ГАЛЕРИЯ: ВДЪХНОВЯВАЩИ СЛУЧКИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ИСТОРИЯ
ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ОДРИНСКАТА КРЕПОСТ В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА И ЕДНА ЗАПОВЕД НА ГЕНЕРАЛ ГЕОРГИ ВАЗОВ, КОЯТО ТЕ ИЗПЪЛВА С ГОРДОСТ, ЧЕ СИ БЪЛГАРИН
доц.д-р Петър Ненков
Пристъпът на полковете от Източния сектор на 2-ра армия се развива с невиждана бързина. Рано сутринта на 26 март 1913 г. те извършват пробив във фортовия пояс на Одринската крепост. След 8 часов непрекъснат бой овладяват фортовете Айджийолу, Айвазбаба, Кестенлик, Куручешме, Илдъз, Каик, Топьолу и Кавказ и влизат в Одрин с развети знамена, под звуците на "Шуми Марица окървавена."
Комендантът на Одрин Мехмед Шукри паша, едва смогва да телеграфира в Цариград: ”Всичко е свършено.Българите нахлуха в крепостта” и е принуден да се предаде с целия си щаб на командира на лейбгвардейския конен полк, полковник Генко Мархолев .
Шукри паша предава сабята си на командващия 2-ра армия, генерал-лейтенант Никола Иванов с думите: “Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои”.
На 13 март 1913 г. Одрин пада в български ръце . В плен са взети 33 000 турски войници и 24 паши и богати трофеи, като 413 оръдия, 12 236 пушки, 46 тежки картечници, над 10 милиона патрони, 90 хиляди снаряди над 10 милиона патрони и над 50 турски бойни знамена.
Над прочутата “Султан Селим джамия” се развява българския трибагреник, издигнат от кандидат-подофицера Михо Георгиев от 29-и Ямболски полк. Старата османска столица притихнала слуша победоносния парад на българските полкове. На всяка българска рота, участваща в щурма на крепостта, са раздадени по 80 ордена за храброст.
Световните телеграфни агенции съобщават: ”Одрин, непревземаемата крепост, фортът от световно значение падна само след 48 часа под напора на българския войник”.
Светът е потресен от българското чудо. Френският полковник Мондезир пише: ”Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи във военната история на всички народи.
Луи Барзини го допълва:”Как българите успяха да преминат през телените заграждания. Това е една мистерия. Това бе една човешка вълна, един прилив на мъжество, една буря от хора. Не можем да си представим без смайване и възхищение една поредица от фортове, превзети с атака на нож!”
Френският военен министър Етиен Милеран обявява нашата армия за „най-добрата в Европа” и публично заявява, че „би предпочел за съюзници 100 000 българи, пред която да е друга европейска армия, колкото и многобройна да е тя”.
Началникът на войските от Източния сектор на 2-ра армия, генерал-майор Георги Вазов в своята поздравителна заповед по случай превземането на крепостта написва следните паметни думи:
„Офицери, подофицери и войници, вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа непрекъснат бой да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин!“
Всяка дума в тази заповед идва от дълбините на сърцето и не може да не предизвика гордост и предателска влага в очите на всеки българин, който милее за своя род и родина ..
Българска бойна слава.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
ГАЛЕРИЯ: ПАМЕТНИ СЛУЧКИ ОТ БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА ИСТОРИЯ
ПОЛКОВНИК КОНСТАНТИН КАВАРНАЛИЕВ : „ АЗ НА ГРЪК, ГРЪБ НЕ ДАВАМ!”
доц. д-р Петър Ненков
През Междусъюзническата война, на 21 юни 1913 ГОДИНА гърците след тежък бой, овладяват Кукуш .Като отмъщение за дадените жертви, те изгарят до основи града - родно място на Христо Смирненски, Тома Измирлиев, полковник Петър Дървингов и Гоце Делчев .
След това те настъпват към Дойран. Подстъпите към града се отбраняват от 3-та пехотна бригада на Трета Балканска дивизия, с командир, полковник Константин Каварналиев. Той разполага с два полка , които обаче са с непълен състав и имат общо 4 200 бойци и три батареи от 6-ти нескорострелен арт.полк. Българите заемат позиция на височината Хисар, южно от Дойран.
Срещу бригадата настъпват три гръцки дивизии с 42000 войници, поддържани от два артилерийски полка .
На 22 юни 1913 г. боят за Дойран пламва със страшна сила и нарастващо ожесточение. Вследствие на своето десетократно превъзходство в жива сила и артилерия неприятелят настъпва, уверен в победата. Атаките му следват една след друга, но са отбити с големи загуби.
Двата български полка оредяват с всяка измината минута. Почти не остават живи офицери в тях. Отстъплението обаче е немислимо, защото българското население на Дойран ще бъде изклано от гърците, които са получили заповед от краля си Константин да не остават жив българин в завладените територии. В решителния миг на боя, с ускорен марш от Струмица пристигат на помощ частите на Шеста пехотна дивизия, които спират настъплението на противника, но само временно стабилизират положението, като понасят тежки загуби.
Когато вижда, че трудно ще удържи натиска на неприятеля, полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта на бригадата, поручик Дуров с думите:
"Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!"
Подкрепления обаче така и не пристигат. Въпреки това полковник Каварналиев не мисли за отстъпление и изрича паметните думи:
„Аз на грък гръб не давам!”
На 23 юни той хвърля в боя единствения резерв - себе си. Напуска командния пункт и с пушка в ръка повежда в решителна контраатака войниците си. Българите се сражават, като лъвове. Противникът не издържа вихрения им удар на нож и отстъпва.
Позицията е удържана. По време на сражението обаче полковник Каварналиев е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия и предизвиква голяма загуба на кръв. Няколко часа по-късно храбрият български офицер умира на брега на Дойранското езеро. Произведен е посмъртно в звание генерал-майор.
В разгара на Първата световна война, когато Македония отново е българска, през 1917 г. в негова чест, воините от 9-та Плевенска дивизия издигат седемметров паметник на мястото, където е погребан.
През 1966г. паметникът е взривен по разпореждане на комунистическата клика на Тито в Македония, която провежда акция по заличаване на българското културно-историческо наследство !?
Съвсем наскоро паметникът бе възстановен и издигнат отново край Дойран, за да ни напомня и да не забравяме, че от България няма по-скъпо нещо на света. Дълбок поклон и вечна слава !
ПОЛКОВНИК КОНСТАНТИН КАВАРНАЛИЕВ : „ АЗ НА ГРЪК, ГРЪБ НЕ ДАВАМ!”
доц. д-р Петър Ненков
През Междусъюзническата война, на 21 юни 1913 ГОДИНА гърците след тежък бой, овладяват Кукуш .Като отмъщение за дадените жертви, те изгарят до основи града - родно място на Христо Смирненски, Тома Измирлиев, полковник Петър Дървингов и Гоце Делчев .
След това те настъпват към Дойран. Подстъпите към града се отбраняват от 3-та пехотна бригада на Трета Балканска дивизия, с командир, полковник Константин Каварналиев. Той разполага с два полка , които обаче са с непълен състав и имат общо 4 200 бойци и три батареи от 6-ти нескорострелен арт.полк. Българите заемат позиция на височината Хисар, южно от Дойран.
Срещу бригадата настъпват три гръцки дивизии с 42000 войници, поддържани от два артилерийски полка .
На 22 юни 1913 г. боят за Дойран пламва със страшна сила и нарастващо ожесточение. Вследствие на своето десетократно превъзходство в жива сила и артилерия неприятелят настъпва, уверен в победата. Атаките му следват една след друга, но са отбити с големи загуби.
Двата български полка оредяват с всяка измината минута. Почти не остават живи офицери в тях. Отстъплението обаче е немислимо, защото българското население на Дойран ще бъде изклано от гърците, които са получили заповед от краля си Константин да не остават жив българин в завладените територии. В решителния миг на боя, с ускорен марш от Струмица пристигат на помощ частите на Шеста пехотна дивизия, които спират настъплението на противника, но само временно стабилизират положението, като понасят тежки загуби.
Когато вижда, че трудно ще удържи натиска на неприятеля, полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта на бригадата, поручик Дуров с думите:
"Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!"
Подкрепления обаче така и не пристигат. Въпреки това полковник Каварналиев не мисли за отстъпление и изрича паметните думи:
„Аз на грък гръб не давам!”
На 23 юни той хвърля в боя единствения резерв - себе си. Напуска командния пункт и с пушка в ръка повежда в решителна контраатака войниците си. Българите се сражават, като лъвове. Противникът не издържа вихрения им удар на нож и отстъпва.
Позицията е удържана. По време на сражението обаче полковник Каварналиев е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия и предизвиква голяма загуба на кръв. Няколко часа по-късно храбрият български офицер умира на брега на Дойранското езеро. Произведен е посмъртно в звание генерал-майор.
В разгара на Първата световна война, когато Македония отново е българска, през 1917 г. в негова чест, воините от 9-та Плевенска дивизия издигат седемметров паметник на мястото, където е погребан.
През 1966г. паметникът е взривен по разпореждане на комунистическата клика на Тито в Македония, която провежда акция по заличаване на българското културно-историческо наследство !?
Съвсем наскоро паметникът бе възстановен и издигнат отново край Дойран, за да ни напомня и да не забравяме, че от България няма по-скъпо нещо на света. Дълбок поклон и вечна слава !
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Михаил Савов – героят с противоречива следа в историята на България
Михаил Савов е роден на 14 ноември 1857 в Ески Заара (Стара Загора).
Учи в Хасково, Пловдив, Габрово и Галатасарайския лицей в Цариград.
Завършва с първия випуск на Военното училище в София през 1879 година. Произведен е в чин подпоручик, а през 1881 година в чин поручик. До Сръбско-българската война учи в Генералщабната академия (Санкт Петербург).
През Сръбско-българската война командва левия фланг в Сливнишката битка. Има особено големи заслуги за отблъскването на Моравската дивизия и овладяването на Пирот. В края на 80-те години бива забелязан от новодошлия български княз Фердинанд и става негов флигеладютант.
На 16 февруари 1891 година оглавява за първи път Министерството на войната в кабинета на Стефан Стамболов. Именно реформите, които Михаил Савов извършва в българската армия дават основание на мнозина да го определят като първостроителят на българската войска.
Скоро след като поема отговорния пост, Михаил Савов започва усилена работа по създаването на Закон за устройство на въоръжените сили. Така, под негово ръководство, се разработва първият истински закон за изграждане на армията, който е базиран на дивизионната структура. Това прави възможно към края на 90-те години Българската армия в структурно отношение да се изгражда изцяло като армиите на Великите сили. Този закон става част от поредицата от мерки, предприети от Михаил Савов и насочени към модернизирането на Българската армия, която въпреки победоносната сръбско-българска война все още има редица слабости. Възприети са и голяма част от водещите световни стандарти – военновременната армия може да достигне до 10% от населението, а мирновременната – 1%. Също така, Савов има голяма роля в планирането и военната статистика, с помощта на които се установява че от 1900 до 1910 година жителите на България се увеличават с близо 600 000 и наброяват 4 329 108 души.
На базата на тези данни се правят и разчетите за мобилизация, според които в случай на война страната трябва да може да мобилизира от 360 000 до 380 000 души. След като е установено каква е числеността на армията, на която България може да разчита в случай на война, изниква проблемът с въоръжението й. Българската армия се спира на пушката „Манлихер“, която към този момент е най-завършената в техническо отношение магазинна система в Европа. Предстоящата Балканска война ще докаже, че изборът на българското командване е правилен.
Друг важен момент от периода, в който Савов е военен министър е решаването на проблема със защитата на София. По това време всяка държава, която е във военен конфликт обръща особено внимание на защитата на столицата си. Именно затова през 1891 и 1892 година в Генералния щаб започва да се работи по въпроса как да бъде защитена най-добре София. По примера на румънците, които вече са решили този проблем, изграждайки пръстен от крепости около Букурещ, българите канят генерал Бриелмон. Той е белгийски генерал и инженер, признат авторитет в проектирането и постройката на крепости и укрепления и създател на укрепената линия при Чаталджа. След обиколка на софийското поле, генерал Бриелмон предлага да се приложи букурещкият вариант, което означава да се изградят множество фортове около София и да се възприеме един дефанзивен характер във военно-отбранителната стратегия на държавата.
