Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
К.И.О.Т.
Мнения: 2393
Регистриран на: вт мар 03, 2015 11:12 pm

Re: Българска бойна слава.

#81 Мнение от К.И.О.Т. » вт апр 07, 2020 9:52 pm


Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#82 Мнение от Тайко » ср апр 08, 2020 8:00 pm

На 2 октомври 1937 г. въ градъ Попово е даденъ банкетъ на офицѣритѣ отъ тритѣ дивизии, взели участие въ маневритѣ. Прѣдъ тѣхъ царьтъ говори:

Господа,
Истинско чувство на радость изпълва душата ми винаги когато имамъ случай да бѫда въ срѣдата на родното войнство. Днесь това чувство се засилва и отъ най-искрено задоволство отъ постиженията на нашата войска.
Съ голѣмъ интересъ слѣдихъ дѣйствията на частитѣ и щабовѣтѣ, на командвани и изпълнители прѣзъ тѣзи нѣколко дни на маневри. И азъ съмъ щастливъ да констатирамъ напрѣдъка, който е постигнатъ въ тактическо, техническо и морално отношение.
Силата на една народна войска е сборъ отъ много условия. Покрай умелото командване и съчетанието на усилията на разнитѣ родове орѫжия едно отъ най-важнитѣ условия е духътъ, моралътъ на войската, който създава духовната спойка между началника и изпълнителя, и готовностьта да се постигне поставената цѣль даже съ цѣната на саможертвата.
Ние всички сме свидетели на постигнатитѣ въ това направление успехи. Подготовката на частитѣ, командването, духътъ и дисциплината, проявени отъ всички прѣзъ врѣме на маневритѣ, показватъ колко системно и усърдно е работено въ казармата. Постигнатитѣ добри резултати възнаграждаватъ положенитѣ усилия и старания. И азъ дължа да изкажа на всички моята най-искрена похвала и сърдечна благодарность. Нека съзнанието за добрѣ изпълнения дългъ бѫде най-висшата морална награда за всѣки отъ васъ.
Рожба на своя народъ, нашата войска винаги е била носителка на неговитѣ здрави качества и благородни пориви. Съ тия качества, убѣденъ съмъ, служи и днесь народната и обичана войска на България; съ тия пориви се окриля и днесь рицарскиятъ духъ на вѣрния стражъ на Отечеството.
Здраво, единодушно и сплотено въ безпредѣлната си обичь къмъ България, нашето доблѣстно войнство, прѣдадено на своя дългъ и на своето призвание, слѣдва смело войнищкия си пѫть. И нека то, черпейки вдъхновение и вѣра отъ силата на българския духъ и отъ славното минало, бѫде винаги гордость на Родината, мощна и надеждна опора, задъ която държава и народъ да градятъ спокойно и въ мирно творчество своя всѣстраненъ напрѣдъкъ. Така народната войска ще бѫде и въ услуга на българската кауза на мира, тъй искрено желанъ отъ българския народъ.
Съ тѣзи чувства пожелавамъ на всички ви здраве и бодрость да продължаватѣ прѣданата си служба на България и съ твърда вѣра въ нейното свѣтло бѫдеще вдигамъ чаша за прѣуспѣването на нашата храбра войска и за благоденствието на българския народъ.
Ура!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Helec
Мнения: 298
Регистриран на: чет мар 07, 2019 2:05 pm

Re: Българска бойна слава.

#83 Мнение от Helec » ср апр 08, 2020 9:28 pm

Много силни думи има в това видео, слушайте текста!: https://www.youtube.com/watch?v=1tjFGWf ... l_CdKxDpn4

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#84 Мнение от Тайко » чет апр 09, 2020 5:45 pm

СЛЕД ТАЗИ БИТКА НЕ Е ИМАЛО ЕВРОПЕЕЦ, КОЙТО ДА НЕ Е ЧУВАЛ ЗА БЪЛГАРИЯ, И КОЙТО ДА НЕ ЗНАЕ КАКВИ ХОРА СА БЪЛГАРИТЕ!

"В света има три народа, които са родени да бъдат войници. Това са руснаците, немците и българите! Войната започва блестящо за България с победа в Лозенградската операция за 2 дни. Победа в Бунархисарската операция пробита е и там турската отбрана, като до тук двама български генерали вземат сабята в едната ръка и командват "СЛЕД МЕН ЮНАЦИ"! Това са много редки случаи в историята, когато генерал повежда лично полка в атака на нож! Одрин е блокиран още на третия ден от първа армия! Крепоста се изражда от турците в продължение на три години, но трябва да ви кажа, че всяка сутрин един български бозанджия с едно магаренце продава боза на турските войници в продължение на години, това е майор Неделчев от нашето разузнаване. Благодарение на него всяко фортче, всяка стълбичка в крепоста предварително се знае. Така, че имаме пълно разузнаване на Одринската крепост! Когато атаката започва 'Десети пехотен родопски полк' за 10 минути овладява форта Аджиоллу! Проблемите започват при най-мощния форт на крепоста Айваз баба след като 3-4 атаки на 'Двайсет и трети пехотен шипченски полк' наречен още 'Лудия полк' са отбити с цената на много жертви. Това принуждава командира на полка полковник Пашинов да поиска разрешение от генерал Вазов да отстъпи. Генерал Вазов му праща заповед, която гласи: 'Вие лично поведете полка в атака!' Така той отива на превързочния пункт и крещи: 'Юнаци, който може да се движи след мен!' Лично командира на полка вади сабята в едната ръка а в другата със знамето повежда нашите в атака! За 20 минути 'Лудия полк' овладява Айваз баба, турците бягат! Към 08:30 вечерта на всички фортове се вдига бялото знаме! Войната е спечелена!"



Иван и Стиляна Параскевови – създатели на първообраза на българското национално знаме

