Българска бойна слава.

[Тайко]

На 26 май 1917г. по време на Първата световна война в бой и при френски артилерийски обстрел в околностите на кота 1050, в завоя на река Черна (Южния фронт в Македония) пада убит легендарният български вожд Борис Стоянов Дрангов. Един от най-великите, смели и храбри български военни. Български офицер (полковник) и военен педагог. Жертвал живота си в бой за България.

Шрапнелът от падналия до него снаряд разкъсва крака му, което води до тежка кръвозагуба. По-късно същата вечер умира от раните си. Последните думи на подполковник Борис Дрангов са също толкова вдъхновяващи колкото и делата му приживе:
“Колко много исках още да служа на България“.
По време на славното Илинденско-Преображенско въстание в бунтовната 1903г. Дрангов напуска военната служба и заминава за Македония заедно с други офицери, където събира чета от 120 души, която се подвизава в планината Плавица, Кратовско. През Балканската война (1912-1913) е началник на щаба на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия. Печели славни победи - при Гечкинли (22 октомври 1912), Чаталджа (17 ноември 1912), Одрин (13 март 1913), Селиолу, Ескиполос и Петра. При овладяването на Селиолу лично предвожда една от дружините в атака. За проявения героизъм е награден с орден „За храброст“ IV степен. През Междусъюзническата война (1913) се сражава със сърбите при връх Бубляк. През Първата световна война (1915-1918), като командир на полка, от дивизията, която е съставена почти изцяло от необучени българи от Македония, Дрангов успява за кратко време да го подготви и да направи от него напълно боеспособна бойна единица. Участва в боевете при Калиманци, Кочани и Щип. На 25 ноември 1915г. с нощна атака под неговото ръководство е превзето село Градец.
Той е роден на 3 март (15 март нов стил) 1872г. в Скопие в семейството на Стоян и Гюрга Дрангови. Баща му е богат търговец на дървен материал. Завършва пети клас на българското педагогическо училище в родния си град с отличен успех. През 1891г. е приет във Военното училище в София и със заповед №102 от 11 юли е зачислен към 1-ва юнкерска рота.
През 1894г. след конфликт със строеви офицер със заповед №63 от 10 юни старши портупей-юнкер Дрангов е освободен, разжалван и приведен в 3-ти конен полк в Пловдив. Няколко месеца по-късно на 11 октомври със заповед №112 наказанието му е отменено и той продължава образованието си във Военното училище. На 1 януари 1895г. е произведен в първия офицерски чин - подпоручик и назначен за младши офицер в 3-ти конен полк в Пловдив. На 21 януари 1893г. със заповед №3 е назначен за младши офицер в четвърти ескадрон на 2-ри конен полк в Лом. На 1 януари 1899 година със заповед №2 е произведен в чин поручик.
В Лом младият офицер се запознава с Райна Денкова Попова - дъщеря на Денко Николов Попов от село Мало Нагоричене - четник на дядо Ильо войвода, участвал в Сръбско-турската война (1876). През Руско-турска война (1877-1878) влиза с отряда на генерал Йосиф Гурко в София. Участвал в Илинденско-Преображенското въстание (1903) и в Балканската война (1912 - 1913) като опълченец. Райна и Борис се женят, имат 5 деца, едно от които - Кирил Дрангов е виден деец на ВМРО.
На 17 август 1903г. от Кюстендил той изпраща писмо на съпругата си, в което пише:
„ ...В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая, поставям Отечеството по-високо от семейството, неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага... “
През 1904г. като поручик във 2-ри конен полк е командирован в Николаевската генералщабна академия в Санкт-Петербург, Русия, като междувременно на 3 януари 1905г. е произведен в чин ротмистър. През 1907г. завършва академията с отличие и се завръща в България, за да продължи службата си в армията - 6-ти пехотен, а след това в артилерийски полк. За кратко време е назначен за преподавател в Школата за запасни подпоручици в Княжево, а след това е ескадронен командир в 10-и конен полк в Шумен. На 4 септември 1910г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател по тактика във Военното училище в София. През този период започва да пише във военни издания, предимно в списание „Народ и армия“.
В годините 1910-1912 година майор Дрангов заедно с подполковник Александър Протогеров, майор Петър Дървингов и подполковник Климент Кръстев застава начело революционната група от дейци, принадлежащи към бившия Върховен комитет.
През Междусъюзническата война (1913) се сражава със сърбите при връх Бубляк. Поради критичните си статии за военния министър генерал Иван Фичев и инспектора на кавалерията генерал Александър Танев е даден под съд. Делото започва да се разглежда на 18 февруари 1914г. в Пловдивския военен съд. На 25 февруари Дрангов е оправдан, но пловдивският военен прокурор касира делото и на 12 март го представя на Главния военен съд в София. Още на 16 април делото срещу него е подновено. Негови доброволни защитници са юристът професор Моллов и о.з. полковник Топалов. Присъдата отново е оправдателна, но Дрангов изпада в немилост, повишаването му в чин умишлено се забавя и той е изпратен да служи в редица градове в провинцията. На 19 февруари 1915г. със заповед, която влиза в сила от 15 февруари, е произведен в чин подполковник. На 2 септември 1915г. със заповед №420 се сформира 11-а пехотна дивизия - наследник на Македоно-одринското опълчение. В състава на дивизията влизат 1 артилерийски и 6 пехотни полка, а подполковник Дрангов е назначен за началник на 5-и македонски полк.
През февруари-март на 1916г. полкът се намира източно от Петрич. Там по идея на Дрангов (в землището на днешното село Дрангово) през този период се изгражда паметник-чешма на загиналите войници и офицери от 5-ти пехотен македонски полк, върху която е изписан следният надпис:
"1916
на
ПАДНАЛИТѢ ЮНАЦИ
от 5 пѣх. Македонски полкъ"
Големите жертви, които дава офицерския състав на армията, налага през месец май 1916г. да се създаде Школа за запасни подпоручици в Скопие. На 15 май за началник на школата е назначен подполковник Дрангов. Така той напуска редиците на 5-и македонски полк и заминава за родния си град. На 17 май школата е тържествено открита и в нея постъпват 1053 младежи. Там Дрангов се ползва с изключителен авторитет, благодарение на изключителното си ораторско майсторство, откритостта, чистосърдечността и личния пример, който винаги дава. Големият български писател Чудомир пише в спомените си за Борис Дрангов:
"Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор... Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник... Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше без съмнение личният пример."
Школниците са произведени в чин на 17 септември, като успешно завършват 876 души. На 21 септември 1916г., след като школата е закрита, Дрангов заема длъжността началник-щаб на 1-ва пехотна дивизия и близо 6 месеца е по бойните полета на Добруджа в кампанията срещу Румъния.
На 18 март 1917 г. поема командването на 9-ти пехотен пловдивски полк от 2-ра пехотна дивизия. Отбранява участъка от кота 1020 до завоя на река Черна (Южния фронт).
На 26 май 1917г. при артилерийски обстрел, подполковник Дрангов е тежко ранен и по-късно вечерта умира от раните си. Погребан е в двора на църквата „Свети Димитър“ в Скопие, но по-късно сръбските власти преместват костите му в градското гробище. В негова чест котата се преименува в „Подполковник Дрангов“. На 20 юли 1917г. посмъртно е повишен в чин полковник.
В чест на Борис Дрангов три български населени места носят името Дрангово. На Борис Дрангов е кръстен и Дрангов връх в Брезнишките възвишения на остров Гринуич в Антарктика.
През 2007г., по инициатива на историка Рада Банялиева, на мястото, където са били казармите на 9-ти пехотен пловдивски полк в Пловдив, е издигнат паметник в чест на Дрангов. Той е открит на 31 май 2007г. и е дело на скулптура Атанас Карадечев. Монументът е във формата на щик, изработен от мрамор и метал с височина 9 метра.

