Българска бойна слава.

[Тайко]

Ген. Константин Биберов Стоянов (Кочо Стоянов) като полковник и командир на 10-та Родопска дивизия командва Гергьовденския парад в Гюмюрджина през 1941г., по случай влизането на Българската войска в Беломорието. Генерал Константин Биберов Стоянов е виден член на "Трета секция", свидетел и участник в бурните времена на 20те години на миналия век, когато безбожните комунисти организираха въстания и взривяваха християнски храмове, убиваха за да изнесът болшевишката революция на господарите си в България, а в Царство България да се веят червените знамена.

ДАА, фотограф Христо Ханев.

Кочо Стоянов е роден на 30 март 1893 година в София. Завършва Военното на Негово Величество училище и на 22 септември 1913 година е произведен в чин подпоручик. По-късно завършва и Военната академия в София. На 5 октомври 1916г. е произведен в чин поручик, през 1919г. в чин капитан и през 1928г. в чин майор. След атентата в църквата „Света Неделя“ участва активно в последвалите го априлски събития. В тази връзка е наречен „черният капитан“. До 1930 година майор Стоянов командва 4-ти артилерийски полк. На 3 септември 1932 година е произведен в чин подполковник. В периода 1935 – 1939 г. командва 1-ви армейски артилерийски полк, като на 3 октомври 1936 година е произведен в чин полковник.

От 1940 до 1942 година полковник Стоянов командва 10-а дивизия, като на 3 октомври 1941 година е произведен в чин генерал-майор. През 1942 година е назначен за командир на 1-ва пехотна софийска дивизия, на която служба е до 11 май 1944 година, когато е назначен за командващ на 5-а армия в Скопие. На 30 август Стоянов напуска Скопие и се връща в София. Целта е да се организира военен преврат, който да върне страната в орбитата на Германия, като свали новото правителство на Константин Муравиев и направи Александър Цанков премиер. След провала на заговора на 6 септември генерал-майор Стоянов е поставен под домашен арест по заповед на военния министър. Самоубива се със съпругата си в деня на преврата на 9 септември.
След погребението на генерала, на връщане тя се качва на една кооперация и скача. Къщата им на ул. Раковски сега е музея Яворов в която поета е бил една година на квартира. Генерал Константин Стоянов не е имал деца. Той и жена му Кина по баща Белинска са погребани в гробовете на тъста и тъща му. Техни близки в декември 1944 г. като се връщат от евакуация решават да отидат до гробовете и да сложат цветя, но ги заварват разрушени и с постоянен пост на милиционер при тях, който гони всеки доближил се.

[Тайко]

На днешната дата през 1913 г. загива българският майор и войвода на ВМОК и ВМРО Антон Шипков.
Антон Шипков е роден в Казанлък на 27 април 1868 г. Завършва военното училище в София и служи в армията. Включва се в дейността на Върховния македоно-одрински комитет. През 1902 г. навлиза с чета в Македония, за да подготвя Горноджумайското въстание. През есента същата година се включва и в самото въстание.
През 1903 г. ВМРО му възлага да сформира чета, с която да помогне на въстаниците в района между Рила и Пирин по време на Илинденско-Преображенското въстание. На 15 септември 1903 г. начело на чета от 300 души преминава българо-турската граница край Рилския манастир и се включва в бойните действия в района на Разлог. Участва в ръководното тяло на района и води множество сражение както с редовна турска армия така и с башибозук. След неуспеха на въстанието се прехвърля с четата си обратно в България и продължава военната си служба.
Майор Шипков участва в двете Балкански войни като командир на 1-ва дружина от 25-и Драгомански полк. При сражение с гръцките войски на 21 юни 1913 г. край е тежко ранен и няколко дена по-късно умира от раните си.

[Тайко]

