Българска бойна слава.

[Тайко]

Обсадата на Варна!
На 21.03.1201г. започва тридневна обсада на Варна (защитавана и от най-смелите западни наемни войници във византийската армия), след която Цар Калоян овладява града.

През 1201 година България, под управлението на цар Калоян, е във възход. По това време силната крепост Варна е владение на Византия.През ранната пролет на 1201 г., Калоян сам повежда своите полкове към Варна – единствената крепост в Северна България, която все още е византийско владение.

[Тайко]

На 18 март се навършват 78години от създаването на Парашутната Дружина в Българската армия

На 18 март се навършват 78 години от формирането на Парашутната Дружина . Това е най-добре екипираното и подготвеното военно подразделение в Българската армия през Втората световна война.

През есента на 1940 година Министерството на войната и Щабът на войската вземат решение за сформирането на една парашутна рота към Въздушните на Негово величество войски. Решението заляга в плана за развитие на Българската армия за 1941 г., но остава нереализирано, поради липса на финансови средства .

Въпреки това, Военното министерство е твърдо решено да създаде такова парашутно формирование. През пролетта на 1942 година, по указание на Щаба на войската започва подбирането на подходящи за парашутисти офицери, подофицери и войници от всички части на Българската армия. Указанието е да се подбират постъпилите в армията млади войници от набор 1920 и 1921 г., които желаят да станат парашутисти.

В края на май 1942 г. в Здравно-изпитателния институт на летище „Враждебна” се провеждат заключителните изпити от специално назначена комисия, като към нея са привлечени за съветници и немски офицери. На изпитите се явяват около 5000 кандидати, които са подложени на обстойни медицински и психо-технически прегледи, след което преминалите успешно през тях се допускат до изпитите по физическа годност и барокамера.

[Тайко]

121 години от смъртта на майор Петко Караиванов.
Негова е първата победа в Сръбско-българската война!
Той е шестото най-малко дете в семейството, баща му е вуйчо на Васил Левски а майка му е първата жена учителка в Македония - Неделя Караиванова.
Баща му умира от холера и оставя Неделя бременна, и с пет деца.
След войната е повишен в звание майор.
Поклон!



На 24 март 1201 г. цар Калоян превзема последната византийска крепост на север от Стара планина – Варна.
Варна се е защитавала от голям гарнизон, включително от елитни западни наемни войници, които по това време най-елитните части на служба във византийската армия. За да завземат крепостта инженерите на служба при цар Калоян конструират огромна обсадна кула, която е по-широка от външния ров. С помощта на обсадни съоръжения българската армия успява да премине през рова и достига стените на града.
Обсадата започва на 21 март и на третия ден от обсадата, 24 март 1201 г. , войниците правят пробив. Византийският хронист Никита Хониат описва събитията като съобщава, че Калоян не се поколебал да убие всички защитници, въпреки факта, че било Великден.
Защитниците на крепостта са хвърлени в рова и заровени живи. След като унищожил градските стени цар Калоян се завърнал в столицата Търново.
Георги Акрополит описвал този период от историята пише:
„Той отмъщавал прочее, както казва, за злините, които император Василий извършил спрямо българите. И като казвал, че Василий се нарекъл Българоубиец, себе си назовавал Ромеоубиец“.
На снимката: Паметник на цар Калоян в град Варна.

Поклон!

[Тайко]

25 март 1876г в Браила издъхва една от най-митичните и обаятелни фигури в българската история и литeратура – Странджата.
Вазовият хъш от „Немили недраги” в действителност е от плът и кръв. Това е патриотът-родолюбец, знаменосец на четата на Филип Тотю и борец за освобождението на България Никола Тодоров Странджата. Много хъшове намират подслон и храна в неговата кръчма-кафене в Браила. Самият Вазов прекарва 2-3 месеца в кръчмата на Странджата. Впечатлен от своя благодетел, той го описва в своите произведения като най-уважавания хъш. Вторият знаменосец на Ботевата чета Димитър Стефанов Казака също посещавал кръчмата на Странджата - човекът, приел нерадостния живот на хъш. Издъхва от туберкулоза в ръцете на Вазов (Бръчков) с мечтата да дойде в България и да умре за нея. Деня, в който издъхва страстния родолюбец, камбаните на Браила бият за Благовещение

