Генерал-майор Иван Стойков - генералщабен офицер от кавалерията, боен командир на Конната дивизия и на 2-ра конна дивизия през Първата световна война, 1915-1918г., действащи на фронта в Македония, убит от комунистите по заповед на Москва.
Иван Великов Стойков е роден в 1866 г. в село Гайтаниново, Неврокопско. Баща му Велик Стойков участва в Българското опълчение по време на Руско-турската война, 1877-1878г. Загива в боевете на Шипка.
Негови братя са апелативния съдия на цяла Южна България Георги Великов Стойков и офицерът и революционерът Димитър Стойков.
Водачът на ВМОК в периода 1899-1901г. поручик Борис Сарафов му е братовчед. Една година след смъртта на неговия баща умира и майката Мария Стойкова. Вуйчо му Петър Сарафов взема и отглежда четирите деца на сестра си.
През 1880 г. Иван Стойков напуска родното си село. Участва като доброволец в Сръбско-българската война в ноември 1885 г. След нея постъпва юнкер във ВНВУ в София..
През 1888 г. завършва ВНВУ в София, на 7 ноември е произведен в първи офицерски чин подпоручик. Започва служба в Министерството на войната. После командва ескадрон на 4-ти конен полк в Ямбол. На 7 ноември 1890 г. е произведен в поручик, а от 1891г. служи в княжеската гвардия в София.
През 1895г. завършва Генералщабна академия в Торино, Италия. През 1895 г. е произведен в ротмистър. През 1897 г. напуска гвардията и служи във 2-ра кавалерийска дивизия. От 1900г. е главен адютант на дивизията. През 1901 г. е произведен в майор, а през 1905г. - в подполковник.
През Балканската война, 1912-1913г. полковник Иван Стойков е началник на щаба на 9-та пехотна Плевенска дивизия, с която се сражава в Тракия. След сключеното примирие през април 1913 г. става началник на Военната академия в София. Там изработва първите учебни планове и инструкции и методика за преподаване.
През Първата световна война от ноември 1915г. генерал Иван Великов Стойков е командир на Конната дивизия, която освобождава градовете Охрид, Ресен и Битоля.
Той завършва операциите на Конната дивизия по освобождение на цяла Македония до края на 1915г. Конни ескадрони от неговите полкове преследват сърбите до пълния им разгром чак до Албания и Адриатическо море.
От 5 май 1916г. Иван Стойков командва новосформирана 2-ра конна дивизия, действаща на фронта в Македония.
През май 1916г. конните полкове са реорганизирани в две конни дивизии:
1-ва-на генерал Иван Колев, който е и инспектор на кавалерията, предвидени за действия на бъдещия фронт в Добруджа.
2-ра-на генерал Иван Стойков, отделена за действия само в Македония.
Повечето конни полкове влизат в 1-ва конна дивизия, която обира елита на кавалерията и след навременните реформи на генерал Иван Колев придобива голяма ударна мощ в състава на малката, но славна 3-та българска армия.
Във 2-ра конна дивизия остава основно 3-та конна бригада и най-вече 7-и конен полк от Сливен и 10-ти конен полк от Шумен, които действат успешно в Македония чак до края на войната срещу съглашенските войски. И заслугите за това са на началника на дивизията - Иван Стойков.
На 30 май 1917г. Иван Стойков е произведен в генерал-майор и става началник на 6-та дивизионна област. Към края на войната е началник на Главната ревизионна комисия. През 1918г. минава в запаса.
Генерал-майор Иван Великов Стойков загива при атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925г. Убит е от комунистическите терористи по заповед на Москва.
Българска бойна слава.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 14 май 1868 г., в гр. Сопот е роден генерал Владимир Вазов.
Той е осмото дете в семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова. Негови братя са писателят Иван Вазов и генерал Георги Вазов.
Баща му е убит през Руско-турската война след което семейството се мести в Стара Загора. След като завършва шести гимназиален клас през 1886 г. Владимир Вазов издържа успешно приемния изпит и постъпва във Военното училище в София. Така на 14 януари 1886 година юнкер Владимир Вазов е зачислен в първия специален клас. След петнадесетмесечно обучение на 27 април 1887 година старши портупей юнкер Вазов завършва с осмия випуск и е произведен в чин подпоручик. От 163-мата от този випуск, той завършва 4-ти по успех, което му дава правото да избира рода на оръжието и гарнизона, в който да служи. След производството си е зачислен във 2-ри артилерийски полк в Шумен.
На 17 февруари 1906 г. със заповед на военния министър генерал Михаил Савов се създава специална Артилерийска школа, на която подполковник Вазов е назначен за помощник-началник. В началото на 1907 г. заема длъжността началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция, след което през 1909 г. е преведен за командир на артилерийско отделение в 4–и артилерийски полк, а през есента на 1910 г. е преместен в 5–и артилерийски полк като командир на артилерийско отделение. По-късно е повишен в длъжност помощник-командир на полк. През 1911 г. е върнат на длъжността началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция.
На 12 април 1912 г. е произведен в чин полковник.
Най-големите успехи на Владимир Вазов са по време на Първата световна война (1915 – 1918). В началото на войната е назначен за командир на 5-а артилерийска бригада с която взема участие в битката при завоя на Черна. На 1 март 1917 г. е назначен за командир на Девета пехотна плевенска дивизия, която е в състава на 1-ва армия. Дивизията още от 1916 г. под командването на генерал-майор Стефан Нерезов заема участъка от р. Вардар на изток до Дойранското езеро.
Още с назначаването си той обхожда цялата позиция и дава наставления за укрепването ѝ. Под негово ръководство се създава дълбокоешелониран район за отбрана. Благодарение на обширните си познания по фортификация, както и на влиянието на генерал Георги Вазов, той отдава изключително значение на укрепването на позицията.
Тези усилия на полковник Вазов не са напразни. В рамките на четири дни (22 – 26 април 1917) 86 тежки и 74 полеви оръдия изстрелват над 100 000 снаряда без особен ефект. Вражеските части дават над 1000 жертви и множество пленници. След атаките на 8 и 9 май само 34-ти Троянски пехотен полк убиват повече от 2250 вражески войници и 40 офицери. На 20 май 1917 г. Вазов е произведен в чин генерал-майор.
През лятото на 1918 г. Дойранският укрепен район е съставен от четири разположени в дълбочина позиции и е още по-добре укрепен поради факта, че преодоляването му открива най-прекия възможен път към долината на р. Вардар – една изключително стратегическа позиция.
Боевете, които се провеждат на 16, 17 и 18 септември 1918 г., са още известни като Дойранската епопея. Срещу дивизията на Вазов се изправят 3 английски и 2 френски дивизии, 1 гръцка тежка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. Превъзходството в полза на противника е многократно. Използвани са и газови снаряди срещу нашите позиции. Тогава генералът казва на българските войници и офицери прословутата своя фраза:
„ Трябва да победим или да умрем – друг избор няма! “
На 16 септември ген. Вазов лично обхожда позицията за последни наставления преди епичната битка. По-късно същия ден противникът започва усилена артилерийска подготовка, която на 17 септември преминава в артилерийска подготовка за атака. На следващия ден артилерията изстрелва снаряди с бойни отровни вещества, което принуждава защитниците да действат с противогазови маски. След ожесточени боеве противникът бива изтласкан, като дава над 10 000 жертви.
На 29 септември 1918 г. идва Солунското примирие, армията е демобилизирана и генерал Вазов е назначен за началник на плевенската 9-а дивизионна област в Пловдив. През 1919 г. е назначен за началник на 2-ра военно-инспекционна област в Пловдив, а от август същата година е инспектор на артилерията в Министерството на войната.
След войната се демобилизира и бива назначен за началник на 2-ра армейска област, а за кратко време след това е инспектор на артилерията.
На 24 февруари 1920 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса и става председател на Съюза на запасните офицери, който пост заема най-дълго в историята на организацията (от 1920 – 1921 и втори мандат 1924 – 1930).
През 1926 г. става кмет на София. По време на неговото управление до 1932 г. е реорганизирана пожарната, изградени са рилският и витошкият водопроводи, разширена е електрификацията, усъвършенстван е градският транспорт. София става една от най-зелените столици в Европа.
В 1936 г. английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Вазов е поканен в Англия да присъства на конгрес на организацията Британски легион, честващ победата на имперската армия през Първата световна война. Посрещат го с уважение и най-големи почести. На гара „Виктория“ в Лондон българинът е посрещнат от кмета на столичния град на империята. Настанен е в замъка на лорд Харболи, където е отсядал Наполеон. Когато минава, е построен почетен легион със знамена. Тогава генерал Хамилтън, който го придружава, командва: „За почест, мирно!“ На парада участват 3000 военни и 200 бойни знамена. Когато се явява делегацията с българина, лорд Милн заповядва:
„ Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран! “
Председателят на Британския легион Майор Готлей го представя с думите:
„ Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малцината чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история. “
Генерал-лейтенант Владимир Вазов е интерниран след 9 септември в ловешкото село Рибарица, където умира на 20 май 1945 г.
