Българска бойна слава.

[Тайко]

На 12 септември 1916 г. започва Битката при Каймакчалан.

Участниците в битката са Кралство Сърбия и Царство България по време на ПСВ.

Битката ще остане в историята с огромните жертви, които дава сръбската армия и с необичайната надморска височина, на която е водена битката.

На 30 август на Каймакчалан с цел укрепяване на позицията и изграждане на път от кота 1881 към село Петалино са изпратени 5 дружини – 11-и пехотен сливенски полк (командван от полковник Никола Христов) и 1-ва дружина от 46-и пехотен полк.

Дейността се извършва под непрестанния огън от сръбската артилерия, вследствие на което до началото на самата битка на 12 септември 11-и пехотен полк дава 147 убити и 708 ранени. До започването на битката поради липса на тел и колове съоръженията не са завършени, но въпреки това на южния склон са изградени три реда отбранителни линии. Сръбската войска разполага с 50 тежки оръдия и множество минохвъргачки с които систематично обстрелва българските позиции при Каймакчалан, на които са разположените 5-те дружини с 4 батареи, които се бият срещу усилената Дринска дивизия.

Отбраната на Каймакчалан е възложена на командира на 1-ва бригада от 3-та пехотна балканска дивизия полковник Алекси Попов.

Полковник Алекси Попов
Сърбите започват обстрел по цялата позиция на 12 септември, като след масовия огън атакуват върха, като извършват три нощни атаки и успяват да преминат телените мрежи, но биват контраатакувани и отблъснати с големи загуби.

На 15 септември се води силен пушечен и артилерийски огън и сърбите не успяват да напреднат. Частите им достигат подножието на връх Сокол, който е лявото прикритие на позицията на Каймакчалан, но са отблъснати. На 16 и 17 септември сърбите отново атакуват, като преминават през телените мрежи, но отново биват контраатакувани и отблъснати.
На 16 септември сърбите достигат канарите на първия ред окопи, като носят със себе си минохвъргачки и планински оръдия. От българска страна има множество оглушали, онемели и полудели войници, а убитите са значителен брой.

От 14 до 17 септември численият състав на 13-а рота от полка намалява от 204 на 54 войници.

На 18 и 19 септември Каймакчалан е подложен на непрестанен обстрел, от който излизат от строя всички ротни командири и почти половината от личния състав на 11-и пехотен полк.

На 19 септември сърбите успяват да превземат първата линия окопи, но понасят големи загуби, при опитите си да превземат и втората. С цел да облекчи българските войски отбраняващи се на Каймакчалан, които вече са загубили половината си състав, 8-а пехотна тунджанска дивизия предприема контраатака и хвърля в паника сърбите при Петорак. Това обаче не оказва влияние на военните действия при Каймакчалан. Към 20 ч. на 19 септември на позицията пристига новоназначеният началник на участъка полковник Стефан Богданов.

На 20 септември след артилерийска подготовка е извършена нова атака на върха, но е отбита от българските войски. На същия ден поради значително намаления числен състав на войските на помощ е изпратена още една дружина. Обстрелът на Каймакчалан продължава денонощно, а сръбските части не пестят снаряди, тъй като получават камиони от английския контингент и имат редовен превоз до фронтовата линия. Българската войска се снабдява със снаряди от село Градско, което е на 100 км. от фронта, по пътища в лошо състояние, след което до Каймакчалан са доставяни по кози пътеки, често носени на ръце, поради което снарядите се пестят. Същия ден 1-ва и 2-ра дружина (9 роти) от 43-ти пехотен полк получават заповед да заминат за укрепване на Каймакчаланската позиция.

На 23 септември сърбите отново атакуват върха и стигат до 50 крачки от позицията, но след контраатака са отхвърлени с големи загуби от тяхна страна. Нападението се подновява в 16 часа същия ден, но са ударени флангово от резервните войски и след големи загуби отново се оттеглят. След непрекъснат марш на 23 и 24 септември дружините на 43-ти полк пристигат на позицията.

На 24 септември цялата позиция е подложена на непрекъснат обстрел, като сърбите привличат допълнителни тежки батареи и започват да обстрелват фланга на 8-а пехотна тунджанска дивизия. На 25 септември под прикритието на артилерийски огън сръбските войски отново доближават българските позиции на 100 – 150 крачки.

На 27 септември българските войски разположени на Каймакчалан контраатакуват и изтласкват сърбите, които понасят големи загуби. В продължение на 3 дни сръбските батареи подлагат на непрестанен барабанен огън българската позиция на върха, от който обстрел оцеляват малцина. Към 30 септември, в една от дружините на 46-и пехотен полк остават едва 1 офицер и 86 войници, при численост около 13 офицера и 800 подофицера и войника. Положението в другите български части, отбраняващи върха е подобно.

На 30 септември в 13:30 часа сръбските части превземат Каймакчалан. Върхът заема ключово място в отбраната на българската войска и падането му, както и настъплението на сръбските части към Сталков гроб и френският натиск северно от Лерин принуждават 8-а пехотна тунджанска дивизия да се оттегли на линията с. Кенали – с. Брод – с. Петали – к. 1881. Превземането на върха повдига духа на сръбската армия, като съюзниците получават отличен наблюдателен пост от който се вижда цялото Битолско поле, до завоя на р. Черна, където тепърва предстоят да се водят боеве.

