Българска бойна слава.

[Тайко]

Лейбгвардейците на Негово Величество през 1915г.
Участват в две победоносни кампании на Българската армия срещу Сърбия през 1915г. и срещу Румъния и Русия през 1916-1917г.
През 1915г. елитният полк участва в кампанията срещу Сърбия и дава своя принос за нейния разгром с победите си в в състава на 1-ва българска армия на генерал Климент Бояджиев, родом от Охрид, Македония.
Конната атака на Букова глава, отбраната на Клисурския пост, съвместните боеве с пехотата около Враня, авангардните бойни действия при върховете Копиляк и Елача, разузнаването с бой около Прищина и хребетите на Велика планина и Жеговица, отбраната на Смелушките височини са само част от бойната летопис на лейбгвардейците.
Победата над Сърбия е ознаменувана с грандиозен строеви парад в Ниш. ТОВА Е ПАРАДЪТ НА ПОБЕДАТА НАД СЪРБИЯ на 5.01.1916г., голям триумф за България.
Сред представителните български части са и лейбгвардейците, поздравени още с пристигането си от главнокомандващия съюзните войски германски фелдмаршал Август фон Макензен. По-късно той изказва личната си благодарност към гвардейците пред техния командир полковник Паун Бананов.
Когато на 7.01.1916г. гвардейците си тръгват, те са изпратени от германски самолети, които дълго прелитат над стройните им редици.

[Тайко]

На 1 май 2021 г.(нов стил) освен Велика събота отбелязваме и 145 години от избухването на Априлското въстание.

Априлското въстание избухва преждевременно в Копривщица и е въстание на българите насочено срещу Османската империя. Организирано е от Гюргевския революционен комитет и остава в историята като Априлското въстание. Въпреки че е неуспешно, то представлява своеобразен връх на българското националноосвободително движение. Днешните оценки са, че въстанието, макар и незавършило с военен успех, постига друга своя основна цел – политическата, тъй като народният бунт за независимост намира силен отзвук в Западна Европа и особено в Русия.

Въстанието е подготвено в разстояние на едва няколко месеца, с което се обясняват неуспехите в организацията и хода му. Решението за въстание е взето от отделни радикално настроени български дейци. То не е подкрепено от нито една външна сила и в крайна сметка е резултат от усилията на неколцина апостоли. По-сериозна подготовка за бунт била извършена само в IV и I окръзи.

Единствено в IV окръг под ръководството на Георги Бенковски била създадена постоянно действаща въстаническа милиция, контролираща подготовката за въстание. Трескавата подготовка правела впечатление на местните мюсюлмани и на османските власти. Сигурна информация за „предприятието“ обаче те получили едва след Оборище от участник в събранието извършил предателството – Ненко Терзийски от с. Балдово. От Пазарджик в Копривщица и Панагюрище бил изпратен конвой от заптиета, които да арестуват подстрекателите на „мирната рая“. При опит да бъде заловен Тодор Каблешков копривщенските дейци нападнали и прогонили с оръжие полицията. Мюдюринът бил убит, а в градчето била установена революционна власт. Под звъна на черковните камбани и гърмежа на пушките Каблешков изпратил в Панагюрище знаменитото „Кърваво писмо“. Писмото е пренесено от 19-годишния Георги Салчев, който изминал 5-часовия път от Копривщица до Панагюрище само за 2 часа. Точно преди Панагюрище, конят на преносителя на кървавото писмо издъхва от натоварването.

Още следобеда на същия ден (20 април) Георги Бенковски, съобразно с решението от Оборище за избягване на провал, обявил преждевременно началото на българското въстание. Това избързване с десетина дни изненадало комитетите и повлияло негативно на цялата революционна акция. То обаче било наложено от самите обстоятелства. Предателството заплашвало с провал грижливо изградената организация, както и психологическата подготовка на народа за отчаяни и решителни действия. Избухването на въстанието в IV окръг довело до масови арести на комитетски дейци в другите окръзи, светкавично мобилизиране на нередовни турски части (башибозук) и дислокация на военни подразделения във всички по-големи български градове.

