На тази дата през 1944г. е убит от комунистите капитан Иван Хаджииванов, председател на Вътрешна добруджанска революционна организация(ВДРО), която успява в годините след ПСВ чрез четите си да съхрани българския характер на Добруджа, която попада в румънски ръце.
Иван Петров Хаджииванов е роден на 12 юни 1883г. в Русе. Следва право в Юридическия факултет на Софийския университет. На 17 септември 1912 г. се обявява мобилизация на българската армия – започва Балканската война, посрещната с всеобщ ентусиазъм от народа. Поривът, обхванал всички слоеве на населението се дължи на справедливата кауза – освобождаване на поробените сънародници. Подпоручик Хаджииванов прекъсва учението си и е назначен за командир на взвод в 15-а рота от 4-та дружина на славния 5-и пехотен дунавски полк. Участва в атаката на Одрин. След това – в Междусъюзническата война, в която е раняван, достига до командир на рота. Младежът тежко преживява Първата национална катастрофа. Загубена е Южна Добруджа с градовете Добрич, Балчик, Силистра, Каварна. Потоци от бежанци се насочват към Русе, един от най-близките големи градове в майката-родина. През 1914 г. Хаджииванов се дипломира като юрист и се установява на адвокатска практика в Русе. На следващата година, с включването на България в Първата световна война, пак е мобилизиран като ротен командир, а след това става дружинен командир. За участието си в трите войни е награден с три ордена – кръст „За заслуга“, кръст „За храброст“ и орден за раняване I-ва степен.
През лятото на 1923 г. Иван Хаджииванов е избран за член на Централния комитет на Вътрешната добруджанска революционна организация, (ВДРО) и става негов председател. Целта на организацията е чрез въоръжени чети и дипломатически усилия да се запази българския характер на Добруджа и в удобен момент да се завърне отново в границите на България. Благодарение на четите на ВДРО разбойничеството в Добруджа е ликвидирано. Самия Хаджииванов активно се противопоставя на комфракциите подкрепяни от Коминтерна да превземат отвътре ВДРО. От средата на 1925 г. той влиза в открит конфликт с лидерите на левицата в Добруджанското движение. Хаджииванов последователно отстоява българската национална кауза и решително се противопоставя на коминтерновската постановка за създаване на добруджанска нация. С идването на деветнадесетомайците на власт през пролетта на 1934 г. както ВДРО, така и другите клонове на българското народно-освободително движение са поставени под строг полицейски контрол, а техните дейци подложени на преследване. След сключването на Крайовската спогодба, Хаджииванов в качеството си на председател на ВДРО, предлага списък от 77-м дейци на организацията – войводи, четници и ятаци, на правителството и Народното събрание за награждаване с ордени и отпускане на народни пенсии.
Политическата промяна в страната на 9 септември 1944 г. се оказва фатална за Хаджииванов. С протокол от 24 декември 1945 г. Гражданското отделение на Русенския областен съд го обявява за „безследно изчезнал по време на смут около 30 септември 1944 г.“, като предполагаемата му смърт се приема, че е настъпила на същата дата. Репресиите не подминават и неговите близки.
Българска бойна слава.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 30 септември 1867г., е роден в неврокопското село Гайтаниново, легендарният Константин Андонов Жостов. Един от най-великите български военни, офицер (генерал-майор), началник-щаб на Трета армия през Балканската война (1912-1913) и началник на Щаба на войската през Първата световна война (1915-1918).
Умира на 30 август 1916г. по време на Първата световна война в Кюстендил от възпален апендикс по време на Леринската операция на Първа армия. Последните му думи са: „Падна ли Чеган?“
Син е на Андон Жостов и брат на Димитър и Спас Жостов. След Руско-турската война семейство Жостови се установява в освободената част от България, където Андон Жостов става свещеник и приема името Антоний. През 1885г. Константин Жостов е ученик в Лом и се включва като доброволец в ученическия легион в Сръбско-българската война и с него участва в Пиротското сражение. След завършването на Ломската гимназия постъпва в артилерийския отдел на Военното училище в София, което завършва в 1887г. и на 9 май е произведен в чин подпоручик. Първоначално служи в артилерията. На 18 май 1890г. е повишен в поручик, а на 2 август 1894г. — в капитан.
В 1889г. заминава за Виена, където следва офицерски генералщабен курс, а след това в 1897г. завършва Висшето артилерийско училище с право да служи в Генералния щаб. Назначен е за командир на батарея в 3-ти артилерийски полк, а по-късно завежда крепостната артилерия към Артилерийската инспекция на Военното министерство. В 1902г. е повишен в майор. През есента на 1905г. като майор от генералния щаб Жостов става първият военен аташе на България в столицата на велика сила – Виена. През 1906г. е произведен в чин подполковник и става началник-щаб на Осма пехотна тунджанска дивизия. По-късно през 1907-1909г. е военен аташе в руската столица Санкт Петербург и в Париж. След завръщането си от Париж е в свитата на цар Фердинанд, а от 1910г. е командир на Трети артилерийски полк. През март 1912г. вече полковник Жостов поема поста началник на Школата за запасни офицери.
През юни 1912г. като пратеник на правителството участва в заседанието на Серския революционен окръг в родното му Гайтаниново, на което дейците на ВМОРО взимат решение активно да подкрепят българските части в задаващата се война.
По време на Балканската война (1912-13) е началник-щаб на Трета армия, която се отличава в Люлебургаско-Бунархисарска операция и битките при Чаталджа. Участва като военен съветник в делегацията, преговаряща в Лондон по подписването на Лондонския договор (1913). В Междусъюзническата война (1913) взима участие като командир на Първа бригада от Седма Рилска дивизия. От 25 април 1915г. до края на август 1916г. Константин Жостов е командир на 7-ма пехотна рилска дивизия. На 15 август 1915г. е произведен в чин генерал-майор.
През Първата световна война е началник-щаб на армията и като такъв нерядко се противопоставя на исканията на съюзническото германско главно командване.
Генерал-майор Константин Жостов умира на 30 август 1916г. в Кюстендил от възпален апендикс по време на Леринската операция на Първа армия.
В негова чест между 1941 и 1944г., когато Скопие е в рамките на България, днешния Скопски квартал Гьорче Петров носи името Жостово, а между 1934 и 1951г. село Долно Сингартия, днес Хаджидимово, също се нарича Жостово.
Асен Виденов
Умира на 30 август 1916г. по време на Първата световна война в Кюстендил от възпален апендикс по време на Леринската операция на Първа армия. Последните му думи са: „Падна ли Чеган?“
Син е на Андон Жостов и брат на Димитър и Спас Жостов. След Руско-турската война семейство Жостови се установява в освободената част от България, където Андон Жостов става свещеник и приема името Антоний. През 1885г. Константин Жостов е ученик в Лом и се включва като доброволец в ученическия легион в Сръбско-българската война и с него участва в Пиротското сражение. След завършването на Ломската гимназия постъпва в артилерийския отдел на Военното училище в София, което завършва в 1887г. и на 9 май е произведен в чин подпоручик. Първоначално служи в артилерията. На 18 май 1890г. е повишен в поручик, а на 2 август 1894г. — в капитан.
В 1889г. заминава за Виена, където следва офицерски генералщабен курс, а след това в 1897г. завършва Висшето артилерийско училище с право да служи в Генералния щаб. Назначен е за командир на батарея в 3-ти артилерийски полк, а по-късно завежда крепостната артилерия към Артилерийската инспекция на Военното министерство. В 1902г. е повишен в майор. През есента на 1905г. като майор от генералния щаб Жостов става първият военен аташе на България в столицата на велика сила – Виена. През 1906г. е произведен в чин подполковник и става началник-щаб на Осма пехотна тунджанска дивизия. По-късно през 1907-1909г. е военен аташе в руската столица Санкт Петербург и в Париж. След завръщането си от Париж е в свитата на цар Фердинанд, а от 1910г. е командир на Трети артилерийски полк. През март 1912г. вече полковник Жостов поема поста началник на Школата за запасни офицери.
През юни 1912г. като пратеник на правителството участва в заседанието на Серския революционен окръг в родното му Гайтаниново, на което дейците на ВМОРО взимат решение активно да подкрепят българските части в задаващата се война.
