Историята,забравена или изопачена.

[******]

Сега нещо много интересно според мен.

Сведение за типика на Бачковския манастир в архива на манастира Пантократор
Таи книга на типика за божествения императорски храм, известен с името Света Богородица Петрициотиса, бе подарена от господин Никифор,в памет на неговите родители и отци Константин, Елена и Никифор. И който я вземе от манастира да бъде изложен на проклятието на триста и осемнадесетте богоносни отци в Никея.

Константин, Елена и Никифор-автора казва ,че тия лица не са отъждествени.Защо ли?
Ха да ги отъждествим.
п.с. Не става въпрос за Константин Велики и майка му.

[******]

https://www.youtube.com/watch?v=UxZtz8UG9fo

[manel]

Родопчанката, която стана Валиде султан.

Соня, наричана още София, е родена през 1761 г. в Родопите, в едно от малкото села, в които хората са успели да запазят вярата си след масовото потурчване през 1670 г., а околните са с помашко население. Но се случва така, че тя попада в харема на султан Абдул Хамид І и там е насилена да приеме исляма, като променят и името й на Айше Сейепервер.

Българката ражда син, когото кръщават Мустафа. През 1789 г. Абдул Хамид І умира. На трона се възкачва посоченият от него наследник – Селим ІІІ, син на наложница, подарена му от татарския хан. Той има намерение да обуздае еничарите, които според него са превишили правата си и не зачитат достатъчно властта, включително и тази на султана. Когато решава да смени най-висшите им командири с верни на него хора, еничарите се вдигат на бунт и на 29 май 1807 г. свалят Селим ІІІ, като го изпращат на заточение в Египетската пустиня.

Както в случая с римския император Клавдий, те почти случайно откриват сина на Айше – Мустафа, и поради това, че е потомък на Абдул Хамид І, го възкачват на трона. Айше става Валиде султан, но само за 14 месеца. Еничарите са недоволни и от султан Мустафа, защото нередовно им дава заплатите. На 28 юли 1809 г. той е свален и затворен в подземието на крепостта. По заповед на новия султан Махмуд ІІІ, е убит чрез удушаване, защото според шериата е грешно да се пролее дори и капка кръв на бивш владетел.

Айше се опасява, че и нея може да я сполети такава участ, но най-вече е загрижена за живота на внука си Ахмед, който тогава е на 14 г. Затова отива заедно с него в Родопите. Там намира родното си село изгорено от турците, защото при нов опит хората в него да бъдат ислямизирани, те са отказали и поради това са избити поголовно, а селището е заличено.

Бившата Валиде султан се заселва в съседно село, в което живеят помаци. Това са хора, които насилствено са сменили вярата си, но са запазили езика и обичаите си. Тя има същата участ като тяхната и може би затова я приемат радушно.
Айше е успяла да вземе скъпоценностите си, както и не малко златни алтъни. През 1811 г. природни бедствия съсипват реколтата не само в селото, в което се е заселила, но и в околните населени места и настава поголовен глад.

Тогава тя купува храна и я раздава на хората, които я обявяват за своя благодетелка. Когато бедствията отминават, за благодарност й построяват двуетажна къща в центъра на селото, впоследствие наречена Айше конак.
За да се предпази от нарастващото влияние на еничарите, султан Селим ІІІ създава редовна войска, но му трябват млади мъже, за да я попълни, да я направи по-многобройна и силна. Тръгват да ги събират от всички краища на империята, стигат и до Родопите. Помаците са обзети от тревога – как да дадат най-работоспособните си хора за султанската войска, когато те им трябват да обработват земята, от която се хранят.

Има обаче възможност подлежащите на военна служба да се откупват с по 2 алтъна на човек, но те ги нямат. Понеже вече са разбрали, че Айше има пари, я молят да откупи синовете им. Според нея обаче трябва да се направи друго. Вместо за откуп, парите да се изразходват за купуване на пушки и патрони. И тя въоръжава 2500 момци, свързва се с Шабан войвода и се уговаря той и неговите четници да ги обучават на стрелба.

Когато до района се доближават двата табора, тръгнали да набират мъже за аскера или да събират откуп, проходите към него са затворени от гвардията на Айше. Облечена в мъжки дрехи, яхнала черен кон с бяло петно на челото, затъкнала в пояса си два сребърни пищова и сабя със златен обков, тя обикаля позициите и насочва действията на гвардейците си. След няколко сражения таборите се оттеглят, понесли много загуби.

Тогава в района се разчува, че Айше е била Валиде султан и първенците на 12 села, от името на всички техни жители, полагат клетва пред нея за вярна служба. От сега нататък нейната дума ще бъде законът в този край. Тогава тя обявява, че връща българското си име – Соня или София, но по-вероятно е да е първото, защото с него е описана в турските и арабските анали.

