Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
К.И.О.Т.
Мнения: 2393
Регистриран на: вт мар 03, 2015 11:12 pm

Re: Българска бойна слава.

#161 Мнение от К.И.О.Т. » ср юни 24, 2020 2:05 pm

Военный парад, посвященный 75-й годовщине Победы в Великой Отечественной войне. Полное видео
https://www.youtube.com/watch?v=GITgMVKlXxg

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#162 Мнение от Тайко » чет юни 25, 2020 8:40 pm

На 25 юни 1941 г. в София е формиран Бронираният полк. Полкът се състои от бронирана, моторизирана, моторизирана артилерийска, моторизирана специална група и обслужващи подразделения. Бронираната група, въоръжена с танкове „Ансалдо-Фиат“, „Викерс-Армстронг“, „Шкода“ и „Рено“, е сведена в две танкови дружини от по три роти. През 1942 г. численият състав на полка възлиза на 3809 души, от които 165 офицери и 399 подофицери. Голямо внимание се обръща на техническата квалификация на командирския и войнишкия състав, който се обучава в школи и курсове, включително и в немското бойно училище в Ниш. С доставените през лятото на 1943 г. от Германия 46 танка „Майбах" Т-IV и нова спомагателна техника – мотоциклети, леки и товарни автомобили, влекачи и др., на 1 октомври полкът се развръща в Бронирана бригада. Към началото на септември 1944 г. той разполага с 97 танка „Майбах" Т-IV, 36 – „Шкода“ и 10 – „Прага“.

На изображението: Танкове „Шкода“ на въоръжение в Бронирания полк, 1941 г.





На тази дата преди 115 години в битка с турците загива Атанас Бабата, български революционер и войвода на ВМОРО.
Атанас Димитров е роден през 1875г. в пазарджишкото село Синитево. Учи в Унтерофицерското училище в София и през 1897г. става член на ВМОРО. Наречен е Бабата заради едрото си телосложение. Той е сред първите военни инструктори, изпратени в Македония от Гоце Делчев. През 1901г. Атанас Бабата оглавява собствена чета. Участва в аферата “Мис Стоун”.
По време на Илинденско-Преображенското въстание четата му се сражава в Кратовско, където води няколко тежки сражения с многохилядна турска войска. След неуспеха на въстанието продължава да действа в същия район, където се засилва сръбската пропаганда. След предателство от сърбомани на 11 юли 1901г. четите на Атанас Бабата, Славейко Арсов и Стоян Донски са обградени от турска войска. След 6-часово сражение, в което турците използват артилерия и кавалерия четниците успяват да пробият обсадата като дават 20 жертви, сред които са войводите Арсов и Донски. По-късно Атанас Бабата наказва със смърт сръбските шпиони в село Кокошине. На 13 декември 1904г. четата му разбива в Шопско Рудари сръбската чета на Йован Довезенски.
На 25 юни 1905г. четата на Атанас Бабата попада на потеря между селата Куклица и Пендак. Четата от 21 души заема връх Видин, който е обсаден от няколкохилядна турска войска и башибозук. След като приключват мунициите четниците чупят пушките си, унищожават архива и се самовзривяват. Последен възпламенява своята бомба войводата.
Деецът на ВМОРО Стефан Аврамов пише за Атанас Бабата: “Бабата беше една от крупните фигури на освободителното движение. И каква вяра имаха в него Гоце, а след това и Даме! Със своята неизчерпаема енергия и свеж дух той будеше от вековен сън поробената рая и и вдъхваше животворен ентусиазъм за борба и вяра в започнатото освободително движение... Неговата челичена структура, добрият му дух и творческа енергия не му даваха покой. Той не познаваше що е умора. Неговата смелост и решителност са редки в историята на македоно-одринското освободително движение.”
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#163 Мнение от Тайко » пет юни 26, 2020 9:40 pm

Българи, клети българи, 26-ти юни е ПОРЕДНАТА ЧЕРНА ДАТА в българската история...
Случилото се тогава определя настоящето ни и до сега. Затова сме на този хал...
Знаят ли голямата част от българите КАКВО СЕ СЛУЧВА на тази дата през 1876 г.?
Уви, не! То е ТАЙНА... За това се МЪЛЧИ тогава, крие се и до днес...
Какво се случва?
На 26 юни 1876 г. е подписан ТАЕН документ с цел да НЕ СЕ ДОПУСНЕ ВЪЗКРЕСЯВАНЕТО НА ЕДИННА ГОЛЯМА И СИЛНА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА.
Как се нарича това тайно договаряне?
Известно е като „Райхщадско споразумение“.
Защо това име?
Защото срещата се провежда в замъка „Райхщад“, от там и наименованието.
Кои страни се договарят?
Договарят се две империи - Руската и Австро-Унгарската.
На какво ниво е срещата?
На най-високото възможно. На място там отива лично руският император Александър II, заедно с министъра на външните работи княз Александър Горчаков. Те се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Дюла Андраши.
КАКВО налага ТОГАВА да се постигне споразумение? Защото е избухнало и потушено Априлското въстание. То е удавено в КРЪВ, с много насилия и много жертви. Но то е преломно... То поставя началото на края на пет вековното османското владичество на земите ни. Става ясно, че българският проблем следва да бъде разрешен. Общественият интерес към съдбата на българите се разраства и османският произвол над тях вече е невъзможно да продължи.
Защото възкръсването на българската държава вече е неизбежно...
С БЪЛГАРСКИЯ ИНТЕРЕС ли е свързано договарянето?
Категорично НЕ! В български интерес е новата българска държава да е в границите на земите населени с българи. В български интерес е новата държава да е с границите очертани от появилата се преди това Българска екзархия.
Какво решават двете империи тогава?
Решават да се намесят в събитията. Решават да се работи с крайни средства срещу българските интереси. Решават да осъществят своите интереси. За тях не е изгодно да се появи нова държава, която да ограничи сферите им на влияние. На двете империи им трябват слаби и ЗАВИСИМИ ОТ ТЯХ ДЪРЖАВИЦИ. Това решават, това и правят... С договора в Райхщад на практика се предрешава съдбата на бъдещата българска държава...
Какво се договарят?
Договарят се:
- да се води война срещу Османската империя, за завладяване на територия от нея, но в техен, а не в български интерес.
- за разпределяне и създаване на свои собствени зони на влияние в новозавладените територии.
- войната да се води от Руската империя, за да се маскира загриженост за християните и православието...
- за последствията от войната.
- българските земи да бъдат разкъсани и бъдещата българска държава да бъде слаба и зависима....
- Русия да получи правото да си върне Бесарабия, което става за сметка на откъсване на Северна Добруджа от бъдещата България.
- страните да подпишат и запазят споразумението в тайна...
Какво става после?
Споразумението СТРИКТНО се изпълнява:
- Проваля се Цариградската посланическа конференция в същата година. Тя е обречена, защото на нея се поставя българският въпрос и се прави опит да регламентира създаването на БЪЛГАРСКИ държави в границите на българското землище.
- После тайното споразумение се допълва с нови ангажименти в началото на следващата година в Будапеща...
- После, войната се води и благодарение на огромния принос на българските опълченци и българското население е спечелена от Руската империя...
- После, в Берлин българската земя е разпарчетосана...
- Образуват Княжество България, което е васално на Османската империя. Султанът НАЗНАЧАВА българският владетел и това продължава още ЦЕЛИ 30 ГОДИНИ...
- Създава се Източна Румелия, която даже в името си не съдържа думата България. Тя, макар и автономна си е част от същата ОМРАЗНА Османска империя.
- Македония си остава в пределите на същата ОМРАЗНА Османска империя.
- Части от западните български територии са дадени на Сърбия.
- Северна Добруджа НАСИЛА е дадена на Румъния, за да вземе Русия Бесарабия от нея.
Защо Русия прави всичко това?
За да осъществи своите стратегически планове. За да си създаде свой плацдарм на българска земя. Той е необходим за бъдещото завоюване на мечтания от Русия Константинопол и контрол над проливите. За да не разберат българите истината, споразумението от Райхщад остава в тайна, като вината за разкъсването на българската земя, после се вменява на Великите сили.