По време на Балканската война (1912-13) е началник-щаб на Трета армия, която се отличава в Люлебургаско-Бунархисарска операция и битките при Чаталджа. Участва като военен съветник в делегацията, преговаряща в Лондон по подписването на Лондонския договор (1913). В Междусъюзническата война (1913) взима участие като командир на Първа бригада от Седма Рилска дивизия. От 25 април 1915г. до края на август 1916г. Константин Жостов е командир на 7-ма пехотна рилска дивизия. На 15 август 1915г. е произведен в чин генерал-майор.
През Първата световна война е началник-щаб на армията и като такъв нерядко се противопоставя на исканията на съюзническото германско главно командване.
Генерал-майор Константин Жостов умира на 30 август 1916г. в Кюстендил от възпален апендикс по време на Леринската операция на Първа армия.
В негова чест между 1941 и 1944г., когато Скопие е в рамките на България, днешния Скопски квартал Гьорче Петров носи името Жостово, а между 1934 и 1951г. село Долно Сингартия, днес Хаджидимово, също се нарича Жостово.
Асен Виденов
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
“Силните на деня” ги е страх, че един ден ние българите ще си спомним кои сме и на какво сме способни!
—————————————
В Британската библиотека в Лондон има един безценен старобългарски ръкопис – четириевангелието на цар Иван Александър. Под него има надпис „Bulgarian Empire“ или с други думи англичаните казват, че България е била Империя!
Нещо повече в английската „Историята на народите“ на Арнолд Тойнби се казва, че в света има общо 21 цивилизации, една от които е българската.
Българите са били най-многобройния народ, който благодарение на привлекателната си култура е увеличавал границите си от Крим до Белград и от Карпатите до Бяло Море в древността наричано Тракийско!“
Във Византииски Тропарх от края на първото хилядолетие пише следното: „Те, българите, някога бяха най-справедливи от всички народи и от всичко на света най-много почитат добродетелите и сами достигнаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.“
По-късно големия английски историк проф. Норман Дейсви потвърждава и доказва с редица факти, че българите са най-старата нация в Европа и създатели на цивилизацията на Стария континент. Негови са думите: „Когато България е била държава, Европа е ходила права под масата“!
Президентът на Франция генерал де Гол благодари на българите затова, че „Българската държава е люлката на европейската култура и цивилизация” .
Дори това се потвърждава от друг френски президент Франсоа Митеран, който по-късно казва: “Българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета. Богомилите създават Европейското възраждане!”
Известният френски историк Алфред Рамбо казва: „Цар Симеон бе за българите е това, което е Карл Велики за нас, но по-образован и много по-щастлив, защото е успял да създаде една национална литература.“
Магнус Енодий в своето Похвално слово за крал Теодорих пише „Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал. Те вярваха, че светът е открит за тях. те никога не се съмняваха в победата си, това е народът, който учудваше света“.
Подобни са думите и на италианският президент Карло Чампи: „Българите са едни от първите творци на нашата цивилизация“.
А италианския професор Санте Грачоти казва: „Една от основните заслуги на българите е, че задържаха няколко века турците далеч от сърцето на Европа. Те платиха прескъпо с кръвта си, с вярата си, свободата си и упадъка на брилянтната им култура от онова време“ .
Световно известния византолог професор Геза Фехер казва: “Българите бяха оня народ,който допринесе най-много за организиране и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Европа.
Другите световни учени и общественици за България
Посланикът на Украйна в България Вячеслав Похвалски произнася следните думи „Украинците, белорусите и руснаците си спомняме, че писмеността, културата ни и православната вяра произхождат от България. Искам да припомня на всички факта, че двамата първи украински патриарси са етнически българи – Григорий Цамблак и Киприан“
Японският професор Шигеоши Мацуяма твърди, че “Българската държава е между седемте световни цивилизации”.
Румънецът Деншиану казва, че румънците са живели толкова дълго в контакт с българите, които са простирали своята власт отвъд дунавските земи, че на този съвместен живот дължат своята цивилизация през Средните векове.
Руския академик Дмитрий Лихачов пише:
„…И чуждите завоеватели не са могли да победят тази ДЪРЖАВА НА ДУХА, защото в защита на Българската нация в плътен строй стоят българският език, писменост и култура!…
Тази държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския, защото старобългарският език е станал културен език на всички православни славяни. Това е първият държавен литературен език в Европа използван още преди да възникнат литературния немски, френски, италиански, английски и руски език“.
„…Българската нация е най-древната от съществуващите културни нации не само в Европа, а и в целия свят. Миналото погълна античността, древния Рим, Елада и прочие, но България остана като жива отломка от древната Европейска култура.“
————————————
Припомнете си корените си, за да знаете какво може да постигнете днес!
—————————————
В Британската библиотека в Лондон има един безценен старобългарски ръкопис – четириевангелието на цар Иван Александър. Под него има надпис „Bulgarian Empire“ или с други думи англичаните казват, че България е била Империя!
Нещо повече в английската „Историята на народите“ на Арнолд Тойнби се казва, че в света има общо 21 цивилизации, една от които е българската.
Българите са били най-многобройния народ, който благодарение на привлекателната си култура е увеличавал границите си от Крим до Белград и от Карпатите до Бяло Море в древността наричано Тракийско!“
Във Византииски Тропарх от края на първото хилядолетие пише следното: „Те, българите, някога бяха най-справедливи от всички народи и от всичко на света най-много почитат добродетелите и сами достигнаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.“
По-късно големия английски историк проф. Норман Дейсви потвърждава и доказва с редица факти, че българите са най-старата нация в Европа и създатели на цивилизацията на Стария континент. Негови са думите: „Когато България е била държава, Европа е ходила права под масата“!
Президентът на Франция генерал де Гол благодари на българите затова, че „Българската държава е люлката на европейската култура и цивилизация” .
Дори това се потвърждава от друг френски президент Франсоа Митеран, който по-късно казва: “Българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета. Богомилите създават Европейското възраждане!”
Известният френски историк Алфред Рамбо казва: „Цар Симеон бе за българите е това, което е Карл Велики за нас, но по-образован и много по-щастлив, защото е успял да създаде една национална литература.“
Магнус Енодий в своето Похвално слово за крал Теодорих пише „Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал. Те вярваха, че светът е открит за тях. те никога не се съмняваха в победата си, това е народът, който учудваше света“.
Подобни са думите и на италианският президент Карло Чампи: „Българите са едни от първите творци на нашата цивилизация“.
А италианския професор Санте Грачоти казва: „Една от основните заслуги на българите е, че задържаха няколко века турците далеч от сърцето на Европа. Те платиха прескъпо с кръвта си, с вярата си, свободата си и упадъка на брилянтната им култура от онова време“ .
Световно известния византолог професор Геза Фехер казва: “Българите бяха оня народ,който допринесе най-много за организиране и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Европа.
Другите световни учени и общественици за България
Посланикът на Украйна в България Вячеслав Похвалски произнася следните думи „Украинците, белорусите и руснаците си спомняме, че писмеността, културата ни и православната вяра произхождат от България. Искам да припомня на всички факта, че двамата първи украински патриарси са етнически българи – Григорий Цамблак и Киприан“
Японският професор Шигеоши Мацуяма твърди, че “Българската държава е между седемте световни цивилизации”.
Румънецът Деншиану казва, че румънците са живели толкова дълго в контакт с българите, които са простирали своята власт отвъд дунавските земи, че на този съвместен живот дължат своята цивилизация през Средните векове.
Руския академик Дмитрий Лихачов пише:
„…И чуждите завоеватели не са могли да победят тази ДЪРЖАВА НА ДУХА, защото в защита на Българската нация в плътен строй стоят българският език, писменост и култура!…
Тази държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския, защото старобългарският език е станал културен език на всички православни славяни. Това е първият държавен литературен език в Европа използван още преди да възникнат литературния немски, френски, италиански, английски и руски език“.
„…Българската нация е най-древната от съществуващите културни нации не само в Европа, а и в целия свят. Миналото погълна античността, древния Рим, Елада и прочие, но България остана като жива отломка от древната Европейска култура.“
————————————
Припомнете си корените си, за да знаете какво може да постигнете днес!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 2 октомври 1552г. след 40 дневна обсада царят на Русия, руският варварин Иван Грозни превзема столицата на Волжка България, град Казан.