Николай Бошнаков (1911 – 1948)
Николай Стоянов Бошнаков е български летец, един от легендарните защитници на българското небе от англо-американските бомбардировки по време на Втората световна война. Кавалер на ордените „За храброст“ и „Свети Александър“.
Николай Бошнаков е роден на 3 април 1911 г. в Плевен. Завършва Военното училище и служи в пехотата. Дипломира се във въздушните школи в Казанлък като навигатор и летец. С годините става един от най-добрите български военни летци.
През 1941 г. е назначен за командир на 2/6 изтребителен орляк. Орлякът лети с чехословашки изтребители Авиа Б 534 "Доган" и се превъоръжава с по-модерния Девоатин 520.
През 1943 г. орляк 2/6 се премества на летище "Враждебна", където директно трябва да осъществява отбраната на София. Капитан Бошнаков като командир и военен пилот изтребител участва в 7 въздушни сражения. Регистрирани са негови 4 въздушни победи. На 7 април 1944 г. управлявания от кап. Бошнаков Ме-109G-6 е тежко повреден, но раненият летец успява да катапултира и по чудо оцелява.
На 25 май 1946 г. двама доскорошни негови подчинени поручиците Владимир Александров и Найден Стоянов бягат с два самолета Як-9 на Въздушни войски в Италия. Майор Бошнаков е обвинен в съучастие и е арестуван. В РО-2 и в гарнизонния затвор прекарва 11 месеца. Подложен е на тежки садистични инквизиции в мазетата на ДС. На съдебния процес се доказва че е невинен и напълно е оправдан и освободен на 03.05.1947 г. от съда. Въпреки това е уволнен от армията.
Към този трагичен епизод в житейския му път се намесва и една журналистическа грешка, която без да бъде проверена и опровергана се тиражира и украсява в пресата. Във вестник „Отечествен фронт“ от 04.07.1948 г. се съобщава за отвличането на пътническия самолет на Дирекция Въздушни съобщения, летящ по линията София-Бургас на 30.06.1948 г. и за застрелването на пилотите му от летеца полк. Михалакиев. В списъка на похитителите вместо Николай Бушанов (търговец), в пресата се публикува "Никола Карлов Бошнаков", някой добавя "уволнен офицер от ВВС" и в онези години на репресии, никой не е в състояние да забележи явното различие в имената и да промени очевидната грешка. Той е обявен за „народен враг“ за „убиец и пират”.
Разбирайки, че комунистите няма да го оставят на мира, майор Бошнаков решава да напусне България. През нощта на 15 срещу 16 август 1948 г. при опит да премине нелегално българо-турската граница е ранен тежко в стомаха и умира от кръвозагуба. Гробното му място е неизвестно.
Женен е и от брака си има две дъщери - Юлия и Марина. Съпругата му Катя дълги години води безрезултатна борба за изчистване на името на доблестния офицер от авиацията.

Посмъртно Николай Бошнаков е повишен в чин полковник.

[Тайко]

На днешната дата е роден Олимпий Панов.

Олимпий Спиридонов Панов е български революционер и офицер (майор), командващ артилерията по време на Сръбско-българската война (1885), военен министър във временното правителство на Петко Каравелов след преврата срещу княз Александър Батенберг. Осъден е на смърт и е екзекутиран заради опита си да се включи в Русенския бунт от 1887 г.

Роден е 17 юни (29 юни*) 1852 година в бесарабското село Шоп Тараклия, по това време в Руската империя.

Завършва Болградската гимназия през 1867 г. и продължава образованието си в Техническото училище за шосета и мостове в Букурещ.
В Румъния се запознава с Любен Каравелов, Ангел Кънчев и Панайот Хитов. От 1872 до 1874 г. е член и секретар на Българския революционен централен комитет в Букурещ.

През периода 1875 – 1876 г. следва строително инженерство в Париж, след което се връща в Букурещ, става подпредседател на Българското централно благотворително общество (1876).

Участва в набирането на български доброволци за Сръбско-турската война.При подготовката на Руско-турската война (1877 – 1878), Олимпий Панов се записва в Българското опълчение. Опълченец в 1-ва рота на 1-ва Опълченска дружина.

Участва в боевете при Стара Загора. За проявена храброст е произведен в офицерско звание прапоршчик. Проявява се при Шипка. Награден за проявена храброст с „Георгиевски кръст“. Командир на полубатарея в Планинска батарея.

След Освобождението завършва Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург (1880 – 1883 г.). Постъпва в Българската земска войска като командир на 2-ра полубатарея от планинската батарея, след което е старши батареен офицер в 12-а батарея в Шумен.

В края на 1884 година поема командването на 5-а батарея на 1-ви артилерийски полк.Веднага след Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. и последвалото изтегляне на руските офицери капитан Олимпий Панов е назначен за началник на артилерията в българската армия.

По време на Сръбско-българската война допринася за победата на българските войски в Сливнишкото сражение.