В този момент генерал Савов изиграва изключително важна роля, тъй като, осъзнал, че този подход е грешен за България, главно заради малките и размери и естествената планинска защита на София, отхвърля тази идея. Освен това военният министър много правилно разбира, че изграждането на тези бетонни фортове ще погълне огромен финансов ресурс, което пък няма да позволи армията да се въоръжи на високо ниво. Така идеята на генерал Бриелмон е отхвърлена, а спестените средства помагат за доброто въоръжение на българската армия, което ще се окаже решаващо по време на войните за национално обединение.
Въпреки всички безспорни успехи на Михаил Савов като военен министър, той бива уволнен от армията през 1894 година. Три години по-късно е върнат, а през 1901 година започва и вторият му период като военен министър, в който той продължава активната си реформаторска дейност. След началото на Балканската война е назначен за помощник-главнокомандващ на Българската армия. Привърженик на идеята за завземане на Цариград, след победите при Бунархисар и Лозенград убеждава Фердинанд и получава от него пълномощия да нареди атаката на турските укрепления при Чаталджа. Операцията се проваля заради холерната епидемия, лошото разузнаване и недостига на тежка артилерия. Неуспехът отлага сключването на примирие и прави османската дипломация по-неотстъпчива в последвалите преговори за мир.
В последвалата Междусъюзническа война идва може би и фаталната грешка на Михаил Савов. Със съгласието на цар Фердинанд, но без знанието на кабинета на Данев, на 15 юни 1913 година генерал Савов нарежда нападение срещу сръбските и гръцките войски в Македония. Замислено като демонстрация на сила и опит за изтикване на бившите съюзници от спорните територии, спечелени от съюзниците през Балканската война, нападението, извършено на 16-17 юни, прераства в пълномащабна война, която приключва с погром за България и загуба на значителна част от спечелените територии. Последиците за страната са изключително тежки и те довеждат до Първата национална катастрофа.
След войната Михаил Савов е уволнен, а след това е съден от Държавен съд. Емигрира във Франция, където след Първата световна война дори става пълномощен министър. Умира на 21 юли 1928 година в Сен Валие дьо Тией, Франция.
„За изключително големите му заслуги към страната ни при планирането и осъществяването на военните операции през Балканската война и за проявеното новаторство и военно майсторство“ на 20 декември 2012 година генерал-лейтенант Михаил Савов е награден посмъртно с орден „Стара планина“ I степен с мечове.
С цялостната си дейност като военен министър и главнокомандващ генерал Михаил Савов заслужава мястото си сред едни от най-изявените военни дейци от този период.
За съжаление, в един от най-решаващите моменти в новата история на държавата, той допуска съществена грешка, която струва много на България.
Михаил Савов е роден на 14 ноември 1857 в Ески Заара (Стара Загора).
Учи в Хасково, Пловдив, Габрово и Галатасарайския лицей в Цариград.
Завършва с първия випуск на Военното училище в София през 1879 година. Произведен е в чин подпоручик, а през 1881 година в чин поручик. До Сръбско-българската война учи в Генералщабната академия (Санкт Петербург).
През Сръбско-българската война командва левия фланг в Сливнишката битка. Има особено големи заслуги за отблъскването на Моравската дивизия и овладяването на Пирот. В края на 80-те години бива забелязан от новодошлия български княз Фердинанд и става негов флигеладютант.
На 16 февруари 1891 година оглавява за първи път Министерството на войната в кабинета на Стефан Стамболов. Именно реформите, които Михаил Савов извършва в българската армия дават основание на мнозина да го определят като първостроителят на българската войска.
Скоро след като поема отговорния пост, Михаил Савов започва усилена работа по създаването на Закон за устройство на въоръжените сили. Така, под негово ръководство, се разработва първият истински закон за изграждане на армията, който е базиран на дивизионната структура. Това прави възможно към края на 90-те години Българската армия в структурно отношение да се изгражда изцяло като армиите на Великите сили. Този закон става част от поредицата от мерки, предприети от Михаил Савов и насочени към модернизирането на Българската армия, която въпреки победоносната сръбско-българска война все още има редица слабости. Възприети са и голяма част от водещите световни стандарти – военновременната армия може да достигне до 10% от населението, а мирновременната – 1%. Също така, Савов има голяма роля в планирането и военната статистика, с помощта на които се установява че от 1900 до 1910 година жителите на България се увеличават с близо 600 000 и наброяват 4 329 108 души.
На базата на тези данни се правят и разчетите за мобилизация, според които в случай на война страната трябва да може да мобилизира от 360 000 до 380 000 души. След като е установено каква е числеността на армията, на която България може да разчита в случай на война, изниква проблемът с въоръжението й. Българската армия се спира на пушката „Манлихер“, която към този момент е най-завършената в техническо отношение магазинна система в Европа. Предстоящата Балканска война ще докаже, че изборът на българското командване е правилен.
Друг важен момент от периода, в който Савов е военен министър е решаването на проблема със защитата на София. По това време всяка държава, която е във военен конфликт обръща особено внимание на защитата на столицата си. Именно затова през 1891 и 1892 година в Генералния щаб започва да се работи по въпроса как да бъде защитена най-добре София. По примера на румънците, които вече са решили този проблем, изграждайки пръстен от крепости около Букурещ, българите канят генерал Бриелмон. Той е белгийски генерал и инженер, признат авторитет в проектирането и постройката на крепости и укрепления и създател на укрепената линия при Чаталджа. След обиколка на софийското поле, генерал Бриелмон предлага да се приложи букурещкият вариант, което означава да се изградят множество фортове около София и да се възприеме един дефанзивен характер във военно-отбранителната стратегия на държавата.
В този момент генерал Савов изиграва изключително важна роля, тъй като, осъзнал, че този подход е грешен за България, главно заради малките и размери и естествената планинска защита на София, отхвърля тази идея. Освен това военният министър много правилно разбира, че изграждането на тези бетонни фортове ще погълне огромен финансов ресурс, което пък няма да позволи армията да се въоръжи на високо ниво. Така идеята на генерал Бриелмон е отхвърлена, а спестените средства помагат за доброто въоръжение на българската армия, което ще се окаже решаващо по време на войните за национално обединение.
Въпреки всички безспорни успехи на Михаил Савов като военен министър, той бива уволнен от армията през 1894 година. Три години по-късно е върнат, а през 1901 година започва и вторият му период като военен министър, в който той продължава активната си реформаторска дейност. След началото на Балканската война е назначен за помощник-главнокомандващ на Българската армия. Привърженик на идеята за завземане на Цариград, след победите при Бунархисар и Лозенград убеждава Фердинанд и получава от него пълномощия да нареди атаката на турските укрепления при Чаталджа. Операцията се проваля заради холерната епидемия, лошото разузнаване и недостига на тежка артилерия. Неуспехът отлага сключването на примирие и прави османската дипломация по-неотстъпчива в последвалите преговори за мир.
В последвалата Междусъюзническа война идва може би и фаталната грешка на Михаил Савов. Със съгласието на цар Фердинанд, но без знанието на кабинета на Данев, на 15 юни 1913 година генерал Савов нарежда нападение срещу сръбските и гръцките войски в Македония. Замислено като демонстрация на сила и опит за изтикване на бившите съюзници от спорните територии, спечелени от съюзниците през Балканската война, нападението, извършено на 16-17 юни, прераства в пълномащабна война, която приключва с погром за България и загуба на значителна част от спечелените територии. Последиците за страната са изключително тежки и те довеждат до Първата национална катастрофа.
След войната Михаил Савов е уволнен, а след това е съден от Държавен съд. Емигрира във Франция, където след Първата световна война дори става пълномощен министър. Умира на 21 юли 1928 година в Сен Валие дьо Тией, Франция.
„За изключително големите му заслуги към страната ни при планирането и осъществяването на военните операции през Балканската война и за проявеното новаторство и военно майсторство“ на 20 декември 2012 година генерал-лейтенант Михаил Савов е награден посмъртно с орден „Стара планина“ I степен с мечове.
С цялостната си дейност като военен министър и главнокомандващ генерал Михаил Савов заслужава мястото си сред едни от най-изявените военни дейци от този период.
За съжаление, в един от най-решаващите моменти в новата история на държавата, той допуска съществена грешка, която струва много на България.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Прославеният генерал с голямо сърце
Той е роден на 16 август 1858 г. в Калофер, където баща му Спас Зафиров, родом от Пещера, е учител в местното класно училище.
Даскалът е изтъкнат борец за национална и църковна свобода и автор на стихосбирката „Българска гусла”.
Младият Атила Зафиров се записва доброволец в Руско-турската освободителна война и служи като преводач в щаба на 123-ти пехотен Козловски полк на руската армия. Той решава да се посвети на военното поприще и затова след войната постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив.
След няколкомесечно обучение се записва в новосъздаденото Военно училище в София, което завършва през 1880 г. с втория му випуск.
После продължава военното си образование в Стрелковата школа в Санкт Петербург.
През Сръбско-българската война 27-годишният поручик е назначен за командир на Комшицкия отряд. Въпреки младежката си възраст, той се справя отлично с поверената му задача от началник щаба на българската войска – капитан Рачо Петров, да не допусне сърбите в тила на Сливнишката позиция. Командваните от него 1100 войници и опълченци разбиват при село Ропот и обръщат в паническо бягство батальона на сръбския майор Милошевич.
За този подвиг поручик Зафиров е награден с първия си орден за храброст.
След войната заедно с група офицери русофили се противопоставя на прогерманската политика на монарха и организира държавен преврат срещу княз Александър Батенберг. Контрапревратът, осъществен от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и началника на Пловдивския гарнизон подполковник Сава Муткуров, принуждава заговорниците да потърсят спасение в Русия.
Там Атила Зафиров завършва Николаевското пехотно училище и служи като офицер в руската армия в продължение на 11 години.
След затопляне на отношенията между Русия и България емигрантският офицерски въпрос е решен благоприятно и българските офицери в руската армия получават през 1898 г. право да се завърнат в своята родина. Сред тях е и Атила Зафиров, който бива назначен за командир на 26-и пехотен Пернишки полк в Радомир.
Като съставна част на 7-ма пехотна Рилска дивизия, повереното му подразделение взема участие в Балканската война за освобождението на Пиринска Македония от турския феодално-деспотичен гнет и разгромява частите на 16-а Низамска дивизия в долината на река Струма. След кръвопролитни боеве воините на подполковник Атила Зафиров освобождават градовете Кочани, Щип, Дойран и на 28 октомври 1912 г. влизат тържествено в главния македонски град Солун.
Те са изпреварени с малко от гръцките войски, които влизат от юг в града, който им е предаден без бой от турския комендант.
След победите на българската армия при Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар и неуспешната атака на Чаталджанската укрепена линия от съединените 1-ва и 3-та български армии, е подписано примирие между воюващите страни и в Лондон започват преговори за сключване на мир.
През януари 1913 г. обаче младотурците извършват държавен преврат в Цариград, прекъсват мирните преговори в Лондон и бойните действия са подновени. Докарвайки свежи резерви от Анадола, те се опитват да деблокират обсадения от българската армия в Одрин гарнизон на Шукри паша. За целта извършват десант на брега на Мраморно море при Шаркьой и настъпват при Булаир на Галиполския полуостров.
В тридневни сражения при Булаир 7-ма пехотна Рилска дивизия, в чийто състав се сражава и полкът на подполковник Атила Зафиров, отблъсква турските атаки.
За проявен героизъм и умело командване на поверения му полк е награден с втори орден „ За храброст”.
През Междусъюзническа война войсковата част на полковник Атила Зафиров отново действа в състава на 7-ма пехотна Рилска дивизия и участва в операцията по обкръжаването на стохилядна гръцка армейска групировка в Кресненското дефиле.
След намесата на България в Първата световна война той е назначен за командир на 3-та пехотна бригада от Първа Софийска дивизия, която е дислоцирана на Добруджанския фронт.В жестоки сражения с румънските войски командваната от него бригада се прославя и той е награден с третия си орден „За храброст”, и е произведен в звание генерал-майор.
