Българска бойна слава.

[Тайко]

Ето какво пишат за българите чуждите журналисти и военни кореспонденти по време на Балканската война:

"България създава воин, който физически вероятно няма равен в цяла Европа."
Кроуфърд Прайз

"Народът на българите е твърд.Вземат си сбогом без сълзи, умират безмълвно..."
Рихард фон Мах

"Истински герой на деня е българският пехотински войник...Търпелив, издръжлив, весел и засмян...в решителния момент той се явява в един нов удивителен лик.На него всичко се дължи - сполуката и победата."

"Страна с население по-малко от 5 милиона и военен бюджет по-малък от два милиона лири стерлинги годишно, изпрати на бойното поле за 14-дневна мобилизация четиристотин хиляди души, а в продължение на четири седмици тази армия измина 160 мили във вражеска територия, превзе една крепост и обсади друга, води и спечели две големи битки срещу наличните армии на държава с 20 милиона население и спря пред портите на вражеската столица."
Сирил Кембъл, специален кореспондент на "Таймс".

"Не превъзходството на оръдията донесе победата; българите победиха защото бяха решителни и дисциплинирани.Те осъзнаваха, че бият за една свещена кауза; и имаха волята да победят."
Маркиз дьо Сегонзак

"Това бе една човешка вълна, един прилив от мъжество.Една буря от хора...Не можем да си представим без смайване и възхищение една поредица от фортове, превзети с атака "На нож!"
Луиджи Бардзини, "Кориере де ла сера"

"Те не искаха да знаят, че щикът е излязъл от употреба, и се хвърлиха "На нож!".От 500 метра далеч, без да могат да ги удържат техните началници.Нищо не беше в състояние да възпре неудържимото им напредване."
В."Таймс"

[Тайко]

ПАМЕТНИ СЛУЧКИ В БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ИСТОРИЯ

Пленяването на корпуса на Мехмед Явер паша в Балканската война, на 14-15 ноември 1912 година

доц. д-р Петър Ненков

На 13 ноември 1912 година корпусът на Явер паша, преследван от Кърджалийския отряд на генерал Никола Генев и Сборната конна бригада на полковник Александър Танев, достига село Мерхамлъ, в долното течение на река Марица. Частите на корпуса започват незабавно да се прехвърлят на левия бряг на реката. Заради проливните дъждове, до обяд на следващия ден само 1500 - 2000 войници и две оръдия успяват да преминат придошлата река.

През това време Сборната конна бригада и 2-ра македоно-одринска бригада атакуват турците от север, а Кърджалийският отряд на генерал-майор Никола Генев се приближава към село Мерхамлъ от югозапад.

След двучасова артилерийска престрелка, съзнавайки своето критично положение, Явер паша вдига бяло знаме и поисква примирие.

На 14 ноември вечерта, командирът на Сборната конна бригада, полковник Танев принуждава командира на турския корпус да подпише документ за капитулация и изпраща съобщение на генерал-майор Никола Генев за предаването на Явер паша.

На 15 ноември 1912 година, в района на село Мерхамлъ пристига Кърджалийският отряд на генерал-майор Никола Генев и се извършва официалното предаване в плен на противниковата военна групировка.

Пленени са девет табора от две сборни пехотни дивизии, една погранична дружина, една дружина пеша жандармерия, една пионерна дружина, половин ескадрон – всичко 246 офицери и 9363 войници, 2 планински батареи от 8 оръдия, 2 тежки картечници, 9000 пушки, 1280 коня.

Мехмед Явер паша дава интервю пред руски военен кореспондент, на вестник „Вечерное время”, в което казва:
”Учудва ме съзнателността и интелигентността на българските войници. Аз имах възможност да беседвам с тях и си мислех,че това са преоблечени офицери. Изумителна е бързината на движението и нападенията.Това е истински ураган!”

По-късно пред български журналист той заявява : ”Вие българите, като че ли не храните към нас, пленените турци ненавист, злоба и злорадство!"- тези думи на пашата говорят красноречиво за хуманизма и човечността на българските воини към победения противник.

......................................................

Снимка за историята : Кавалеристи от Сборната конна бригада ескортират пленения Мехмед Шукри паша.

[Тайко]

Навършват се 109 години от началото на Балканската война 1912-1913 г.

ЧУДОТО НА БАЛКАНСКАТА ВОЙНА!

доц. д-р Петър Ненков

Едва ли има българин, който да не трепва при споменаването на Одрин. Това е име – символ на храбростта на българина и готовността му на саможертва пред олтара на Отечеството! То е символ на българската бойна слава.

Одринската епопея през Балканската война 1912-1913 г., покрива бойните знамена на българските полкове участвали в нея с неувяхваща слава. И как иначе, когато един народ, току що смъкнал хомота на петвековното робство, дръзва да се изправи в двубой срещу довчерашния си тиранин и да го разгроми по всички правила на военното изкуство. Вярно не сам, а с други балкански народи, но племенната омраза към поробителя е толкова голяма, че тя кара България кавалерски да поеме в Балканския съюз, главна тежест на войната , както пише в своя рапорт френският военен аташе в София майор Матарел.

В световната история надали има друга война, в която майките да изпращат синовете си на фронта с цветя като на празник и със заръката да освободят поробените си братя и сестри в Македония и Тракия. Народните веселия около казармите са толкова спонтанни и искрени, че западните журналисти, акредитирани към щаба на българската армия се учудени – на война или на сватба изпраща народът своите чеда?
По зова на Родината, като доброволци в армията постъпват най-ярките представители на българската интелигенция, като скулпторът Андрей Николов, художниците Никола Танев, Владимир Димитров-Майстора, Никола Кожуха ров, Петър Морозов писателите Йордан Йовков, Антон Страшимиров, Димчо Дебелянов, Елин Пелин, Михаил Кремен и Стамен Панчев, бъдещите професори Александър Балабанов, Михаил Арнаудов, Александър Балан, легендарният цирков акробат Лазар Добрич и много други, за които руския военен кореспондент Т.Олегин пише: „Аз видях професори от университета,спечелили европейска известност, учени тръгнали, като прости войници с обозите, с военните болници и бойните части към фронта”.

Войната започва на 5 октомври 1912 г. Още в първите дни, в жестоки срещни сражения Първа и Трета български армии разбиват турците при Гечкенли, Ескиполус, Селиолу и Петра и ги обръщат в паническо бягство. Окъсаният, гладен и мокър български пехотинец с такова диво настървение атакува турските табори на нож, че често пъти командирите не могат да удържат неговия устрем и устремът на шепа храбреци увлича цели полкове в атака. Художникът Ярослав Вешин, възторгнат от патоса, обхванал българските воини, запечатва щиковата им вихрена атака в знаменитата си батална картина “На нож!”
След паметните победи при Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар Източната турска армия е напълно разгромена и Високата порта е принудена да моли за примирие. След неуспеха при Чаталджа едва тогава българското правителство решава да подпише исканото от турците примирие.Започват преговори в Лондон. Извършеният от младотурците държавен преврат през януари 1913 година прекъсва преговорите и подновява бойните действия.

В кръвопролитни сражения при Шаркьой и Булаир новосформираната Четвърта българска армия под командването на генерал-майор Стилиян Ковачев охлажда ентусиазма на турското Главно командване да извърши коренен прелом във войната.

Единствената преграда пред победоносното приключване на войната и подписването на жадувания мир е овладяването на Одринската крепост, която остава, като трън в петата на българския лъв.

Тя е обсадена още в началото на войната от Втора българска армия . Модернизирана от германски военни инженери, крепостта е естествено защитена от три реки Арда, Тунджа и Марица, които си дават среща в Одрин.

