Българска бойна слава.

[Тайко]

Забравеният боец Петър Тантилов. Впечатляващата история на тази непозната но уникална личност

Петър Марков Тантилов е роден на 15 ноември 1861г., в Карлово. Той е между първите 4 българи от командата на ”волно определящите” (Пловдив, 30 август 1878г.), които са повишени в офицерски чин още преди откриването на военното училище. Завършва първия випуск на Софийското военно училище (1879), артилерийска школа в Царское село, Русия (1884), Генералщабна академия в Италия (1908). Като младши офицер е зачислен в 1-ва Софийска пеша батарея (1880-1883), след това е капитан-адютант на началника на артилерията. През Сръбско-българската война (1885) е командир на 5-та батарея от 1-ви артилерийски полк, която се проявява при отбраната на левия фланг на Сливнишката позиция.
След войната с чин майор е назначен за бригаден командир и Инспектор на артилерията (1887), както и началник на артилерията (1889). На 2 август 1891г. е произведен в чин подполковник, а през следващата заради конфликт с княз Фердинанд излиза в запаса. През 1898г. отново е назначен на действителна служба, но на по-ниска длъжност-командир на артилерийски отдел. По-късно е повишен в командир на планински артилерийски полк (1898-1904) и командир на 4-ти артилерийски полк (1906). На 1 януари 1904г. е произведен в чин полковник и назначен за Инспектор на въоръжението (1904-1912).
През Балканската война (1912-1913) е началник на артилерията в 3-та българска армия. Взема участие в настъпателните операции при Лозенград, Люлебургас и Бунархисар. По време на Междусъюзническата война (1913) се сражава със сръбската армия при Трън. През следващата година е произведен в чин генерал-майор (1914).
По време на Първата световна война (1915-1918) е последователно началник на 1-ва Софийска дивизионна област (1915), началник на Нишкия укрепен район (1915-1916), началник на Главното тилово управление (1916) и инспектор в Главната квартира. След това става български представител при военното управление в Румъния (1916-1918), а по-късно и началник на Македонската военна област (1918). Същата година е произведен в чин генерал-лейтенант и е зачислен в запаса. Умира на 3 май 1937г. в София.
Награден е с военния орден „За храброст” III ст. 2 кл., IV ст. 2 кл., ордена „Св. Александър” III ст. без мечове, IV ст. с мечове по средата и „За военна заслуга” ст. на обикновена лента.

[Тайко]

На 30 март 1954г. в концентрационния лагер в Ловеч е убит от комунистическите изроди Иван Василев Дипчев. Български офицер (генерал-майор), комендант на София през 1927г. Син на легендарната българска героиня Райна Княгиня. След Деветосептемврийския преврат в 1944г. генерал-майор Иван Дипчев е арестуван и прекарва години по лагери и затвори. В 1954г. е осъден на смърт, като присъдата е заменена с доживотен затвор.
Той е роден на 8 януари 1885г. в Пловдив в семейството на Васил Дипчев и Райна Дипчева (Райна Княгиня). През 1906 г. завършва с 25-и випуск Военното училище в София, на 2 август е произведен в чин подпоручик и зачислен в 25-ти пехотен полк. Участва в трите войни за национално обединение. Особена храброст проявява при щурма на Чаталджанската позиция през Балканската война. Награден е с 5 ордена за храброст и медали за военни заслуги.
През 1923г. участва в потушаването на Септемврийското въстание. През 1927г. заема поста комендант на столицата. На 26 август 1934г. е произведен в чин генерал-майор, става началник на канцелария на Военното министерство, а през 1936г. е уволнен от армията. Гробът му не се знае.
Асен Виденов

[Тайко]

Денят 31-ви март е обявен за Боен празник на легендарния 3-ти Бдински пехотен полк. Най-добре за воинското достойнство на бдинци говори спасяването на знамето на Трети Бдински полк. След подписването на примирието след края на Първата световна война, бдинци се опитват да спасят и своето бойно знаме – в противен случай е трябвало да бъде изгорено. Пред целия полк е изгорена дръжката и калъфа на знамето, а скритото знаме е върнато в България през октомври 1919г. и за пръв път го показват пред видинчани на площада на победите, днес площад «Бдинци» през 1926г. Знамето е наградено със сребърна гривна за спасяването му от плен. С почетни знаци награждават и двамата войници, спасили знамето от плен.
Асен Виденов

[Тайко]

