Българска бойна слава.

[Тайко]

На днешната дата умира генерал Никола Станимиров.

Никола Рачев Станимиров е български офицер (генерал-майор), командир на Лейбгвардейския конен полк (1922 – 1923).
Никола Станимиров е роден е на 11 май 1876 г. в Габрово. През 1897 г. завършва Военното училище в София. В периода 1904 – 1906 г. учи и завършва Офицерска кавалерийска школа в Санкт Петербург, след което е произведен в чин капитан.
През 1908 г. е изпратен в Санкт Петербург да поднесе мундира на 3-ти конен полк на Великата княгиня Мария Павловна, назначена наскоро за шеф на този полк.
Взима участие в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни в командването на 1-ви, 3-ти и 9-и конни полкове. Бил е командир на 5-и конен полк, 3-ти конен полк и Лейбгвардейския конен полк (1922 – 1923).
Участвал е в редица кавалерийски атаки, включително и в тази при Кочмар през 1916 г. След военния преврат от 1923 г. е началник на жандармерията и зам. инспектор на пограничната стража. Награждаван е многократно с различни отличия във война и мирно време.
От дневника на братовчед му Станимир Станимиров се вижда, че в периода 1909 – 1911 г. службата му е свързана с чести ангажименти в двореца и Станимиров използва възможността да изпраща по него съобщения до Цар Фердинанд, относно обучението на князете.
Оженен е за дъщерята на генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев – Елена. Имат трима сина: Тодор, Рачо и Станимир и тримата следват пътя на баща си и стават офицери.
Негови думи към войниците си са; ''Пазете царя, защото Той е олицетворение на древното българско величие, беше идол и меч­та на толкова изстрадали поколения през османското робство. Той е утеха и надежда на скоропоробените и необходимост за народното един­ство и сила; запазете го, именно в тези смутни години, когато държавата ни има и вътрешни вра­гове, защото историята е откровена и казва, че Бъгария е пропадала само тогава, когато народа не е бил групиран около царя си."
Генерал-майор Никола Станимиров умира на 11 февруари 1962 година.

[Тайко]

По време на Сръбско-българската война майор Атанас Узунов е началник на Северния отряд и комендант на Видинската крепост.Проявява се като ерудиран военен инженер при укреплението и отбраната на крепостта.
Когато командващият тимошката армия сръбски генерал Милойко Лешанин го призовава да предаде крепостта, майор Атанас Узунов му отговаря така:
"Аз съм се учил да превземам, а не да предавам крепости!"

През 1886 г. майор Атанас Узунов е обявен за почетен гражданин на Видин.На него е кръстено свло Майор Узуново, спортното училище в Русе, както и много улици в България.

Вечна слава на героите!




БАЛАДА ЗА НИЗШИТЕ ЧИНОВЕ
ТЕ НЕ ЗНАЕХА ФРЕНСКИ. НЕ ТАНЦУВАХА ПОЛКА.
БЯХА СЛУШАЛИ САМО ТРЪБАТА НА ПОЛКА.
И НЕ БЯХА ОБЛЕЧЕНИ В ПРАЗНИЧНИ КИТЕЛИ.
ДАЖЕ ЧАША ШАМПАНСКО НЕ БЯХА ОПИТАЛИ.
С ПРЕБРОЕНИ СУХАРИ В ОКОПА ЗАКУСВАХА
И СЪС МОКРИ ШИНЕЛИ В АТАКА СЕ СПУСКАХА -
НЕИЗВЕСТНИ, БЕЗБРОЙНИ, ОТ БОГА ЗАБРАВЕНИ,
ТЕ ВЪРВЯХА СЛЕД СВОЙТЕ МАЙОРИ ПРОСЛАВЕНИ,
ЗА ДА СВЪРШАТ НА ПОДВИГА ЧЕРНАТА РАБОТА.
ТЕ НЕ ТЪРСЕХА СЛАВАТА. ИСКАХА ПРАВДАТА.
И ЗА ТЯХ НЕ ДОСТИГАХА ЗЛАТНИТЕ ОРДЕНИ.
А ОЛОВНИ КУРШУМИ ПОСРЕЩАХА ГОРДИ ТЕ.
И ПОТЪВАХА В НИВИ И ХРАСТИ КЪПИНОВИ -
КЪМ СМЪРТТА СЕ ИЗДИГАХА НИЗШИТЕ ЧИНОВЕ.
И МАКАР, ЧЕ НЕ БЯХА ОТ ГРАФСКИ ФАМИЛИИ,
НАЙ-ВИСОКИ СА ТЕХНИТЕ БРАТСКИ МОГИЛИ..
ГЕОРГИ КОНСТАНТИНОВ