Славата на Соня султан се разнася и все повече хора искат да се присъединят към бунтовния район. При нея идват делегации от Югоизточна Македония и Беломорска Тракия, упълномощени да искат закрила от турци и разбойници, като в замяна на това обещават на нея да плащат данъците си.

Създава се държава в държавата. Соня султан обявява за своя столица град Кснати на брега на Бяло море. Сключва договори с Венеция и Генуа за взаимно изгодна търговия, но иска доставка най-вече на оръжие, защото нейната гвардия е нараснала на 6000 души, от които 1500 са конници. Оттам са й доставени 6 оръдия с по 300 гюлета за всяко от тях, а барута го произвеждат местни майстори. Има работилница за поправка на пушки и пистолети, и за изковаване на саби.

През 1828 г. започва поредната руско-турска война. Главнокомандващият руската армия ген. Дибич устремно настъпва и громи турците. Соня султан се възползва от положението, че цялата султанска войска е заета в битки с русите и разпростира владенията си до Дедеагач.
В Истанбул настъпва паника. Войсковите командири обвиняват султан Махмуд ІІІ за неспособен владетел и искат да се оттегли от власт, без да посочи свои наследници. Знае се, че синът на Мустафа – Ахмед, е жив, вече е на 24 г. и може да заеме престола. За този момент го е подготвяла баба му Соня-Айше. Към Истанбул тръгва бляскаво шествие от 500 конници и 800 пешаци с униформи, извезани със сърма.

Соня султан е вече на 67 г. Тя се движи в каляска, в която са впрегнати 4 бели коня. За зла участ, когато са на по-малко един ден път до столицата, получава силен сърдечен пристъп. Предсмъртните й думи са: „Ахмед, като станеш султан, дай свобода на българите. Аз съм българка, ти също имаш българска жилка, защото си мой внук“. Погребват я в джамията Еюп в Истанбул.

Когато през 1829 г. се подписва Одринският договор, с който Турция се признава за победена, султан Ахмед предлага в него да се включи създаването на свободна българска държава между Дунав и Стара планина, за да изпълни бабината си заръка. И е безкрайно изненадан, че ген. Дибич отказва, като се позовава на волята на императора, според която българите още малко ще трябва да почакат.
И така с Одринския договор се дава независимост на Гърция, васалитет на Сърбия, Черна гора, Влашко и Молдова. На българите се предлага неограничено преселение в пустеещите земи в Южна Украйна и Бесарабия, които те с кървава пот превръщат в плодородни поля и градини.
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=38389

[******]

Ганчо Ценов
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ганчо Ценов
Д-р Ганчо Ценов - снимка.JPG
Д-р Ганчо Ценов
Роден 19 юни 1870 г.
Бойница, Османска империя
Починал 25 септември 1949 г. (79 г.)
Западен Берлин, ФРГ
Професия писател, историк
Националност Флаг на България България
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Ганчо Ценов.
Ганчо Ценов е историк от България, работил главно в областта на българската история през Късната античност и Ранното средновековие.

Считан е за основоположник на автохтонната теория за произхода на българския народ, изложена за първи път в цялостен вид през 1910 г. в капиталния му труд „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“ 6.

Биография[редактиране | редактиране на кода]
Ганчо Ценов е роден на 6 юни 1870 г. в село Бойница, Кулско, тогава в Османската империя (дн. Видинска област). След като с първия випуск завършва „История“ в Софийския университет, 2 години е учител по история във Видинската мъжка гимназия. Постъпва на служба във Военното министерство.

Оттам през 1899 г. е изпратен с конкурс на 4-годишна специализация в Хумболтовия университет в Берлин, Германия. Там защитава дисертация по руска история (нашествието на Наполеон в Русия през 1812 г.) и става първия български доктор в този германски университет[1] [2] 1 20, след което започва да работи по темата „Произход и история на българския народ“.

През 1910 г. издава основния си труд „Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“6. В нея излага хипотезата, че българският народ е формиран от смесването главно на хуно-българи и готи/гети, които смята за стари трако-илири и келто-скити и които в историческо време са били автохтонни европейски народи от Херодотова (европейска) Скития.

Теорията на Ценов не е приета от академичните среди. Кандидатурата му за доцент по „Стара история“ в Софийския университет е отхвърлена[2] 20. По тази причина Ценов отново заминава за Германия. Критиците му от кръга около проф. Васил Златарски (проф. Петър Ников, проф. Петър Мутафчиев, проф. Стефан Младенов и др.) го наричат "studierten Querkopf" (учен чукундур), "патриот", "агент на българското военно министерство", обвиняват го даже в плагиатство, въпреки че междувременно вече са възприели някои от неговите тези. Това кара д-р Ценов да заведе срещу проф. Петър Ников и проф. Петър Мутафчиев дело за публични обиди и клевети. Ценов печели делото.

