Българска бойна слава.

[Тайко]

Поручикъ Цочо Дочевъ Петковъ (06.11.1919 - 19.10.2009 година). Най- малкиятъ братъ на дѣдо ми кап. Даню Петковъ, подъ негово влияние става сѫщо офицѣръ.

Завършва 60-ти випускъ на ВНВУ и парашутенъ курсъ въ Германия, градъ Брауншвайгъ. Единъ отъ 10-тѣ офицѣри, основатели на знаменитата парашутна дружина - прѣдшественикъ на парашутно-десантнитѣ войски въ България. Слѣдъ Брауншвайгъ е назначенъ за командиръ на специалния взводъ съ щатъ 68 човѣка.

Участва въ боевѣтѣ на I армия при Страцинъ, Куманово и Горно Нагоричане, 8.10-19.11.1944 год. като командиръ на 2-ра лекопарашутна рота къмъ която има зачислени 3 парашутни взвода.

Уволненъ отъ армията съ Регентска заповѣдь номеръ 48 на 17.06.1946 година съ една отъ първитѣ чистки на царскитѣ офицѣри.

Слѣдъ войната завършва Минногеоложкия институтъ и работи като хидрогеологъ по различни проекти, единъ отъ които е водоснабдяването на гр. София съ бившия кметъ Иванъ Ивановъ /има го и въ филма за него/.

За менъ беше чичо Цочо, никога не говорѣха, единъ пѫть бѣхъ въ тѣхъ слѣдъ смъртьта на дѣдо и извади снимкитѣ и се опита да разкаже какви сѫ били, но азъ келешъ пъленъ.

[Тайко]

КАПИТАНИТЕ КОИТО ПРОБИХА СРЪБСКАТА БЛОКАДА НА ВИДИН.
ПОКЛОН пред такива ”чужденци”!
За никого не е тайна, че сформираната на 12 август 1879 г., Дунавска флотилия на младото българско княжество, е командвана от офицери, които не са българи. По време на войната със Сърбия (1885 г.), част от тях остават на служба в Морската част, базирана в дунавския гр. Русчук. В битката за Видин най-дейно участие взимат следните офицери с поверените им параходи: 1.) лейтенант Еспер Серебряков Бланк (дезертьор от Руския Черноморски флот, емигрирал в Швейцария*), който е назначен за командир на параходната яхта „Александър”. 2.) на 20 октомври за командир на парахода „Голубчик” с чин мичман е назначен руския политически емигрант инженер Вл. Луцки (за него К. Божков уточнява, че по баща е поляк, а по майка немец*. 3.) от 9 ноември командир на параходния влекач „Взрив” е корабния механик Авчинников, емигрант от Швейцария 4.) след 1 октомври командир на параходния влекач „Опит” е мичман Владимир Пантилеевич Кисимов, който е уволнен от Императорския Балтийски флот.
Според бележките и спомените на О.З. полковник К. Божков, „Александър” и „Голубчик” са пренасяли до Видин оръжие и боеприпаси, а „Взлив” и „Опит” са издърпвали на буксир баржи с хранителни припаси*. Благодарение на К. Божков е известен интересен епизод от сърцатата служба на Вл. Луцки. По време на Сръбско-българската война, параходът "Голубчик" (от 1887 преименуван „Крум”) е флагман на Дунавска флотилия, а неговият капитан, мичман Луцки, се оказва находчив командир. Той използва различен камуфлаж за кораба, за да може безпрепятствено да преминава покрай сръбските обсадни батареи. Преди един от нощните рейдове, Луцки разпоредил корабът да се пребоядиса, над долапите да се изпише името „Нана”, и да се освети с всички налични лампи на борда. Така заприличал на един от австрийските пътнически параходи и, осветен от богатата си илюминация, успешно достигнал до Видин*. Изключителната готовност на тези мъже да се жертват за България, ги прави много повече българи от мнозина наши съвременници.
*Божков, Конст. Бележки и спомени по Морската ни част. – В: Военноисторически сборник., г. VІІ, кн. 13, ч. 1. – С., 1933, с. 153–156;

[Тайко]

След като в периода 15-28 август 1916 г. румънската държава извършва варварски геноцид над българското население в Добруджа, а в края на същия месец са обстрелвани българските пристанища по река Дунав, на 1 септември 1916 г. е заповядано Българската армия да се разправи с коварният съсед. След три месечна кампания румънската армия е унищожена от България и нейните съюзници.