Поклон, генерале!
Той е осмото дете в семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова. Негови братя са писателят Иван Вазов и генерал Георги Вазов.
Баща му е убит през Руско-турската война след което семейството се мести в Стара Загора. След като завършва шести гимназиален клас през 1886 г. Владимир Вазов издържа успешно приемния изпит и постъпва във Военното училище в София. Така на 14 януари 1886 година юнкер Владимир Вазов е зачислен в първия специален клас. След петнадесетмесечно обучение на 27 април 1887 година старши портупей юнкер Вазов завършва с осмия випуск и е произведен в чин подпоручик. От 163-мата от този випуск, той завършва 4-ти по успех, което му дава правото да избира рода на оръжието и гарнизона, в който да служи. След производството си е зачислен във 2-ри артилерийски полк в Шумен.
На 17 февруари 1906 г. със заповед на военния министър генерал Михаил Савов се създава специална Артилерийска школа, на която подполковник Вазов е назначен за помощник-началник. В началото на 1907 г. заема длъжността началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция, след което през 1909 г. е преведен за командир на артилерийско отделение в 4–и артилерийски полк, а през есента на 1910 г. е преместен в 5–и артилерийски полк като командир на артилерийско отделение. По-късно е повишен в длъжност помощник-командир на полк. През 1911 г. е върнат на длъжността началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция.
На 12 април 1912 г. е произведен в чин полковник.
Най-големите успехи на Владимир Вазов са по време на Първата световна война (1915 – 1918). В началото на войната е назначен за командир на 5-а артилерийска бригада с която взема участие в битката при завоя на Черна. На 1 март 1917 г. е назначен за командир на Девета пехотна плевенска дивизия, която е в състава на 1-ва армия. Дивизията още от 1916 г. под командването на генерал-майор Стефан Нерезов заема участъка от р. Вардар на изток до Дойранското езеро.
Още с назначаването си той обхожда цялата позиция и дава наставления за укрепването ѝ. Под негово ръководство се създава дълбокоешелониран район за отбрана. Благодарение на обширните си познания по фортификация, както и на влиянието на генерал Георги Вазов, той отдава изключително значение на укрепването на позицията.
Тези усилия на полковник Вазов не са напразни. В рамките на четири дни (22 – 26 април 1917) 86 тежки и 74 полеви оръдия изстрелват над 100 000 снаряда без особен ефект. Вражеските части дават над 1000 жертви и множество пленници. След атаките на 8 и 9 май само 34-ти Троянски пехотен полк убиват повече от 2250 вражески войници и 40 офицери. На 20 май 1917 г. Вазов е произведен в чин генерал-майор.
През лятото на 1918 г. Дойранският укрепен район е съставен от четири разположени в дълбочина позиции и е още по-добре укрепен поради факта, че преодоляването му открива най-прекия възможен път към долината на р. Вардар – една изключително стратегическа позиция.
Боевете, които се провеждат на 16, 17 и 18 септември 1918 г., са още известни като Дойранската епопея. Срещу дивизията на Вазов се изправят 3 английски и 2 френски дивизии, 1 гръцка тежка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. Превъзходството в полза на противника е многократно. Използвани са и газови снаряди срещу нашите позиции. Тогава генералът казва на българските войници и офицери прословутата своя фраза:
„ Трябва да победим или да умрем – друг избор няма! “
На 16 септември ген. Вазов лично обхожда позицията за последни наставления преди епичната битка. По-късно същия ден противникът започва усилена артилерийска подготовка, която на 17 септември преминава в артилерийска подготовка за атака. На следващия ден артилерията изстрелва снаряди с бойни отровни вещества, което принуждава защитниците да действат с противогазови маски. След ожесточени боеве противникът бива изтласкан, като дава над 10 000 жертви.
На 29 септември 1918 г. идва Солунското примирие, армията е демобилизирана и генерал Вазов е назначен за началник на плевенската 9-а дивизионна област в Пловдив. През 1919 г. е назначен за началник на 2-ра военно-инспекционна област в Пловдив, а от август същата година е инспектор на артилерията в Министерството на войната.
След войната се демобилизира и бива назначен за началник на 2-ра армейска област, а за кратко време след това е инспектор на артилерията.
На 24 февруари 1920 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса и става председател на Съюза на запасните офицери, който пост заема най-дълго в историята на организацията (от 1920 – 1921 и втори мандат 1924 – 1930).
През 1926 г. става кмет на София. По време на неговото управление до 1932 г. е реорганизирана пожарната, изградени са рилският и витошкият водопроводи, разширена е електрификацията, усъвършенстван е градският транспорт. София става една от най-зелените столици в Европа.
В 1936 г. английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Вазов е поканен в Англия да присъства на конгрес на организацията Британски легион, честващ победата на имперската армия през Първата световна война. Посрещат го с уважение и най-големи почести. На гара „Виктория“ в Лондон българинът е посрещнат от кмета на столичния град на империята. Настанен е в замъка на лорд Харболи, където е отсядал Наполеон. Когато минава, е построен почетен легион със знамена. Тогава генерал Хамилтън, който го придружава, командва: „За почест, мирно!“ На парада участват 3000 военни и 200 бойни знамена. Когато се явява делегацията с българина, лорд Милн заповядва:
„ Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран! “
Председателят на Британския легион Майор Готлей го представя с думите:
„ Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малцината чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история. “
Генерал-лейтенант Владимир Вазов е интерниран след 9 септември в ловешкото село Рибарица, където умира на 20 май 1945 г.
Поклон, генерале!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
НА 12 МАЙ 1884 ГОДИНА Е РОДЕН ЛЕГЕНДАРНИЯТ ВОЙВОДА РУСИ СЛАВОВ, КОЙТО СПАСЯВА С ЧЕТАТА СИ ПРЕЗ 1913 ГОДИНА ХИЛЯДИ ТРАКИЙСКИ БЪЛГАРИ ОТ ЗВЕРСТВАТА НА ТУРЦИТЕ
доц. д-р Петър Ненков
Руси Славов се ражда на 11/24 май 1884 г. в Нова Загора.Взема участие Балканската война 1912-1913 г. На 19 октомври със своята българо-гръцка чета овладява град Софлу. Местното население начело с дедеагачкия гръцки владика им устройва тържествено посрещане. Владиката отслужва литургия в църквата „Св. Георги” и произнася голяма реч, в която благодари на Руси Славов за спасяването на града.
По покана на полковник Александър Танев, Руси Славов заедно с четниците си се включва в състава на Сборната конна бригада. Той участва при пленяването на Кърджалийския корпус на Явер паша при село Мерхамлъ в долното течение на река Марица на 15/ 28 ноември 1912 г.
По-късно четата на Славов взема участие в превземането на Одринската крепост. На 11 март 1913 г. тя атакува с 23-ти Шипченски полк предната позиция, а впоследствие и форта Айвазбаба. В разгара на боя вражески куршум ранява Руси Славов в рамото, но той продължава да ръководи четата си и не напуска строя. След падането на форта определя свой заместник, дава му указания и едва тогава се оставя да бъде изнесен от своите четници от полесражението, защото му прилошава от загубата на кръв. Закаран е в Одринската болница, като по пътя губи съзнание. Раната му започва да зараства, но заболява от жълтеница и това налага да бъде откаран в Дедеагачката военна болница
След Междусъюзническата война-1913 г., когато България изпада в тежко положение, Руси Славов настоява пред командира на Южния войскови отряд, генерал Велчев, да му даде открит лист, за да прекоси границата и да защити българското население в Беломорска Тракия от нападенията на башибозука. На 27 юли 1913 г. Руси Славов с четата си пресича българо-турската граница при село Ятаджик /град Маджарово/, разположено на река Арда.
Така започва спасителната мисия на Руси Славов и неговата чета от 20 души. Потресен от опустошените български села и извършените безчинства от турците, Руси войвода написва писмо до чуждестранните консули в Дедеагач, с молба да определят едно место, където би могло да се събере нещастното българско население под тяхна закрила и описва станалите кланета и грабежи. Неполучавайки отговор от тях Руси Славов решава да се притече на помощ с четата си на нападнатите от башибозука и аскера села.
Когато става вече невъзможно да се запази животът и имота на българите по селата от нападенията на разярения башибозук, Руси Славов подканя селяните да се отправят към Дедеагач, под закрила на консулите на Великите сили. На 16 септември 1913 г. в Дедеагач се събират повече от 11 хиляди тракийски българи с десетки хиляди глави добитък. Тук нещастните хора разбират с потрес, че градът ще бъде предаден от гръцките войски на турците.