Националният ни трибагреник за пръв път е узаконен от Учредителното събрание във Велико Търново на 26 март 1879 г. Видът му е точно определен в чл. 23 от Търновската конституция.
Според историческите данни и мнозинството от нашите изследователи-историци изборът и редът на цветовете на националното ни знаме се свързва с известното знаме на Стиляна Параскевова или Браилският трибагреник. Идеята за създаването му принадлежи на българския патриот от Браила Иван Параскевов, а изработването и извезването му е извършено от неговата дъщеря Стиляна Параскевова.
Иван Параскевов е роден в Ямбол през 1817 г. и е преследван на младини от турските власти за систематично неподчинение и неспазване на изискваното от властите подчинено поведение “на рая” и най-вече заради участие с няколко приятели в Бунтовно братство. След опит за покушение срещу местен управител, една нощ Иван и брат му Панайот, качени на един кон, тайно излизат от града и емигрират в Румъния. Установяват се в гр. Браила, където Иван с много упорство и труд се издига и замогва първоначално от пристанищен носач до предприемач и търговец, но никога не забравя Родината си. Поради емигрантската си съдба създава сравнително късно свое семейство. Оженва се за Недялка Димитрова (дъщеря на емигрант от Разград) и им се раждат 3 деца в периода 1863 – 1873 г. Това са Стиляна, Стефан и Мария.
Иван Параскевов е известен с активното си подпомагане на българската емиграция в Браила, издържа като личен стипендиант в руско военно училище бедното роднинско момче Кирил Козловски, който по-късно, през 1885 г., като капитан взема активно участие в Съединението на България. В дома на Иван Параскевов често са идвали и нощували българските революционни дейци Иван Драсов, Светослав Миларов, а и самият Георги С. Раковски. Параскевов активно участва в обществения живот на българите в Браила. Името му е сред акционерите на вестник “Българска пчела”, щедър дарител е на българското училище. Той е един от най-активните участници в “Добродетелна дружина”, която има свои представители в Букурещ и други градове, където живеят големи групи българи. Иван Параскевов има и още една заслуга към българската държава. Името му фигурира сред основателите на Българското книжовно дружество в 1869 г., прераснало след Освобождението в Българска академия на науките.
През есента на 1876 г., когато сред българската емиграция става ясно, че скоро ще започне нова руско-турска война, в БРЦК в Букурещ се обсъжда ушиването на знаме, което да се връчи на българските доброволци, които ще участват в очертаващата се война. Иван Параскевов поема отговорния ангажимент със свои лични средства да създаде знаме, което да дари на формиращото се българско опълчение от доброволци. Съвсем сам обмисля идеята за това знаме и доставя от Виена необходимите много скъпи материали: плътен копринен плат – атлаз, малки естествени бисери и сърмени конци, специално изработена дръжка и метален връх). Изработката и извезването на знамето той възлага на по-голямата си 14-годишна дъщеря Стиляна. Отделена е една малка стая в дома му, в която тя работи, като се пази тайна поради опасения да не бъде осуетена работата по знамето от турски шпиони. За модел на красивия везан коронован златен лъв тя използва металното лъвче-значка от четнически калпак.
Знамето е с размери 198 см дължина и 173 см ширина. Цветовете бял, зелен, червен са разположени хоризонтално. В развяващия се край то не завършва равно, а е врязано под форма на лястовича опашка. Върху зелената ивица на лицевата страна на плата със златни конци е извезан коронован лъв, висок 60 см, обърнат на лява хералдическа страна. Над него е избродиран надписът “БЪЛГАРИЯ” (в полукръг), а под символа на три реда е извезан следният текст: “Съ божия воля//и съ силата славного руского царя Александра ІІ-го// Напредъ//”. В долния външен ъгъл на два реда са извезани името на изработилата го девойка, градът и месецът: “Стилиана Ив. Параскевова/Браила, 1877 г., априлий”. Отстрани платът на знамето е със заплетени памучни ресни: с бежов цвят по бялата ивица, зелени по зелената и червени по червената. Знамето е приковано за дървена дръжка, която в горния си край завършва с две дървени сфери с различен диаметър, поставени една над друга. Върху тях е прикован (забит) бронзов осмоконечен кръст, в основата на който има полумесец.
Това знаме, известно на историците като Браилският трибагреник или Знамето на Стиляна Параскевова, Иван Параскевов заедно с дъщеря си лично поднася на 8 май 1877 г. в Плоещ на главнокомандващия Руската армия – великия княз Николай Николаевич, който обещава да го връчи на ІV опълченска дружина. В знак на уважение към Иван и Стиляна, князът предлага на Стиляна да продължи образованието си в руски девически пансион. Баща ѝ любезно благодари и отказва с мотива, че желае дъщеря му да учи в освободена България. Това събитие е отразено в тогавашния вестник “Стара планина”: “На 8-й май т.г. председателят на Кишиневското общество г. Иван С. Иванов, който е известен със своите особени заслуги, имал честта да представи на Негово императорско височество великия княз Николай Николаевич браилският наш съотечественик Иван Параскевов. Г-н Параскевов поднесъл на Негово Величество българското национално знаме със злат лъв, приготвен от неговата дъщеря г-ца Стиляна. Великият княз приел милостиво това знаме и го предал на четвърта дружина от българското опълчение”. Даже и след повече от 100 години съобщението е особено важно и вълнуващо. Изключително важно е определението “българското национално знаме”. Като се има предвид, че вестникът е орган на Добродетелната дружина, това насочва мисълта, че още преди връчването му знамето на Стиляна е било определено и то не само от създателите му, а по всеобщото мнение на най-влиятелната част от българската емиграция в Румъния, за “българско национално знаме”. Въпреки че след това от Букурещ пристига българска църковна делегация начело с епископ Панарет за освещаването на знамето, то не е осветено и приковано, каквито са тогавашните традиции и не участва в сраженията. Подобна е съдбата и на други две знамена, които са изработени малко по-късно и са предназначени за другите опълченски дружини. Защо руските имперски власти не са пожелали българските опълченци да се бият под български флаг може само да се гадае.
Знамето е развяно на 30 август 1878 г. на военен парад в Пловдив по случай имения ден на руския император. След парада е запазено и по-късно прибрано в Двореца на българския княз в новата столица София. То присъства и във Велико Търново по времето на Учредителното събрание. На едно от неговите заседания са приети цветовете и подреждането на българското национално знаме в реда, който е на Браилското знаме. След Освобождението то се съхранява заедно с други знамена в княжеския и царския дворец, а понастоящем се намира в специалното хранилище на Националния военноисторически музей заедно с други известни бойни знамена. Съгласно протоколните изисквания Браилското знаме се изнася само при най-тържествени случаи (на Националния ни празник 3 март и на Гергьовден).
Големият родолюбец Иван Параскевов след Освобождението се преселва със семейството си в новата столица София, където живее до смъртта си на 16 ноември 1895 г. През целия си живот той щедро дарява различни български дела – издаването на вестници, поддържането на читалища и училища. Едно от многобройните дарения обаче обезсмъртява него и дъщеря му Стиляна и ги свързва със символа на българската държавност, който ние сега развяваме.
Стиляна Параскевова е родена на 6 март 1863 г. и е най-голямото от трите деца на Иван Параскевов. В дома на нейния баща България е свято име, а нейното освобождение – най светлата цел, на която трябва да се посвети всеки българин. Това е възпитанието, което българчетата получават у дома и в българското училище, където тя е учила до 1875 г. След това баща ѝ наема за нея и брат ѝ частен учител. Параскевов държи те да получат добро образование, но то непременно да бъде на родния им език.
Не е трудно да се отгатне защо Стиляна се влюбва в младия учител. Той идва от България преследван, рискувал живота си за свободата, преминал през една тъмна есенна нощ спасителната река, заплашван от турски затвор или смърт. Това е Илия Вълчев. Той е сред основателите на Етрополски революционен комитет през 1870 г., секретар на комитета, съратник на Васил Левски. След обира на турската поща от Димитър Общи, Вълчев е застрашен от арестуване и се укрива в Оряхово и малко по-късно минава във Влашко. Установява се в Браила. Добре образован е, от уважавано и богато семейство, и това убеждава родителите на Стиляна да дадат съгласие за сгодяването ѝ с Илия, въпреки младостта на годеницата. Участва активно в освободителната Руско-Турска война и е награден с руски сребърен медал на шия на александровска лента.
След Освобождението той работи като адвокат и се занимава активно с политическа дейност като член на Либералната партия. Дългогодишен народен представител в периода 1881 – 1918 г.
През 1881 г., вече осемнадесетгодишна, Стиляна се омъжва и става госпожа Вълчева. Има щастието да стане майка на 4 деца – Мария (Мица), Олга, Недялка и Димитър-Асен. Както на много хора, съдбата не ѝ спестява и тежки моменти. Активното участие на съпруга ѝ в политическия живот му струва политическо преследване, арест, съд, интерниране. Загубва единствения си брат едва 22-годишен. През 1904 г. преживява още по-тежка загуба – дъщеря ѝ Олга умира на 15 години.
Стиляна е една от най-активните участнички в благотворителното дружество “Майка”, основано от Йорданка Филаретова. Особено активна е по време на Първата световна война, когато трябва да се обхождат различни райони на София и да се издирват бедни семейства, самотни войнишки съпруги и деца сираци, за да им се окаже помощ с храна, пари или дрехи, събирани преди това от дружеството. За тази нейна дейност има връчен медал.
Към края на шестдесетте си години Стиляна се разболява и чувства, че малко ѝ остава да живее. Обградена с грижите на деца и внуци, тя се връща в своите ранни спомени. Изпраща молба и получава разрешение да види своето знаме, което се намира в царския дворец. Тя се разделя с него, целува го, “като го мокрела със сълзите си” съгласно записките на най-известния изследовател на живота ѝ и неин съвременник Иван Стойчев. Почива на 7 май 1932 г. в София


Офицери провеждат преглед на група щурмоваци в пълно бойно снаряжение.
Южния фронт, 1917 г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#85 Мнение от Тайко » пет апр 10, 2020 6:46 pm

На 10.04 1914г. в Крагуевац 2200 български наборници от Македония отказват да положат военна клетва в сръбската армия. Над 120 от тях загиват или са безследно изчезнали.