На 6-ти декември 1916 г. славната Българска армия превзема Букурещ.

"Съседко подла, ще умерш!
Ще влезем с песни в Букурещ!"







На 6 декември 1844 г. е роден Петко Кирков по-известен като Капитан Петко войвода.

Той е български хайдушки войвода и революционер, посветил живота си на освобождението на беломорските българи и обединението им с България, защитник на Родопите, борил се за свободата на потиснатите в Османската империя.

Роден е в многодетно семейство в българското село Доганхисар, разположено на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия. В родното му село при даскал Лефтер, 15-годишният Петко се научава да пише и чете на български с гръцки букви. Майка му се казва Груда Кокаличева от съседното на Доганхисар село Тахтаджик, а баща му е Кирко Каракирков. Има 8 братя и сестри. След като турците убиват брат му Матю и братовчед му Вълчо, на 6 май (Гергьовден) 1861 година той излиза предводител на чета хайдути в гората, за да мъсти. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчо и главния виновник - чифликчията Мехмед Кеседжи бей. На 16 юни 1861 година, при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар, като убиват 2-ма и тежко раняват още неколцина турци. След още две успешни битки с потерите през месец август, четата им става легендарна.

През есента на 1864 година българският войвода, привлечен от гърците за борба срещу Турция, напуска Беломорието и пристига в Атина. Тук става слушател във Военното училище. Предприема революционна агитационна обиколка в Македония, след което заминава за Италия. В началото на 1866 се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата „гарибалдийска дружина“ в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. При пристигането си на остров Крит, на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието „Капитан“. След потушаването на въстанието напуска острова без да капитулира пред турците. Пребивава в Александрия, в Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, откъдето разпространява възвание към сънародниците си за освобождение на целокупното си отечество.

На 12 май 1869 г. Капитан Петко войвода събира четата и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом преоблечени като низами „правят инспекция“ на турския гарнизон в крепостта Сир остров Митилин (Лесбос) и благополучно 3 юни 1869 година пристигат в Енос при устието на река Марица. През лятото на 1869 г. четата пет пъти влиза в бой с турската жандармерия в околностите на Дедеагачката, Еноската и Кешанската кааза (околии) и отново успява да отблъсне турските сили.

След опит за покушение над войводата, поръчан от силния местен феодал чифликчията Хакъ бей, на черкезите от село Коюшепе, на следната 1871 г. във февруари 100 души хайдути нападат и запалват селото, избити са всички черкези, а жените и децата са прогонени. Около месец след това Петковата дружина води бой с турците при същото село, на 18 юни – в околностите на съседното черкезко село Акходжа и на 12 август в гората Курудаг срещу многоброен башибозук и низами. Тук 22 дни ожесточено се бранят и успяват да се измъкнат, като дават един убит и войводата е леко ранен в крака, срещу убитите от тях 30 жандарми и един юзбашия. След поредния неуспех еноският каймакамин Тахир бей започва репресии над християнското население. През есента на 1871 г. те стават особено ожесточени, докато лично войводата не се промъква преоблечен като ходжа при Тахир бей и го „вразумява“. Репресиите са прекратени.

В 1872 г. одринският валия изпраща срещу четата Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са Петкови помагачи и приятели. Пашата в Одрин само двадесет и четири часа след това освобождава всички тях от Одринския затвор, а на 30 юли 1872 година каймакамшът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири. Това де факто е капитулацията на одринския валия. Дружината се структурира със свои бойна част – „четници“, тилова част – „ятаци“, разузнаване – „шпиони“, счетоводство – „каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки – „чадъри“ подобно на турските части. Тя фактически става въстаническа военна част в Беломорието.