След обявяването на въстанието властта в Панагюрище била поверена на Военен съвет, още известен като Привременно правителство начело с Павел Бобеков. Окръгът бил разделен на 2 района, като Волов и Икономов заминали за източния (Копривщица, Клисура, Карлово). Със своята конна „хвърковата чета“ Бенковски ръководел западния, вдигайки на оръжие будните български села Мечка (сега Оборище), Поибрене, Баня и др.

На 20 април въстава и Старосел. На 22 април в Панагюрище тържествено била обявена свободата и било осветено знамето на Райна Княгиня. Друга чета, командвана от Орчо войвода, действала против башибозуците в Стрелча и околността ѝ. Дотогава движението се развивало възходящо, но още от първите му дни срещу въстаниците се изправил многоброен и добре въоръжен противник.

Към въстаналите райони скоро били насочени и редовни части (низам), командвани от висши офицери и генерали, както и мобилизирани „редифи“ (запасняци) от Одрин, Цариград, Ниш и др. Срещу 8 – 10 хиляди зле въоръжени, разпокъсани и неопитни въстанически сили били хвърлени над 80 000 души башибозук и 10 000 редовна армия, снабдена с артилерия. Силите били наистина неравни. Още на 26 април под напора на 2000 души под ръководството на Тосун бей паднала Клисура, а Карловско въобще не успяло да въстане. Лагерът на Еледжик, въпреки отчаяната съпротива, бил разгромен на 1 май от редовна турска войска и башибозуци командвани от Хасан паша, а стеклите се в него българи, вкл. жени и деца, били зверски избити. На 30 април Хафъз паша превзел и опожарил самото Панагюрище, а Копривщица се спасила от разорение с цената на голям откуп. На 2 май е превзета Перущица от два табора войска с артилерия под командването на Решид паша, на 4 май Ахмед ага Барутанлията с около 5000 души превзема Батак и избива зверски местните жители потърсили убежище в църквата. Брацигово пада на 7 май след пристигането на редовна войска командвана от Хасан паша след близо триседмична тежка обсада. Защитата на Брацигово е най-добре организирана от всички въстанически пунктове, брациговци разполагали с повече от 18 черешови топчета и на няколко пъти предприемали смели атаки срещу заобикалящите ги османски сили.

Отделни въоръжени групи от Средногорието успели да се оттеглят към Балкана, а стотици жени, деца и старци потърсили спасение в околните гори. В най-критичните дни въстаниците били затруднени и от неочакваните дъжд и сняг. Въстанието обхваща почти цялата Западна Горнотракийска низина и Северозападните Родопи, където се създават, макар и за кратко, свободни въстанически територии. В районите на Троянския и Тетевенския Балкан се изтеглят почти всички чети от Средногорието и I рев. окръг и тази част на Балкана става свидетел на разгрома им и избиването на бунтовниците.

От 95 въстанали села и градчета, във въстанието участват едва около 10 000 мъже, въоръжени с огнестрелно оръжие. Прибързаното обявяване на въстанието, подготвеността на османските власти за евентуален бунт след Старозагорския опит за въстание и след Босненско-Херцеговинското въстание, крайно недостатъчното снабдяване с оръжия и не на последно място неопитността на апостолите, тяхната несъгласуваност и пълната липса на международна заинтересованост, обясняват краткия и кървав край. За отбелязване е, че Априлското въстание е изцяло българско дело, неговата подготовка и избухване не са подкрепени от нито една външна сила.

Според българската историография загиналите са около 30 000 души, докато според външни изследователи бройката на жертвите е не повече от 15 000 души. Руският консул в Одрин Алексей Церетелев смята, че по време на въстанието са разрушени около 200 села с общо население повече от 75 000 души, част от които са избити, а други са прогонени.