На третия ден от сражението, 7 ноември, в момент на колебание на главния щаб и командването на Западния корпус, капитан Панов извежда малобройните защитници от укрепленията в центъра на сливнишката позиция срещу Дринската дивизия. Атаката предотвратява сръбския контраудар към рида Три уши и затвърждава успешния завършек на битката.Месец по-късно, на 9 декември, Панов подписва пакта за примирие със Сърбия.

През април 1886 година Панов е назначен за командир на новосформираната артилерийска бригада с чин майор.

След Деветоавгустовския преврат, целящ детронирането на княз Александър I Батенберг, Олимпий Панов за четири дни (12 – 16 август) е военен министър във временното правителство на Петко Каравелов.Посредничи успешно за предотвратяване на въоръжен сблъсък, убеждавайки противниците на Батенберг да напуснат София преди пристигането на войските, останали верни на княза. След неуспеха на преврата е арестуван за кратко.

През ноември е уволнен от армията по подозрения за участие в заговора във Военното училище за сваляне на Регентството. Правителството на Радославов го интернира в Ловеч, а по-късно (януари 1887) го екстернира в Румъния.В Букурещ Панов се включва в революционния комитет, който подготвя въстание в България.

След известието за Русенския бунт на 19 февруари 1887 г. прави опит да се присъедини към бунтовниците, но е заловен при преминаването на Дунав. Въпреки че не успява да се включи в бунта, е осъден на смърт и е разстрелян заедно с водачите му на Левент табия.

[Тайко]

На 26 юни 1937 г. умира Донка Ставрева Христова – Ушлинова, наричана Донка Комитката. Тя е българска революционерка и военна деятелка, четник на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

На погребението ѝ на 27 юни присъстват илинденци, членове на Съюза на македоно-одринските опълченски дружества, на Съюза на запасните подофицери, на Женското македонско дружество, на Македонските благотворителни братства. На опелото ѝ в храма „Успение Богородично“ говори председателката на Македонското женско дружество Славова и председателят на дружество „Илинден“ Христо Настев, а на гроба ѝ председателят на Дружеството на запасните подофицери Георги Попов.

След смъртта ѝ Македонският женски съюз издава некролог:

„ Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали…

Донка Ушлинова е родена през 1885 година в будното западномакедонското българско село Смилево, тогава в Османската империя. Омъжва се на 15-годишна възраст за Ставри Христов от село Лера, Битолско. В края на август 1902 година с помощта на етървата си Сребра Апостолова и съпруга ѝ Апостол убива местния дебирей Джелеб Реджо Сульов. След това тримата бягат в гората, където намират четата на ресенския войвода Славейко Арсов, който ги облича в четнически униформи. Така Ушлинова се включва в борбата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация срещу османското господство в Македония. Осъдена е задочно от османските власти, а къщата ѝ е разрушена.

В Илинденско-Преображенското въстание участва в близо 20 сражения в Битолския революционен окръг край селата Лева река, Смилево, Златари.

След въстанието се прехвърля в България през Сърбия, като се установява във Варна и започва да следва там. Също там пак се събира със съпруга си.

През Балканската и Междусъюзническата война Донка Ушлинова, заедно с мъжа си, Ставре Ушлинов, е единствената жена доброволка в Македоно-одринското опълчение и служи във Втора рота на Осма костурска дружина.Участва в много боеве, като се отличава в Шаркьой, Галиполи, при пленяването на Мехмед Явер паша, Руен и Султан тепе. За проявен героизъм е произведена в чин ефрейтор и наградена с два ордена „За храброст“ - IV и III степен.

През Първата световна война Ушлинова постъпва доброволка във Втори пехотен македонски полк на Единадесета дивизия. Участва в боевете при Яребична, Дойран, Круша планина и други. Наградена е с орден „За храброст“ II степен, а по-късно в 1917 година е произведена в чин младши подофицер и е наградена с орден „За храброст“ I степен лично от главнокомандващия на действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков. Същата награда получава и съпругът ѝ. Донка Ушлинова е предложена за офицерски чин, но краят на войната осуетява повишението.

След края на войната Донка Ушлинова, заедно със съпруга си, се връща във Варна. Получава еднократна помощ от 10 000 лева, с които построяват малка къща. В 1924 година им се ражда син – Александър. До смъртта си Донка Ушлинова е членка на Варненското дружество на запасните офицери „Другарски съюз“.
Поклон!