Какво е станало, щe узнаете от следния разказ:
"На 30 март те били събрани в казармите и облечени в нови дрехи.На 14.04 били предупредени от командирите, че на другия ден ще се заклеват. На 15 април заранта всички новобранци били построени в казармения двор, дадена била заповед да оставят пушките и да се построят в кръг. Свещеникът между войниците е готов да почне клетвата и когато офицери и граждани – всички със затаен дъх, чакат новобранците да повтарят клетвата, отвсякъде се чуват гласове: "Ние сме се клели вече, втори път не се кълнем!" Всред настъпилото недоумение из гърлата на новобранците се изтръгва продължително "Ура!"...Свещеникът едва изговаря името на крал Петър, а новобранците го заглушават с непрекъснато Ура" и "да живее България!" Тогава обезумелите от яд офицери се залавят за голите си шашки, втурват се срещу новобранците и започват да удрят кой къде завърне. Но и новобранците изкарват ножовете от пушките си и са готови за самоотбрана. Посред настъпилата паника майор Божидар Загорич тича от един новобранец на друг и с треперещ от яд и злоба глас пита всекиго: "Ти приемаш ли?", на което всеки отговаря: "Не!"
Едни тикват в затвора,други в казармата.Десетдневен нечовешки арест. Тогава сърбите изкарали арестуваните граждани от Радовиш на отделно място и им предложили: "Който иска да иде в България, да излезе 5 крачки напред". Пръв излиза Христо Кошевец, който, козирувайки, казал: "Аз съм българин и искам да ида в България". След него същото направили и Ангел Андреев, Мильо Спиров, Коце Клисаров, Кирил Сарамандов, Иван Темкин. Останалите извикали задружно, че са българи.. Първите шестима били отделени, след което веднага изпратени на военен съд в Ниш, а всички други били подложени на казармени наказания. Така постъпили сърбите и с новобранците от другите места: гражданите и по-будните селяни – в тежък арест, а останалите – на казармени изтезания. За храна им се давало на 2 дни по малко хляб и вода, Ежедневно е идвал в затвора офицер, който е запитвал всеки затворник: "Ще се кълнеш ли?" И ежедневно е бил даван все краткият отговор: "Не!" Това е продължило 18 дена. Една вечер всички затворници са били изкарани вън от града и заставени да изкопаят един дълъг ров. Когато ровът е бил приготвен, един взвод войници с натъкнати на пушките ножове застанал срещу изправените мъченици, а един офицер, командуващ взвода, отправил за последен път заплашително въпроса: "Ще се кълнете ли?" Изправените пред гроба новобранците и тоя път произнесли непоколебимо: "Не! Убийте ни, има кой да ни жали и кой да търси сметка за нас!"....

Поклон, народе мили,
работник и герой,
с крила, с железни сили,
поклон, народе мой!
Иван Вазов





Владимир Генов Серафимов

Той е български офицер, полковник, герой от Сръбско-българската война (1885) и Балканската война (1912-1913).
Владимир Серафимов е роден на 12 август 1860 г. (по други данни на 23 август 1861 г. ) в средногорското село Аджар, днес Свежен. Завършва Военното училище (София) с четвърти випуск и на 30 август 1883 г. му е присвоено първо офицерско звание подпоручик.
По време на Сръбско българската война (1885) командва 5-а рота от 5-и пехотен дунавски полк и участва в Сливнишко сражение (5-7 ноември). Проявява се и в разузнавателния отряд на ротмистър Бендерев (9-11 ноември), както и в завземането на Пирот (14-15 ноември). Участва в атаките на десния фланг, като с поверената му рота освобождава с. Градищница.
За проявената храброст през войната е награден с Орден „За храброст“ IV степен. След войната, на 24 март 1886 г. е повишен във военно звание поручик. Служи в 9-ти пловдивски полк. Полковник от 1909 г..
През Балканската война (1912 - 1913) е командир на 21-ви средногорски полк. Освобождава Централните Родопи. Навсякъде са посрещнати сърдечно от българското население. Така е и в селата Карлуково, Петково, Давудово, Горно Дерекьой.
„Всички мъже бяха хвърлили фесовете си и бяха сложили на главите си вместо шапки бели аглоци“.
Лазар Даскалов, четник в четата на Стефан Калфа.
Удържа натиска на силни османски части край Аламидере на 21 октомври, въпреки че има заповед за оттегляне. Полковник Серафимов отказва да изпълни заповедта с думите:
„Няма да отстъпя тези села, в които вчера ме посрещаха като освободител“
По време на боевете под връх Средногорец, местното християнско население, включително жените и децата на село Аламидере (наименувано Полковник Серафимово пред 1934 г.) снабдяват българските войски с храна, помагат им като носачи и водачи по каменистите пътеки. Бойният подвиг на средногорци влиза в историята под името „Родопската Шипка“.
Освобождава на 22 октомври с. Пашмакли, с. Устово и с. Райково (дн. Смолян).
„Населението се радваше и излизаше да ги посрещне. Те вървяха към Кавгаджик. Който имаше вино, ракия и тантура, изнасяше и ги черпеше. Ние обикаляхме и гледахме българските офицери. Силно чувство на радост, признателност е обич към всичко българско ни обхващаше“.
„Приемът на нашите войски от местните българи беше сърдечен и задушевен. Оплаканите лица на жените, облечени в пъстрите родопски носии, ни срещнаха приветливо. Мъжете и дори невръстните деца предлагаха своите услуги, за да помогнат. Едните и другите се чудеха как и с какво да гостят българския войник”.
В хода на преследването на дезорганизираният противник освобождава на 1 ноември с. Голям палас (дн. Рудозем).
За проявената храброст през войната е награден с Орден „За храброст“ III степен.
През Първата световна война е командир на I-а бригада от Осма тунджанска дивизия. Отличава в боевете при с. Чеган в хода на Леринската операция.
Военни звания
подпоручик (1883)
поручик (1886)
капитан (1888)
майор (1889)
подполковник (1904)
полковник (1909)

Награди
Военен орден „За храброст“ IV степен (21 април 1886)
Възпоменателен медал За участие в Сръбско-българската война 1885, сребърен (15 август 1887)
Царски орден „Св. Александър” V степен без мечове (14 февруари 1896)
Народен орден „За военна заслуга” V степен
Народен орден „За военна заслуга” IV степен (14 февруари 1903)
Знак „За 20 години отлична служба“
Възпоменателният кръст „За независимостта на България 1908 година“ (1909)
Военен орден „За храброст“ III степен (Балканска война)
Царски орден „Св. Александър” IV степен без мечове
Царски орден „Св. Александър” III степен с мечове
Орден „За заслуга” сребърен
Орден „Свети Станислав” III степен, Руска империя
Военен кръст „За заслуги”, Австро-Унгария (Първа световна война)
Орден „Лъв и слънце”, Персия
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#86 Мнение от Тайко » съб апр 11, 2020 6:53 pm

На 11 април 1945г., по време на Втората световна война, ген.-лейтенант Владимир Стойчев издава заповед частите от 4-и корпус да започнат форсирането на р. Драва.

Димитър Добрев е Български морски офицер, капитан I ранг,
починал на 11-ти.Април през 1944г. град Търново!