Жестокото потушаване на въстанието и отзвука на зверствата в Европа са повод за провеждане на Цариградската конференция. Решенията на Цариградската конференция са първото международно признание на правото на българите да имат своя държава в етническите си граници, очертани вече от борбата за църковна независимост, санкционирано от всички Велики сили. Така Априлското въстание, макар и военен провал, непосредствено води до най-големия политически успех на българската нация дотогава. Отказът за осъществяване на решенията на Цариградската конференция от страна на османското правителство води обявяването на единадесетата Руско-Турска война, довела до Освобождението на България. Въпреки че Априлското въстание не променя военната обстановка в България, то до голяма степен дава световен отзвук на проблема с България разрешен с Руско-Турската Освободителна война.

Априлското въстание е едно гигантско постижение на българската нация, което изиграва и ролята на катализатор за последвалата Освободителна война, с която се слага край на османското робство на българите.

Поклон, априлци!

[Тайко]

Христос воскресе.

[Тайко]

На днешната дата умира ген. Петър Тантилов!

Петър Марков Тантилов е български офицер, генерал-лейтенант от артилерията, заемал редица длъжности в българската войска.

Петър Тантилов е роден на 15 ноември 1861 г. в Карлово. Баща му – Марко (Матьо) Пенчев Тантилов е Карловски учител и народен будител. Негов брат е Христо Тантилов – хирург-ортопед. Завършва петокласното училище в родния си град.

През 1878 г. Петър Тантилов постъпва в командата на волноопределяющите се и на 30 август същата година е произведен в чин прапоршчик. През 1879 г. завършва с първия випуск на Военното училище в София и на 10 май е произведен в чин подпоручик и е оставен за взводен командир.

През 1880 г. е приведен в артилерията като субалтерн-офицер в Софийското артилерийско отделение в Самоков, като в период до 1883 г. служи в 1-ва софийска пеша батарея.

На 24 март 1882 г. е произведен в чин поручик и заема длъжностите адютант-ковчежник и старши офицер в 1-ва батарея.

През 1884 г. завършва артилерийската школа в Царское село, Русия. На 24 март 1885 г. е произведен в чин капитан и на 11 септември 1885 г. е назначен за командир на 5-а батарея в 1-ви артилерийски полк. Като капитан служи и като адютант на началника на артилерията

През Сръбско-българската война (1885) е командир на 5-а батарея от 1-ви артилерийски полк. Взема участие в отбраната на левия фланг на Сливнишката позиция и се проявява като подготвен и храбър артилерийски офицер в боя при Гургулят (7 ноември) и Келташ (15 ноември).

На 20 ноември 1885 г. е назначен за командир на 2-ри артилерийски полк, на която длъжност служи до 5 март 1886 година.

На 5 март 1886 година съгласно Височайши приказ по Българската армия №33 от 29 ноември 1885 година капитан Тантилов е награден с Военен орден „За храброст“ IV степен.

На 10 март 1885 г. капитан Тантилов е назначен за командир на новосъздадения 3-ти артилерийски полк. Като командир на 3 артилерийски Пловдивски полк (1886 – 1887), активно участва в контрапреврата срещу русофилите в Пловдив.

През 1887 г. е назначен за инспектор на артилерията, като на 1 април същата година е произведен в чин майор.

На 18 август 1889 г. е произведен в чин подполковник.

През 1898 подполковник Тантилов отново се връща и е назначен за командир на артилерийско отделение. По-късно същата година е назначен за командир на Планински артилерийски полк, на която длъжност е до 1904 година. Междувременно, през 1901 г. е произведен в чин полковник.

През 1904 г. е назначен за командир на 7-и артилерийски полк, две години по-късно е командир на 4-ти артилерийски полк.

През 1908 г. завършва Генералщабна академия в Торино, Италия.

През Балканска война (1912 – 1913) полковник Тантилов е началник на артилерята на 3-та армия се отличава в сраженията при Люлебургаз, Бунархисар и в Лозенградската операция.