За това ПАГУБНО ЗА БЪЛГАРИТЕ споразумение се мълчи, но то е ФАКТ!
Защо пагубно?
Защото то е черновата на решенията на Берлинския договор. После Русия го крие и лъже, че водената война е в интерес на българите и е Освободителна. Но, точно споразумението доказва, че още през 1876 г. Руската и Австро-Унгарската империи са пренебрегнали БЪЛГАРСКИТЕ ИНТЕРЕСИ. Те предугаждайки хода на събитията НЕ допускат да се създаде нито компактна, нито голяма БЪЛГАРСКА държава. Точно обратното – още тогава планират и работят за разкъсване на територията с българско население.
Още по-лошото е, че правят всичко възможно за да скрият и преиначават случилото се. За да маскират това съгласие между двете държави, после създават един мит, пласиран като идеал за българите - Санстефанска България.
Истината е, че тази тайна договореност прави подобна България невъзможна.
Истината е, че споразумението от Райхщад прави подписаният през 1878 г. предварителен Санстефански мирен договор – НАПЪЛНО неизпълним.
После хитро тази истина е подменена и вината е прехвърлена на Великите сили... А наивните българи са вкарани в цикъл от войни за обединението на българските земи...
Яркото доказателство за това се появява веднага щом българите САМИ прогласяват Съединението и обединяват две парчета от българската земя. Точно тогава рухва митът за загрижената Русия... Защото тя най-яростно се бори срещу реализиране на българския идеал. Русия дори агитира Османската империя да ни нападне. Когато това не става, насъсква Сърбия за война срещу страната ни. Нещо повече, за да обезпечи сръбската победа, изтегля в Русия висшия команден състав от българската армия... А после, когато въпреки това побеждаваме сърбите, точно Русия и Австро-Унгария спират българското настъпление и спасяват сърбите от унищожителен погром...
Нека ЗНАЕМ ИСТИНСКАТА СИ ИСТОРИЯ!
Нека ЗНАЕМ КОЙ и КОГА е РАБОТИЛ СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ!
Само така ще се наредим до развитите държави!
/изобр. – 1. замъкът в Райхщад, 2. българското землище, прогласено с Екзархията, 3. граници на новото, МАЛКО, слабо, зависимо от Русия и ВАСАЛНО на Османската империя княжество/

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#164 Мнение от Тайко » нед юни 28, 2020 12:02 am

МАГДЕЛИНА ЮРУКОВА - ЕДНА ВЕЛИКА БЪЛГАРКА И МАЙКА - СВЕТИЦА
доц. д-р Петър Ненков
Малцина извън Разложкия край са чували името на Магделина Юрукова, а би трябвало да я знае всеки българин, който милее за своя род и родина, защото тя по-нищо не отстъпва на баба Тонка Обретенова.
Магделина Юрукова ражда 14 деца. Включва се с готовност в македонското революционно движение, като често посреща и укрива в своя дом негови дейци.Синовете и братята и също се включват с голям ентусиазъм в него .
След разгрома на Илинденско-Преображенското-Кръстовденско въстание - 1903 г. в Разлог, турците отрязват главите на двадесет и осем убити въстаници и ги разхвърлят на мегдана
С нечовешки усилия на волята и стоицизъм, достоен за възхищение, без да пророни нито една сълза, Магделина Юрукова слага в престилката си четири глави - на мъртвите си двама сина и на двамата си братя .
След това разпознава телата им и полага до тях отрязаните глави, за да могат да бъдат опяти от свещеник и погребани по християнски.
През Балканската война 1912-1913 г. тя загубва още двама от своите синове за освобождението и обединението на българските земи.
ДЪЛБОК ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА ПАМЕТ НА ТАЗИ СВЯТА МАЙКА И ИСТИНСКА МЪЧЕНИЦА НА БЪЛГАРСКАТА СВОБОДА !
На снимките: баба Магделина Юрукова /1859-1955 г./ и паметникът и в Разлог