[Тайко]

На 13 февруари 1943г. в София е застрелян от уродливите комунистически терористи Виолета Бохор Якова и Иван Буруджиев пред очите на малката си дъщеричка, която изтичала да отвори вратата на скромния им дом, Христо Николов Луков. Виден български военен офицер (генерал-лейтенант), преподавател по военно дело и политик. Министър на войната на Царство България в периода 1935-1938г.

Роден на 6 януари 1888г. във Варна. Завършва ВНВУ с 27-ми випуск През 1907г. Кариерата му като строеви артилерийски офицер го заварва като командир на отделение в 27-ми артилерийски полк кум края на Първата световна война. Тогава комунисти и земеделци провокират бунтове сред войската. Войниците масово дезертират от фронта и тръгват към София. Врагът безпрепятствено навлиза в нашите позиции.

По това време отделението на майор Луков е на позиция край Кюстендил. Войниците му се разбунтуват, напускат поста си и побягват към Радомир. Насреща напредва мощна сръбска пехотна част. Майор Луков останал съвсем сам зад четитите оръдия започва трескава стрелба. Видяли трогателната сцена, трима овчари от близките села се притичват на помощ и започват да му подават снарядите. Стрелбата продължава цяла нощ и сърбите не успяват да преминат позицията. На другият ден е подписано примирието. Границата е очертана. Кюстендил остава в България. Полковникът, командвал сръбската пехота не може да повярва, че е бил спрян от един единствен човек – майор Христо Луков.

След войната офицерската кариера на Хр. Луков продължава като командир на полк (4 арт п.) и началник на Артилерийската школа. Той е автор на десетки научни трудове, някои от които и днес са основни пособия в областта на артилерията. На края на кадровата си кариера Луков е последователно командир на 2-та и 3-та пехотни дивизии.

През 1935г. е министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов.
Генералският кръст на ген. м-р Луков е от 1-ва степен на ордена „За военна заслуга”. Генералът кавалер и на „Св Александър” (4 и 3 ст.) и немския Железен кръст (2 ст.) Заслужава си да обърнем специално внимание на факта, че Луков е двукратен кавалер на ордена „За храброст” – носител е на първи и втори клас на четвъртата степен на най-престижното отличие. Четвърта степен на В.о.Хр. се дава на кадрови офицери от средните чинове за проявена храброст на бойното поле. Въпреки силните си политически позиции като член на Военния съюз и министър, неговите ордени за храброст не са плод на конюнктура, а са спечелени с кръв по фронтовете.

На 13 февруари 1943г. е застрелян от нелегални комунисти пред скромния си дом, къщичка някаква, с нищо не подсказваща че вътре живее бивш министър, генерал, човек с огромно политическо влияние. Убит е пред очите на малката си дъщеричка, която изтичала да отвори вратата.

Сред организаторите на убийството, представени като „добрите” герои във филма е Иван Буруджиев – партизански командир, впоследствие издигнат до генерал от народната армия. Тези два образа – на убития от засада офицер от кариерата и на издигналия се до генерал бивш терорист много точно илюстрират злините, които комунистите причиниха на България и целия срив на българското офицерство, което причиниха, като поставиха недоучилите си другари – терористи, поклонници на чужда държава начело на българската войска.