Отбранителните и съоръжения са разположени на две позиции – предна и главна . Предната позиция се намира на 9 до 11 километра от града и се състои от окопи и укрепени огневи позиции за артилерията. На разстояние 0,5 до 3 километра от града, върху редица естествени хълмове край него, е изградена главната позиция, състояща се от 24 каменно-землени и 2 стоманобетонни форта, които отстоят на около километър един от друг и побират по 300 войници.

Между фортовете са разположени стрелкови окопи с площадки за картечници и големокалибрени батареи. Отделните позиции са свързани със съобщителни окопи, а между тях има сложна система от преградни ровове, заграждения от бодлива тел в 5-6 реда, вълчи ями и фугаси. Комендантът на крепостта, артилерийският генерал Мехмед Шукри паша разполага с 65 хиляден гарнизон, 524 оръдия, 20 крепостни картечници.

Българското Главно командване, опасявайки се от евентуален провал при щурма на крепостта, все отлага своето решение за него . На 7 март 1913 г. генерал-лейтенант Никола Иванов се среща с помощник-главнокомандващия на Действащата армия, генерал-лейтенант Михаил Савов, който продължава да е непреклонен, че атаката на Одрин няма шансове за успех.
В разгорещен спор командващият Втора армия заплашва, че ако не се даде заповед за настъпление, ще оттегли войските си по-далеч от Одрин, защото стоенето в обсега на турския обстрел причинява безсмислени загуби.

Генерал Савов отстъпва, но разрешава атака само на предната линия, не и на главния фортови пояс. Генерал Иванов му заявява, че ще продължи настъплението до окончателното превземане на града. Помощник главнокомандващият го заплашва, че при неуспех носи тежка отговорност, но той го парира с думите: „Който се бои от отговорност, да си стои дома си и да не ходи на война.“

Предстои да се извърши чудото на Балканската война-овладяването с щурм на непревземаема, според военните експерти Одринска крепост. Този щурм увенчава Българската армия със световна слава.

На 11 март 1913 г. започва мощна артилерийска подготовка. В 4 часа сутринта на следващия ден полковете от Втора армия и двете сръбски дивизии започват онази безпримерна атака срещу най-силната крепост в Югоизточна Европа, която по-късно ще влезе във всички учебници по тактика и оперативно изкуство, като шедьовър на българската военно-теоретична мисъл. Започва лют бой. Българските воини атакуват яростно предната позиция на противниковата отбрана. Атака като по учебник с развети бойни знамена. Противникът ги засипва с огнен дъжд от картеч и шрапнели. Нищо обаче не може да спре устрема на българските пехотинци и в 9 часа сутринта предната позиция на Одринската крепост пада в български ръце .

На 12 март 1913 година генерал-майор Георги Вазов издава своята прочута бойна заповед за щурмуване на фортовете от Източния сектор на крепостта . Точка 6 от нея гласи така: „Трябва да се помни, че тази нощ е необходимо да се реши съдбата на Одринската крепост. Връщане назад няма. Противникът трябва да бъде сломен. Напред ни чака слава и мир. Назад – безславие и смърт!“

Атаката започва с ожесточен артилерийски обстрел вечерта, в 23 часа . Половин час по–късно пехотата настъпва и артилерията пренася огъня напред. Щурмът на укрепленията се води от 10-и Родопски и 23-и Шипченски полове на Осма Тунджанска дивизия. Част от бодливата тел е пометена от артилерията, друга част е срязана от българските сапьори, а където е останала българите я покриват с шинелите си и преминават по тях. Напредването на пехотата се подпомага от конната батарея на майор Друмев, която изпреварва пешите редици , развръща се и засипва с шрапнел турските окопи.
Въпреки че попада под пушечен и оръдеен огън от страна на турците 10-и Родопски полк нахлува във форта Айджиолу и към 1.45 часа на 26 март издига над него фенер – сигнал за българската артилерия да спре огъня, тъй като фортът е превзет.

Малко след 6 часа, сутринта на 13 март турският командир на форта Айвазбаба уведомява командира си, чрез телеграф, че оръдията му са унищожени, артилеристите му са мъртви, а българите влизат в форта. След това унищожава телеграфа и се застрелва.

Българите настървено напират и след близо осемчасов бой, въпреки упоритата си съпротива всички фортове в Източния сектор Айвазбаба, Айджиолу, Кестенлик, Куручешме, Йълдъз, Топьолу и Кавказ са превзети от българите.

Комендантът на Одринската крепост Мехмед Шукри паша едва смогва да телеграфира в Цариград:”Всичко е свършено. Българите нахлуха в града!” и се предава в плен с целия си щаб във форта Хайдарлъка на Лейбгвардейския конен полк на полковник Генко Мархолев.

Същият този паша покрил се със зловеща слава като палач на Преображенското въстание в Странджа и Одринска Тракия през 1903 г., сега кротко предава сабята си на командващия
2-ра българска армия, генерал лейтенант Никола Иванов, който го укорява, че е запалил складовете с провизии и по този начин е обрекъл местното население на гладна смърт.

Светът е потресен ! Световните телеграфни агенции съобщават, че Одринската крепост е паднала само след два дни бойни действия! На едно от минаретата на прочутата “Султан Селим” джамия, се развява гордо българският трикольор, издигнат от кандидат-подофицер Михо Георгиев от 29-и пехотен Ямболски полк, а градът притихнал слуша парадът на второармейци . На всяка българска рота , участваща в щурма на крепостта са раздадени по 80 ордена за храброст.

Възторгнат от героизма на българския войник при превземането на Одрин, скулпторът, професор Иван Лазаров увековечи неговия подвиг в серията пластики”Те победиха” и “На война”, а дядо Вазов написа възторжени дитирамби за паметната победа.

Френският полковник Мондезир пише:”Превземането на Одрин стои наред със най-славните военни подвизи във военната история на всички народи!”Луиджи Барцини го допълва: ”Как българите успяха да преминат през изкуствените препятствия от телени мрежи? Това е една мистерия.Това бе една човешка вълна, един прилив на мъжество, една буря от хора.Не можем да си представим без смайване и възхита една поредица от фортове превзети с атака на нож!”

В битката за овладяването на крепостта, българите използват редица новости във военното дело. Те използват самолета, като бойно средство, изграждат групи за устройване на проходи в телените заграждения, като по този начин слагат началото на групите за разграждения, използвани масово през Втората световна война.

Артилерията достига непозната до този момент плътност от 70 оръдия на километър фронт, освен това изпреварва при атаката, пешите редове и води огън с право мерене по противниковите огневи точки , използва нови способи за стрелба като “огневи вал”и “неподвижен заградителен огън”, българите заглушават с мощна радиостанция радиовръзката на обсадения гарнизон с турското Главно командване в Цариград и други.

Всичко това предизвиква огромен интерес по света. Много чуждестранните военни делегации от Европа, Америка и дори далечна Япония посещават Одрин,след неговото овладяване, за да се поучат от българския опит при превземането на крепостта.

Крепостните стени помнещи поваления латински император Балдуин Фландърски през 1205 г. видяха и унизения Мехмед Шукри паша през 1913 г..

Такива са уроците на историята, които трябва да помним и да предаваме на бъдещите поколения, защото тази война бе справедлива и дълбоко хуманна и донесе гръмка слава на българските воини, наречени от европейската преса “прусаците на Балканите”!

[Тайко]

На 14 октомври 1915 г. Царство България обявява война на Кралство Сърбия и се включва в Първата световна война на страната на Централните сили.