"Храбри, но опечалени български войници!
Достойни Крумови и Самуилови потомци!
Сега, когато си отиваме по случай на безславната демобилизация, предизвикана от злощастни събития, станали не по наша вина, аз в името Божие апелирам към вас, драги мои верни другари, не се отчайвайте, бъдете все тъй родолюбиви и самоотвержени защитници на нашето многострадално, но с велико бъдеще отечество. Милейте за България! Обичайте и мислете за целокупния български народ. Почитайте Царя! Бойте се Богу и бъдете уверени, че рано или късно Бог ще излее благодатта си и щедростта си над нас. Пак ще потече вода там, където е текла. Вързания лъв ще се развърже и ще зареве още по-страшно от колкото при Одрин, Тутракан, Дойран. Българските знамена пак ще се развяват навсякъде, където се е чувала българска реч и туптяло българско сърце."
Донка Ушлинова, реч при демобилизацията 15 октомври 1918 г. в град Горна Джумая
На 27 юни 1937 г. умира Донка Ушлинова, участник в Илинденско-преображенското въстание и доброволец във Войните за национално обединение.Кавалер на четирите кръста за храброст!
Вечна и памет и слава!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#165 Мнение от Тайко » пон юни 29, 2020 9:25 am

На 27 юни се навършват 108 години от смъртта на началника на българското Опълчение в Руско-турската Освободителна война 1877-1878 г. и един от най-обичаните руски генерали в България Николай Столетов .

ГЕНЕРАЛЪТ НА БЪЛГАРИТЕ

доц.д-р Петър Ненков

Генералът от пехотата Николай Григориевич Столетов е роден на 13 ноември 1834 г. в град Владимир в семейство на местен търговец. През 1854 г. завършва Физико-математическия факултет на Московския университет. По това време се води Кримската война . Вместо да избере бляскавата кариера на млад и перспективен учен , той решава да се запише доброволец в руската армия и заминава за Крим. Проявява се, като храбрец в боевете с англо-френците при обраната на Севастополската крепост и Инкерман и е произведен в първи офицерски чин.

След Кримската война Николай Столетов остава в армията, завършва Генералщабна академия през 1859 г. и е изпратен в Кавказ. Там той служи под командването на бъдещия военен министър, граф генерал Дмитрий Милютин, с когото завързват близки, приятелски отношения. През 1865 г. Столетов е прехвърлен в Ташкент и играе активна роля при руските завоевания в Средна Азия. През 1869 г. участва в основаването на град Красноводск край Каспийско море . Заема различни командни длъжности. Ръководи и една научна експедиция по старото корито на река Амударя.

В навечерието на Руско-турската война 1877-1878 г. генерал Николай Столетов е назначен за командващ новосформираното Българско опълче- ние. Отначало опълчението било наричано Почетен пеши конвой на главнокомандващия на руската Дунавска армия и не било предвидено да участва в бойни действия, а само да извършва охранителна и конвойна дейност. Благодарение на усилията на генерал Столетов, обаче Опълчение- то се включва в Предния отряд на руската армия, командван от генерал Йосиф Гурко и проявява чудеса от храброст в боеве с войските на Сюлейман паша при Стара Загора и Шипка .

На 31 юли 1877г. българското Опълчение получава своето бойно кръще- ние в боя при Стара Загора . Под напора на превъзхождащия ги враг, руските воини и българските опълченци защитаващи града, са принудени да отстъпят към Казанлък и старопланинските проходи. Командващият на Централната турска армия, Сюлейман паша изгаря до основи Стара Загора. Междувременно Предният отряд е разформирован и отбраната на старо- планинските проходи е възложена на корпуса на генерал Фьодор Радецки, който назначава за началник на отбраната на Шипченския проход генерал Столетов.

Въпреки предупреждението на генерал Столетов, че срещу прохода настъпва 27 хилядна турска армия с 42 оръдия, командирът на 8-ми армейски корпус в Търново, генерал Фьодор Радецки не изпраща подкрепления на малобройния българо-руски отряд. Той е убеден, че турците не ще похлопат на “заключената врата” защото проходите в Източна Стара планина са по-лесни за преминаване и не се охраняват от руска войска. И това за малко не обръща изхода на войната на 180 градуса.

Вечерта на 20 август армията на Сюлейман паша се съсредоточава около село Шипка в състав: 48 табора пехота, 5 ескадрона, 14 отряда баши- бозук и 8 батареи - общо към 27 000 човека с 48 оръдия.

Срещу тях генерал Столетов противопоставя 36-ти пехотен Орловски полк и пет опълченски дружини - общо около 6000 човека и 27 оръдия и четири сотни казаци. Отбранителната позиция около връх Свети Никола се командва от полковник, граф Толстой, който е командир на 3-та опълченска бригада. Левият фланг на отбраната, където основно са българите се командва от полковник, княз Вяземски - командир на 1-ва опълченска бригада, а позициите от север се командват от полковник Депрерадович.

Свирепите боеве за отбраната на прохода започват на 21 август 1877г. Турците налитат като бесни , защото знаят , че боят за Шипка може да реши изхода на войната и да спасят от разгром обсадената армия на Осман паша в Плевен. Най- яростните боеве се водят през дните 23, 24 и 25 август. Падането на върха виси на косъм. Българо-руският отряд е обхванат от три страни от настъпващия аскер и башибозук .

На 24 август 1-ва, 2-ра, 3-та и 4-та опълченски дружини, които за четиридневните боеве са изгубили 40 % от офицерския и 26% от войнишкия си състав, се изтеглят за почивка и превъоръжаване в Габрово, а 5-та опълченска дружина остава на позициите до 31 август. На 25 август боевете се разгарят с нова сила.

Самоуверен, Сюлейман паша телеграфира в Цариград: ”До довечера ако е рекъл Аллах и ако противникът не се опита да избяга, аз ще го смажа! До довечера проходът ще падне и войските ми ще минат през Балкана!”

Положението е критично! Минутите са решаващи, а секундите - фатални! Победата клони към турците, птичето на военното щастие е вече кацнало на рамото им.