[Тайко]

ЗА СЕДЕМТЕ УДАРА НА ВОЙНИШКИЯ БАРАБАН
доц. д-р Петър Ненков
Всички са чували на тържествените вечерни проверки-зари седемте удара на войсковото барабанче и високото отброяване от едно до седем. Те символизират седемте най-велики победи на Българската армия от създаването на българската държава досега.
В тринайсетвековната ни история, подвизите на българските воини винаги са предизвиквали възторг и признателност всред народа. Не дипломацията, а победите на българското оръжие над враговете на Отечеството са утвърдили завинаги България, като държава в сърцето на Балканския полуостров.
Героичните дела на българските воини са увековечени в безброй картини, книги, стихове и песни . Пластиките на знаменитият скулптор Иван Лазаров “Те победиха” и стиховете на народният поет Иван Вазов, изсечени на Паметника на незнайния воин „ Българийо за тебе те умряха” отдавна са се превърнали в еманация на народната почит и преклонение пред техния безсмъртен подвиг.
Всяка пролет, природата измива с дъждовни капки и роса, като грижовна майка паметниците на загиналите за Свободата на България воини, украсява братските им могили с бели маргарити, алени макове и зелена трева, сякаш родният трибагреник отново и отново се свежда в преклонение пред великата им саможертвата пред Олтара на Отечеството.
Чувате ли ги? Те идват към нас през годините, като колона от призраци - окъсани, гладни и величави. Един, десет, сто, хиляди падат в бран, възкръсват и пак тръгват. Пристъпват тежко по склона на времето, като видения от други светове, като проверка на съвестта ни.
Пеят онази незабравима песен, която ни кара да настръхваме. „Шуми Марица окървавена”. И вървят редиците на песента. Всяка буква в нея е сърцето на загинал боец. Всяка дума в нея е една битка за Свобода.Тя вдига мъртвите в атака. Тя кара живите да забравят за смъртта.
Слушайте. Те идват! Строяват се на десния ни фланг и ни питат- готови ли сме, ако се наложи, да се жертваме, за родината ни,като тях?
България няма да ни прости, ако останем равнодушни към тяхната памет. Защото българските воини удивляват света с безпримерния си героизъм във войните за свобода и независимост. Стотици хиляди знайни и незнайни командири и воини, обединени не от жаждата за слава и стремежа за военни отличия, а от любовта си към родината полагат белите си кости далеч от бащиния праг, в името на България .
И макар да бяха окъсани и гладни, измокрени до кости и уморени, те летяха, като лъвове в атака и умираха за България с песен на уста.
Благословена е онази държава, в която поетите и учените й стават офицери и воини , когато тя ги повика под знамената си!
За да живее и да пребъде Родината ни, тя има нужда, както казва полковник Борис Дрангов от нравствени великани и възторжени идеалисти, смели до безумство, влюбени в нея до фанатизъм, честни до самопожертване, а не от безмълвни нравствени кастрати.
Затова нека си припомним още веднъж думите, които ни завещаха тези безименни герои, че Отечеството загива само тогава, когато е умряло в сърцата на своите синове!
Само на една ръка разстояние в паметта ни се крият подвизи и примери, които трудно могат да бъдат открити в чужда история и които трудно могат да бъдат повторени и изживени пак.
И нека запомним, че храбростта не може да има политическа окраска и степени. Тя не е нито царска, нито комунистическа, нито демократска, тя може да бъде само една - ХРАБРОСТ В ИМЕТО НА БЪЛГАРИЯ!