През 1942 г. силистренското село Сарсънлар, край което той и неговите воини отблъскват на 6 септември 1916 г. Девета румънска дивизия, опитваща се да подпомогне тутраканския гарнизон, е кръстено на негово име – Генерал Зафирово, а през 1956 г. остава да се нарича само Зафирово. Тук при атаката на придвижващите се от Силистра към Тутракан румънски части дружините на пълководеца проявяват масов героизъм и саможертва.
Освен като бележит военен деец, генерал-майор Атила Зафиров се отличава и със своята доблестна гражданска позиция. Той смята, че най-голямото зло за България е политиката на Фердинанд. Думите му „Тия скакалци около Фердинанд изядоха всичко. Те изядоха България!“ достигат и до Двореца. Монархът е злопаметен и не забравя нанесената му обида.
След Първата световна война Зафиров е назначен за началник на 2-ра Тракийска дивизионна област в Пловдив. Той полага неимоверни грижи за сираците, чиито бащи са загинали във войните за национално обединение на България. Цялата си генералска заплата отделя за дрехи и храна на децата в пловдивските сиропиталища.
Но след пенсионирането си от армията изпада в крайна нищета.
Накрая дори не му стигат пари, за да си плати квартирата, в която живее под наем в София.
За него генерал Стефан Тошев пише: „Как умират заслужилите хора у нас като запасният генерал Атила Зафиров, пренесли всичко свое в жертва на Родината и умрял без никакви средства. Този български мъченик бе оставен от Двореца цели две години да влачи мизерно съществувание и да угасва бавно, без помощ, много често дори без вечеря.А той беше нещо много повече от един военачалник. Той беше човек с главна буква, който написа в служебния си списък дела и подвизи по време на четири войни, за които други народи въздигат на пиадестал."
На 24 януари 1922 г. в София умира прославеният български пълководец генерал-майор Атила Зафиров
Поклон пред героизма и саможертвата на героя на България!
Той е роден на 16 август 1858 г. в Калофер, където баща му Спас Зафиров, родом от Пещера, е учител в местното класно училище.
Даскалът е изтъкнат борец за национална и църковна свобода и автор на стихосбирката „Българска гусла”.
Младият Атила Зафиров се записва доброволец в Руско-турската освободителна война и служи като преводач в щаба на 123-ти пехотен Козловски полк на руската армия. Той решава да се посвети на военното поприще и затова след войната постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив.
След няколкомесечно обучение се записва в новосъздаденото Военно училище в София, което завършва през 1880 г. с втория му випуск.
После продължава военното си образование в Стрелковата школа в Санкт Петербург.
През Сръбско-българската война 27-годишният поручик е назначен за командир на Комшицкия отряд. Въпреки младежката си възраст, той се справя отлично с поверената му задача от началник щаба на българската войска – капитан Рачо Петров, да не допусне сърбите в тила на Сливнишката позиция. Командваните от него 1100 войници и опълченци разбиват при село Ропот и обръщат в паническо бягство батальона на сръбския майор Милошевич.
За този подвиг поручик Зафиров е награден с първия си орден за храброст.
След войната заедно с група офицери русофили се противопоставя на прогерманската политика на монарха и организира държавен преврат срещу княз Александър Батенберг. Контрапревратът, осъществен от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и началника на Пловдивския гарнизон подполковник Сава Муткуров, принуждава заговорниците да потърсят спасение в Русия.
Там Атила Зафиров завършва Николаевското пехотно училище и служи като офицер в руската армия в продължение на 11 години.
След затопляне на отношенията между Русия и България емигрантският офицерски въпрос е решен благоприятно и българските офицери в руската армия получават през 1898 г. право да се завърнат в своята родина. Сред тях е и Атила Зафиров, който бива назначен за командир на 26-и пехотен Пернишки полк в Радомир.
Като съставна част на 7-ма пехотна Рилска дивизия, повереното му подразделение взема участие в Балканската война за освобождението на Пиринска Македония от турския феодално-деспотичен гнет и разгромява частите на 16-а Низамска дивизия в долината на река Струма. След кръвопролитни боеве воините на подполковник Атила Зафиров освобождават градовете Кочани, Щип, Дойран и на 28 октомври 1912 г. влизат тържествено в главния македонски град Солун.
Те са изпреварени с малко от гръцките войски, които влизат от юг в града, който им е предаден без бой от турския комендант.
След победите на българската армия при Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар и неуспешната атака на Чаталджанската укрепена линия от съединените 1-ва и 3-та български армии, е подписано примирие между воюващите страни и в Лондон започват преговори за сключване на мир.
През януари 1913 г. обаче младотурците извършват държавен преврат в Цариград, прекъсват мирните преговори в Лондон и бойните действия са подновени. Докарвайки свежи резерви от Анадола, те се опитват да деблокират обсадения от българската армия в Одрин гарнизон на Шукри паша. За целта извършват десант на брега на Мраморно море при Шаркьой и настъпват при Булаир на Галиполския полуостров.
В тридневни сражения при Булаир 7-ма пехотна Рилска дивизия, в чийто състав се сражава и полкът на подполковник Атила Зафиров, отблъсква турските атаки.
За проявен героизъм и умело командване на поверения му полк е награден с втори орден „ За храброст”.
През Междусъюзническа война войсковата част на полковник Атила Зафиров отново действа в състава на 7-ма пехотна Рилска дивизия и участва в операцията по обкръжаването на стохилядна гръцка армейска групировка в Кресненското дефиле.
След намесата на България в Първата световна война той е назначен за командир на 3-та пехотна бригада от Първа Софийска дивизия, която е дислоцирана на Добруджанския фронт.В жестоки сражения с румънските войски командваната от него бригада се прославя и той е награден с третия си орден „За храброст”, и е произведен в звание генерал-майор.
През 1942 г. силистренското село Сарсънлар, край което той и неговите воини отблъскват на 6 септември 1916 г. Девета румънска дивизия, опитваща се да подпомогне тутраканския гарнизон, е кръстено на негово име – Генерал Зафирово, а през 1956 г. остава да се нарича само Зафирово. Тук при атаката на придвижващите се от Силистра към Тутракан румънски части дружините на пълководеца проявяват масов героизъм и саможертва.
Освен като бележит военен деец, генерал-майор Атила Зафиров се отличава и със своята доблестна гражданска позиция. Той смята, че най-голямото зло за България е политиката на Фердинанд. Думите му „Тия скакалци около Фердинанд изядоха всичко. Те изядоха България!“ достигат и до Двореца. Монархът е злопаметен и не забравя нанесената му обида.
След Първата световна война Зафиров е назначен за началник на 2-ра Тракийска дивизионна област в Пловдив. Той полага неимоверни грижи за сираците, чиито бащи са загинали във войните за национално обединение на България. Цялата си генералска заплата отделя за дрехи и храна на децата в пловдивските сиропиталища.
Но след пенсионирането си от армията изпада в крайна нищета.
Накрая дори не му стигат пари, за да си плати квартирата, в която живее под наем в София.
За него генерал Стефан Тошев пише: „Как умират заслужилите хора у нас като запасният генерал Атила Зафиров, пренесли всичко свое в жертва на Родината и умрял без никакви средства. Този български мъченик бе оставен от Двореца цели две години да влачи мизерно съществувание и да угасва бавно, без помощ, много често дори без вечеря.А той беше нещо много повече от един военачалник. Той беше човек с главна буква, който написа в служебния си списък дела и подвизи по време на четири войни, за които други народи въздигат на пиадестал."
На 24 януари 1922 г. в София умира прославеният български пълководец генерал-майор Атила Зафиров
Поклон пред героизма и саможертвата на героя на България!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
ГАЛЕРИЯ: ОТ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ И ОПЪЛЧЕНЦИ В ОФИЦЕРИ В
МЛАДАТА БЪЛГАРСКА АРМИЯ
Майор Стефан Мазаков - един живот в името на България
доц. д-р Петър Ненков
Майор Стефан Мазаков е една от най-колоритните личности в историята на национално-освободителното ни движение и изграждането на младата българска войска .
Макар и търновец по рождение, той остава в историята с огромния си принос за просперитета на Карлово, където завършват земните му дни.
Роден е на 24 юли 1848 година, в Търново в родолюбивото семейство на Атанас Мазаков и Андония Смилова. Баща му е преселник от Македония, където активно участва в революционното движение. Дядото по майчина линия на Стефан Мазаков е известният бунтовник Стоян Смилов - Хайдутина, сподвижник на войводата Филип Тотю, който след хайдутлука, се отдава на търговия, посещава три пъти Ерусалим и става един от най-заможните хора в Търново. Братът на майката на Стефан Мазаков, Георги Смилов завършва Одеския университет и става първият български учител- химик. През 1851 г. умира скоропостижно бащата на Стефан Мазаков и той израства и се възпитава в дома на дядо си .
Стефан завършва 4-ти клас на Търновското класно училище . През 1873 г. заминава за Одеса, където постъпва в Пехотното юнкерско училище. През 1876 г. прекъсва обучението си , за да вземе участие, като доброволец в избухналата Сръбско-турска война 1876г. с четата на Филип Тотю - "Балкански лъв". Той е избран от войводата за член на щаба на четата и за командир на първи взвод . Воюва храбро в бойните действия срещу турците при Гредетин, Бабина глава, Алексинац и Княжевац .
След войната се завръща в Одеса, за да продължи обучението си във военното училище . След обявената на 12 април 1877г. с Манифест в Кишинев от руския император Александър II война на Високата порта, Стефан Мазаков е един от първите, който се записва в българското опълчение. На 22 април 1877 година постъпва, като волноопределяющ в Трета рота на Първа опълченска дружина. На 6 май 1877г. във военнополевия лагер на руската Дунавска армия край Плоещ, се заклева със своите другари под свилените дипли на Самарското знаме, да отдаде живота си за освобождението на поробените българи.
На 21 юни 1877 г., форсира река Дунав и встъпва със своите другари от Опълчението в първия български освободен град Свищов. С френетичен възторг жителите на неговия роден град Търново, посрещат руските воини и българските опълченци от Предния отряд на генерал Йосиф Гурко. Под командването на генерал Николай Столетов, на 2 юли 1877 година той взема участие със своите другари в преминаването на Хаинбоазкия проход и превземането с бой на силно укрепената турска позиция на Шипка.
На 19 юли 1877 г. взема участие, като унтерофицер в епичното сражение край Стара Загора, в които българското Опълчение получава своето бойно кръщение. След боя, руси и българи са принудени заедно с местното население, да се оттеглят под напора на превъзхождащите ги по численост, войски на Сюлейман паша през Змейовския проход и Казанлък и да се укрепяват на Шипченския проход в Стара планина.
Град Стара Загора е подложен на небивала в хилядолетната си история сеч, огън и разрушения. Като глутница хиени, албанският башибозук и чирпанските цигани следват отблизо редовната турска войска и подлагат всичко живо на грабеж и заколение. Над Южна България се изправя зловещата сянка на кървавия ятаган. От своите позиции на връх Свети Никола, опълченците с болка на сърце, наблюдават опожарените села в Подбалкански¬те полета.
В своя рапорт от 26 юли 1877 г. до началника на Българското опълчение, щабс капитан Дмитрий Мехеда от Първа опълченска дружина дава отлична оценка за участието на унтерофицер Стефан Мазаков в боя при Стара Загора, за неговите умения, като младши командир и преводач.
Върхът в бойната дейност на Стефан Мазаков са епичните боеве на Шипка на 9, 10, 11, 12 август 1877 година. Когато свършват боеприпасите и настъпва решителния момент на боя. Стефан Мазаков и неговите другари започват да хвърлят камъни, дървета и труповете на загиналите си другари срещу настъпващия към върха аскер .
Така той става един от прототипите на Вазовите герои от безсмъртната му ода „Опълченците на Шипка”. Въпреки бесния юруш на аскера, малобройният руско-български отряд на генерал Столетов издържа натиска и отстоява своите позиции, с което решава изхода на войната и съдбата на обсадената в Плевен армия на Осман паша.