В критичния момент на сражението се чува нареждането Самарското знаме да бъде свалено от дръжката му и изгорено, за да не попадне в плен, затворите на оръдията да се извадят и дори предупреждение към генерал Столетов да се спасява, тъй като турците отрязват пътя за отстъпление към Габрово . Патроните са привършили, щиковете са пречупени и орлите вече не летят към тях, но остават прикладите и онази стоманена вяра,за която куршуми няма открити!

Орловци плачат като деца и молят своите командири да не предават Шипка. На командира на сапьорната команда, поручик Романов, е заповядано всеки момент да запали фитилите на фугасите, с които е миниран върхът.

Силите на защитниците на прохода се топят непрекъснато. Окопите пустеят, пълни с трупове. Патроните и снарядите свършват. Жаждата е вопиюща и смъртта надвисва като костелива вещица над последните защитници на прохода, те изпъчват геройски гърди и с един нямаш аналог в световната военна история дух извършват нещо невиждано дотогава - с камъни и дървета, със строшени пушки и колела на оръдия,с труповете на своите другари отблъскват бесните турски талази. Дърветата се превръщат в мечове, камъните в бомби, всяко нещо в удар, всяка душа в плам и турците побягват, друг път не видели в едно да се бият и живи, и умрели. Последният напън на Сюлеймановите пълчища вече е настанал и изведнъж Радецки пристига с гръм! На 26 август от Габрово пристигат 200 руски стрелци, качени по двама на коне и от движение атакуват врага! Турците са отблъснати. Шипка е спасена !

След боя , обхождайки позицията, генерал Столетов забелязва в един окоп седнал офицер, подпрял главата си с ръце а до него налягали десетина войника. Той го пита: Какво става? Спят ли бойците ви?
- Спят, Ваше благородие ,и никога не ще се събудят- отвръща спокойно офицерът.
- А, вие, какво правите ?-пита слисан генералът.
- Чакам реда си !!!....
Когато прибират убитите опълченци, на нито един от тях не намират рана в гърба. И както древните 300 спартанци на Термопилите, те се хвърлят като лъвове в боя, защото за тях е позор да побягнат от бойното поле и защото знаят, че на Шипка се решава съдбата на България!

След боевете на Шипка, на всяка опълченска дружина са раздадени по десет ордена за храброст. Генерал Радецки казва: ”Ако трябва да назова герои на Шипка, то трябва да назова всички опълченци и руси, отбраняващи прохода.“

През есента и зимата започва прословутото „стоене на Шипка”, при което ще изгубят живота си стотици руски войници, загинали от свирепите снежни виелици, артилерийската стрелба и изненадващите турски атаки. Но всеки ден към главната квартира на руската армия, полевият телеграф ще съобщава от върха : “ На Шипка всичко е спокойно !”

Генерал Николай Столетов остава със своите опълченци до края на войната, като ги ръководи и в решителната битка срещу Централната турска армия на Вейсел паша в укрепения лагер при Шипка- Шейново, през януари 1878 г. и дава своя принос за победата над нея

След края на Руско-турската война 1877-1878 г. , генерал Столетов е изпратен с дипломатическа мисия в Афганистан. По същество той се явява първия руски посланик в тази размирна азиатска страна до която се домогват и англичаните . Генерал Столетов е посрещнат с почести от емира в Кабул. Той постига дипломатически успех, като спечелва неговото приятелство и провокира избухването на Втората англо-афганистанска война. През 1898 г. генерал Столетов е повишен в генерал от пехотата, а през 1899 г. става член на Държавния съвет.

Когато през 1902 г.е построен храм-паметникът “Рождество Христово” край село Шипка, в памет на загиналите руски войни и български опълченци в Руско-турската Освободителната война 1877-1878 г., на откриването е поканен генерал Столетов.Храмът е построен по инициатива на Граждански комитет, начело с граф Игнатиев и Олга Скобелевна -майката на генерал Михаил Скобелев и официално е открит на 28 септември 1902 година.

Освен генерал Столетов на откриването на храма – паметник , от Русия идва цяла делегация от участници във войната начело с граф Николай Павлович Игнатиев и генерали Михаил Драгомиров, Константин Чиляев, граф Михаил Толстой и други знатни руски пълководци, които са посрещнати възторжено от местното неселение.. На тържеството по откриването на храма, присъстват останалите живи български опълченци и множество българи от цялата страна.

Генералът от пехотата Николай Столетов умира на 27 юни/ 10 юли 1912 г. в Царское село, но остава завинаги в сърцата на признателния български народ, като един от най-обичаните руски генерали от Освободителната война 1877-1878 г. , наричан от него с любов „генералът на българите!”
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#166 Мнение от Тайко » вт юни 30, 2020 10:35 pm

На 30 юни 1913 г. 250-хилядна турска армия прекосява границата с Царство България и предприема настъпление в три колони, докато почти всички сили на Българската войска са съсредоточени в боевете срещу сърби и гърци.
Започва трагедията на българите от Одринско, които са подложени на етническо прочистване, преминаващо в геноцид на места.
Устната заповед на военния министър Енвер паша е: "Калпак да не остане!"

На снимката: Турската армия,илюстрация в „Le Petit Journal“ от 20.Х.1912 г.




„Царь Борисъ обикаля страната, придруженъ само отъ единъ шофьоръ и разговаря като частно лице съ градското и селското население. Не е останало селце, непосетено отъ царя. Списа се самъ въ селската кръчма, която служи обикновено като читалня и слуша какво говорятъ селянитѣ помежду си. По този начинъ той познава мисъльта и тежненията имъ и затова политицитѣ не могатъ да го заблудятъ. Освѣнъ доста скромния дворецъ, царь Борисъ притежава на 12 кмъ. отъ столицата лятна резиденция, която се казва Враня която по прави би трѣбвало да се нарѣче образцовъ чифликъ."