[Тайко]

Генерал-майор Христофор Хесапчиев (1858 – 1938) е роден на днешния ден през 1858 г. Изкарва детството си в Габрово, а в последствие се отдава на военна кариера. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879), Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург, Русия (1883) и Офицерската кавалерийска школа в същия град (1885). Служи в пехотата и конницата.
Като помощник-началник на Щаба на войската по време на Сръбско-българската война (1885) избира мястото на Сливнишката позиция и организира инженерната ѝ подготовка.
От август 1886 до януари 1887 г. е началник на Военното училище и преподава тактика, военна история, военна топография и геодезия. По-късно оглавява Учебното бюро (1893 – 1895) в Министерството на войната и ръководи информационната дейност в Българската армия.
От 1896 до 1898 г. командва 6-и пехотен търновски полк, след което преминава на дипломатическа работа. Заема длъжностите военен аташе (1899 – 1904) и български дипломатически агент в Белград (1904 – 1905), пълномощен министър в Букурещ (1905 – 1911). По време на Първата балканска война (1912 – 1913) е представител на българската войска при Гръцката главна квартира. Участва в Първата световна война (1915 – 1918) като генерал за поръчки.
Изтъкнат военен теоретик и публицист Хесапчиев е автор на трудовете „Гургулят, Брезник, Трън и Пирот. Критически разбор на действията през 1885 г.“ (1890), „Учебник по елементарна тактика на пехотата. Ч. 1 – 2“ (1890), „Сръбско-българската война. Критически преглед“ (1892), „Геодезия и военна топография“ (1893) и др. Избран за действителен член на БАН (1898) и професор по тактика, военна история и военна топография във Военното училище.
Награден с военен орден „За храброст“ ІV степен.

[Тайко]

ГАЛЕРИЯ: БЕЛЕЖИТИ НАРОДНИ БУДИТЕЛИ И РЕВОЛЮЦИОНЕРИ

На 17 януари 1849 година е роден пламенният революционер и сподвижник на Левски, участник в Сръбско-турската война - 1876 г. , в Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. и офицер в младата българска армия, майор Андон Балтов

ЕДИН ЖИВОТ, КАТО ЛЕГЕНДА

доц. д-р Петър Ненков

Клисура, която втора след Копривщица въстана през месец април 1876-та и първа изпита кръвожадността на турския ятаган, е дала на България цяла плеяда революционери и борци за свобода. Всред тях, с особена сила блести името на Андон Салчев Балтов.

Той е роден на 17 януари 1849 г. в занаятчийско семейство. Баща му Салчо Балтов мечтае неговият син да се отдаде на търговията и занаятите. Затова, когато младежът завършва класното училище в Клисура, баща му го изпраща в Пловдив, за да завърши епархийско училище. Но революционният кипеж, обхванал града на тепетата в края на 60-те и началото на 70 - те години на 19 век, не подминава и него.

Андон Балтов започва работа, като книговезец в печатницата на своя земляк, бележития възрожденски просветен деец и печатар Христо Груев Данов. Заедно със своя другар Григор Божков от Клисура, който също работи в печатницата на Христо Г. Данов, развиват активна революционна дейност .

При всяко идване на Дякона в Пловдив, той провеждал заседанията на местния революционен комитет в къщата на Андон Балтов. В дома му нощували и комитетските куриери - Никола Паралийски и Йовчо Кушев, които идвали да вземат тайната комитетска поща с депешите на Апостола до революционните дейци в Клисура. По този начин книжарницата на Христо Г. Данов и домът на Андон Балтов се превърнали в своебразен център на революционните дейци в Пловдив.

На едно от събиранията на местния революционен комитет , Андон Балтов положил клетва пред Левски и се включил в тайното съзаклятие. От този ден нататък той станал един от най-верните хора на Дякона в Пловдивска област и се ползвал с неговото абсолютно доверие. Затова не е случаен фактът, че именно Андон Балтов, се опитал да организира засада на турските заптиета, които трябвало да конвоират Левски от София до Цариград. По негова преценка съдебният процес трябвало да се проведе в османската столица, тъй като щял да бъде съден най-опасния престъпник на империята.