Иван Грозни избива повече от 180 хиляди волжки българи и заграбва съкровищата на българските владетели. Била издигната пирамида от отсечените глави и казанските жители били принуждавани да се кълнат , че не са българи, а татари, руси, за да останат живи. За да се оправдае пред Европа за избиването на над 700 000 волжки българи и унищожаването на 40 приказни български градове, Русия заявила, че наказва “татарите”.
Грозни, срива българския град Казан и се провъзгласява за "цар на Българи и Руси". По-късно в България се развива култ към "бате Иван", който уж цял да ни спаси от Турция. Но как може Българоубиец, да спаси българи... не може! Това е един от многото случаи, в които българи са избирали за герой, своят палач. Един от руснаците обсаждали Казан казва:
"Вече около пет седмици россияните стояха под Казан и убиваха излизащити от града не по-малко от десет хиляди българи... Никой не се предаде жив, спасиха се малко... ранените... Градът беше завзет.. убиваха всички които се намираха, в домовете, или в ямите; вземаха в плен жени, деца или чиновници... сечта престана но кръвта се лееше... Царския дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви... тела се носеха по реката..."
Обсадата на Казан продължила 40 дни като града паднал на 2 октомври 1552г. След обсадата богатствата на града са били изнесени към Москва. В "казанска история" говорят за 16 кораба злато, а самите руснаци само споменават несметни богатства.
"Россиани плаваха в изобилие, вземаха каквото си искат: хляб, мед, домашните животни, опожаряваха селищата, убиваха жителите... къщите бяха красиви и богати... в тях имаше скъпоценности... пленяваха само жените и децата"
В историята е останало името на последната Българска царица - Сююмбике, което е еквивалент на българското женско име Люба, от Сюю - любов. Приставката Бике просто означава Жена, Госпожа, Дама. Царицата остава вдовица през 1551 и се заема сама с управлението на държавата и възпитанието на син ѝ. В летописът "Казанска история", написан няколко години след падането на града, се разказва покъртителна история за напускането на Сююмбике на Казан. Подобно на Патриарх Евтимий, и тя е била основна Духовна Опора на населението в града, и последна надежда за благополучен край на войната. Отивайки през мавзолея на съпруга си, ден преди да падне града тя започва да ридае:
"Досега аз бях ханска съпруга - ридае тя - а ето станах нещастна робиня! Вече не мога и да плача - сълзите ми изсъхнаха, очите ми ослепяха и гласът ми изчезна!"Последните думи на Сююмбике са били именно към града си: "О нещастен обезкръвен град! Няма го в теб вече онова минало величие! Какъв си бил и какъв си станал! Бил си господар, а сега си само жалък роб! Къде са твоите царски софри и празници? Къде са щастливите лица на момите и жените? Живял си Казан красиво и богато. А сега по твоите улици текат реки от кръв и сълзи. И нямам никакъв късмет да изпратя известие на родния си баща!"
Всъщност днес историята ни я представят много лаконично. Опитват се ако може да я подминат. Да кажат само с едно изречение "тогава и тогава, великият Иван Грозни, смачка нищожните българи...". Да ама не! И макар руснаците да се оправдават с това че: "Българските Канове са направили 40 последователни атаки над Руски Територий, главно в регионите Нижни Новгород, Владимир, Вятка, Кострома и Галиш, в първата половина на 16 век", това е просто една бегъл опит да се оправдае варварското избиване на населението на многолюден град и търговски център. Докато човек разгръща страниците на книгата "Пълна колекция на руските хроники", може да се удиви от небивалиците. В своите бълнувания се стига дотам че се твърди че Иван Грозни е нападнал Казанското Канство, не заради имперска политика, а защото "българите предвождани от Крал Мохамед Гирай пленили 150 000 роби". От това човек би заключил че половината население на тези северни земи е отишло в плен на Българите. Някак си не се връзва.
За съжаление, съдбата на българите е вечно да се сблъскват с брутален примитивизъм и както Българските така и Волжките Българи градят историята си върху низ от войни с народи на ниско цивилизационно равнище, за което знанието е по-низшо от Златото. За това свидетелства и изгарянето на Казанската Библиотека. Явно че на Руският владетел книги и мъдрост не са му трябвали... но Злато - винаги.
Асен Виденов
Иван Грозни избива повече от 180 хиляди волжки българи и заграбва съкровищата на българските владетели. Била издигната пирамида от отсечените глави и казанските жители били принуждавани да се кълнат , че не са българи, а татари, руси, за да останат живи. За да се оправдае пред Европа за избиването на над 700 000 волжки българи и унищожаването на 40 приказни български градове, Русия заявила, че наказва “татарите”.
Грозни, срива българския град Казан и се провъзгласява за "цар на Българи и Руси". По-късно в България се развива култ към "бате Иван", който уж цял да ни спаси от Турция. Но как може Българоубиец, да спаси българи... не може! Това е един от многото случаи, в които българи са избирали за герой, своят палач. Един от руснаците обсаждали Казан казва:
"Вече около пет седмици россияните стояха под Казан и убиваха излизащити от града не по-малко от десет хиляди българи... Никой не се предаде жив, спасиха се малко... ранените... Градът беше завзет.. убиваха всички които се намираха, в домовете, или в ямите; вземаха в плен жени, деца или чиновници... сечта престана но кръвта се лееше... Царския дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви... тела се носеха по реката..."
Обсадата на Казан продължила 40 дни като града паднал на 2 октомври 1552г. След обсадата богатствата на града са били изнесени към Москва. В "казанска история" говорят за 16 кораба злато, а самите руснаци само споменават несметни богатства.
"Россиани плаваха в изобилие, вземаха каквото си искат: хляб, мед, домашните животни, опожаряваха селищата, убиваха жителите... къщите бяха красиви и богати... в тях имаше скъпоценности... пленяваха само жените и децата"
В историята е останало името на последната Българска царица - Сююмбике, което е еквивалент на българското женско име Люба, от Сюю - любов. Приставката Бике просто означава Жена, Госпожа, Дама. Царицата остава вдовица през 1551 и се заема сама с управлението на държавата и възпитанието на син ѝ. В летописът "Казанска история", написан няколко години след падането на града, се разказва покъртителна история за напускането на Сююмбике на Казан. Подобно на Патриарх Евтимий, и тя е била основна Духовна Опора на населението в града, и последна надежда за благополучен край на войната. Отивайки през мавзолея на съпруга си, ден преди да падне града тя започва да ридае:
"Досега аз бях ханска съпруга - ридае тя - а ето станах нещастна робиня! Вече не мога и да плача - сълзите ми изсъхнаха, очите ми ослепяха и гласът ми изчезна!"Последните думи на Сююмбике са били именно към града си: "О нещастен обезкръвен град! Няма го в теб вече онова минало величие! Какъв си бил и какъв си станал! Бил си господар, а сега си само жалък роб! Къде са твоите царски софри и празници? Къде са щастливите лица на момите и жените? Живял си Казан красиво и богато. А сега по твоите улици текат реки от кръв и сълзи. И нямам никакъв късмет да изпратя известие на родния си баща!"
Всъщност днес историята ни я представят много лаконично. Опитват се ако може да я подминат. Да кажат само с едно изречение "тогава и тогава, великият Иван Грозни, смачка нищожните българи...". Да ама не! И макар руснаците да се оправдават с това че: "Българските Канове са направили 40 последователни атаки над Руски Територий, главно в регионите Нижни Новгород, Владимир, Вятка, Кострома и Галиш, в първата половина на 16 век", това е просто една бегъл опит да се оправдае варварското избиване на населението на многолюден град и търговски център. Докато човек разгръща страниците на книгата "Пълна колекция на руските хроники", може да се удиви от небивалиците. В своите бълнувания се стига дотам че се твърди че Иван Грозни е нападнал Казанското Канство, не заради имперска политика, а защото "българите предвождани от Крал Мохамед Гирай пленили 150 000 роби". От това човек би заключил че половината население на тези северни земи е отишло в плен на Българите. Някак си не се връзва.