в-к „Адевърулъ“, Румъния, 25 декември 1931 година
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#167 Мнение от Тайко » ср юли 01, 2020 8:21 am

РЕАКЦИИ И ОПИСАНИЯ НА СВИДЕТЕЛИ,ОСНОВНО ЧУЖДЕНЦИ ,ПОСЕТИЛИ БЪЛГАРИЯ ПО ВРЕМЕ НА ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ
Уилям Гладстон, из „Българските ужаси и Източният въпрос“, 1876 - „Но, за да завърша, се връщам към това, което е алфата и омегата на този важен и печален случай. Като стар слуга на короната и държавата, апелирам към сънародниците си, от които може да зависи много повече, отколкото от кой и да е друг народ в Европа, да поискат и настояват пред правителството ни, което е действало само в една посока, да задейства и в друга и да използва цялата си сила, за да се нареди наред с другите европейски държави и да спомогне за отнемането на изпълнителната власт от ръцете на турците в България.
[ad id=”263680″]
Нека турците премахнат злоупотребите си по единствения възможен начин: като се махнат. Заптиетата, мюдюрите, юзбашите, бимбашиите, каймаканите и пашите им, всички заедно, надявам се, с всичко, което имат, ще се махнат от местата, които са опустошили и осквернили. Това цялостно отърваване, това благословено отърваване е единственото възмездие, което можем да дадем на огромните купища мъртви, на изнасилените майки, девойки и деца, към оскърбената и посрамена цивилизация, към законите на Бога, ако щете, и на Аллах, към моралното чувство на човечество изобщо. Няма престъпник в тъмница в Европа, няма канибал в Южните острови, възмущението на когото да не кипне и прелее при разказа за това, което е извършено, което е проучено твърде късно, но още остава неотмъстено, което е надминало всички жестоки и отвратителни страсти и което може отново да избухне в нова жетва от убийства в прогизналата и воняща на кръв земя и във въздуха, напоен с престъпления и позор…“
Елемен Микещ, унгарски пътешественик, 1738 г. - През 1868 г. Бенямин Калай, заедно с Феликс Каниц, посещават Видин с дипломатическа цел.
„Видин. Надлъж край Дунав се простират кулите на добре запазена крепост. Всички градски къщи са от дърво или са построени само от кал, защото турците не позволяват строителство от камък извън крепостта, понеже смятат, че такива сгради в случай на въстание могат да служат като защитни места. Между къщите съвсем отворени, без врати и витрини, заемат място със своите стоки дюкянджиите, клекнали край стената, висока няколко стъпки. Ако постройката е кафене на етажа или приземие, седят група турци редом с кръстосани крака, пушещи с чибуци и безмълвно загледани в Дунав или замислени върху света. При залез слънце крепостните врати се затварят и до изгрев слънце се преустановява всяко движение между крепостта и града. На много места, както и във Видин, камбаните са забранени
Из сведение на францисканския монах Бартоломеус от 1438 г.
"Във всички области, градове и крепости, подчинени на султата се вземат една десета част от момчетата християни. Вземат ги на възраст от 10 до 20 години, правят ги специални роби и стражи и което е още по-лошо – мохамедани."
Из разказа на бившия еничарин Константин от Остравица, писан между 1497 и 1501 г.
"Султанът обсади Ново Бърдо и го превзе. Младежите, които избра бяха на брой 320, а най-хубавата женска челяд – 704. Женската челяд раздаде на поганците, а младежите взе за себе си за еничари."
Из пътеписа на словенеца Бенедикт от 1530 г.
"Султанът събира веднъж на няколко години третото, четвъртото или петото момче от всяко село или област. При това иска най-хубавите и най-способните, така че ако един баща и майка имат едно единствено дете и то е хубаво и чисто, вземат го..."
Из житието на свети Георги Нови Софийски, съставено през 1539 г.
"И събраха тези християнски деца до 12 000, а понякога и до 20 000, от 5 до 10 години - по–големи от тях и по-малки не взимаха."
.
Антон Вранчич, пътешественик, пратеник на Фердинанд Хабсбург, 1553-1567 г.
„Продължавайки по този път, ние настигнахме някакви турци, които караха и удряха коне и мулета, натоварени с пълни кошове хора. Лицата на една част от тях бяха покрити с дрипи, а лицата на другите бяха открити. Затова ги запитах и ми отговориха, че натоварените са пленници, а покритите са по-млади и по-знатни и така ги предпазват, да не се повредят лицата им от слънчевия пек и многото прах.“
Ханс Дерншвам, 1553 – 1555 г.
„По пътя срещнахме 10 товарни коня, на тях по 2 коша и във всеки кош по един човек – отвлечени от разни места хора. Караха ги към Цариград. Ако не са търговци, които търгуват с пленници, то сигурно някой висш турски подлец ги праща за подарък, тъй като те всички не познават по-голяма и по-полезна търговия от тая. Минахме през едно разрушено пазарище – Люлебургаз. Там лежеше един непогребан българин от тези, които срещахме много да отиват към Цариград – събират ги според наредбата за нуждите на султана и пашите, да гледат конете и да вършат друга тежка работа. Къщите имат големи дворове, обградени с тръни и стени от кал – човек не смее да излезе, защото ще го отвлекат и продадат. Разбойниците нямат друго препитание, освен да купуват и продават пленници, защото турците искат само да ходят без работа, а пленниците да вършат всичко. Такива търговци – евреи, турци и лоши християни, има безброй. От Цариград до София – турците не обработват земята, а само българите.“
От Буюрюлтия от 21 юни 1705 г. За налагане на смъртно наказание на бунтовниците от Бер и Негуш, отказващи да дадат децата си за еничари:
"Както ви е известно, неверниците и мерзките жители на град Негуш, след като отказаха да предадат като еничари подходящите определени техни синове, се осмелиха да убият отиващия в града им за да извърши набирането на еничари Ахмед Челеби и неговите двама съпроводители. Накрая, като издигнаха знамето на бунта и въстанието, съставиха банда от сто и повече неверници под водачеството на омразния войвода Зисис Кара Димо и на синовете му Васил и Димитър… След това бе заповядано бюлюкбашията Реджеб ага да отсече главите на неверниците Зисис Кара Димо и на двамата му синове Васил и Димитър и да извърши съответното опозоряване по султанските улици на града."
От Общ списък на разходите на каза Бер за 1705 г. отнасящ се до потушаването на бунта при събиране на деца за еничари:
"Възнаграждение на Ахмед ага за пренасяне на главите на обесените неверници в Солун – 825 гроша.
Разходи за пренасяне в Солун на пленените и поробени неверници от Негуш, т.е. 29 жени и 40 мъже – 785 гроша."
Добавка към една от приписките на Паисиевата история: "Проклетият Селим само от България събрал 325 хиляди момчета от 10 до 13 години и толкова момичета, после ги завел в Одрин и там султанът ги потурчил и ги нарекъл нови ученици – еничари. После зло вършиха тези свободни еничари до султан Махмуд: после той едни изкла, други в морето удави и така малко ги смири и намали в годината от Христа 1828 и 31."
От книгата на Иван дьо Вестрен – "Пътуване в страната на въстаналите българи – 1876 г."
"Башибозуците тласкали пред себе си изоставените деца, тези малки нещастничета, които вече били направили сираци. Те били продали много от тях и понеже вече не намирали купувачи, отивали да предлагат на друго място стоката си. Тези уморени и умиращи от глад деца не можели да следват палачите си и започнало избиването. Един жител обърнал внимание, че между тях можело да попаднат и синовете на европейци. А турската власт препоръчала достатъчно настоятелно да не се докосват до никой, който не е българин. Башибозуците обсъдили положението. Един от тях открил начин да не допуснат грешка. Той знаел ( само дяволът може да каже откъде ) че българите, които са източноправославни, се кръстят обратно на католиците, като докосват първо дясното си рамо, а после лявото.
Веднага нещастните деца били извиквани едно по едно, за да им заповядат да се прекръстят, което те нямали и време да довършат: ако след докосването на гърдите ръката се насочвала към дясното рамо, детето бивало безмилостно заколвано."
Джорджина Макензи и Аделина Ърби, 1861 г.
„Българите са отлични слуги – сръчни, предани, честни и са единствените в Турция, които не са мързеливи. Често се извършват явни убийства, които остават безнаказани и ако жертвите са от раята, властите не обръщат никакво внимание. Дори да обърнат, няма никаква надежда убиецът да бъде съден, тъй като християнинът не може да дава показания по наказателни дела. Може да запитате, защо християните не се съпротивляват. На първо място те не са въоръжени като мохамеданите; на второ – нараняването на мюсюлманин от християнин се наказва строго. В Турция смъртната присъда е рядкост – ще заповядат да ударят известен брой камшици на осъдения, при половината от които той умира. Материалното потисничество на турската система е по-малкото зло, отколкото деморализиращото й въздействие. Само онези от раята, които са раболепни и безскрупулни, могат да си пробият път към властта. Награждава се користолюбието и предателството. Измета на обществото се издига до върха.”
Джанюариъс Макгахан, журналист, 1877 г.
Журналистът от британския вестник „Daily News“ описва събитията, разиграли се по българските земи и в частност Батак, след Баташкото клане.
„… Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко бе маса от развалини…Отново видяхме грамада от скелети и черепи пред нас. Забелязахме, че всички те са малки и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глава. Тези жени до една са били обезглавени. Ние се спуснахме към града…Батак е бил селище от 900 къщи и с около 8000 или 9000 жители…При определяне броя на населението по броя на къщите редно е да се смятат средно осем и или девет души на къща…От другата страна на пътя имаше два скелета на деца…Броят на децата, убити при тези кланета, е повече от огромен… Причината е проста. Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая, независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал вероятно, че само въоръжени хора би трябвало да се броят, но обикновеният мюсюлманин взема това предписание в много по-широк смисъл и брои също така жените и децата. С цел да надуят бройката, тук, в Батак, башибозуците са удряли открито бременни жени и убивали неродени деца. С приближаване към центъра на града костите, скелетите и черепите ставаха все по-многобройни…“
„Турските зверства, признавани от тях самите и от приятелите им, са напълно достатъчни, и дори са повече от достатъчни, за да ни доведат до едно правилно заключение, и считам за излишно да уголемявам мрачната сума. Когато от самото начало на вашите изследвания вие отвред чувате като необорим факт, че са изгорени 60 или 70 села и са убити 15,000 души, повечето жени и деца, то защо ви е да отивате по-далеч? Какво друго ще изброявате, когато най-ужасните подробности за злодействата на турците, които безчестят жените, секат на части децата и обнизват щиковете си с останките от човешките тела, се потвърждават от стотици свидетели и не само от българите, но от европейските консули във Филибе, от немските чиновници по железницата, от гърците, арменците, свещениците, мисионерите и даже от самите турци?“
Оскар Уайлд, „Сонет за избиването на християните в България“, 1876 г.
„Исусе, жив ли си или в земята
почиват още костите ти бели?
И твоето възкресение не бе ли
сън само, сън на грешницата свята?
Тук стонове изпълват тишината
и твоите свещеници загиват.
Не чуваш ли как вопли се издигат
над труповете хладни на децата?
О, Сине Божи, слез сред тази злоба!
Връз твоя кръст в нощта беззвездно – черна
е плъзнал полумесецът проклет
Ако наистина си пръснал гроба,
о, Сине, людски, слез със мощ безмерна
преди да те измести Мохамед.“