Седнали в едно лондонско кафене трима ветерани от Първата световна война.Разказвали си истории от фронта и се хвалели с белезите си.
- Мен ме раниха при Вердюн и почти загубих крака си!
- Това е нищо, Джеймс...Мен ме удариха в гърба при Галиполи.Щях да умра, но нали съм мъж и оживях!
Всички се засмели на шегата на младия Ричард и надигнали още веднъж чашите.
Тогава те видели един младеж, който седял близо до стената и гледал в една точка.
Зачудили се защо е така тъжен и решили да си направят майтап с него.
- Ей, редник, защо така гледаш като застрелян...никакви белези не виждаме по теб!Май си бил страхлив на фронта!
Последвали още подигравки от тримата ветерани.
Изведнъж младото момче станало, погледнало тримата и спокойно започнало своя разказ.
- Бях едва на 19, когато ме изпратиха на македонския фронт.Позицията ни беше близо до езерото Дойран.Тогава бях много смел... бях готов да умра за краля и за родинатаИсках да убивам!
Офицерът наду свирката и нападнахме!Полето беше широко и цялото покрито с трупове!Прескачах ги и продължавах...Но изведнъж, сърцето ми спря!Бях свикнал да чувам гърмежи насреща ми...но тогава чухме дивашки вик!Като огромна вълна зверове тичаха тези тукашни чудовища!Продължаваха да викат на техния език "НАПРЕД", дори когато вече падаха мъртви!Уплаших се...прав сте, мен ме беше страх!Скрих се в една дупка от снаряд и зачаках...Виковете спряха.Погледнах и виждах само трупове, навсякъде около мен...в наши униформи бяха!Чух как някой се промъкна зад мен!Обърнах се и видях един българин...той също ме гледаше!Очите ми бяха пълни със сълзи, а сърце вече нямах!Той направи крачка към мен, а мустаците му станаха още по-гъсти и вирнати...не насочи пушка...не извади нож...Той просто приближи и ми каза...каза ми, че това е негова земя и че нямам място тук...каза, че не съм достоен да газя тревата и да дишам въздуха!
Разплаках се и паднах в краката му...започнах да се моля!Тогава той ме сграбчи и ми удари два силни шамара със здравата си, изпечена от слънцето, загрубяла от работа ръка!Погледна ме в очите и ми каза:
"НЕ РЕВИ КАТО НЕВЕСТА, А СЕ МАХАЙ ОТ ЗЕМЯТА БЪЛГАРСКА!!!"
Тогава не го разбрах...но го усетих...прониза ме право в сърцето британско!В този ден аз разбрах, че съм нищо!Нищо сте и вие, господа!Там, под Дунав има народ, който е бил преди нас...и който ще го има и след нас!
След разказа си младото момче се разплакало и напускало кафенето.
Останалите трима вече не били същите хора!

- Това беше страхотна история, дядо!Но кой е бил този българин?Искам да бъда силен като него!
- Вече не е същият, дядовото...остарял е.Но неговата кръв тече във вените ти!

[Тайко]

"По пет на нож!" : [Карта от Балканска война, 1912] |
"Five on knife!" : [Map from the Balkan War, 1912]
___________
Турция си мислеше, че Бай Ганю е оня покоренъ ''рая'', както си го знаеше още отъ Турско врѣме, и че може безнаказано да се гаври съ роднинитѣ му, съ братята му, па даже и съ самия него, както си ще. Нѣколко пѫти Бай Ганю моли съ добромъ Турция да уреди държавата си, като хората и да се не закача съ близкитѣ му; обаче, Турция не го слушаше, а си продължаваше да управлява по своему. Единъ день Бай Ганю заяви гордо на Турция, че ако не си събере ума въ главата и почне да управлява държавата си както далъ Господъ, чудо ще направи. Надменна Турция, вмѣсто отговоръ му се закани; тогава вече, Бай Ганю, колкото и да бѣше търпеливъ, кипна отъ гнѣвъ, излѣзе отъ кожата си, не можа да се стърпи, въорѫжи се отъ главата до петитѣ, стъкми се, повика нѣколко отъ ''добритѣ'' си съсѣди на помощъ и на 5-ий Октомврий 1912 година прѣскочи границата и навлѣзе въ Турция.
__________
На 11-ий Октомврий прѣвзе, почти безъ бой, Лозенградъ; на 14-ий Октомврий загради Одринъ и го замина; на 15-ий, 16-ий, 17-ий и 18-й Октомврий, слѣдъ люти и кървави боеве, които учудиха цѣлия свѣтъ, прѣвзе Бунаръ-Хисаръ и Люле Бургасъ и за ''Димитровъ день'', като разяренъ лъвъ, сеозова прѣдъ Чаталджа. И, както се бѣше засилилъ, ако Султана не бѣ изпросил ''примирие'', сигурно на ''Архангеловъ день'' Бай Ганю щѣше да се черкува въ Св. София въ Цариградъ и да бѫде на гости у Султана.
___________