При избухването на Първата световна война година по-рано България обявява, че ще запази неутралитет, но „с пушки при нозе“.
И двата военни блока се опитват да я привлекат на своя страна заради важното ѝ стратегическо месторазположение.
През май 1915 г. Антантата обещава на България, срещу незабавната ѝ намеса на нейна страна, да получи след края на войната Източна Тракия до линията Мидия – Енос, „безспорната“ и част от „спорната“ зона в Македония, както и подкрепа в преговори с Румъния за Южна Добруджа и паричен заем. Предложенията не са съгласувани предварително със Сърбия и Гърция, които се обявяват категорично против отстъпване на тяхна територия. По същото време Германия и Австро-Унгария гарантират настаняване на българите в Южна Сърбия (Поморавието) и в цяла сръбска Македония веднага след тяхното завладяване, незабавни преговори с Турция за териториални отстъпки, както и връщане на българските територии, отнети според Букурещкия договор, ако Гърция и Сърбия се присъединят към противниковия блок.
Въпреки протеста на опозицията българското правителство застава на страната на Централните сили. На 24 август/6 септември 1915 г. сключва договор и тайна конвенция с Германия, допълнени от Военна конвенция с Германия и Австро-Унгария. С тях България поема ангажимента да се включи във войната на тяхна страна, като в замяна получи земите, отнети от съседните балкански държави след Междусъюзническата война, и заем от 200 млн. франка. На същата дата е подписана и конвенция с Турция, уреждаща поправка на границата в полза на България по долното течение на р. Марица.
На 10/23 септември 1915 г. България извършва обща мобилизация, а на 1/14 октомври обявява война на Сърбия. Срещу нея настъпват Първа и Втора армия, а Трета армия е оставена в Северна България срещу евентуална заплаха от Румъния. В началото на войната българската армия наброява 530 000 войници и офицери, но до нейния край достигат 850 000.
Българските войски успяват да сломят съпротивата на сръбските и притеклите им се на помощ части на Съглашението. Освободени са Тимошко, Поморавието и Македония. Сръбските въоръжени сили са разгромени напълно. По нареждане на германското военно командване настъплението е спряно на гръцката граница, което впоследствие позволява на Съглашението да открие втори фронт срещу Централните сили. В освободените територии са изградени Моравската и Македонската военноинспекционна област и се пристъпва към тяхната административна уредба съгласно българското законодателство. По-късно в Беломорието е формирана и трета военноинспекционна област.
През 1916 г. се установява равновесие на силите между воюващите групировки и както на Западния, така и на Южния фронт се налага позиционна (окопна) война.
Ситуацията продължава следващите две години.
През 1918 г. България и нейните съюзници изпадат в тежко икономическо положение. Настъпва сериозна стагнация в стопанския живот на България, издръжката на огромната войска е непосилна за страната.
Изчезват стоките от първа необходимост, развихря се черната борса и спекулата. На редица места избухват гладни бунтове, последвани и от т. нар. женски бунтове.
Противникът прави пробив в Добро поле. Това предизвиква избухването на Войнишкото въстание. То е потушено. Но, България е принудена на 29 септември да подпише в Солун примирие, с което излиза от Първата световна война. Примирието предвижда изтегляне на българските войски от територията на Сърбия и Гърция; незабавна демобилизация, предаване като военнопленници на българските войски, намиращи се на запад от Скопие.
Цар Фердинанд І е принуден да абдикира в полза на сина си княз Борис Търновски.
Териториалните и стопански последици за България от войната са катастрофални. По силата на подписания на 27 ноември 1919 г. Ньойски договор тя загубва Вардарска Македония заедно със Струмишката област, които преминават в пределите на Сърбо-хърватско-словенското кралство. Румъния получава цяла Добруджа. Беломорието първоначално е поставено под управлението на Съглашението, но по-късно минава в пределите на Гърция. В състава на Турция остава Източна Тракия. Договорът отнема суверенното право на България да поддържа свои въоръжени сили, наложени са ѝ колосални репарации в размер на 2,25 млрд. златни франка.
Освен убитите и изчезнали по бойните полета над 100 хил. войници и офицери, десетки хиляди са ранени и пленени. Страната е напълно разрушена стопански. България преживява втора национална катастрофа, която слага и трагичен край на националния идеал.


„Българи, вие сте свидетели на неимоверните усилия, които положих през цялата година, откакто трае Европейската война, за запазването на мира на Балканите и спокойствието на страната. Аз и правителството ми се старахме, чрез следвания досега неутралитет, да постигнем идеалите на българския народ.
Двете воюващи групи от велики сили признават голямата неправда, която ни се нанесе с подялбата на Македония. И двете воюващи страни са съгласни, че тя в по-голямата си част трябва да принадлежи на България. Само нашата коварна съседка Сърбия остана непреклонна пред съветите на своите приятели и съюзници.
Българи, скъпи народни идеали ме заставиха през 1912 година да призова нашето храбро войнство на борба, в която то самоотвержено развя знамената на свободата и скъса веригите на робството. Нашите съюзници сърби бяха тогава главната причина да изгубим Македония. Изтощени и изморени, но не и победени, ние трябваше да свием своите знамена за по-добри дни. Добрите дни настанаха много по-скоро, отколкото можехме да очакваме. Европейската война клони на привършване. Победоносните армии на Централните империи са в Сърбия и бързо напредват.
Призовавам българския въоръжен народ към защита на родния край, поруган от вероломен съсед, и към освобождение на поробените наши братя от сръбско иго.
Нашето дело е право и свято. Заповядвам на нашата храбра армия да прогони неприятеля из пределите на Царството, да срази вероломния съсед и да освободи от тегло нашите измъчени под сръбското иго братя. Ние ще воюваме против сърбите едновременно с храбрите войски на Централните империи.

НЕКА БЪЛГАРСКИЯТ ВОИН ЛЕТИ ОТ ПОБЕДИ КЪМ ПОБЕДИ! НАПРЕД! БОГ ДА БЛАГОСЛОВИ НАШЕТО ОРЪЖИЕ!

На 14 октомври 1915 г., с манифест, цар Фердинанд І обявява война на Сърбия и Царство България влиза в Първата световна война на страната на Централните сили. В Първата световна война се включват две коалиции – Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османската империя и България) и Антантата (Франция, Великобритания, Русия и още 24 страни).
Националната катастрофа от 1913 г. е повратна точка, предопределяща решението към коя от двете страни конфликта ще се присъединим. Договорите след Междусъюзническата война определят държавни граници, които са категорично неприемливи за нас – територии с преобладаващо българско население в Източна Тракия, Македония и Южна Добруджа са заграбени от Турция, Сърбия, Гърция и Румъния.
След избухването на Първата световна война на 28.07.1914 година, България обявява, че ще пази неутралитет (20.11.1914 г). Това е стратегически ход, за което говори и ключовата фраза в декларацията на българското правителство – „с пушки при нозе“, както и полученият по-рано същата година военен заем от немската банка „Дисконто гезелшафт“ на стойност 500 милиона марки.
Целта на България е една – национално обединение, което не може да бъде постигнато с предлаганото от Съглашението. Обещаваното от тях – част от Южна Добруджа, Източна Тракия до линията Мидия-Енос и безспорната зона в Македония, не е съгласувано с Гърция и Сърбия, които категорично оспорват. Важно е да се отбележи, че това са територии, които ще получим след евентуална победа на Антантата във войната.
От друга страна, Централните сили ни предлагат всичко, което гарантира националнотото ни обединение – цяла Южна Добруджа, цяла Македония, част от Стара Сърбия и корекция на границата с Османската империя. Обещаните територии може да получим още преди края на войната, в зависимост от развитието ѝ.
На 06.09.1915г. Царство България сключва четири договора – Военна конвенция с Германия и Австро-Унгария, българо-германски военен договор, тайна българо-германска спогодба и конвенция с Османската империя.
Военният договор между България и Германия задължава двете страни да не влизат в съюз или съглашение, насочени срещу другата страна, да си оказват помощ и да водят политика на приятелство. Договорът е сключен в София, от българска страна е подписан от министър-председателя Васил Радославов, а от германска – от райхсканцлера Георг Михаелис. Двамата подписват и Тайна българо-германска спогодба, която урежда териториалното ни разширение при евентуално присъединяване на България към Централните сили. Съгласно този договор, в замяна на включването ни във войната срещу Сърбия, Германия ни гарантира териториите от

„река (Велика) Морава с изходна точка Дунава, до мястото, гдето се съединяват двата притока Българска (Южна) Морава и Сръбска (Западна) Морава; от тоя пункт линията следва водораздела на тия два притоци, минава през гребена на Черногорието, пресича прохода на Качаник, възкачва се до гребените на Шар планина, където достига границите на Сан-Стефанска България, които и следва по-надолу“.