През 1883 г. постъпва във Военното училище в София. Като доброволец участва в Сръбско-българската война (1885 г.), а като юнкер – в детронирането на княз Александър I Батенберг. На 1 януари 1889 г. е произведен в първо офицерско звание “подпоручик” и още през същата година постъпва на служба във Флотилията и Морската част в Русе.
През 1896–1897 г. Добрев следва и завършва успешно Имперското торпедно училище в Пола (Австро-Унгария). През октомври 1899 г. вече е вахтен офицер и завеждащ торпедното въоръжение на учебния крайцер “Надежда”.
На 15 октомври 1903 г. Добрев пристига в Санкт Петербург и е зачислен в Морския офицерски артилерийски клас в Кронщад. Обучението е с времетраене една година. Още в началото на 1904 г. Добрев се готви на участва в руско-японската война с идеята, че ако не преживее една морска война, каква ползва има от ученето.
Към 1903–1904 г. Д. Добрев е настроен песимистично за кариерата си като офицер в българския флот. “Тук ще стана един учен, за да гния после пак във Варна”, пише той от Кронщад. Добрев достига дори до идеята да остане на руска служба. С такова убеждение и настроение през април 1904 г. Добрев изпраща рапорт до Военното министерство с молба да му бъде разрешено плаване в руската Втора Тихоокеанска ескадра. Предварително той получава съгласието на началника на Учебно-артилерийския отряд и началника на Главния морски щаб. В рапорта си лейт. Добрев развива мисълта, че за него и българското морско офицерство ще бъде интересна ролята на подводниците. Този клас кораби току-що прохожда с много аварии.
През август 1904 г. му е разрешено да бъде командирован за практически занятия в далечно плаване с руския флот. През юни–юли 1904 г. лейт. Добрев плава с броненосеца “Николай I” и крайцера “Владимир Мономах”. На 2(15) октомври 1904 г. Втора Тихоокеанска ескадра поема от пристанище Либава на Балтийско море към Владивосток. Командир на групата военни кораби е контраадмирал Зинови Петрович Рождественски.
След дългия преход до Далечния изток, на 15 май 1905 г. корабът на Добрев влиза в бой с японски миноносци, губи сражението, бива потопен и Добрев попада в плен. На 30 октомври е предаден на руските власти и отплава за Владивосток. Оттам – за Санкт Петербург, където пристига на 30 ноември 1905 г. През месец февруари 1906 г. се завръща в България, където е награден с българския орден “Св. Александър” IV степен с мечове и с руския орден “Св. Владимир” IV степен с мечове и бант “за показани от него особени подвизи на храброст и саможертва в боя с японския флот на 14–15 май 1905 г.”
Димитър Добрев става последователно е началник на Морското училище (1906-1908 г.), началник на подвижната отбрана, командир на крайцера "Надежда". Уволнен е от флота през 1911 г.
През Балканската война (1912-1913 г.) е върнат на служба като началник на подвижната отбрана. Командва отряда миноносци, който на 7 ноември 1912 г. атакува успешно турски крайцер "Хамидие".
След войната капитан I ранг Димитър Добрев напуска флота и дълги години работи като адвокат във В. Търново.
Умира на 11 април 1944 г. във Велико Търново !

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#87 Мнение от Тайко » нед апр 12, 2020 6:18 pm

Генерал-лейтенант Никола Генев (18 януари 1856 г. - 12 април 1934 г.), опълченец, български офицер, командир на Македоно-одринското опълчение през Балканската (1912-1913) и Междусъюзническата война (1913).

Носител на:
• Орден „За храброст“ - III степен, 2-ри клас
• Орден „За храброст“ - IV степен, 2-ри клас
• Орден „Св. Александър“ - II, III, IV и V степен с мечове
• Орден „Стара планина“ - I степен с мечове, посмъртно
• Войнишки „Георгиевски кръст“ - IV степен (Русия)
Никола Колчев Генев е роден на 18 януари 1856 г. в Севлиево. Участва в Априлското въстание като член на революционният комитет в родния си град. Бива арестуван и изтезаван от турците, като по-късно успява да емигрира в Румъния, след което преминава в Русия.
РУСКО-ТУРСКА ВОЙНА (1877-1878 г.):
При подготовката на Руско-турска война (1877-1878) се записва в Българското опълчение. Опълченец от III- а Опълченска дружина. Взема участие в боевете на вр. Шипка.[1] За проявена лична храброст е награден с войнишки „Георгиевски кръст“ IV ст. В края на войната е повишен във военно звание младши подофицер.
След Освобождението постъпва във Военното училище в София. Завършва първия випуск през 1879 г. На 10 май е произведен в офицерско военно звание подпоручик. По свое желание е разпределен в III- а Пехотна Радомирска дружина (наследила III- а дружина от Българското опълчение). През 1883 г. завършва Стрелкова офицерска школа в Санкт Петербург.
СРЪБСКО-БЪЛГАРСКАТА ВОЙНА, 1885г.:
През Сръбско-българската война (1885) капитан Генев е командир на III- а дружина от II- и Пехотен Струмския полк (от 27 септември 1885 г.), както и началник на Трънския отряд. Въпреки малобройния си състав, получава задача да забави Моравската дивизия, насочила се към Сливнишката позиция. Отряда спечелва ценно време, необходимо за допълнително укрепяване и попълване на бойния състав на армията.За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ IV ст.
От 13 август 1887 г. е старши офицер със звание майор, а на 1 януари 1892 г. От 1893 до 1900 г. Никола Генев е последователно командир на II- и Пехотен полк, на XVIII- и Пехотен Шуменски полк и VII- и Пехотен Преславски полк. От 1900 до 1904 г. е командир на I- а бригада в VI- а Пехотна Бдинска дивизия. На 4 март 1904 г. е повищен в звание генерал-майор. По свое желание преминава в запаса.
БАЛКАНСКА ВОЙНА, 1912-1913г.:
През Балканската война (1912-1913) генерал-майор Генев се връща в Българската армия. Назначен е за командир на Македоно-одринското опълчение, а от 11 октомври 1912 г. и на Кърджалийския отряд. Участва в бойните действия в Егейска Тракия, които завършват с пленяването на корпуса на Явер паша през ноември с. г. В началото на 1913 г. командваните от него опълченци участват вбоевете при Шаркьой, където отбиват голям турски десант.
МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКА ВОЙНА 1913г.:
По време на Междусъюзническата война в 1913 година опълчението води военни действия срещу сърбите при Кочани и Царево село. След края на войната генерал-лейтенант Никола Генев отново излиза в запаса на Българската армия.
Никола Генев е един от офицерите подписали протестното писмо до царФердинанд I против участието на България в Първата световна война (1914-1918) на страната на Тройния съюз.
Генерал-лейтенант Никола Генев умира на 12 април 1934 г. в София. Има поставена паметна плоча на дома на Никола Генев на булевард Христо Ботев 1б в София. Отличията на големия български генерал могат да бъдат видяни в НВИМ.


Е не се стърпях. :lol:

На 12 април 1941 г. Фриц Паул Хайнрих Ото Клингенберг, заедно с още няколко пехотинци превземат Белград.
Голям срам за шумадийските свинари.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#88 Мнение от Тайко » пон апр 13, 2020 5:38 pm

На 13 април 814г. умира Крум - Страшни средновековен български монарх, възкачил се на престола след Кардам.