На гроба на Борис Дрангов в Скопие редовно се провеждат възпоменания в присъствието на посланика на България в Република Македония и местни македонски българи.

„…В тоя тържествен миг, аз, без да се колебая, поставям Отечеството по-високо от семейството, неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага…“
Полковник Борис Дрангов

[Тайко]

На 30 май 1941г. по време на Втората световна война капитал Иван Томов спасява гр. Пирея /Гърция/ от разрушение, а жителите от сигурна смърт.

На 02 май корабът „Княгиня Мария-Луиза“ отплава от Варна към Солун, където товари провизии. После ги разтоварва в Пирея и отново товари в Солун. При разтоварването обаче в Пирея на 30 май избухва пожар в трюм на кораба, вероятно причинен от диверсия. Екипажът, въпреки помощта на пожарникарите от Пирея и Атина, не успява да загаси пожара.
Хипотезите как е възникнал са много. Най-налаганата е, че е това е акт, подготвен от активистите на съпротивата. Пирея е на ръба на унищожението. На кея има 6000 тона боеприпаси. Ако се взривят, верижната реакция ще предизвика апокалипсис. На "Княгиня Мария Луиза" е обявена тревога. Целият екипаж се хвърля да гаси. Четири пожарни коли охлаждат парахода отвън. Напразно. Огнените езици пълзят към хамбара с бомбите. Корабът вече е обречен, а за да се спаси градът, той трябва да бъде потопен на място. За това обаче е нужен поне час. Капитанът Томов не е сигурен, че има това време. И тогава той прави най-трудния си избор. Нарежда на палубата да останат само помощниците и машинистите за маневра. Всички останали бързо да слязат на брега. Два гръцки влекача издърпват горящата крепост. Томов брои секундите. Корпусът на огромния съд се тресе. Той е вече на километър навътре в морето. Опасността за града силно е намаляла. Следва втора заповед: Всички да напуснат. Сам ще продължи да води кораба. Отписал е живота си.
Мощен взрив събаря надстройките на офицерската столова. Под развалините й остава първият помощник Георги Бобев. Със счупен крак Веселин Георгиев /Фоса/ успява да се прехвърли през борда. Спасение във водата намират кормчията, въглищарят и третият помощник Йордан Чолаков.
Следяат две мощни детонации, които разтърсват кораба и го разцепват на две.
Кап. Томов е български морски офицер и капитан на гражданския параход „Княгиня Мария-Луиза“ – първия български океански кораб. Има скромен произход. Записва през 1914г. да учи във Военноморското училище във Варна, а след 3-ти курс е изпратен във Фленсбург, Германия да следва за корабен офицер.

Поклон пред саможертвата на големия БЪЛГАРИН!

[Тайко]

Български войник от Добруджа в пълно бойно снаряжение, сниман преди да замине на фронта за участие в Балканската война. Вероятно е от някой от полковете на 4-та Преславска дивзиия на 3-та Българска армия.

[Тайко]

https://rodolybec.wordpress.com/2019/06 ... %be%d0%b9/

[Тайко]

На 16 юни (стар стил) 1913 г. в отговор на сръбските репресии над българите в Македония, с цел да респектират бившите си съюзници, две от петте български армии настъпват срещу сърби и гърци. Започва Междусъюзническата война.

СЪЮЗНИЦИ - РАЗБОЙНИЦИ !
текст на Любомир Бобевски

Поехме ний ръка на брат,
У вас душа се крила ад,
Привичка на разбойник стар,
Погазил име, чест, олтар!
Съюзници - разбойници,
Коварни, подли и без срам,
Обрахте ни, ограбихте
Отечествения наш храм!
Не хора сте, демони вий,
У вас престъпността се крий,
Загнездила се здраво днес;
Вий рожба сте на злоба, бес!
За сатанинския ви план
О, подла, завистлива сган,
Помнете, сметка ний държим
И люто ще си отмъстим!
Снимка на Войните на България.

[Тайко]

Ножот

Отново Ножот с нож сече
съня ми в тези тихи нощи!
Дали прокоба зло тъче
или съвеста ме гложди?

Сънувам родни небеса
със два върха подпрени:
eдиният потънал в светлина,
а другия – в мъгли стаени!

На Шипка Вечността пламти,
на Ножот – тя едвам мъжди!
Равни сте във нашите души,
но различни вашите съдби!

На Ножот чужденец се поклони,
а свои те оставиха в забрава!
Кому е дълг да оцени
по чест безсмъртната ти слава?

1992, Иван Грудев

На 14 юли 1907 г. се състои легендарната битка на връх Ножот. Над 200 български юнаци се сражават с 3000 турска военна част. Накрая останалите живи четници се самоубиват.

Вечна им памет и слава!

[Тайко]

Българската армия е била първа в света на глава от населението

През Първата световна война българската армия се състои от 800 000 войници, което я превръща в най-голямата армия на глава от населението в света.

Първата световна война е една от най-тежките войни в историята, продължила от 28 юли 1914 до 11 ноември 1918. Войната се води между Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османска империя и България) и Антантата (Франция, Русия, Великобритания, Сърбия и много други държави).