В 1873 г. четата става въстаническа. Нарича се „Първа българска родопска дружина“, с устав (от 23 април) и печат с надпис „Тракийска Р. Бълг. дружина“ (Тракийска революционна българска дружина), който е още от 1870 г.

В 1874 г. на 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, Еноско, Капитан Петко само с 15 свои хора отблъсква 120 турци. През първата половина на 1874 година към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части. През май и два пъти през юни Петковата дружина, като извършва марш по 30 километра за денонощие в един месец води бой, първо с цял табор войска в Димотишко, след това с една башибозушка орда в Кърджалийско, накрая пак с редовна войска на 30 юни в Гюмюрджинско. Следва нападение върху Дедеагачката железопътна станция заради издевателствата на немеца Хумберт върху работниците. Хумберт е глобен 450 златни лири и покорно спира безобразията си. Това вдига на крак Цариград и лично Одринският валия предвожда 2000 щика войска плюс целия башибозук и всички каймаками от вилаета срещу четата, но напълно се проваля, като единственото му геройство е, че обявява 5000 лири награда за главата на войводата, изтормозва християнските села и изгаря гората Шейнаркурусу до родното село на Петко войвода Доганхисар. Четата се оттегля към Марония и есента едва не става жертва на заговор да бъдат отровени от местния грък лихвар Калън (Дебелия) Тома, протеже на цариградския Али паша.

В 1875 г. първата схватка с потерите е на 20 март, в планината Св. Георги, Гюмюрджинско. Следват битките с турската полицейска и военна сила: на 9 май в планината Чаталтепе, Еноско, на 30 юни – при Бургасдере, Димотишко, на 20 август – в Имаретската кория, Гюмюрджинско, и десет дена по-късно – при Карабунар, Димотишко, където капитанът с 30 четници води бой с 500 души черкези, убиват юзбашията им и още 30 черкези. Бунтовниците дават трима убити и петима ранени. Петко войвода е ранен в ръката. След това, при село Кадъкьой, Джафер ага напада четата. По заповед на злополучния отровител Калън Тома в помощ му идва и 600 души войска от Мароня, която е там да го пази от дружината. Четниците разбиват Джафер ага, след бърз марш влизат на 11 май в Мароня, арестуват Калън Тома и няколко заптиета, изгарят лихварските му книги, раздават ценностите му на бедните и тържествено напускат града, като отвеждат пленените със себе си. Турската войската ги следва, без да смее да влезе в бой. Водят се преговори за размяна на пленниците срещу освобождаване на четирима четници, заточени на Кипър и хайдушки ятаци, ятаците са освободени и 4 заптиета са пуснати. Тъй като четниците остават заточени, лихварят и две заптиета са екзекутирани. През 1876 поради развихрилите се турски зверства при потушаването на Априлското въстание и последвалата дипломатическа активност, четата не предприема активни действия, за да не излага на тежка опасност беломорските българи.

През 1877 г. в планината Чобандаг, Дедеагачко, на 15 март е първото сражение между бунтовническата дружина и турците. На 13 юни, ден преди руските войски да форсират Дунава, при село Павлюкюпрюсу четата разбива един кърагаларин от Фере. Организираният в 1869 година отряд се включва в Руско-турската освободителна война (1877 – 1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.