По време на неговото управление България засилва позициите си на Балканския полуостров и в Европа, благодарение на множество победи на бойното поле. Крум започва да приобщава славяните към властта, прокарва първите общовалидни закони в Първото българско царство и започва провеждането на административна реформа.
Няма преки свидетелства за използваната от Крум владетелска титла. Съвременните му византийски източници го наричат архонт. По аналогия с неговите наследници Омуртаг и Маламир в съвременната историография Крум обикновено е наричан кан/хан.
Някои историци смятат, че Крум произхожда от Куберовия клон на рода Дуло и е нов човек в Плиска, но тяхното мнение не е подкрепено от достигнал до нас исторически извор.
През 811 г. Никифор събира многобройна елитна войска край крепостта Маркели и поема на нов поход срещу България. Уверен в успеха си, императорът води със себе си сина си Ставракий и много ромейски аристократи. Крум разбира, че не може да мери сили с такава армия и предлага мир, но Никифор отказва, „заслепен от собственото си зломислие и от внушенията на своите съветници“ (Теофан). Това кара владетелят да напусне Плиска, оставяйки около 12 000 души да защитават столицата. Според „Анонимния ватикански разказ“ византийците преминават Стара планина и след това превземат Плиска без особени проблеми. Всички хронисти критикуват нехристиянското поведение на императора след победата. Той нарежда да се ограби владетелската резиденция и да се опожарят складовете. Поголовно е избивано и мирното население. След завладяването на резиденцията, Крум прави второ предложение за мир, но Никифор отново отказва, тъй като смята, че е в позицията на по-силния. Императорът дори замисля да премине с армията си през цяла Мизия и тогава да се завърне в Константинопол. Крум, който е запазил по-голямата част от войската си непокътната, нарежда да бъде свикано цялото българо-славянско опълчение въоръжени всички способни да носят оръжие, включително и жените, формирани са и няколко аварски отряда. Преградени близките старопланински проходи Върбишки, Тревненски и пр. с дървени прегради и укрепления, насипи и ровове, а на българите е наредено да чакат в засада.
Никифор усеща опасността и побързва да се отправи към Константинопол директно през старопланинските проходи —Тревненски, Върбишки, и др. Византийците разтеглят отрядите си на огромни разстояния. Все пак с главните сили императорът решава да пренощува във Върбишкия проход. Призори на 26 юли войските на Крум ограждат византийците. Когато императорът се събужда и разбира нерадостното си положение, казва: „И крилати да станем, никой да не се надява, че ще избегнем гибелта.“ Започва битка, в която българите засипват византийците с дъжд от камъни и стрели. Императорът загива веднага. Част от обградените слизат от конете си, за да преминат стената на ограждението, което им пречело да избегнат смъртта. За тяхна изненада зад него има гибелен ров. Спасяват се малцина. Това е вторият случай, когато византийски император е убит от „варвари“. Главата на Никифор стои набодена на копие за известно време „за показ на идващите при Крум племена и за наш позор“ (Теофан). След това, според легендата, е наредено от главата да бъде направена чаша за владетеля, обкована със сребро. По този начин, според прабългарските вярвания, той си присвоявал орендата (силата) на убития враг.
Въпреки окончателната победа, българската войска има нужда от почивка и Крум не предприема никакви други военни действия през 811 г.
Синът на Никифор – Ставракий, е тежко ранен в боевете във Върбишкия проход. След завръщането си в Цариград той се възкачва на византийския престол, но е свален от Михаил I Рангаве, а по-късно умира от раните си в манастир.
През 812 г. Крум започва военни настъпления в Тракия, които впоследствие стигат до Струма. След завладяването на крепостта Дебелт (край Бургас) той започва преселване на българско население по тези земи, което говори, че Крум смята тези територии не за временна придобивка, а за постоянно владение на България. Поради тази причина той бърза да изгради българска администрация в тези територии, за което съдим от Хамбарлийския надпис. Тогава Крум изпраща в Константинопол славянския първенец Драгомир, който прави още едно предложение за мир чрез преподписване на договора от 716 г. който сключил Тервел с ромеите (договорът включва ежегоден данък от Византия, плащане на мита и такси от търговците, както и признаване на завладените територии). Това предложение се налага поради изтощението както на страната, така и на армията. Нужно е българите да възвърнат силите си, след което да проведат нова експанзия на югозапад. Михаил I Рангаве отказва и Крум съгласно предварително поставения ултиматум превзема Месемврия, където войниците му откриват 36 медни сифона за изстрелване на гръцки огън. До този момент гръцкият огън е тайно оръжие на ромеите, с което те неведнъж отблъскват чужди нападения. След Месемврия българите поемат към Константинопол. Последната сериозна преграда пред българите е крепостта Версиникия (вж. Битка при Версиникия), където е съсредоточена голяма ромейска армия. След неколкодневно дебнене на 22 юни 813 г. Михаил Рангаве заповядва нападение. Първоначално българите отстъпват, но в последвалия контраудар разгромяват византийската армия. Превземането на крепостта бележи края на краткото управление на Михаил I Рангаве (811 – 813), който въпреки че стига до столицата е свален от престола от Лъв V Арменец. След победата при Версиникия Крум продължава настъплението към Константинопол. По пътя повечето крепости, чули за силата на българската армия, се предават без бой. Само Адрианопол оказва съпротива. Обсадата на този град се ръководи от брата на Крум, който пък продължава настъплението към византийската столица.
Пред стените на византийската столица владетелят извършва внушителни езически жертвоприношения на хора и животни. Това прави голямо впечатление на жителите на Константинопол и дори е описано от Теофан Изповедник и в Скриптор инцертус (анонимна византийска кратка хроника, описваща събитията от периода 811 – 820 г.). Освен това Крум нарежда да се изкопае ров с вал от Влахерните до Златната врата. Така столицата е обградена откъм сушата. Тези действия на българския владетел са по-скоро демонстрация на сила, отколкото сериозни намерения за превземане на града. Целта е да бъдат принудени византийските управници да сключат мир, с който да признаят завоеванията на българите. Новият император започва мирни преговори, с тайната идея по време на преговорите Крум да бъде убит. В изискванията за среща между двата лагера е това, двете страни да са малобройни и невъоръжени. Поради тази причина заедно с Крум присъстват кавкана и зет му Константин Пацик (който най-вероятно бил използван за преводач). За разлика от тях Лъв V Арменец не присъства лично. Още в началото на срещата българският владетел забелязва знаците, които ромеите правят на чакащите в засада войници и бързо избягва. За съжаление кавканът е убит, а Константин Пацик пленен.
Разгневен от низостта на ромеите, Крум нарежда да бъдат разграбени и опожарени църквите и манастирите в Източна Тракия. Кулминацията на гнева му е превземането на Адрианопол и пленяването на 10 000 войници, защитаващи града. Въпреки че Крум си дава сметка за отбранителните възможности на византийската столица, започва масова подготовка за нападението на Константинопол, която включва славяни, авари и специални обсадни съоръжения („костенурки“, бойни кули, „овни“, огнехвъргачки и др.). Притеснен от всички тези приготовления императорът започва укрепване на стените на града и защитните съоръжения.
Този грандиозен план на българския владетел не се осъществява. На 13 април 814 г. Крум умира, най-вероятно от кръвоизлив и инсулт, след като му е било приготвено да вечеря с месо от мечка. В „Скриптор инцертус“ се говори, че е „заклан от невидима ръка“, а в славянския превод на Менологията на Василий II се казва, че Крум е наказан заради извършените жестокости.
Освен даровит военачалник, Крум е и талантлив държавник. Той създава първите писани закони. Според една легенда той разпитал аварски военнопленници какво довело до разпадането и унищожението на тяхната държава и създал своите закони въз основа на техните отговори. Сведения за Крумовите закони се срещат във византийската енциклопедия „Свидас“ от 10 век-книга, изготвена от Требоний VI век., съдържаща епитимийни наказания, налагани през първи век от н.е. в Рим.Трябва да се отбележи фактът, че за пръв път е направен опит да се въведе единен правов ред в страната. Тези закони трябва да уеднаквят правата на славяните и българите в държавата и да премахнат обичайно-правните норми по места.
Крум прави и първите стъпки към административна реформа, за която съдим от Хамбарлийския надпис. Той премахва племенната автономност в Тракия и поверява областта на кавкана, ичиргу-боила и брат си. Практиката до този момент е сакрата да се поделя на център, ляво и дясно. С този си акт Крум прекъсва тази традиция и започва промяната на държавно-административната система. Управителите на новите области са назначавани пряко от владетеля, а не както досега – племенните вождове на славяните. Освен това територията на областта не зависела от територията, обитавана от дадено племе.
За краткото си управление Крум постига териториално разширение и укрепване на държавата, каквито никой друг преди него не успял. Победите му в битките на Балканите заздравяват позициите на България не само пред Византия, но и в цяла Европа, издигайки страната като трета по сила на континента. Той продължава обединението на славяните на полуострова, а след него основна цел на българските владетели става завладяването на Константинопол.



🏴 Днес се навършват 185 години от една черна дата в българската история. На нея през 1835-та година биват обесени водачите на Велчовата завера - един от първите мащабни планове за въстание, което да донесе свободата на българите. Нещата обаче далеч не се развиват благопулочно. Нека разберем защо.
През 1809-та година в България се завръща Велчо Атанасов. Прекарва над десетилетие в Брашов, като за това време се утвърждава като заможен търговец на най-различни стоки. Пренася търговията си у нас и се превръща в най-видния търговец от Търновския край. Прякорът му "Джамджията" пък идва от факта, че главно се занимавал с продажби на стъкла.
Атанасов от малък е с буен и свободолюбив дух и именно той е причината принудително да напусне страната - на 20-годишна възраст се спречква със сина на богат турчин. Вече завърнал се и разполагащ с достатъчно средства, той се заема с организацията на въоръжено въстание. Към идеята са привлечени още Никола Гайтанджията, Димитър Софиянлията, Хаджи Йордан, отец Сергий и учителя Андон Никопит. Изготвят подробен план и постепенно преминават към неговото изпълнение. Под предлог, че събира работници за възстановяване на Варненска крепост, Димитър Софиянлията успява да въоръжи над 2 000 души в Северна България. Замисълът на революционерите е навръх Великден да избухне въстание в Габрово, Елена, Търново и да се овладеят проходите в Централна Стара Планина. По този начин, след тяхното завземане, районът да се превърне в автономна област, която да служи за терен при подготовката на бъдещи въстания и така една по една да бъдат освободени всички български територии.
За жалост, грозно предателство бележи дните преди Великден. Йордан Кисьов - чорбаджия от Елена, съобщава на турците за подготвяното въстание, в резултат на което, инициаторите на Велчовата завера са заловени и обесени. Пощаден е единствено отец Сергий
Така безуспешно завършва един от първите организирани планове за национално освобождение. Макар и да не се превръща в пожар, Велчовата завера е една от тези малки искри през Възраждането, които успяват да запалят у народа идеала за свобода и борба.
Поклон пред паметта им!
Нека помним миналото си и великите личности от него. 🇧🇬
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#89 Мнение от Тайко » вт апр 14, 2020 11:29 am

На 14 април 1925 година, комунистът Атанас Тодовичин застрелва в София ген. Константин Георгиев пред пред църквата „Свети Седмочисленици“. 2 дни по-късно, по време на неговото опело, е извършен атентатът в църквата "Света Неделя" с цел да бъде ликвидиран политическият и военен елит на България.



На 14 април 1835г. в Ловеч е обесен от турците, легендарният Иванаки Йонков - Кюркчията. Един от най-великите български революционер и национален герой. Участник и един от главните ръководители на славната Велчова завера.
В миналото е имало известни спорове около рожденото място на Иванаки Кюркчи. Събраните данни категорично установиха, че той е родом от село Вратца (дн. Стефаново). Известно е, че село Вратца е било със статут на войнуганско-дервишко село и като такова се е ползвало с определени привилегии. Има войнугански списъци от 18 век. Иванаки Йонков е известен и като Юванаки Вратцалията, както го е наричал например Георги Раковски. Иванаки Йонков изучава като юноша кожарския занаят в Ловеч, където посещава и училище. След завършване на обучението си трайно се установява в Търново. Младия кюркчия бързо увеличил капитала си и се издигал в кюркчийския еснаф, като в началото на 30-те години на 19 век, вече бил първомайстор на целия кожаро-кожухарски (кюркчийски) еснаф в Търново. Да припомним, че с отлично обработените си кожи, българите били известни още от 7-8 век. Кожаро-кожухарските занаяти и свързаното с тях животновъдство са били между основните занимания на българите до края на 19 век, и чрез него се изхранват и обличат не само българите, но и милионната османска армия. Както казва Б. Димитров приходите от тези дейности са генезиса на сформиралата се българска буржоазия.
С Руско-Турската война от 1828-1829 г. и особено след подписването на Ункярискелесийския договор през 1833 г., надеждите за едно близко освобождение на България с помощта на Русия се засилват. Започва подготовката на Велчовата завера. Идеолог на съзаклятието е капитан Георги Мамарчев, който установява връзка с патриотично настроени българи от Търново, сред които са: Велчо Джамджията, Иванаки Кюркчията - първомайстор на кожаро-кожухарския еснаф, Никола Гайтанджията - първомайстор на гайтанджийския еснаф, игумена на Плаковският манастир отец Сергий, който като юноша бил хайдутин, известният строител майстор Димитър Софиянлията, даскала Андон Никопит – родом от македонския край и натоварен от митрополит Иларион Критски да обучава търновските деца на гръцки език, еленският чорбаджия хаджи Йордан Брадата и др.
Според плана в първичната ударна сила на Заверата е трябвало да бъдат включени двете хиляди работници на майстор Димитър, който бил нает от турските власти да възстанови Варненската крепост, пострадала от военните действия през 1828-1829 г. За целта съзаклятниците специално подбирали младежи и мъже с патриотични настроения. Под формата на строителни работници-дюлгери в Търново били съсредоточени стотици българи, готови по даден знак да се заловят за оръжието. Иванаки Кюркчи довел от родното село Вратца и от съседното на него Българене в Търново голяма група българенци, вратцалии и присъединилите се към тях родолюбиви българи от околните ловешки села. За съжаление сега не е възможно да се установят точните имена на участвалите в Заверата, защото списъците на мнимите „дюлгери", дошли в Търново, веднага били унищожени след предателството на чорбаджи Йордан от Елена. След обесването на Иванаки Кюркчи на площада в Ловеч, българенци, вратцалии и останалите от неговата група побързали да се приберат в селата си, без обаче да паднат духом.
Най-важен момент от въстанието е трябвало да бъде завземането от бунтовниците на старата българска столица Търново, където да се побие българското знаме на хълма Царевец и да се провъзгласи свободната българска държава начело с Велчо Атанасов, когото щели да обявят за княз. След успех на тези действия Велчо Атанасов е щял да остане като княз-губернатор да защитава Търново, а Иванаки Йонков е трябвало незабавно да замине с неговата група възстанници за да вдигнат народа от техния ловешки край и чак до Видин, така още преди да се опомнят турците е трябвало да бъде разбит основния османски гарнизон в Зап. България - този във Видин, след което Иванаки Кюркчи е трябвало да се установи като губернатор в някои от новоосвободените градове - Ловеч или Видин, и да продължат прочистването на северозападните земи от останали османски части. Димитър Софиянлията след успех в Търново, е трябвало да се заеме веднага дюлгерите да блокират балканските проходи, като издигнат прегради и заложат засади. На Отец Сергий се е "паднало" да поеме духовните дела в новоогласената българска държава, предвид водещата роля на религията в живота на обикновените хора.
При неуспех ръководителите вярвали, че Русия ще се намеси в подкрепа на българския народ. Подготовката се изразявала и в набавяне на големи количества оръжие и боеприпаси, шиели се специални униформи, калпаци и знамена. Съзаклятниците провеждали военни упражнения, строева подготовка и стрелба. В самото навечерие на бунта, в началото на месец април 1835 г., еленският чорбаджия Йордан Кисьов извършва жестоко предателство. Османските власти действат светкавично и залавят ръководителите на въстанието. За изтръгване на признания за имената на други заговорници, турците подложили на жестоки изтезания арестуваните бунтовници. Те се изправят достойно пред съда и бесилката и не издават никого, като по този начин спасяват мнозина от смърт.
Двама от подсъдимите - Георги Мамарчев и търновският даскал Антон Никопит като руски поданици (даскалът бил представен като слуга на Мамарчев) били осъдени на заточение в Мала Азия (гр. Коня), откъдето по - късно Г. Мамарчев бил преместен на остров Самос, където починал от естествена смърт през 1846 г. Велчо Атанасов, Димитър Софиянлията, хаджи Йордан Брадата и Никола Гайтанджията са обесени в Търново на 4 април 1835 г. Отец Сергий също е измъчван, но предвид духовния сан, е заточен в Мъглижкия манастир, където е починал през следващата 1836 г. Иванаки Йонков - Кюркчията е изпратен във Видин по личното настояване на управителя на пашалъка Хюсейн паша, след което е обесен в Ловеч на 14 април 1835 г. Така геройски завършват живота си тези смели българи.
През 2010 г. във връзка с навършването на 175 години от обесването на Иванаки Йонков Националното Движение "Достойни за България" постави мемориална мраморна плоча в родното му село Вратца.
Център на заверата бил Плаковския манастир, където игумена отец Сергий подвеждал под клетва съзаклятниците и бил между най-доверените лица. Зад манастирските порти, на 18 км от Търново, са се провеждали и повечето заседания на завераджийте. През 1935 г. по повод 100 годишнината от Заверата в Плаковският манастир "Св. пр. Илия" е поставена голяма мемориална плоча под манастирската камбанария, чийто надпис гласи: "Слава на героите, събрали се преди сто години и загинали за свободата на своя народ: Велчо Атанасов Джамджията от В. Търново, Иванаки Йонков Кюркчията от Враца, отец хаджи Сергий, игумен на манастира "Св. Илия", Кольо Гайтанджията от В. Търново, майстор Димитър от София, хаджи Йордан Брадата от Елена, даскал Андон Никопит от Македония и мнозина други родолюбци начело с кап. Георги Мамарчев от Котел, вдъхновител и организатор на заверата. Български народен комитет, София, Великден, 1935 г."
В центъра на гр. Велико Търново в памет на загиналите в Заверата има издигнат паметник, който се намира на едноименния площад "Велчова Завера".