Първата Световна Война започва на 28 юли 1914г. и продължава до 11 ноемри 1918г. Съюзническите сили, включващи Великобритания, Франция, Русия, Сърбия, САЩ, побеждават Централните сили-Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България. Поводът за войната е убийството на австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд от сръбския студент Гаврило Принцип. Официално обаче, вината е стоварена върху Австрия и Германия. След като австро-унгарския престолонаследник е убит, Австрия, защитена от Берлин, напада Сърбия на 29 юли, и Германия нахлува в Белгия на 3 август, Германия и Австрия се смятат за главните виновници за началото на Първата Световна Война. След тези две войни Русия, граничеща със Сърбия, започва мобилизация, за да може да се защити. Този бавен процес са му нужни около 6 седмици за да бъде приключен. Когато Германия, граничеща с Австро-Унгария, разбира за мобилизацията на Русия, решава, че това е акт на война срещу Австро-Унгария, и поради тази причина обявява война на Русия на 1 август. Франция, граничеща с Русия, се намира в положение, в което смята, че трябва да помогне на Русия и затова застава срещу Германия. Великобритания, намираща се в същото положение да защити съседа си – Франция, обявява война на Германия на 4 август. С присъединяването на Великобритания се включват и нейните колонии – Австралия, Индия, Канада, Нова Зеландия и Южна Африка. САЩ, заплашен от Германия по политически начин, решава и се включва във войната на 6 април 1917г. Бългрия се включва чак на 14 октомври 1915г. когато започва войната си със Сърбия. По-късно на 1ви септември 1916г. България обявява война на Румъния.
При избухването на Първата световна война България, преживяла страшна национална катастрофа, обявява, че ще пази неутралитет. Но това е само тактически ход на Либералната коалиция, която работи за въвличането на България във войната на страната на Централните сили и само чака подходящ момент, за да осъществи това намерение.
Важното стратегическо положение и най-боеспособната армия на Балканите правят България желан съюзник и за двата военно-политически блока. Евентуалното участие на България във войната на страната на Централните сили означава бърз и лесен разгром на Сърбия и може да повлияе на решението на Румъния и Гърция, които още не са се определили, но клонят към Съглашението. Ако България влезе във войната на страната на Съглашението, тя би прекъснала връзките на Германия и Австро-Унгария с Турция и лесно би могла де осигури на Русия, Англия и Франция така важния контрол върху проливите. Русия желае създаването на нов Балкански съюз и натоварва с тази задача министъра на външните работи Сергей Сазонов. Успоредно с това, се активизира и английската дипломация в лицето на Бъкстон и Баучър. Въпреки сериозните преговори, които правителството на В.Радославов води със Съглашението и обещаните при успешен край на войната, територии на запад от линията Мидия-Енос и т.нар"безспорна зона" в Македония, до споразумение за единодействие не се стига.
Цар Фердинанд и правителството още от самото начало на войната, въпреки обявения неутралитет, тласкат България към Централните сили. Българската армия се реорганизира, получава оръжие от Германия и се подготвя за война като нейна съюзничка. За ориентацията на България към Централните сили важно значение има и сключеният заем с Германска банка в размер на 500 млн.марки. Успоредно със Съглашението, България води преговори и с Германия и Турция. Берлин обещава цяла Македония, а Високата порта дава да се разберете, че ще приеме корекция награницата с България в Източна Тракия. Така се стига до подписаната на 6 септември 1915г. спогодба, според която Турция отстъпва на България една територия от около 2 хил.кв.км по долината на р.Марица. Същия ден е сключен и договор с Германия и Австро-Унгария и България фактически се присъединява към Централните сили.
В България се оформя опозиционен блок, който включва НП, ПЛП, ДП и др. партии, симпатизиращи на Съглашението. БЗНС и РП се обявяват срещу участието на България във войната, но не са последователни и също клонят към Русия и нейните съюзници. БРСДП/т.с./ и БРСДП/Об/ са за запазване на неутралитет.
Въпреки решителните стъпки, които опозиционните лидери предприемат, за да спасят България от унищожителна война, на 23 септември правителството обявява мобилизация. Под влиянието на опозиционни сили на места в армията избухват бунтове.
Командуването на армията съсредоточава войските на Сръбската и Гръцката граници. На 14 октомври 1915г. цар Фердинанд издава манифест и обявява война на Сърбия, след което Англия, Франция и Русия обявяват война на България. В началото на войната българската армия наброява
530 000 войници и офицери, но до нейния край тази цифра става 850 000. Войската е разделена на три армии, командвани от генералите Бояджиев, Тодоров и Тошев. Главнокомандващ е ген.Жеков.
Българските войски настъпват решително по долините на реките Тимок и Нишава, а също и в Македония. От север и северозапад Сърбия е нападната от обединените германско-австрийски части и скоро сръбската армия изпада в крайно тежко-положение. Тя губи възможността да се оттегли в Гърция, а българската Втора армия спира съглашенските войски, настъпващи от юг, за да помогнат на сърбите.
Правителството на Сърбия и нейното главно командване избира друг път за отстъпление. През мъчнопроходимите албански планини силно оределите сръбски войски достигат Адриатическо море. С кораби през о.Корфу, където са реорганизирани и превъоръжени, сърбите са изпратени в Солун и се включват в състава на съглашенската Източна армия.
През 1916г. българските войски водят тежки боеве с променлив успех при Дойранското езеро, край планината Чеган.за вр.Каймакчалан, при завоя на р.Черна и др. През лятото на същата година българската офанзива в Южна Македония, не успява поради смазващото числено и артилерийско превъзходство на противника. Междувременно Гърция е преминала на страната на Съглашението. Настъплението на руските войски през лятото на 1916г. окуражава Румьнското правителство и то обявява война на Австро-Унгария. Същевременно, Румъния дава да се разбере, че е готова да върне Южна Добруджа на България, но ангажиментите, поети към Централните сили, принуждават Фердинанд и Радославов да обявят война на Румъния