След като върхът е спасен и пристига изпратеното от генерал Радецки подкрепление, опълченската дружина на Стефан Мазаков е оттеглена в тила на Шипченската позиция, поради големите загуби /остават живи само 50 души от личния й състав/и е натоварена с охраната на пътя към Габрово.
На 22 септември 1877 година командирът на Първа опълченска дружина ,подполковник Константин Кесяков пише рапорт под № 382 до началника на Опълчението, генерал-майор Николай Столетов, в който предлага унтерофицер Стефан Мазаков за проявените войнски добродетели, отлично изпълнение на възложените му обязаности и показана храброст в опасните минути на боя при Шипка да бъде награден с орден за храброст и повишен в първи офицерски чин – прапоршчик. Вследствие на това той е награден с Георгиевски кръст - IV степен
Мазаков взема участие в зимното преминаване на Балкана през Химитлийския проход заедно с отряда на генерал Михаил Скобелев и в битката при укрепени лагер Шипка-Шейново, в която е разгромена и пленена Централната турска армия на Вейсел паша.
В края на войната той участва в разпръсването на башибозушката орда в района на Тозлука, тероризираща местното българско население. Общо в Опълчението той изкарва близо десет меса и служи, като отдельонен а впоследствие и като взводен командир.
На 21 февруари 1878 г. в Котел е повишен в първи офицерски чин - прапоршчик от руската армия и зачислен в 57-ми пехотен Модлински полк, квартируващ в Одеса. Лично Царят- Освободител го награждава със златна чаша, сребърен самовар и сребърна захарница .
След Освобождението на България, младият офицер подава рапорт до своите руски командири, да бъде отчислен от състава на Модлинския пехотен полк, за да продължи службата си в Българската земска войска.
Той е назначен на служба в 9-та Търновска пеша дружина на Плевенския полк. Скоро след това е преместен на служба в Източнорумелийската милиция . През 1881 г. е повишен в чин поручик . По време на службата си в Карлово се влюбва и жени за Еленка - третата, най-малка дъщеря на видния карловски народен будител, книжовник и учител, иконом Христо Попвасилев, който е обесен от турците заедно със сина си през Руско-турската Освободителна война 1877-1878г., по време на така наречено Страшно, когато българското население на Карлово е подложено на невероятни гаври, унижения и смърт.
През 1884 г. Стефан Мазаков е повишен в чин капитан. През 1885 г. му се раждат двама сина - близнаци Христо и Стоян. Той участва активно в подготовката на Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 година. След Съединението е назначен за временен командир на Четвърта Татарпазарджишка пеша дружина.
Кратка е обаче народната радост след Съединението, защото от запад се струпват буреносните облаци на войната. Воден от користолюбиви намерения, сръбският крал Милан решава да се възползва от концентрирането на по-голямата част от българската армия на границата с Османската империя, за да заграби безнаказано западните български земи.
Сметката му обаче се оказва крива! Всичко годно да носи оръжие, се нарежда под знамената на застрашеното Отечеството и заминава на Сливница, където в генерално сражение се решава съдбата па България. Четиринайсет-петнайсетгодишни ученици се записват доброволци в армията и написват на черните дъски: "Учителю, не ни съди че не сме в клас. Ние всички заминаваме на фронта, защото там сега се провежда урока по история!"
Капитан Стефан Мазаков участва във войната, като командир на 3-та дружина от 30-ти Шейновски полк и се проявява, като герой в боя за Нешков връх и при овладяването на царибродското село Желюша, където е ранен тежко в стомаха, за което е награден с орден „ За храброст”- 4 степен и сребърен медал.
Отшумява войната, защитила блестящо на бойната поле акта на Съединението. От април 1886г. капитан Мазаков е преназначен от 10-ти пеши Родопски полк, за командир на рота в 6-ти пеши Търновски полк. Подкрепя контрапреврата, организиран от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и началника на Пловдивския гарнизон, подполковник Сава Муткуров, който връща временно на престола сваления с преврат на 9 август 1886 г. от офицери-русофили, княз Александър Батенберг. Заради неговата лоялност Стефан Стамболов го назначава за военен комендант на Търново и за заместник председател на сформирания временен военен съд.
От месец септември 1886г. до 1887г. е назначен за Плевенски окръжен войнски началник, като в края на 1887г. е преназначен за казанлъшки окръжен войнски началник. Когато през 1888 г. се закрива Казанлъшкото военно окръжие, капитан Мазаков е назначен за окръжен войнски началник в Ловчанско военно окръжие. Той става първият българин на тази длъжност, която до този момент е била заемана само от руски офицери .
На 1 януари 1892 г . е повишен в чин майор и уволнен от армията, като неудобен за княз Фердинанд, само след 14 години офицерска служба, с месечна пенсия 124 лв .
Когато децата му са на 2 години, съпругата му Еленка се разболява тежко и умира. Грижата за двамата му сина ляга изцяло върху него.Това става причина, след уволнението си от армията да се завърне в Карлово, за да може да разчита на помощта на роднините на своята жена при отглеждането на децата му .
Неговият борбен характер обаче не му дава спокойствие и той се впуска в обществено-политическия водовъртеж. Избран е за председател на местното поборническо-опълченско дружество, за председател на народно-либералната/стамболовистка/ партия в Карлово и за подпредседател на създадения от Ученолюбивото дружество през 1902 г. инициативен комитет за издигане паметник на Апостола на Свободата.
Запасният майор много бързо спечелва уважението на жителите на Карлово. Те го избират за общински съветник. През 1902 г. го издигат за народен представител в XII-то, а през 1907 г. и в XIII-то Обикновено Народно събрание.
С негово активно съдействие са построени паметника на Левски, болницата и гимназията в Карлово. През 1907 г. участва в учредяването на Дружеството на запасните офицери в Карлово и става член на неговото ръководство. Със активното му съдействие през пролетта на 1904 г. в Карлово е преместен от Хасково 28-ми пехотен Стремски полк.
Отличаващ се със скромност, искреност и дружелюбие, той допринася много за развитието и напредъка на Карлово. Авторитетният депутат обаче е излъган в своите мечти за богата, социално справедлива и просперираща България. Той не може да прости на българските буржоазни политици, че изоставиха възрожденските идеали на Ботев и Левски за свята и честа република и се впуснаха в котерийни борби за власт и пари
При полагане на основния камък на паметника на Васил Левски в Карлово на 15 май 1903 г., запасният майор Стефан Мазаков, воден от своето родолюбие и неприязън към Фердинанд, нарушава дворцовите етикети и войнските устави. Князът приема строя на почетния караул на кон. Запасният майор Стефан Мазаков му рапортува, качен също на кон, без да слиза от него, с което нарушава устава. Злопаметният Фердинанд след церемонията му прави забележка, но бившият опълченец отговаря дръзко: „Ваше величество не забравяйте, че се намирате в града на великия Апостол на Свободата, който не признава никакви етикети и устави, освен служенето на народа!” Монархът остава сконфузен и още същата вечер напуска града на Левски .
Родолюбец до мозъка на костите, на един прием в Двореца, Мазаков нарушава официалното облекло, което се изисква за случая и се явява в колоритна българска народна носия, с пояс и калпак, сякаш за да докаже, че мястото на Фердинанд и неговата дворцова камарила не е в България.
След убийството на Стефан Стамболов, връща венеца изпратен от княз Фердинанд, защото подозира, че той стои в дъното на покушението .
След несполучлива операция от апандисит, в Пловдив умира на 29 октомври 1910 година, на 62 годишна възраст. В Карлово му уст¬ройват тържествено погребение с военни почести . След военната музика вървят бивши опълченци и носят на възглавничка ордените на опълченеца и офицера, героя от боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново и Нешков връх, родолюбеца и Човека с Главна буква - Стефан Мазаков .
МЛАДАТА БЪЛГАРСКА АРМИЯ
Майор Стефан Мазаков - един живот в името на България
доц. д-р Петър Ненков
Майор Стефан Мазаков е една от най-колоритните личности в историята на национално-освободителното ни движение и изграждането на младата българска войска .
Макар и търновец по рождение, той остава в историята с огромния си принос за просперитета на Карлово, където завършват земните му дни.
Роден е на 24 юли 1848 година, в Търново в родолюбивото семейство на Атанас Мазаков и Андония Смилова. Баща му е преселник от Македония, където активно участва в революционното движение. Дядото по майчина линия на Стефан Мазаков е известният бунтовник Стоян Смилов - Хайдутина, сподвижник на войводата Филип Тотю, който след хайдутлука, се отдава на търговия, посещава три пъти Ерусалим и става един от най-заможните хора в Търново. Братът на майката на Стефан Мазаков, Георги Смилов завършва Одеския университет и става първият български учител- химик. През 1851 г. умира скоропостижно бащата на Стефан Мазаков и той израства и се възпитава в дома на дядо си .
Стефан завършва 4-ти клас на Търновското класно училище . През 1873 г. заминава за Одеса, където постъпва в Пехотното юнкерско училище. През 1876 г. прекъсва обучението си , за да вземе участие, като доброволец в избухналата Сръбско-турска война 1876г. с четата на Филип Тотю - "Балкански лъв". Той е избран от войводата за член на щаба на четата и за командир на първи взвод . Воюва храбро в бойните действия срещу турците при Гредетин, Бабина глава, Алексинац и Княжевац .
След войната се завръща в Одеса, за да продължи обучението си във военното училище . След обявената на 12 април 1877г. с Манифест в Кишинев от руския император Александър II война на Високата порта, Стефан Мазаков е един от първите, който се записва в българското опълчение. На 22 април 1877 година постъпва, като волноопределяющ в Трета рота на Първа опълченска дружина. На 6 май 1877г. във военнополевия лагер на руската Дунавска армия край Плоещ, се заклева със своите другари под свилените дипли на Самарското знаме, да отдаде живота си за освобождението на поробените българи.
На 21 юни 1877 г., форсира река Дунав и встъпва със своите другари от Опълчението в първия български освободен град Свищов. С френетичен възторг жителите на неговия роден град Търново, посрещат руските воини и българските опълченци от Предния отряд на генерал Йосиф Гурко. Под командването на генерал Николай Столетов, на 2 юли 1877 година той взема участие със своите другари в преминаването на Хаинбоазкия проход и превземането с бой на силно укрепената турска позиция на Шипка.
На 19 юли 1877 г. взема участие, като унтерофицер в епичното сражение край Стара Загора, в които българското Опълчение получава своето бойно кръщение. След боя, руси и българи са принудени заедно с местното население, да се оттеглят под напора на превъзхождащите ги по численост, войски на Сюлейман паша през Змейовския проход и Казанлък и да се укрепяват на Шипченския проход в Стара планина.
Град Стара Загора е подложен на небивала в хилядолетната си история сеч, огън и разрушения. Като глутница хиени, албанският башибозук и чирпанските цигани следват отблизо редовната турска войска и подлагат всичко живо на грабеж и заколение. Над Южна България се изправя зловещата сянка на кървавия ятаган. От своите позиции на връх Свети Никола, опълченците с болка на сърце, наблюдават опожарените села в Подбалкански¬те полета.
В своя рапорт от 26 юли 1877 г. до началника на Българското опълчение, щабс капитан Дмитрий Мехеда от Първа опълченска дружина дава отлична оценка за участието на унтерофицер Стефан Мазаков в боя при Стара Загора, за неговите умения, като младши командир и преводач.
Върхът в бойната дейност на Стефан Мазаков са епичните боеве на Шипка на 9, 10, 11, 12 август 1877 година. Когато свършват боеприпасите и настъпва решителния момент на боя. Стефан Мазаков и неговите другари започват да хвърлят камъни, дървета и труповете на загиналите си другари срещу настъпващия към върха аскер .
Така той става един от прототипите на Вазовите герои от безсмъртната му ода „Опълченците на Шипка”. Въпреки бесния юруш на аскера, малобройният руско-български отряд на генерал Столетов издържа натиска и отстоява своите позиции, с което решава изхода на войната и съдбата на обсадената в Плевен армия на Осман паша.
След като върхът е спасен и пристига изпратеното от генерал Радецки подкрепление, опълченската дружина на Стефан Мазаков е оттеглена в тила на Шипченската позиция, поради големите загуби /остават живи само 50 души от личния й състав/и е натоварена с охраната на пътя към Габрово.