За съжаление, съдбата на българите е вечно да се сблъскват с брутален примитивизъм и както Българските така и Волжките Българи градят историята си върху низ от войни с народи на ниско цивилизационно равнище, за което знанието е по-низшо от Златото. За това свидетелства и изгарянето на Казанската Библиотека. Явно че на Руският владетел книги и мъдрост не са му трябвали... но Злато - винаги.
Асен Виденов
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Българското самолетостроене
Началото е поставено през далечната 1915 год. на 10 август. Споменът за този ден се пази жив в Музея на авиацията в село Крумово, близо до Пловдив. Музеят, който е част от структурата на Министерството на отбраната, притежава около 6800 експоната и 65 летателни апарата - самолети, вертолети, безмоторни самолети и др. Конструкцията, която се подготвя за първото си излитане, е създадена изцяло от младия софиянец Асен Йорданов с финансовата помощ на семейството му и в известна степен и на държавата, която дава средства за закупуването на двигателя на самолета.
Комисията, която наблюдава полета, заключава, че конструкцията „Експрес”, преименувана по-късно на „Йорданов-1”, е годна за летене и я признава за първия български самолет, а 19-годишния Асен Христов Йорданов - за първия български авиоконструктор.
Няколко години по-късно, през 1921 г. в САЩ се организира конкурс за обиколка на земното кълбо със самолет. Разбирайки за конкурса, Асен Йорданов, който още на 16 години завършва училището на Блерио за пилоти във Франция, решава да участва. Конкурсът за съжаление пропада, но младият Асен остава в страната на неограничените възможности и решава да преследва мечтата си. Започва своята кариера като чирак в различни авиационни фирми. Постепенно успява да стане конструктор, след това тест пилот във фирмата „Къртис-Райт”, до момента, в който основава собствена авиационна корпорация “Jordanoff aviation company”, която работи изключително добре с Военновъздушните и Военноморските сили на САЩ. Така той успява да реализира мечтата си - да бъде авиоконструктор. За съжаление не в България.”
Но, Историята на авиацията в България започва на практика три години по-рано. През 1912 година, само 9 години след първия полет на братята Райт, Георги Божинов създава конструкция, която не е могла по това време да бъде патентована в родината му и той заминава за Франция, където това се случва. Дори му предлагат този самолет да бъде серийно-строен там, но поради патриотични възгледи Божинов отказва и се завръща в България. За съжаление това е в навечерието на Първата световна война и правителството няма възможност да го подпомогне. Така самолетът му става реалност едва през 1925 година. Музеят на авиацията пази и до днес този самолет, който разкрива в най-малките детайли, как са изглеждали летателните машини от онова време. Следващата стъпка е серийното производство.
Днес малцина българи знаят, че основния камък на Държавната аеропланна работилница – ДАР е поставен в Божурище още през 1917 г., но заради рестрикциите, наложени ни от победителите в Първата световна война, пред незавършените сгради на Аеропланната работилница са унищожени 73 самолета, 110 авиационни двигателя, 3 аеростата, 76 броя авиационни картечници, бордни уреди, боеприпаси, авиобомби и друго авиационно оборудване. През септември 1920 г. на същото място са разрушени 9 броя хидроплани на морската авиация, докарани с железницата от Варна.
С правителствено решение през 1925 г., (в същата година, в която българските комунисти, под диктовката на Москва, организират чудовищен атентат и взривяват църквата „Св. Неделя”, избивайки голяма част от елита на България и десетки невинни жени и деца), самолетостроителния завод е възстановен и започва производство.
Малцина са и българите, които знаят, че България е десетата държава в света, която разполага с подводен флот. След държави като САЩ, Англия, Франция, Германия, Русия, Италия. Причината е, че през 1915 г. руският флот напада българското крайбрежие и започва да бомбардира Варна, Балчик и военни обекти по Черноморието.
Трагичната гибел на българското самолетостроене
След Ньойския договор през януари 1925 г. в Министерството на войната при ген. Иван Вълков идват на инспекция комисари от двете страни победителки в Първата световна война – Англия и Франция, за да проверят дали са унищожени българските самолети, участвали в Първата световна война. Тъй като в най-големия въоръжен конфликт в историята на човечеството България е губеща страна, ние сме лишени от авиация.
Какво е решил ген. Вълков, можем само да гадаем, но той се свързва с един свой познат чешки журналист – Владимир Сис, който е репортер от фронта, когато ген. Вълков е началник-щаб на 7-а пехотна Рилска дивизия. Там те стават и лични приятели.
Българският министър обяснил, че на всяка цена трябва да се запазят българските самолети. От Чехия след няколко месеца пристигат представители на самолетостроителната фирма „AERO-Прага“. Ген. Вълков нарежда на министъра на транспорта самолетите, които се намират на Божурище, да бъдат изпратени в Казанлък и зачислени на чешката фирма, а Чехия е сред победителите в Първата световна война. Само след година и половина е изградено летище и фабрика за аеропланно училище за пилоти.
Когато след две години отново идват представителите на Англия и Франция, за да проверят унищожени ли са българските самолети, на Божурище откриват само
струпани самолетни останки, които нареждат да се запалят
А когато идват в Казанлък, самолетите, които виждат, вече носят отличителните знаци на Чехия и това спасява нашите летателни машини. Няма как да искат да бъдат унищожени чешки самолети. По този начин българските офицери начело с ген. Вълков успяват да запазят летателния парк на българската авиация.
Италианските инженери пристигат тук през 1930 г., пак благодарение на ген. Иван Вълков. Той вече е изпратен пълномощен министър на България в Италия и се запознава с директора на „Капрони“, Милано.
„Капрони Български“ (КБ) е акционерно дружество за промишлено производство на самолети в България. Основано е в София през 1930 г. с италиански капитали на фирма „Капрони“, която откупува от „AERO-Прага“ самолетостроителната фабрика в Казанлък. „Капрони Български“ се изписва в някои издания по въпросите на авиацията и като „Български Капрони А.Д“.
В построената фабрика в Казанлък до 1938 г. се конструират предимно учебно-тренировъчни самолети, отговарящи на ограничителните изисквания на Ньойския договор. Изпълняват се и ограничени по обем монтажни и ремонтни работи при заплащане на „ишлеме“ по договорена калкулационна схема с Министерството на войната.
В архивните документи на ДС казанлъчанинът Йордан Маринов, попада на една оценка на политически емигранти в Русия, двама български полковници – болшевики от Червената армия, завърнали се след 9 септември. Това са Август Кабакчиев и Захари Захариев. Те влизат в противоречие с тогавашните командващи българската военна авиация – полк. Дренников и полк. Петко Попганчев, летец номер едно на България, старши инструктор в Казанлък, който по-късно е назначен за директор на военната фабрика в Ловеч.
Внедряването на италианските конструкции на самолети „Капрони“ е подложено на държавен контрол. Внедряват се само конструкции, които се приемат от българската страна, като се внедряват преработки за подобряване на качествата и сигурността им. В производството и като конструктори участват наложили се български инженери и специалисти – Радул Милков, Цветан Лазаров, Минчев, а изпитателните полети и приемателните полети се извършват от български пилоти – Петко Попганчев и др.
В производството се използват предимно български материали. Като пример може да се даде подмяната на американския дървен елхов материал с български такъв от Родопите, превъзхождащ вносния.
Във фабриката се работи с български материали по обшивката. Всички елементи от конструкцията от стомана или профили се произвеждат във фабриката. Материалите за това и двигателите са от внос. Целият цикъл от проекта до производството и изпитателният полет се контролират от Българската държавна самолетна контрола (БДСК).
Специалните материали за производство на самолети се доставят от Германия. По време на Втората световна война поради затруднения и в самата Германия, „Капрони Български“ не изпълняват поръчки поради липса на специални стомани и профили и поради липса на държавни поръчки. Фирмата фалира. От 15 септември 1942 г. собственик на фабриката става българската държава.Когато след 9 септември командването на българските ВВС попада в ръцете на съветските възпитаници Кабакчиев и Захариев, откриват, че българските асове са на много по-високо ниво от съветските, и започват да се заяждат на дребно.
Първо лишават българските офицери от правото да летят после забраняват на България да произвежда собствени самолети по нареждане на Москва.
Последният такъв полет е на инж. Петко Попганчев с „Лаз-12“, с който той поставя рекорд в българското спортно летене и прави 153 лупинга за едно излитане, рекорд, който и до днес не е подобрен.