През Междусъюзническата война (1913) се сражава при Трън, а след края на войната, на 5 август 1913 г. е произведен в чин генерал-майор, след което е назначен за началник на 5-а пехотна дунавска дивизия и на 5 декември следващата година преминава в запаса.

В началото на Първата световна война (1915 – 1918), както много други офицери от запаса е мобилизиран и през септември 1915 г. е назначен за началник на 1-ва дивизионна област. В периода 1915 – 1916 г. е началник на Нишкия укрепен пункт, а след това е началник на Главното тилово управление.

По-късно работи като инспектор в Главната квартира, а в периода 1916 – 1918 г. е български представител при военното управление в Румъния. След това е назначен за началник на Драмската военноинспекционна област.

На 30 май 1918 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и след края на войната излиза в запас.

Генерал-лейтенант Петър Тантилов умира на 3 май 1937 г. в София.

[Тайко]

Честит 6-ти май - Ден на храбростта и българската армия.

Те смаяха света с нечуваната си храброст, дух и жертвоготовност. Да, приятели! Те бяха изградили най-силната икономически и военно държава на Балканите. Те тръгваха към фронта с хо́ра и песни и щяха да атакуват противника без дори да има офицери, които да ги водят, в името на една мечта - освобождението и обединението на всички българи! Те стояха мълчаливо един до друг - поета и градинаря, богатия и бедния, стиснали здраво своите манлихери и очкаквайки поредната атака. И тогава лъвският рев “Напред! На нож!”, ехтеше из цялата българска земя: от Тулча до Бяло море и от Черно море до Охрид и всяваше страх в сърцата на противниците, събрани от цял свят и им даваше да разберат, че не могат да пречупят устрема на българите към свободата.



Военния парад на Гергьовден през 1937г., по време на който цели шест часа цар Борис III поздравява различните видове войски. Някои чуждестранни военни аташета докладват, че това което са видели е невъзможно. Предполагат, че частите обикалят площада и преминават отново по няколко пъти. Само за шест часа, един победен, унизен, обезверен, загубил посока и вяра народ възкръсва като горда нация. Вече нищо няма да е същото... Този дух се превръща в оръжие. Съвсем скоро след това същите тези конници ще навлязат в свободна Добруджа по килим от цветя, същите тези матроси ще патрулират с катери по Охридското езеро, а пехотата ще марширува по бреговете на Бяло море. Шест години след този парад българските пилоти ще блъскат самолетите си в рояците летящи крепости и ще докажат, че войнът може да бъде унищожен физически, но не и победен.

[Тайко]

На 7 май е убит поп Харитон.

При преждевременното избухване на Априлското въстанието поп Харитон застава начело на чета от около 200 въстаници от западния район на Търновски революционен окръг.

На 29 април 1876 г. край Дряновския манастир четата е изненадана от редовна турска войска и башибозук, които заплашват да обкръжат дружината.

Въстаниците се барикадират в манастира и се отбраняват в продължение на 9 дни до 7 май.

На 1 май Поп Харитон остава сляп в резултат на нещастен случай (възпламенява се барутът, докато правят фишеците за пушките).

В последния ден от битката се прощава с четниците, казвайки им:

„Юнаци мои! Не като баби, но като лъвове се изринете от тая пещ, и който остане жив, да спомня! А мене заведете при входа и аз тамо ще умра, както си мога!“.

Въстаниците се простили с него, завели го до входа на манастира и тръгнали да се спасяват.

Войводата загинал там с оръжие в ръка, намушкан от турски щикове.