Ако Румъния се присъедини към Антантата, ще получим Южна Добруджа и част от Северна, а присъединяването на Гърция към Съглашението, ни гарантира връщането на източната част от Егейска Македония, което включва и градовете Драма, Сяр, Кавала и Кукуш.
Военната конвенция между Германия, Австро-Унгария и България е споразумение между генералните щабове на трите държави за общо нападение над Сърбия. Подписано е в германската щаб-квартира в замъка Плес. От българска страна подпис слага подполковник Петър Ганчев, от германска – генерал Ерих фон Фалкенхайн, а генерал Франц Конрад фон Хьотцендорф – от австро-унгарска. Военната конвенция е допълнение към сключените по-рано същия ден договори между България и Германия.
Страната ни поема ангажимент да изпрати 4 дивизии срещу Сърбия. В замяна на това, ще получим заем от 200 милиона франка, както и възможност за допълнителен, ако войната продължи по-дълъг период.
Същият ден в София е подписана и Конвенция по ректификация на българо-турската граница. Съгласно конвенцията, територия от близо 2600 кв.км по десния бряг на река Марица (включваща и градовете: Караагач, Димотика, Кулели Бургас, ж.п. гарата на Одрин, ж.п. линията до Дедеагач), както и територия от 2 км. по левия бряг на Марица, преминава в пределите на България. Конвенцията е подписана от министър-председателя Васил Радославов, от турска страна подпис полага Фехти бей, извънреден пратеник на османския император и пълномощен министър в София.
След подписването на конвенцията достигаме и най-голямото си териториално разширение в новата ни история – 114 425 квадратни километра.
На 23.09.2015г. е обявена обща мобилизация, а на 14.10.1915г. под знамената се събират над 500 хил. войници и офицери, групирани в три армии. До края на войната бройката достига до внушителните 885 175 души[2], което представлява близо една пета от населението на Царство България. Според различни източници, в хода на войната, през редовете на армията ни преминават 1 200 000 българи.
Първа българска армия с главнокомандващ ген. Климент Бояджиев започва офанзива в зоната между Трън и река Дунав.
Втора армия на ген. Георги Тодоров настъпва южно от района на Босилеград до Струмица (Македония).
Трета армия на ген. Тошев охранява границата ни откъм Румъния.


На 14.10.1915 г., на православния празник Петковден, руска ескадра бомбардира Варна.
През 1915 година Русия е бясна на Царство България. Антибългарската пропаганда се лее безспирно в руските медии и омразата към всичко българско се насажда в руското общество. За да отговори на обществените настроения, руският флот получава заповед да разруши Варна, като наказание за българите.
Ефектът върху мирното население е потресаващ. Ужасените варненци се разбягват по улиците и търсят спасение в мазетата на сградите. Сред трясъка на експлозиите се разнасят писъци на отчаяние и безсилие. Къщи се рушат пред очите на обезумелите и втрещени обитатели. Чуват се викове и стенания на ранените, на които никой не е в състояние да помогне.
НА 14 октомври 1915 г. православните християни празнуват Петков ден. Рано сутринта камбанен звън се разнася над Варна и заглъхва в мътните морски вълни. Подранили богомолци бързат да отидат на църква без да подозират, че предстои кървав ден за техния град. В същия момент крайбрежната телефонно-телеграфна служба известява щаба на бреговата охрана, че на хоризонта се забелязват силуетите на морски съдове.
Те бавно приближават Варненския залив и скоро са идентифицирани като руски военни кораби. От две седмици България и Русия са във война и началникът на Варненската отбранителна линия ген. Симеон Янков предприема спешни мерки за защита на ключовите обекти – пристанището, жп гарата, флотските помещения и др. В 7,30 часа един след друг към брега се насочват два неприятелски хидроплана. Те правят пълна обиколка на града, разузнават обстановката и пускат напосоки няколко бомби. Посрещнати са с пушечна и картечна стрелба, но без да бъдат засегнати, поемат обратен курс.
Час по-късно руската ескадра се разгръща в боен ред. Тя е в състав от 17 морски военни единици под командването на вицеадмирал Новицки. В нея се включени 3 крайцера, 3 броненосеца, 6 миноносеца и 5 помощни плавателни съда.
Военните кораби са въоръжени предимно с мощните 305- и 203-милиметрови оръдия. С тази внушителна морска сила руският царизъм атакува Варна.
От морето се издига още един хидроплан, който изпълнява рекогносцировъчна задача. Малко след това корабите предприемат масирана бомбардировка на Варна. Първите снаряди падат в пристанището и извън града, в района на Галата и Евксиноград. Всички очакват, че ударът ще бъде насочен срещу крайбрежните укрепления и военни обекти. Вниманието на армадата е съсредоточено изключително към централната градска част и гъсто населените жилищни квартали. Единствено казармите на 8-и приморски полк са засегнати частично, но няма жертви сред военния състав. Става очевидно, че нападението е демонстрация на сила и цели да внесе смут и паника сред населението.
Бреговата артилерия отговаря със силен, но неефикасен огън, тъй като, за да избегнат минните заграждения, корабите са на повече от 8 морски мили навътре в морето. По този начин те са
извън обсега на българските батареи.
Обстрелването на града продължава един час и седем минути. Изсипващите се снаряди сеят смърт и унищожение. Ужасените варненци се разбягват по улиците и търсят спасение в мазетата на сградите. Сред трясъка на експлозиите се разнасят писъци на отчаяние и безсилие. Къщи се рушат пред очите на обезумелите и втрещени обитатели. Чуват се викове и стенания на ранените, на които никой не е в състояние да помогне. Изведнъж канонадата престава и ескадрата започва скоростно да се оттегля.
Заслугата за спиране на стрелбата е на две немски подводници U – 7 и U – 8.
Когато по безжичния телеграф научават за бомбардировката, те незабавно се отправят към Варненския залив и атакуват руските кораби с няколко торпедни устройства. Торпилиран е реномираният броненосец “Три Светители”, който се накланя на една страна и въпреки отчаяните действия на моряците, след час потъва край нос Калиакра. Сериозно повреден е и един миноносец, на който избухва пожар. Въпреки това той успява да се измъкне и да се добере до края на деня в пристанището на Севастопол.
Сведенията за загубите на ескадрата се потвърждават от немски и турски военни източници. Румънският префект на Добрич става свидетел на края на “Три Светители”. В руското комюнике за бомбардировката на Варна не се съобщава за нанесени поражения, но военното списание “Руски инвалид” изнася подробна информация за потопяването на броненосеца.
Вечерта на трагичния Петков ден двете немски подводници пристигат в пристанището на Варна. Когато изплуват над водата, те са посрещнати с нескончаемо “ура” и бурни ръкопляскания от присъстващите. Германският консул в града и местната немска колония устройват тържествена вечеря за екипажите на подводните лодки. Те са предмет на всеобщо внимание и адмирации от страна на градския елит за геройския си подвиг.
Защо е бомбардирана морската столица?
НА 1 октомври 1915 г. е обявено влизането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз. Това предизвиква негативни реакции сред управляващите кръгове на държавите от Антантата. Особено озлобена е Русия. На 7 октомври е издаден императорски указ, в който гневно се констатира: “…България, нашата единоверца, неотдавна освободена от турско иго с братската обич и кръвта на руския народ, открито отиде на страната на неприятелите на християнската вяра, на славянството и на Русия. Руският народ гледа на българската измяна с болка и с окървавено сърце, изважда меч срещу България и поверява съдбата на изменниците на справедливото наказание на Всевишния.” Още по-категорична е декларацията на Московското славянско дружество: “…За Русия България вече не съществува…” Броени дни след като българските войски нападат сръбските позиции, руският външен министър Сергей Сазонов посещава главната квартира на руската армия и се изявява като главен инициатор за бомбардирането на Варна. Пред император Николай той лансира своята позиция, че в сегашната военнополитическа обстановка е неудачно извършването на десант на българското крайбрежие. Още повече че започнатата през февруари същата година от съюзниците Дарданелска операция претърпява неуспех. Ето защо Сазонов предлага да се предприеме тактическа военноморска интервенция, която ще има деморализиращ ефект над българската политическа класа и сред населението на страната. Това мнение се споделя и от началник-щаба на армията ген. М. Алексеев и императорът дава съгласието си за атаката на руската черноморска флота срещу Варна.
Последствията от нападението
ПОРАЖЕНИЯТА от бомбардировката са значителни. На място загиват девет души – петима мъже, едно момче на 12 години и три жени. Сред жертвите е и рускинята Мария Филова. Ранени са 24-ма мирни граждани, двама офицери и четирима войници, които изпълняват служебните си задължения. Те са откарани във военния лазарет, където им е оказана спешна помощ. Скоро всички се възстановяват, но на някои от тях са ампутирани крака и ръце и те остават сакати за цял живот. Значителни са материалните загуби. От падналите снаряди е разбита външната част на вълнолома. Пряко са засегнати сградите на Първи полицейски участък, телеграфопощенски клон, турското мюфтийство и кулата на морския фар. Сринати до основи са повече от 50 кантори, магазини и къщи предимно в гръцката махала. Тотално загубите се оценяват на повече от 2 милиона лева. Сумата значително надвишава годишния бюджет на Варненската община.
Ненадейното нападение на руската ескадра предизвиква неприятен резонанс в българското общество. Засилват се русофобските настроения. Мнозина българи, които до този момент се колебаят да подкрепят присъединяването на България към Централните сили, след трагедията в морския град открито започват да одобряват прогерманския курс на кабинета на д-р Васил Радославов. Официозът в. “Народни права” публикува следното съобщение: “След бомбардирането на Варна от руската флота без никакъв повод от българска страна, всички политически мостове между Русия и България са разрушени. Русия губи всякакво морално право да се нарича Освободителка на България…”.
19 октомври 1915 година се оказва един изключителен ден в най-новата история на България. Правителството, ръководено от премиера Васил Радославов, взима изключително тежко, но родолюбиво държавническо решение - катедралният храм в София „Св. Александър Невски”да бъде преименуван и да носи името Съборна църква “Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий”. Единодушно гласуват всички министри, а смелото решение е взето преди 102 години с протокол № 166 на МС. Така българската държава ясно показва, че Русия е вражеска страна, а България може да има самостоятелна и независима външна политика, отказвайки да бъде третирана като васал на „братушките“ и имперските им амбиции.
Малко повече от година след това, на православния празник Андреевден (13.12.1916г.), руския флот ще бомбардира Балчик. И двата празника са знакови за Русия, но за зла тяхна участ търпят поражения. Гордостта на руския флот броненосецът "Три светители" потъва край Калиакра, а при боя в Балчик е изваден от строя крайцерът "Память Меркурия". За нас остава да отчетем заслугите на 27-годишния тогава ген. Георги Радков и участието на единствената българска подводница UB-18.