В края на декември 1877 година четата влиза в Мароня и освобождава града и околния район от турска власт. Българската власт се държи и след сключването на 19 февруари (3 март нов стил) на Санстефанския договор, по който градът остава извън границите на България, и продължава до 9 март. Когато след атаката на войска, башибозук и черкези, водени от двамата паши (генерали) Хасан и Яхия, четниците, предадени от гръцкия поп Филип, се изтеглят с част от населението от града. Заели една височина край Марония, те обстрелват турците, които отстъпват, помислили, че срещу себе си имат руска войска, така градът е спасен от опожаряване. Убити са 72 турци, 6 четници и десетина жители на Марония, предимно жени и деца. Дружината се прехвърля в Доганхисар, родното село на войводата, което е в руската зона. Тук руснаците им възлагат охраната на християнското население в Беломорието и Родопите от турски войски и башибозушките и дезертьорски формирования на английския полк. Сенклер нарекъл се „Хидает“ бей. На 29 март четниците преодоляват пътьом с бой едно отделение турска войска при Каракая, Ференско. На 13 април в планината Китка, Димотишко, четата в състав 200 души разбиват 3000 Сенклеристи, като няколко десетки от башибозука са убити. След 14 дни в следваща битка със сенклеристите са убити и ранени 150 сенклеристи срещу 19 убити и ранени българи, войводата е леко ранен. Следващото сражение с башибозука на Хидает паша е при село Голям Дервент, Димотишко. Тук Петко войвода има 400 души срещу 1000 на британеца. Българите дават убити и ранени – 11 души и убиват и раняват – 35 турци. На 21 май отряд от 10 души (капитана с 3 четници, 3 казаци, 3 въоръжени одрински търговци), командван от Петко войвода, успешно отбранява село Плевун от нападение на сенклеристки башибозуци, ранява 10-ина и избива 20 плюс главатарите им и след евакуиране на населението в руската зона на 22 май атакува с 200 свои четници башибозушката орда. Няколкотостотин сенклеристи са напълно разгромени и дават към 200 убити срещу няколко убити и ранени четници, включително войводата, който пак е ранен. На 5 юли четата води последен бой със Сенклеровите части в Дедеагачко. След претърпените поражения сенклеристите опразват района и се оттеглят към Кърджалийско заедно със своя предводител, където преди настъпването на есента групите им се разпадат. Четата продължава мисията си в средните Родопи. На 18 август е първият бой с башибозука при Ешекулак, вторият е на 30 август при „Момина вода“, третият – на 8 септември в Караманджа. Към дружината на капитан Петко, която се сражава за освобождаването на Родопите, се присъединява и четата на Крайчо войвода. На 14 ноември разрасналата се чета, попълнена с необучени ентусиасти, е отхвърлена от башибозука в битка при село Брезе, в местността „Пуризовските колиби“. След това броят на личния състав е намален и до края на 1878 г. успешно са отбранявани от башибозука Чепеларе, Широка лъка и съседните християнски села. В края на декември в Рупчос идва руски гарнизон и поема тази отговорност.

До март 1879 г., четата е дислоцирана в Средните Родопи, след това преминава в Хасковско, за да предотврати метеж от кърджалийските съседи. В началото на юни 1879 г. след стабилизирането на новата власт, преминала осемнадесет години в борба, четата е разпусната.

Ген. Скобелев кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводата заминава в Русия. Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му Орден за храброст „Георгиевски кръст“ за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.

През 1880 година той се заселва във Варна, където година по-късно се оженва за втори път за Рада Кравкова от Казанлък от котленския род на известния капитан Георги Мамарчев, сестра на известния казанлъшки книжовник и общественик Иван Кравков. Голяма е ролята и значимостта на Капитан Петко Войвода и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по инициатива на Капитан Петко войвода и други родолюбиви българи в град Варна за защита интересите на останалото в пределите на Турция българско население се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „Странджа“, с което се поставя началото на освободителната организация на българите бежанци от Тракия. Днес тази организация носи неговото име. Петко войвода е и сред основателите на Демократическата партия във Варна.

През 1891 г. Петко войвода е оклеветен за опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Синът му от първия брак, когото семейството приело охотно и устроило във Варна, е екстрадиран от България, а имотите, купени с парите на баща му, са конфискувани. При обиск в дома им градоначалникът Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата – 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението, с които войводата е подсигурил старините си. Хвърлен е и е изтезаван сто и четиридесет дни, от 27 юли до 15 декември 1892 г., във варненската крепост Ичкале (наричана и Барутхане, погрешно асоциирана с подземията на Римските терми), след което е интерниран в Трявна. След падането на Стамболов на 18 май 1894 г. той се връща във Варна. В началото на юни 1895 година Петко войвода и Георги Христов Маламата пристигат в Станимака, изпратени от Македонския комитет, за да набират доброволци за чета. В града е сформирана Пловдивско-Станимашката чета, която под командването на Маламата участва в Четническата акция, взаимодействайки с Трета серска дружина на поручик Тома Давидов.