[Тайко]

На днешната дата през 1892 година е роден Владимир Димитров Стойчев – български офицер, генерал-полковник, военен, спортен деец, една от противоречивите личности в българската история.
Майка му Елена Петрович е дъщеря на кмета на Сараевео, а баща му – Димитър Стойчев е адютант на княз Александър Батенберг, дипломиран юрист в Швейцария и военен прокурор. Димитър Стойчев умира, още когато Владимир е на 11 г. Майката Елена успява да изпрати сина си при своя леля във Виена. Неин съпруг е офицерът от кавалерията Артур фон Понграч. Със съдействието на семейството, във Виена младият Стойчев учи 7 години в австрийско средно военно училище „Мария Терезия“. Освен на учението, Стойчев залага и на спорта.
Взема участие в Балканските войни (1912 – 1913) и в Първата световна война (1914 – 1918). След това завършва Военното училище и Военната академия в София.
Като отличен ездач и спортист, Владимир Стойчев представя страната на олимпиадите в Париж (1924), Амстердам (1928) и Берлин (1936), както и на други международни конни състезания. В периода 1930 – 1934 г. е военен аташе във Франция и Великобритания.
През 1934 г. става началник на Софийската кавалерийска школа. Той е член на Военния съюз, който на 19 май 1934 г. организира военния преврат, но година по-късно е изолиран от управлението от цар Борис III. На 18 октомври 1935 г. Стойчев е уволнен от армията, заедно с други висши офицери, заподозрени в участие в опита за преврат. Отстранен е и от спортен клуб АС-23. През следващите години неколкократно е интерниран.
През 1944 година Владимир Стойчев е сред активните дейци на Военния съюз, който изиграва решаваща роля в осъществяването на Деветосептемврийския преврат. В нощта на акцията той е натоварен със завземането на телеграфната и телефонна станция, а след това с довеждането в София на регентите, за да подпишат актовете за назначаване на новото правителство. След преврата Стойчев става член на Бюрото на Националния съвет на Отечествения фронт. Той е произведен в генералско звание и става член на БКП.
По време на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия (1944 – 1945) е командир на Първа българска армия. Под негово командване тя достига най-далечния рубеж на българската войска – Австрийските Алпи. На 8 май 1945 в Клагенфурт генерал-лейтенант Стойчев подписва споразумение за демаркация с командващия Пети корпус от Осма британска армия ген. Чарлз Кейтли. Ген. Владимир Стойчев е част от българската делегация на Парада на победата на СССР над Третия райх в Москва, проведен на 24 юни 1945 г.
След 9 септември 1944 г. става председател на футболния отбор АС-23, а през ноември и на обединения Чавдар (София).
От 1945 г. до 1947 г. Владимир Стойчев е политически представител на България във Вашингтон и в Организацията на обединените нации (ООН). След завръщането си в България е избран за председател на Върховния комитет за физкултура и спорт при МС. От 1952 г. до 1982 г. е председател на Българския олимпийски комитет (БОК), а до 1990 г. е негов почетен председател. През 1952 г. е избран за член на Международния олимпийски комитет (МОК), какъвто продължава да бъде до 1987 г.
Народен представител в XXVII, XXVIII, XXIX, XXX, XXXI, XXXII, XXXIII, XXXIV и XXXV Народно събрание между 1949 и 1990 г.
Умира на 27 април 1990 г. в София. Днес той е патрон на Спортното училище на ЦСКА „Генерал Владимир Стойчев“.