[Тайко]

Да припомним:

На 9-ти май, през 1917 г., българската армия печели една от героичните си победи над силите на Антантата при завоя на р. Черна

През май 1917 г. съглашенците правят втори опит да пробият българския фронт в района на завоя на Черна. Тези опити са част от пролетната офанзива на войските на Антантата по целия фронт в Македония. Настъплението на Антантата в завоя на Черна започва след краха на английските атаки през април-май същата година. В тази голяма атака участват френски, италиански и руски войски. Това са 54-ти френски колониален полк и 3-ти руски полк. Сутринта на 9 май 1917 г. под прикритието на ураганен огън съглашенските войски провеждат три последователни атаки. Първата атака започва сутринта по целия участък на завоя, но е отблъсната с артилерийски огън и българска контраатака. Към обяд е проведена втора масова атака, която се провежда на широк фронт от 16 км. Атакуващите съглашенски войски нахлуват в първата отбранителна позиция. Българи и германци се вдигат в контраатака и успяват да отхвърлят противника и да възстановят отбраната си. Вечерта на 9 май 1917 г. съглашенските войски провеждат нова атака, която отново е отблъсната с артилерийски огън.
Войските на Антантата правят още два опита за пробив на българската линия на 11-ти и 17-ти май. С провала и на тези две операции, на 21 май, 1917 г. е сложен край на цялото пролетно настъпление на съглашенските сили.

[Тайко]

На 9 май 1913гъ. въ хода на Балканската война 1912–1913гъ. край рѣка Ангиста, Серско, напрѣдващи гръцки войски сѫ спрени съ сила отъ Серската бригада на македоно-одринското опълчение. На 11 май гръцкиятъ и срѫбскиятъ посланикъ въ София колективно протестиратъ прѣдъ министър-предсѣдателя Иванъ Евъ. Гешовъ.
македоно-одринското опълчение е формирано на 23 септември 1912 г. съ царски указъ. Начело съ генъ. Никола Геневъ и съ началник-щабъ майоръ Петъръ Дървинговъ сѫ съставени 6 дружини отъ по 212-215 души: Солунска, Скопска, Дебърска, Битолска, Одринска и Охридска.
Прѣзъ октомври сѫ сформирани още 6 дружини: Велешка, Костурска, Кумановска, Прилепска, Серска и Лозенградска. 12-тѣ дружини сѫ групирани въ три бригади съ командири полковницитѣ Стоянъ Николовъ, Александъръ Протогеровъ и Антонъ Пчеларовъ. На 12 априлъ 1913 г. сѫ формирани още три дружини: Кукушка, Воденска и Щипска. Общиятъ съставъ на дружинитѣ възлиза на 14 670 души.

[Тайко]

Капитан Иван Хаджииванов - български офицер
(на снимката капитан, дружинен командир в Българската армия на фронта през 1918г.), адвокат, патриот, общественик и борец за освобождението на Добруджа. Герой от войните за национално обединение, убит от комунистите след 9 септември 1944г.
Иван Петров Хаджииванов е роден на 12 юни 1883 г. в гр. Русе. През 1906 г. завършва пълния курс на държавното практическо земеделско училище в Образцов чифлик , а след това и ШЗО. Записва се студент в Юридическия факултет на Софийския университет.
През Балканската война 1912-1913г. подпоручик Иван Хаджииванов прекъсва учението си и е назначен за командир на взвод в 15-та рота от 4-та дружина на славния 5-ти пехотен Дунавски полк. Участва в Междусъюзническата война, в която е ранен, като достига до командир на рота.
Тежко преживява Първата национална катастрофа през лятото на 1913г., довела до загубата на Южна Добруджа, заграбена от Румъния.
През 1914 г. Иван Хаджииванов се дипломира като юрист и се установява на адвокатска практика в Русе (до 1944 г.)
С включването на България в Първата световна война през 1915г., пак е мобилизиран като ротен командир, а след това става дружинен командир. За участието си в трите войни е награден с 3 ордена - кръст "За заслуга", кръст "За храброст" и орден за раняване I-ва степен.
След Първата световна война се включва в добруджанското движение. Той е председател на местната организация на Съюз "Добруджа" в Русе, създадена от добруджанските бежанци след Ньойския мирен договор от 1919 г. През лятото на 1923 г. Иван Хаджииванов е избран за член на Централния комитет на Вътрешната добруджанска революционна организация, (ВДРО) и става негов председател. Целта на организацията е чрез въоръжени чети и дипоматически усилия да се запази българския характер на Добруджа и в удобен момент да се завърне отново в границите на България. Благодарение на четите на ВДРО разбойничеството в Добруджа е ликвидирано. Самия Иван Хаджииванов активно се противопоставя на комфракциите подкрепяни от Коминтерна да превземат отвътре ВДРО. От средата на 1925г. той влиза в открит конфликт с лидерите на левицата в Добруджанското движение. Иван Хаджииванов последователно отстоява българската национална кауза и решително се противопоставя на коминтерновската постановка за създаване на добруджанска нация. В периода 1924-1929 г. е два мандата общински съветник в гр. Русе от Демократическия сговор.
С идването на деветнадесетомайците на власт през пролетта на 1934 г. както ВДРО, така и другите клонове на българското народно-освободително движение са поставени под строг полицейски контрол, а техните дейци подложени на преследване. След сключването на Крайовската спогодба на 7 септември 1940г. Иван Хаджииванов в качеството си на председател на ВДРО, предлага списък от 77-м дейци на организацията - войводи, четници и ятаци, направителството и Народното събрание за награждаване с ордени и отпускане на народни пенсии.
Превратът на 9 септември 1944 г. се оказва фатален за Иван Хаджииванов. С протокол от 24 декември 1945 г. Гражданското отделение на Русенския областен съд го обявява за "безследно изчезнал по време на смут около 30 септември 1944 г.", като предполагаемата му смърт се приема, че е настъпила на същата дата. Репресиите не подминават и неговите близки и роднини за десетилетия, заклеймени от комунистите като "врагове на народа.