В своите спомени Стоян Заимов пише: “Андон Балтов организира и председателства едно съзаклятие от 15 души-съмишленици в Световраческото училище в Пловдив, което замисля освобождаването на Апостола. Те решават в пловдивските села Катуница и Папазли да устроят засада на турския конвой, като началник и устроител на засадата бил Андон Балтов. Ала, уви! Високата порта решава да съди Левски и неговите другари не в Цариград, а в София и по този начин се проваля замисъла на Балтов и неговите съмишленици.

След смъртта на Левски и разгрома на Вътрешната революционна организация през 1873г. , Андон Балтов минава в нелегалност . Когато през 1875г. започва подготовка за Старозагорското въстание, Андон Балтов се включва в нея. Въстанието е потушено още в зародиш, поради извършените от турската власт арести на революционните дейци в Стара Загора.

През зимата на 1876 година в Гюргево няколко млади революционери начело със Стамболов, Волов, Обретенов, Заимов, Бенковски и други създават комитет, който си поставя за задача да вдигне народа през пролетта на 1876-та на въоръжено въстание срещу турския феодално-деспотичен гнет.

Когато в града на тепетата пристигат Бенковски и Волов , за да потегнат разбития след смъртта на Дякона, местен революционен комитет, те най-напред потърсват Андон Балтов. Той приема присърце задачата, която му поставят двамата водачи на въстанието в 4-ти революционен окръг и се включва с голям ентусиазъм в подготовката на предстоящото въстание .

Заедно с Никола Караджов са избрани единодушно от революционния комитет на Клисура, за депутати на събранието на Оборище. На 16 април 1876 г. във вековната букова гора на Оборище той декларира пред Бенковски и останалите делегати, че клисурци по-скоро ще умрат до един, отколкото ще нарушат своята революционна клетва .

Преждевременното избухване на въстанието, поради предателството на Ненко Терзийски от село Балдьово, заварва Андон Балтов в Цариград, където е изпратен от Бенковски заедно с Иван Джуджев от Панагюрище, за да закупят оръжие за комитетите от Четвърти Пловдивски революционен окръг.

Тук е арестуван от турската полиция, но успява да избяга и се добира до Одеса с параход. Там, от пресата научава за “кървавото писмо” на Тодор Каблешков, възвестило началото на Априлското въстание, за героизма на въстаналия български народ и за кървавите погроми на турците. Извършените жестокости от двехилядната башибозушка орда на Тосун бей над населението на въстаналата Клисура, потрисат международната общественост.

Андон Балтов заминава за Сърбия, където през 1876 г. избухва Сръбско-турската война. Той се записва доброволец в корпуса на руския генерал Михаил Черняев и се отличава в боя с турците при Гредетин.

След разгрома на сръбската армия и последвалото примирие, се записва в Българското опълчение, което се сформира в полевия лагер на руската армия в Плоещ .

В Руско-турската война 1877-1878 г. се сражава смело под свилените дипли на Самарското знаме в сраженията при Стара Загора, Шипка и Шейново. За проявен героизъм при отбраната на Шипченския проход през август 1877г., е произведен в първо офицерско звание.

След Освобождението отдава всичките си сили за изграждането на българската армия. Като млад офицер участва в акта на Съединението на България на 6 септември 1885г. и в последвалата Сръбско-българска война . Отново се проявява като храбрец в боевете за защита на застрашеното отечество от сръбските агресори и затова е награден от княз Александър Батенберг с орден за храброст.

Достига до звание майор, след което преминава в запаса. Активно участва в живота на дружеството на запасните офицери в Карлово. В началото на 20 век дава лични пари за построяването на болница в града на Апостола и се включва в комитета за построяване на паметник на Васил Левски в родния му град.

На 28 февруари 1918г. сподвижникът на Левски, делегатът от събранието на Оборище, опълченецът от 3-та рота на 5-та опълченска дружина, героят от боевете при Гредетин, Стара Загора, Шипка, Шейново и Сливница склопва завинаги очи .

[Тайко]

Тутраканската епопея — един от върховете на българската бойна слава


На 28 юни 1913 година в румънската столица е подписан Букурещкият мир, който слага край на Междусъюзническата война. С този договор България губи Южна Добруджа в полза на Румъния, която напада страната, за да си вземе „компенсациите“, дължими от Първата Балканска война. Новата граница е определена по линията Тутракан-Балчик. След този договор цар Фердинанд заявява „Свиваме знамената в раклите за по-добри дни“.
Въпреки че тази война приключва, съвсем скоро на хоризонта се задава нов конфликт, който назрява от дълго време – Голямата война от 1914-1918 година. И двата враждуващи блока се опитват да привлекат България на своя страна. Антантата предлага източна Тракия до линията Мидия-Енос, която да се окупира веднага; безспорна зона в Македония, която ще бъде получена след войната; Егейска Македония, ако Гърция получи компенсация в Мала Азия или се присъедини към Германия; Южна Добруджа, но след войната и ако Румъния бъде компенсирана с Трансилвания. Твърде много „ако“, а българите помнят какво им причиняват съюзниците и уж приятелски настроената Румъния.
От другата страна са немските предложения, които включват и земи, откъснати от българското землище през 1834 и 1878 година – Ниш, Пирот и Враня и западно от р. Тимок чак до р. Морава; половин Косово; цяла Вардарска Македония с част от Източна Албания; при намеса на Румъния и Гърция на страната на Антантата – Южна и Северна Добруджа и Егейска Македония. По-късно, при сключването на договора, Турция отстъпва 2000 кв. км. в Източна Тракия край Одрин.
България се присъединява на страната на Централните сили през 1915 година, в пореден опит да обедини изконните си територии.
На 17 август 1916 година Румъния се включва във войната на страната на Съглашението. Към изпратените срещу България войски се включват и две пехотни и една кавалерийска дивизия. Така в Добруджа и по брега на р. Дунав са разположени 136 дружини, 135 батальона и 24 ескадрона. Срещу тази сила се изправя Трета армия, начело с ген. Тошев., разполагаща с 63 дружини, 55 батальона и 24 ескадрона. Румънци и руснаци ни превъзхождат в съотношение 2:1. Интересното е, че генералът не знае за това огромно превъзходство, тъй като разузнаването съобщава за по-малка сила от българската. Все още не е известно, че руските сили вече са пристигнали и немският отбранителен план е отхвърлен. Решено е да се настъпи и Добруджа да се освободи. Планът предвижда незабавно превземане на крепостите Тутракан и Силистра, като по този начин да се пресече възможността румънската армия да получава подкрепления през пристанищата им.
Изходът от този сблъсък изглежда предрешен. Но на наша страна е бойният дух на българските войници, които отиват да се бият
за своята земя и семейства и горящи от нетърпение да си го върнат за вероломството отпреди три години. Новата ни история многократно доказва, че в такива случаи числеността на противника е без значение.
На 2 септември Трета българска армия навлиза в Добруджа, като главният удар е насочен срещу Тутракан. Атаката на крепостта е възложена на ген. Киселов, командир на 4-та дивизия. Към него временно е предадена и цялата артилерия на армията – време за дълга обсада няма.
На 3 и 4 септември българските части се разполагат срещу града, като се провеждат отделни схватки и започват подготовка за атака. Още на 3-ти към Тутракан е изпратено подкрепление, което е пресрещнато от конницата на ген. Иван Колев.
Крепостта е силно укрепена – изградени са 15 форта, дълбок овраг, картечни гнезда, оръдия, укрити в блиндажи и окопи. Гарнизонът ѝ се състои от 30 000 души и още 10 000 резерв. Бойното поле е разделено на 3 сектора. I сектор с фортове 1 до 5 е поверен за охрана на 9 и половина батальона, II сектор с фортове 6 до 9 разполага с 4 батальона и III сектор с фортове 10 до 15 е с 14 батальона. Главната атака е насочена срещу II сектор, където българите разполагат с 9 батальона, 80 оръдия, 12 картечници и 1 ескадрон – общо 18 000 войници срещу 6500 румънци.
Атаката започва точно в 6:30 сутринта на 5 септември. В 7:40 е забелязано отстъпление на румънски войници от фортове 5 и 6. В 8 часа е наредено настъплението на пехотата, лично ръководено от офицерите, за повдигане на духа и личен пример. Войските ни са посрещнати от картечен огън, но под символичното прикритие на артилерията в 10:30 успяват да пробият защитата и фортовете са превзети. Въпреки сериозния отпор, форт 7 също е пробит и превзет до 11 часа. До 13 часа пада и форт 8. В другите два сектора атаката също е успешна и това води до общо румънско отстъпление към втора отбранителна линия, която се превръща в бягство към спасението.
Противникът се опитва да се установи на слабо защитената линия, за да може на другия ден да контраатакува. Сутринта на 6 септември, в 4:40, българската артилерия открива огън. След това започва масирана атака от всички страни. В помощ на града от Силистра са изпратени 5 батальона, 4 батареи и 2 ескадрона, които са разбити по пътя и не успяват да стигнат до защитниците. Румънците са изтласкани към самия град, а нашите части достигат до възвишението, от което Тутракан ясно се вижда.
Румънският командващ, ген. Теодореску, нарежда оттегляне през р. Дунав и лично се качва на първия шлеп. Отстъплението се превръща в бягство. Българската артилерия се разполага по брега на реката и започва обстрел по всички плаващи средства. Пламват дори петролните складове в отсрещния румънски град Олтения, а съвсем скоро и самият град.
За 36 часа армията ни успява да спечели една от най-големите си победи през войната. В крайна сметка от 40 000 войници около 28 000 се предават или са заловени в плен, заедно с тях и 400 офицери. В наши ръце попада цялото военно имущество на врага. От българска страна убитите и ранените са 8000 души.
С тази битка започва освобождението на Южна Добруджа и разгрома на Румъния. От нея остава и изразът „Власите се давят накрай Дунава“.
Мястото, където се разиграва битката, днес е военно гробище и е част от Стоте национални туристически обекта.

[Тайко]

Денят е 9 септември 1944 година, часът – 18:30. Мястото – дежурната стая на 10-и допълващ ескадрон към 10-и конен полк в Шумен. Няколко офицери и подофицери от българската и от Червената армия влизат, за да обезоръжат дежурния офицер –подпоручик Петър Добрев Петров на 42 години.

– Предайте оръжието си! – извиква офицер от Червената армия.
– Български офицер никога не е предавал оръжието си! – отвръща гордият подпоручик, става на крака, зарежда своя „Валтер“ и с изстрел в слепоочието слага край на живота си.

Поклон пред героя, който не предаде идеалите си!

[Тайко]

Генерал Владимир Вазов издъхна в старостта си, в продължила няколко дни агония, без съответна на болестта му медицинска помощ.
Дни преди 20 май ген. Владимир Вазов лежеше в стаята си, с лице към южния прозорец. Агонията му продължи няколко дни. А на 20 май през прозореца съм видял последните минути от живота му преди смъртта да склопи очите му. Генерал Владимир Вазов застина във вечен покой, но може би с душа, устремена към нови битки и победи! Погребението му е било като на някой, намиращ се в полулегалност! На гроба му е поставен обикновен дървен кръст с името му – Владимир Вазов, без генерал!
Когато години по-късно гробището е ликвидирано, за да се построи почивна станция на Централния съвет на профсъюзите, костите на генерала са изхвърлени за унищожение. Главният архитект на Тетевен тогава, Цв. Пиперков, ми разказа, че е успял да ги събере в чувал. Съобщил е на близките му в София и те си ги отнесли в столицата за препогребение! Според друг мой приятел, тетевенски архитект, Пиперков е запазил няколко кости като свят спомен за генерала.