[Тайко]

ДИМИТЪР ТРАЙКОВ СПАСЯВА СЕСТРА СИ ОТ ПОТУРЧВАНЕ, СТАВА ГЕРОЙ ОТ V-А ДРУЖИНА НА БЪЛГАРСКОТО ОПЪЛЧЕНИЕ 1877-78
Снимка: Димитър Трайков в опълченската си униформа
Димитър Трайков е роден през 1852 г. в село Куклица, Кратовско в православно българско семейство. До 1874 г. младежът не бил излизал от селото си, като помагал на семейството. По малката му сестра Гина била рядка хубавица, а за красотата й говорили в цялата Кумановска кааза. В Куклица безчинствал арнаутинът Шакир Ахмед, който почнал да задиря българката. Кръвопиецът казал, че такава хубава мома на гяурин не приличало да се дава и заявил, че ще я открадне, ако не му я дадат доброволно. Юнашката кръв на 22-годишния Димитър кипнала, като научил за това. Той решил да предвари злото и да спаси сестра си от потурчване. Един ден повикал у тях верния си другар Ангел Стоилков от с. Судик, Щипско и му разказал всичко. Майката на Димитър, като разбрала плана им, разплакана ги примолила да не се почернят, но юначните българи не я послушали. Надвечер, двамата въоръжени с пушки и ятагани, причакват в лозята похотливия арнаутин, който се движил с брат си Хюсеин и българина Трайко Мишайков. С един изстрел Димитър Трайков прострелва Шакир смъртоносно, а Ангел ранява Хюсеин, който успява да избяга. Двамата насичат с ятаганите си изверга, а на смаяния Трайко нареждат да съобщи на селския кмет, че те са убийците, за да не теглят други вместо тях. Димитър след това се върнал в къщи, взел си сбогом с майка си и сестра си, и заминал за Кочани, където презимувал нелегално. През 1875 г. решил да избяга в Сърбия, но като минавал през Кратово турската полиция го залавя и вързан го конвоират към Щип. В с. Калнище, юнакът успява да се развърже и да избяга в Трън. Подпомогнат от революционери с револвер и 2 наполеона, Димитър се установавя в Румъния. С обявяване на Руско-турската война, през 1877 г. в Плоещ е зачислен в V-дружина на славното българско опълчение. Преминава с другарите си река Дунав и влиза в освободения В. Търново. След прехода през Стара планина при Хаин боаз, Димитър Трайков се сражава при с. Уфланлий, Мъглиж, Казанлък, в боевете на 17-19 юли при с. Дълбоки до Стара Загора. Младият българин от Македония със смелостта си е в предните редици и дава пример на опълченците в епичните боеве при Шипка 9-11 август. В декемврийските студове на 1877 г. преминава с другарите си за втори път Балкана, за да нанесат окончателното поражение и пленяването на 28 декември 1877 г. на Сюлейман паша при Шейново. Участва в прогонването на башибозушките орди в Тузлука, при селата Връбница, Тича и Садово. За своята неустрашимост и безпримерен героизъм, Димитър Трайков е награден с руски Георгиевски орден, с български сребърен кръст за храброст, със сребърен руски медал, със светлобронзов медал, учреден от княз Александър І Батемберг. Военната му кариера продължава през 1885 г. в Сръбско-българската война. За своя героизъм в боевете Трайков е награден със сребърен медал. Устройва се в София и работи като стражар в Столичната полиция. Продължава живота си бедно, с минималната поборническа пенсия от 45 лв. Годината на кончината му остава неизвестна. Днес сигурно за първи път чухте историята на този ВЕЛИК БЪЛГАРИН от Македония, както и ние доскоро не знаехме нищо за него. Поклон и го молим, да ни прости забравата, на която беше подложен!
ПП. Димитър Трайков е един от близо 1000-та македонски българи, участници в Българското опълчение, за които няма никаква информация. Ако има негови наследници и потомци, то те могат да се гордият със своя предшественик.

[Тайко]

Никола Михов е роден на 29 ноември 1891 г. във Велико Търново. Като командир на батарея взема участие в Балканските и Първата световна война. Награден е с два ордена "За храброст", орден "Св. Александър" и германския "Железен кръст". На 6 май 1933 г. е произведен в чин полковник. Последователно е командир на 6-и артилерийски полк, на 3-та пехотна Балканска дивизия и на 5-а армия, начело на която влиза на 20 април 1941 г. в новоосвободена Македония, посрещнат навсякъде с неописуемо въодушевление от населението. На 11 април 1942 г. вече генерал-лейтенант, става военен министър, а след смъртта на цар Борис III е избран за регент.