/1 септември 1916г./. В първите дни на военните действия са освободени Добрич и Тутракан. Дори изпратените в помощ на румънците руски войски не могат да спрат българското настъпление. В края на ноември Трета армия преминава Дунава и се насочва към Букурещ.
Срещу румънската столица настъпват и германски части и градът капитулира без съпротива в началото на декември. Малко по-късно румънските и руските войски се изтеглят от Северна Добруджа, а българската армия достига делтата на р.Дунав.
Между воюващите сили настъпва равновесие и стабилизиране на фронтовете. България е принудена да води тежка и продължителна позиционна война. Тя не разполага с необходимите икономически ресурси. В особено тежко положение изпада селското стопанство, нараства стопанският хаос, шири се спекула. Кризата се отразява и на войската. Не достига храната, липсва оборудване. Недоволството срещу Радославов се засилва, след като Германия и Турция отказват Северна Добруджа да бъде присъединена към България. Изправено пред всеобщото недоволство, правителството подава оставка. На 21 юни 1918г. царят възлага на Ал.Маринов, лидер на ДП, да състави новия кабинет, в който влизат и радикали. Въпреки симпатиите си към Съглашението, новото правителство решава да не къса съюза с Централните сили и да води войната докрай.
През септември 1918г. съглашенските сили на Солунския фронт осъществяват пробив при Добро поле и проникват във вътрешността на страната. Над България надвисва призрака на нова военна катастрофа, по-тежка от тези през Междусъюзническата война. Войнишкото негодувание се излива в масова въстаническа акция, която започва спонтанно и неорганизирано. Формират се въстанически отряди, които преодоляват съпротивата на верните на правителството части и се настаняват в югозападна България. На 24 септември въстанически отряд превзема Главната квартира на действащата армия. Един войнишки комитет в Радомир започва да координира действията на въстаниците. Верните на короната части, подпомогнати от германски съединения, се подготвят за отбрана на София. Ал.Стамболийски и Р.Даскалов са пуснати от затвора, за да спрат с авторитета си настъплението на въстаниците, но вместо това те предават на движението организиран характер. Земеделските лидери пристигат в Радомир, където на 27 септември 1910г. Р.Даскалов обявява монархията за свалена и провъзгласява България за република с председател Ал.Стамболийски Въстаническите сили се отправят към София, където на 29 септември жертва на безсмислено братоубийство стават 2500 български войници. Войнишкото въстание е окончателно потушено на 2 октомври 1918г., когато правителствените части влизат в Радомир, но то принуждава кабинета да подпише примирие, прекратявайки по този начин участието на България във войната.
Солунското примирие е подписано на 29 септември1918 година между България и Антантата, представлявани от Андрей Ляпчев и генерал Франше д'Епре, за спиране на военните действия помежду им. България трябва да демобилизира армията си, да се изтегли от заетите територии, да понесе частична военна окупация. Войските на запад от Скопие, около 100 000 души, остават в плен на Антантата. Германските и австро-унгарските части трябва да напуснат страната.
Със Солунското примирие България излиза от Първата световна война и на практика се лишава от шансовете си за национално обединение. Съгласно тайната част на споразумението съглашенските войски навлизат в страната, събират оръжието на демобилизираните части и установяват окупационна власт върху някои по-важни в стратегическо отношение райони и градове. Освен това българските части, дислоцирани на запад от р.Вардар, остават в плен на Съглашението.
При това положение оставането на Фердинанд е невъзможно. Подложен на външен и вътрешен натиск, той абдикира на 3 октомври 1918г. в полза на първородния си син Борис.
По силата на Солунското примирие Съглашенските части окупират България, а на 28 ноември правителството на Малинов подава оставка. Теодор Теодоров оглавява новото коалиционно правителство, в чиито състав влизат представители на НП,ПЛП,ДП, РП, БРСДП/Об/ и БЗНС.
През 1919г. се провеждат избори за ново ОНС, в които най-много депутатски места печели БЗНС, следван от БКП и БРСДП/Об./. На тези избори старите буржоазни партии претърпяват пълен крах, защото върху тях тегне вината за въвличането на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Ал.Стамболийски оглавява коалиционното правителство на Б3НС, НП и ПЛП, а на 22 ноември 1919г. НС приема Закон за съдене на виновниците за Втората национална катастрофа.
На 27 ноември 1919г. министър-председателят Стамболийски подписва договора за мир между България и държавите от Съглашението в парижкото предградие Ньой.
От страната са откъснати нови и ценни парчета земя. По западната граница Сърбия заграбва Струмишка околия, Босилеградско, Царибродско, села в Трънско и Кулско. Румъния отново слага ръка върху житницата на България-Южна Добруджа. Войските на Съглашението окупират Западна Тракия, която по-късно е предадена на Гърция. България трябва да изплати в срок от 37 години 2,25 милиарда златни франка и да продаде в натура на своите съседи много добитък, хиляди тонове каменни въглища и др. Страната може да има само малобройна наемна войска, чийто състав, заедно с полицията и граничната стража, не трябва да надхвърля 30 000 души.
Клаузите на Ньойския мирен договор имат пагубно отражение върху цялостното развитие на България Наложеният диктат спъва стопанския напредък, тегне върху политическото развитие на страната .За дълги години тя остава изолирана в международните отношения, без възможности да решава големите си проблеми.