Капитан Петко войвода умира на 7 февруари 1900 година и е погребан във Варна. Признателното гражданство му издига паметник на площад „Тракия“ пред сградата на тракийските дружества.

Петко войвода се жени два пъти: първият за Аспасия, гъркиня от Енос или Кешан, от която има син, с която живеят в Ипсала, докато излиза хайдутин, а вторият – за Рада Кравкова от Казанлък, с която живеят, след като се установява във Варна и по време на интернирането му от стамболовистите в Трявна.

Капитан Петко войвода има над 22 паметника в България – Кърджали, Крумовград, Ивайловград (с. Плевун), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. За най-внушителен се смята този в Хасково, открит през 1955 година, дело на Стою Тодоров. В десетки български градове и села има улици, носещи името на героя, в Свиленград един от големите квартали се казва Капитан Петко войвода.

В негова памет са написани много народни песни, научни изследвания и литературни творби. По сценарий на Николай Хайтов за него е създаден спечелилият изключителна популярност биографичен многосериен филм „Капитан Петко войвода“ (1981) с режисьор Неделчо Чернев, оператор – Димо Коларов и с участието на актьора Васил Михайлов в главната роля.

Граничният пункт с Гърция към Беломорието при Свиленград също носи неговото име – ГКПП Капитан Петко войвода.

Поклон, войводо!

[Тайко]

На 4 декември 1852 г. е роден Сава Атанасов Муткуров - първият български офицер, получил орден „За храброст“ I ст., и първият офицер с генералско звание.

Сава Муткуров е генерал-майор от пехотата,политик – регент на Княжество България (1886 – 1887), военен министър (1887 – 1891) в правителството на Стефан Стамболов.

Роден е в Търново през 1852 г. През 1872 г. завършва Юнкерското пехотно училище в Одеса. През следващите години служи в Руската армия. Участва, заедно с други български доброволци, в Сръбско-турската война (1876). По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е командир на рота в 54-ти мински пехотен полк.

След Освобождението на България Муткуров е на служба в милицията на Източна Румелия – първоначално в 1-ва пловдивска дружина, а след това – в Главния щаб.

Участва активно в осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. В периода от 6 до 8 септември 1885 г. е член на временното правителство, образувано след Съединението в Пловдив. Заедно с Димитър Ризов се явяват при княз Александър I Батенберг в Шумен със задачата да го уведомят за подготвеното дело и да получат съгласието му.

По време на Сръбско-българската война командва десния фланг и центъра при настъплението към Пирот (14 – 15 ноември). Началник е на войските, които се сражават на Царибродската позиция на 13 ноември. След войната е началник на Пловдивския гарнизон и командир на 5-а пеша бригада.

Политическа и държавна дейност Редактиране
След преврата през 1886 г., целящ детронирането на княз Александър I Батенберг, Муткуров, заедно със Стефан Стамболов, е сред основните организатори на контрапреврата. Стамболов го назначава за главнокомандващ на лоялните към княза военни части. Войници от Пловдивския гарнизон са прехвърлени в София и арестуват някои от заговорниците, а останалите бягат в чужбина.

След абдикацията на княз Александър Батенберг на 7 септември* 1886 г. е избран за регент в Регентския съвет на Княжество България заедно със Стефан Стамболов и Петко Каравелов. Остава на поста до 14 август 1887 г., когато регентството е разпуснато поради избора на новия български княз Фердинанд I.

На 1 септември Муткуров е назначен за военен министър в новообразувания кабинет на Стефан Стамболов. На 4 февруари 1891 г. е освободен от поста и е повишен в генерал-майор.

Ген. Сава Муткуров умира в Неапол на 15 март 1891 г. Погребан е в църквата „Свети Спас“ в София.
Поклон!