Осъден на смърт от "Народния съд" и екзекутиран на 1 февруари 1945 г.

[Тайко]

На 23 юли 1868г. край Вишовград, Иван /Ванката/ Райчев Попхристов убива един юзбашия, едно заптие и един цивилен турчин и се самоубива само на 24г. при опит да бъде заловен. Той остава в историята на България като първия български поручик на първата българска войска преди Освобождението. Четник при легендарните Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Третото по важност лице в четата след двамата войводи.
Попхристов е изявен габровски военен, революционер и национален герой. Борил се за освобождението на България от турско робство.
Роден на 25 септември 1843г. в Габрово. Син на местния свещеник поп Христо Попилиев Райчев и на Елена Попвелчева Грудова (1812–18..), сключили брак през 1830г. Има двама братя Илия Попхристов (1832–1882) и Райчо Попхристов (1838–1884), и две сестри Мария Попхристова (1835–18..) и Рада Попхристова (1840–18..). Братът на майка му, Иван Грудов, е заможен търговец в Букурещ, сподвижник на Георги Раковски и активен участник в емигрантските революционни организации.
Основно образование получава в родния си град. Учи в класа на Тодор Бурмов и е един от най-изявените му ученици. Тодор Бурмов напуска Габрово. Малко след него и Ванката заминава при своя по-голям брат Райчо Попхристов /също революционер/ в Плоещ /Румъния/, за да продължи образованието си.
Неговият брат го изпраща в Москва като стипендиант на Московския славянски факултет през 1859г. Така през 1862г. завършва гимназия, полага изпити и получава свидетелство, с което може да постъпи в университет.
По препоръка на вуйчо си Иван Грудов постъпва като извънреден юнкер в Александровския сиротски кадетски корпус и завършва военно училище в Москва през 1864 г. със звание прапорщик.
Постъпва на военна служба в XVI Драгунски Нижегородски полк в Западен Кавказ. За отлична служба на 17 октомври 1865г. е произведен в чин поручик и награден със сребърен Георгиевски кръст.
През 1866г. се уволнява. Заедно със своя приятел от военното училище Младен Желязков заминават за Цариград. Там двамата правят постъпки за служба в турската войска. Както пише д-р Петър Цончев, като турски офицери те са смятали, че могат да бъдат по-полезни на сънародниците си. Молбите им са отхвърлени. Ванката се завръща в Габрово. Но не след дълго заминава във Влашко при своя брат.
В началото на 1868г. става инструктор на записалите се българчета-доброволци в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа по оръжезнание, стрелба и водене на военни действия. Хаджи Димитър открива в лицето на младежа един изключителен патриот, отлично владеещ военното изкуство и веднага му предлага да стане член на неговата чета. Ванката приема, става писар и трето по важност лице в четата след двамата войводи. Написва "Закон" за управление на четата.
Освен като четник се изявява и като публицист. Редовен сътрудник на вестник „Народност“, орган на Тайния революционен комитет в Букурещ. Вестникът е бил редактиран от вуйчо му Иван Грудов, съвместно с Иван Богоров и Иван Касабов.
Написал е брошурата "Раните на Българско", издадена от Тайния революционен комитет и преведена на френски език. "Военно съчинение за воденето на боя", което не е отпечатано.
Заедно с Хаджи Димитър и Стефан Караджа влиза в състава на Привременното правителство в Балкана и подписва прокламация към българския народ, историческото писмо до султан Абдул Азис и това до представителите на Великите сили в Цариград от юли 1868г.
Последните дни от живота му Редактиране
На 4 юли 1868г. Ванката Попхристов, застанал в средата на четите на войводите Стефан Караджа и Хаджи Димитър, прочита клетвата, която всеки от четниците повтаря на глас дума по дума.
На 5 юли 1868г. стъпват на българска земя, готови да дадат живота си за Свободата на Отечеството. Изявява се като тактик и стратег в действието на четите.
На 9 юли 1868г. е ранен в крака при боевете край Вишовград, но не напуска бойното поле. Неотлъчно е до Хаджи Димитър в момента на известието, че Стефан Караджа е тежко ранен и заловен.
Както пише д-р Петър Цончев, след като научил за геройската смърт на своя приятел от Москва, Любен Каравелов му посвещава следните строфи:
„Ти реши, о брате, Ти изпълни вече
Отвъди да стъпиш, Длъжностите свои Майка да избавиш, И показа пътя Народ да откупиш. На другари твои.
Ти умря юнашки Скоро щат тия За своето племе Да ти бъдат гости И посея редом И щат да положат За свобода семе. И своите кости."