По време на небивалия разцвет на българското самолетостроене в Казанлък са направени 9 модела самолети и са се конструирали още 11 немски модела. „Капрони Български“ е втората фирма, която през 1941 г. в света произвежда реактивен самолет след немския „Месершмит – 262“ през 1939 г.
Интересен факт е, че самолетът не само външно удивително прилича на Миг-21. Основният италиански инженер в „Капрони“, бидейки комунист, бяга в СССР и отваря очите на руснаците за реактивния двигател с по-голяма скорост. Той е автор на най-бързите съветски изтребители по онова време. Дотогава изтребителите на руснаците са по-бавни от бомбардировачите.
При идването на руснаците в Казанлък летателното училище е пръснато на 4 места
в различни краища на България, а на негово място е сформирана танкова бригада „Йосиф Сталин“.
В „Капрони“ самолетите тип „Врабче“, които са съвместно производство между Ловеч и Казанлък, където се правят колесниците и крилата на този самолет, по заповед на новоизлюпения генерал Август Кабакчиев са разглобени на части и натоварени през нощта на влакова композиция и отпътуват за съседната СФР Югославия. Разтоварват ги в Ниш. Композицията е придружавана от български техници и инженери, които отново ги сглобяват на сръбска територия. Накрая правят по един пробен полет с всеки самолет и по заповед на Сталин го предават на югославските власти.
Днес в Казанлък има паметна плоча на чешките самолетостроители от 1927 г.
През 1944 г. България разполага с ТРИ самолетостроителни фабрики: ДАР – в Божурище, Държавната самолетна фабрика в Ловеч и „Капрони Български” в Казанлък. В тях се произвеждат българските самолети ЛАЗ, ДАР и КБ.
И трите завода са разкостени след 1944 г., голяма част от инженерите са натирени в други производства, а машините са плячкосани и закарани в СССР.
Снимка 1:
Първият български авиоконструктор Асен Христов Йорданов.
Началото е поставено през далечната 1915 год. на 10 август. Споменът за този ден се пази жив в Музея на авиацията в село Крумово, близо до Пловдив. Музеят, който е част от структурата на Министерството на отбраната, притежава около 6800 експоната и 65 летателни апарата - самолети, вертолети, безмоторни самолети и др. Конструкцията, която се подготвя за първото си излитане, е създадена изцяло от младия софиянец Асен Йорданов с финансовата помощ на семейството му и в известна степен и на държавата, която дава средства за закупуването на двигателя на самолета.
Комисията, която наблюдава полета, заключава, че конструкцията „Експрес”, преименувана по-късно на „Йорданов-1”, е годна за летене и я признава за първия български самолет, а 19-годишния Асен Христов Йорданов - за първия български авиоконструктор.
Няколко години по-късно, през 1921 г. в САЩ се организира конкурс за обиколка на земното кълбо със самолет. Разбирайки за конкурса, Асен Йорданов, който още на 16 години завършва училището на Блерио за пилоти във Франция, решава да участва. Конкурсът за съжаление пропада, но младият Асен остава в страната на неограничените възможности и решава да преследва мечтата си. Започва своята кариера като чирак в различни авиационни фирми. Постепенно успява да стане конструктор, след това тест пилот във фирмата „Къртис-Райт”, до момента, в който основава собствена авиационна корпорация “Jordanoff aviation company”, която работи изключително добре с Военновъздушните и Военноморските сили на САЩ. Така той успява да реализира мечтата си - да бъде авиоконструктор. За съжаление не в България.”
Но, Историята на авиацията в България започва на практика три години по-рано. През 1912 година, само 9 години след първия полет на братята Райт, Георги Божинов създава конструкция, която не е могла по това време да бъде патентована в родината му и той заминава за Франция, където това се случва. Дори му предлагат този самолет да бъде серийно-строен там, но поради патриотични възгледи Божинов отказва и се завръща в България. За съжаление това е в навечерието на Първата световна война и правителството няма възможност да го подпомогне. Така самолетът му става реалност едва през 1925 година. Музеят на авиацията пази и до днес този самолет, който разкрива в най-малките детайли, как са изглеждали летателните машини от онова време. Следващата стъпка е серийното производство.
Днес малцина българи знаят, че основния камък на Държавната аеропланна работилница – ДАР е поставен в Божурище още през 1917 г., но заради рестрикциите, наложени ни от победителите в Първата световна война, пред незавършените сгради на Аеропланната работилница са унищожени 73 самолета, 110 авиационни двигателя, 3 аеростата, 76 броя авиационни картечници, бордни уреди, боеприпаси, авиобомби и друго авиационно оборудване. През септември 1920 г. на същото място са разрушени 9 броя хидроплани на морската авиация, докарани с железницата от Варна.
С правителствено решение през 1925 г., (в същата година, в която българските комунисти, под диктовката на Москва, организират чудовищен атентат и взривяват църквата „Св. Неделя”, избивайки голяма част от елита на България и десетки невинни жени и деца), самолетостроителния завод е възстановен и започва производство.
Малцина са и българите, които знаят, че България е десетата държава в света, която разполага с подводен флот. След държави като САЩ, Англия, Франция, Германия, Русия, Италия. Причината е, че през 1915 г. руският флот напада българското крайбрежие и започва да бомбардира Варна, Балчик и военни обекти по Черноморието.
Трагичната гибел на българското самолетостроене
След Ньойския договор през януари 1925 г. в Министерството на войната при ген. Иван Вълков идват на инспекция комисари от двете страни победителки в Първата световна война – Англия и Франция, за да проверят дали са унищожени българските самолети, участвали в Първата световна война. Тъй като в най-големия въоръжен конфликт в историята на човечеството България е губеща страна, ние сме лишени от авиация.
Какво е решил ген. Вълков, можем само да гадаем, но той се свързва с един свой познат чешки журналист – Владимир Сис, който е репортер от фронта, когато ген. Вълков е началник-щаб на 7-а пехотна Рилска дивизия. Там те стават и лични приятели.
Българският министър обяснил, че на всяка цена трябва да се запазят българските самолети. От Чехия след няколко месеца пристигат представители на самолетостроителната фирма „AERO-Прага“. Ген. Вълков нарежда на министъра на транспорта самолетите, които се намират на Божурище, да бъдат изпратени в Казанлък и зачислени на чешката фирма, а Чехия е сред победителите в Първата световна война. Само след година и половина е изградено летище и фабрика за аеропланно училище за пилоти.
Когато след две години отново идват представителите на Англия и Франция, за да проверят унищожени ли са българските самолети, на Божурище откриват само
струпани самолетни останки, които нареждат да се запалят
А когато идват в Казанлък, самолетите, които виждат, вече носят отличителните знаци на Чехия и това спасява нашите летателни машини. Няма как да искат да бъдат унищожени чешки самолети. По този начин българските офицери начело с ген. Вълков успяват да запазят летателния парк на българската авиация.
Италианските инженери пристигат тук през 1930 г., пак благодарение на ген. Иван Вълков. Той вече е изпратен пълномощен министър на България в Италия и се запознава с директора на „Капрони“, Милано.
„Капрони Български“ (КБ) е акционерно дружество за промишлено производство на самолети в България. Основано е в София през 1930 г. с италиански капитали на фирма „Капрони“, която откупува от „AERO-Прага“ самолетостроителната фабрика в Казанлък. „Капрони Български“ се изписва в някои издания по въпросите на авиацията и като „Български Капрони А.Д“.
В построената фабрика в Казанлък до 1938 г. се конструират предимно учебно-тренировъчни самолети, отговарящи на ограничителните изисквания на Ньойския договор. Изпълняват се и ограничени по обем монтажни и ремонтни работи при заплащане на „ишлеме“ по договорена калкулационна схема с Министерството на войната.
В архивните документи на ДС казанлъчанинът Йордан Маринов, попада на една оценка на политически емигранти в Русия, двама български полковници – болшевики от Червената армия, завърнали се след 9 септември. Това са Август Кабакчиев и Захари Захариев. Те влизат в противоречие с тогавашните командващи българската военна авиация – полк. Дренников и полк. Петко Попганчев, летец номер едно на България, старши инструктор в Казанлък, който по-късно е назначен за директор на военната фабрика в Ловеч.