[Тайко]

На тази дата през 1942г почива Пандо Сидов, костурски войвода на ВМОРО .
Той е роден през 1878 година в Жупанища, тогава в Османската империя. Като ученик в Битолската гимназия се присъединява към ВМОРО. Не завършва средно образование и се връща като учител в Жупанища. Възложено му е да убие противопоставящия се на революционната организация свещеник Никола Шкутов и Сидов прави неуспешен опит за убийството му в Костур, след което става нелегален четник.

По време на Илинденско-Преображенско въстание Сидов е начело на жупанско-маняшката чета с подвойводи Зисо Нолев, Димитър Кляшев и Аргир Николов. Жупанската чета прекъсва телеграфните съобщения Костур - Билища - Корча и Костур - Хрупища, след което участва в 33 сражения в района и първа влиза в Клисура. В битката участват още Пандо Кляшев, Васил Чекаларов, Манол Розов и Марко Иванов.

След въстанието продължава въоръжената борба с представителите на турската власт и на гръцката въоръжена пропаганда в Македония. Придружава ту костенарската чета на Нумо Янакиев, ту нестрамколската на Никола Добролитски като писар. Заминава за Гърция, но е арестуван от гръцките власти и е освободен едва след застъпничество на българското правителство. След смъртта на Митре Влаха и на Атанас Кършаков Сидов остава да ръководи делата на революционната организация в Костурско

През 1910 година емигрира в Торонто и е един от организаторите на македоно-българското дружество там, по-късно станало част от Македонската патриотична организация, и издава вестник „Българска искра“ заедно със свещеник Теофилакт Малинчев.

Взима участие в Балканската с костурската чета и в Междусъюзническата с четата на Васил Чекаларов, като попада в сръбски плен в Битоля на 11 юли 1913 година.

Георги Константинов Бистрицки пише за него в 1919 г.: “Пандо Сидов от с. Жупанища, с непълно средно образование, сериозен и остроумен мъж, прословут по своето безстрашие, хвъркат войвода - който бе навсякъде и никъде, взел живо участие в много сражения и най-грозни атентати, е един от малцината останали живи „щастливци-войводи“, които с напрегнато внимание следят понастоящем развоя на съдбоносните събития и очакват заслужената свобода на роба.”

Заселва се в Кърджали. От 1927 до 1931 година е депутат в ХХІІ Обикновено народно събрание. Умира през 1942 година в Кърджали.

[Тайко]

Дългъ и Честь: Извѣстниятъ английски журналистъ Берлайнъ, който посѣтилъ Видинъ прѣзъ 1919 г., пише въ дописката си за прѣбиваването въ града:

"България има единъ паметникъ на побѣдитѣ, какъвто никѫдѣ въ просвѣтена Европа нѣма. Умиращиятъ гренадиръ, макаръ и побѣдитель, съжалява за братоубийствената война съ сърбитѣ. На такова себеотрицание само българинътъ е способенъ..."




Един от най-големите трофеи на Българската армия от Първата световна война - файтона на сръбския крал Петър. Пленен е от войниците на
29-ти Ямболски полк от 3-та пехотна дивизия в голямата битка при Призрен в Косово на 16 ноември 1915г. Тогава е разгромена 200 000-та сръбска армия, след което тя се разпада и побягва през Албанските планини. Преди това захвърля цялото си въоръжение, особено тежкото, а крал Петър изоставя дори този свой файтон, на който е изобразен греба на кралство Сърбия.
The personal carriage of King Petar of Serbia captured by Bulgarian troops on Kosovo polje 1915.

[Тайко]