В края на август и в началото на септември 1916 г. на Каймакчалан се качват малко над 6000 български войници и офицери. В началото на октомври 1916 г. от Каймакчалан слизат по-малко от 800 от тях. Всички останали са убити, осакатени, ранени или премръзнали. Повече от 8500 български и сръбски офицери и войници оставят костите си по скалистите зъбери и по заледените склонове на планината. Сръбските описания на битката разказват, че когато техните полкове стигнали на върха, намерили окопите и процепите между скалите, пълни с трупове, и ги нарекли „Дупките на ужасите“.

Върху картите от края на ХІХ и началото на ХХ век височината на първенеца на Нидже планина варира в обозначенията от 2525 до 2532 m. На съвременните карти височината на Каймакчалан е само 2521 m. Много години след края на войната сръбските картографи констатирали, че разликата във височината на върха е пряк резултат от продължителния обстрел на разнокалибрената сръбска и френска артилерия. В продължение на повече от месец върху „Господаря на върховете“ всеки ден се взривявали от 10 до 50 000 оръдейни гранати. Така по техните изчисления той изгубил между 4 и 11 m от височината си.

На 20 септември 2016 г., за първи път от 100 години насам, българска делегация, водена от началника на отбраната генерал Константин Попов, адмирал Пламен Манушев и Красимир Узунов, отдава военни почести и отслужва заупокойна молитва за душите на българските офицери и войници, загинали в боевете на върха през септември и октомври 1916 г.

Поклон, герои!

[Тайко]

На 12 септември 1912г. почива капитан Стаман Икономов, войвода на ВМОРО действал в Одринска Тракия и един от големите военни стратези на организацията.

Роден е в Малко Търново През 1883 година постъпва във Военното училище в София. По време на Сръбско-българската война (1885) е доброволец и служи в 5-и пехотен дунавски полк. Завършва училището през 1887 година в осми випуск и е зачислен в 3-ти конен полк. Служи 15 години като офицер в различни части на българската армия, Министерството на войната и достига чин капитан. През 1901 г. е уволнен от служба.

В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание се уволнява доброволно от армията и се включва в дейността на ВМОРО. Делегат е на конгреса на Петрова нива, на който е избран за член на Главното ръководно боево тяло. Икономов обучава селските милиции и смъртните дружини. Автор е на инструкциитте за водене на военните действия. Въпреки офицерския си чин, Икономов не проявява претенции за някакъв пост. По време на въстанието е начело на чета от 100 души, действаща в Бунархисарско.

В спомените си Христо Силянов споделя, че в навечерието на въстанието в ръководството се завежда спор за тактиката на бойните действия. Икономов предлага с обединени усилия да се нападне и превземе първо околийския център Малко Търново, след което всички околни турски гарнизони ще останат без опорен пункт, докато Михаил Герджиков, Лазар Маджаров и Силянов са против. Така становището на мнозинството налага тактиката на разпокъсаните действия в отделните селища. Едва по-късно се отчита погрешността на тази стратегия.

След въстанието, на Варненския конгрес в 1904 година е избран за член на Задграничното ръководство на Одринския революционен окръг. В 1905 година е делегат от Одрински окръг на Рилския конгрес на ВМОРО. В 1906 година отново навлиза с чета в Одринска Тракия, но поради заболяване се връща в България. Избран е за делегат на Кюстендилския конгрес на ВМОРО от 1908 година, но не успява да присъства.

След Хуриета на 31 декември 1908 година в Одрин е свикан конгрес на Одринския революционен окръг, на който Стамат Икономов, присъства като делегат и е включен в състава на ръководството. В навечерието на Балканската война здравословното му състояние е силно разклатено.

Христо Силянов пише за кап.Икономов: „Стамо Икономов беше военен само по своя капитански чин, по знанията, добити в Софийското юнкерско училище и през петнадесетте казармени години. Той бе скромен, мълчалив, с крайно демократични убеждения. Мразеше коронованите глави, любоугодничеството и надутия педантизъм. Веднъж изявил желание да замине в родния си край, М. Търновско, той не се позова на офицерския си чин, за да поиска ръководен пост, а се остави всецяло на усмотрението на старите одрински ръководители. Някои отдаваха мълчаливостта и усамотението му на надутост и презрение към „щатските”, но те се лъжеха, понеже не го познаваха отблизо и съдеха само по външното му държане.
Между кандидатите имаше и такива, които бяха служили войници в Икономовата рота. Те всички до един го обожаваха и пазеха скъпи спомени за неговото бащинско държане в казармата. Според техните разкази Икономов, колкото е бил благ и великодушен към своите подчинени, толкова е бил горд и неподатлив спрямо началниците, които, прилагайки с педантизъм казармените закони, са малтретирали подчинените, а са раболепствували пред по-големите. Тези бивши войници, сега храненици на лагера, разправяха за своя ротен командир интересни истории. Например как Икономов е гонил с гола сабя по улиците на един южнобългарски град полковия си командир, защото, не знам по какъв случай, го бил обидил. Аз познавам в София двама келнери, също бивши войници на Икономова, които колчем той се явяваше в локала им, му служеха с истинско страхопочитание и не изпускаха случая да се похвалят, че са служили в неговата рота.“

[Тайко]

На 13 Септември 1891 година е роден един от най-великите герои в новата история на България, за който Историята и медиите мълчат, за да бъде забравен!