Внедряването на италианските конструкции на самолети „Капрони“ е подложено на държавен контрол. Внедряват се само конструкции, които се приемат от българската страна, като се внедряват преработки за подобряване на качествата и сигурността им. В производството и като конструктори участват наложили се български инженери и специалисти – Радул Милков, Цветан Лазаров, Минчев, а изпитателните полети и приемателните полети се извършват от български пилоти – Петко Попганчев и др.
В производството се използват предимно български материали. Като пример може да се даде подмяната на американския дървен елхов материал с български такъв от Родопите, превъзхождащ вносния.
Във фабриката се работи с български материали по обшивката. Всички елементи от конструкцията от стомана или профили се произвеждат във фабриката. Материалите за това и двигателите са от внос. Целият цикъл от проекта до производството и изпитателният полет се контролират от Българската държавна самолетна контрола (БДСК).
Специалните материали за производство на самолети се доставят от Германия. По време на Втората световна война поради затруднения и в самата Германия, „Капрони Български“ не изпълняват поръчки поради липса на специални стомани и профили и поради липса на държавни поръчки. Фирмата фалира. От 15 септември 1942 г. собственик на фабриката става българската държава.Когато след 9 септември командването на българските ВВС попада в ръцете на съветските възпитаници Кабакчиев и Захариев, откриват, че българските асове са на много по-високо ниво от съветските, и започват да се заяждат на дребно.
Първо лишават българските офицери от правото да летят после забраняват на България да произвежда собствени самолети по нареждане на Москва.
Последният такъв полет е на инж. Петко Попганчев с „Лаз-12“, с който той поставя рекорд в българското спортно летене и прави 153 лупинга за едно излитане, рекорд, който и до днес не е подобрен.
По време на небивалия разцвет на българското самолетостроене в Казанлък са направени 9 модела самолети и са се конструирали още 11 немски модела. „Капрони Български“ е втората фирма, която през 1941 г. в света произвежда реактивен самолет след немския „Месершмит – 262“ през 1939 г.
Интересен факт е, че самолетът не само външно удивително прилича на Миг-21. Основният италиански инженер в „Капрони“, бидейки комунист, бяга в СССР и отваря очите на руснаците за реактивния двигател с по-голяма скорост. Той е автор на най-бързите съветски изтребители по онова време. Дотогава изтребителите на руснаците са по-бавни от бомбардировачите.
При идването на руснаците в Казанлък летателното училище е пръснато на 4 места
в различни краища на България, а на негово място е сформирана танкова бригада „Йосиф Сталин“.
В „Капрони“ самолетите тип „Врабче“, които са съвместно производство между Ловеч и Казанлък, където се правят колесниците и крилата на този самолет, по заповед на новоизлюпения генерал Август Кабакчиев са разглобени на части и натоварени през нощта на влакова композиция и отпътуват за съседната СФР Югославия. Разтоварват ги в Ниш. Композицията е придружавана от български техници и инженери, които отново ги сглобяват на сръбска територия. Накрая правят по един пробен полет с всеки самолет и по заповед на Сталин го предават на югославските власти.
Днес в Казанлък има паметна плоча на чешките самолетостроители от 1927 г.
През 1944 г. България разполага с ТРИ самолетостроителни фабрики: ДАР – в Божурище, Държавната самолетна фабрика в Ловеч и „Капрони Български” в Казанлък. В тях се произвеждат българските самолети ЛАЗ, ДАР и КБ.
И трите завода са разкостени след 1944 г., голяма част от инженерите са натирени в други производства, а машините са плячкосани и закарани в СССР.
Снимка 1:
Първият български авиоконструктор Асен Христов Йорданов.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Бойци от 41-ви пехотен полк след победоносния бой с французите на 9 май 1917г. в БЪЛГАРСКИЯ ДЕН НА ПОБЕДАТА В МАКЕДОНИЯ, който никой не празнува. Тогава са победени още британци на Дойран, французи, италианци и руснаци в Завоя на Черна. И всичко това само в един боен ден - 9 май 1917г. 
Надписът на гърба: "След боя с французите на 9 т.м. (9 май) на Южния фронт група подофицери от 3-та дружина на Железния 41-ви пехотен полк - София на почивка заедно с германеца. Фотограф при 41 пехотен полк на 1-ва пехотна Софийска дивизия. 19 май 1917 год."
41-ви пехотен полк е от 3-та бригада на 1-ва Софийска дивизия-''Желязната'' на генерал Христо Недялков-Танка. Не е в Завоя на река Черна, а на запад, но пак в Битолско. Току-що, няма и месец след като полкът е пристигнал от Румъния, където няма вече врагове, защото всички са бити, за да докаже и на французите защо дивизията му е под номер 1 и е наричана ''Желязната''.
Неин командир е генерал Христо Недялков, родом от Велико Търново с прякор ''Танка'', заради мощта, с която мачка в Добруджа, Румъния и Македония враговете си на бойното поле, известен още и като ''българският Суворов''.
Боен командир на 41-ви пехотен полк на фронтовете в Добруджа, Румъния и Македония е полковник Хараламби Тошков, родом от град Трън. Той е също легендарно име сред българските полкови командири в този период.
41-ви и 42-ри пехотен полк са в състава на 3-та бригада на 1-ва дивизия, командвана от друга забележителна личност на военачалник генерал Атила Зафиров.
Снимка: Мирослав Трифонов
Надписът на гърба: "След боя с французите на 9 т.м. (9 май) на Южния фронт група подофицери от 3-та дружина на Железния 41-ви пехотен полк - София на почивка заедно с германеца. Фотограф при 41 пехотен полк на 1-ва пехотна Софийска дивизия. 19 май 1917 год."
41-ви пехотен полк е от 3-та бригада на 1-ва Софийска дивизия-''Желязната'' на генерал Христо Недялков-Танка. Не е в Завоя на река Черна, а на запад, но пак в Битолско. Току-що, няма и месец след като полкът е пристигнал от Румъния, където няма вече врагове, защото всички са бити, за да докаже и на французите защо дивизията му е под номер 1 и е наричана ''Желязната''.
Неин командир е генерал Христо Недялков, родом от Велико Търново с прякор ''Танка'', заради мощта, с която мачка в Добруджа, Румъния и Македония враговете си на бойното поле, известен още и като ''българският Суворов''.
Боен командир на 41-ви пехотен полк на фронтовете в Добруджа, Румъния и Македония е полковник Хараламби Тошков, родом от град Трън. Той е също легендарно име сред българските полкови командири в този период.
41-ви и 42-ри пехотен полк са в състава на 3-та бригада на 1-ва дивизия, командвана от друга забележителна личност на военачалник генерал Атила Зафиров.
Снимка: Мирослав Трифонов
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Българинът обича да се бори!
Още от прастари времена. В кръвта ни е да бъдем воини, и то непобедими. Да се борим с врага до последно, с всички сили, на нож. Но не самоцелно, а на принципа „чуждото не искаме, своето не даваме“. Само тогава сме единни.
Никога няма да ни обедини желанието да имаме спокоен и уреден живот. Няма да ни обединят и никакви политики, било то финансови, икономически, социални... За нас сигурност, стабилност и развитие означава само едно - да побеждаваш!
Проблемът идва, когато привидно няма враг. Когато не виждаме външна опасност - чужда войска, политическа зависимост или природно бедствие. Тогава се обръщаме едни против други, делим се до безкрай и със същата ярост воюваме с брата си... И така вече 103 години - от войнишкото въстание насам.
И все някой иска да ни обединява, успокоява, променя в името на светлото и мирно бъдеще... Хора, разберете, кръвта ни гори! Лъвът не се опитомява, трябва да ловува, трябва да царува! Който иска да го сложи в клетка е ясно, че го готви за цирка...
Войнствената ни натура не е грях. Даже напротив! „Да живееш значи да се бориш“ - зове Яне Сандански: „робът - за свобода, а свободният - за съвършенство“. Християнинът знае, че съвършенство се постига само с Бога, побеждавайки врага на човека - той е само един и е съвсем реален и рогат. Но трябва воля за борба!