ГРЪЦКИТЕ ЗВЕРСТВА В СЕЛО ГАВАЛЯНЦИ, КУКУШКО
Руините на разрушеното от гръцката армия българско село Гавалянци. На заден план, оцелялата българска църква. В двора й е погребан войводата Михаил Апостолов – Попето, загинал на 21.03.1902 г. в сражение с турска потеря край селото. Покъртителна картина на гръцката жестокост от юни 1913 г. ни дава Л. Милетич, по разказа на 14-годишния Митьо Христов Колев от Гавалянци: „Стигнала ги кавалерия; единъ кавалеристъ стрѣлялъ и убилъ майка му, а момчето прострѣно отъ страхъ на земята, оцѣлѣло живо. Въ това врѣме едно друго момче като него се връщало къмъ селото, и кавалеристътъ се спусналъ къмъ подирното и го съсѣкълъ съ сабята си. Подиръ това момчето видѣло, че кавалеристътъ подгонилъ едно куцо момиче. Слѣдъ едно ново прѣмеждие Христо Колевъ врѣменно се е спасилъ въ една воденица, но сетнѣ дошли и тамъ пакъ гръцки кавалеристи, които запалили воденицата. Колевъ, тръгналъ съ воденичаря къмъ селото, — бива нападнатъ отъ други гръцки кавалеристи, единъ отъ които стрѣлялъ върху Колевъ и той падналъ раненъ; втори изтрѣлъ го ранилъ въ гърба и куршумътъ миналъ прѣзъ мишницата му. Ала това не стигало на гърка-звѣръ: той почналъ, безъ да слѣзе отъ коня, да го сѣче съ сабята си и му нанесълъ тежки рани по врата, като му разсѣкълъ и рѫката, съ която се бранилъ, и по други мѣста Единъ селянинъ, по име дѣдо Траянъ Дѣловъ Караколевъ отъ с. Драгомирци, Кукушко (сега въ гр. Самоковъ) разправя, какъ скритъ отъ страхъ въ Арджанския гьолъ видѣлъ изгарянето на с. Гавалянци, на гавалянската воденица и на собствената си мандра и какъ по тъмно вечерьта, бѣгайки прѣзъ градинитѣ на с. Чугунци, чулъ стенания, и като се доближилъ, намѣрилъ момчето Мито Колевъ, облѣно съ кървь, взелъ го съ себе си до гара Килиндиръ. Отъ тамъ изпратено до Дойранъ, раненото момче намѣрило баща си, който го довелъ въ София…"
-----------------------------------------------------------------
Снимката е направена три години по-късно през 1916 г., което доказва, че след опожаряването Гавалянци е призрачно село...
(текст: Гръцкитѣ жестокости въ Мaкедония прѣзъ гръцко-българската война; отъ Проф. Д-ръ Любомиръ Милетичъ Държавна печатница София 1913)

[Тайко]

На 12 декември 1861 г. е роден ген. Васил Делов - освободителят на Кърджали през Балканската война.
Васил Делов е роден в град Котел в семейството на Петър Хаджиниколов и Теодора Кръстевич. По бащина линия е от рода на Георги Раковски.

Майката е сестра на Гаврил Кръстевич. Начално образование получава в родния си град. Завършва Априловската гимназия (Габрово). Първоначално учи в родния си град, а след това в Габровската гимназия до нейното закриване след което заминава за Тулча.

По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е в град Тулча. Тук се подготвя за следване в Русия при Сава Доброплодни. Овладява френски, немски и руски език. Секретар на Тулчанската българска община (1878).

През 1879 г. завършва с първия випуск на Военното училище в София. Действителна военна служба започва във 20-а пеша Варненска дружина (1879). Включва се активно в строителството на Българската армия. Издава „Редовите войници в пехотата“, която е първото ръководство за обучение в Българската армия.

Последват „Ръководство за подофицери при изучаване на разсипния строй“, „Окопи за пехота с рисунки“, „Ръководство за офицери при обучението по фехтовка“, „Таблица за бой с нож с рисунки“, „За дисциплинарните наказания и гимнастиката“. Награден е с Орден „За заслуга“. Ротен командир във варненската дружина.

През Сръбско-българската война (1885) е командир на 2-ра дружина от 8-и пехотен Приморски полк. В боя при Цариброд на 11 и 12 ноември командва участъка на връх Бабина глава. Под силния обстрел на противника, заел насрещния Нешков връх, решава да го атакува, въпреки разпореждането на главното командване да се изчакат подкрепления. В резултат на атаката върхът е превзет, а сръбската армия е принудена да се оттегли към Пирот. Награден е с Орден „За храброст“ IV степен. От 1889 г. е на служба в двадесет и четвърти пехотен черноморски полк като командир на дружина.