На 19 септември те напускат Дедеагач и още същия ден го заемат турски войски. Малко преди това българска депутация се явява пред европейските консули, за да им съобщи, че турците вече наближават града и имат намерение да влязат в него. Консулите отговорят, че не могат да ги спрат и съветват депутацията да се обърне за помощ към гръцкия владика. Той обаче цинично отговоря: „Както колят нашите гърци, така ще колят и вас!”Бежанците разбират, че са грозно изиграни.
Турците влизат в града и тържествено провъзгласяват „своята автономия”.
На 23 септември башибозукът подкарва с бой и ругатни българите към Фере. Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров вземат единствено вярното решение - да се притекат на помощ с четите си на нещастните хора. Двете чети атакуват на нож, с мощно Ура башибозука и успяват да спасят по-голямата част от българите. Руси Славов, който в предишния бой при село Голям Дервент е ранен в лявата плешка, след възпалението на раната и от изтощение, припада и за малко не е пленен от турците, които го обграждат .
Отчаян от безизходното си положение той смята да се прободе с кама, за да попадне жив в техните ръце. Неговите четници обаче успяват да го изнесат от полесражението и да го спасят от сигурна гибел.Турците дават около стотина убити и ранени. Докато трае боят, народът се възползва от момента, зарязва добитък и покъщина и се насочва към планината. Българите в края на колоната обаче не съумяват да реагират на време и са избити от озверелия башибозук .
От тук до границата с България, независимо, че са закриляни от четите на Маджаров и Славов, бежанците са непрекъснато преследвани и обстрелвани от башибозушката сган. .Руси Славов със своите четници крачи в челото на бежанския керван. Димитър Маджаров с момчетата си осигурява охраната му в задната част. Денем почиват, а нощем поемат отново на изнурителен поход. Застудява и завалява дъжд, примесен със сняг. От изтощение, глад и болести измират по пътя невръстни деца, жени и старци, много от които не се погребани. Майки изоставят пеленачетата си. На децата, измъчвани от непоносима жажда, те им дават да пият урина. Хората оскотяват от ужас и страх .
При преминаването на река Арда са нападнати от многоброен башибозук. Завързва се тежък бой между тилната охрана на колоната и турците. Настъпва ужасна паника всред населението, което са разбягва със сърцераздирателни писъци и плач из гората. Двете чети успяват да отворят път на населението към река Арда. Преминаването на колоната през реката под обстрела на турците е свързано с много трагични епизоди . След часове бреговете на Арда са вече задръстени от труповете на убитите и удавените. Реката потича кърваво червена от пролятата кръв. Атмосферата е покъртителна .
Така на 4 октомври 1913 г. приключва кървавия път на нещастните тракийски българи от Западна Тракия, които изминават близо 150 км.,за да се спасят от зверствата на турците
…След Първата световна война ярко проличава разделението в редиците на Тракийската организация. Руси Славов е избран за член на настоятелството на тракийското дружество в Пловдив, където се установява със семейството си и е избиран за делегат на всички конгреси и събори на Тракийската организация.
Той е един от основателите на създадения в Пловдив Комитет за свободата на Тракия и влиза в неговото ръководство. Става привърженик на левите идеи. За срам и за позор ръководството на Тракийската организация го изключва заради това от своите редици.
Впоследствие заболява от рак и на 2 декември 1937 г. умира на 53 години. Ръководството на Тракийската организация не му отдава по¬следна почит, но на погребението му се стича хиляден народ, който обсипва гроба му с свежи цветя.
Защото тракийци помнят, кой ги спасява през лятото на 1913 г. от сигурна смърт и гаври през техния дълъг и изнурителен поход към свободата и избавлението!
Дълбок поклон и вечна слава на героя!
доц. д-р Петър Ненков
Руси Славов се ражда на 11/24 май 1884 г. в Нова Загора.Взема участие Балканската война 1912-1913 г. На 19 октомври със своята българо-гръцка чета овладява град Софлу. Местното население начело с дедеагачкия гръцки владика им устройва тържествено посрещане. Владиката отслужва литургия в църквата „Св. Георги” и произнася голяма реч, в която благодари на Руси Славов за спасяването на града.
По покана на полковник Александър Танев, Руси Славов заедно с четниците си се включва в състава на Сборната конна бригада. Той участва при пленяването на Кърджалийския корпус на Явер паша при село Мерхамлъ в долното течение на река Марица на 15/ 28 ноември 1912 г.
По-късно четата на Славов взема участие в превземането на Одринската крепост. На 11 март 1913 г. тя атакува с 23-ти Шипченски полк предната позиция, а впоследствие и форта Айвазбаба. В разгара на боя вражески куршум ранява Руси Славов в рамото, но той продължава да ръководи четата си и не напуска строя. След падането на форта определя свой заместник, дава му указания и едва тогава се оставя да бъде изнесен от своите четници от полесражението, защото му прилошава от загубата на кръв. Закаран е в Одринската болница, като по пътя губи съзнание. Раната му започва да зараства, но заболява от жълтеница и това налага да бъде откаран в Дедеагачката военна болница
След Междусъюзническата война-1913 г., когато България изпада в тежко положение, Руси Славов настоява пред командира на Южния войскови отряд, генерал Велчев, да му даде открит лист, за да прекоси границата и да защити българското население в Беломорска Тракия от нападенията на башибозука. На 27 юли 1913 г. Руси Славов с четата си пресича българо-турската граница при село Ятаджик /град Маджарово/, разположено на река Арда.
Така започва спасителната мисия на Руси Славов и неговата чета от 20 души. Потресен от опустошените български села и извършените безчинства от турците, Руси войвода написва писмо до чуждестранните консули в Дедеагач, с молба да определят едно место, където би могло да се събере нещастното българско население под тяхна закрила и описва станалите кланета и грабежи. Неполучавайки отговор от тях Руси Славов решава да се притече на помощ с четата си на нападнатите от башибозука и аскера села.
Когато става вече невъзможно да се запази животът и имота на българите по селата от нападенията на разярения башибозук, Руси Славов подканя селяните да се отправят към Дедеагач, под закрила на консулите на Великите сили. На 16 септември 1913 г. в Дедеагач се събират повече от 11 хиляди тракийски българи с десетки хиляди глави добитък. Тук нещастните хора разбират с потрес, че градът ще бъде предаден от гръцките войски на турците.
На 19 септември те напускат Дедеагач и още същия ден го заемат турски войски. Малко преди това българска депутация се явява пред европейските консули, за да им съобщи, че турците вече наближават града и имат намерение да влязат в него. Консулите отговорят, че не могат да ги спрат и съветват депутацията да се обърне за помощ към гръцкия владика. Той обаче цинично отговоря: „Както колят нашите гърци, така ще колят и вас!”Бежанците разбират, че са грозно изиграни.
Турците влизат в града и тържествено провъзгласяват „своята автономия”.
На 23 септември башибозукът подкарва с бой и ругатни българите към Фере. Двамата войводи Руси Славов и Димитър Маджаров вземат единствено вярното решение - да се притекат на помощ с четите си на нещастните хора. Двете чети атакуват на нож, с мощно Ура башибозука и успяват да спасят по-голямата част от българите. Руси Славов, който в предишния бой при село Голям Дервент е ранен в лявата плешка, след възпалението на раната и от изтощение, припада и за малко не е пленен от турците, които го обграждат .
Отчаян от безизходното си положение той смята да се прободе с кама, за да попадне жив в техните ръце. Неговите четници обаче успяват да го изнесат от полесражението и да го спасят от сигурна гибел.Турците дават около стотина убити и ранени. Докато трае боят, народът се възползва от момента, зарязва добитък и покъщина и се насочва към планината. Българите в края на колоната обаче не съумяват да реагират на време и са избити от озверелия башибозук .
От тук до границата с България, независимо, че са закриляни от четите на Маджаров и Славов, бежанците са непрекъснато преследвани и обстрелвани от башибозушката сган. .Руси Славов със своите четници крачи в челото на бежанския керван. Димитър Маджаров с момчетата си осигурява охраната му в задната част. Денем почиват, а нощем поемат отново на изнурителен поход. Застудява и завалява дъжд, примесен със сняг. От изтощение, глад и болести измират по пътя невръстни деца, жени и старци, много от които не се погребани. Майки изоставят пеленачетата си. На децата, измъчвани от непоносима жажда, те им дават да пият урина. Хората оскотяват от ужас и страх .
При преминаването на река Арда са нападнати от многоброен башибозук. Завързва се тежък бой между тилната охрана на колоната и турците. Настъпва ужасна паника всред населението, което са разбягва със сърцераздирателни писъци и плач из гората. Двете чети успяват да отворят път на населението към река Арда. Преминаването на колоната през реката под обстрела на турците е свързано с много трагични епизоди . След часове бреговете на Арда са вече задръстени от труповете на убитите и удавените. Реката потича кърваво червена от пролятата кръв. Атмосферата е покъртителна .