ЗА ПОДВИГА ЗАБРАВА НЯМА !
Братя македонци, прочетете за подвига на войводата Петър Юруков, загинал на 23 години за вашата свобода и кажете, ако не ви смяташе за свои братя, би ли тръгнал с оръжие в ръка, да ви освобождава от турския феодално-деспотичен гнет?
доц. д-р Петър Ненков
След участието си в Илинденско - Преображенското въстание - 1903 г., като войвода на тиквешката околийска чета, 22 годишният карловец Петър Юруков е назначен от ръководството на ВМОРО за крушовски околийски войвода. През лятото на 1905 г. той екипира чета и заминава за назначението си със задача да възстанови организацията в този силно засегнат по време на въстанието, район.
През есента на същата година Битолският окръжен революционен комитет го изпраща в Щипско, за да прибере укритото от крушовския войвода Никола Карев, оръжие. Той се отправя към този район придружаван само от един четник. След това известно време се движи из Прилепско с четата на Кръстьо Гермов - Шакир.
След раздялата си с него при село Прилепец, Юруков отива да нощува в манастира “Св. Никола“. На сутринта, при излизането си от манастира, той е проследен от четирима турски войници, които го нападат край село Прилепец.. Юруков успява да се скрие в една селска къща и води седемчасов бой с аскера.Ранен е на две места и попада в плен. На помощ му се притичва милицията на селото и четата на Кръстьо Гермов .
През нощта те успяват да го освободят. След оттеглянето на аскера, по нареждане на Кръстю Гермов отвеждат ранения Юруков в Крушево, където го укриват и лекуват . По-късно го изпращат в Прилеп, за да продължи лечението му , тъй като се получава усложнение от раните. Той заболява от тиф и умира на 18 януари 1906 година .
През Първата световна война, когато Българската армия освобождава цяла Македония от властта на сърбите, от Карлово за Прилеп заминават приятели на Петър Юруков. Със свои средства те построяват скромен паметник на гроба му, който е осветен тържествено от местните свещеници.
През 1942 г., когато Македония е отново българска територия, тленните останки на Петър Юруков са извадени от гроба му и са препогребани с военни почести от българския гарнизон в Прилеп в двора на църквата “Св. Никола”
След Втората световна война, комунистическата клика на Тито в Югославия поруга паметниците на загиналите за свободата на Македония, членове на ВМОРО и български воини. Всред разрушените паметници бе и този на войводата Петър Юруков в Прилеп.
През 90-те години на миналия век карловци положиха в Пантеона на безсмъртните под Балкана своя именит съгражданин .
По инициатива на местното дружество на ВМРО, начело с Иван Сиболерски една от улиците на Карлово бе кръстена на Петър Юруков.С тържествен митинг на 18 юли 1993 г. бе открит и осветен паметник-чешма с неговия барелеф, изработен от скулптора Стефан Комитов, а на мястото където се е извисявала неговата родна къща в западния край на града, на 21 ноември 1995 г. бе поставена възпоменателна плоча.
След години злосторници поругаха паметника на младия войвода и това наложи той да бъде възстановен от общината и местната организация на ВМРО.
На 1 август 2016 г. паметникът - чешма бе открит тържествено Събитието се превърна в истински празник на родолюбието за хората от града на Апостола на Свободата .