[Тайко]

На 29 юли 1917г. във Виена умира легендарният български вожд, Иван Колев Стоянов. Един от най-великите български военни. Офицер, генерал-лейтенант известен още като ,,Бащата на българската конница" и ,,Спасителят на Добруджа".
Той е роден на 15 септември 1863г. в бесарабското село Бановка, създадено в 1821г. от български преселници от с. Чоба, Пловдивска област, и разположено на 25 км източно от Болград. Основното си образование завършва в родното си село, след което, през 1875г., постъпва в Болградската гимназия, учи прилежно и завършва през 1882г. Желанието на младия Иван Колев е да бъде учител в родното си село, но молбата му за учителското място е отхвърлена. Въпреки този неуспех, по-късно става писар в общината.
През 1884г. Иван Колев заминава за София, където работи като помощник-секретар в Софийския окръжен съд. След по-малко от година на заеманата длъжност той е повишен в секретар.
На 2 ноември се обявява Сръбско-българската война (1885) и на 9 ноември Иван Колев постъпва като доброволец в Ученическия легион.
На 14 януари 1886г. постъпва във Военното училище в София. Разпределението на юнкерите тогава се извършва по успех и Иван Колев като отличник е определен за артилерист. Още от малък той се увлича по ездата и при новината, че ще става артилерист, заявява: „Ако не бъда зачислен в конницата, няма да служа - ще се уволня!“. На 27 април 1887г. завършва Военното училище, произведен е в първия офицерски чин подпоручик и зачислен в Трети конен полк. На 18 май 1890г. е произведен в чин поручик и в началото на 1892г., след успешно положени изпити, постъпва във военната академия в Торино.
На 2 август 1894г. е произведен в чин ротмистър и вече завършил академията, още същия месец се завръща в България. Назначен е за генерал-щабен офицер, чете лекции по военна история на офицерите от кавалерийската школа и по-късно става началник-щаб на кавалерийската инспекция. По негова инициатива се открива кавалерийски курс за най-младите кавалерийски офицери и става главен инициатор на конните състезания в българската войска. През есента на 1898 г. ротмистър Колев е командирован на маневрите в Румъния. На 14 февруари 1904г. е произведен в чин подполковник.
През септември 1907г. подполковник Колев е изпратен на стаж в австрийската войска и зачислен в Седми улански полк в Пардубиц, от където се завръща през октомври 1908г. и на 15 октомври е произведен в чин полковник и назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк, на която длъжност остава до началото на Балканската война.
В началото на Балканската война (1912–1913) е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември 1912г. временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. През Междусъюзническата война (1913) е началник-щаб на Пета армия.
На 2 август 1915г. е произведен в чин генерал-майор.
По време на Първата световна война генерал-майор Колев е инспектор на конницата и командир на Първа конна дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа по време на Първата световна война при Куртбунар, Кочмар, Карапелит, Добрич, Мустафа ачи - Азаплар, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници - румънски, сръбски и руски. Освобождава цялата Добруджа, до делтата на река Дунав. На 2 август 1915г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор. Паметни са останали думите му на 4 септември 1916г. пред строената българска конница когато към командваната от него дивизия се насочва цяла руска кавалерийска дивизия, превъзхождаща двукратно българската:
„ "Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!"
На 30 септември 1916г. е награден с германски железен кръст „За храброст“ лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването главнокомандващият изтъква:
„Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте, се е случило наистина!”
На 28 юли 1917г. е произведен в чин генерал-лейтенант. Изминал хиляди километри на кон при освобождаването на Добруджа, генерал-лейтенант Иван Колев заболява и умира на 29 юли 1917г. във Виена, Австрия. По-късно тленните му останки са пренесени и погребани в София.
Главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт фелдмаршал Аугуст фон Макензен сравнява българския пълководец с кайзер Фридрих Велики, който също е бил известен кавалерист.
В негова чест в град Добрич е поставена паметна плоча. През 2007г. се създава граждански комитет за паметник на генерал Иван Колев, оглавен от директора на Института по история при БАН акад.Георги Марков.
Две български села са наречени в негова чест: Генерал Колево (Област Варна) и Генерал Колево (Област Добрич). Неговото име носи и главният варненски булевард, свързващ центъра на града с квартал "Левски". На Иван Колев е посветено стихотворението на Иван Вазов „Добруджанската конница“.