[Тайко]

Славе Пирчев, май 1908 г. на 22 години, като Битолски районен войвода

Славейко или Славчо Гигов Пирчев е български офицер и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Роден е на 8 януари 1886 година в Брезник, където и завършва прогимназия. През 1906 година като четник при демирхисарския войвода Алексо Стефанов навлиза в Македония.

През 1907 година е четник при велешкия войвода Иван Наумов - Алябака. На 17 юни 60 членната чета навлиза в Македония през Кюстендил и участва в сраженията на Ножот. Славчо Пирчев е определен за битолски войвода в януари 1908 година.

Преди началото на Балканската война Славчо Пирчев е определен за войвода на партизански отряд № 20, който заминава за Битолското поле. На 12 октомври 1912 година 13 чети, между които и тези на войводите Васил Чекаларов, Георги Попхристов, Христо Силянов, Иван Попов и Славчо Пирчев водят цял ден сражение с турските войски при село Конопище. Турците са заплашени от обграждане панически се разбягват. На 16 октомври четата на Славчо Пирчев води сражение с турски аскер при Горничево, а на 2-3 ноември, заедно с четата на Алексо Стефанов, подпомагат превземането на Битоля със спомагателни сражения при Боище и Гопеш. Славчо Пирчев се изтегля в заетата от българската армия част на Македония, за да не попадне в сръбски плен. По-късно служи в 1 рота на 11 серска дружина и в Сборната партизанска рота на МОО.

През Първата световна война Славчо Пирчев е взводен командир в Пети македонски полк. Участва в прочистването на сърбоманските чети във Вардарска МАкедония. След 1919 година се включва във възстановената от Тодор Александров ВМРО. Умира на 21 януари 1973 г. в София, ул. Киевска /Баучер/ 38.

[Тайко]

"Днес 16 октомври, към 11часа преди пладне, се направи едно летение с аероплан към Одрин в продължение на 50 минути. Събраните сведения се съобщиха в щаба на командващия 2-ра армия...".
Телеграма № 474/16.10.1912 г. на инспектора на инженерните войски генерал Симеон Янков до Главното командване.

В навечерието на войната българската армия разполага само с един самолет Bleriot XI. От чужбина са поръчани много аероплани, които започват постепенно да пристигат, опаковани в сандъци. Според договорите за доставка, заедно с тях трябва да дойдат фирмени механици и летци за сглобяване и облитане на новите машини. Сред тях са три „Албатрос“-а, общо от тази серия са произведени само пет самолета, един остава в завода, но е разрушен при изпитания, а другият е продаден в Русия, където аварира и се разбива край Санкт Петербург. Чуждите специалисти закъсняват, а войната не чака. Налага се българските авиомеханици да поемат риска и сами да сглобят самолетите. Сред пионерите е Иван Каролев. На 14–15 октомври 1912 г. на полето край Мустафа паша (след войната преименуван в Свиленград), той сглобява един „Албатрос“, с който на 16 октомври 1912 г., Радул Милков и Продан Таракчиев разузнават и бомбардират Одрин.

На 16 октомври 1912 г. поручик Радул Милков и наблюдател поручик Продан Таракчиев със самолет Albatros F.2 извършват първия боен разузнавателен полет в историята на българската авиация. Машината излита в 9.30 ч.от летище Мустафа паша (Свиленград) в направление Одрин на височина 400-500 м. със скорост ок. 70 км/ч. Пилотите наблюдават разположението на турските позиции над гара Караагач и с. Кадънкьой. Полетът продължава 50 мин.
До края на Първата балканска война са изпълнени 70 бойни полета от 10 пилоти българи и чужденци с 29 самолета.

С разпореждане на Министерския съвет от 1963 г. 16 октомври е обявен за празник на Българската авиация и Военновъздушните сили.





1О9 години от кръщението на Българската авиация!

Първият бомбардиран от въздуха обект със стратегическа цел в Европа е гарата на град Одрин - Караагач. Той е извършен от български самолет на 16 октомври 1912 г. през Балканската война. На 13 март 1913 година, крепостта е превзета от българските войски. Днес в България датата се чества като ден на Тракия.