[Тайко]

ГЪРЦИ ДУШМАНИ
На 25 март 1905г. на големия христянски празник Благовещение, чета от 300 гръцки андарти , водена от Г. Цонтос, опожарява българското село Загоричане, Костурско, и избива 72-ма българи, отказали да се отрекат от Българската екзархията и да преминат към Цариградската патриаршия. Трагедията остава в българската историята под името Загоричанското клане.
Английският консул Мак Грегър пише до английския посланик в Цариград:
„Общият брой на незакопаните тела намерени от полковника и двамата консули е 68, включително 6 жени и две деца, като последните са прободени с щикове, и разпорени, а в един случай е открито, че цяло семейство е взривено с динамитени бомби от примитивен тип, хвърлени през дупките направени в стените на тяхната къща. Освен изгарянето на 13 къщи и също толкова плевни, гърците съзнателно са изклали много добитък, а малкият брой на ранени, около половин дузина, свидетелства за съвършеният метод по който е извършена касапската работа за това кратко време от час и половина... Трябва също да изразя очевидната разлика между клането в Загоричани и убийствата извършени от екзархистите против патриаршистите, защото докато първите почти безпогрешно избираха своите жертви между лицата, за които се знае или има съмнение, че са виновни за предателство, то гърците изглежда, не са били заинтересовани от друг мотив, освен да убият колкото може повече екзархисти...“
Българският търговски агент Андрей Тошев, в таен доклад до българското правителство, пише:
„Тѣ – рускиятъ и австрийскиятъ консули и италианските офицери Албера, Гастолди и Манера – сѫ потресени отъ това, що сѫ видѣли и констатирали. Изъ улицитѣ, край църквата, навсъкѫде лежели трупове, обезобразени жестоко. Имало 5 годишни деца съ разпорени кореми, жени убити съ разсечени рѫце. На нѣкои черепитѣ били разбити и мозъка изтекълъ, на други очитъ извадени, рѫцетѣ и краката сѣчени и пр. Единътъ отъ селскитѣ свещеници, 60 годишенъ старецъ, тоже убитъ, е билъ покритъ цѣлъ съ рани. Едно цѣло семейство избито съ бомби, които сѫ били хвърлени въ кѫщата презъ кумина и презъ две нарочно отворени дупки. Бащата, майката и дветѣ деца сѫ ужасно обезобразени отъ бомбитѣ. Най-малкото, 5 годишно момиченце, е искало да избѣга, презъ вратата, но е било разпрано отъ байонетитѣ на гърцитѣ.
Рускиятъ консулъ г. Колъ плачеше, когато ми разправяше това що е видѣлъ. Австрийскиятъ консулъ г. Прохаска едвамъ си задържаше сълзитѣ. Тѣ заявяватъ, че подобни ужаси не сѫ видѣли да правятъ и турцитѣ презъ възстанието.
Консулитѣ прибавятъ, че при влизането имъ въ селото миризмата на разлагащитѣ се трупове, писъцитъ и риданията на останалитѣ живи можели да покъртятъ душата и на най-жестокосърдечнитѣ."
През ХIX век Загоричани е един от главните центрове на българското Възраждане в Костурско и си спечелва прозвището Малката София. Населението на Загоричани в началото на XX век е почти изцяло българско екзархистко, а в селото работят две български училища. Населението се включва в националосвободителната революционна борба на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и участва в Илинденско-Преображенското въстание. При потушаването на въстанието селото е опожарено от турската армия на 15 август 1903 година, а между 55-150 жени, деца и старци са изклани. Британският журналист Хенри Брайлсфорд посещава селото и фотографира руините на Загоричани. Въпреки това от Загоричани са родом няколко гъркомани, дейци на гръцката въоръжена пропаганда, а по спомените на Германос Каравангелис при клането в Загоричани са убити и няколко от неговите шпиони погрешка.
След Илинденско-Преображенското въстание гръцката въоръжена пропаганда в Македония се активизира. Елиномакедонският комитет в Атина започва да изпраща въоръжени чети във вътрешността, които се ръководят от Костурския митрополит Германос Каравангелис. Цел на организацията според Павлос Мелас е:
„Трябва да попречим на българите да вършат пак злодеяния и да повторят миналогодишното лъжевъстание, защото целият свят е на път да признае, че тук има само българи. Това трябва да стане тази година, а догодина можем да поработим и за свободата.“
Гръцката пропаганда се поставя в услуга на турската власт и подпомага унищожението на българските чети. Според главният османски инспектор Хилми паша:
„Деянията на гръцките чети, ако и да са противозаконни и да подлежат и на наказания, но понеже тия чети се сражават само с български чети, а когато се срещнат с редовната войска се предават без да употребяват оръжие – тяхното съдене бе предоставено на обикновени съдии. Имаме донесение от полковник Леон Ламуш, че има случаи при които в сражение с български чети в Ениджевардарско, андартите подпомагаха турската войска и техните ранени бяха лекувани в турски военни болници.“
Според Германос Каравангелис:
„ ... съюзът с турците е само временен. Ще дойде великият ден, когато елинизмът ще предяви своите права. Но е необходимо първо да се смажат българите.“
Поради това, че Загоричани активно участва във въстанието, не приема върховенството на Цариградската патриаршия и се явява пречка на гръцките идеи, андартът Георгиос Цондос (Капитан Вардас) решава да „накаже“ селото. Конкретна причина за това е изгарянето от чети на ВМОРО на Чуриловския и Сливенския манастир, центрове на гръцката въоръжена пропаганда в района. Според Стаматис Раптис на андартите е наредено да избият всички жители на селото над 16 годишна възраст. Заповедта идва от „лице, на което отмъстителите дължаха сляпо повиновение“. Самият Германос Каравангелис признава, че е предоставил списък с видните българи, които Капитан Вардас трябва да убие.
Гръцките андартски чети на Георгиос Цондос, Евтимиос Каудис, Георгиос Макрис и Павлос Гипарис, капитаните Йоанис Каравитис, Теодорос Кукулакис, Йоанис Пулакас, Стефанос Дукас (Мальос) и Филипос Китринярис се съсредоточават в гръцкото село Лошница. Към 20 март 1905 година общият им брой надминава 300 души. На 24 март 1905 година италианският жандармерийки офицер на турска служба в Костур Козма Елилио Манера получава информация за готвената андартска акция и нарежда на турския офицер Ниязи бей да пренощува същата вечер в Загоричани, но той от своя страна отсяда с отряда си в близкото Куманичево. В близост е и разположеният в Клисура турски военен гарнизон, въпреки това движението и акцията на андартските чети остават незабелязани. Остават съмнения за тайна подкрепа от турската официална власт, които са описани в доклад на Андрей Тошев, български търговски представител в Солун. При разследването на събитията той споделя мнението на консулите за неадекватната намеса на турската власт:
„Недопустимо е движението на такава многобройна чета да остане незабелязано отъ органитѣ на гражданската и военната власть. Нѣколко дена преди нападението, турска войска, дошла въ Загоричани, сѫщо свирила съ трѫба, а офицерътъ успокоилъ изплашенитѣ селяни, като имъ казалъ, че щомъ чуятъ трѫба, да знаятъ, че е войска и да не се тревожатъ. Нѣколко дена наредъ преди нападението, аскерътъ правилъ обиски въ Загоричани, така че, ако нѣкои отъ селянитѣ сѫ имали орѫжие, скрили сѫ го и не сѫ го имали на рѫка, за да се бранятъ. Заминаването на Костурския каймакаминъ, безъ да се яви предъ консулитѣ, е другъ не по-малко подозрителенъ фактъ.“
Известни са идеите за съвместни турско-гръцки акции срещу българите. Германос Каравангелис пише до Солунския митрополит в 1902 година писмо, в което се казва:
„ Турският всеобщ главатар Несат паша чрез моите разузнавачи поиска да узнае моето мнение за изпращане на поделение да прогони българските шайки. Отговорих му, за да се унищожат българските шайки, ще трябва в една нощ да се обсадят поне 40 села и да се хванат живи всички членове на шайките. “