Представям Ви представя Генерал - лейтенант АТАНАС СТЕФАНОВ!
Герой от 4 войни,винаги най-отпред на бойната линия, до другарите си, на които често е бил командир. Всепризнат от народа, носител на ордени за храброст, които се дават само за ПРОЛЯТА КРЪВ!
Носител на орден " Св.Александър"
Носител на "Германски железен кръст",какъвто тогава е имал само Адолф Хитлер.

Първа балканска война:

Подпоручик Атанас Стефанов взема участие във всички боеве, които полкът води през 1912 – 1913 г.: при Бунар Хисар от 16 до 20 октомври; при Чаталджа на 4 и 5 ноември; пак при Чаталджа на 5, 11, 15 и 21 март 1913 г. Той не присъства на погребението на брат си, защото се сражава на Чаталджанските позиции. В атестационната книжка е оценен от подполковник Иван Бойчев така: “... водил ротата си бойко, мъжествено и безпределно храбро”.[6] На 31 декември 1912 г. Атанас Стефанов пише на баща си: “... аз се бях сродил, тъй да се каже, с войниците, които водих в боя, заедно с които търпях лишеиния и трудности, и заедно с които излагах живота си на всякия всячина”.[7] При сключване на примирието споделя: “На Чаталджа отсреща турската музика също свири и турци, и българи еднакво ликуват. Чуден контраст, чудна игра на съдбата – вчера два разярени и непримирими врага – днес приятели и другари; вчера топове и пушки – днес музика и песни!?... Таквоз чудо било туй войната”.[8] В автобиографията си лаконично споменава: “Аз взех участие във всички боеве, които полкът ни води през 1912 – 1913 г. с турците и бях награден с Орден за храброст”

Междусъюзническа война:

Подпоручик Стефанов участва и в Междусъюзническата война, избухнала на 16 юни 1913 г. Отново командва 6-та рота от 18-ти пех. Етърски полк в боевете при Тумба и Черни връх на 24 юни; при връх Св. Илия на Милева планина на 1, 2 и 3 юли; при Острика, Кървав камък, Царица, Панджин гроб, Стретер и връх Бобик на 7, 8, 9, 10, 11, 14, 15,16 и 17 юли 1913 г. Пак в автобиографията си спомнава, че е взел участие: “... във всички боеве срещу сърбите през 1913 година, без да бъда ранен нито веднъж”.

Първа Световна война:

На 2 август 1914 г. Атанас Стефанов е произведен в чин поручик. Новата мобилизация на българската армия на 10 септември 1915 г. го заварва адютант на 2/5 пех. бригада в Търново. По негово настояване отново поема командването на 6-та рота от 18-ти пех. Етърски полк по време на Първата световна война. В продължение на 10 дни, от 22 до 31 октомври, и на 1 и 2 ноември 1915 г. се бие срещу сърбите при Геляне. Най-кръвопролитни са сраженията на 26 октомври, които той описва така: “Пукащите се шрапнели в небето приличаха или спомняха огнения дъжд, що Данте описва в своя Ад”.В този бой поручик Стефанов при отбиване атаките на сърбите сам действа с ръчни бомби. Сраженията продължават от 3 до 8 ноември 1915 г. при Кулата, с. Бостан. При атаката на Кулата той първи от 6-та рота се хвърля в неприятелските окопи и действа с ръчни бомби. За тези боеве е награден с Орден за храброст IV ст., 1 клас. От 25. ХI. 1916 до 1. IХ. 1917 г. е инструктор в Школата за запасни подпоручици в Княжево. След това участва в боевете при Гевгели от 1. ХI. 1917 до 20. IХ. 1918 година. Като командир на 1-ва дружина запазва прохода Демир капия до преминаването на частите от 5-та дивизия при Вардар. В боевете срещу французи, англичани и гърци капитан Стефанов “... всякога се е държал образцово. Доблестен, храбър, смел, служи за личен пример на подчинените си”.

Втора Световна война:

На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт. С височайша заповед № 146 от 11 август 1941 година се назначава “командирът на 5-а пехотна Дунавска дивизия генерал-майор Атанас Стефанов за командващ IV-та армия ( началник на армейска област)”[13]. През 1943 година Атанас Стефанов се повишава в чин генерал-лейтенант. До 25 декември 1943 година той е командир на Прикривающия фронт.

НАГРАДИ:

За военната си служба от подпоручик до генерал-лайтенант Атанас Стефанонв е награден със следните ордени и медали:

Военновременни

Военен орден „За храброст“ IV ст. I кл.;
Военен орден „За храброст“ IV ст. II кл.;
Народен орден „За военна заслуга“ IV ст. на военна лента с военно отличие;
„Железен кръст“ II ст. – германски;

Мирновременни

Орден „Свети Александър“ III ст.;
Народен орден за военна заслуга III ст.;
Народен орден за военна заслуга IV ст.;
Орден „Свети Александър“ V ст.;
Знак за ХХ-годишна отлична непрекъсната служба;
Знак за 10 години непрекъсната служба;
Орден “За бойна заслуга” с лавров венец;
Почетен знак “Червен кръст”;

ПОКЛОН ПРЕД ГЕРОЯ!