Така на 4 октомври 1913 г. приключва кървавия път на нещастните тракийски българи от Западна Тракия, които изминават близо 150 км.,за да се спасят от зверствата на турците
…След Първата световна война ярко проличава разделението в редиците на Тракийската организация. Руси Славов е избран за член на настоятелството на тракийското дружество в Пловдив, където се установява със семейството си и е избиран за делегат на всички конгреси и събори на Тракийската организация.
Той е един от основателите на създадения в Пловдив Комитет за свободата на Тракия и влиза в неговото ръководство. Става привърженик на левите идеи. За срам и за позор ръководството на Тракийската организация го изключва заради това от своите редици.
Впоследствие заболява от рак и на 2 декември 1937 г. умира на 53 години. Ръководството на Тракийската организация не му отдава по¬следна почит, но на погребението му се стича хиляден народ, който обсипва гроба му с свежи цветя.
Защото тракийци помнят, кой ги спасява през лятото на 1913 г. от сигурна смърт и гаври през техния дълъг и изнурителен поход към свободата и избавлението!
Дълбок поклон и вечна слава на героя!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
КЪРВАВОТО СРАЖЕНИЕ ПРИ С. ЛУКОВО, КРАТОВСКО
Снимка: Войводата поручик Сотир Атанасов, пресъздаващ критичния момент от сражението, в който мята бомба и разпръсква щурмуващия турски аскер
На 11/12 май 1903 (н.ст.) край с. Луково, Кратовско се установява за почивка войводата поручик Сотир Атанасов с 13 свои другари. Сотир Атанасов Янакиев завършва с отличие през 1899 г. Военното училище в София, като е произведен в офицерски чин от Българската армия. Войвода е на чета, съставена от млади момци от щипските села, 8 души от с. Балван, 2-ма от Пестришино и учителите Блаже Пуздерлиев, Михаил Костов и Моне Божков от Щип. Рано сутринта жена ги предупреждава, че поради предателство, съседното село Лесново е блокирано от турска потеря, която се придвижва и към Луково. Към 9 часа сутринта четата е обградена без възможност за отстъпление. Войводата Атанасов след кратко съвещание с подвойводата Панайот Байчев разпорежда да се заеме позиция на връх „Килия” в местността Олово. Придвижващият се табур открил огън още от 1000 разкрача. Без да отвръщат, комитите старателно се окопали на позициите си. Към 14 часа след обяд се чули команди и сигнала на тръба за атака. Първите редове на аскера били посрещнати със залп от четниците и обърнати в бягство. Останалите на бойното поле трупове, всявали ужас и страх при последвалите нови опити за щурм. В късния следобед в подкрепа на потерята пристигат още две дружини от Щип, рота от Кратово и башибозук от селата Стрисовци, Дряново и Рудари. Местността почерняла от повече от 2000 феса. С фанатичен юруш, аскерът достига 20-30 крачки от четниците. В този критичен момент войводата Атанасов и младият учител от българското училище в Щип, Моне Божков, приятел и колега на Гоце Делчев, се изправят и мятат бомби в средата на талазите. Ударната вълна изхвърля във въздуха 30-40 трупа. Тътенът от взрива и мощното „Ура” на четниците обръщат в бяг турците. До към 10 вечерта турските атаки отслабват. Нощта дава възможност на четниците незабелязано да се промъкнат през кордона. На разсъмване, без да подозира, че на позициите няма никой, аскерът тръгва на финален юруш. Без да подозират, повече от час турците стреляли един срещу друг, като към убитите от предния ден се прибавили още 10-ина башибозушки трупа. След изтеглянето си, четата спира за кратко в един дол, където ранените, подвойводата Байчев, даскал Моне и балванчанина Милко остават, за да бъдат настанени за лекуване по селата. Загубите на аскера били над 150 убити, в това число и един юзбашия. Озверени от поражението си, турците се връщат в Луково и си изкарват яростта върху селяните, тъй като предателят, пратил аскера при „страшните комити” бил от тях. Изтезавани луковчани по-късно споделят, че турците се вайкали: ”Не биваше ли да ни заведе дето няма комити, та да не става толкова зиян на хора”…
..............................................
Информация за героичното сражение има в два броя на Македоно-одрински куриер от май 1903 г. За жалост никой до днес не го е описал, даже и в профила на поручик Атанасов в Уикипедия. В тактическо отношение, то е едно от най-блестящите във военната ни история, без нито една жертва срещу 2000 неприятел.
Снимка: Войводата поручик Сотир Атанасов, пресъздаващ критичния момент от сражението, в който мята бомба и разпръсква щурмуващия турски аскер
На 11/12 май 1903 (н.ст.) край с. Луково, Кратовско се установява за почивка войводата поручик Сотир Атанасов с 13 свои другари. Сотир Атанасов Янакиев завършва с отличие през 1899 г. Военното училище в София, като е произведен в офицерски чин от Българската армия. Войвода е на чета, съставена от млади момци от щипските села, 8 души от с. Балван, 2-ма от Пестришино и учителите Блаже Пуздерлиев, Михаил Костов и Моне Божков от Щип. Рано сутринта жена ги предупреждава, че поради предателство, съседното село Лесново е блокирано от турска потеря, която се придвижва и към Луково. Към 9 часа сутринта четата е обградена без възможност за отстъпление. Войводата Атанасов след кратко съвещание с подвойводата Панайот Байчев разпорежда да се заеме позиция на връх „Килия” в местността Олово. Придвижващият се табур открил огън още от 1000 разкрача. Без да отвръщат, комитите старателно се окопали на позициите си. Към 14 часа след обяд се чули команди и сигнала на тръба за атака. Първите редове на аскера били посрещнати със залп от четниците и обърнати в бягство. Останалите на бойното поле трупове, всявали ужас и страх при последвалите нови опити за щурм. В късния следобед в подкрепа на потерята пристигат още две дружини от Щип, рота от Кратово и башибозук от селата Стрисовци, Дряново и Рудари. Местността почерняла от повече от 2000 феса. С фанатичен юруш, аскерът достига 20-30 крачки от четниците. В този критичен момент войводата Атанасов и младият учител от българското училище в Щип, Моне Божков, приятел и колега на Гоце Делчев, се изправят и мятат бомби в средата на талазите. Ударната вълна изхвърля във въздуха 30-40 трупа. Тътенът от взрива и мощното „Ура” на четниците обръщат в бяг турците. До към 10 вечерта турските атаки отслабват. Нощта дава възможност на четниците незабелязано да се промъкнат през кордона. На разсъмване, без да подозира, че на позициите няма никой, аскерът тръгва на финален юруш. Без да подозират, повече от час турците стреляли един срещу друг, като към убитите от предния ден се прибавили още 10-ина башибозушки трупа. След изтеглянето си, четата спира за кратко в един дол, където ранените, подвойводата Байчев, даскал Моне и балванчанина Милко остават, за да бъдат настанени за лекуване по селата. Загубите на аскера били над 150 убити, в това число и един юзбашия. Озверени от поражението си, турците се връщат в Луково и си изкарват яростта върху селяните, тъй като предателят, пратил аскера при „страшните комити” бил от тях. Изтезавани луковчани по-късно споделят, че турците се вайкали: ”Не биваше ли да ни заведе дето няма комити, та да не става толкова зиян на хора”…
..............................................
Информация за героичното сражение има в два броя на Македоно-одрински куриер от май 1903 г. За жалост никой до днес не го е описал, даже и в профила на поручик Атанасов в Уикипедия. В тактическо отношение, то е едно от най-блестящите във военната ни история, без нито една жертва срещу 2000 неприятел.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 17 май 1958 г. умира славният български офицер и герой от Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата войни - полковник Петър Вариклечков!
Петър Вариклечков е роден на 8 февруари 1861 година в Самоков. В началото на Руско-турската война, Вариклечков заминава за Габрово, където се записва доброволец в руската армия и се сражава в битката при Шипка. След войната Вариклечков емигрира в Русия, където постъпва в Елисаветградското военно училище, което завършва през 1881 година. 
При избухването на Сръбско-българската война (1885) поручик Вариклечков командва полубатарея от 1-ви артилерийски полк, с който участва в Сливнишкото отбранително сражение (5 – 7 ноември 1885), а при контранастъплението и в Пиротското сражение (14 – 15 ноември).
След войната с планински взвод е изпратен в Пловдив. Командва батарея от 1-ви артилерийски полк. След това Петър Вариклечков служи в 4-ти артилерийски полк и на 30 август 1886 е произведен в чин капитан. По-късно е назначен за началник на Софийския артилерийски склад и арсенал. 
На 2 август 1889 г. е произведен в чин майор и назначен на служба в 6-и артилерийски полк. Като майор е назначен за началник на артилерийско отделение в 4-ти артилерийски полк. През 1898 е произведен с чин подполковник и продължава да командва артилерийското отделение. По-късно е назначен за командир на 6-и артилерийски полк. На 19 септември 1906 е произведен в чин полковник. С полка си взема участие в Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913), като в последната е тежко ранен и се налага да напусне славната българска армия. През Първата световна война отново е мобилизиран и назначен за началник на артилерията на Шуменския укрепен пункт, а след това е началник на артилерията при Беломорската отбрана. Служи и като началник на артилерията на 4-та армия. 