През 1936 г., след смъртта на проф. В. Златарски, д-р Ценов се кандидатира за ръководител на катедрата по българска история в Софийския университет, за която кандидатства и Петър Ников, като П. Мутафчиев е назначен за рецензент-арбитър. След рецензията на проф. Мутафчиев, според когото Ценов имал "чудовищен метод на работа, който е отрицание на всяка наука", кандидатурата на д-р Ценов е отхвърлена от факултетния съвет и ръководството на катедрата е поето от Петър Ников.

В Германия трудовете на Ганчо Ценов се издават за сметка на богатата му съпруга германка от издателства Walter de Gruyter, Ebering, Steiwetz, Minerva, Reisland, Dyk, Vaduz.

След комунистическия преврат в България през 1944 г. д-р Ганчо Ценов, който е женен за германка и живее в Берлин, е обявен за "фашист и великобългарски шовинист". Книгите му са забранени и заключени в секретния фонд на Народната библиотека в София. След разгрома на Германия до есента на 1949 г., когато умира в Берлин, той се издържа с преводи.

Основни трудове[редактиране | редактиране на кода]
"Wer hat Moskau im Jahre 1812 in Brand gesteckt?", Gantscho Tzenoff. - Nachdr. d. Ausg. Ebering, Berlin 1900. - Vaduz: Kraus Reprint, 1965
„Праотечеството и праезикът на българите. Историко-филологически издирвания“ (1907, 2005)
„Седмичните дни като белег на старо християнство у славяните“ (статия, сп. „Преглед“, кн. 4, 1907 г.)
„Българите са по-стари поселници на Тракия и Македония от славяните. Исторически издирвания въз основа на първоизточници“ (1908) http://forum.tisitova.com/download/file ... de965acfa0
„Критичен разбор на данните по произхода на българите“ (1910)
„Произходът на българите и начало на българската държава и българската църква“ (1910, 2002) http://forum.tisitova.com/download/file ... de965acfa0
„Първите религиозни борби в България“ (1912)
„Покръстването на българите - обяснение“ (1914)
„Хиляда години ли от смъртта на Св. Климент Охридски“ (1914) http://forum.tisitova.com/download/file ... de965acfa0
"Goten oder Bulgaren : quellenkritische Untersuchung über die Geschichte der alten Skythen, Thrakier und Makedonier", Ganco Cenov - Leipzig : Dyk, 1915 https://archive.org/details/gotenoderbulgare00tsen
„Кой е Климент Охридски?“ (1915)
"Хиляда години ли от смъртта на Св. Климента ?" (1915)
„Произходът на хуните“ (1915)
„Русия и завоевателните стремежи на сърбите“ (1915)
"Geschichte der Bulgaren", Steiwetz, Berlin, 1917
"Das wissenschaftliche Leben in Bulgarien", статия, "Minerva" (WdeG), Berlin, 6 Sept., 1924.
I17,B0728+,SY, NRecherche-DB, D2.1,E8171268e-0,A, H, R193.197.31.108,FY "Die Abstammung der Bulgaren und die Urheimat der Slaven : eine historisch-philologische Untersuchung über die Geschichte der alten Thrakoillyrier, Skythen, Goten, Hunnen, Kelten u.a.", Cenov, Gančo, Berlin/Leipzig : de Gruyter, 1930
"Geschichte der Bulgaren und der anderen Südslaven von der römischen Eroberung der Balkanhalbinsel bis zum Ende des neunten Jahrhunderts", Dr. Gantscho Tzenoff, Berlin/Leipzig, Walter De Gruyter & Co., 1935
„Препирните по народността на българите. В що се състоят и защо се водят“ (1936)
„Кроватова България и покръстването на българите“ (1937, 1998, 2004)
„Народността на старите македонци“ (1938) http://forum.tisitova.com/download/file ... de965acfa0
„Прокопиевите хуни и Теофановите българи. Турци или славяни основаха българската държава“ (1938, 1998, 2004)
„Хуните, които основаха българската държава. Техният произход и тяхното християнство“ (1940, 2002)
"История на България" - 1917г http://forum.tisitova.com/download/file ... de965acfa0
http://www.heliopol.com/ganchozenov-last.pdf Произходът на българите и началото на българската държава и българската църква

[******]

http://chitanka.info/text/27037-prokopo ... te-bylgari

[******]

Моля,ако някой знае немският език да преведе това когато има време и възможност!