[Тайко]

Изповедта на един от главорезите на Лев Главинчев
„… В началото арестувахме само офицери, министри, бив­ши управници, търговци – изобщо богати хора. Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, полит­затворниците – също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци“. Главният щаб на „гвардията“ бе хотел „Славянска беседа“ – бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчи­нен на Лев Главинчев*, един от най-жестоките убийци по онова време. Отделът, ръководен от него, беше от 29 души, които се разделяха на групи от двама или трима, като при акция за арес­туване вземаха и войници от дадените за охрана на военното министерство. Освен със „Славянска беседа“ „гвардията“ раз­полагаше и с „Дома на слепите“, затвора, ареста на Съдебната палата, сградата на „Московска“ № 5, както и някои други сгра­ди, една от които на улица „Княз Александър I“ – по-късно тя стана банка.

Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите – принц Кирил и генерал Михов. Докараха ги с лека кола, а ги откараха към затвора с жандармерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена. Пак в „Славянска беседа“ доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офице­ри (ШЗО). Наши „гвардейци“ го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж – уж се е самоубил. Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. „Гвар-дейците“ ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала има­ше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше дру­ги и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиване­то ставаше с чук или заколване с права лопата.

Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнех­ме в „Славянска беседа“, където спяхме, пиехме ракия, вино, ко­няк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извър­шени от нас, не изчезваха. Не зная до тогава колко души съм убил – аз или общо нашата „ударна група“, ръководена от Лев Главинчев*. Освен нашата имаше още десетина „ударни групи“-Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск и намерехме ли ценни неща – злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме пър­во джобовете си; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове. Арестуваният обикновено не протестираше. Но ако протестира, го убивахме. Имаше такъв случай – човекът беше много богат, живееше на площад „Сла­вейков“ и улица „Солунска“. От касата извадихме над 20 килог­рама злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: „Грабители, разбойници!“. Главинчев* я зас­треля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава на гър­дите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 мили­она лева, а те бяха повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля. После си напълнихме джобовете -кой колкото може да вземе. Главинчев* сложи останалото в ед­но куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милици­ята. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете.

Арестувахме хора навсякъде – в София, в Банкя, в Бояна, в провинцията. Може би от всеки 10 души убивахме по 6 или 7. Някъде през ноември 1944 г. ни пратиха на фронта да арестува­ме офицери…

После дойде 1946 г. Ние, милиционерите, започнахме да би­ем и избиваме представители на опозицията и през 1947 г., кога­то беше забранена със закон, опозицията беше всъщност уни­щожена изцяло. Всеки набеден, че е от опозицията го арестувах­ме и го пращаха на лагер или в затвора. Беше ми станало отвра­тително. Но как да пожалиш някого? Моите началници узнаеха ли, щяха ли да ме пощадят?…

Най-сетне всичко мина. Аз се уволних от милицията и ста­нах началник на пласмента в един голям завод. Но нощем съну­вах хората, които бях убил. Това са страшни кошмари…“
Цялата статия :http://www.extremecentrepoint.com/archi ... lGdTObRqM8

[Тайко]

103 години от Дойранската епопея!
На 16 септември 1918 г. частите на Антантата започват масирано настъпление срещу Дойранската позиция, която е защитавана от 9-та Плевенска дивизия на генерал Вазов.

Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала многократно превъзхождащи ни сили - 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия. Българите противопоставят 9-та Плевенска. Помощ няма от никъде. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат за последно белите си ризи, които пазят за последния си път по който ще тръгнат.

На 16-ти септември по тях са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови, но фортификациите на генерал Вазов пак си казват думата — даваме 9 убити и 40 ранени. В 5.00 ч. на 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака мислейки, ще нашите окопи са пълни с мъртъвци..

Чакат ги обаче 220 артилерийски дула, които започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите - няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. Наличните 440 картечници направо косят настъпващите. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.

Враговете са не само отблъснати а и обърнати в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. В резултат на двудневните ожесточени боеве Съглашението губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе. В същото време обаче е извършен пробивът при Добро поле и командващият Девета дивизия генерал-майор Вазов получава заповед за отстъпление. Победата при Дойран все пак е използвана, за да може водената от Андрей Ляпчев българска делегация на преговорите за примирие в Солун да издейства България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.

Генерал Владимир Вазов, командир на 9-та дивизия, пише по-късно:

„ Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете… Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж. “

Английският премиер Лойд Джордж пише по-късно:

„ В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран. “

В Лондон през 1936 г. е организирана среща на ветераните от Първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов, тогава кмет на София. На гара Виктория я посрещната лично от лондонският кмет, носител на най-високото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни воиника и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва:

"Свалете знамената! Минава генерал Вазов - победителят от Дойран!"

Победната битка при Дойран - се изучава във всички военни академии. Бъдете горди българи, не забравяйте, че ние колкото и да сме малки, сме се били срещу държави от Великите сили, и сме ги побеждавали нееднократно!

Поклон, герои!