След войната е командир на 22-ри пехотен Тракийски полк (1892), 9-и пехотен Пловдивски полк (1893). Полковник от 1896 г. Служи във Видинския гарнизон като командир 3-ти пехотен Бдински полк. Командир на 1-ра бригада от 6-а, а след това и на 2-ра бригада от 2-ра пехотна тракийска дивизия (1901 – 1912).

През Балканска война (1912 – 1913) е началник на Хасковския отряд. Въпреки, че има заповед да отстъпи, имайки срещу себе си в пъти по многочислен противник той не го прави и в последвалата битката при Кърджали изтласква турците на юг от река Арда и осигурява тила на 2-ра Българска армия при Одрин. С което трайно присъединява Кърджали към България.

След това е назначен за началник на 11-а пехотна Сборна дивизия. През март 1913 г., като началник на Южния отдел на Източния сектор участва в обсадата и щурма на Одринската крепост. Повишен е във военно звание генерал-майор.

През Междусъюзническата война командва 11-а пехотна дивизия, а към края ѝ, в Кресненското сражение, е начело на Западнородопския отряд. От октомври 1914 г. е уволнен от действителна служба и преминава в запаса по собствено желание.

По време на Първата световна война е началник на десета беломорска дивизионна област, генерал за поръчки в Министерството на войната и началник на 2-ра дивизионна област (1918). Излиза в оставка през 1919 г. Установява се със семейството си в Пловдив.
Генерал - майор Васил Делов умира в Пловдив на 16 ноември 1938 г.

[Тайко]

: Двѣ снимки на въздушния асъ Чудомиръ Топлодолски. Първата снимка е отъ специалната рота на Школата за запасни офицери 1930- 1931 година, а пъкъ втората е отъ албума на 53-и Орловски випускъ на ВНВУ, 1931-1934. Топлодолски е единъ отъ въздушнитѣ асове и защитници на българското небе и цивилното население отъ англо-американскитѣ бомбардовки. Той има два свалени бомбардировача, два свалени изтрѣбителя и два поврѣдени вражески самолета - единъ изтрѣбитель и една американска крѣпость. Има осемь въздушни побѣди. Той е командиръ на 3-ти орлѣкъ отъ 6-ти въздушенъ изтрѣбителенъ полкъ въ Карлово и като командиръ дръзко отказва на единъ германски полковникъ да изпрати български самолети да защитаватъ Плоещъ. Начело на своя орлѣкъ Чудомиръ Топлодолски се сражава храбро и самоотвѣржено срѣщу много по-силенъ противникъ и защитава България. Носитель на два ордена за храбрость. Слѣдъ войната е арестуванъ прѣзъ 1946 година и обвиненъ по скалъпеното дѣло "Неутраленъ офицѣръ" и за бѣгството на двама летци въ чужбина. Изтѣзаватъ го и го смазватъ отъ бой, но той издържа. Въ крайна смѣтка е оправданъ. Прѣзъ 1948 година е уволненъ отъ армията. Въпрѣки че завършва право, не му позволѣватъ да работи друго освѣнъ като бетонджия и строитель. Умира прѣзъ 1987 година.

Поклонъ предъ паметьта му!

[Тайко]

Капитан Атанас Стефанов, 1917 г., фото Димитър Карастоянов - София
снимка от моята колекция

Генерал-лейтенант Атанас Стефанов е роден в село Миндя, Великотърновско, на 13 септември 1891 г. Завършва ВНВУ през 1912 г. Служи най-дълго в 18-ти пехотен Етърски полк. Снимката е от времето на Първата световна война и е най-вероятно от периода юли-септември 1917 г., когато е произведен в чин капитан и е инструктор в Школата за запасни подпоручици в Княжево, като командир на 3-ти взвод на 4-та тежкокартечна рота. От септември 1917 г. се връща пак на фронта. След войната остава на служба и достига до чин генерал-лейтенант, командир на Прикриващия фронт на южната граница през 1940 г. и командир на 4-та армия от 1941 г. Убит е на 12 септември 1944 г. в Луковит, на път от София за Плевен, без съд и присъда, от партизанката Митка Гръбчева.