На 22 септември 1877 година командирът на Първа опълченска дружина ,подполковник Константин Кесяков пише рапорт под № 382 до началника на Опълчението, генерал-майор Николай Столетов, в който предлага унтерофицер Стефан Мазаков за проявените войнски добродетели, отлично изпълнение на възложените му обязаности и показана храброст в опасните минути на боя при Шипка да бъде награден с орден за храброст и повишен в първи офицерски чин – прапоршчик. Вследствие на това той е награден с Георгиевски кръст - IV степен
Мазаков взема участие в зимното преминаване на Балкана през Химитлийския проход заедно с отряда на генерал Михаил Скобелев и в битката при укрепени лагер Шипка-Шейново, в която е разгромена и пленена Централната турска армия на Вейсел паша.
В края на войната той участва в разпръсването на башибозушката орда в района на Тозлука, тероризираща местното българско население. Общо в Опълчението той изкарва близо десет меса и служи, като отдельонен а впоследствие и като взводен командир.
На 21 февруари 1878 г. в Котел е повишен в първи офицерски чин - прапоршчик от руската армия и зачислен в 57-ми пехотен Модлински полк, квартируващ в Одеса. Лично Царят- Освободител го награждава със златна чаша, сребърен самовар и сребърна захарница .
След Освобождението на България, младият офицер подава рапорт до своите руски командири, да бъде отчислен от състава на Модлинския пехотен полк, за да продължи службата си в Българската земска войска.
Той е назначен на служба в 9-та Търновска пеша дружина на Плевенския полк. Скоро след това е преместен на служба в Източнорумелийската милиция . През 1881 г. е повишен в чин поручик . По време на службата си в Карлово се влюбва и жени за Еленка - третата, най-малка дъщеря на видния карловски народен будител, книжовник и учител, иконом Христо Попвасилев, който е обесен от турците заедно със сина си през Руско-турската Освободителна война 1877-1878г., по време на така наречено Страшно, когато българското население на Карлово е подложено на невероятни гаври, унижения и смърт.
През 1884 г. Стефан Мазаков е повишен в чин капитан. През 1885 г. му се раждат двама сина - близнаци Христо и Стоян. Той участва активно в подготовката на Съединението на Княжество България и Източна Румелия на 6 септември 1885 година. След Съединението е назначен за временен командир на Четвърта Татарпазарджишка пеша дружина.
Кратка е обаче народната радост след Съединението, защото от запад се струпват буреносните облаци на войната. Воден от користолюбиви намерения, сръбският крал Милан решава да се възползва от концентрирането на по-голямата част от българската армия на границата с Османската империя, за да заграби безнаказано западните български земи.
Сметката му обаче се оказва крива! Всичко годно да носи оръжие, се нарежда под знамената на застрашеното Отечеството и заминава на Сливница, където в генерално сражение се решава съдбата па България. Четиринайсет-петнайсетгодишни ученици се записват доброволци в армията и написват на черните дъски: "Учителю, не ни съди че не сме в клас. Ние всички заминаваме на фронта, защото там сега се провежда урока по история!"
Капитан Стефан Мазаков участва във войната, като командир на 3-та дружина от 30-ти Шейновски полк и се проявява, като герой в боя за Нешков връх и при овладяването на царибродското село Желюша, където е ранен тежко в стомаха, за което е награден с орден „ За храброст”- 4 степен и сребърен медал.
Отшумява войната, защитила блестящо на бойната поле акта на Съединението. От април 1886г. капитан Мазаков е преназначен от 10-ти пеши Родопски полк, за командир на рота в 6-ти пеши Търновски полк. Подкрепя контрапреврата, организиран от председателя на Народното събрание Стефан Стамболов и началника на Пловдивския гарнизон, подполковник Сава Муткуров, който връща временно на престола сваления с преврат на 9 август 1886 г. от офицери-русофили, княз Александър Батенберг. Заради неговата лоялност Стефан Стамболов го назначава за военен комендант на Търново и за заместник председател на сформирания временен военен съд.
От месец септември 1886г. до 1887г. е назначен за Плевенски окръжен войнски началник, като в края на 1887г. е преназначен за казанлъшки окръжен войнски началник. Когато през 1888 г. се закрива Казанлъшкото военно окръжие, капитан Мазаков е назначен за окръжен войнски началник в Ловчанско военно окръжие. Той става първият българин на тази длъжност, която до този момент е била заемана само от руски офицери .
На 1 януари 1892 г . е повишен в чин майор и уволнен от армията, като неудобен за княз Фердинанд, само след 14 години офицерска служба, с месечна пенсия 124 лв .
Когато децата му са на 2 години, съпругата му Еленка се разболява тежко и умира. Грижата за двамата му сина ляга изцяло върху него.Това става причина, след уволнението си от армията да се завърне в Карлово, за да може да разчита на помощта на роднините на своята жена при отглеждането на децата му .
Неговият борбен характер обаче не му дава спокойствие и той се впуска в обществено-политическия водовъртеж. Избран е за председател на местното поборническо-опълченско дружество, за председател на народно-либералната/стамболовистка/ партия в Карлово и за подпредседател на създадения от Ученолюбивото дружество през 1902 г. инициативен комитет за издигане паметник на Апостола на Свободата.
Запасният майор много бързо спечелва уважението на жителите на Карлово. Те го избират за общински съветник. През 1902 г. го издигат за народен представител в XII-то, а през 1907 г. и в XIII-то Обикновено Народно събрание.
С негово активно съдействие са построени паметника на Левски, болницата и гимназията в Карлово. През 1907 г. участва в учредяването на Дружеството на запасните офицери в Карлово и става член на неговото ръководство. Със активното му съдействие през пролетта на 1904 г. в Карлово е преместен от Хасково 28-ми пехотен Стремски полк.
Отличаващ се със скромност, искреност и дружелюбие, той допринася много за развитието и напредъка на Карлово. Авторитетният депутат обаче е излъган в своите мечти за богата, социално справедлива и просперираща България. Той не може да прости на българските буржоазни политици, че изоставиха възрожденските идеали на Ботев и Левски за свята и честа република и се впуснаха в котерийни борби за власт и пари
При полагане на основния камък на паметника на Васил Левски в Карлово на 15 май 1903 г., запасният майор Стефан Мазаков, воден от своето родолюбие и неприязън към Фердинанд, нарушава дворцовите етикети и войнските устави. Князът приема строя на почетния караул на кон. Запасният майор Стефан Мазаков му рапортува, качен също на кон, без да слиза от него, с което нарушава устава. Злопаметният Фердинанд след церемонията му прави забележка, но бившият опълченец отговаря дръзко: „Ваше величество не забравяйте, че се намирате в града на великия Апостол на Свободата, който не признава никакви етикети и устави, освен служенето на народа!” Монархът остава сконфузен и още същата вечер напуска града на Левски .
Родолюбец до мозъка на костите, на един прием в Двореца, Мазаков нарушава официалното облекло, което се изисква за случая и се явява в колоритна българска народна носия, с пояс и калпак, сякаш за да докаже, че мястото на Фердинанд и неговата дворцова камарила не е в България.
След убийството на Стефан Стамболов, връща венеца изпратен от княз Фердинанд, защото подозира, че той стои в дъното на покушението .
След несполучлива операция от апандисит, в Пловдив умира на 29 октомври 1910 година, на 62 годишна възраст. В Карлово му уст¬ройват тържествено погребение с военни почести . След военната музика вървят бивши опълченци и носят на възглавничка ордените на опълченеца и офицера, героя от боевете при Стара Загора, Шипка, Шейново и Нешков връх, родолюбеца и Човека с Главна буква - Стефан Мазаков .
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
ГАЛЕРИЯ: БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ФЛОТОВОДЦИ И МОРСКИ ОФИЦЕРИ
На 21 януари 1959 г. умира капитан I ранг Георги Купов - командирът на миноносеца «Дръзки«, торпелирал турския крайцер „ Хамидие”
доц.д-р Петър Ненков
Георги Купов роден е във Варна на 30 октомври 1884 г. Един от братовчедите на майка му е съратник на Васил Левски, а друг е участник в Ботевата чета. В 1894 г. едва 14 годишен постъпва в Морското училище. Заминава на обучение в Морския кадетски корпус в Санкт Петербург, който завършва го в 1905 г.
След завръщането си в България е назначен в Портовата рота на Черноморския флот. През 1906-1907 г. е преподавател във Морското училище. Завършва едногодишния Минен офицерски клас в Морското инженерно училище „Император Николай I” в Кронщадт през октомври 1908 г. От ноември 1909 до май 1910 г. е на служба в Минната част на Дунавската флотилия. През периода 1911-1915 г. преподава в Морското училище дисциплината "Електротехника".
В Балканската война 1912-1913г. той е най-младият командир на кораб. Като командир на миноносеца „Дръзки“, печели първата българска военно- морска победа в модерната ни история, като торпелира турския крайцер „Хамидие” през нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г. на 30 мили от Варна. На пълен ход „Дръзки“ пресича курса на турския кораб, тръгва на контракурс и от близка дистанция 50-60 метра мичман Минков изстрелва торпедо. Попадението е в носа на крайцера, пробойната е около 10 кв.м. От взрива са убити 8 и ранени над 30 турски моряци и офицери. Само тихото море спасява огромния и тежковъоръжен крайцер от потъване Силно накренен той е провлачен на буксир от ескортиращите го два антиторпедоносни кораби до Цариград.
През Първата световна война, като командир на миноносец. „Дръзки” влиза в състава на Подвижната минна отбрана на Черноморския ни боен флот. На 5 септември 1916 г. през нощта миноносците и три гребни лодки стоварват първият морски десант в новата ни история при Балчик в състав 235 бойци.
След него в следващите дни дебаркират още 510 души при Каварна и Калиакра. Те побеждават превъзхождащия ги в жива сила и артилерия противник, овладяват крайбрежието с пристанищата и житните складове и подпомагат настъплението на Трета българска армия в Добруджа. От 18 до 19 октомври 1916 г. отрядът торпедните миноносци, командван от капитан-лейтенант Рашко Серафимов поставят минно заграждение от 24 мини в морето, южно от Кюстенджа.
От декември 1917 до септември 1919 г. капитан 1 ранг Георги Купов е началник щаб на флота. След Ньойският договор е командир на Дунавската стражева полицейска служба с командване в Русе. След 1919 до 1933г. е преподавател в Морско училище по астрономия и сферична тригонометрия, пише публикации в сп.„Морски сговор”.
От 1941 до 1944 г. ръководи Параходство „Българско речно плаване” . Почива на 21 януари 1959 г. посмъртно е произведен в звание капитан първи ранг от военноморските сили на България. Погребан е в Централните софийски гробища.
На снимките : капитан първи ранг Георги Купов, картини на торпилирането на турския крайцер "Хамидие" от миноносеца "Дръзки" и паметникът на най-голямата българска морска победа.
На 21 януари 1959 г. умира капитан I ранг Георги Купов - командирът на миноносеца «Дръзки«, торпелирал турския крайцер „ Хамидие”
доц.д-р Петър Ненков
Георги Купов роден е във Варна на 30 октомври 1884 г. Един от братовчедите на майка му е съратник на Васил Левски, а друг е участник в Ботевата чета. В 1894 г. едва 14 годишен постъпва в Морското училище. Заминава на обучение в Морския кадетски корпус в Санкт Петербург, който завършва го в 1905 г.
След завръщането си в България е назначен в Портовата рота на Черноморския флот. През 1906-1907 г. е преподавател във Морското училище. Завършва едногодишния Минен офицерски клас в Морското инженерно училище „Император Николай I” в Кронщадт през октомври 1908 г. От ноември 1909 до май 1910 г. е на служба в Минната част на Дунавската флотилия. През периода 1911-1915 г. преподава в Морското училище дисциплината "Електротехника".