На днешната дата, 17 май, 1958 г. в София - полковник Петър Вариклечков почива. 
Поклон пред славната му памет! Да живее България!Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 17 май 1949г. e разстрелян от комунистическите безродници и подлоги на поробителите от Москва, полковник Стойно Бачийски. Български офицер и национален герой. Горянин, борец срещу престъпната комунистическа власт в България, и в частност срещу ''македонизацията'' в Пиринска Македония след поробването и Деветосептемврийския преврат. Член на четата на легендарния български борец за свобода Герасим Тодоров, действаща през 1947-1948г. в Пиринска Македония против престъпната политика на БКП за ''македонизация'' на българите в региона. Тялото на Стойно е заровено в яма в гробищата на Горна Джумая.
Стойно Цветков Бачийски е роден на 1.IX.1897 в Княжево (днес квартал на София). Произведен е на 1.I. 1919 г. в подпоручик, на 30.I.1923 г. в поручик, на 15.VI. 1928 г. в капитан, на 6.V. 1936г. в майор , на 6.V 1940 г. в подполковник.
Служил както следва: до 1929 г. в 65-ти пехотен полк, 13-ти пехотен Рилски полк, в интендантската дружина на 6-та пехотна Бдинска дивизия, в 15-ти пехотен полк, до 1932 г. в 23-ти пограничен участък, до 1934 г. в 6-ти пехотен Търновски полк. През 1935 г. е адютант на Столичното интендантство, през 1936 г. - адютант на 1-ва инспекционна област, до 1938 г. е командир на 23-та погранична рота, от 1940 г. служи в 35-ти пехотен Врачански полк.
Като офицер от запаса полковник Стойне Бачийски се ползва с доверие пред царския двор.
През 1942г. е назначен за командир на 51-ви пехотен Вардарски полк в Скопие. Като такъв участва във всички антипартизански акции.
По негова заповед са избити 10 комунисти шумкари. Уволнен е през 1944г.
След 9 септември 1944г. е съден от комунистическия ''Народен съд''. Поради причина, че се е укривал на фронта, делото е спряно. Включва се във въоръжената борба срещу комунистите. Става горянин, член на четата на Герасим Тодоров, действаща през 1947-1948г. в Пиринска Македония против престъпната политика на БКП за ''македонизация'' на българите в региона.
На 8 март 1948 г., заедно с подполковник Димитър Цветков, се присъединява към четата на войводата Герасим Тодоров и заема ръководно място в нея. Заловен е на 20 март 1948г. след като четата е разбита и е осъден на смърт по чл. 1, ал. 1, 4 и 9 от ''Закона за защита на народната власт''. През 1992 година е посмъртно повишен в чин генерал-майор.
Стойно Цветков Бачийски е роден на 1.IX.1897 в Княжево (днес квартал на София). Произведен е на 1.I. 1919 г. в подпоручик, на 30.I.1923 г. в поручик, на 15.VI. 1928 г. в капитан, на 6.V. 1936г. в майор , на 6.V 1940 г. в подполковник.
Служил както следва: до 1929 г. в 65-ти пехотен полк, 13-ти пехотен Рилски полк, в интендантската дружина на 6-та пехотна Бдинска дивизия, в 15-ти пехотен полк, до 1932 г. в 23-ти пограничен участък, до 1934 г. в 6-ти пехотен Търновски полк. През 1935 г. е адютант на Столичното интендантство, през 1936 г. - адютант на 1-ва инспекционна област, до 1938 г. е командир на 23-та погранична рота, от 1940 г. служи в 35-ти пехотен Врачански полк.
Като офицер от запаса полковник Стойне Бачийски се ползва с доверие пред царския двор.
През 1942г. е назначен за командир на 51-ви пехотен Вардарски полк в Скопие. Като такъв участва във всички антипартизански акции.
По негова заповед са избити 10 комунисти шумкари. Уволнен е през 1944г.
След 9 септември 1944г. е съден от комунистическия ''Народен съд''. Поради причина, че се е укривал на фронта, делото е спряно. Включва се във въоръжената борба срещу комунистите. Става горянин, член на четата на Герасим Тодоров, действаща през 1947-1948г. в Пиринска Македония против престъпната политика на БКП за ''македонизация'' на българите в региона.
На 8 март 1948 г., заедно с подполковник Димитър Цветков, се присъединява към четата на войводата Герасим Тодоров и заема ръководно място в нея. Заловен е на 20 март 1948г. след като четата е разбита и е осъден на смърт по чл. 1, ал. 1, 4 и 9 от ''Закона за защита на народната власт''. През 1992 година е посмъртно повишен в чин генерал-майор.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Знаете ли, че ден след превземането на Одринската крепост, на 14 март 1913 година, големите вестници в Англия не могат да повярват? Те излизат със заглавия и статии срещу информацията за превземането на ,,непревземаемата крепост". Твърдят, че това е невъзможно, че българите си правили реклама, или политическа пропаганда! След 4 дни, когато им е потвърдено падането на крепостта, те се извиняват официално!
История от времената, когато прадядовците ни победиха една империя, и изумиха всички други!!!
История от времената, когато прадядовците ни победиха една империя, и изумиха всички други!!!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
.
На днешната дата умира Владимир Вазов, победителят от Дойран.
Владимир Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот и е осмото дете в семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова. Негови братя са писателят Иван Вазов, генералът Георги Вазов и политикът Борис Вазов.
По време на Руско-турската война (1877-1878), през юли 1877 година части на Предния отряд, под командването на генерал-лейтенант Йосиф Гурко достигат до родния му град. Налага се отрядът временно да се оттегли, при което турски редовни и нередовни войски нахлуват в Сопот и го опожаряват. Това налага част от местното население да напусне градчето. По това време е убит и баща му Минчо Вазов. Така децата и жените от семейството заминават за Пловдив. Османските власти разбират за бежанците и в резултат на предприетите мерки, Владимир Вазов, заедно с майка си и баба си са изпратени на заточение в Араповския манастир „Св. Неделя“ около Асеновград.
След Освобождението брат му Никола издига нова къща, на място на опожарената през войната, а той, заедно с майка си Съба се преместват да живеят в Стара Загора, където се е установил като лекар по-големият му брат Кирил.
Там Владимир Вазов завършва трети клас (съвременен 7 клас), след което заминава за Пловдив, където са майка му и брат му Иван. В Пловдивската гимназия Вазов завършва четвърти и пети клас (съвременни 8 и 9 клас).
Когато постъпва в 6 клас (съвременен 10 клас), през есента на 1885 година е обявено Съединението, а по-късно избухва и Сръбско-българската война, Владимир Вазов, едва седемнадесетгодишен се явява пред наборна комисия, за да бъде записан като войник. Комисията го изслушва, но поради малката му възраст и факта, че четирима от неговите по-големи братя са записани вече в редовете на войската, не е приет.
След като завършва шести гимназиален клас през 1886 г. Владимир Вазов издържа успешно приемния изпит и постъпва във Военното училище в София. Така на 14 януари 1886 година юнкер Владимир Вазов е зачислен в първия специален клас.
След петнадесетмесечно обучение, на 27 април 1887 година старши портупей юнкер Вазов завършва с осмия випуск и е произведен в чин подпоручик. От 163-мата от този випуск, той завършва 4-ти по успех, което му дава правото да избира рода на оръжието и гарнизона, в който да служи. След производството си е зачислен във 2-ри артилерийски полк в Шумен.
В Шумен служи в 3-та батарея от полка, командвана от майор Пантелей Ценов.
На 18 май 1890 г. e произведен в чин поручик. През 1891 г. е командир на новосформираната в полка планинска полубатарея.
През 1893 година трябва да се получат новите германски оръдия, за което е формирана комисия с председател майор Калин Найденов, в която е включен и поручик Вазов. Във връзка с тази комисия през 1892 година Вазов и Найденов са командировани в заводите на Круп в Есен, Германия.
По това време се поставя началото на планинската артилерия в българската армия, като за целта са формирани две сборни планински батареи, като едната от които е поверена на поручик Вазов.
На 2 август 1894 е произведен в чин капитан, след което през ноември същата година е приведен като старши офицер в батарея от 4-то артилерийско отделение в София.
През 1896 г. е преместен в 4-ти артилерийски полк, а през 1900 година Владимир Вазов служи като командир на 1-ва батарея в 4-ти артилерийски полк, а през 1909 г. е и началник на отдел в същия полк, като достига до длъжността командир на бригада.
В периода 1902 – 1903 г. е командирован в Стрелковата артилерийска школа в Царское село в Русия, при избора на скорострелни оръдия за българската артилерия през 1904 г. е избран за член на специалната комисия, която прави сравнителни изпитания в Германия и Франция, а през 1905 г. завършва курс за обучение по стрелба във Франция. На 31 декември 1906 година е произведен в чин подполковник.