Пиша това, за да се замислим, че опитомяването често означава обезличаване, а обединението с врага е сигурно заличаване. Врагът на човека е един, но неговите проявления са много - и в обществен, и в личен план. Днес нямаме башибозук и кръвен данък, но има масова корупция и измами, атеистично образование, насилствена асимилация, поругаване на вярата, налагане на порочност, извращения и детеубийства и какво ли още не... А това изисква единна борба от страна на всички, които се считаме за християни, с присъщия ни български дух за победа. Премълчаването значи съучастие!
Оцелели сме близо 14 века и нямаме пленено знаме, защото знаем как да се борим и да браним ценностите си.
Историята учи: когато Църква, държава и народ са единни, България е непобедима!
Още от прастари времена. В кръвта ни е да бъдем воини, и то непобедими. Да се борим с врага до последно, с всички сили, на нож. Но не самоцелно, а на принципа „чуждото не искаме, своето не даваме“. Само тогава сме единни.
Никога няма да ни обедини желанието да имаме спокоен и уреден живот. Няма да ни обединят и никакви политики, било то финансови, икономически, социални... За нас сигурност, стабилност и развитие означава само едно - да побеждаваш!
Проблемът идва, когато привидно няма враг. Когато не виждаме външна опасност - чужда войска, политическа зависимост или природно бедствие. Тогава се обръщаме едни против други, делим се до безкрай и със същата ярост воюваме с брата си... И така вече 103 години - от войнишкото въстание насам.
И все някой иска да ни обединява, успокоява, променя в името на светлото и мирно бъдеще... Хора, разберете, кръвта ни гори! Лъвът не се опитомява, трябва да ловува, трябва да царува! Който иска да го сложи в клетка е ясно, че го готви за цирка...
Войнствената ни натура не е грях. Даже напротив! „Да живееш значи да се бориш“ - зове Яне Сандански: „робът - за свобода, а свободният - за съвършенство“. Християнинът знае, че съвършенство се постига само с Бога, побеждавайки врага на човека - той е само един и е съвсем реален и рогат. Но трябва воля за борба!
Пиша това, за да се замислим, че опитомяването често означава обезличаване, а обединението с врага е сигурно заличаване. Врагът на човека е един, но неговите проявления са много - и в обществен, и в личен план. Днес нямаме башибозук и кръвен данък, но има масова корупция и измами, атеистично образование, насилствена асимилация, поругаване на вярата, налагане на порочност, извращения и детеубийства и какво ли още не... А това изисква единна борба от страна на всички, които се считаме за християни, с присъщия ни български дух за победа. Премълчаването значи съучастие!
Оцелели сме близо 14 века и нямаме пленено знаме, защото знаем как да се борим и да браним ценностите си.
Историята учи: когато Църква, държава и народ са единни, България е непобедима!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
Черна дата в нашата история. На 3 октомври 1913 г. редовната османска войска избива в местността Илиева нива над 200 пеленачета, скрити на южния бряг на река Арда - деца на българи, бягащи от Южна Тракия и преследвани от тази войска.
“ По на юг, в един дол имаше трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко.“
Така проф. д-р Любомир Милетич описва една от най-големите трагедии в българската история в своята книга „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“
През Междусъюзническата война четите на войводите на ВМОРО — Руси Славов и Димитър Маджаров предотвратяват тоталното обезбългаряване на Дедеагачко, Ортакьойско и Гюмюрджинско.
Без да обявят формално война в България навлизат турски войски през есента на 1913 година.В района има малобройната българската армия която започва да се изтегля. След оттеглянето на българските войски четата на Димитър Маджаров заедно с четата на Руси Славов, защитава българското население в Дедеагачко и Гюмюрджинско, което е подложено на заколение и бяга на север. През септември двете чети разбиват турски конвои между Дедеагач и Фере и спасяват 12000 български бежанци.
Снимка: Войводата Маджаров пред останките на двамата си другари Тодор Велев и Петко Димитров, загинали в сражението при Фере.
Поклон!
“ По на юг, в един дол имаше трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко.“
Така проф. д-р Любомир Милетич описва една от най-големите трагедии в българската история в своята книга „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“
През Междусъюзническата война четите на войводите на ВМОРО — Руси Славов и Димитър Маджаров предотвратяват тоталното обезбългаряване на Дедеагачко, Ортакьойско и Гюмюрджинско.
Без да обявят формално война в България навлизат турски войски през есента на 1913 година.В района има малобройната българската армия която започва да се изтегля. След оттеглянето на българските войски четата на Димитър Маджаров заедно с четата на Руси Славов, защитава българското население в Дедеагачко и Гюмюрджинско, което е подложено на заколение и бяга на север. През септември двете чети разбиват турски конвои между Дедеагач и Фере и спасяват 12000 български бежанци.
Снимка: Войводата Маджаров пред останките на двамата си другари Тодор Велев и Петко Димитров, загинали в сражението при Фере.
Поклон!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
На 5 октомври 1878 г. в останалите под османска власт български земи избухва въстание. След несправедливите решения на Берлинския конгрес (юни-юли 1878 г.) много българи остават извън пределите на българската държава. Недоволството на народа е голямо и по всички български земи започват кампании за осъществяване на националното обединение. Най-тежко е положението на българите в македонския край, където населението продължава да търпи турския гнет и издевателства. Там хайдушките войводи отново тръгват по планините с ясната идея, че само въоръжената борба ще им помогне. С помощта на комитетите „Единство“ започва подготовка за въстание. Макар че ясна стратегия за въстанието не е изготвена, то избухва на 5-ти октомври, когато отряд от около 400 въстаници под командването на Стоян войвода (Стоян Карастоилов) и Адам Калмиков атакува османския гарнизон край Кресна. След 18-часово сражение, бунтовниците успяват да преборят османската съпротива. С този първоначален успех започва Кресненско-Разложкото въстание. След още героични сражения са освободени Банско, Мехомия (Разлог) и още български селища в Мелнишко, Малешевско и други близки региони. Срещу въстаниците е изпратена редовна войска и многочислен башибозук, които през пролетта на 1879 г. потушават въстанието. Жестокостите над населението, придружаващи потушаването, водят до силни бежански вълни към Княжество България. Краят на Кресненско-Разложкото въстание обаче не е край на съпротивата срещу Берлинския договор. То е решителна крачка за решаване на националния въпрос, която показва на Великите сили, че народа ни няма да се примири и ще се бори за национално обединение.
НАПРЕД, НА НОЖ!
5 октомври 1912г. Балканският съюз обявява война на Османската империя.
в.„Дейли телеграф: „Превземането на Лозенград на седмия ден от войната е един от най-големите триумфи, каквито въобще военната история познава! Има нещо невероятно в този подвиг. Лекарите и чуждестранните медицински мисии с удивление превързват разсечените длани на българските пехотинци, които с голи ръце са хващали байонетите на турците.”
в. “Таймс”: „Цял един народ беше оживотворен и се втурна на юг и югоизток с непоколебима решителност. Българските войски се биха като герои! Българите не искаха да знаят, че щикът е излязал от употреба и се хвърлиха “На нож!” от 500 метра разстояние. Нищо не беше в състояние да възпре неудържимия им устрем.”
Отон Барбар: „Нашето настъпление бе истинска вихрушка. Всички офицери бяха със саби, някои - без револвери; мнозина нямаха бинокли, а някои даже щаб офицери бяха с театрални бинокли. Но всички стреляха, командваха и викаха „Ура!”, „Напред на нож!”
НАПРЕД, НА НОЖ!
5 октомври 1912г. Балканският съюз обявява война на Османската империя.
в.„Дейли телеграф: „Превземането на Лозенград на седмия ден от войната е един от най-големите триумфи, каквито въобще военната история познава! Има нещо невероятно в този подвиг. Лекарите и чуждестранните медицински мисии с удивление превързват разсечените длани на българските пехотинци, които с голи ръце са хващали байонетите на турците.”
в. “Таймс”: „Цял един народ беше оживотворен и се втурна на юг и югоизток с непоколебима решителност. Българските войски се биха като герои! Българите не искаха да знаят, че щикът е излязал от употреба и се хвърлиха “На нож!” от 500 метра разстояние. Нищо не беше в състояние да възпре неудържимия им устрем.”