[Тайко]

Дните 16, 17 и 18 септември 1918г., са още известни в нашата история като Дойранската епопея.
На 16 септември 1918г., частите на Антантата започват ново масирано настъпление срещу Дойранската позиция, като срещу защитаващата я, Девета плевенска дивизия, която по това време е в състав 58-и, 17-и, 33-и и 57-и пехотни полкове, както и 34-ти полк в дивизионен резерв и 4-и полк в армейски резерв (около 30 000 души) са хвърлени 4 английски и 2 гръцки дивизии с числен състав над 75 000 души, под командването на генерал Джордж Милн. В резултат на двудневните ожесточени боеве Съглашението губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе. В същото време обаче е извършен пробивът при Добро поле и командващият Девета дивизия генерал-майор Вазов получава заповед за отстъпление. Победата при Дойран все пак е използвана, за да може водената от Андрей Ляпчев българска делегация на преговорите за примирие в Солун да издейства България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.
Генерал Владимир Вазов, командир на 9-та дивизия, пише по-късно:
„Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете… Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж.“
Вечна слава на Генерал Владимир Вазов.

[Тайко]

ЕТО ТОЧНИТЕ ДУМИ НА ГЕН. МИЛН КЪМ ГЕН. ВЛАДИМИР ВАЗОВ ПРИ СРЕШАТА ИМ В ЛОНДОН ОТ ГОДИШНИНАТА ОТ ПСВ - "Дойдох да го поздравя с радост и изпитвам голямо уважение към българските воини, тъй като те, подобно на англичаните, бяха не само смели, но и джентълмени.“ ОТ ГОДИНИ СЕ ПОВТАРЯ ЕДНА ЛЪЖЛИВА МАНТРА, ПЪЛНА СЪС СТАТИСТИЧЕСКИ НЕТОЧНОСТИ! ТАКА НЕ СЕ ПРАВИ ИСТОРИЯ!
.
Знаете ли, че през есента на 1918 г. Антантата решава да приключи с малка България. Замисълът е чрез два пробива при Добро поле и при Дойран 600-хилядната ни армия в Македония да попадне в "чувал" и да бъде ликвидирана, а страната ни окупирана и извадена от войната. Румънците искат всичко до Стара планина, Гърция - всичко до Пловдив, а Сърбия — до Места и Искър. Планът тръгва успешно — французите успяват да пробият нашата отбрана при Добро поле. В този момент, когато фронтът рухва, а в тила избухва метеж, една-единствена българска дивизия ще спаси страната си от смъртна опасност. 34 500 мъже от Плевен, Ловеч, Троян и околиите им ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в цялата й история.
Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили - 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия. Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. На 16-ти септември по тях са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови, но фортификациите на генерал Вазов пак си казват думата — даваме 9 убити и 40 ранени. В 5.00 ч. на 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака. В този момент 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите - няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници направо косят настъпващите. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.
Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн праща резервните две дивизии в обход през Беласица да опитат пробив между 9-та плевенска и 11-та македонска дивизия. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. 10 000 гърци изгарят по скатовете на Беласица.
На 19-ти септември генерал Милн събира всичко , което може да носи оръжие, за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Побеснялата българска артилерия коси с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.
В цялата тая сеч Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. На 20 септември разузнаването докладва на генерал Вазов, че пред него няма вражески части. Той пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават. Благодарение на Дойранската победа, обаче, в подготвяното там споразумение за примирие, загубилата войната България е спасена от окупация.
През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов. На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва:
«Свалете знамената! Минава генерал Вазов - победителят от Дойран!»
Англия свежда знамена пред генерал Владимир Вазов
Българската победа при Дойран - най-голямата в цялата ни 14-вековна история - се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии - напълно унищожени от една.

[Тайко]

На днешната дата град Добрич се връща в пределите на България.

Сутринта на 25 септември гражданите на Добрич посрещат челния отряд на Лейбгвардейския на Н.В. конен полк.

Крайовската спогодба (1940) е официално приета и одобрена от всички велики сили, вкл. Германия, СССР и Италия. Така, далновидно, чрез Крайовската спогодба (1940), по дипломатически път Южна Добруджа е опазена за България и 7 години по-късно, в края на Втората световна война.

Нека не забравяме хилядите българи станали жертва на гонения от румънските власти както в Южна, така и в Северна Добруджа.

Поклон пред паметта им.

[Тайко]

На днешният ден, 27 септември 1944 г., е убит варварски, Генерал Георги Тановски. Гробът му не се знае. 77 години от смъртта на героя, който цял живот се бори с несправедливостта и който ни завеща: Командирът трябва да бъде готов да умре за войниците си, те – за него, а всички заедно – за родината!

Генерал Георги Тановски е пример за жертвоготовността, с която няколко поколения в следосвобожденска България изнесоха на плещите си епопеята на войните за национално обединение.
Той казва: "Ако трябва да избирам между отечеството и семейството, ще избера отечеството!"

Роден на 15 юни 1883 г. в софийското село Макоцево, Георги Атанасов Тановски расте като будно и любознателно дете. Научава се да пише и чете още преди да тръгне на училище. Впечатлява учителите с ученолюбието си и те препоръчват на баща му Атанас Тановски да направи всичко възможно, за да го изучи.

Бащата, неук и много беден човек, с много лишения успява да изпълни заръката - момчето учи в родното си село, после в с. Новоселци, а от 1898 г. е в Първа софийска мъжка гимназия. Завършва я с добър успех. След това учителства около 8 месеца през 1903 г. и тогава за пръв път се сблъсква с грозното явление корупция. За да бъде назначен на учителското място в едно софийско село, кметът на селото му иска рушвет. Тановски отказва, влиза в открит конфликт с него и си спечелва враг. Тази непримиримост ще стане най-отличителната черта от характера на бъдещия генерал. Цял живот ще се бори с несправедливостта.