На 25 март (7 април нов стил) 1905 година, на църковния празник Благовещение, андартските чети първо обкръжават, а след това нахлуват рано сутринта в Загоричани, кординирани от Ставрос Цамис. Нападението е съпроводено със звуци на военни тръби, които използва турската армия за сигнализация. Това е част от тактиката на андартите, които знаят, че българите ще скрият оръжието си, за да не бъде намерено при претърсване от страна на турската власт. В селото пламват пожари от всички страни и андартите събират 20 души видни възрастни граждани в центъра на Загоричани. След два часа се оттеглят с тях в планината Върбица, когато пристига и турската армия начело с Ниязи бей и селяни, избягали още при нападението в съседните села. В селото са убити 39 момчета и мъже, и 7 момичета и жени. На Върбица са застреляни 14 мъже, сред които селският поп Стефан на 60 години. С кмета на селото и дъщеря му общият брой убити е 62 души, а други шестима са ранени. От всички заловени един човек се завръща в селото.
Още по време на нападението от селото са изпратени двама куриери, които да информират властта в Битоля за случилото се, които обаче са задържани от турски аскери преди да стигнат консулския град. Наместо тях Атанас Коков от Бобища информира австро-унгарския и руския консули за случилото се. Привечер в Загоричани пристига лично жандармерийският офицер Козма Елилио Манера, който не позволява убитите да бъдат погребани, за да може международна комисия да разследва случилото се. Костурският каймакамин нарежда труповете да бъдат погребани, но селяните не изпълняват заповедта. След четири дни в Загоричани пристига комисия, съставена от австро-унгарският консул Оскар Прохаска, руският консул Виктор Кал, двама италиански, трима турски офицери и загоричанеца, живеещ в Битоля, Наум Темчев. На тях селяните от Загоричани предават писмено изложение-протест, а селяните от близките села също протестират.
Битолският главен жандармерист полковник Албера казва:
„ Като офицер от италианската армия вземал съм участие в много сражения с дивите африкански племена. Често пъти се е случвало да бъдат пленени у африканците и избивани наши войници. Но избиване с такава префинена жестокост не съм видял досега и не намирам думи, с които да квалифицирам авторите на злодеянието.“
След клането голяма част от населението на Загоричани емигрира в България и САЩ.
Неблагоприятният за гръцката пропаганда отзвук е причина командващите на четите в Македония да получат нареждане временно да се въздържат от „нападения и сражения“. В документ, заловен от турските власти, се казва:
„Издигнатите до небесата оплаквания по случай сражението в с. Загоричане създадоха пречки и мъчнотии за борбата ни в Македония. За да не се дава повод на османското правителство да предприема гонения срещу нас и тъй като отсега нататък хората, които се заловят, ще бъдат предавани на специални военни съдилища (извънредните), додето не се премахнат тези настроения и додето не престанат протестите на консулите в Битоля, съветваме ви да отбягвате всякакви инициативи и действия.“
В България са проведени серия протестни митинги и по Черноморието избухват антигръцки вълнения, в резултат на които е опожарен град Анхиало и част от черноморските гърци се изселват в Гърция.
Битолският секретар на българското търговско агентство Манол Ракаров раздава на пострадалите загоричанци 1 200 лева помощи през 1905 година. В 1921 година загоричанският търговец Димитър Спирков дава пари за построяването на църквата „Свети Димитър“ в Цариград. На надпис над притвора на църквата се споменава, че църквата е построена в памет на загиналите в Загоричани. В 1930 година в София е издадена книга със спомени по повод 25-та годишнина от клането в Загоричани.