Публикации за него:
“Генерал-лейтенант Иван Колев - епопея на един живот” - биографична книга от добруджанския краевед Георги Казанджиев (2006)
Въпреки голямата признателност, получена приживе и след преждевременната му смърт, на ген. Иван Колев никога не е издигнат паметник. Историята на този непостроен монумент обаче е почти столетна. Още през септември 1917г. се създава фонд за „волни пoжертвования“ за издигане на паметник на генерала в София. Изработени са редица проекти за паметника от известни склуптори, сред които Андрей Николов (изработил релефен портрет на генерала, днес съхраняван в Националната художествена галерия), Кирил Тодоров (изработил проекти за бюст и паметник, представящ ген. Колев на кон) и италианеца Арналдо Цоки, автор на паметника на Цар Освободител пред сградата на Народното събрание. През 1942г. събраните средства достигат 1 842 000 лв. Наложените през Втората световна война ограничения за ползване на бронза обаче отлагат издигането на паметника.
След връщането на Южна Добруджа към България в Добрич се възстановяват структурите на запасното воинство. То подкрепя инициатора за възраждане идеята за издигане паметник на героя от Първата световна война - полк. Петър Добрев. Решено е монументът да се издигне не в София, а в Добрич - център на Южна Добруджа. Така с подкрепата на Община град Добрич се създава Фонд "Построяване на паметник на ген. Иван Колев". Дейни участници по набиране на средства са ген. Тодор Кантарджиев, добричките 8-и конен полк и 46-и пехотен полк, гимназия "Цар Борис III" и прогимназия "Райко Цончев". Организират се театрални представления и вечерники с благотворителна цел, много граждани даряват пари, получени като подарък за рождени и имени дни. Селските кметове от общината също организират дарителска дейност. Налице са стотици частни дарители. Така заедно със събраните до 1942г. средства Фондът разполага с 2 191 000 лв. в края на 1943г.
Политическият преврат от 9 септември1944г. променя обществено-политическата система. Новата власт заклеймява името на ген. Иван Колев поради победните боеве, които е водил в Добруджа срещу руската армия. Със Заповед № 4098/1.XII.1944г. на Антон Югов Съюзът на запасните офицери е закрит, защото според новата власт той представлява "фашизирана структура". Събраните средства за паметника на ген. Колев са иззети от държавата.
През 2007г. се създава сдружение за изграждане паметник на ген. Иван Колев в Добрич, понастоящем то се председателства от акад. Георги Марков. През 2010г. е завършен макетът на паметника. От възраждането на тази стара инициатива до януари 2011г. са събрани 33 056 лв., от необходими около 600 000 лв. Целта е монументът да се изгради до 2017г., когато се навършват 100г. от смъртта на героя.
Извън пределите на България, през 2010г. е открит паметник на генерал Иван Колев в центъра на родното му село Бановка в Бесарабия, Украйна. Инициативата е на Тодор Нинов – председател на сдружението за изграждане на паметник на генерала в Добрич и на други дарители и бизнесмени от Добрич. Бронзовият бюст е дарен от скулптора Димитър Янков. Монтиран е е върху постамент от червен гранит. Общата височина на паметника е 2,2 м.
На генерал-лейтенант Колев е посветено стихотворението на Иван Вазов "Конницата на генерал Колева" от 1916г., публикувано в стихосбирката "Нови екове", в днешни времена заглавието е по-често срещано като "Добруджанската конница", това се дължи на политическите промени след 1944г., когато новата власт на Българската комунистическа партия се опитва "да скрие" името на генерала в последващи издания на стихотворението. В същата стихосбирка са публикувани и "На руските войници", "Добруджа" и "Една любов", които са вдъхновени от боевете на Добруджанския фронт.
През 1918г. поетът Любомир Бобевски пише баладата "Конникът генерал" и одата "Генерал Колеву!", отново посветени на бащата на българската конница.
Като военен кореспондент на добруджанския фронт писателят Йордан Йовков пише разказите "Белият ескадрон" (1916), "Триумф" (1916), "Мустафа ачи" (1917), "През езерото Туркойа" (1917), вдъхновени от различни боеве, водени от конницата на ген. Колев.
Всепризнатият теоретик и тактик на танковия бой и герой от двете световни войни, генерал-полковник Хайнц Гудериан , в мемоарите си „Спомени на войника“ (на немски: Erinnerungen eines Soldaten), издавани в България под името „Внимание, танкове“, признава: „При разработването на принципите на танковата война съм се учил на тактика от действията на конницата на ген. Иван Колев в Добруджа”.