Самолетът "Албатрос F-3", произведен в Германия, е пилотиран от поручик Радул Миков с наблюдател и бомбардир Продан Таракчиев. Полетът започва в 9:30 ч. от летище край Мустафа паша (дн. Свиленград) - първото военно летище в историята, създадено със стратегическа цел и продължава 1 час и 20 минути на 500 м височина. В самолета са взети две бомби за проба и привързани по импровизиран начин в кошове, прикрепени отстрани така, че да бъдат използвани от въздуха. Времето е било "великолепно, слънчево". Според разузнавателната задача самолетът се насочва първо към Одрин и лети "в широк кръг над града", в резултат на което е открито местонахождението на прикритите турски части в друго населено място. След изпълнение на основната задача летците пристъпват към бомбардировката. Насочват се към жп гарата на Одрин в близкото село Караагач, където бомбардировката може да окаже най-значима материална и морална щета на противника. Продан Таракчиев пуска бомбите. С четири пробойни в корпуса на самолета летците се приземяват благополучно в Свиленград. Журналисти и военни аташета присъстват на летището, за да научат повече за този непознат до момента зараждащ се род войска.

Поклон, герои!

[Тайко]

Д-р Стефан Клечков на посещение в Берлин през 1942г. Шефът на ''Бранник'' и областен управител на Беломорието е убит с особена жестокост от гръцките партизани - комунисти край Драма през 1945г.
Стефан Рачев Клечков е роден през 1900 г. в Габрово. Семейството му е било бедно, с четири деца - трима братя и една сестра. Бащата е ветеринарен фелдшер. Брат му - Христо Клечков, бил индустриалец, а Георги Клечков, роден на 2 декември 1898 г. в Габрово, завършва правни и държавни науки в Софийския университет през 1920 г.
Стефан Клечков завършва финанси в България, след това учи право и защитава докторска дисертация по международно право в Италия. Издържа го бащата на негов приятел, фабриканта Метев от Габрово. Той е сред водачите на студентските вълнения срещу Ньойския диктат.
През 1938 г. д-р Стефан Клечков е назначен за областен управител на Стара Загора, където управлява до 1940г.
Там той става известен като неподкупен администратор, принципен, високо морален човек, и истински патриот.
През септември 1940 г., когато по Крайовската спогодба България си връща Южна Добруджа, д-р Стефан Клечков заминава като пратеник на правителството да приеме областта. Там полага много грижи за създаване на българска администрация и уреждане на сложните въпроси, свързани с изселвания на българите от Северна Добруджа.
Същевременно през 1941г. е назначен за ръководител на българската младежка организация ''Бранник”. Д-р Стефан Клечков наистина е върховен командир на ''Бранник” - чисто патриотична организация, обявена след 9 септември 1944 г. от комунистите за ''фашистка'' и разтурена.
През 1942 г. д-р Стефан Клечков е изпратен в град Ксанти като областен управител на Беломорието (Западна Тракия). Изборът е сполучлив, защото има авторитет на приципен и честен администратор, доказал се в Стара Загора и Южна Добруджа. В Ксанти полага огромни усилия за облагородяване и модернизиране на този стар български край. През 1943г. по време на депортацията на евреите д-р Стефан Клечков, в качеството си на областен управител на Беломорието спасява 37 евреи - български граждани.
На 8 септември 1944 г. проф. Богдан Филов подава оставка като регент. Късно вечерта в Ксанти пристига телеграма до д-р Клечков с предложение да поеме регентството. Подготвя се за заминаване на другия ден - 9 септември. По радиото се съобщава, че в България е извършен преврат. И д-р Клечков решава да мине през турската граница - имал е паспорт. Заедно с един от братята Чалбурови (търговци на тютюн, прототипи на братя Мореви от романа на Димитър Димов ''Тютюн”) тръгват за турската граница. На 18 септември 1944г. край град Саръшабан ги залавят гръцки партизани. Чалбуров е пуснат, д-р Клечков е арестуван и изпратен в България.
На 13 октомври 1944г. близките му успяват да научат, че е в Хасковския затвор. Тъстът му, известен в Сливен лекар, д-р Карамалаков, се среща с него. При разговора им д-р Клечков казва, че ще го убият. Помолил да се види за последен път с жена си. Когато два дни по-късно, на 15 октомври, съпругата му отива в Хасково, той вече не е там.
Предаден е на гръцките партизани от ЕЛАС. По това време в Беломорието са Добри Терпешев, Сава Гановски и Димитър Нейков - пратениците на Отечествен Фронт, отговорни за предаването на Беломорието и за последвалата разправа на гърците с българите там.
Според споразуменията Беломорието трябвало да бъде предадено след подписването на мирния договор на законното гръцко правителство (в този момент то е в Египет), водено от Георгиус Папандреу. Но то е предадено от комунистите от ОФ на техните другари от ЕЛАС. Д-р Клечков и още 15 души от администрацията на Беломорието са предадени на гръцките партизани терористи, без каквото и да е решение за това на гръцки държавен орган.
На 1 февруари 1945 г. д-р Клечков е убит по особено жесток начин – първо са му извадени очите, след това е заровен жив до шията и накрая така разстрелян. Преди да го подложат на тези средновековни зверства, подробно му описват какво го чака. Докторът помолил да му разрешат да види за последен път на снимка съпругата и малката си дъщеря. Къде му е гробът, така и ще си остане тайна. Знае се, че убийството е станало край Драма. Цялата отговорност за това престъпление носят българските комунисти и техните приятели, гръцките комунисти от ЕЛАС.
Още по-голямо е престъплението на нашенците, защото лъжат в историята, лъжат в обвинителните актове. Далеч преди да бъдат изпълнени присъдите на XII състав, д-р Клечков не е между живите. Целта е ясна - да конфискуват имуществото му. Но ''богаташът” д-р Клечков живеел под наем на ул. ''Узунджовска” в София. Единственото (и това не е малко), което са взели, е изключително голямата му библиотека.
Преди да бъде убит, д-р Клечков пише писмо до брат си, което предава на българин. Брат му - Христо Клечков, бил индустриалец. Българинът успял да предаде на сестра му писмото, в което пишело: ''Бягай! Това са зверове, няма да оставят никого от нас жив!” Пророчески думи - сестрата е проследена от габровските комунисти. Христо Клечков се скрива в Лясковец, за да не бъде ликвидиран. На другия ден обаче е заловен и без съд и присъда убит.

[Тайко]

Навършват се 77 години от създаването на Парашутната дружина .
БЕЗСМЪРТНИЯТ ПОДВИГ НА ПАРАШУТИСТА, ЕФРЕЙТОР НИКОЛА ПАСКАЛЕВ В БОЯ ЗА ОВЛАДЯВАНЕТО НА ВИСОЧИНАТА СТРАЖИН В ЗАКЛЮЧИТЕЛНИЯ ЕТАП НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

На 18 октомври 1944 г. започва настъплението на българските полкове от 1-ва Софийска и 2-ра Тракийска дивизии за изпълнение на Страцинско-Кумановската операция на Първа армия, с командир, генерал-майор Владимир Стойчев

Командирът на 2-ра пехотна дивизия, генерал майор Никола Генчев заповядва Парашутната дружина да настъпи на десния фланг на дивизията, от двете страни на шосето, водещо към град Куманово, в направление височината Стражин – село Чифте хан. Вляво от Парашутната дружина настъпва 9-ти пехотен Пловдивски полк в направление височината Стражин – село Псача.

Парашутната дружина настъпва устремно, но е спряна от силен артилерийски и картечен огън. В първите вериги на парашутистите настъпва ефрейтор Никола Паскалев, родом от Борисовград /Първомай/.