[Тайко]

Днес отбелязваме Денят на Тракия! На снимката: Български войници пред форта Айвазбаба в превзетия Одрин 26 март 1913 година.

Денят на Тракия е 26 март. На този ден се чества подвига на българските воини, паднали край Одрин и из тракийските полета, както и почитта и паметта към хилядите българи - тракийски бежанци, намерили подслон в пределите на България и запазили родовата си памет. Чества се като годишнина от 26 март 1913 г. – деня, в който е превзета Одринската крепост от силите на Българската армия през Балканската война (1912-1913).

Българите губят в атаката 1316 убити и 6329 ранени. Победата донася свободата на тракийските българи. Пленени са над 33 500 души, 413 оръдия, 12 240 пушки, 46 тежки картечници, 90 000 снаряда, 12 000 000 патрона и друго имущество.

Атаката започва на 24 март 1913 г. За две денонощия българската армия разкъсва огражденията, пробива фронтовата линия при Айвазбаба, Айджиоглу и други фортове и превзема считаната дотогава за непревземаема военна крепост.

Крепостта е превзета от Втора българска армия под командването на генерал-лейтенант Никола Иванов.

По случай превземането на Одрин, в поздравителната заповед от 26 март 1913 г. до войските на източния сектор, генерал Георги Вазов заявява:

„Офицери, подофицери и войници ... вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин.“

Командващият Втора българска армия генерал Никола Иванов пише в спомените си:

„Така се извърши превземането с открита атака Одринската крепост, че учуди военните среди, издигна името на България и прослави българското войнство по всички части на света.“

От 20-те години на ХХ век тракийските дружества, армията, църквата и българската културна общественост честват Деня на победата край Одрин. От 2006 година този ден е признат официално и от българското правителство за Ден на Тракия.

[Тайко]

† Генерал-майор Петър Каров-убит в Елхово на 10.09.1944г. от комунисти. Сражава се в Първата световна война в състава на 19-ти пехотен Шуменски полк и 82-ри пехотен полк в Сборната дивизия на генерал Тодор Кантарджиев на фронтовете в Добруджа и Македония с Албания.
На моята оцветена снимка е офицер от 8-и пехотен Приморски полк във Варна след 1935г. с всички свои отличия.
Генерал-майор Петър Каров е разстрелян на 10.09.1944г. от трима местни пияни комунисти войници от 32-ри пехотен Загорски полк. Преди това е разжалван и е подложен на публична гавра. Разкарван е със скъсани пагони, бос с табелка ''Убиец“ като мечка и убит пред строената дивизия. Трупът му не е прибран 3 дни, като заминаващите за фронта войници били длъжни да го заплюят. Така е убит и адютантът му капитан Бояджиев, началник-щаба, двама щабни офицери и един подофицер. Обвиненията срещу него са безпочвени. Той не е ''убиец'', защото шумкари до преврата на 9.09.1944г. в този край не е имало поради страха от струпаните гъсто български войски там от Прикриващия фронт срещу Турция.
Тримата пияни комунисти, които го убиват, по-късно са ликвидирани от своите другари на фронта в Югославия, където има голямо ''разчистване на сметки''. Така с нови престъпления другарите прикриват своите предишни престъпления, жертва на които става и този достоен български генерал.
Янко Гочев

[Тайко]

АКАНДЖЕЛИЙСКОТО КЛАНЕ ПРЕЗ 1913
На северния бряг на Дойранското езеро е приказно красивата Чалък гора, както са я наричали в някогашното българско село Аканджели. В средата й се извисяват 400-годишни дъбове. Идилично място от живота и бита на поколения българи! Гърците днес с името на селото Μουριές, са преименували и корията на "Χίλια Δένδρα”(хиляда дървета). От 2009 г. гората е обявена за природна забележителност, включена в Натура 2000. Орнитолози са изградили обсерватория, в която изучават миграцията на 36 вида птици, кацащи в нея за почивка. Привлечени от тези красоти, хилядите любители на природата едва ли подозират една от най-жестоките трагедии на българското население тук, преди повече от 100 години. В Гърция темата е табу, а в официалната историография това е „освобождение”. Само в плача на листата на старите дъбове може да се долови мъката им по безмилостното убийство на стотици българи от гръцката армия през лятото на 1913 г. А мигриращите птици продължават да разнасят на крилете си по света спомена за стореното гръцко зло над беззащитни жени и деца, болни и старци. В Аканджели през юни 1913 г. гръцката армия извършва геноцид над невинното българско население. Проф. Любомир Милетич нарича разказите на десетките оцелели от насилието „Аканджалийската сѣчь”.
В Аканджели през юни 1913 г. намират подслон близо 4000 бягащи от гръцката армия жители на 15 български села от района на Кукушко и Дойранско Първенците на селото, начело с поп Стою и кмета, с бяло знаме и с гръцкия флаг посрещат гръцката войска. Митьо Тангъчев почерпил с 10 оки ракия. След това са иззети всичките им пари. Някои богати като Мито Тангъчев, Георги Шарлаганджи, Георги Наков, Стойче и др. предават по 50, 100, 150 жълтици. Мнозина били изложени на побои, ако изразят негодувание. Събират от населението оръжието, 4 коли. Гръцки офицер в опит да счупи пушка, произвежда изстрел, който го ранява. Наблизо стоящо момче бива съсечено от разярен гръцки кавалерист. След това започва истинският ад в Аканджели! Мъжете били вързани и изведени в Чалък кория. Много от тях гръцките кавалеристи съсичат със сабите си. Малцина успяват да избягат, а други са откарани по-късно в Солун. Всички жени били събрани около църквата „Свети Георги”. По старите били отделени настрана и освободени. Войниците ги придружават до домовете им, за да ги оберат. „Младитѣ булки и момитѣ сѫ ги събрали на отдѣлна страна къмъ каракола (участъка) и тамъ сѫ ги обезчестявали. Въ кѫщата на учителя Дино п. Христовъ, дѣто се спрѣли двѣ моми отъ с. Патаросъ, Дойранско, негови роднини, прѣзъ цѣлата нощъ сѫ подлагани на обезчестяване и зараньта намѣрили ги мъртви”, спомнят си пред проф. Милетич Кольо Кировъ(22) и Иванъ Милевъ(33), от с. Аканджели. Очевидецът Кольо Киров „видѣлъ въ двора на Илиевъ Мито изклани българи, нѣкои отъ които не били още убити и охкали. Тамъ имало бѣжанци отъ селата: Патаросъ, Сурлево, Димонци и Попово (Дойрянско), Чугунци, Маловци, Новоселяне, Гавалянци, Хърсово и Мутулово (Кукушко). Мнозина отъ тия хора сѫ били заклани. Момитѣ, които били обезчестявани въ кѫщата на Дино п. Христовъ отъ гръцката редовна войска, се казвать: Велика Костадинова отъ с. Патаросъ, Мария Димчарова отъ сѫщото село. Сѫщо тъй сѫ обезчестени и Вѣрча п. Христова и Лина п. Христова. Въ кѫщата на Иванъ Костовъ Шавалота сѫ обезчестявани женитѣ: Димитрица, Иваница, снахата на Ени Мито и майката на Танче Стойновъ”. Вечерта гърците опожаряват Аканджели, като в горящите къщи от пламъците загиват стотици. Жителите на с. Миялево са настанени в селската джамия. Девойката Магда Константинова от джамията вижда „какъ въ една кѫща насрѣща, която е била запалена отъ войската, живи сѫ изгорѣли хората, които сѫ били вѫтрѣ.” Потресена от писъците им, Магда по-късно разказва в Дойран този случай пред Уйлям С. Купър, американски мисионер в Солун. Гърците, според свидетеля Г.М. от Дойран въоръжават турците по селата: „На ви пушки и идѣте и убивайте българитѣ, правѣте, каквото щете съ тѣхъ". Като видѣхъ въ Гьевшекли турци съ плячка отъ Аканджали, питахъ ги, какво е станало, а тѣ ми отговориха, че въ Аканджали (голѣмо село, въ което имаше и дюкяни съ стока), гърцитѣ плячкосвали и дали воля на турцитѣ да си задигнатъ каквто искатъ отъ кѫщитѣ и дюкянитѣ.”
Убити са 365 невинни българи, стотици жени и деца са изнасилени и обезчестени. Нечовешките жестокости са описани в Карнегиевата анкета като „събитието при Аканджели”. Покъртителните разкази на преживелите отдавна са забравени от европейските политици. А на съвестта им и до днес тежи по 1 жертва всеки ден от годината! Поклон пред паметта на тези мъченици на гръцкия геноцид, за който не трябва да има давност!
(По „Гръцкитѣ жестокости въ Македония прѣзъ Гръцко-българската война; проф. Любомир Милетич, София, 1913.

[Тайко]

Морски капитан II-и ранг Гечо Николов Кокилев е роден на 27 март 1899 година в град Ловеч. Неугасващите Звезди имат само по една снимка.
Родители на Гечо Кокилев са Донка и Никола Кокилеви. Къщата им е в квартал „Вароша”. Мемориална плоча на родната му къща е запазена до 1992 година. Той учи в Ловешкото класно училище. Началното училище в родния му град Ловеч носи неговото име до 2000 година.
Гечо Кокилев завършва Военноморското училище във Варна 1922 година. Всички възпитаници на Военоморското училище попадат под ударите на чудовищно несправедливия Ньойски договор, подобен на разпорежданията на Европейския съюз и НАТО днес. Военните клаузи на Ньойския договор обричат България на отнемане на националната сигурност на държавата. Премахната е наборната система. В рамките на тази своеобразна професионална войска е забранено общата цифра на военнослужещите (включително офицерите и чиновниците от допълващите части) да надхвърля 20 000 души. Броят на офицерите не може да надминава 1/20 от целия състав на войската, а при подофицерите 1/15. Общото число на пушките в потребление да не надхвърля 33 000. Забранено е развиване на самолетната индустрия, която по време на тази война е направила смешни победителите. С желания да сразят Българския Дух при защита на Родината, определено е едно-единствено военно училище, а във всички останали образователни институции и клубове е забранено занимаването с каквито и да е военни въпроси. В часовете по гимнастика не се позволява практическо упътване за употреба на оръжие и всякакви други упражнения, свързани с война. Уродливите „велики сили” тогава са същите, като сега, последните 31 години, без грам разлика.
Унищожаване на българската армия последните 31 години:
1990 ЖЕЛЬО ЖЕЛЕВ Договор с НАТО за съкращаване на армията, колкото пожелаят „великите сили”. Същият като Ньойски договор, 1919 година. Квоти: танкове 1475; бронирани бойни машини-2000; артелерийски оръжия 1750; бойни самолета 235; бойни хеликоптера 67.
1990-1995 БСП, СДС, ДПС и др. Унищожени 52 000 броя, с 4000 внезапни проверки на наша земя от НАТО.
1998-2003 ОДС, НДСВ, ДПС, Новото време: Закрити всички 11 български авиобази. Унищожена българската авиация, по поръчка от същите „велики сили”, както през 1919 г. с Ньойски договор.
2006 БСП, НДСВ, ДПС Споразумение: Базите на НАТО в България да са постоянни и да са под пряк американски контрол.
2011 Има само 160 танка, всъщност няма въоръжение и българска армия!!!
Да се върнем към съдбата на Гечо Кокилев, който остава без работа както всички възпитаници на Военноморското училище, които не са необходими на флота. Той търси работа в различни населени места в страната. Свързва се със Софийската организация на БКП. Морското му образование става основание да бъде назначен за механик и помощник-капитан на партийната яхта „Иван Вазов”, поддържаща нелегалния морски канал България - Съветски съюз. Арестуван и въдворен в първия в страна лагер за изолиране на политически опоненти на остров „Света Анастасия. Осъден на смърт по ЗЗД (закон за защита на държавата). Гечо Кокилев, заедно с Теохар Бакърджиев организират бягството на 43-ма антифашисти през 1925 г. През Турция той пристига в СССР. За тези събития режисьорът Рангел Вълчанов по сценарий на Валери Петров създава игралния филм „На малкия остров” през 1958 година.
Като емигрант Гечо Кокилев е приет за член на ВКП(б). Оженва се за рускинята Олга и на 2 септември 1929 година им се ражда синът Асен.
Гечо Кокилев завършва Морската академия в Ленинград (1931). Получава назначение в съединение подводници на Балтийския военноморски флот. На 24 август 1934 година подводницата „Комсомолец“, четвъртата от тази серия и построена с дарения на комсомолците, е зачислена в състава на Балтийския флот. Неин пръв командир става К. М. Бубнов, а инженер-механик е Гечо Кокилев. Повишен е във военно звание капитан III-и ранг, а за заслуги в техническото подобряване на подводниците от типа „Щука“ предсрочно в звание капитан II-и ранг. Званието военен инженер II-и ранг получава на 23 март 1936 година. По това време репресиите в СССР придобиват масов и жесток характер. Гечо Кокилев е изключен от ВКП(б) на14 септември 1937 година. Арестуван е на 1 октомври 1937 година. Осъден на смърт чрез разстрел от Военния трибунал на Командването на Балтийския флот на 21 февруари 1938 година. Военната колегия на Върховния съд на СССР оставя присъдата в сила (23 март 1938). В Центъра „Возвращенные имена“ при Руската национална библиотека има сведения за разстрела му в Ленинград на 22 май 1938.
Гечо Кокилев е реабилитиран в СССР през 1956 година, а в България преди 1977 година. Военноморското училище град Варна ежегодно полага венец пред мемориалната плоча на капитан II-и ранг Гечо Кокилев, която се намира в Алеята на българо-руската дружба в Ловеч. ПОКЛОН!