[Тайко]

Приятели,
Днес навършваме 164 години от рождението на първия официално признат Княз на България след Освобождението - Александър I Батенберг. Одобрен от Русия, той играе ролята на "послушен" подчинен на руския император, но с времето разбира, че имперската политика е вредна за България. Александър се превръща в горещ българолюбец. Той застава зад идеята за СЪЕДИНЕНИЕТО и уведомява БТЦРК, че ще приеме този свещен акт, когато неговия Министър Петко Каравелов се кълне, че ще избеси всички, които нарушат Берлинския договор. С приемането на Съединението Александър за пореден път става неудобен, дори се сражава героично в Сръбско-Българската война и блестящо защитава свещените български земи. Благодарение на вдъхновяващите му речи, българската армия НЕ ПАДА ДУХОМ!
Дистанцира се от Русия, заради което му е спретнат преврат от руски офицери. Малко по-късно се завръща благодарение на застъпничеството на Стамболов, но сам абдикира, след като не е одобрен и бойкотиран за пореден път от руската империя.
Той пожелава, когато умре, да бъде погребан в България, защото в сърцето си я приема като негова родина.
Княз Александър умира в Грац, Австрия, след което останките му са пренесени и погребани в София.

„Ако умра, нека бъда пренесен в милата България, в тая България, за благото на която посветих най-скъпите години на живота си и пожертвах най-скъпото от живото си – честта си“.

Поклон пред владетеля, който обичаше България!

[Тайко]

На 7 април 1934 г., умира полковник Владимир Серафимов-освободителят на Родопите. Роден е на 12 август 1860 г. (по други данни на 23 август 1861 г.) в средногорското село Аджар, днес Свежен(Карловско).
Учи във Военното училище (София), което завършва с четвърти випуск и на 30 август 1883 г. му е присвоено първо офицерско звание подпоручик.

По време на Сръбско българската война (1885) командва 5-а рота от 5-и пехотен дунавски полк и участва в Сливнишко сражение (5 – 7 ноември). Проявява се и в разузнавателния отряд на ротмистър Бендерев (9 – 11 ноември), както и в завземането на Пирот (14 – 15 ноември). Участва в атаките на десния фланг, като с поверената му рота освобождава с. Градищница.

За проявената храброст през войната е награден с Орден „За храброст“ IV степен. След войната, на 24 март 1886 г. е повишен във военно звание поручик. Служи в 9-и пловдивски полк. Полковник от 1909 г.

През Балканската война (1912 – 1913) е командир на 21-ви средногорски полк. Освобождава Централните Родопи. Навсякъде са посрещнати сърдечно от българското население. Така е и в селата Карлуково, Петково, Давудово, Горно Дерекьой.

„Всички мъже бяха хвърлили фесовете си и бяха сложили на главите си вместо шапки бели аглоци“.

Лазар Даскалов, четник в четата на Стефан Калфа.

Получава заповед за изтегляне, но отказва и успява да удържи натиска на силни османски части край Аламидере на 21 октомври. Отказва да изпълни заповедта с думите:

„Няма да отстъпя на турците тези села, в които вчера ме посрещаха като освободител“.

По време на боевете под връх Средногорец, местното християнско население, включително жените и децата на село Аламидере (наименувано Полковник Серафимово пред 1934 г.) снабдяват българските войски с храна, помагат им като носачи и водачи по каменистите ПЪТЕКИ. Бойният подвиг на средногорци влиза в историята под името „Родопската Шипка“.

Освобождава на 22 октомври с. Пашмакли, с. Устово и с. Райково (дн. Смолян).

„Населението се радваше и излизаше да ги посрещне. Те вървяха към Кавгаджик. Който имаше вино, ракия и тантура, изнасяше и ги черпеше. Ние обикаляхме и гледахме българските офицери. Силно чувство на радост, признателност е обич към всичко българско ни обхващаше“.