Това е втора национална катастрофа, утвърдена с за България. В същото време с него е предотвратена окупацията на страната от сръбски и гръцки войски.

България е първата държава, която подписва премирие на 29 септември 1918г. Веднага след нея, на 3ти Октомври, Германия и Австро-Унгария се обръщат към президентът на САЩ за премирие. Австрия и Унгария решават да подпишат две отделни премирия и така слагат край на Империята и Първата Световна Война.

[Тайко]

Райна Касабова
Райна Касабова – първата жена, участвала в боен полет


Въпреки че Карлово посреща ХХ век с по- малко от 10 000 жители, ако се заровим из прашните страници на Възрожденското минало, именно тук, в Подбалкана, ще открием палитра от будни личности, оставили забележителна диря. Една от тях, Райна Касабова, показва не само възхитителен героизъм, но със своята жертвоготовност се превръща в световен пионер. Тя е първата жена, участвала в полет във военна обстановка.
Райна Касабова
Връщайки се назад, нейната история ни показва, че често зад забележителните личности се крият дълбоки корени. Нейният баща, Васил Касабов, е участник в Шипченската епопея, загубвайки едната си ръка в славната битка. Кръстник на майка й Мария пък е самият Васил Левски, а като малка тя разнася до пощата комитетски писма. Цялото семейство е изпълнено с порив за свобода, затова съвсем естествен щрих е и историята на брата на Райна – Роман, който като ученик в четвърти клас заминава да се бие за свободата на Македония в четата на Яне Сандански. Самата Райна, родена на 1 май 1897 година, също копнее да даде своя дан за родината си и макар че новината за военната мобилизацията преди Балканската война я сварва едва 15-годишна, тайно от родителите си тя се записва на самарянски курс.
Водена от неизмеримия ентусиазъм, обхванал целия народ в мечтата му за национално обединение, Райна, заедно с още стотици хиляди герои, потегля на югоизток.. Крайната цел е летището край Мустафа паша (днешен Свиленград), където трябва да бъде разположена полевата болница. Там карловката е запомнена като най-младата, най-сърцатата и смела милосърдна сестра в лазарета. Балканската война е ярък пример за това, че когато българите са обединени и мотивирани, пред тях няма невъзможни неща. Мустафа паша е превзет още на първия ден, идва ред на Лозенград. Един немски фелдмаршал преди това е заявил, че тази крепост може да бъде превзета само от пруси и то след 6-месечна обсада. Лозенград е превзет за 2 дни.
Най-тежкото изпитание обаче предстои – Одрин, чиято крепост по онова време е смятана за непревземаема. 16 октомври 1912година пилот поручик Радул Милков и наблюдател поручик Продан Таракчиев със самолет „Албатрос Ф-II“ извършват първия боен разузнавателен полет в историята на българската авиация. Райна става свидетел, самолетът я вдъхновява и тя започва да мечтае за небесата. Скоро заедно с колеги от полевата болница посещават военното летище, развежда ги самият Милков, а Райна е впечатлена от видяното. Тя чистосърдечно пожелава да полети, а виждайки огромното желание на девойката, авиаторите се съгласяват. Но все пак е война, фронтът е близо и разходките из въздуха не са разумна идея. Така че летците решават да й възложат конкретна задача – колкото отговорна, толкова и благородна.
Защитникът на Одринската крепост Шукри паша, притеснен от затягащия се български обръч, започва да разпространява слухове из града. Опитва се да вдигне духа на хората, пускайки лъжата, че турската армия е превзела Пловдив и настъпва към София. Тук идва ролята на Райна. Снабдена от летците с необходимото оборудване, тя се качва на наблюдателското място на самолета „Воазен“ зад пилота Стефан Калинов. Когато минават над Одрин, Райна в ролята на авиатор, безстрашна пред дъжда куршуми, започва да разхвърля позиви на турски и френски, които да информират одринчани за реалното им положение – че крепостта съвсем скоро ще бъде превзета и всяка следва- ща напразна жертва може да бъде избегната с капитулация. След полета смелата карловка е безкрайно щастлива и пише на родителите си: „С особен интерес следихме полетите на нашите смели авиатори. Те събуждаха у нас чувство на гордост. Стана така, че и аз се заразих от техния пример.“ Одрин пада на 26 март 1913 година, а конфликтът приключва на 30 май. Уви, наред със спомена за приключенското летене, войната оставя трайни следи в неукрепналото здраве на Райна. През следващите години тя лекува травмите си, причинени от тежките условия в лазарета и благодарение на силния си дух побеждава тежките болежки.
През 30-те години печели конкурс за красота във Варна. За съжаление така и не създава семейство, тъй като любовта на живота й загива през войните. При посещението си в България през 1963 година Валентина Терешкова – първата жена, напуснала пределите на Земята, изявява желание да се срещне с първата жена, летяла на боен самолет, и я посещава в родния я град. Райна Касабова умира на 71 години през 1969 година. Тя не само е призната за първата жена в света, изпълнила стратегическа задача в боен полет, но много по-важна е същността на стореното – тя не е хвърляла бомби, не е убивала хора, нито е рушила културното наследство на красивия град. Тя не се опитва да заблуди противника, а хвърля върху него дъжд от истина, която не цели да навреди на врага, а да го спаси от самоунищожение. Не само България, а и светът определено може да се гордее с първия военен полет на жена, превърнал се в истински символ на стремежа за мир, човещина, за взаимно уважение.

[Тайко]

Екзекуция на башибозуци от българската армия при Одрин - 1912 г.

Двамата турци са посочени от местното българско население край Одрин, като извършители на убийства над българи през началните дни на Балканската война, 1912 г. Двамата са членове на башибозушки банди извършващи грабежи в българските села. Клането е било поголовно. В поясите, на тия двамата са намерени обеци заедно с ушите, съдени са и екзекутирани. Тази снимка се използва в турските исторически сайтове, като онагледяване на "българските зверства" над турците в Одринска Тракия.