[Тайко]

Историята на българските военновъздушни сили започва в края на 19 век, когато на Международния панаир в Пловдив през 1892 двама лейтенанти от Българската армия летят с френския балон ‘La France’. По-късно, въодушевени от полета, те успяват да убедят командването, че България има нужда от „летателно звено“. На 20 април 1906 е създадено „Въздухоплавателно отделение“, чиято цел е да управлява разузнавателните балони на българската армия. За командир е назначен лейтенант Васил Златаров.

Първото поколение български летци е тренирано на балон, наречен „София-1“, построен от Златаров с материали, закупени от Руската империя.

През ноември 1910 руският авиоконструктор Борис Масленников е поканен в България,за да представи своя самолет, модификация на френския „Farman“ III. След демонстрацията Българското правителство решава да снабди армията със самолети. През 1912 г. 13 български офицери са изпратени в чужбина, за да се обучават на френски, британски и германски самолети. През юни 1912 лейтенант Симеон Петров във Франция за първи път успява да приземи самолет с напълно спрял двигател. Това събитие получава широк отзвук във френските вестници.

Офицерите, изпратени на учение във Франция, се завръщат през юли 1912. Същата година България получава и своя първи самолет – „Bleriot XXI“, с който на 13 август 1912 Симеон Петров извършва първия български полет в небето над България. Непосредствено преди войната от 7 до 10 септември в Шуменско се провеждат големи маневри, в които участват балонното отделение, а за единствения самолет е устроено временно летище при Разград.

На 15 октомври 1912 авиацията получава заповед за разузнавателна мисия спрямо Турската армия, включваща информация за числеността и позицията ѝ в Одринския окръг. Следвайки тази заповед, на 16 октомври двама български летци – Радул Милков и Продан Таракчиев – извършват разузнавателен полет над града. По време на същия полет те хвърлят бомби над железопътната гара в Караагач. Остават като първите пилоти в историята на българската авиация, извършили боен полет.

България влиза в Първата световна война на 4 октомври 1915 като съюзник на Централните сили. Военновъздушното отделение на Българската армия е проявено край летището в Куманово, за да подкрепи бързо настъпващите български части. Лошото време на практика обаче прави полетите почти невъзможни. С разширяването на фронтовата линия, българската авиация е пренасочена към летищата край Белица и Ксанти. Използват се чисто новите германски самолети LVG. Силите на Антантата започват разузнавателни мисии и бомбардировки над българските наземни части на Македонския фронт.