Отон Барбар: „Нашето настъпление бе истинска вихрушка. Всички офицери бяха със саби, някои - без револвери; мнозина нямаха бинокли, а някои даже щаб офицери бяха с театрални бинокли. Но всички стреляха, командваха и викаха „Ура!”, „Напред на нож!”
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
Тайко
- Мнения: 645
- Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm
Re: Българска бойна слава.
ОРЧО ВОЙВОДА, ЗНАМЕНОСЕЦЪТ НА ХВЪРКОВАТАТА ЧЕТА НА БЕНКОВСКИ, ПОВЕЖДА 100 ПАНАГЮРЦИ ЗА СВОБОДАТА НА МАКЕДОНИЯ 1878. РАНЕН Е ПРИ СЛИВНИЦА В СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА 1885
Снимка: портрет на дядо Иван Орчо войвода от 1899 г. по случай 70-годишнината му
На 5.10.1911 г. за последно притваря очи легендарният Орчо войвода. Роденият през 1829 г. в Панагюрище Иван Парпулов оставя героична следа през всички етапи на националното ни възраждане и борби за освобождение в ХIХ век. В ранните си години многократно прочита Паисиевата „История”, в която открива величието на българското минало. Хайдутин, унтерофицер от Кримската война(1853-1856) с „Георгиевски кръст” на ревера, войвода, прогонващ черкезките банди из Средногорието, хъш по влашките механи, в тези бурни периоди от живота си получава прозвището Орчо. Дали идва от „Вор”-чо(крадец), както удивен възкликва руски генерал за рисковите му мисии в тила на неприятеля, особено при отвличане на конете на турската кавалерия в Крим, или от „Борчо”(борец, поборник), накрая в самобитността си панагюрци ще го нарекат с уникалното Орчо. А името му ще всява страх и потрес у потисниците на българския род. При подготовката на Старозагорското въстание в 1875 г. Орчо се запознава с Георги Бенковски. Задачата им е, при първия сигнал за въстанието да убият султана и да подпалят Цариград. След провала, до пролетта на 1876 г. двамата обикалят села и градове, където сеят семето на свободата. На тайното събрание от 25.03.1876 г. революционният комитет го избира за стотник. Главният апостол Бенковски е душата на Априлското въстание, а първият му помощник Орчо, развял знамето със златогривия лъв и надпис „Свобода или смърт” е заряда, силата на Хвърковатата чета. В славните априлски 11 дни на 1876 г. Орчо войвода с 80 четника среща и отблъсква пълчищата на Хафъз паша и Тосун бей при с. Петрич, Еледжик, Стрелча, Бойчина кория и връх Кукла. След опожаряването на Панагюрище, освобождава задържаните в аптеката в Копривщица 26 ръководители на въстанието, сред които Тодор Каблешков, П. Волов, даскал Найден Попстоянов, Хр. Благоев и др. След въстанието е заловен и изтезаван в Пловдивския затвор. Заточен на брега на езерото Ван, откъдето бяга, върнат е и амнистиран. Радостта му след Руско-турската война е помрачена от несправедливия Берлински конгрес. Юнашката кръв на Орчо кипва и той повежда чета от момци панагюрци, за да ги отведе в Македония. Пристига около 21.10.1878 г., за което уведомява комитета в Джумая, че поръчителства за 100-те момчета, които предвожда. Участва във всички сражения на Кресненско-разложкото въстание до пролетта на 1879 г. По време на Съединението възражда славната панагюрска чета. Вероломното нападение на Сърбия през 1885 г. го принуждава да извади отново овехтялата си военна куртка. С 90 доброволци, въоръжени с пушки от Руско-турската война, Орчо защитава позициите при Алдомировци. Ранен е на четири места, като раната на левия крак затруднява придвижването до края на дните му. Награден е с орден за храброст. Живее със скромна поборническа пенсия от 50 лева. До края на живота си се радва на уважението на българския народ!
........................................
В родния му град Панагюрище днес е почетен с паметник, а народният певец е изпял героична песен за войводата.
........................................
Администратор: Скъпи приятели, с благодарност към Вас, които отдавате почитта си към този велик българин Иван Парпулов, Орчо войвода. Благодарност и за признанието към скромния ни труд, който вложихме в последния месец, за да изследваме живота му. Верни на изследователския си стремеж, за първи път в интернет публикувахме непознатата до момента снимка на Орчо войвода от 1899 г. Ограничени от възможностите на ФБ, само скицирахме важни моменти от неговия живот, но си запазваме правото в последваща публикация да споделим допълнително с Вас други непознати подробности от живота му.
Снимка: портрет на дядо Иван Орчо войвода от 1899 г. по случай 70-годишнината му
На 5.10.1911 г. за последно притваря очи легендарният Орчо войвода. Роденият през 1829 г. в Панагюрище Иван Парпулов оставя героична следа през всички етапи на националното ни възраждане и борби за освобождение в ХIХ век. В ранните си години многократно прочита Паисиевата „История”, в която открива величието на българското минало. Хайдутин, унтерофицер от Кримската война(1853-1856) с „Георгиевски кръст” на ревера, войвода, прогонващ черкезките банди из Средногорието, хъш по влашките механи, в тези бурни периоди от живота си получава прозвището Орчо. Дали идва от „Вор”-чо(крадец), както удивен възкликва руски генерал за рисковите му мисии в тила на неприятеля, особено при отвличане на конете на турската кавалерия в Крим, или от „Борчо”(борец, поборник), накрая в самобитността си панагюрци ще го нарекат с уникалното Орчо. А името му ще всява страх и потрес у потисниците на българския род. При подготовката на Старозагорското въстание в 1875 г. Орчо се запознава с Георги Бенковски. Задачата им е, при първия сигнал за въстанието да убият султана и да подпалят Цариград. След провала, до пролетта на 1876 г. двамата обикалят села и градове, където сеят семето на свободата. На тайното събрание от 25.03.1876 г. революционният комитет го избира за стотник. Главният апостол Бенковски е душата на Априлското въстание, а първият му помощник Орчо, развял знамето със златогривия лъв и надпис „Свобода или смърт” е заряда, силата на Хвърковатата чета. В славните априлски 11 дни на 1876 г. Орчо войвода с 80 четника среща и отблъсква пълчищата на Хафъз паша и Тосун бей при с. Петрич, Еледжик, Стрелча, Бойчина кория и връх Кукла. След опожаряването на Панагюрище, освобождава задържаните в аптеката в Копривщица 26 ръководители на въстанието, сред които Тодор Каблешков, П. Волов, даскал Найден Попстоянов, Хр. Благоев и др. След въстанието е заловен и изтезаван в Пловдивския затвор. Заточен на брега на езерото Ван, откъдето бяга, върнат е и амнистиран. Радостта му след Руско-турската война е помрачена от несправедливия Берлински конгрес. Юнашката кръв на Орчо кипва и той повежда чета от момци панагюрци, за да ги отведе в Македония. Пристига около 21.10.1878 г., за което уведомява комитета в Джумая, че поръчителства за 100-те момчета, които предвожда. Участва във всички сражения на Кресненско-разложкото въстание до пролетта на 1879 г. По време на Съединението възражда славната панагюрска чета. Вероломното нападение на Сърбия през 1885 г. го принуждава да извади отново овехтялата си военна куртка. С 90 доброволци, въоръжени с пушки от Руско-турската война, Орчо защитава позициите при Алдомировци. Ранен е на четири места, като раната на левия крак затруднява придвижването до края на дните му. Награден е с орден за храброст. Живее със скромна поборническа пенсия от 50 лева. До края на живота си се радва на уважението на българския народ!
........................................
В родния му град Панагюрище днес е почетен с паметник, а народният певец е изпял героична песен за войводата.
........................................
Администратор: Скъпи приятели, с благодарност към Вас, които отдавате почитта си към този велик българин Иван Парпулов, Орчо войвода. Благодарност и за признанието към скромния ни труд, който вложихме в последния месец, за да изследваме живота му. Верни на изследователския си стремеж, за първи път в интернет публикувахме непознатата до момента снимка на Орчо войвода от 1899 г. Ограничени от възможностите на ФБ, само скицирахме важни моменти от неговия живот, но си запазваме правото в последваща публикация да споделим допълнително с Вас други непознати подробности от живота му.
Последна промяна от Тайко на съб окт 09, 2021 9:33 am, променено общо 1 път.