На 17 февруари 1906 г. със заповед на военния министър генерал Михаил Савов се създава специална Артилерийска школа, на която подполковник Вазов е назначен за помощник-началник.
В началото на 1907 г. заема длъжността началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция, след което през 1909 г. е преведен за командир на артилерийско отделение в 4–и артилерийски полк, а през есента на 1910 г. е преместен в 5–и артилерийски полк като командир на артилерийско отделение. По-късно е повишен в длъжност помощник-командир на полк.
През 1911 г. е върнат на длъжността началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция.
На 12 април 1912 г. е произведен в чин полковник.
През Балканската война (1912 – 1913) полковник Вазов командва 4-ти скорострелен артилерийски полк в 1-ва пехотна софийска дивизия. На 5 октомври цар Фердинанд с манифест обявява войната с Турция и под командването на Вазов са 21 офицери и 1168 подофицери и войници.
На 9 октомври участва в боя при Гечкинли, в който българите удържат победа въпреки съотношението 2,5:1 в полза на турската армия. На 17 и 18 октомври участва в боевете при овладяването на Люлебургас. Участва и в щурма на укрепената Чаталджанска позиция на 4 и 5 ноември.
През Междусъюзническата война (1913) отново като командир 4-ти скорострелен артилерийски полк участва в боевете между Цариброд и Пирот, при Бубляк, Дренова глава и Градоман.
След демобилизацията до 1 декември 1914 полковник Вазов командва същия 4-ти артилерийски полк, веднага след което за трети път е назначен за началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция.
Най-големите успехи на Владимир Вазов са по време на Първата световна война (1915 – 1918). В началото на войната е назначен за командир на 5-а артилерийска бригада с която взема участие в битката при завоя на Черна.
На 1 март 1917 г. е назначен за командир на Девета пехотна плевенска дивизия, която е в състава на 1-ва армия. Дивизията още от 1916 г. под командването на генерал-майор Стефан Нерезов заема участъка от р. Вардар на изток до Дойранското езеро.
Още с назначаването си той обхожда цялата позиция и дава наставления за укрепването ѝ. Под негово ръководство се създава дълбокоешелониран район за отбрана. Благодарение на обширните си познания по фортификация, както и на влиянието на генерал Георги Вазов, той отдава изключително значение на укрепването на позицията.
Тези усилия на полковник Вазов не са напразни. В рамките на четири дни (22 – 26 април 1917) 86 тежки и 74 полеви оръдия изстрелват над 100 000 снаряда без особен ефект. Вражеските части дават над 1000 жертви и множество пленници. След атаките на 8 и 9 май само 34-ти троянски пехотен полк погребва повече от 2250 вражески войници и 40 офицери. На 20 май 1917 г. Вазов е произведен в чин генерал-майор.
През лятото на 1918 г. Дойранският укрепен район е съставен от четири разположени в дълбочина позиции и е още по-добре укрепен поради факта, че преодоляването му открива най-прекия възможен път към долината на р. Вардар – една изключително стратегическа позиция.
Боевете, които се провеждат на 16, 17 и 18 септември 1918 г., са още известни като Дойранската епопея. Срещу дивизията на Вазов се изправят 3 английски и 2 френски дивизии, 1 гръцка тежка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. Превъзходството в полза на противника е многократно. Започва и газова атака. Тогава генералът казва на българските войници и офицери: „Трябва да победим или да умрем – друг избор няма!“
На 16 септември Вазов лично обхожда позицията за последни наставления преди епичната битка. По-късно същия ден противникът започва усилена артилерийска подготовка, която на 17 септември преминава в артилерийска подготовка за атака. На следващия ден артилерията изстрелва снаряди с бойни отровни вещества, което принуждава защитниците да действат с противогазови маски. След ожесточени боеве противникът бива изтласкан, като дава над 10 000 жертви.
На 29 септември 1918 г. идва Солунското примирие, армията е демобилизирана и генерал Вазов е назначен за началник на плевенската 9-а дивизионна област в Пловдив. През 1919 г. е назначен за началник на 2-ра военно-инспекционна област в Пловдив, а от август същата година е инспектор на артилерията в Министерството на войната.
След войната се демобилизира и бива назначен за началник на 2-ра армейска област, а за кратко време след това е инспектор на артилерията.
На 24 февруари 1920 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса и става председател на Съюза на запасните офицери, който пост заема най-дълго в историята на организацията (от 1920 – 1921 и втори мандат 1924 – 1930). През октомври 1922 г. той с група висши офицери от запаса – Борис Сирманов, Георги Тодоров, Г. Ценов и др. основава опозиционното формирование Български народен съюз „Кубрат“ с цел противопоставяне на следвоенните революционни заплахи и политическата криза, за съпротива срещу земеделския режим и борба с комунистическите терористи, членове са запасните офицери, „партиите на реда“, македонските и студентските среди.
БНС Кубрат съществува в конспирация до 9 юни 1923 г., след което се легализира, участва в Народния сговор и активно в потушаването на Септемврийския комунистически метеж. През октомври 1923 година генералът е избран в ръководството на комитет „Народна признателност“, чиято цел е подпомагане на жертвите на „комунистическия метеж“ от септември същата година.
През 1926 г. става кмет на София. По време на неговото управление до 1932 г. е реорганизирана пожарната, изградени са рилският и витошкият водопроводи, разширена е електрификацията, усъвършенстван е градският транспорт. София става една от най-зелените столици в Европа.
В 1936 г. английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Вазов е поканен в Англия да присъства на конгрес на организацията Британски легион, честващ победата на имперската армия през Първата световна война. Посрещат го с уважение и най-големи почести. На гара „Виктория“ в Лондон българинът е посрещнат от кмета на столичния град на империята. Настанен е в замъка на лорд Харболи, където е отсядал Наполеон.
Когато минава, е построен почетен легион със знамена. Тогава генерал Хамилтън, който го придружава, командва: „За почест, мирно!“ На парада участват 3000 военни и 200 бойни знамена. Когато се явява делегацията с българина, лорд Милн заповядва:„Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран!
Председателят на Британския легион Майор Готлей го представя с думите:„Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малцината чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история.“
Владимир Вазов е женен за Мара Горанова, от която има трима синове.Третият носи неговото име Владимир и продължава офицерското поприще на баща си, кавалер е на орден „За храброст“ от боя за Стражин, осъден от Народния съд на 10 г. строг тъмничен затвор. Тримата му синове са преследвани от комунистическия тероризъм, който е на власт.
Генерал Вазов умира на 20 май в Рибарица заточен от комунистите терористи, като умира в мизерия, дълга агония, без медицински грижи , а гробът му е заличен от комунистическите терористи с багер.
На днешната дата умира Владимир Вазов, победителят от Дойран.