На 30 септември 1916 френски самолет „Farman“ навлиза във въздушното пространство на България с мисията да бомбардира столицата София. Самолетът е 2-местен, като екипажът му е съставен от французин и сърбин. По същото време от летището в Божурище излитат няколко „Fokker EIII“, единият от които е управляван от германския авиоинструктор в българското военновъздушно училище фелдфебел Вагнер, подкрепен от самолета на българина Марко Първанов. Френският изтребител е посрещнат от тежък наземен огън, но успява бързо да пусне бомбите (макар и без жертви от българска страна). Френският пилот пробва да се изплъзне от българските изтребители. Пилотираният от Вагнер самолет открива огън, но пропуска. Тогава машината на Първанов атакува вражеския „Farman“ и му нанася повреди. Френският самолет е принуден да направи аварийно кацане, а екипажът му е пленен.

На 4 октомври 1918 българският цар подписва указ, който нарежда демобилизация на българските ВВС.
На 27 ноември 1919 е подписан Ньойският мирен договор. Според клаузите му Царство България няма право на военновъздушни сили в каквато и да е форма за следващите 20 години. Поради тази причина всички български дирижабли, самолети, оборудване, оръжия са унищожени. България има право на граждански самолети, но те трябва да са закупени от страните от Антантата. Друга клауза гласи, че българското въздушно пространство е контролирано и използвано за обслужване интересите на страните-победителки. Съгласно договора през 1920 са унищожени около 70 самолета, 110 двигателя, 3 дирижабъла, 76 самолетни картечници, както и друго авиационно оборудване. Самолетите на флота също са унищожени.

България става съюзник на Германия с подписването на договора във Виена от 1 март 1941 г. С него тя е принудена да отвори въздушното си пространство за немците за операциите им в Югославия и Гърция. По това време българските военновъздушни сили разполагат с 91 машини.

Без да са обявили война, първите въздушни удари над България са извършени от Британската авиация и Югославия. На 6 април 1941. София е ударена от югославяните с 8 бомби, в квартал Булина ливада са разрушени няколко къщи и загиват 8 души – убити са 4 жени и 2 деца. Българските самолети успяват да прогонят бомбардировача. Същия ден 4 югославски „Dornier Do.17Kb-1“ тежко бомбардират град Кюстендил и неговата железопътна гара. Убити са 47 души, а 95 – ранени, повечето са цивилни граждани от мирното българско население. Пак в този ден от Британската авиация са ударени Петрич и Хотово и с шест самолета Vickers Wellington е атакувана София. В Петрич жертвите са 4 убити и 5 ранени. София е ударена с 43 бомби, които убиват 18 и раняват 28 души; разрушени са 14 сгради и избухват три пожара. Нападнати са и Божурище, Биримирци, Орландовци и Ораново, Джерман и махала Пуньова могила – загиналите са 5, а ранените 3-ма. На 22 юни с един самолет без отличителни знаци е бомбардиран Добрич, по осколките на бомбите са открити опознавателни знаци на СССР, разрушени са 4 сгради, 2 души са ранени.

Непредизвикани с нищо от България, на 7 декември 1941 г. британските доминиони Канада, Австралия и Нова Зеландия обявяват война на Царството , на 12 декември 1941 г. самата Великобритания първа обявява война на България на следващия ден Народното събрание преценява, че единственият вариант е да ѝ отвърне със същото, а под силния натиск на немците – и на САЩ, като някакъв вид компенсация към германците за категоричния отказ българската армия да участва във военните действия срещу Съюзниците. САЩ обявяват война на Царство България чак половин година по-късно на 5 юни 1942 г. Небето на България остава спокойно до кончината на Цар Борис през лятото на 1943 г. Тогава британско-американските въздушни армии от базите си в Италия започват бомбардировъчна война на Балканския полуостров. Основната въздушна битка във Втората световна война на българските ВВС е защитата на София, Скопие, Охрид, Ниш и другите населени места от англо-американските бомбардировки на България. В нея Въздушните на Н.В. войски нанасят на противника тежки загуби – свалят 185 бомбардировача и изтребителя, убити са 256 и пленени 333 нападатели, срещу загубени свои 27 самолета и 23 летци (22 българи и 1 немец). За 1 свален български самолет противника плаща със 7 свалени летящи крепости и изтребители, а за един загинал български летец – с 11 убити и над 14 пленени.