В Балканската война 1912-1913г. той е най-младият командир на кораб. Като командир на миноносеца „Дръзки“, печели първата българска военно- морска победа в модерната ни история, като торпелира турския крайцер „Хамидие” през нощта на 7 срещу 8 ноември 1912 г. на 30 мили от Варна. На пълен ход „Дръзки“ пресича курса на турския кораб, тръгва на контракурс и от близка дистанция 50-60 метра мичман Минков изстрелва торпедо. Попадението е в носа на крайцера, пробойната е около 10 кв.м. От взрива са убити 8 и ранени над 30 турски моряци и офицери. Само тихото море спасява огромния и тежковъоръжен крайцер от потъване Силно накренен той е провлачен на буксир от ескортиращите го два антиторпедоносни кораби до Цариград.
През Първата световна война, като командир на миноносец. „Дръзки” влиза в състава на Подвижната минна отбрана на Черноморския ни боен флот. На 5 септември 1916 г. през нощта миноносците и три гребни лодки стоварват първият морски десант в новата ни история при Балчик в състав 235 бойци.
След него в следващите дни дебаркират още 510 души при Каварна и Калиакра. Те побеждават превъзхождащия ги в жива сила и артилерия противник, овладяват крайбрежието с пристанищата и житните складове и подпомагат настъплението на Трета българска армия в Добруджа. От 18 до 19 октомври 1916 г. отрядът торпедните миноносци, командван от капитан-лейтенант Рашко Серафимов поставят минно заграждение от 24 мини в морето, южно от Кюстенджа.
От декември 1917 до септември 1919 г. капитан 1 ранг Георги Купов е началник щаб на флота. След Ньойският договор е командир на Дунавската стражева полицейска служба с командване в Русе. След 1919 до 1933г. е преподавател в Морско училище по астрономия и сферична тригонометрия, пише публикации в сп.„Морски сговор”.
От 1941 до 1944 г. ръководи Параходство „Българско речно плаване” . Почива на 21 януари 1959 г. посмъртно е произведен в звание капитан първи ранг от военноморските сили на България. Погребан е в Централните софийски гробища.
На снимките : капитан първи ранг Георги Купов, картини на торпилирането на турския крайцер "Хамидие" от миноносеца "Дръзки" и паметникът на най-голямата българска морска победа.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Днес се навършват 77 години от смъртта на Кирил Ботев, български генерал и по-малък брат на Христо Ботев.
Преминал Дунав с четата на брат си, заловен и изпратен на каторга, участник в няколко войни, той склопява очи на 4 февруари 1944 г., на 88 години. Но споменът за него е жив и днес - образец на пламенно родолюбие, висок интелект и всеотдайна служба на род и родина!
Кирил Ботев е роден на 20 април 1856 г. в Карлово, където баща му – видният възрожденски даскал Ботьо Петков през това време учителства. Две години по-късно, през 1858 г. той се премества в Алтън Калофер. Именно тук, в града край бистрата Тунджа, преминава детството на Кирил.
През есента на 1863 г. той постъпва ученик в местното начално училище. След това продължава своето обучение в класното училище. Участва в редактирането на школските вестници "Бръмбар", "Искра" и "Око". Прави стихотворни опити, в които жигосва местните чорбаджии в турската власт.
След преждевременната смърт на баща му през 1869 г. семейството му изпада в тежко материално положение. През 1871 г. Кирил завършва калоферското класно училище. С помощта на пловдивския книжар и издател Драган Манчов, през есента на 1872 г. отива в село Голямо Белово, Пазарджишко и започва работата, като учител. След кратко даскалуване, той напуска селото и през 1874 г. се отправя към Одрин, където постъпва в местната католическа гимназия.
Възмутен от опитите на учителите да наложат католицизма на учениците, след като завършва първата година от своето обучение, Кирил Ботев решава да емигрира в Румъния при бате си Христо.
Преди да избяга, прави опит със своите другари да подпали училището, но пожарът бил забелязан и потушен.
През есента на 1874 г. Кирил е вече в Букурещ при по-големите си братя Христо и Стефан Ботеви. След двегодишен престой в румънската столица той заминава за Гюргево, където е назначен за учител в българското училище. В свободното си време разпространява календара с образа на Васил Левски, вестници и брошури, печатани в печатницата на Любен Каравелов и помага на Сидер войвода да закупи оръжие за предстоящото въстание в България.
След смъртта на Апостола, шепа луди глави решават на свое заседание в Гюргево в късната есен на 1875 г., да вдигнат през пролетта на 1876 г. българите на въстание срещу угнетяващия феодално-деспотичен гнет на османските поробители.
Революционната емиграция във Влашко приема присърце тази идея. Христо Ботев решава да организира чета от 200 юнака, с която да подпомогне предстоящото въстание. Между първите, които се записват в нея е неговият по-малък брат Кирил.
Когато войводата отива да се прости със своята майка, Иванка, с непогрешимия си майчин инстинкт разбрала, че чедото й отива да стори курбан за свободата на поробеното си Отечество. Прегърнала го и през сълзи му рекла: "Христо, Кирила да не вземаш! Няма да ти простя, ако го вземеш!” - след което се строполила в несвяст.
Ала Кирил вече бил на пристанището в Турну Мъгуреле, преоблечен като градинар, очаквайки със своите тридесет другари, идването на австро-унгарския параход "Радецки". В дървените им сандъци, вместо мотики и търнокопи, лежало оръжието на четата. На кея го изпратил по-големия му брат Стефан, туберколозата, от която страдал, не му позволила да последва Кирил и Христо.
Някъде при Милин камък Кирил Ботев заедно със своите другари Иваница Данчов и Мито Цветков загубват дирите на четата и се откъсват от нея. Тежко болният Кирил предлага групата да се придвижи към Враца, но поради засиленото турско присъствие в района, опитът им пропада. Много скоро от тях се отделя и Мито Цветков. Това кара Кирил Ботев и Иваница Данчов няколко дена да се крият във врачанските лозя.
По-късно, с помощта на верни ятаци от село Осъм, Врачанско, те се отправят към Дунава, за да се прехвърлят на румънския бряг. В Лом се крият четири дни в къщата на местния учител Димитър Маринов. При опит да преминат Дунав, те са арестувани на пристанището от турската полиция и отведени във Видин. След 23 денонощия са изпратени с окови в Русчук (Русе), където са изправени пред турски съд.
След разгрома на Ботевата чета във Врачанския Балкан, тук са изпратени заловените четници. Блестящата им зашита от адвоката Илия Цанов, както и решителната намеса на консулите на Великите сили са причина съдът да смекчи присъдите и вместо смърт да поиска доживотна каторга.
Кирил Ботев е осъден на 15 години каторга. Заедно със своите другари е изпратен в Цариградския затвор. Тук се заболява от тифус и когато е прехвърлен с кораб, с още 12 души в крепостта Сен Жан Д Акър в Сирия, е с напълно разбито здраве.
След завършване на Руско-турската война 1877-1878г., съгласно подписаният на 3 март 1878 г. Сан-Стефански мирен договор между Османската империя и Русия, на заточените българи в Анадола е дадена амнистия. Не всички обаче са освободени от нея.
С помощта на граф Игнатиев Кирил Ботев пристига в България на 7 април 1878 г. Той решава да се отдаде на учителското поприще във Враца. Още същата година обаче заминава за Пловдив, за да изкара курс за секретари на окръжните управители. Курсът обаче е завършил и той решава да постъпи в Командата на волноопределяюшите се.
По-късно постъпва в откритото в София Военно училище. Завършва го с първия випуск на 10 май 1879 г. и започва офицерската си служба, като кавалерийски подпоручик и командир на взвод в конната сотня на Учебния батальон на Източнорумелийската милиция в Пловдив.
Когато бандити, водени от руския капитан Узатие, ограбват край Пловдив и убиват майката на генерал Михаил Скобелев, командването на Източнорумелийската милиция възлага на Кирил Ботев да арестува със своите кавалеристи убиеца, укрил се в село Фердинанд (Дермендере). Кирил се справя с тази задача блестящо.
В края на 1880 г. той се сгодява за госпожица Добра Брегова. От щаба на Източнорумелийската милиция го изпращат да учи в Офицерската Кавалерийска школа в град Сомюр, Франция. Тук научава изненадващо, че е починала неговата годеница, което преобръща душевния му мир. В края на 1882 г. той завършва кавалерийската школа в Сомюр и кандидатства в Генералщабната военна академия в Белгия.
В Брюксел се залюбва с красивата белгийска аристократка Мари Оли дьо ла Розиер. След Съединението на България от 6 септември 1885 г. и нагнетената обстановка в България, капитан Кирил Ботев прекъсва своето обучение в Брюксел и се завръща у нас. Назначен е за командир на Конната бригада, която е дислоцирана на турската граница, в Търново Сеймен (днешният Симеоновград).
Но войната нахлува в българските предели не от юг, а от запад, от към Сърбия. За командир на Конната бригада е назначен капитан Димитриев, а капитан Кирил Ботев се заема лично с формирането на Четвърти конен полк, за чийто командир е назначен. С конете на този полк, без седла, са пренесени стотици пехотинци турската граница до Сливница, където се разиграва решителното сражение със сърбите. Пристигайки на Сливница, капитан Ботев е назначен за началник на Трънския отряд, който действа на левия фланг на Сливнишката позиция.
В разгара на боевете той научава за смъртоносното раняване на неговия по-малък брат, портупей - юнкер Боян Ботев и успява да го завари все още жив в една софийска болница. Той умира от раните си в неговите ръце.
При пренасянето на бойните действия на сръбска земя, капитан Кирил Ботев е оставен в разпореждане на началника на Генералния щаб на войската, капитан Рачо Петров. Той получава задача да сформира бойно формирование от доброволческите чети, пристигащи постоянно от вътрешността на страната. С така подготвения резерв, дислоциран около град Трън, той трябва да подкрепи обезкървените от бойните действия части на армията, в случай че войната се затегне и продължи.
Българското главно командване си давало ясна сметка, че за пълния разгром на противника ще трябват още сили, тъй като част от южнобългарските войски били съсредоточени в Тракия, за отбива¬не на евентуален турски удар.
След победите при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот, в щаба на българската войска пристига австро-унгарският посланик в Белград граф Кевенхюлер - Меч, който заявява на младия български княз Александър Батенберг, че ако българите продължат своето настъпление към Ниш и Белград, на пътя си ще срещнат освен сръбски и австро-унгарски императорски войски. И това е краят на войната! За участието в бойните действия ротмистър Кирил Ботев е награден от княз Александър Батенберг със сребърен медал.
През Балканската война 1912-1913 г. е генерал за поръчки към Главната квартира на Българската армия. През Междусъюзническата война 1913 г. е заместник министър на войната в правителството на д-р Стоян Данев.
През 1914 г. генерал-лейтенант Кирил Ботев е назначен за началник на всички военно-учебни заведения в България. На тази длъжност, след 35 години доблестна служба, той преминава в запаса .
Награждаван е многократно с високи войнски отличия. Той е кавалер на военния орден "За храброст" - IV степен, "Св. Александър" с мечове - IV степен и без мечове - II степен, Орден "За военни заслуги" - I степен. Освен тях е удостоен с много сръбски, румънски, германски и турски ордени.
След Първата световна война 1915-1918 г. живо се интересува от положението на българите, останали, съгласно Ньойския мирен договор зад пределите на страната. Пише и публикува стихове във вестник "Отечество" и други вестници. Със своята съпруга нямат щастието да имат собствено дете, затова си осиновяват момче и го кръщават Христо.
На 88 годишна възраст, на 4 февруари 1944 г. старият генерал склопява завинаги очи в село Студена, Пернишко, където е евакуиран заради англо-американските бомбардировки над столицата. Погребан е в старите софийски централни гробища, в парцела, в който са погребани дъщерята на Христо Ботев - Иванка, съпругата му Мари и майка му Иванка. Тленните останки на стария воин са положени в гроба на Иванка Ботева.
Преминал Дунав с четата на брат си, заловен и изпратен на каторга, участник в няколко войни, той склопява очи на 4 февруари 1944 г., на 88 години. Но споменът за него е жив и днес - образец на пламенно родолюбие, висок интелект и всеотдайна служба на род и родина!