[Тайко]

ЯНАЧКО АНДРЕЕВ ПРЕЗ 1875 Г. СПАСЯВА ГРАОВО ОТ „КЪРВАВИЯ ХАРМАН“ НА МИХЗАР ПАША. СТАВА КУМИТА ПРИ ДЯДО ИЛЬО МАЛЕШЕВСКИ И ОПЪЛЧЕНЕЦ
Снимка: Дядо Яначко Андреев през 1900 в опълченските си дрехи и медалите си
Яначко Андреев – Церковски е роден на 8.01.1834 г. в с. Църква, днес квартал Даскалово на Перник. Яначко е трето дете в земеделско семейство на Андрея Илиев и Стойка Китанова. По-големи от него са братята му Марко и Димитър, а Трендафила и Струмка са по-малките му сестри. Получава образование в София, а след смърта на баща си започва търговия в Пловдивско. С ортаците си Георги Пенов и Ковчо(Калофер) Спасов участва в революционния комитет в Перущица. През есента на 1875 г. във връзка с вълнения против властта, Софийският мютисарифин Михзар паша испраща един кърасия черкезин с няколко заптии да накаже Граовските села – Кладница, Кралев дол и Църква. Събрали от баирите тръни и принудили селяните с боси крака да „вършът търнье“(диал.). Това къса сърцето на Яначко, който решава да защити съселяните си. Изпраща писмо в Цариград до Българския Екзарх Антим I, в което описва турското злодейство. След намесата на руското консулство, издевателствата са преустановени. Яначко с големия си син Ваклин са принудени да бягат във Влашко, за да се спасят от арест. В легенди, разказвани и днес, се твърди, че Яначко и синът му се отправят да търсят спасение от руския император. Историята за този „кървав харман“ е изпята в тъжната песен „Стари ора боси търне върли..." В нея народният певец описва жалбата и надеждата на България в цар Александър и Русия. През зимата на 1876 г. Яначко отива в Белград, където се запознава със старите войводи дядо Цеко Петков, Панайот Хитов и дядо Илю Марков от Берово, Малашевско. С избухването на Сръбско-турската война, Яначко Андреев се присъединява в Зайчар към четата на дядо Илю Марков. Рамо до рамо, двамата участват в боевете при Кади-боаз, Базавик, Бабина глава, Бяла паланка и Алексинац. На 16 септември 1876 г. участва в най-кръвопролитното сражения при Кревет. След примирието, Яначко заминава за Одеса, където през зимата на 1877 г. престоява в Сабанската казарма. С избухването на Руско-турската война пристига в Плоещ, където се записва доброволец в 4-та дружина на българското опълчение. Участва във всички сражения, а за героизма си при отбраната на прохода Шипка през август 1877 г. е награден с руски сребърен медал. Участва в пленяването на Сюлеймановата армия, водена от Вейсел паша при Шейново, а след това в прогонването на башибозушките банди по Тузлука. Към сръбския сребърен медал от 1876 г. и този при Шипка, на гърдите му заблестят още български военен медал и княжеский орден „Св. Александър“. Доживява старините си с минималната поборническа пенсия от 45 лв. Датата на смъртта му остава неизвестна.
*******
Каква е съдбата на сина на дядо Яначко, Ваклин? Тя е не по-малко славна от тази на героични му баща. Ваклин Церковски(род.19.Х.1858 г.) заедно с баща си участва в Руско-турска война. Завършва първия випуск на Военното училище в София и от 10.V. 1879 г. започва кариерата си на офицер в Българската армия. През 1905 г. с чин полковник става командир на 1-ва бригада от 4-та пехотна дивизия. На 17.11.1907 г. е повишен в генералско звание генерал-майор и същия ден преминава в запаса. През Балканската война (1912—1913) е командир на 3-та бригада на 4-та пехотна преславска дивизия. Участва в превземането на крепостта Лозенград. През Междусъюзническата война (1913) със своята бригада участва в боевете срещу сърбите при Султантепе. Награждаван е с множество ордени и медали.
................................................................
И днес имахме удоволствието да разкажем вълнуващата история на един почти непознат български герой. Да се преклоним пред този велик българин, предал обичта си към Родината на сина си. Нека техните потомци бъдат горди със своите предци...