На 14 април 1892г. в старопрестолния град Велико Търново умира легендарният Христо Караминков (Бунито). Един от най-великите български революционери и национален герой. Участник в Старозагорското въстание (1875), Априлското въстание 1876) и Руско-турската война (1877-1878). По време на славното Априлско въстание (1876) участва в четата на поп Харитон и Бачо Киро, като помощник-войвода и член на Военния съвет. Държи се храбро и непримиримо в битката при Дряновския манастир. Успява да оцелее след гибелта на четата.
Той е роден през 1846 г. в Търново. От младежка възраст се включва в националреволюционните борби. Член на Търновския частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация. Участва в Старозагорското въстание (1875). След неуспеха му емигрира в Румъния.
Член на Гюргевския революционен комитет. Връща се в България като помощник-апостол на I-и Търновски революционен окръг (главен апостол Стефан Стамболов).
Доброволец през Руско-турската война (1877-1878). Оказва съдействие на руското командване чрез събиране на разузнавателни сведения. Предоставя плановете на крепостите Русе и Видин. Организира група от българи-разузнавачи. Прави неуспешен опит да взриви чрез ръчно приготвени мини османски монитор по р. Дунав.
След Освобождението се завръща в родния си град. Занимава се с търговия. Избиран е за окръжен съветник и народен представител.




На 14 април 1205г. българските войски под командването на цар Калоян разбиват кръстоносците при Одрин и пленяват император Балдуин I - третият константинополски владетел ликвидиран от българите.
В четвъртъка след католическия Великден, 14 април 1205 г. по време на тържествената меса отряд лека куманска конница напада стремително рицарския лагер със стрели и силни викове и завързва сражение. Вбесените от това светотатство рицари грабват оръжието, качват се на конете си и започват да се построяват за битка. Противно на взетото от военния съвет решение, отрядът на граф Луи дьо Блоа не изчаква останалите, излиза от лагера и се впуска в преследване на по-бързата от рицарите куманска конница. Така отрядът му, а след това и цялата рицарска армия, попадат в поставения капан. Леката куманска конница дори на няколко пъти спира, изчаквайки приближаването на рицарите, започва мним бой и пак се оттегля. Това продължава, докато достигат мястото на засадата, което е устроено в дол сред хълмиста местност. Минавайки покрай подготвените ями, куманите се обръщат към преследващите ги рицари, уж готови за бой. Когато тежката рицарска конница ги атакува в характерния за рицарите боен строй и галопиращ щурм, много от конете падат в ямите заедно с рицарите. Това спира атаката и внася смут сред латинците. През това време поставената в засада българска пехота излиза от укритията си и обкръжава рицарите. Когато Балдуин пристига с останалите си 200 рицари, вече е твърде късно. Опитите му да пробие обръча на обкръжението и да се притече на помощ на граф дьо Блоа остават напразни. Виждайки това, Калоян на свой ред атакува с тежката си конница и обкръжава Балдуин и неговия отряд. Така рицарите биват изолирани в две отделни по-малки групи. С разпокъсан строй, обкръжени и неспособни да си съдействат, рицарските отряди биват напълно разбити. За целта Българите използват успешно ласа и специално приготвени дълги копия, завършващи накрая с куки, с които лесно свалят рицарите от конете им и след това ги довършват с мечове, чукове и брадви.Въпреки всичко, сражението е тежко и продължава до късно вечерта. Основната част от рицарската армия е унищожена. Рицарите са напълно разгромени, а императорът им - пленен и отведен в Търново. Нанесен е съкрушителен удар на младата (току-що създадена) Латинска империя.В битката цар Калоян разгромява рицарите и пленява императора им, който е затворен на върха на една кула в крепостта Царевец. Около 300 рицари са убити, а император Балдуин по-късно умира в плен.Екипът на страницата Само за Истински Българи иска да ви напомни тази дата в която Българите за пореден път сме показали на светът , че сме силен и велик Народ !
През 1972 г. в търновската църква "Св. 40 мъченици" е открито погребение на около 35-40-годишен мъж с изключителен за времето си ръст (близо два метра), на чиято лява ръка има златен пръстен, тежък 61,15 г. Върху плочката на пръстена е изобразено животно с остра кучешка муцуна, тяло и опашка на лъв и с орлови нокти на краката. Около него е гравиран надпис: "Калоянов пръстен". Покойникът е бил облечен в скъпа пурпурна дреха, украсена със златотъкана шевица и бисери, и е бил обут в червени обувки. Анализът на данните от погребението позволяват на учените да приемат, че е открит гробът на цар Калоян.
Гордейте се Българи и не скланяйте глава
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#90 Мнение от Тайко » ср апр 15, 2020 1:02 pm