Той завършва гимназия в Пловдив и заминава на фронта с Парашутната дружина. Назначен е за лекокартечар в 1-ва парашутна рота. Кръщава своята лека картечница – Ганка.
В разгара на кървавия бой за овладяване на височината Стражин, картечница от хитлеристки бункер открива силен огън срещу парашутната рота на ефрейтор Паскалев.Падат ранени и убити. Атаката се задъхва. Настъпващите вериги се принудени да залегнат. Ефрейтор Никола Паскалев запълзява към неприятелския бункер и влиза в огневи двубой с немския картечар. Много скоро стрелва и последните патрони по амбразурата, но немската картечница не спира яростния си, смъртоносен лай. Тогава парашутистът започва да мята ръчни гранати срещу дълговременната огнева точка. Хитлеристите също го засипват с ръчни гранати . Една от тях избухва близо до него и разкъсва лявата му ръка. Заедно с кръвта изтичат и последните сили на храбреца. Като надвива острата блока, той отвърта със зъби капачката на една ръчна граната и я хвърля срещу бункера. Последва оглушителен гръм, но след минута бункерът отново оживява и продължава да засипва с огън българските воини.
И тогава ефрейтор Никола Паскалев взема своето съдбоносно решение. Притиска до гърдите си няколко ръчни гранати и запълзява към черната амбразура на вражеския бункер, откъдето излизат смъртоносните картечни откоси. Със сетни сили се хвърля срещу дълговременната огнева тока – ДОТ, заобикаля го и успява да проникне в него, където се самовзривява. Бункерът замлъква завинаги. Парашутистите се вдигат в атака и се устремяват напред. Много скоро върхът пада в български ръце .

Така ефрейтор Никола Паскалев става втория български воин, след офицерски кандидат Георги Христов от 7-ми пехотен полк на 6-та дивизия, който загива на 8 октомври 1944 г. при аналогична ситуация при село Равна Дубрава, закривайки с тялото си амбразурата на вражески бункер.
След боя, другарите на ефрейтор Паскалев от Парашутната дружина откриват, че върху хастара на куртката си е изписал с химически молив перефраза на знаменитите думи на Васил Левски: ”Ако спечеля – печели цял народ, ако загина, губя само мене си и моята картечница Ганка! Смърт на фашизма!”

Името на ефрейтор Никола Паскалев и неговият героичен подвиг завинаги е записано със златни букви в Пантеона на българската бойна слава!

[Тайко]

ПАМЕТНИ БИТКИ НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ

Люлебургаско-Бунархисарска операция на съединените 1-ва и 3-та български армии /15-20 октомври 1912 година/


/Едва ли има истински българин, който да не настръхне, като чете за безпримерната храброст и мъжество на нашите воини в най-голямата и кръвопролитна битка, водена някога в Тракия./


доц. д-р Петър Ненков


След поражението, нанесено им от Първа и Трета български армии в Лозенградската настъпателна операция, турското Главно командване използва двудневната почивка, дадена на българските войски от генерал-лейтенант Радко Димитирев, за да прегрупира силите си. Те са разположени на 30-километров фронт по линията Люлебургас-Бунархисар, в двата края на която са стратегически важните пътища Одрин-Цариград и Лозенград-Цариград Шестте турски армейски корпуса са разпределени в Първа и Втора Източна армия.

Главнокомандващият на турската армия, Назъм паша поставя за цел едната армия да спре българското настъпление, а другата да нанесе разгромяващ контраудар. Подобни са намеренията и на българското Главно командване. Първа и Трета армии получават директива № 5, според която І-ва армия трябва да нанесе решителен удар на противника на линията Бабаески - Люлебургас, а 3-та армия чрез обходен маньовър срещу десния му фланг да го отреже от посоката за отстъпление Люлебургас - Чорлу - Цариград.

На 14 октомври двете български армии подновяват своето настъпление и след тежък двудневен марш по калните пътища на Източна Тракия достигат турските позиции

Съотношението на силите е в полза на турците. 108 000 българи в 106 пехотни дружини срещу 126 000 турци в 207 табора, 24 български ескадрона срещу 43 турски, 360 български оръдия срещу 342 турски и 116 български картечници срещу 96 турски. В планираното направление за контраудар турските войски постигат още по-голямо преимущество срещу българските части - 101 табора против 30 дружини, 13 ескадрона срещу само 1 български ескадрон и 132 оръдия срещу 30 български оръдия. На този участък между Чонгора и Соуджак турските сили превъзхождат българите - два пъти.

Главното командване на Действащата армия с директива № 6 нарежда на 15 октомври І-ва армия да продължи настъплението си по посока на Люлебургас, където заедно с 6-та Бдинска дивизия да атакува противника, за да даде възможност на 3-та армия да го отреже от пътя му за отстъпление: Люлебургас - Чорлу. Конната дивизия трябва да разузнае участъка между пътищата Бунархисар-Виза-Сарай и Тюркбей-Месини-Чорлу.

В дъждовното утро на 16 октомври 5-та пехотна Дунавска дивизия настъпва в две колони към Соуджак - Виза и Соуджак - Евренджик против три низамски корпуса, но е контраатакувана от многократно превъзхождащия я противник. По скалистите височини в полите на планината Странджа пламва жестока битка. Най-тежки са боевете за Безименната височина, където воините на 18-и Етърски и 20-и Добруджански полкове отблъскват непрекъснатите атаки на турските войски и смело ги контраатакуват. В ожесточения бой се включва и 4-та Преславска дивизия, която настъпва към Караагач. Против 1-ва и 2-ра бригада на преславци настъпват три турски дивизии. Въпреки убийствения огън на противника, българските воини се понасят в атака „на нож”.

Кореспондентът на английския вестник “Дейли телеграф” пише за гигантския дуел между турската и българската артилерии: “Никога не съм чувал такъв гръм от артилерия . Махмуд Мухтар паша е концентрирал всичките си сили и той по численост надвишава българите. Нищо не помага. С една ловкост, която учудва всички, българската артилерия взема надмощие“.

В разгара на жестокия бой барабанчик с откъснати до китките ръце, потънал в кръв и рани, се влачи на колене по земята, стиснал в зъби ремъка на барабана и удря ли удря в транс с чуканчетата на китките си сигнала за атака. Той умира щастлив, като вижда, как турците се разбягват пред шеметната щикова атака на неговите другари.

Турското командване обаче въвежда нови части в боя и така една българска дивизия се изправя срещу шест турски дивизии. В критичния момент е въведена в боя и 3-та бригада на 4-та Преславска дивизия. Нейните бойци се хвърлят в боя с такова въодушевление, че увличат своите другари от 1-ва и 2-ра пехотни бригади.

Цялата 4-та Преславска дивизия под звуците на бойния марш „Шуми Марица”, с развети знамена и вика „Ура” атакува противника с невероятно презрение към смъртта. Турските части са унищожени и позициите край река Караагач овладени от българите.6-та пехотна Бдинска дивизия настъпва срещу 1-ви и 4-ти низамски корпуси със задача да достигне Сатъкьой и Татарлар. Първа бригада на дивизията сломява турската съпротива и влиза в Люлебургас. Втора бригада настъпва в подкрепа на дясното крило на преславци и изтласква турците от заетите позиции. Действията на бдинци привличат вниманието на противника и българите са подложени на ожесточена контраатака. С помощта на полковете на І-ва пехотна Софийска дивизия турците са отхвърлени, но получили подкрепления отново настъпват и българските части са изтласкани назад.

В сражението се включват с известно закъснение частите и съединенията на Първа българска армия. Те атакуват смело турците и ги отблъскват. Достигат с бой височините, западно от Люлебургас и оказват навременна подкрепа на сражаващата се с многоброен противник 6-та пехотна Бдинска дивизия.

На следващия ден със заповед на Главното командване на Действащата армия генерал-лейтенант Радко Димитриев е назначен за командващ на съединените І-ва и 3-та български армии. Това е едно от първите фронтови обединения в историята на военното изкуство .

Частите на І-ва Софийска дивизия настъпват към Люлебургас отбиват контраатаката на Редифиската дивизия и на свой ред атакуват. Разгаря се жесток ръкопашен бой. Настървението с което българите налитат в боя всява дива уплаха у редифите. Те отстъпват в безредие и българите влизат повторно в Люлебургас. Частите на 6-та Бдинска дивизия предприемат настъпление.