[Тайко]

Горянското движение – забравената съпротива


Годините в България след 9ти септември 1944 година са изпълнени с репресии, гонения, несправедливи съдебни процеси и жестоки убийства. Комунистическата партия обявява всеки несъгласен с провежданата от нея политика за враг на народа. За да бъдат премахнати „зловредните“ елементи, се вземат крути мерки. Заработва най-страшната машина за репресии на комунистическия режим в България. Яхнала държавния апарат, Партията се разправя еднолично с всеки недоброжелател по изключително жесток начин. Стотици хиляди са осъдени, а десетки хиляди интернирани в лагери или убити. На прицел попадат хора от всички слоеве на обществото – от бивши депутати и министри, през царските офицери, та чак до обикновени селяни. Голяма част от интелигенцията е ликвидирана.
Но страшното далеч не свършва дотук. Всяко решение на БКП е поставяно на първо място и е трябвало да бъде изпълнено, независимо от обстоятелствата. „Целта оправдава средствата!“ е едната максима, към която се придържат комунистите, а другата гласи: „Който не е с нас, е против нас!“. С тези две оправдания режимът защитава дори най-коварните и жестоки свои действия.
В годините след Втората световна война икономическото състояние на България не е цветущо. Изтощена от тежката война, българската индустрия буксува поради липсата на ресурси и качествена инфраструктура. Първият ход на БКП в тази посока е национализацията. Досегашните собственици на предприятия, фабрики и заводи са потъпкани или направо отстранени, а собствеността им – национализирана. Така, под претекст, че богатите са виновни за всичко, държавата отнема насилствено тяхното имущество и собственост. Следващата стъпка е индустриализацията. През 1950 година на власт идва Вълко Червенков, който предприема грандиозни строежи из цяла България. Само за около пет години са построени над 30 тежки промишлени комбинати. Прокарват се проходите през Стара Планина, изкопани са десетки язовири и ВЕЦ-ове. Погледнато от чисто икономическа и индустриална гледна точка, постигнатото е огромен успех за следвоенна държава. Кой обаче построява тези обекти и вдига инфраструктурата на крака? За целта са мобилизирани бригадирски движения, трудови войски, дисциплинарни роти. Всеки член в тях е бил изключително евтина, а в повечето случаи безплатна работна ръка. Хората буквално са принудени да отбиват „задължителен доброволен труд“. Някои историци определят следващата стъпка като най-големия грях на режима, а именно – колективизацията. Това е организиране на цялата стопанска земя в кооперации, които се управляват от председател, назначен от държавата.
През 1944 година около 70% от българското население живее в селата. БКП създава Трудовокооперативните земеделски стопанства (ТКЗС), които в началото са доброволни, но изключително малък брой хора решават да се кооперират. В последствие, чрез натиск, репресии и гонения, почти цялата земеделска земя е вкарана в ТКЗС. Земята, единственото нещо, което селянинът притежава и около което е ориентиран целият му живот, му е отнета по жесток начин. Според някои именно тогава умира и образът на добрия селянин от творбите на Елин Пелин и Йордан Йовков.
Широко разпространено е грешното и лъжливо схващане, че срещу всички злини, които изброихме, няма отпор в обществото. Имало е вълнения в ГДР, Унгария, Чехословакия, но не и в България. Пропагандата на БКП така представя обстановката, че на пръв поглед в държавата цари ентусиазъм и радост, че целият народ се е хванал ръка за ръка и е тръгнал напред към „червеното бъдеще“. Това обаче е лъжа.
Никола Петков
Никола Петков – лидерът на опозиционната партия БЗНС
Първите съпротивителни структури са организирани от бивши военни, царски офицери, хора, които имат опит с държавно управление и знаят как действат службите. Пример за такава организация е конспиративната организация „Цар Крум“, създадена през 1945 година, но разкрита още същата година. Всичките й членове са обесени или осъдени на строг тъмничен затвор. В следващите няколко години много от враговете на Партията са заловени и изпратени или на съд, или на бесилото. С разтурянето на БЗНС и обесването на лидера му Никола Петков е премахнат всякакъв легален начин за опозиция или изразяване на несъгласие с политиката на БКП.
И така постепенно започват да възникват бунтовнически групи из цялата страна. Те се съставляват най-вече от обикновени хора, които не могат да понесат случващото се в българското общество или са пряко засегнати от събитията (някои от тях са били издирвани от властите, други са имали действащи присъди). С оглед на положението в страната и ожесточеното им издирване единственият възможен изход за тях се явява въоръженият бунт. Те „хващат гората“ и стават Горяни.
За съжаление, сведенията относно Горянското движение не отразяват истинският брой на групите и хората, които участват в тях. Историческите извори за тази съпротива са най-вече архивите на ДС. Съдейки по документираното и според разкази на оцелели от тези времена, това движение се разделя на два периода. Първият обхваща годините между 1945 – 1949, а вторият – 1950 – 1956. Най-значимата и силна група от първия период е Светиврачката, начело с Герасим Тодоров, действала в Пиринския край. През зимата на 1947 година и пролетта на следващата година, групата се въоръжава и организира. Световрачката група е разполагала с широка мрежа от помагачи и ятаци и е действала със скритото одобрение на хората из Санданска област. Постепенно, обаче, милицията затяга обръча. Така през април 1948 година тази група е окончателно разбита и ликвидирана. Герасим Тодоров е намерен разкъсан на три, самоубил се с носена от него бомба.