През 1903 г. Георги Тановски постъпва в Школата за запасни офицери в София. Ротният му командир, кап. Лазаров, оценява характера и качествата на младежа, насърчава го да учи във Военното училище и сам му написва атестация. Георги е приет в клона на Военното училище, намиращ се тогава в Княжево.

Военната професия става негова съдба, призвание и смисъл на живота му. Той е сред първите по успех и старание. На едно от полските занятия отново е пръв в изпълнението на учебно задание, но напрежението взема своето - за известно време трябва да се лекува от наченки на туберкулоза.

Завършва Военното училище през 1908 г. На 15 октомври е произведен в чин подпоручик. Изпратен е в град Самоков, в тамошния 22 пехотен Тракийски полк, в редовете на който ще извърви дълъг и славен боен път.

Назначен е за командир на взвод, а скоро след това е изпратен за началник на граничен участък на границата с Турция, в района от Белово до Рилския манастир, където тогава минава граничната линия. С чувството си за дълг и с грижите за бита на подчинените си, бързо печели уважението им. Веднага му прави впечатление разкошното здание на турската застава, докато нашата е мизерна колиба.

А когато научава, че солидната сграда е построена с помощта на наш генерал, търгуващ с дървен материал през границата, изказва открито негодуванието си от недостойното поведение на този висш офицер, а след това прави нещо дръзко и нечувано - подпалва тайно турската сграда със своите войници. Много скоро, през 1909 г., въпросният офицер е уволнен от армията и преведен в запаса.

При обявяването на Балканската война от 1912 - 1913 г. Георги Тановски, вече поручик (от 27 октомври 1911 г.), отказва предложената му длъжност бригаден адютант и поема командването на 7-а рота от 22 пехотен Тракийски полк. Полкът му е в състава на 7 пехотна Рилска дивизия, която е единствената българска бойна единица, действаща в Македония през Балканската война 1912-1913 г.

Още в първите дни на военните действия срещу Турция, Тановски се проявява като смел и инициативен командир, умеещ да взема правилни решения на бойното поле, допринасяйки за успешния изход на боя и спечелването на победата. Със стремителните си действия ротата му спомага за бързото овладяване на първите населени места при навлизането в района на Царево село (дн. гр. Делчево в Република Македония).

Дружината, в състава на която влиза и неговата рота, е изпратена към Кресненското дефиле, където да помогне за изтласкването на турските части, задържащи движението на нашите войски по дефилето в района на с. Крупник, Горноджумайско. Там младият поручик е изненадан от бездействието и нерешителността на някои свои началници в най-важния момент. Изказва открито критичното си мнение за това и за назидание е изпратен на опасна разузнавателна мисия. Той обаче изпълнява бляскаво задачата - открива, че противникът е отстъпил по течението на р. Струма на юг и по този начин пътят за движението на нашите части е открит. В нощен бой на 23 октомври 1912 г. ротата му със стремителна атака овладява железопътния мост при гр. Демир Хисар, което осигурява преминаването на частите на 3-та бригада от 7 пехотна Рилска дивизия и артилерията.

В епичните Булаирски сражения на Галиполския полуостров на 29 януари 1913 г., турците планират да излязат в гръб на българската армия тъкмо при позициите на 22 полк. Силите са неравни - две пехотни дивизии и части от опълчението срещу близо 6 турски дивизии.

В един критичен момент, когато нашите флангове се огъват под натиска, поручик Тановски събира около себе си група от около 50-60 отчаяни смелчаци, и с възглас "Който обича България - след мен!" и "На нож!", се хвърля в самоубийствена атака. Примерът му е заразителен, повдига духа на разколебаните защитници и внася смущение и хаос сред неприятеля.

Вражеската атака е отбита, настъпателният устрем на противника отслабва и позициите на полка са спасени. В ръкопашния бой Тановски е тежко ранен от куршум в устата - избити са му 18 зъба, челюстта е счупена, езикът виси откъснат наполовина. Паднал в несвяст и облян в кръв, той е сметнат за мъртъв и ротата се оттегля без него.

Щастлива случайност спасява живота му - спонтанна конвулсия, когато фелдфебелът се връща да вземе чантата му, показва, че е жив и той бива отнесен от подчинените си назад. Лекува се в руска болница в гр. Любимец. Пуснат е в домашен отпуск с не напълно заздравяла рана и поради бавно заздравяващата счупена челюст се храни почти единствено с мляко.

Когато на 16 юни 1913 г. избухва Междусъюзническата война, поручикът прекратява доброволно отпуска си и още недоизлекуван се завръща в своята част. Поема командването на ротата си в особено критичен момент.

Сръбските и гръцките армии настъпват към старите предели на България с цел да диктуват условията на мира в София. 22 пехотен Тракийски полк заема позиции в района на Калиманското плато, което държи пътищата за Кюстендил и София. Боевете, които предстоят, ще останат записани в златните страници на историята на българската бойна слава като "Втората българска Шипка".

В най-драматичните моменти на боя поручик Тановски е непрестанно в окопите сред бойците си, окуражава ги, пеейки патриотични песни. Защитниците успяват с точен огън да отблъснат многобройните атаки на четирикратно превъзхождащия противник. Самият той стреля по врага с пушката на убит войник.