Генерал лейтенант Радко Димитриев лично повежда в атака 35-ти пехотен Козлодуйски полк. Командирът на 6-та пехотна Бдинска дивизия, генерал-майор Православ Тенев също лично повежда в атака 2-ра пехотна бригада на дивизията и с устрема си увлича и останалите части. Те заемат противниковите позиции при Тюркбей и принуждават турците да отстъпят.
По същото време започва боят и на 4-та пехотна Преславска дивизия с превъзхождащите я турски части. Войниците от 5-та пехотна Дунавска дивизия са принудени да водят ожесточени отбранителни боеве срещу настъпващите главни сили на 2-ра Източна армия. Атаките се редуват с контраатаки, височините между реките Соуджак и Караагач минават по няколко пъти от едни ръце в други ръце, но численото и огневото превъзходство на врага се оказва решаващо. Частите на дивизията свършват патроните. По-голяма част от ротните командири са убити. Някои роти остават без офицери. Оределите полкове отстъпват 6-7 км. назад към Бунархисар, където се окопават по хълмовете, източно от града.

Много тежко ранени бойци, които санитарите не успяват да изнесат от полесражението се самоубиват, знаейки, че ги чакат нечовешки изтезания, ако попаднат в плен на турците. Настъпващите турски части започват да опожаряват околните български села и да избиват мирното население. Полковият лекар, майор Имуков захвърля окървавената бяла престилка, закрива превързочния пункт въоръжава санитарите с пушките на ранените и с извадена сабя ги повежда в атака. Пада убит знаменосецът на 7-ми пехотен полк. Знамето поеме редник Иван Цанев, но и той е ранен. Тогава знамето е поето от полковия ковчежник, запасния подпоручик Вълчо Байчев. С вика: „Българският войник не отстъпва. Със знамето напред за родината юнаци! - той повежда бойците в атака. В този критичен момент генерал Димитриев заповяда на командирите на части: „Дръжте се енергично. Ако не можете да настъпвате, то окопайте се и се дръжте непременно. Нито крачка назад!”

Очертаващата се голяма опасност от обхождане на лявото българско крило кара командващия 3-та армия да поиска от
І-ва армия да атакува решително левия неприятелски фланг. Началникът на артилерията на 3-та армия, полковник Петър Тантилов е изпратен с поръчение от генерал Димитриев до генерал Васил Кутинчев да усили натиска. Генерал Радко Димитриев изпраща заповед и до генерал Павел Христов „Умрете с дивизията на мястото. Нито крачка назад!"

Въпреки многото жертви, дивизията удържа позицията. На 18 октомври сутринта 6-та Бдинска дивизия преминава в решително настъпление и преследва отстъпващия противник до село Сатъкьой. Четвърта Преславска дивизия също настъпва и нанася удар по противниковите части, опитващи се да обходят по фланга 5-та Дунавска дивизия, която се отбранява успешно. В съвместна атака с части от 4-та Преславска дивизия, дунавци принуждават противника да се оттегли. Продължава настъплението и на дивизиите от І-ва българска армия. На 19 октомври Дунавската дивизия започва настъпление срещу противника и двете страни хвърлят всичките си налични сили в боя. На помощ на дунавци пристига 3-та Балканска дивизия на генерал Иван Сарафов. През нощта е проведена нощна атака от частите на двете дивизии.

Ударът върху турските части е унищожителен. Завързва се жесток ръкопашен бой. Удряй с приклада за избитите майки и сестри през робството, мушкай с щика, за петвековното тегло, бий със съпьорната лопатка за разплаканите деца, а ако щика се счупи, хващай врага за гърлото, за да отмъстиш за братята в Македония и Тракия. Българските воини с диво настървение атакуват врага,. Офицерите дават заповеди за спиране на атаката, за връщане, за да не се дават излишни жертви, но никой не ги слуша. Този бурен български поток не може да бъде спрян. Няма земна сила, която би могла да го отклони от атаката!

На 20 октомври Люлебугаско-Бунархисарската операция завършва с пълна победа за българите. Това е най-кръвопролитното и грандиозно сражение през Балканската война. В него българските войски, под общото командване на генерал Радко Димитриев нанасят тежко поражение на двете Източни турски армии. Те отстъпват панически към Чаталджанската укрепена линия, която е последната преграда пред Цариград.

Така Българската армия разбива главите сили на Османската империя. По случай българските победи, председателят на Балканския комитет лорд Ноел Бъкстон пише с възхищение за храбростта и саможертвата на въоръжения българин. Той се старае да обясни на английската общественост, как бойният вик „Напред! На нож!” се счувал на бягащите турци, като: „По пет на нож!” И въпреки шрапнелите и куршумите българите настъпват смело, тласкани напред от племенната омраза към своите петвековни поробители и дълбокото осъзнаване на справедливото дело, за което се бият - свободата на своите братя и сестри в Македония и Одринска Тракия!

............................................................................

[Тайко]

На 20 октомври 1912 г., в най-кръвопролитната битка през Балканската война, български части нанасят тежко поражение на османските сили в Източна Тракия, които са принудени да отстъпят към столицата Цариград.

Българските войски са под общото командване на генерал-лейтенант Радко Димитриев. Така приключва Люлебургаско-Бунархисарската операция. Това е най-голямата битка, водена в Европа между Френско-пруската война и Първата световна война.

След поражението, в Лозенградската битка от започналата Балканска война, османските Първи, Втори, Трети и Четвърти корпус отстъпват на югоизток, където при Сарай са разположени Седемнадесети и Осемнадесети корпус. Османските части се използват от двудневната почивка, дадена на българските войски след края на Лозенградската операция, за да прегрупира силите си. Силите са разположени на 30-километров фронт по линията Люлебургас-Бунархисар, в двата края на която са стратегически важните пътища Одрин-Константинопол и Лозенград-Константинопол. Шестте корпуса са разпределени в Първа и Втора източна армия, които заемат съответно двата фланга.

Османската отбранителна линия е достигната от българите на 15 октомври. Веднага в боевете са въведени и трите ѝ дивизии – Пета пехотна дунавска дивизия, Четвърта пехотна преславска дивизия в центъра при Караагач и Шеста пехотна бдинска дивизия на десния фланг при Люлебургас. До вечерта на първия ден от операцията Шеста дивизия успява да завземе град Люлебургас.

На 16 октомври българите подновяват опитите за настъпление, но срещат ожесточена съпротива. През деня до района на бойните действия достигат частите на Първа армия, като Десета пехотна сборна дивизия (командващ генерал-майор Стою Брадистилов) се разполага в най-югозападния край на фронта. Въпреки това османските сили продължават съпротивата и дори предприемат ограничени контраатаки. Особено критично е положението на Четвърта дивизия, където в боя са включени всички резерви.

На 17 и 18 октомври с тежки боеве и значителни загуби Пета и Четвърта дивизия успяват да напреднат с няколко километра в своя участък на фронта. Следобяд на втория ден османските войски започват да отстъпват, но българското командване нарежда настъплението да спре по линията Соуджак-Чонгара-Люлебургас. На 19 октомври настъпление започва и Първа армия на десния фланг, а Шеста дивизия пробива в района на Сатъкьой.

През нощта на 19 октомври османските войски предприемат общо отстъпление, което остава незабелязано от българското командване. Българските войски губят контакт с противника, като голяма част от османските сили успяват да отстъпят към укрепените позиции при Чаталджа.

В тази операция България губи над 20 000 ранени и убити. Жертвите от османска страна са над 25 000, в плен попадат около 2800 турски войници.

На снимката: Турски войски отстъпват от Люлебургас през моста при Каръштъран.

Поклон, български орли!