Подобни „бандитски“ и „диверсантски“ групи има из цяла България – в Асеновград, Старосел, Стара Загора, Пазарджик, но всички те са разгромени до началото на 50-те години. Жестоката разправа със съпротивителните движения не отчайва репресираните и гонените хора.
Вторият Горянски период се характеризира с по-добра организираност и численост на бунтовниците. „Комитет на съпротивата“, нелегална организация, създадена в Сливен през 1950 година като продължение на забранения и разтурен БЗНС – „Никола Петков“ решава да се формира горянска чета. Тя е жестоко смазана и премахната от ДС още на същата година. През 1951 година оцелели членове на разбити бунтовнически формирования из Балкана се консолидират и се организират във Втора Сливенска горянска чета, начело с Георги Стоянов – Търпана, наричан от местните Бенковски. Това се явява и най-многобройната и подготвена чета в цялото Горянско движение. Търпана се ползва с изключителен авторитет из местното население, а ръководството на БКП е видимо притеснено от това.
През пролетта на 1951 година цяла армия от милиционери и военни, наброяваща 13 хиляди въоръжени до зъби мъже, обсажда Сливенския Балкан с цел да ликвидира групата на Търпана. На 1 и 2 юни 1951 година групата влиза в ожесточени боеве с изпратената за тях армия, която е над 100 пъти по-голяма. Въпреки численото превъзходство боят е ожесточен, а Търпана, ранен на няколко места, дори успява да изведе хората си на безопасно място. Загиват 40 горянина от общо 106-те, влезли в боя. В края на 1951 година чрез предателство Търпана е заловен и скоро след това екзекутиран. Оцелелите горяни са арестувани, съдени и „премахнати“.
Подобни организирани и въоръжени Горянски чети през 50-те е имало и в Шумен, Русе, Самоков, Сапарева баня, Дупница, Кюстендил и Пловдив, но почти всички са ликвидирани до края на 1951 година.
Друга емблематична фигура при Горяните е Цветана Попкоева. Учителка, само 22 годишна, тя нощем обикаля селата и хорските къщи и организира чети и дори въстание. Но след разгрома от 1951 година става ясно, че бунтът няма да се състои. Обикаля горите още половин година, нощува из селата при верни хора. На 22 февруари 1952 година е заловена от властите с помощта на предател. Издайникът получил 50 хиляди лева, а милицията минава през селищата, водейки арестуваната Цена, за да обезкуражи малкото останали поддръжници на Горянското движение.
По официални данни на ДС в периода 1949 – 1956 година са ликвидирани 440 „банди“, състоящите се от по 10-20 до 100-150 души. Може да се каже, че в тези времена „гората са хванали“ от 3 до 6 хиляди души! Най-масовата разправа със съпротивителните сили се случва навръх Великден- 29 април 1951 година. Тази нощ се провеждат масови арести на преки участници в движенията и на техните помагачи и ятаци. Според архивите на МВР за периода 1950 – 1953 година са арестувани 23 хиляди души, от които 13 хиляди са интернирани в лагери, а 6300 осъдени на затвор. Тези архиви свидетелстват и за „вражески контингент“ (според ДС), наброяващ от 30 до 50 хиляди души.
Един от портретите на горяните - Васил Симеонов, убит на 21 години | Рисунка: Костадин Събев
Един от портретите на горяните – Васил Симеонов, убит на 21 години | Рисунка: Костадин Събев
Горянското движение е само част от цялостната съпротива в българското общество срещу зверствата на новия режим. Голяма част от хората, взели участие в него, не са там по свое желание, а за тях просто не е останала друга алтернатива, тъй като са издирвани или вече осъдени.
Причините за неуспеха на горяните може да се търсят в много фактори. Тези много на брой различни групи и отряди са нямали централизирано ръководство и това е довело до слаба координация и организация. Също така, комунистическата партия впряга целия държавен арсенал (милиция и армия) в борбата срещу тях, а най-яркият пример за това е численото съотношение между армията в Сливенски Балкан и групата на Търпана. Въпреки това Горяните са момент от нашата история, който ние не просто трябва да познаваме, а с който дори да се гордеем! Цял свят знае за вълненията в ГДР, за Пражката пролет, за събитията в Унгария и т.н., но за съпротивата в България нищо не се говори. А Горянското движение е първото въоръжено съпротивително движение срещу комунистически режим в цяла Европа! Ние в никакъв случай не бива да забравяме хората, дали живота си в името на свободна България, а Горяните несъмнено са такива. За разлика от Априлското въстание, което, удавено в кръв, постига целта си, Горянското движение е сполетяно от същата съдба, но остава и до днес незаслужено в задния двор на историята. История, която трябва да се познава, за да избегнем бъдещи грешки. Завършваме с горянската клетва, която най-добре описва срещу какво са се борили тези българи:

„ОБЕЩАВАМ ПРЕД ЦЕЛИЯ БЪЛГАРСКИ НАРОД ДА СЕ БОРЯ ЗА НЕГОВОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ И ЗА ДА ВЪЗТЪРЖЕСТВУВАТ СВОБОДАТА И ДЕМОКРАЦИЯТА. ЗНАЯ, ЧЕ ВСЯКО СВОЕВОЛИЕ И ПРЕДАТЕЛСТВО СЕ НАКАЗВАТ СЪС СМЪРТ – ЗАКЛЕХ СЕ.“