В един особено напрегнат момент на боя на 6 юли 1913 г. при поручик Георги Тановски идва командира на единствената батарея, действаща в позициите на 22 пехотен Тракийски полк поручик Владимир Заимов с молба да прикрие батареята му, която също е в предните окопи и е останала без пехотно прикритие. Тановски заявява:

"Сърбите ще вземат оръдията ни само през моя труп и труповете на моите юнаци!".

Оръдията са спасени. Макар срещу неговия 22 полк да настъпват две дивизии, той спира сръбското настъпление към Радомир. За проявената изключителна храброст, инициативност и самопожертвувателност, проявени в Калиманските боеве, Георги Тановски е награден с два ордена - "За храброст" III-а степен и "Народен орден за военна заслуга". Заедно с Владимир Заимов и други командири е предложен за предсрочно повишение в звание "капитан".

По време на Първата световна война Георги Тановски, вече капитан, командва отново рота в 22 пехотин Тракийски полк. Отличава се с изключителна храброст и инициативност в боевете за гр. Велес в Македония на 23 октомври 1915 г. Когато силен картечен огън от здраво окопали се сръбски части прегражда пътя на нашите полкове, капитанът проучва чрез местен селянин тясна скрита пътека към вражеските позиции и ги изненадва със своите 250 войника, всеки с ръчна граната в ръка.

Паниката в сръбските окопи дава възможност на нашите полкове да се вдигнат и настъпят. За тая постъпка дружинният му командир иска даването му под съд "за своеволие и неподчинение", но това остава без последствия.

В периода 1916-1917 г. 22 пехотен Тракийски полк заема отбранителни позиции срещу англичаните по долното течение на р. Струма, южно от гр. Серес. Ротата му изгражда образцови отбранителни укрепления, сочени от командването като пример за извършването на фортификационните работи. И тук Георги Тановски остава верен на принципите си да полага ежедневни грижи за бита на своите войници.

В близост до ротните позиции изгражда баня за ротата си, каквато в другите участъци на позицията няма, организира малко стопанство в тила, където се обработва зеленчукова градина, там има и една млечна крава, млякото на която се използва за храна на болни войници.

През лятото на 1918 г. капитан Георги Тановски е назначен за командир на дружина в 57 пехотен полк, влизащ в състава на 9 пехотна Плевенска дивизия. Така съдбата предоставя възможност на Тановски да вземе участие в историческите боеве през м. септември 1918 г. при Дойран, наречени "Дойранската епопея", където 9 пехотна Плевенска дивизия нанася едно от най-големите поражения на британската армия през Първата световна война. По време на боевете капитанът и командваната от него дружина не допускат атакуващия противник да извърши пробив в позициите на участъка, който отбранява.

На някои места съзнателно допуска първите вериги от атакуващи англичани да се вмъкнат в окопите на изнесената предна позиция и подава сигнал до артилерията за откриването на убийствен преграден огън. Ефектът от стрелбата е унищожителен. Малцина от атакуващите успяват да се оттеглят назад.

След края на Първата световна война Георги Тановски е сред командирите, които остават в редовете на българската армия - значително съкратена по численост от постановленията на Ньойския мирен договор от 1919 г. Участва с други патриотично настроени офицери в укриване на оръжие и снаряжение от съглашенските комисии, пристигнали в България след края на войната, за да контролират изпълнението на клаузите на мирния договор.

Последователно е командир отново на 1-а рота от 22 пехотен полк, домакин на 40 пехотен полк, командир на дружина в 6 пехотен полк. През май 1919 г. е произведен в чин майор.

През 1920-1921 г. Георги Тановски е назначен за командир на граничен участък в района на с. Земен (сега град). Това става в момент, когато там се определя новата сръбско-българска граница. Той е в състава на смесената сръбско-българска комисия, която трябва на място да прокара граничната линия в неговия участък.

В района на българското село Ресен е предвидено граничната линия да се прокара така, че да остави водоизточниците, от които селото се снабдява с вода за пиене и за добитъка, в сръбска територия. Майорът успява да се пребори да останат в нашенско.

По време на тази си служба Георги Тановски се запознава с бъдещата си съпруга Радка Харизанова от Босилеград. От нейния род е поетът Емануил Попдимитров. Семейството има трима сина - Любомир, Атанас и Владимир.

През 1922-1923 г. Тановски е началник на бюро за записване на доброволци за българската войска, тъй като според клаузите на Ньойския договор наборната система в българската армия е премахната и е въведена платена военна служба.

Сред инициаторите е за построяване на дом-паметник читалище в чест на победите на полка във войните за национално обединение. Решава по един оригинален начин да накара много богат самоковски гражданин да внесе известна сума в бюджета на самоковската община за подпомагане на бедните. До семейството на този гражданин е изпратено анонимно писмо, писано на машина в щаба на полка, където с ултимативен тон се поставя искането за внасяне на въпросната сума. Макар че впоследствие инициаторът и авторите на писмото стават известни на командването на дивизията, резултатът е постигнат.

След комунистическия метеж от септември 1923 г. в много райони на страната върлуват т. нар. политически чети. Тановски се включва в борбата срещу тях, като по собствено желание прекратява отпуска си и поема командването на частта си, която действа в района на Панагюрско.