Кирил Ботев е роден на 20 април 1856 г. в Карлово, където баща му – видният възрожденски даскал Ботьо Петков през това време учителства. Две години по-късно, през 1858 г. той се премества в Алтън Калофер. Именно тук, в града край бистрата Тунджа, преминава детството на Кирил.
През есента на 1863 г. той постъпва ученик в местното начално училище. След това продължава своето обучение в класното училище. Участва в редактирането на школските вестници "Бръмбар", "Искра" и "Око". Прави стихотворни опити, в които жигосва местните чорбаджии в турската власт.
След преждевременната смърт на баща му през 1869 г. семейството му изпада в тежко материално положение. През 1871 г. Кирил завършва калоферското класно училище. С помощта на пловдивския книжар и издател Драган Манчов, през есента на 1872 г. отива в село Голямо Белово, Пазарджишко и започва работата, като учител. След кратко даскалуване, той напуска селото и през 1874 г. се отправя към Одрин, където постъпва в местната католическа гимназия.
Възмутен от опитите на учителите да наложат католицизма на учениците, след като завършва първата година от своето обучение, Кирил Ботев решава да емигрира в Румъния при бате си Христо.
Преди да избяга, прави опит със своите другари да подпали училището, но пожарът бил забелязан и потушен.
През есента на 1874 г. Кирил е вече в Букурещ при по-големите си братя Христо и Стефан Ботеви. След двегодишен престой в румънската столица той заминава за Гюргево, където е назначен за учител в българското училище. В свободното си време разпространява календара с образа на Васил Левски, вестници и брошури, печатани в печатницата на Любен Каравелов и помага на Сидер войвода да закупи оръжие за предстоящото въстание в България.
След смъртта на Апостола, шепа луди глави решават на свое заседание в Гюргево в късната есен на 1875 г., да вдигнат през пролетта на 1876 г. българите на въстание срещу угнетяващия феодално-деспотичен гнет на османските поробители.
Революционната емиграция във Влашко приема присърце тази идея. Христо Ботев решава да организира чета от 200 юнака, с която да подпомогне предстоящото въстание. Между първите, които се записват в нея е неговият по-малък брат Кирил.
Когато войводата отива да се прости със своята майка, Иванка, с непогрешимия си майчин инстинкт разбрала, че чедото й отива да стори курбан за свободата на поробеното си Отечество. Прегърнала го и през сълзи му рекла: "Христо, Кирила да не вземаш! Няма да ти простя, ако го вземеш!” - след което се строполила в несвяст.
Ала Кирил вече бил на пристанището в Турну Мъгуреле, преоблечен като градинар, очаквайки със своите тридесет другари, идването на австро-унгарския параход "Радецки". В дървените им сандъци, вместо мотики и търнокопи, лежало оръжието на четата. На кея го изпратил по-големия му брат Стефан, туберколозата, от която страдал, не му позволила да последва Кирил и Христо.
Някъде при Милин камък Кирил Ботев заедно със своите другари Иваница Данчов и Мито Цветков загубват дирите на четата и се откъсват от нея. Тежко болният Кирил предлага групата да се придвижи към Враца, но поради засиленото турско присъствие в района, опитът им пропада. Много скоро от тях се отделя и Мито Цветков. Това кара Кирил Ботев и Иваница Данчов няколко дена да се крият във врачанските лозя.
По-късно, с помощта на верни ятаци от село Осъм, Врачанско, те се отправят към Дунава, за да се прехвърлят на румънския бряг. В Лом се крият четири дни в къщата на местния учител Димитър Маринов. При опит да преминат Дунав, те са арестувани на пристанището от турската полиция и отведени във Видин. След 23 денонощия са изпратени с окови в Русчук (Русе), където са изправени пред турски съд.
След разгрома на Ботевата чета във Врачанския Балкан, тук са изпратени заловените четници. Блестящата им зашита от адвоката Илия Цанов, както и решителната намеса на консулите на Великите сили са причина съдът да смекчи присъдите и вместо смърт да поиска доживотна каторга.
Кирил Ботев е осъден на 15 години каторга. Заедно със своите другари е изпратен в Цариградския затвор. Тук се заболява от тифус и когато е прехвърлен с кораб, с още 12 души в крепостта Сен Жан Д Акър в Сирия, е с напълно разбито здраве.
След завършване на Руско-турската война 1877-1878г., съгласно подписаният на 3 март 1878 г. Сан-Стефански мирен договор между Османската империя и Русия, на заточените българи в Анадола е дадена амнистия. Не всички обаче са освободени от нея.
С помощта на граф Игнатиев Кирил Ботев пристига в България на 7 април 1878 г. Той решава да се отдаде на учителското поприще във Враца. Още същата година обаче заминава за Пловдив, за да изкара курс за секретари на окръжните управители. Курсът обаче е завършил и той решава да постъпи в Командата на волноопределяюшите се.
По-късно постъпва в откритото в София Военно училище. Завършва го с първия випуск на 10 май 1879 г. и започва офицерската си служба, като кавалерийски подпоручик и командир на взвод в конната сотня на Учебния батальон на Източнорумелийската милиция в Пловдив.
Когато бандити, водени от руския капитан Узатие, ограбват край Пловдив и убиват майката на генерал Михаил Скобелев, командването на Източнорумелийската милиция възлага на Кирил Ботев да арестува със своите кавалеристи убиеца, укрил се в село Фердинанд (Дермендере). Кирил се справя с тази задача блестящо.
В края на 1880 г. той се сгодява за госпожица Добра Брегова. От щаба на Източнорумелийската милиция го изпращат да учи в Офицерската Кавалерийска школа в град Сомюр, Франция. Тук научава изненадващо, че е починала неговата годеница, което преобръща душевния му мир. В края на 1882 г. той завършва кавалерийската школа в Сомюр и кандидатства в Генералщабната военна академия в Белгия.
В Брюксел се залюбва с красивата белгийска аристократка Мари Оли дьо ла Розиер. След Съединението на България от 6 септември 1885 г. и нагнетената обстановка в България, капитан Кирил Ботев прекъсва своето обучение в Брюксел и се завръща у нас. Назначен е за командир на Конната бригада, която е дислоцирана на турската граница, в Търново Сеймен (днешният Симеоновград).
Но войната нахлува в българските предели не от юг, а от запад, от към Сърбия. За командир на Конната бригада е назначен капитан Димитриев, а капитан Кирил Ботев се заема лично с формирането на Четвърти конен полк, за чийто командир е назначен. С конете на този полк, без седла, са пренесени стотици пехотинци турската граница до Сливница, където се разиграва решителното сражение със сърбите. Пристигайки на Сливница, капитан Ботев е назначен за началник на Трънския отряд, който действа на левия фланг на Сливнишката позиция.
В разгара на боевете той научава за смъртоносното раняване на неговия по-малък брат, портупей - юнкер Боян Ботев и успява да го завари все още жив в една софийска болница. Той умира от раните си в неговите ръце.
При пренасянето на бойните действия на сръбска земя, капитан Кирил Ботев е оставен в разпореждане на началника на Генералния щаб на войската, капитан Рачо Петров. Той получава задача да сформира бойно формирование от доброволческите чети, пристигащи постоянно от вътрешността на страната. С така подготвения резерв, дислоциран около град Трън, той трябва да подкрепи обезкървените от бойните действия части на армията, в случай че войната се затегне и продължи.
Българското главно командване си давало ясна сметка, че за пълния разгром на противника ще трябват още сили, тъй като част от южнобългарските войски били съсредоточени в Тракия, за отбива¬не на евентуален турски удар.
След победите при Сливница, Драгоман, Цариброд и Пирот, в щаба на българската войска пристига австро-унгарският посланик в Белград граф Кевенхюлер - Меч, който заявява на младия български княз Александър Батенберг, че ако българите продължат своето настъпление към Ниш и Белград, на пътя си ще срещнат освен сръбски и австро-унгарски императорски войски. И това е краят на войната! За участието в бойните действия ротмистър Кирил Ботев е награден от княз Александър Батенберг със сребърен медал.
През Балканската война 1912-1913 г. е генерал за поръчки към Главната квартира на Българската армия. През Междусъюзническата война 1913 г. е заместник министър на войната в правителството на д-р Стоян Данев.
През 1914 г. генерал-лейтенант Кирил Ботев е назначен за началник на всички военно-учебни заведения в България. На тази длъжност, след 35 години доблестна служба, той преминава в запаса .
Награждаван е многократно с високи войнски отличия. Той е кавалер на военния орден "За храброст" - IV степен, "Св. Александър" с мечове - IV степен и без мечове - II степен, Орден "За военни заслуги" - I степен. Освен тях е удостоен с много сръбски, румънски, германски и турски ордени.
След Първата световна война 1915-1918 г. живо се интересува от положението на българите, останали, съгласно Ньойския мирен договор зад пределите на страната. Пише и публикува стихове във вестник "Отечество" и други вестници. Със своята съпруга нямат щастието да имат собствено дете, затова си осиновяват момче и го кръщават Христо.
На 88 годишна възраст, на 4 февруари 1944 г. старият генерал склопява завинаги очи в село Студена, Пернишко, където е евакуиран заради англо-американските бомбардировки над столицата. Погребан е в старите софийски централни гробища, в парцела, в който са погребани дъщерята на Христо Ботев - Иванка, съпругата му Мари и майка му Иванка. Тленните останки на стария воин са положени в гроба на Иванка Ботева.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
“Генерал-лейтенат Владимир Вазов по време на посещението си във Великобритания през 1936 г. по покана на на Британския кралски легион.
Генерал Владимир Вазов: Поради тоя подвиг на българското войнство (Дойранската победа) нашите бивши противници като истински рицари се отнасят с уважение към нас. Това ясно видях през 1936 г., когато бях гост на "Британския кралски легион".
Как и защо отидох там?
Към края на април 1936 г. бях поканен да отида в Централното управление на Съюза на запасните офицери. Там бяха събрани всички членове на Централното управление. Председателят генерал Сирманов ми каза: "Повикахме те да ти съобщим да се приготвиш и заминеш за Англия като гост на "Британския легион“. Ти ще представляваш нашето запасно офицерство."
След като дълго ме увещаваха, а аз все отказвах, ген. Сирманов ми рече: "Иди веднага при военния министър, който знае, че тебе избираме. Ти имаш връзки с англичаните от… Дойран!“
Отидох при генерал Луков . Като му казах, че не искам да отивам в Англия, той ми отговори: "И дума да не става за отказване. Трябва да знаете, че вие сте избран по искане на самите англичани….
На 10 май тримата български пратеници пристигнахме на гара Виктория в Лондон. Тук, между посрещачите бе и фелдмаршал лорд Милн, който командваше английските войски срещу Дойран. Когато нашият пълномощен министър г-н Симеон Радев му изказал своята благодарност, загдето въпреки разстроеното си здраве е направил чест да посрещне българската делегация, лордът отговорил: "Аз дойдох с удоволствие да ги посрещна и чувствам голямо уважение към българските воини, тъй като те, както и англичаните, бяха не само храбри, но и джентълмени“.
… Когато доближихме до влака, пред вагоните бе построена една почетна група от "Британския легион“ с декорации, при 29 знамена и отделни други 50 души легионери. Делегатите от всички държави минахме покрай легионерите, които отдаваха чест с навеждане на знамената.
Като минахме пред тия бойци от фронта, генерал Хамилтън, който ме придружаваше, извика високо: "Гледайте, това е генерал Вазов, който беше наш противник на Солунския фронт, а сега е наш много добър приятел!”
На 1 юни, по време на конгреса на "Британския кралски легион“ в гр. Бъкстън, председателят му (и на легиона) майор Годли, когато дойде моят ред да поздравя конгреса каза: "Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история!"
Гостите на конгреса на Британския кралски легион (Royal British Legion).
От дясно наляво първи седнал е генерал Владимир Вазов, трети - херцог Карл Едуард Сакс-Кобург-Готски - внук на кралица Виктория.
Град Брикстън (Лондон), юни 1936 г.”
Генерал Владимир Вазов: Поради тоя подвиг на българското войнство (Дойранската победа) нашите бивши противници като истински рицари се отнасят с уважение към нас. Това ясно видях през 1936 г., когато бях гост на "Британския кралски легион".
Как и защо отидох там?
Към края на април 1936 г. бях поканен да отида в Централното управление на Съюза на запасните офицери. Там бяха събрани всички членове на Централното управление. Председателят генерал Сирманов ми каза: "Повикахме те да ти съобщим да се приготвиш и заминеш за Англия като гост на "Британския легион“. Ти ще представляваш нашето запасно офицерство."
След като дълго ме увещаваха, а аз все отказвах, ген. Сирманов ми рече: "Иди веднага при военния министър, който знае, че тебе избираме. Ти имаш връзки с англичаните от… Дойран!“
Отидох при генерал Луков . Като му казах, че не искам да отивам в Англия, той ми отговори: "И дума да не става за отказване. Трябва да знаете, че вие сте избран по искане на самите англичани….
На 10 май тримата български пратеници пристигнахме на гара Виктория в Лондон. Тук, между посрещачите бе и фелдмаршал лорд Милн, който командваше английските войски срещу Дойран. Когато нашият пълномощен министър г-н Симеон Радев му изказал своята благодарност, загдето въпреки разстроеното си здраве е направил чест да посрещне българската делегация, лордът отговорил: "Аз дойдох с удоволствие да ги посрещна и чувствам голямо уважение към българските воини, тъй като те, както и англичаните, бяха не само храбри, но и джентълмени“.
… Когато доближихме до влака, пред вагоните бе построена една почетна група от "Британския легион“ с декорации, при 29 знамена и отделни други 50 души легионери. Делегатите от всички държави минахме покрай легионерите, които отдаваха чест с навеждане на знамената.
Като минахме пред тия бойци от фронта, генерал Хамилтън, който ме придружаваше, извика високо: "Гледайте, това е генерал Вазов, който беше наш противник на Солунския фронт, а сега е наш много добър приятел!”
На 1 юни, по време на конгреса на "Британския кралски легион“ в гр. Бъкстън, председателят му (и на легиона) майор Годли, когато дойде моят ред да поздравя конгреса каза: "Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история!"
Гостите на конгреса на Британския кралски легион (Royal British Legion).
От дясно наляво първи седнал е генерал Владимир Вазов, трети - херцог Карл Едуард Сакс-Кобург-Готски - внук на кралица Виктория.
Град Брикстън (Лондон), юни 1936 г.”
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
ГАЛЕРИЯ: БЕЛЕЖИТИ БЪЛГАРСКИ ВОЕННОНАЧАЛНИЦИ И ПЪРВОСТРОИТЕЛИ НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ
Георги Агура - първият български офицер с юридическо образование е роден на 8 февруари 1853 година
доц. д-р Петър Ненков
Генерал лейтенант Георги Василев Агура е бесарабски българин. Той роден е на 8 февруари 1853 г. в българското село Чушмелия, в Бесарабия. Учи в Духовната академия в град Измаил, а по-късно продължава образованието си в град Яш.
Завършва първия випуск на Военното училище в София през 1879 година и започва службата си като офицер в Българската Земска войска.
По-късно завършва и Военноюридическа академия в Санкт Петербург, Русия и става първият български офицер с юридическо образование.
Назначен е за флигел-адютант на княз Александър I Батенберг. По-късно става военен прокурор.След Съединението на България на 6 септември 1885г. е назначен за началник на Военносъдебната част и главен военен прокурор на Княжество България.
През Сръбско-българската война - 1885 г. майор Георги Агура е командир на Владайския отряд. При настъплението на Българската армия към Цариброд, той командва една от колоните, която участва в освобождаването на града.
След войната служи във Военносъдебното ведомство. Участва активно в разработването на Военнонаказателния закон. Ръководи приемането на нов Дисциплинарен устав във войската. През периода 1886-1901 г. преподава закони и етика във Военното училище. Произведен е в звание генерал-майор на 15 ноември 1900 г. и в звание генерал-лейтенант през 1913 година.
По време на Балканската война (1912-1913 г.) генерал Георги Агура е главен военен прокурор и началник на Военно- съдебната част. След войната преминава в запаса.
Той е кавалер на ордените "Свети Александър" II, III и IV степен, "За военна заслуга" I степен и "За заслуга". Генерал-лейтенант Георги Агура умира в София на 10 февруари 1915 г.
Георги Агура - първият български офицер с юридическо образование е роден на 8 февруари 1853 година
доц. д-р Петър Ненков
Генерал лейтенант Георги Василев Агура е бесарабски българин. Той роден е на 8 февруари 1853 г. в българското село Чушмелия, в Бесарабия. Учи в Духовната академия в град Измаил, а по-късно продължава образованието си в град Яш.
Завършва първия випуск на Военното училище в София през 1879 година и започва службата си като офицер в Българската Земска войска.
По-късно завършва и Военноюридическа академия в Санкт Петербург, Русия и става първият български офицер с юридическо образование.
Назначен е за флигел-адютант на княз Александър I Батенберг. По-късно става военен прокурор.След Съединението на България на 6 септември 1885г. е назначен за началник на Военносъдебната част и главен военен прокурор на Княжество България.
През Сръбско-българската война - 1885 г. майор Георги Агура е командир на Владайския отряд. При настъплението на Българската армия към Цариброд, той командва една от колоните, която участва в освобождаването на града.
След войната служи във Военносъдебното ведомство. Участва активно в разработването на Военнонаказателния закон. Ръководи приемането на нов Дисциплинарен устав във войската. През периода 1886-1901 г. преподава закони и етика във Военното училище. Произведен е в звание генерал-майор на 15 ноември 1900 г. и в звание генерал-лейтенант през 1913 година.
По време на Балканската война (1912-1913 г.) генерал Георги Агура е главен военен прокурор и началник на Военно- съдебната част. След войната преминава в запаса.
Той е кавалер на ордените "Свети Александър" II, III и IV степен, "За военна заслуга" I степен и "За заслуга". Генерал-лейтенант Георги Агура умира в София на 10 февруари 1915 г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На ден, (26 януари по стар стил), но през 1913 година, е поредният ден за българската бойна слава: Булаир.
Булаирският бой се провежда на тази дата между българската Седма пехотна рилска дивизия под командването на генерал-майор Георги Тодоров и османските Дивизия Мюретеби и Двадесет и седма пехотна дивизия под командването на Али Фетхи Окяр, образуващи 10-ти турски корпус.
На днешната е роден Генерал Тодор Кантарджиев!
Тодор Кантарджиев е роден на 10 февруари 1861 г. в Самоков. На 20 юни 1878 г. постъпва на военна служба. През 1884 г. завършва Военното училище в София, на 30 август е произведен в чин подпоручик и е зачислен в 1-ва пехотна софийска дружина.
През Сръбско-българската война (1885) подпоручик Кантарджиев командва 14-а рота от 1-ви пехотен софийски полк. С полка си участва в Сливнишкото отбранително сражение и в сражението при Пирот. След войната е награден с орден „За храброст“ IV степен 2-ри клас. На 30 август 1886 г. е произведен в чин поручик. Командва рота от 1-ви пехотен софийски полк. По-късно командва 16-и пехотен полк. През 1889 г. е произведен в чин капитан. През 1893 г. години по-късно завършва Военната академия в Белгия. След завръщането си в България, през 1894 г. е произведен в чин майор, а през 1899 г. в чин подполковник. През 1901 г. е назначен за командир на 16-и пехотен ловчанкси полк, на която длъжност е до 1904 година. Заема длъжността началник на щаба на 1-ва дивизия, след това е преподавател във военното училище. Военната кариера на Тодор Кантарджиев продължава – на 2 август 1903 г. е произведен в чин полковник. През 1904 г. командва 1-ва бригада от 9-а пехотна плевенска дивизия, а от 1909 г. командва 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия.
През Балканските войни (1912 – 1913) полковник Тодор Кантарджиев командва 1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия, с която участва в Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операция. През Междусъюзническата война (1913) се сражава на Македонския военен театър – при Струмица, Пехчево и връх Руен. След войната полковник Кантарджиев командва 5-а пехотна дивизия (1913 – 1914), след което на 14 февруари 1914 г. е произведен в чин генерал-майор и през юли същата година преминава в запаса.
В началото на Първата световна война (1915 – 1918) генерал-майор Кантарджиев е отново мобилизиран и през септември 1915 г. е назначен за началник на тиловото управление на Трета българска армия. През 1916 г. става началник на Варненския укрепен пункт. На 27 август 1916 г. Румъния обявява война на Австро-Унгария, от своя страна България, като съюзник, обявява война на Румъния на 1 септември 1916 г. С частите, които ръководи, генерал-майор Кантарджиев формира дясното крило на 3-та армия, което по-късно става основа на новосформираната Сборна дивизия. Под неговото командване дивизията води военни действия при устието на р. Дунав. Прославя се с освобождаването на Добрич от румънската окупация. След капитулацията на Румъния през 1917 г., частите на генерал-майор Кантарджиев са дислоцирани на Македонския фронт. На 15 август същата година Кантарджиев е произведен в чин генерал-лейтенант, а само два месеца по-късно, през октомври преминава отново в запаса.
Булаирският бой се провежда на тази дата между българската Седма пехотна рилска дивизия под командването на генерал-майор Георги Тодоров и османските Дивизия Мюретеби и Двадесет и седма пехотна дивизия под командването на Али Фетхи Окяр, образуващи 10-ти турски корпус.
На днешната е роден Генерал Тодор Кантарджиев!
Тодор Кантарджиев е роден на 10 февруари 1861 г. в Самоков. На 20 юни 1878 г. постъпва на военна служба. През 1884 г. завършва Военното училище в София, на 30 август е произведен в чин подпоручик и е зачислен в 1-ва пехотна софийска дружина.
През Сръбско-българската война (1885) подпоручик Кантарджиев командва 14-а рота от 1-ви пехотен софийски полк. С полка си участва в Сливнишкото отбранително сражение и в сражението при Пирот. След войната е награден с орден „За храброст“ IV степен 2-ри клас. На 30 август 1886 г. е произведен в чин поручик. Командва рота от 1-ви пехотен софийски полк. По-късно командва 16-и пехотен полк. През 1889 г. е произведен в чин капитан. През 1893 г. години по-късно завършва Военната академия в Белгия. След завръщането си в България, през 1894 г. е произведен в чин майор, а през 1899 г. в чин подполковник. През 1901 г. е назначен за командир на 16-и пехотен ловчанкси полк, на която длъжност е до 1904 година. Заема длъжността началник на щаба на 1-ва дивизия, след това е преподавател във военното училище. Военната кариера на Тодор Кантарджиев продължава – на 2 август 1903 г. е произведен в чин полковник. През 1904 г. командва 1-ва бригада от 9-а пехотна плевенска дивизия, а от 1909 г. командва 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия.
През Балканските войни (1912 – 1913) полковник Тодор Кантарджиев командва 1-ва бригада от 6-а пехотна бдинска дивизия, с която участва в Люлебургазко-Бунархисарската и Чаталджанската операция. През Междусъюзническата война (1913) се сражава на Македонския военен театър – при Струмица, Пехчево и връх Руен. След войната полковник Кантарджиев командва 5-а пехотна дивизия (1913 – 1914), след което на 14 февруари 1914 г. е произведен в чин генерал-майор и през юли същата година преминава в запаса.
В началото на Първата световна война (1915 – 1918) генерал-майор Кантарджиев е отново мобилизиран и през септември 1915 г. е назначен за началник на тиловото управление на Трета българска армия. През 1916 г. става началник на Варненския укрепен пункт. На 27 август 1916 г. Румъния обявява война на Австро-Унгария, от своя страна България, като съюзник, обявява война на Румъния на 1 септември 1916 г. С частите, които ръководи, генерал-майор Кантарджиев формира дясното крило на 3-та армия, което по-късно става основа на новосформираната Сборна дивизия. Под неговото командване дивизията води военни действия при устието на р. Дунав. Прославя се с освобождаването на Добрич от румънската окупация. След капитулацията на Румъния през 1917 г., частите на генерал-майор Кантарджиев са дислоцирани на Македонския фронт. На 15 август същата година Кантарджиев е произведен в чин генерал-лейтенант, а само два месеца по-късно, през октомври преминава отново в запаса.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.