Полк. Димитър Младенов – един забравен герой

Полк. Димитър Младенов е български офицер, артилерист, отдал живота си на Родината.
Роден е през 1895г. в Банско, син на Марко Младенов, четник. Завършва местната гимназия, а след това се записва във Военното училище през 1914. Част е от 37ми випуск, чийто девиз е бил въпроса “Кога да мрем за теб, Родино?”. Днес, един наивно звучащ девиз. Те самите не са съзнавали, че скоро, в започналата същата година Първа световна война, около 40% от тях ще умрат. Други ще попаднат под ударите на собствената си държава след края на Втората световна война, по време на Народния съд.
Димитър, заедно със свои съвипускници, е предсрочно произведен в офицер – артилерист. Заминава на война. Служи в Шумен. Участва в битката при Тутракан, една от славните победи на българската армия. След това воюва в Македония. Награден е с един от най-високите царски ордени тогава – „Свети Александър с кръстосани мечове”.
В Македония го застига Солунското примирие. Според тази спогодба, България трябва да демобилизира армията си, да се изтегли от заетите територии и да понесе частична военна окупация. Войските на запад от меридиана на Скопие – около 100 000 души, остават в плен на Антантата, като гаранция, че България ще спазва мира. Сред тези войници е и бъдещия полковник. Те са се намирали в почти концентрационни лагери. В началото Младенов е бил в италиански лагер, където са се отнасяли добре с него. След това обаче е прехвърлен във френски такъв, където любимото занимание на офицерите е било да хвърлят обелки от ябълки и да гледат как българите се бият помежду си за тях. Умирали са от глад.
След пленничеството Димитър Младенов се връща в България. Започва нормална военна кариера и става майор. Идва Втора световна война, в която България, по стечение на обстоятелствата е съюзник на Германия и влиза в днешна република Македония. За 4 години по време на Втората световна война Македония е част от България. По това време Димитър Младенов, тогава полковник, става командир на Прилепския гарнизон. Българските части са охранявали комуникациите, строяли са училища. Държавата е субсидирала в голяма част Македония, защото е искала да направи добро впечатление на току-що освободените братя македонци. За тях винаги е имало и повече храна, учебници. Mислели сме, че това завинаги ще е част от България.
Идва 1944 година. Царят е починал. Управлението е каша. На 26 август, под заплахата от настъпващата в Румъния Червена армия, паникьосаният елит обявява неутралитета на България във войната между Германия и Съветския съюз. На 2 септември се извършва правителствена промяна – пада правителството на Иван Багрянов, идва правителството на Муравиев – последен опит за предотвратяване на военен конфликт с руснаците. Това обаче не е достатъчно за Съветския съюз, който на 5 септември обявява война на Царство България. От своя страна, на 8ми септември, българската страна обявява война на Германия, мислейки, че това ще удовлетвори руснаците. На същия ден Червената армия навлиза на българска територия. На следващия ден, 9ти септември, е извършен държавен преврат. Българските войски в Сърбия и Македония са оставени без каквито и да е заповеди.
След обявяването на неутралитета на България, в Белград, генерал-фелдмаршал Фон Вайкс е получил заповед подписана лично от Хитлер и германците са задействали операция Елефант на територията на Сърбия. Мълниеносната акция цели да спре изтеглянето на Първи български корпус от Сърбия, да обезоръжи съединенията, а щабовете да бъдат арестувани. Изпълнението е възложено на генерал Фон Щетнер. Обект на втора акция със същата задача са всички български гарнизони в цяла Вардарска Македония – от Скопие до Охрид. Тази операция е поверена на генерал Гулман и носи кодовото име “Юда”. Трета акция е планирана за територията на довоенна България. Тя носи името “Унтервелт”.
Първата немска операция се увенчава с изключителен успех. В немски ръце попадат щабни офицери, полкови командири и четерима български генерали – Рафаил Банов, Антон Балтаков, Симеон Симов, командири съответно на 6та, 22ра и 24та дивизии и техният началник – генерал-лейтенант Асен Николов. Разоръжават се българските съединения. Започват да ги откарват към Германия да строят траншеи или да ги убеждават да воюват на немска страна. Може би най-големия срам в българската армейска история. Само генерал Христо Козаров оказва отпор и започва изтегляне към България.
Ред е на операция “Юда”.
В Македония има 3 основни български военни подразделения. Гарнизоните в Прилеп, Охрид и Битоля. На 7ми септември генерал Гулман се опитва да отвлече командирът на 15та дивизия Младенов. Неуспешно. На 8ми септември полковникът научава новината, че България е обявила война на Германия. Оставен без заповеди, той продължава изпълнението на първоначалната си задача. В 3:00 след полунощ на 9 септември, полк. Младенов е събуден с новината, че щабът на дивизията в Битоля е под немска обсада. Започва престрелка. Командирът на битолския полк полковник Александър Цанев пробива обръча на немците и повел една дружина и две инжинерни роти се изтегля към Баба планина, на запад. Останалите части от полка му се предават. Същата участ достига и щаба на дивизията с всички офицери. Битоля капитолира. В Охрид, воденият от полковник Никола Дренски местен гарнизон е изненадан и обезоръжен, а самият полковник се самоубива за да не живее със срама. Първият етап на операция “Юда” е успешен.
Междувременно започват престрелки и в Прилеп. Водещият немския прилепски гарнизон подполковник Щрошке хвърля ръкавицата на Младенов. В този момент, полковникът, предан царски офицер, решава, че трябва да изпълни повелята на своята страна. Оставен без никакъв контакт със София, на 250км от България той изпраща един мотоциклетист, който обхожда позициите със следната заповед:
„Войната на Германия е обявена. Ние сме в коалицията на Англия, Русия, САЩ и Франция. Германският гарнизон в Прилеп трябва да бъде днес обезоръжен. Начало на действията 7:00. Научавайки от радиото, че България е във война с Германия, аз нареждам на всеки от вас със стиснати зъби да грабне оръжието си и да се бие мъжествено и храбро до победа.”
Започват повсеместни сражения. В 18:30, след поредица от телеграми, генерал Гулман довежда на генерал-майор Шмид-Рихберг, че “Прилеп вече не може да бъде удържан!”. В ръцете на противника щели да попаднат и оръдия. Полковник Младенов печели Прилеп. Формированията на подполковник Щрошке отстъпват към Битоля за прегрупиране.
Прилеп е град със стратегическо положение. Оттам минава и железницата и основният път от Гърция към Белград. И затова оставането на Прилеп в български ръце, възпрепятства изтеглянето на огромна немска армия – 6 дивизии, които трябва да се бият срещу руснаците. Става голям проблем. Съсредоточават се много немски части и започват 12-дневни боеве за Прилеп при съотношение на силите 5:1. Съотношението всъщност не е ясно, защото е имало албански националисти и ислямски фундаменталисти, които са подкрепяли германците на балканите. Битките са широко отразени в България. Полк. Младенов и хората му са национални герои.
Междувременно със заповед 117 на министърът на войната Дамян Велчев се освобождават от длъжност 172ма висши офицери. Сред тях фигурира и името на полк. Димитър Младенов. Командващият 15та дивизия воюва с германците на запад от Вардар, името му се разнася по печат и радио като символ достойнство и героизъм, а е уволнен от новата комунистическа власт. Той не знае това.
На 12ия ден от София долита самолет, който установява радиовръзка с дивизията. Димитър Младенов разбира, че е дадена заповед дивизията да се оттегли в старите граници на България. Започва изтегляне.
След множество сражения българските части минават река Вардар през един брод, много хора се удавят, но в крайна сметка стигат до днешна България. Водят със себе си 300 пленени германци. 1500 са убити. Българската част дава 150 жертви.
Полковник Младенов е посрещнат като герой (уволнението му се пази в тайна). Водят го по училища, изнася сказки. Награден е с “Орден за храброст”. След края на войната полк. Младенов е изпратен в Плевен като командир на 4-ти артилерийски полк. Служи до 1948 г. През лятото бива арестуван по обвинение, че когато българската армия е била в Македония, се е сражавала със сръбските партизани. Въпреки голямото желание на Държавна сигурност (тогава е имало голяма чистка сред офицерите), те не успяват да изградят едно сериозно обвинение и затова решават без съд и присъда, да го пратят в лагера Куциян. Това е открит рудник, където е миньор. После го пращат в Персин, където строи дига и изгражда бъдещия лагер Белене.
През 1951 г. Димитър Младенов се разболява от двойна бронхопневмония и издъхва в една локва близо до Втори блок в Белене.
Запазено е неговото тефтерче. Последните думи, записани в него са:
„Буренът закрива надписа на кръста,
дъждът измива името,
бурята пречупва и самия кръст,
но едно остава – добрия спомен за човека.”
През 1992 г. Димитър Луджев, тогавашен министър на отбраната, прави предложение – за 6 май полк. Димитър Младенов да бъде произведен в генерал.
Президентството отказва.
Оказва се, че този човек, носител на ордена за храброст, ордена Свети Александър, отдал целия си живот в служба на своето отечество, изпълнявал заповеди безпрекословно, така, както е можел, а е можел много добре, е получил от отечеството си някакъв орден на мълчанието.


15 AПРИЛ
На днешен ден :

1903 г. На 15 и 16 април 1903 г. в Солун групата на “гемиджиите “ извършват бомбени атентати. Тази група е организирана от Й. Попйорданов и П. Шатев. Целта на атентатите е да се предизвика намесата на европейските държави за подобряване положението на поробените българи в Македония и Одринско. Участници в групата са Й. Попйорданов, Д. Мечев, М. Арсов, Д. Тръчков, Вл. Пингов, К. Кирков, Т. Богданов, Г. Богданов, П. Шатев, Т. Органджиев, М. Бошнаков, Цв. Трайков. На 15 април предобед П. Шатев взривява френския кораб “Гуадалкивир”, излизащ от Солунското пристанище, и успява да напусне кораба заедно с други пътници. Той е заловен от полицията на скопската гара. Вечерта на същия ден Д. Мечев, М. Арсов и И. Тръчков взривяват железопътната линия Солун - Цариград, но минаващият влак получава незначителни повреди. На следващия ден К. Кирков взривява водопровода и осветителната станция на Солун, а Й. Попйорданов взривява сградата на Отоманската банка. Вечерта К. Кирков, Г. Богданов и Вл. Пингов хвърлят бомби на различни места в града. През нощта Д. Мечев и И. Тръчков са убити в квартирата си след продължителен бой с полиция и жандармерия. На 17 април загива Й. Попйорданов. На 18 април при опит да взриви телеграфната станция е убит К. Кирков. Цв. Трайков се самовзривява след несполучливия си опит да убие валията. Т. Органджиев избягва през Скопие в България. Г. Богданов, М. Бошнаков, М. Арсов и П. Шатев са заловени от полицията и осъдени на смърт. По-късно присъдата е променена на доживотен затвор. От тримата остава жив само П. Шатев. След 9 септември 1944 г. е предаден на югославските власти и умира в югославски затвор.

ГОСПОДИ СЪЖИВИ СЪВЕСТТА МИ ОТ КОЯТО НЯМА ПО-НУЖНО НА СВЕТА

Отговори