През 1928 г. е преведен в Щаба на армията, където е началник на секция по бойната подготовка. На следващата 1929 г. е назначен за командир на 6 пехотен Търновски полк. От 1931 г., вече полковник, награден през 1930 г. с ордена "Св. Александър", е назначен за комендант на столицата.

В края на 1931 г. е открита и пусната жп линията София - Макоцево. Реализацията на този проект, важен за населението от района, е и с участието на Георги Тановски, който никога не забравя родния си край и полага грижи за неговото стопанско и културно въздигане.

По време на акцията от 19 май 1934 г., с който Военният съюз поставя на власт правителство начело с Кимон Георгиев, Георги Тановски е водач на Военния съюз в софийския гарнизон (той е член на съюза още като командир на 22 пехотен Тракийски полк в Самоков). Твърдо отстоява независимостта на Военния съюз и се противопоставя на всякакви опити офицерската организация да бъде подчинена на политически кръгове или на Двореца. Обграден от доносници и интриганти, скоро става неудобен, следен е от политическата полиция.

След разпадането на Военния съюз в края на 1935 г. дните на Георги Тановски в армията са преброени. Той е освободен от длъжността командир на 1 пехотна Софийска дивизия и изпратен в Стара Загора, където поема командването на 8 пехотна Тунджанска дивизия.

През 1936 г., след 28-годишна вярна служба, той напуска войската, но без да прояви и най-малка следа от обида и огорчение. С излизането си в запаса полковник Георги Тановски е произведен в чин генерал-майор.

Отпуснатата му пенсия не стига за изхранване на семейството му и той отваря книжарница на ъгъла на бул. "Дондуков" и ул. "Г. С. Раковски". Но си остава същата "луда глава". В немското училище, където учи най-малкият му син Владимир, вижда изложена на витрина германска карта, на която новоосвободените територии във Вардарска Македония, Беломорска Тракия и Западните покрайнини са означени като "земи под българско управление", а не като част от държавата ни. Генералът от запаса чупи стъклото на витрината и пред погледите на немски офицери и гестаповци скъсва картата на парчета.

При англоамериканските бомбардировки на София през зимата на 1944 г. къщата му на ул. "Кадин връх" № 1 е разрушена и семейството се евакуира в родното му село Макоцево.

Идва 9 септември 1944 г. Тановски посреща спокойно събитията и смята, че няма за какво да се безпокои - не е вършил престъпления, не е участвал в преследването на нелегални, нито в братоубийствата. Но изглежда за него се сещат враговете му, останали засегнати от честната му и принципна позиция преди години. Сега те виждат удобен момент за разправа с героя от 3 войни, кавалера на 5 ордена за храброст и активен деец на Военния съюз.

На 27 септември 1944 г. о.з. генерал Георги Тановски е повикан с измама в V полицейски (вече милиционерски) участък, където е арестуван и повече не се завръща у дома. Същата нощ е откаран в района на гр. Елин Пелин - Вакарел и жестоко убит с други задържани. Убити са жестоко - с топори, секири, чукове и лопати. Физическите убийци са от партизанската бригада "Чавдар".

На 10 декември 1945 г. цинично е обявен от Софийския областен съд за "безследно изчезнал". Гробът на генерал Георги Тановски и до днес остава неизвестен.
Поклон пред героя!

[Тайко]

На 29 септември 1944г. е отведен „за справка“ от комунистите и изчезва безследно Коста Николов Николов. Виден български офицер (генерал-майор) и политик, началник щаб на отбраната на София през септември 1918г.
Той е роден на 23 юни 1873г. в българското село Вирче, Царевоселско, днес в Република Македония. След Освобождението семейството му се премества в Горна Джумая, но тъй като съгласно Берлинския договор тя остава в пределите на Османската империя, се преселват в Дупница. Там Коста Николов завършва гимназия, а след това учи в Духовната семинария в Самоков. Отказва се от църковна кариера и през 1894г. се записва във Военното училище в София, което завършва в 1897г.
Между 1901 и 1904г. учи в Генералщабната академия в Санкт Петербург, Русия. След завръщането си Коста Николов 9г. е офицер от генералния щаб. В щаба на армията се занимава с изучаването на Османската империя. Създава няколко секретни съчинения, като за тази цел през 1906г. е изпратен тайно в Османската империя, за изучаване на Пиринския операционен театър, в това число и долините на реките Струма и Места с център Сяр.
След Балканските войни е назначен за професор във Военната академия в София.
През Първата световна война (1915-1918) е началник на железопътното отделение при Щаба на действащата армия. Участва във военните действия като командващ на 5-ти македонски полк, по-късно се създава Дирекцията за стопански грижи и обществена предпазливост и полковник Николов е назначен за неин началник-щаб.
След пробива при Добро поле София е обявена за „крепост в обсадно положение“ и на 28 септември полковник Николов, който по това време е председател на Главната реквизиционна комисия, е назначен за началник щаб на крепостта. Взема участие и в потушаването на т. нар. Владайско въстание.
От 1923 до 1931г. е народен представител. Член е на Централното управление на Съюза на запасните офицери. Председател на Изпълнителния комитет на Македонските братства и председател на Малешевското македонско братство. Член-учредител е на Македонския научен институт. В 1937г. е произведен в генерал-майор.