Владимир Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот и е осмото дете в семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова. Негови братя са писателят Иван Вазов, генералът Георги Вазов и политикът Борис Вазов.По време на Руско-турската война (1877-1878), през юли 1877 година части на Предния отряд, под командването на генерал-лейтенант Йосиф Гурко достигат до родния му град. Налага се отрядът временно да се оттегли, при което турски редовни и нередовни войски нахлуват в Сопот и го опожаряват. Това налага част от местното население да напусне градчето. По това време е убит и баща му Минчо Вазов. Така децата и жените от семейството заминават за Пловдив. Османските власти разбират за бежанците и в резултат на предприетите мерки, Владимир Вазов, заедно с майка си и баба си са изпратени на заточение в Араповския манастир „Св. Неделя“ около Асеновград.След Освобождението брат му Никола издига нова къща, на място на опожарената през войната, а той, заедно с майка си Съба се преместват да живеят в Стара Загора, където се е установил като лекар по-големият му брат Кирил. Там Владимир Вазов завършва трети клас (съвременен 7 клас), след което заминава за Пловдив, където са майка му и брат му Иван. В Пловдивската гимназия Вазов завършва четвърти и пети клас (съвременни 8 и 9 клас). Когато постъпва в 6 клас (съвременен 10 клас), през есента на 1885 година е обявено Съединението, а по-късно избухва и Сръбско-българската война, Владимир Вазов, едва седемнадесетгодишен се явява пред наборна комисия, за да бъде записан като войник. Комисията го изслушва, но поради малката му възраст и факта, че четирима от неговите по-големи братя са записани вече в редовете на войската, не е приет.След като завършва шести гимназиален клас през 1886 г. Владимир Вазов издържа успешно приемния изпит и постъпва във Военното училище в София. Така на 14 януари 1886 година юнкер Владимир Вазов е зачислен в първия специален клас.След петнадесетмесечно обучение, на 27 април 1887 година старши портупей юнкер Вазов завършва с осмия випуск и е произведен в чин подпоручик. От 163-мата от този випуск, той завършва 4-ти по успех, което му дава правото да избира рода на оръжието и гарнизона, в който да служи. След производството си е зачислен във 2-ри артилерийски полк в Шумен.В Шумен служи в 3-та батарея от полка, командвана от майор Пантелей Ценов.На 18 май 1890 г. e произведен в чин поручик. През 1891 г. е командир на новосформираната в полка планинска полубатарея.През 1893 година трябва да се получат новите германски оръдия, за което е формирана комисия с председател майор Калин Найденов, в която е включен и поручик Вазов. Във връзка с тази комисия през 1892 година Вазов и Найденов са командировани в заводите на Круп в Есен, Германия. По това време се поставя началото на планинската артилерия в българската армия, като за целта са формирани две сборни планински батареи, като едната от които е поверена на поручик Вазов. На 2 август 1894 е произведен в чин капитан, след което през ноември същата година е приведен като старши офицер в батарея от 4-то артилерийско отделение в София.През 1896 г. е преместен в 4-ти артилерийски полк, а през 1900 година Владимир Вазов служи като командир на 1-ва батарея в 4-ти артилерийски полк, а през 1909 г. е и началник на отдел в същия полк, като достига до длъжността командир на бригада. В периода 1902 – 1903 г. е командирован в Стрелковата артилерийска школа в Царское село в Русия, при избора на скорострелни оръдия за българската артилерия през 1904 г. е избран за член на специалната комисия, която прави сравнителни изпитания в Германия и Франция, а през 1905 г. завършва курс за обучение по стрелба във Франция. На 31 декември 1906 година е произведен в чин подполковник.На 17 февруари 1906 г. със заповед на военния министър генерал Михаил Савов се създава специална Артилерийска школа, на която подполковник Вазов е назначен за помощник-началник. В началото на 1907 г. заема длъжността началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция, след което през 1909 г. е преведен за командир на артилерийско отделение в 4–и артилерийски полк, а през есента на 1910 г. е преместен в 5–и артилерийски полк като командир на артилерийско отделение. По-късно е повишен в длъжност помощник-командир на полк. През 1911 г. е върнат на длъжността началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция.На 12 април 1912 г. е произведен в чин полковник.През Балканската война (1912 – 1913) полковник Вазов командва 4-ти скорострелен артилерийски полк в 1-ва пехотна софийска дивизия. На 5 октомври цар Фердинанд с манифест обявява войната с Турция и под командването на Вазов са 21 офицери и 1168 подофицери и войници.На 9 октомври участва в боя при Гечкинли, в който българите удържат победа въпреки съотношението 2,5:1 в полза на турската армия. На 17 и 18 октомври участва в боевете при овладяването на Люлебургас. Участва и в щурма на укрепената Чаталджанска позиция на 4 и 5 ноември.През Междусъюзническата война (1913) отново като командир 4-ти скорострелен артилерийски полк участва в боевете между Цариброд и Пирот, при Бубляк, Дренова глава и Градоман.След демобилизацията до 1 декември 1914 полковник Вазов командва същия 4-ти артилерийски полк, веднага след което за трети път е назначен за началник на строево-домакинското отделение в Артилерийската инспекция.Най-големите успехи на Владимир Вазов са по време на Първата световна война (1915 – 1918). В началото на войната е назначен за командир на 5-а артилерийска бригада с която взема участие в битката при завоя на Черна.На 1 март 1917 г. е назначен за командир на Девета пехотна плевенска дивизия, която е в състава на 1-ва армия. Дивизията още от 1916 г. под командването на генерал-майор Стефан Нерезов заема участъка от р. Вардар на изток до Дойранското езеро.Още с назначаването си той обхожда цялата позиция и дава наставления за укрепването ѝ. Под негово ръководство се създава дълбокоешелониран район за отбрана. Благодарение на обширните си познания по фортификация, както и на влиянието на генерал Георги Вазов, той отдава изключително значение на укрепването на позицията.Тези усилия на полковник Вазов не са напразни. В рамките на четири дни (22 – 26 април 1917) 86 тежки и 74 полеви оръдия изстрелват над 100 000 снаряда без особен ефект. Вражеските части дават над 1000 жертви и множество пленници. След атаките на 8 и 9 май само 34-ти троянски пехотен полк погребва повече от 2250 вражески войници и 40 офицери. На 20 май 1917 г. Вазов е произведен в чин генерал-майор.През лятото на 1918 г. Дойранският укрепен район е съставен от четири разположени в дълбочина позиции и е още по-добре укрепен поради факта, че преодоляването му открива най-прекия възможен път към долината на р. Вардар – една изключително стратегическа позиция.Боевете, които се провеждат на 16, 17 и 18 септември 1918 г., са още известни като Дойранската епопея. Срещу дивизията на Вазов се изправят 3 английски и 2 френски дивизии, 1 гръцка тежка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. Превъзходството в полза на противника е многократно. Започва и газова атака. Тогава генералът казва на българските войници и офицери: „Трябва да победим или да умрем – друг избор няма!“На 16 септември Вазов лично обхожда позицията за последни наставления преди епичната битка. По-късно същия ден противникът започва усилена артилерийска подготовка, която на 17 септември преминава в артилерийска подготовка за атака. На следващия ден артилерията изстрелва снаряди с бойни отровни вещества, което принуждава защитниците да действат с противогазови маски. След ожесточени боеве противникът бива изтласкан, като дава над 10 000 жертви.На 29 септември 1918 г. идва Солунското примирие, армията е демобилизирана и генерал Вазов е назначен за началник на плевенската 9-а дивизионна област в Пловдив. През 1919 г. е назначен за началник на 2-ра военно-инспекционна област в Пловдив, а от август същата година е инспектор на артилерията в Министерството на войната.След войната се демобилизира и бива назначен за началник на 2-ра армейска област, а за кратко време след това е инспектор на артилерията.На 24 февруари 1920 г. е произведен в чин генерал-лейтенант и преминава в запаса и става председател на Съюза на запасните офицери, който пост заема най-дълго в историята на организацията (от 1920 – 1921 и втори мандат 1924 – 1930). През октомври 1922 г. той с група висши офицери от запаса – Борис Сирманов, Георги Тодоров, Г. Ценов и др. основава опозиционното формирование Български народен съюз „Кубрат“ с цел противопоставяне на следвоенните революционни заплахи и политическата криза, за съпротива срещу земеделския режим и борба с комунистическите терористи, членове са запасните офицери, „партиите на реда“, македонските и студентските среди.БНС Кубрат съществува в конспирация до 9 юни 1923 г., след което се легализира, участва в Народния сговор и активно в потушаването на Септемврийския комунистически метеж. През октомври 1923 година генералът е избран в ръководството на комитет „Народна признателност“, чиято цел е подпомагане на жертвите на „комунистическия метеж“ от септември същата година.През 1926 г. става кмет на София. По време на неговото управление до 1932 г. е реорганизирана пожарната, изградени са рилският и витошкият водопроводи, разширена е електрификацията, усъвършенстван е градският транспорт. София става една от най-зелените столици в Европа.В 1936 г. английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Вазов е поканен в Англия да присъства на конгрес на организацията Британски легион, честващ победата на имперската армия през Първата световна война. Посрещат го с уважение и най-големи почести. На гара „Виктория“ в Лондон българинът е посрещнат от кмета на столичния град на империята. Настанен е в замъка на лорд Харболи, където е отсядал Наполеон. Когато минава, е построен почетен легион със знамена. Тогава генерал Хамилтън, който го придружава, командва: „За почест, мирно!“ На парада участват 3000 военни и 200 бойни знамена. Когато се явява делегацията с българина, лорд Милн заповядва:„Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран!Председателят на Британския легион Майор Готлей го представя с думите:„Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малцината чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история.“Владимир Вазов е женен за Мара Горанова, от която има трима синове.Третият носи неговото име Владимир и продължава офицерското поприще на баща си, кавалер е на орден „За храброст“ от боя за Стражин, осъден от Народния съд на 10 г. строг тъмничен затвор. Тримата му синове са преследвани от комунистическия тероризъм, който е на власт.Генерал Вазов умира на 20 май в Рибарица заточен от комунистите терористи, като умира в мизерия, дълга агония, без медицински грижи , а гробът му е заличен от комунистическите терористи с багер.Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Министърът на войната генерал-лейтенант Теодоси Даскалов и командващият 1-ва Българска армия генерал-лейтенант Никола Михов - 1941 год. Герои от войните за национално обединение. Осъдени от "Народеня съд" и екзекутирани от комунистите на 1 февруари 1945 год.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 26 май 1917 г. по време на Първата световна война в бой, при френски артилерийски обстрел в околностите на кота 1050, в завоя на река Черна (Южния фронт в Македония), пада убит легендарният Борис Стоянов Дрангов. Един от най-великите, смели и храбри български военни. Български офицер (полковник) и военен педагог. Жертвал живота си в бой за България. Шрапнелът от падналия до него снаряд разкъсва крака му, което води до тежка кръвозагуба. По-късно същата вечер умира от раните си. Последните думи на подполковник Борис Дрангов са също толкова вдъхновяващи колкото и делата му приживе: “Колко много исках още да служа на България“.