След разгрома на Гърция и Югославия от немските войски, българската армия и администрация заемат Македония, Западните покрайнини и Беломорието. През юни 1941 г. от състава на 5-и въздушен бомбардировъчен полк в Пловдив се сформират две бойни ята – „Ураган“ и „Жерав“ които са изпратени на летището Бадем чифлик при Кавала. На 5 май 1941 г. 443-то ято, въоръжено със самолети „Врана“, е пребазирано на летище Ксанти, то охранява крайбрежната ивица от Дедеагач до Солун и картографира беломорските земи. Самолетите са част от противодесантната отбрана на Егейския бряг и охраната на морските комуникации срещу английски подводници. При неутрализирането на Драмския метеж те разузнават засегнатия район и нанасят бомбени удари по противника, нападащ българското население и части. Натрупаният опит се прилага за охраната на Черноморския бряг от нападения на съветски подводници. В началото на октомври е формирана Черноморската отбрана. На летище Балчик е базирано 223-то, а в Сарафово 333-то ято, въоръжени с по 6 самолета „Врана“. Общо са регистрирани 5 случая на откриване на съветски подводници и използване на оръжие по тях. От 4-ти въздушен бомбардировъчен полк 442-ро изтребително ято „Цариброд“ с 6 Авиа-534 „Доган“ в 1941 е базирано на летище Новоградец (дн. гр. Суворово до Варна) в състава на Черноморската въздушна отбрана.

Приемането на военновременната организация на Въздушните войски става през март 1942 г. От наличните орляци е създадена Въздушна ескадра, придадена на подчинение на действащата армия. Всеки орляк е следвало да е от 40 машини, формиращи няколко ята по 10 – 16 самолета и командно крило (четворка изтребители), най-малката единица е двойката самолети. Въздушната ескадра е в състав: – 1-ви разузнавателен полк, пряко подчинен на командването на ВВ, който се състои от два орляка с по две ята, и 73-то ято за далечно разузнаване, въоръжени с Fw 189, Do 17 и КБ-11 „Фазан“; – 2-ри линеен полк, преименуван по-късно на 2-ри щурмови в състав от два орляка с по две ята, въоръжени с Ju 87, известни като „Щука“, и остарелите изтребители B.534 „Доган“; – 5-и бомбардировъчен полк (Пловдив), съставен отначало от един, а по-късно от два орляка с по две ята, въоръжени с Do 17 „Ураган“ и B.71 „Жерав“; – 6-и изтребителен полк (Карлово) с три орляка с по две ята, въоръжени с Ме 109 „Стрела“ и D.520 (от 1943 г.): 1 орляк – Божурище, 2 орляк – Враждебна, 3 орляк – Марно поле, Карлово пребазиран на Божурище (в него е и поручик Списаравски), а на Карлово няколко ата формират 4-ти орляк. – водосамолетно ято, въоръжено с Ar 196А-3 „Акула“; – транспортно ято, въоръжено с Ju 52/m3 „Сова“.

Веднага след окупацията на България от съветската армия още на 9 септември 1944 г. започват бойните действия на българската авиация срещу войските на Райха. През първия етап на това участие във войната са извършени 3744 бойни излитания, загубени са 32 самолета, загиват 18 пилоти и членове на летателните екипажи. През втория етап авиацията изпълнява свързочни, транспортни и куриерски задачи при настъплението на Първа българска армия в Хърватско, Словения, Унгария и Австрия. Общият брой на полетите, изпълнени от Въздушни войски по време на участието във войната срещу Германия, е 4424.

Слава на българските герои!