позиция (главна) в района на Малката батарея. Атаката е отбита, но османски подразделения се окопават на 150-200 метра от позицията и водят интензивна стрелба. Създадената обстановка дава основание Полевия щаб на Руската армия да разпрати съобщение до всички части:

„ Шипка е силно атакувана от армията на Сюлейман паша. Атаката започна сутринта. Боят е в разгара си. Атаката се води по фронта, като се обхождат и двата фланга. Положението е критическо. “

Настоява се пред частите на VIII-и Армейски корпус изпратени като подкрепление, да се движат максимално ускорено. Около 13:00 часа, колоната на Реджеп паша предприема четвъртата си атака срещу Стоманената батарея. Фланга е атакуван за пети път от колоната на Шакир паша. В разгара на боя, пристига с ускорен марш, жизнено важно подкрепление, XXXV-и Брянски Пехотен полк (командир, полковнин Александър Липински), който поема отбраната на западната и северната позиция. Отбити са още три турски атаки, като защитниците използват срещу врага камъни и дървета.

Генерал-лейтенант Радецки заявявя на военния кореспондент на френския вестник „L'Estafette“, А. М. Млоховски дьо Белина:

„ Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното Българско опълчение, които, нямайки боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни. “

Привечер, защитниците на прохода са устояли и атаките са прекратени. Османските сили са заели изгодни позиции за атака на следващия ден – връх Малък Бедек, връх Демиртепе и връх Демиевец.

Уморените защитници на прохода с тревога очакват утрешния ден, със мисълта ще удържат ли на атаките на османските пълчища..

Поклон, герои!