Борис Дрангов е роден на 3 март (15 март нов стил) 1872 г. в Скопие в семейството на Стоян и Гюрга Дрангови. Баща му е богат търговец на дървен материал. През 1891 г. е приет във Военното училище в София и със заповед №102 от 11 юли е зачислен към Първа юнкерска рота. През 1894 г. след конфликт със строеви офицер със заповед №63 от 10 юни старши портупей-юнкер Дрангов е освободен, разжалван и приведен в Трети конен полк в Пловдив. Няколко месеца по-късно на 11 октомври, със заповед №112, наказанието му е отменено и той продължава образованието си във Военното училище. На 1 януари 1895 г. е произведен в първия офицерски чин - подпоручик и назначен за младши офицер в Трети конен полк в Пловдив. На 21 януари 1893 г. със заповед №3 е назначен за младши офицер в четвърти ескадрон на Втори конен полк в Лом. На 1 януари 1899 година със заповед №2 е произведен в чин поручик. През Руско-турска война влиза с отряда на генерал Йосиф Гурко в София. През 1904 г. като поручик във Втори конен полк е командирован в Николаевската генералщабна академия в Санкт-Петербург, Русия, като междувременно през 1905 г. е произведен в чин ротмистър. През 1907 г. завършва академията с отличие и се завръща в България, за да продължи службата си в армията - Шести пехотен, а след това в артилерийски полк. За кратко време е назначен за преподавател в Школата за запасни подпоручици в Княжево, а след това е ескадронен командир в Десети конен полк в Шумен. На 4 септември 1910 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател по тактика във Военното училище в София. През този период започва да пише във военни издания, предимно в списание „Народ и армия“.
По време на славното Илинденско-Преображенско-Кръстовденско въстание в бунтовната 1903 г. Дрангов напуска военната служба и заминава за Македония заедно с други офицери, където събира чета от 120 души, която се подвизава в планината Плавица, Кратовско. През Балканската война той е началник на щаба на Първа бригада от Първа пехотна дивизия. Печели славни победи - при Гечкинли, Чаталджа, Одрин, Селиолу, Ескиполос и Петра. При овладяването на Селиолу лично предвожда една от дружините в атака. За проявения героизъм е награден с орден „За храброст“ IV степен. През Междусъюзническата война се сражава със сърбите при връх Бубляк. През Първата световна война, като командир на полка, от дивизията, която е съставена почти изцяло от необучени българи от Македония, Дрангов успява за кратко време да го подготви и да направи от него напълно боеспособна бойна единица. Участва в боевете при Калиманци, Кочани и Щип. На 25 ноември 1915 г. с нощна атака под неговото ръководство е превзето село Градец. През Междусъюзническата война Борис Дрангов се сражава със сърбите при връх Бубляк. Поради критичните си статии за военния министър генерал Иван Фичев и инспектора на кавалерията генерал Александър Танев е даден под съд. Делото започва да се разглежда на 18 февруари 1914 г. в Пловдивския военен съд. На 25 февруари Дрангов е оправдан, но пловдивският военен прокурор касира делото и на 12 март го представя на Главния военен съд в София. Още на 16 април делото срещу него е подновено. Присъдата отново е оправдателна, но Дрангов изпада в немилост, повишаването му в чин умишлено се забавя и той е изпратен да служи в редица градове в провинцията. На 19 февруари 1915 г. е произведен в чин подполковник. На 2 септември 1915 г. със заповед №420 се сформира 11-а пехотна дивизия - наследник на македоно-одринското опълчение. В състава на дивизията влизат един артилерийски и шест пехотни полка, а подполковник Дрангов е назначен за началник на Пети македонски полк.
На 18 март 1917 г. Дрангов поема командването на Девети пехотен пловдивски полк от Втора пехотна дивизия. Отбранява участъка от кота 1020 до завоя на река Черна. На 26 май 1917 г. при артилерийски обстрел, подполковник Дрангов е тежко ранен и по-късно вечерта умира от раните си. Погребан е в двора на църквата „Свети Димитър“ в Скопие, но по-късно сръбските власти преместват костите му в градското гробище. В негова чест котата се преименува в „Подполковник Дрангов“. На 20 юли 1917 г. посмъртно е повишен в чин полковник. В чест на Борис Дрангов три български населени места носят името Дрангово. На Борис Дрангов е кръстен и Дрангов връх в Брезнишките възвишения на остров Гринуич в Антарктика.
Борис Дрангов е роден на 3 март (15 март нов стил) 1872 г. в Скопие в семейството на Стоян и Гюрга Дрангови. Баща му е богат търговец на дървен материал. През 1891 г. е приет във Военното училище в София и със заповед №102 от 11 юли е зачислен към Първа юнкерска рота. През 1894 г. след конфликт със строеви офицер със заповед №63 от 10 юни старши портупей-юнкер Дрангов е освободен, разжалван и приведен в Трети конен полк в Пловдив. Няколко месеца по-късно на 11 октомври, със заповед №112, наказанието му е отменено и той продължава образованието си във Военното училище. На 1 януари 1895 г. е произведен в първия офицерски чин - подпоручик и назначен за младши офицер в Трети конен полк в Пловдив. На 21 януари 1893 г. със заповед №3 е назначен за младши офицер в четвърти ескадрон на Втори конен полк в Лом. На 1 януари 1899 година със заповед №2 е произведен в чин поручик. През Руско-турска война влиза с отряда на генерал Йосиф Гурко в София. През 1904 г. като поручик във Втори конен полк е командирован в Николаевската генералщабна академия в Санкт-Петербург, Русия, като междувременно през 1905 г. е произведен в чин ротмистър. През 1907 г. завършва академията с отличие и се завръща в България, за да продължи службата си в армията - Шести пехотен, а след това в артилерийски полк. За кратко време е назначен за преподавател в Школата за запасни подпоручици в Княжево, а след това е ескадронен командир в Десети конен полк в Шумен. На 4 септември 1910 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател по тактика във Военното училище в София. През този период започва да пише във военни издания, предимно в списание „Народ и армия“.
По време на славното Илинденско-Преображенско-Кръстовденско въстание в бунтовната 1903 г. Дрангов напуска военната служба и заминава за Македония заедно с други офицери, където събира чета от 120 души, която се подвизава в планината Плавица, Кратовско. През Балканската война той е началник на щаба на Първа бригада от Първа пехотна дивизия. Печели славни победи - при Гечкинли, Чаталджа, Одрин, Селиолу, Ескиполос и Петра. При овладяването на Селиолу лично предвожда една от дружините в атака. За проявения героизъм е награден с орден „За храброст“ IV степен. През Междусъюзническата война се сражава със сърбите при връх Бубляк. През Първата световна война, като командир на полка, от дивизията, която е съставена почти изцяло от необучени българи от Македония, Дрангов успява за кратко време да го подготви и да направи от него напълно боеспособна бойна единица. Участва в боевете при Калиманци, Кочани и Щип. На 25 ноември 1915 г. с нощна атака под неговото ръководство е превзето село Градец. През Междусъюзническата война Борис Дрангов се сражава със сърбите при връх Бубляк. Поради критичните си статии за военния министър генерал Иван Фичев и инспектора на кавалерията генерал Александър Танев е даден под съд. Делото започва да се разглежда на 18 февруари 1914 г. в Пловдивския военен съд. На 25 февруари Дрангов е оправдан, но пловдивският военен прокурор касира делото и на 12 март го представя на Главния военен съд в София. Още на 16 април делото срещу него е подновено. Присъдата отново е оправдателна, но Дрангов изпада в немилост, повишаването му в чин умишлено се забавя и той е изпратен да служи в редица градове в провинцията. На 19 февруари 1915 г. е произведен в чин подполковник. На 2 септември 1915 г. със заповед №420 се сформира 11-а пехотна дивизия - наследник на македоно-одринското опълчение. В състава на дивизията влизат един артилерийски и шест пехотни полка, а подполковник Дрангов е назначен за началник на Пети македонски полк.
На 18 март 1917 г. Дрангов поема командването на Девети пехотен пловдивски полк от Втора пехотна дивизия. Отбранява участъка от кота 1020 до завоя на река Черна. На 26 май 1917 г. при артилерийски обстрел, подполковник Дрангов е тежко ранен и по-късно вечерта умира от раните си. Погребан е в двора на църквата „Свети Димитър“ в Скопие, но по-късно сръбските власти преместват костите му в градското гробище. В негова чест котата се преименува в „Подполковник Дрангов“. На 20 юли 1917 г. посмъртно е повишен в чин полковник. В чест на Борис Дрангов три български населени места носят името Дрангово. На Борис Дрангов е кръстен и Дрангов връх в Брезнишките възвишения на остров Гринуич в Антарктика.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.