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#168 Мнение от Тайко » пет юли 03, 2020 10:27 pm

НА 1 ЮЛИ СЕ НАВЪРШВАТ 66 ГОДИНИ ОТ ГЕРОИЧНИЯ ПОДВИГ НА ГРАНИЧАРЯ, МЛАДШИ СЕРЖАНТ ВЕРГИЛ ВАКЛИНОВ И НЕГОВИТЕ ДРУГАРИ
В историята на гранични войски има редица примери на проявен героизъм и себеотрицание от граничарите.
Един от най-популярните случай, който е известен в цялата страна е - Боят при Римския мост на Доспат дере.
На 19 часа на 1 юли 1953 г. в граничен наряд - „секрет” са ефрейтор Александър Александров и редник Дончо Ганев. Пристигат по скритата пътека до Римския мост, където дочакват мрака, маскирани сред дърветата. По тъмно преминават през моста, откъм страната на с. Црънча и заемат места, скрити всред скалите.
Часът е 21:30. Изведнъж се чува шум по пътеката. Срещу граничния наряд се насочва човешка фигура. Бандитът се оглежда, ослушва се и става ясно, че след него идват и други. Ганев притаява дъх. Бандитът е на две крачки от него. Ефрейтор Александров дава знак на редник Ганев да не бърза.
Изчакват бандита да се изскачи на моста и извиква силно: -Горе ръцете! Предай се!Бандитът се стряска, но бързо се просва на моста и открива автоматичен огън по посока на гласовете. Започва ожесточена схватка. Александров бързо зарежда автомата си и открива огън. Ганев стреля с винтовка. Куршумите свистят и се забиват с писък, рекушират от скалите. Започват да стрелят и другите трима бандити, които вървят след първия и изненадват в гръб нашия наряд. Цялата поляна затрещява. В неравния бой пада убит редник Ганев.
– Гадове, няма да минете! – извиква ефрейтор Александров. Прикривайки се зад скалите продължава да стреля. Вражески куршум го улучва в дясната ръка. Той започва да стреля с лявата, хвърля две гранати, които разтърсват долината. Бандитите преминават по моста, откъм страната на село Бръщен, по посока на границата. Хвърлят радиостанцията и други материали. Влачат и ранения си в престрелката.
По това време в местността Ливадите, край село Бръщен, младши сержант Вергил Ваклинов и редник Трайко Стаменов носейки службата си по охрана на границата, чуват изстрели откъм Римския мост. Граничен наряд от съседната застава води бой с бандитска група. Познавайки граничарските закони, Ваклинов веднага се притичва на помощ на Ганев и Александров. Като стрела лети по Бръщенска пътека към Римския мост Вергил Ваклинов със служебното куче Вихър. След него тича и младшият на наряда Трайко Стаменов.
Вергил забелязва прикриващия групата бандит, издебва го пълзешком и се хвърля върху него. Обезоръжава го и го завързва. Заповядва на другаря си да го пази, докато дойде тревожната група, а той и кучето Вихър тръгват по следите на другите трима нарушители.През скали и храсти по стръмното смелият граничар се изкачва по чуката. Границата не е далече. Бандитите в никакъв случай не бива да я достигнат.
Един вражески автоматичен откос изсъсква наблизо. Ваклинов и кучето Вихър залягат. Граничарят започва да обстрелва бандитите, но позицията му е неизгодна. Той предпазливо пълзи към върха/ днес Ваклинова Чука, намираща се 700 метра югоизточно от село Бръщен/.
Втори автоматичен откос засяга кучето, но макар и ранено, то се хвърля напред и убива един от бандитите. В схватката загива и то. Ваклинов преследва останалите двама бандити с огън, те отговарят на стрелбата и го прострелват тежко.
Престрелката затихва. Останалите двама от бандитската група успяват да пресекат границата и да преминат на гръцка територия. Пристигналите на мястото граничари полагат Вергил на платнище и го понасят на ръце по стръмния скат към близкото село Марулево. Четири часа го носят без почивка. Четири часа през чукари, скали и храсти, през долове и сипеи те бързат да стигнат до Марулевските ливади, където жителите на селото окосяват тревата и подготвят площадка за кацане на санитарния самолет. На път за София Вергил Ваклинов умира.
Младши сержант Вергил Ваклинов с кучето Вихър остават верни едни на други дори и в смъртта си. Заедно с другите граничари, участници в боя при Римския мост-загиналия Дончо Ганев и останалите живи Александър Александров и Трайко Стаменов, те се превръщат в герои и емблематични фигури в историята на Гранични войски.
За да помнят следващите поколения този героичен подвиг на граничарите при Римския мост на Доспат дере, са написани няколко книги и една песен, заснет е документален филм. Поставени са няколко паметника, а в чест на Вергил Ваклинов се кръщава училището в Доспат и се преименува тогавашното село Марулево - селото, от което излита самолета с ранения граничар.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#169 Мнение от Тайко » съб юли 04, 2020 11:36 pm