Това споделя Атанас Сулинанджиев от село Устово.

„Приемът на нашите войски от местните българи беше сърдечен и задушевен. Оплаканите лица на жените, облечени в пъстрите родопски носии, ни срещнаха приветливо. Мъжете и дори невръстните деца предлагаха своите услуги, за да помогнат. Едните и другите се чудеха как и с какво да гостят българския войник“.

Поручик Константин Лукаш, взводен командир в 21-ви пехотен Средногорски полк.

В хода на преследването на дезорганизирания противник освобождава на 1 ноември с. Голям палас (дн. Рудозем).

За проявената храброст през войната е награден с Орден „За храброст“ III степен.

По време на Междусъюзническата война полковник Серафимов командва 21-ви и 9-и полк в битката при Криволак.

През Първата световна война е командир на I-а бригада от Осма тунджанска дивизия. Отличава в боевете при с. Чеган в хода на Леринската операция. Уволнява се от армията на 31 октомври 1918 г.
На снимката:Паметник на полковник Владимир Серафимов.
Поклон!

[Тайко]

НАЙ - МАЛКИЯТ ВОЙНИК В СВЕТА

Седми април 1905г.На този ден в старозагорското село Змейово се ражда едно необикновено дете.Момче като всички други.Но и много различно от тях.Името му е Никола Александров Костов.
След десет години в България е обявена мобилизация и страната влиза в Първата световна война. В двора на околийските казарми на Стара Загора е пълно със закичени със здравец мъже и призовки в ръце.Между обозите с каруци върви заедно с баща си и едно русо момче.С остър поглед и спокойно лице. Другите питат баща му защо го е довел тука , а той казва ,че то ще избяга от къщи и пак ще дойде в казармите.
Цял ден детето моли войниците и командира им да го вземат с тях на войната.Той няколко пъти отказва ,но накрая след много плач и молби се съгласява . Записват малкия като доброволец в 56- та старозагорска пехотна дружина.Дават му най- малките ботуши и шинел.На ръкава му слагат червен кръст,а на рамото - голяма санитарна чанта.И момчето става най- малкият участник във войната.До десетата си година е завършило трети клас в змейовското основно училище.
После на фронта участва в боевете край Косово поле и Балановец.Но не е само санитар ,а разнася и патрони по окопите.Свикнало със свистенето на куршумите то води и по два коня натоварени с муниции и боеприпаси.Има и истинска пушка на гърба си. За безстрашието си е наградено с орден за храброст.
Но не дочаква края на войната. Защото през април 1918г. от главното командване идва заповед. Да се уволни незабавно от войската и да се върне в училище. И пак със сълзи на очи и много рев малкият войник тръгва обратно към Змейово.
Там му дават стипендия от царя.Отива в Казанлък и се записва да учи в Музикалното училище . А един ден като дошъл учителят по музика и почнал да чете децата по списъка на класа - като казал неговото име то станало мирно и по войнишки извикало : -Аз!.
Учителят се вгледал в лицето му и го попитал от къде го познава.А момчето отговорило:" - От гара Кенали , от Македонския фронт г-н учителю!..."А той като чул това станал от катедрата, разплакал се и го прегърнал! Разплакал се и малкият доброволец!..Защото учителят му по музика е бил капитан от неговия полк - капел майсторът на военната музика !
След завършване на образованието си Никола Костов работи също като учител, а като се пенсионира се връща в родното си село.Там умира през 1990 - та година.Много пъти съм слушал за него от съпругата му 90 годишната баба Нейка Костова.А след нейната смърт наследниците им се изнесоха от Змейово.Но родната къща на най - малкия войник остана.Там където е и сега - на главната улица ,четвъртата поред след южния вход на селото.
А през зимата на 2012 година - кметството в Змейово,организацията на запасняците , читалището и ВМРО в Стара Загора направихме една малка паметна плоча в центъра на селото.На нея малкият доброволец е изправен в цял ръст, с пушка и войнишки дрехи.Сякаш и днес стои там на пост.

.

[Тайко]

Павел Миков Панов е български офицер (полковник). Командир на 36-ти пехотен козлодуйски полк през Втората световна война. Герой от Първата и Втората световни войни. Награден с 3 ордена „За храброст“ и 3 ордена „За военна заслуга“. Убит през 1945 г. от така наречения „Народен съд“, противоконституционен орган на комунистическия режим установен в България след преврата от 1944 г.
Павел Панов е роден в Галово, Врачанска област на 25 октомври 1895 година. През 1917 година завършва 38-ми випуск на Военното училище в София.
Бойното си кръщене получава на фронта през Първата световна война в състава на 51-ви пехотен резервен полк с командир полковник Иван Жабински, част от 6-та пехотна бдинска дивизия с командир генерал-майор Христо Попов, влизаща в състава на Първа армия с командири генерал-майор Климент Бояджиев, а по-късно и генерал-майор Димитър Гешов. Взема участие в сраженията при Връшка чука, Нишка операция, Леринска операция, Битолско настъпление. Отличил се в боевете при станция Кенали, Битолско. Награден с орден „За храброст“ – 1915 – 1918 и три ордена „За военна заслуга“.
Полковник Павел Панов взема участие във Втората световна война, като на 12 май 1942 година е назначен за командир на 36-ти пехотен козлодуйски полк, който от 12 април 1944 влиза в състава на 29-а пехотна дивизия към 1-ви корпус. На 17 септември 1944 г. полкът е прегрупиран във 2-а пехотна тракийска дивизия с командир генерал-майор Никола Генчев, в състава на новосформираната Първа българска армия под командването на генерал-майор Владимир Стойчев. Участва в тежките боеве при Крива паланка, Страцин, Куманово (Страцинско-Кумановската операция), река Пчиня, Нови чифлик. За проявен героизъм и отлична военна техника е награден с два ордена „За храброст“, връчени му от генерал Владимир Стойчев на парада в Скопие, състоял се на 15 ноември 1944. Единият е за боевете при Крива паланка, а другият за битката при Страцин. Лично от командира на Първа армия има уверението, че ще бъде произведен в чин генерал.
На 7 декември 1944 г. се завръща в Родината. Яхнал бял кон, начело на полка си, полковник Павел Панов е посрещнат като герой. След официалния парад, благодарствените речи и възхвала на завърналите се герои, полковник Павел Панов е отведен от партизаните. След няколко месеца се разбира, че е осъден на смърт и разстрелян от така наречения „Народен съд“. Смъртната присъда е изпълнена само няколко часа след като е обявена.
На 26 август 1945 г. полковник Павел Панов е уволнен посмъртно от армията. Името му е увековечено на „Мемориала на жертвите на комунистическия режим в България“, който се намира в центъра на София, пред Националния дворец на културата.
Поклон!



Колко от Вас знаят, че на 10 април 1914 година в Крагуевац 2200 български наборници от Македония отказват да положат военна клетва в сръбската армия, за което на всеки десет е разстрелян по един.
След 1908 г. младотурците извършили преврат в Османската империя правят опити да наложат задължителна военна повинност и за християнското население. Новата мярка е посрещната неохотно сред българите в Македония.
Когато обаче Сърбия се опитва да въведе военна повинност след Балканската война населението категорично се противопоставя. Първите мобилизирани младежи от Щипско, Радовишко и Тиквешко на 21 март 1914 г. тръгват под конвой за Сърбия. Когато се събират на гара Велес, всички задружно запяват „Шуми Марица“.
Сръбските офицери дават заповед незабавно новобранците да бъдат натоварени в специален влак. Още тук те започват да викат:
„Ние сме българи и не желаем да служим в сръбската войска.“
ВМРО деецът и журналист Страхил Топуков записва и публикува кратките спомени на ВМОРО революционерът от Щип Панчо Тодоров:
"В деня когато щяхме да полагаме клетвата, на определеното място – в казармата, беше дошло цялото Крагуевац. Кралят не дойде. Генерал Калафатрович ни държа реч, в която изтъкна, че ние македонците, още от преди много векове сме били сърби. Всички слушахме мълчаливо, без някой да му възрази. След него говори владиката и направи водосвет. Но тъкмо почна да изрича думите: „Заклевам се в името на краля, че ще служа честно и вярно на Отачбину“ и пр., още не произнесъл никаква дума, след един миг мълчание, щипяни, както бяхме наредени в един взвод, единодушно извикахме "Не приемаме клетвата". Нашите думи се подеха от останалите взводове и така непрекъснато всички новобранци, 1000 души, викахме "Не приемаме клетвата". По едно време от отсрещната страна се чу гръмогласно от мнозина „ура“, а след това всички в едно гърло викахме „ура“, „Да живее цар Фердинанд“, „Да живее българския народ“, „Да живее Македония“.