[Тайко]

На 25 февруари 1896 година е роден видният авиоконструктор, професор Цветан Лазаров

ГЕНИЯТ НА БЪЛГАРСКОТО САМОЛЕТОСТРОЕНЕ

доц. д-р Петър Ненков

Професор Цветан Лазаров е роден в град Плевен на 25 февруари 1896г. През 1912 г., едва шестнадесетгодишен постъпва на работа, като монтьор на софийското летище.

Когато избухва Балканската война, заминава на фронта, като доброволец. Работи като механик на летището Мустафа паша /Свиленград/, където се базира Първо аеропланно отделение.

През 1916 г. в разгара на Първата световна война е назначен за командир на картечна рота на Южния фронт. Желанието му е да служи в авиацията и заради това подава рапорт до своите командири да бъде преместен. В края на краищата те удовлетворяват мечтата му.

След войната се записва да учи в Аеропланното училище в Божурище. Служи, като летец до 1920 г., когато по силата на Ньойския договор е демобилизиран.

През 1922 година Цветан Лазаров заминава за Германия и постъпва във Висшето техническо училище в Шарлотенбург. Специализира леки двигатели с вътрешно горене и самолетостроене. Включвайки се в студентското антифашистко движение и поради това е лишен от отпуснатата му държавна стипендия. Принуждава се да работи, като чертожник, за да се издържа. Живее в крайно мизерни условия, но въпреки всички трудности през пролетта на 1926 г. се дипломира, като аероинженер.

Завръща се в България, където започва и истинската му научна дейност, която, след години, ще го превърне в най-голямото име в българската авиация. Започва работа в Държавна аеропланна работилница-Божурище. През 1932 г. конструира лек и прост за пилотиране учебен самолет ДАР-6. Английското списание AIRPLANE в годишника си за 1932 г. обръща специално внимание на ДАР-6.

Въпреки всичко това по една или друга причина ДАР-6 остава само прототип и серийното му производство така и не започва.През следващите години той продължава да усъвършенства идеите си и на бял свят се появяват нови и нови модели като ДАР-9, ДАР-10А и ДАР-10Ф .

През следващите десетилетия Цветан Лазаров конструира още няколко успешни модела, които носят наименованието ЛАЗ и се произвеждат в Държавната самолетна фабрика - Ловеч. През 1942 г. неговият боен разузнавателен самолет „ЛАЗ - 3“ успешно преминава изпитанията .

След Втората световна война завършва прототипите на новите самолети ЛАЗ-7“, “ЛАЗ-7М” и „ЛАЗ - 8“. Самолети от серията “ЛАЗ-8″ служат на България до 1958 година, а през 1960 година биват бракувани.

От серията “ЛАЗ-7″ пък са произведени общо около 150 самолета и 170 от типа “ЛАЗ7-М”. Това дава възможност на България да стане една от европейските сили в авиацията и да произвежда самолети , колкото Германия по това време . От “ЛАЗ-7М” са закупени 100 броя за Полша и 50 броя за Египет.
Ентусиазмът на Цветан Лазаров обаче до последно не изчезва и до смъртта си през 1961г. той работи усилено върху самолета „ЛАЗ - 12“ и хеликоптера „ЛАЗ 10 Х“, както и върху разработването на български реактивен самолет.

Абревиатурата LZ, произлизаща от неговите инициали се ползва като код за разпознаване на българските полети в Международната организация за гражданска авиация. Цветан Лазар през 1948 година е избран за професор по теория на самолета и самолетостроенето и ръководител на Катедра “Самолетостроене” в Техническия университет.