Nur in Dacien sind noch drei Routen jenseits der Donau
festgehalten; aber der grössere Teil der ehemaligen Provinz,
wie sie von Trajan bis Gallienus, bezw. Aurelian (107—274) den
Römern gehörte und von Ptolemaeus, Eutrop u. a. beschrieben
wird, fehlt. Jenes Dacien umfasste das Land vom Theiss bis
zum Pruth, ja selbst bis zum Tyras, das ganze Temesvarer
Banat, Ungarn östlich des Theiss, dann Siebenbürgen, Buko-
wina, ein Stück von Galizien, einen Teil der Moldau und die
Walachei. Die Tabula hat nur noch die westliche Hälfte von
Siebenbürgen, das von den Karpathen umgrenzte Gebirgs-
kesselgebiet, die kleine Walachei und die kleine südwestliche
Ecke von Ungarn, somit kaum den dritten Teil der einstigen
Provinz. Innerhalb der einstigen Grenzen befinden sich eine
Reihe barbarischer Völkerschaften, im Westen sind die Amax-
obii und Lupiones, im Osten in der Moldau und Walachei
zwischen Donau und Dniester die Piti, Gaete, womit ohne
Zweifel die Gothen gemeint sind, 1 ) Dagae, Venedi. Die An-
nahme, dass Dacien, nachdem es von Aurelian aufgegeben
worden, den Römern für immer verloren geblieben sei, findet
in der Lobrede des Eumenius auf Konstantius Chlorus im Jahre



*) Dass die Gothen auch Getae genannt wurden, sagt Spartianus v. Carac.
c. 10. — Nur die Hunnen (erst 375!) fehlen noch, sonst ist die Völkerwan-
derung in vollem Anzusr.

[******]

Някой ако знае руски ще е добре да преведе
ТРЕТЬЯ ОБЛАСТЬ, ФРАКИСИЙСКАЯ.

Ныне, так называемая, Фракисийская область в древности первоначально называлась Малою Азией, а управлявший ею проконсул с.6
именовался Азиархом. Оставляя в стороне прочих свидетелей, сошлюсь в истине сего показания на Евангелиста и Апостола Луку, который в Деяниях Апостольских, говоря об Александре, правителе Ефесском, называет его Азиархом (начальником Азии). Фракисиянами же они названы были по следующей причине. Во время Алията, царя Лидийского, какой-то муж с женою и детьми пустился из Мизии Фракийской, о которой также и Гомер упоминает, говоря:
«Musтn tH ‡gcemЂcwn ka± ‡gauтn hIppjmзlwn»,

«Мизян, славных в рукопашном бою и знаменитых доителей кобылиц»,

и пришел в ту часть Азии, которая называется Лидией, и поселился близ города Сард. Случилось раз, когда царь сидел близ городской стены, жена Фракийца проходила мимо, держа на голове кувшин, в руках же самопрялку и веретено, а сзади за ее пояс был привязан конь. Кувшин был наполнен водою, руки пряли, а за нею следовал конь, которого она напоила. Увидя ее, царь удивился и спросил: откуда она, кто и из какого города? На это отвечала, что она родом Мизянка, т. е. из одного фракийского городка. Узнав об этом, царь отправил посольство к фракийскому царю, именем Котису, откуда и прибыло к нему значительное число переселенцев с женами и детьми; от этого-то поколения названы были живущие в Малой Азии Фракисиянами по своему трудолюбию, воздержности и уменью продовольствовать себя своими руками. Вся область фракисиян населена следующими племенами: Лидийцами, Меонийцами, Карийцами и Ионянами. Ионянами называются живущие в Милете и Ефесе, а обитающие в средине земли — Сардянами, Лидянами, Меонянами и Карийцами, которые также занимают и Малую Фригию. Вот что можно сказать о фракисийцах. Так, по крайности, рассказывает Николай Дамаскин, бывший секретарь царя Ирода, в 18-й книге своего сочинения. Они названы были Фракисийцами потому, что вели род свой из земли Фракиян, как сказано выше. В Азии же считается 21 город: 1 Ефес, 2 Смирна, 3 Сарды, 4 Милет, 5 Приене, 6 Колофон, 7 Тиятира, 8 Пергам, 9 Магнезия, 10 Траллис, 11 Иерополь, 12 Колоссы, называемые теперь Хоны, где находится знаменитый храм Архангела Михаила, 13 Лаодикия, 14 Нисса, 15 Стратоникия, 16 Алаванда, 17 Алинда, 18 Мирина, 19 Теос, 20 Лебедос, 21 Филадельфия и некоторые другие. Этого довольно о них.

[К.И.О.Т.]

Русский крест над Балканами.

https://www.youtube.com/watch?v=k-bKj4UweiI

[manel]

Историческа църква е открита при подземни разкопки в района на Кападокия в Турция, експерти казват че стенописите вътре може да променят историята на Православието!

"Ние знаем, че тези стенописи никога досега не са били наблюдавани при никоя друга църква ,предварителните проучвания показват, че църквата може да се датира от 5-ти век от н.е."

http://www.hurriyetdailynews.com/Defaul ... sCatID=375

[manel]

Кирилицата - не славянска, а българска азбука.
http://samoistina.com/2/kirilica.htm