Поклон, герои!

[Тайко]

На 14 април 1915г. в Сливен е роден Любен Захариев Кондаков. Легендарен български ългарски офицер - капитан, летец-изтребител от Въздушните на Н.В. войски. Един от героите на българската авиация от Втората световна война. Загива само на 29 години на „Черния Великден” при последната бомбардировка на София на 17.04.1944 г. в неравен въздушен бой с англо-американските изтребители. Поручик Л.Кондаков е син на офицер. Негов баща е Захари Илиев Кондаков (1881-1951), майор от артилерията. През Балканските войни е капитан, командир на батарея в 6-ти. артилерийски полк. Награден е с орден „Св. Александър” и с три ордена „За храброст”. През Първата световна война е майор и командва отново батарея в 6-ти артилерийски полк.
Майката на Любен - Мария Кондакова е дъщеря на известен сливенски търговец - Янаки Лесинов. Чичовци на летеца са: Тодор Кондаков, учител по математика в Сливенската мъжка гимназия, кмет на града и Борис Кондаков, офицер от запаса, капитан от 11 пехотен полк. В семейството му известен герой е загиналият Русчо Лесинов, брат на майка му, по време на Първата световна война, на върха Каймакчалан като командир на картечна рота от 11-ти пехотен Сливенски полк .
Л. Кондаков учи в Сливен иоще като ученик се увлича в спорта. Той спортува в клуб ''Асеновец”. Дипломира се през 1934г.
Спазвайки традицията, решава да се посвети на военната професия и да стане авиатор.
През есента на 1934 г. Л. Кондаков постъпва във ВНВУ в София в „Трета рота”. През 1934-1935 г. завършва курса за обучение на щурмани, а през 1937 г. продължава обучението си като пилот на учебното летище в Казанлък. През същата година завършва и ВНВУ и на 3.10.1937 г. е произведен подпоручик с 56 випуск.
Започва работа като млад офицер в Учебния орляк. През 1938 г. Л. Кондаков завършва Школа за висш пилотаж в Пловдив. През втората година на военното си образование полага психо-технически изпит и е приет за юнкер-летец във 2-ра рота. Обучава се като летец-наблюдател, летец-пилот, летец-изтребител, висш пилотаж, стрелба по въздушна и земна цел, фотострелба и въздушен бой. Целият курс завършва с отличие.
Изпратен е на специализация като инструктор в гр. Бигдожд, Полша. Завръща се в България. Назначен е за инструктор на Изтребителна школа на летище Марино поле, Карловско.
''Отличен летец, прям, жизнен, сърдечен и честен и офицер. Много взискателен във въздуха и амбициозен в работата си”, характеризират бойните другари Л. Кондаков. Той става командир на 692-ро изтребително ято в 3-ти орляк от 6-ти изтребителен полк. Един от първите български авиатори, усвоили съвременния немски изтребител Месершмит 109Е.
Участва активно във въздушните сражения срещу англо- американска авиация.
На 10.12.1943г. поврежда „Либерейтър“ Б-24, на 30.03. 1944 г. - Б-17 „Фортрес“. Провежда общо 5 въздушни боя с 12 бойни полета.
Загива на ''Черния Великден'' на 17.04.1944г., когато попада под кръстосания огън и е улучен. Близо до село Дренково го разкриват и прострелват. Покрусена и нещастна е съпругата му Райна, а синът му, роден на 16.05.1943 г. остава без спомени за баща си.
Бащата на героя, който е офицер преживява тежко смъртта на сина си, но вдъхва кураж в суровото военно време на своите съвременници.
Съсипан, със сълзи, но с гордо вдигната глава говори: ''Помнете, той загина като истински герой”.
През 1944 г. Любен Кондаков посмъртно е произведен в чин капитан, а чак през 1992 г. - в чин полковник. Носител е на два ордена ''За храброст”.
През 1944г. на лобното място на Любен Кондаков край село Дренково, махала Поповци, днес община Благоевград е изграден голям метален кръст с надпис.
На 15.04. 2014 г. е открита паметна плоча на Любен Кондаков. Паметният знак, е дело на скулптора Николай Султанов. По инициатива на сдружение ''Мати Болгария” е поставена на къща, изградена в близост до родната къща на летеца в Сливен на ул. ''Добри Чинтулов”, пресечка с ул. ''Михаил Колони”.