На 4 юли в хода на Междусъюзническата война започва битката при Калиманци. Тя продължава до 11 юли. Командваната от генерал Вичо Диков, 4-та армия разгромява сръбско-черногорските войски и не им позволява да се съединят с гръцката армия. По този начин се проваля планът на съюзниците разбойници, а в последствие гръцката армия е обкръжена в Кресненското дефиле.
Вечна памет и слава за героите.
На снимката генерал Вичо Диков.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#170 Мнение от Тайко » вт юли 07, 2020 8:46 pm

Да си спомним за подвига на шепата български лъвове, предвождани от войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа....

На 6-ти срещу 7-ми юли 1868 г четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава Дунава и дебаркира на българския бряг.Четниците слизат на българския бряг близо до село Вардим (Свищовско), в местността Янково гърло, на около половин километър от устието на река Янтра.
Броят на четниците варира: според Захари Стоянов те били 125, а Христо Македонски твърди, че наброявали 128. Някои съвременни изследователи са категорични, че четата е наброявала около 200 български поборници. Повечето от четниците са калени в битки или вече имат военно обучение от Българската легия. Четата е ръководена изключително умело и нанася тежки загуби на многократно превъзхождащия я башибозук и редовни полицейски и военни османски части.
Още в деня на дебаркирането четата е застигната от турска потеря от приблизително 1000 души башибозук и е принудена да заеме позиции в лозята на с. Караисен. Четниците отблъскват всички атаки, действайки организирано, като истинска бойна част. Загиват Арсо Мартинов и Александър Василев. След падането на нощта отрядът обхожда турските позиции и продължава на юг.
На следващия ден, 8 юли, четниците решават да се скрият за почивка в Карапановата горичка до с. Горна Липница, но са открити и са принудени да приемат боя боя. След няколко часово сражение пристигат и турски подкрепления от редовни части, които предприемат опит да обкръжат четата. С точна стрелба атаките са отбити и през нощта отрядът продължава пътя си към Балкана. В това сражение пада убит един четник – Пеню Хаджипенев (Тошооглу).
На 9 юли, близо до с. Вишовград, Търновско, четата се сблъсква с превъзхождаща я числено над 20 пъти османска редовна войска. Във фронтален целодневен бой, с множество ръкопашни схватки българската войска отблъсква успешно османските сили и с обходен маньовър поема към планините. В този бой Караджата се бие като лъв: оцелели четници си спомнят, че в решителния момент от сражението той с група от няколко момчета се хвърля с устрем към цяло османско отделение от 15-20 редовни войници и ги съсичат до един. Но и войводата е ранен тежко в крака. В това целодневно сражение шепа четници се противопоставят на около 4 хиляди османски войници.
Четвъртото сражение е при с. Канлъдере на 10 юли, където отрядът попада под кръстосания противников огън и е обстрелян от две страни. Знаменосецът пада убит Георги Чернев , с цената на големи загуби османските части успяват да заловят ранения на няколко места войвода Стефан Караджа. Мястото на убития знаменосец се заема от Христо Македонски. Четниците са намалели наполовина, има и много ранени. С падането на нощта те продължават към Балкана и този път успяват да се откъснат от преследвачите.
На 13 юли оцелелите четници достигат до с. Дебел дял, където оставят ранените. Останалите успяват да достигнат Стара планина. Четата се разделя на две групи. Последните тридесетина души, начело с Хаджи Димитър на 18 юли 1868 г. стигат връх Бузлуджа, където са обградени от редовни и нередовни турски части в състав около 700 души. Сражението продължава повече от три часа. Някои учени смятат, че в този бой е убит и Хаджи Димитър. Оцелелите десетина четници правят опит да пробият кордона османски войски, но едва неколцина се измъкват от блокадата. Стефан Караджа умира на 31 юли от раните си в затвора. Според друга версия войводата е качен на бесилото в Русе в безсъзнание, още полужив.
Според някои изследователи, Хаджи Димитър не е убит на Бузлуджа, а е тежко ранен и изведен от боя от трима свои четници. Те успяват за три денонощия да го пренесат в подножието на връх Кадрафил в Сърнена Средна гора, на няколко километра от днешното село Свежен ( Аджар). Там, въпреки грижите на местни пастири, Хаджи Димитър умира от раните си на 5 август/17 август 1868 г.

Дебаркирането и бойният път на четата предизвикват огромен отзвук сред дипломатическите представители при „Високата порта“ и в самата османска държавна машина. Счита се, че шепата умело ръководени и ефективно действащи български четници са нанесли огромни загуби на преследващите ги редовни части и башибозук: според някои дипломатически агенти става въпрос за поне 1000 убити и ранени, сред които офицери. Факт е, че заради четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа са вдигнати на крак различни редовни османски части – пехота и конница, включително и един полк чак от Цариград, както и отделение планинска артилерия. Пратени са войски и от Одринския вилает, а на бойна нога са поставени пловдивският, одринският и софийският резервен табун.Страхът от четниците е толкова голям, че османските войски, отделени за преследването им и наброяващи над 8 хиляди души, са демобилизирани чак седмица след последния бой под връх Бузлуджа.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори