Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#171 Мнение от Тайко » ср юли 08, 2020 4:29 pm

107 години от победата над Черногорската дивизия в Калиманската битка при Баню чука в Македония - 5 юли 1913г. Баню чука или Кота 1152 - една от Котите на българската бойна слава. 🇧🇬
В ЕДНО ОТ НАЙ-КРЪВОПРОЛИТНИТЕ СРАЖЕНИЯ В МЕЖДУСЪЮЗНИЧЕСКАТА ВОЙНА, В КОЕТО НЯМА ПЛЕННИЦИ българската 2-ра Преславска бригада на полковник Перикъл Енчев разгромява 12-хилядната Черногорска дивизия, подкрепена от сърбите.
Победата при Баню чука е важен епизод от Калиманската битка, където са разгромени сръбско-черногорските войски и е спасена България от гибел.
На снимката детайл на бойното поле на Калиманската битка с Баню чука от паметника-портал на 8-и пехотен Приморски полк във Варна, участвал в това велико сражение.
Село Калиманци, намиращо се на югозапад от Царево село (днес Делчево) има решаващо значение за спасението на България в Междусъюзническата война през 1913г.
В началото на юли 1913г. тук се води прочутата Калиманска битка. Това са едни от най-кръвопролитните боеве във войната, цяла операция, разиграла се на широк фронт от 4 до 11 юли 1913г.
Замисълът на враговете на България е да се съединят и да превземат София, с което България да бъде унищожена. Сръбско-черногорските войски трябва да настъпват от запад, а гръцките войски от юг, по долината на р. Струма.
Сръбското настъпление започва на 4 юли 1913 г. Срещу три непълни български дивизии (7-а Рилска, 8-а Тунджанска и 2-ра Тракийска) и частите на Македоно-одринското опълчение сръбското командване хвърля цели 5 свои дивизии - 4 пехотни и 1 кавалерийска, както и Черногорската дивизия.
Сръбско-черногорските войски започват настъпление на 4 юли 1913г., като се разгръщат на широк фронт. На север Черногорската дивизия преминава брегалнишкия приток Каменица, на юг Моравската дивизия (I призив) прекосява река Драгобраща, а Моравската дивизия (II призив) напредва в центъра, към Калиманската позиция. До края на този ден предните български постове се оттеглят с незначителни загуби към главните позиции. Крайните флангове на 4-та армия не влизат в бой.
Най-напрегнати боевете се водят на 5, 6 и 10 юли 1913г.
На 5 юли 1913г. сръбските войски атакуват в центъра, но последователните им опити да си пробият път към Царево село и Горна Джумая са разбити.
Особено жесток е боят за кота 1152, известна още като Баню чука, защитавана от обезкървената 2-ра бригада от 4-та Преславска дивизия, командвана от полковник Перикъл Енчев, родом от Тулча, Северна Добруджа в състав 8-и Приморски и 31-ви Варненски полк.
Кота 1152 е доминираща над Калиманското плато. Именно този участък прегражда пътя на противника по направлението Царево село - Горна Джумая, където сръбското командване замисля да се съедини с гръцките дивизии. ЗАТОВА ТУК НАТИСКЪТ НА ВРАГА Е МНОГО СИЛЕН. СЪРБИ И ЧЕРНОГОРЦИ АТАКУВАТ С ГОЛЕМИ МАСИ И СИЛНА АРТИЛЕРИЯ.
В боя на 5 юли 1913г. на Баню чука срещу Преславската бригада настъпва цялата Черногорска дивизия - 12 000 души. Черногорците настъпват много смело без оглед на жертвите. Разчитат на численото си превъзходство и на своята стара бойна слава, според която те не са губили никога нито едно сражение. Но подценяват българите и въобще не знаят какво ги чака.
Малобройните български защитниците на кота 1152 са се укрепили здраво в окопите си. Изчакват спокойно доближаването на огромната пехотна маса. Обстрелват я и й причиняват загуби, но не излизат от окопите да атакуват, защото чакат изчакват доближаването на противника в предпозиционното пространство.
След това срещу самоуверените черногорци, които се славят като непобедими храбри войници тръгва в контраатака ''на нож'' целият 31-ви пехотен Варненски полк, подкрепен от 2 дружини от 8-и Приморски и 21-ви пехотен Средногорски полк. Започва жестока битка.
Въпреки численото си превъзходство поне 9 батальона (от които един или два сръбски) черногорците не успяват да преодолеят отбраната на 6 български дружини с далеч непълен личен състав.
Двете войски се сблъскват челно. В последвалата ужасна ръкопашна схватка, включваща и страховит щиков сблъсък под проливен дъжд черногорците не издържат и се разбягват. Българският остър ''нож'' отново побеждава.
Насреща пред остатъците от черногорците се изпречват мътните води на придошлата от валежите река Брегалница. При бягството им много черногорци се удавят в дъното на реката, а останалите са доизбити от българските ножове.
Черногорската дивизия понася жесток удар и фактически прекратява съществуването си. Това е жесток урок за враговете на България, продължили своите бесни атаки цяла седмица.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#172 Мнение от Тайко » чет юли 09, 2020 7:06 pm

ТЕРОРЪТ НАД БЪЛГАРИТЕ В ЗАПАДНА ЕГЕЙСКА МАКЕДОНИЯ 1941-1982 г.
по проф. Добрин Мичев и др.
Терорът и заплахата за Българското население от гръцката администрация и гръцките шовинистични военни организации продължава с още по-дива ожесточност след немско-италианската окупация на Егея в 1941 г. и връщането на Беломорието и Повардарието към Отечеството. От началото на юни и през юли 1941 г. в почти всички български села в Западна Егейска Македония е възстановена гръцката административна власт. Още с появяването си тя пак се нахвърля върху македонските българи и започва да ги тормози. Полицията арестува по-будните от тях, подлага ги на побоища и ги принуждава да се изселват. Тя ги клевети пред германските и италианските власти, че били, "комунисти", за да ги злепостави и да предизвика тяхното преследване и физическо ликвидиране. На българите се забранява публично да говорят своя език, а на тези, които не се подчиняват, се нанасят публично побои и тежки парични глоби. На тях не се разрешава да мелят жито и царевица на водениците, а непокорните се малтретират и мливото им се конфискува. Забранено е да се продава дори сол, газ, сапун и други стоки на българи.
В резултат на гръцките клевети през октомври 1941 г. германската военна полиция напада селата Горно и Долно Крушево и разстрелва около 200 души. Тежко е пострадвло и с. Дъмбени от италианските наказателни отряди в началото на ноември с.г., където по донос на гръцката полиция са разстреляни 15 българи. Пострадали са и селата Добролища, Сливени, Маврово, Косинец, Габреш, Радигош, Стенско, Жупаница, Вишени, Поздивища, Дреновени и др.В началото на 1942 г. българите в с. Несрам и градчето Хрупища също изпитват кървавите удари на германските окупатори. В с. Дреновени са разстреляни 5 души, в Смърдеш – 2, Желин – 7, в Лудово - 3, в Добролища - 4 и др. Цели села в Костурско са опожарени - Несрам, Яновене, Радигож, Езерец, Стенско, Жужелци и др. За да тероризират българското население са създадени въоръжени групи от мохаджири в селата Ошени, Ревани, Св. Неделя и др., които се отличаввт особено много със своите жестокоси. В Леринско са изгорени до основи българските села Горничево, Елово, Св. Петка, Нерет и др.
На морален и физически тормоз е подложено българското население и в италианската окупационна зона. Системно над него се вършат арести, разпити и побоища, внушава му се, че не са българи, а "македонци". Италианските власти провеждат политиката "разделяй и владей". Те агитират сред македонските българи за "автономна Македония" под италиански протекторат, забраняват откриването на български училища, издигането на българското знаме и слушането на българска музика. Военната полиция арестува по-будните българи под фалшив претекст, че са комунисти и подпомагат антифашисткото движение.
Италианските войници, гръцки полицаи и албански националисти извършват непрекъснато претърсвания в българските села и заграбват храните и покъщнината на населението. Те насилват свещениците да се откажат от Българската православна църква и да се подчинят на Тирана, забраняват на децата да учат в български училища или в Битоля и Скопие, да пишат имената си с окончанията -ов и -ев, да пеят български песни и пр.
Гръцките правителствени колоброционистки сили Тагмата Асфалияс ( Батальони за сигурност) в сътрудничество с немския сержант Фридрих Шуберт и гръцкият колаборационист Георгиос Пулос се помнят с едни от най-големите си зверства на 24 април извършват клане в Катраница и на 15 септември в Енидже Вардар, в които са убити съответно 318 и 103 души, предимно членове на Българския червен кръст и на Централния българомакедонски комитет. По време на войната про-съюзническото гръцко правителство в изгнание осъжда Батальоните за сигурност за предателство, основателят им Йоанис Ралис е осъден на доживотен затвор за измяна и умира в затвора през 1946 г., но при избухването на Гръцката гражданска война, много от членовете на батальоните са набрани към жандармерията, на страната на британците и правителството, за борба срещу партизаните от ЕЛАС. Тези групи участват активно и в борбата със СНОФ (т.н. Славяно-македонския народоосвободителен фронт) - въоръжена част към Гръцката комунистическа партия съставена донякъде от егейски българи, немалко от тях насствено „мобилизирани” от ЕЛАС и др.
За да не бъде допуснато да се членува в учредения в 1941г. в Солун Български клуб, по къщите на членовете на клуба са изписани лозунги и заплахи, че са "осъдени на смърт" и над тях ще последва физическа разправа. Полицията привиква в участъците членовете на клуба и ги принуждава да се откажат или иска насила да им отнеме членските карти. Когато това не помага, се преминава и към убийства на членове на Българския клуб - в селището Лагадина краи Солун зверски са убити две жени – активистки на местния Български клуб. В с. Лахана е убит Хр. Чангаров, тъй като искал да стане член на Българския клуб.
В с. Екшису, известно като "малката София", селяните събират скъсаните от гръцките власти буквари и читанки, назначават си български учители и започват да учат децата си на българско писмо и четмо. Един от тях е старият екзархийски учител Димитър Гульов, който заради това е арестуван и хвърлен в Солунския затвор "Еди куле".
В селата Саракиново, Кронцелево и други в Мъгленско, децата присъстват на откриването на гръцкото училище, викат дружно "ура" и напускат демонстративно първия учебен ден. Те заявяват високо пред гръцките учители, че не искат да учат в тяхното училище. Тогава учителите тръгват по къщите да ги събират с обещания и заплахи. Много родители са арестувани, бити и разкарвани по участъците под предлог, че са "комунисти".
На 18 юли 1943 г. в Солун се провежда среща на гръцките офицери – маиор И. Папатанасиу от Централна Македония, майор Е. Дортас от Източна Македония и капитан Ан. Секеларис, на която се решава създаването на организация, която да обхване Югозападна и Източна Македония, обединяваща всички гърци от "поробена Северна Гърция". Така се ражда националистическата антибългарска организация ИВЕ ("Защитници на Северна Гърция"). Неин върховен началник е Ат. Хрисому – "очите и ушите" на ген. Г. Чолакоглу в Северна Гърция. По-късно от тази организация се рои организацията ПАО ("Всегръцка освободителна организация"), свързана тясно с Гестапо. Нейното ръководство също се намира в Солун и има свои филиали в Лерин, Костур, Кукуш, Воден, Бер, Негуш, Кожани и др., начело на които стоят фанатизирани гръцки офицери – българомразци. Главорезите на тези организации се проявяват по време на кланетата над българите от селата Катраница, Ранци и др.
Друга националистическа антибългарска организация е тази на полковник, а по-късно генерал Зервас – гръцкият Дража Михаилович. По врвме на войната Зервас командва гръцките партизански сили на ЕДЕС ("Гръцки национален демократичен съюз"), които са се прославили особено със своите кървави издевателства над българските села в Югозападна Македония. Организацнята ЕКА("Национална и социална защита") също е създадена да води борба против българщината в Югозападна Македония.
Освен тези националистически и антибългарски организации, е създадена още "Триипсилон", ръководена от министъра на финансите в правителството на ген. Чолакоглу – Коджаманис, фанатизиран гръкоман от Ениджевардарско. За да спечели довврието на германците тази организация се представя за националсоциалистическа.
Организацията "Етникифилия" също води жестока борба срещу българското национално дело в Югозападна Македония и за разширяване влиянието на гърцизма под лозунга за "Велика Гърция".
Всички тези националистически банди извършват множество жестокости над българските села. Те въоръжават гръцките и мохаджирските села, нападат безнаказано българските седа, като горят къщите на селяните, ограбват покъщнината и добитъка им, безчестят, колят и разстрелват.
През 1942 г. положението на българското население в Югозападна Маквдония се влошава още повече и става още по-тежко. С появата на националистическите андартски отряди, командвани от полк. Зервас, както и комунестеческите отряди на ЕАМ и ЕЛАС, то започва да понася още по-тежки удари. Както гръцката администрация, така и националистическите банди и отрядите на ЕАМ и ЕЛАС нападат с голямо ожесточение българските села, заграбват и без това оскъдната храна на селяните, задигат добитъка и покъщнината им и насила мобилизират мъжете. Българите упорито отказват да се присъединяват към антифашистката съпротива поради нациоиналистическите и великогръцките й позиции по македонския въпрос.
Клеветени като комунисти от гръцката администрация, българите в италианската окупационна зона са подложени на непрекъснати репресии от властите. Така военната полиция извършва масови арести в българските села Драче, Дреничево, Желебоже, Косинец и др. Арестуваните са подложени на жестоки изтезания. Между арестуваните е и активният деец на Българския клуб Христо Руков, който е жестоко бит в ареста на италианската военна полиция в Костур. Масови арести и жестоки побоища са извършени и в с. Загоричане, Куманичево, Шестеово, Бабчор и др. от гръцката полиция. Единствената "вина" на селяните е, че членуват в Българския клуб.
На преследвания и жестоки побоища са подложени от италианските военни власти и българите от селата в Дебърско, Стружко, Преспанско и други райони.
Жестоки се албанските изстъпления над българите в Тресонче, Селце и др. Италианските военни съдилища по гръцки доноси и клевети осъждат на смърт българи в с. Дъмбени, Костурско.
Българското население е подложено на жесток терор и грабежи от страна на италианските военни власти, от гръцката администрация, гръцките андарти и отрядите на ЕАМ и ЕЛАС. Заради терора на андартите над българското население в Драничево, Старичани, Жегожа, Брещчане, Граче и др., Костурско, селяните забягват в гората. Андартите ограбили селата като задигнали житото, покъщнината и добитъка на българите. Само от 1 декември 1942 г. до 10 май 1943 г. демаркационната линия към Битоля, която е под българска власт са преминали хиляди български семейства, за да дирят спасение от жестокия гръцки терор.
На 5 март 1943 г. значителен отряд андарти нападат с. Добролища, Костурско, като се опитват да арестуват братята Паскал и Щерьо Николови Добролитски, но братата се спасяват в Костур където с друге българи създават местно опълчение за самоотбрана известно като „Охрана” с което фактически българите в костурско въстават срещу издевателствата.
На 2 май андартите нападат и селата Търсье и Несрам. При нападенията на българските села андартите насила отвличат със себе си българските младежи. Така например при нападението на с. Езерец са отвлечени 13 души. Български младежи са отвлечени и по време на нападенията над селата Жупаница, Несрам, Четирок, Хрупища, Св. Неделя и др. При нападението на с. Куманичево милиционерите успяват да отблъснат многобройния андартски отряд. А българите в с. Загоричани, Бъмбоки и др. отказват катеюично да предадат оръжието си и също отблъскват андартите. Срещу четите на "Охраната" са хвърлени националистически банди на полк. Пулос, както и главорезите от националистическите организации ПАО и ЕКА, които тероризират българското население. След създаването на СНОФ – партрзански батальон от комунисти македонски българи към ЕЛАС, неговите чети също са хвърлени против "Охраната".
След нападението на с. Старичани, войводата Л. Дамянов изпраща писмо до командира на андартския отряд в гората Синачкан. В него той предлага да си разменят пленниците и добавя, че милиционерите не са нищо друго, освен честни войници, борещи се за реда в околията и за предотвратяване на насилията над българското население.
В доклад на Битолския областен управител от 10 май 1943 г. четем, че талианските военни власти продължават да се отнасят пасивно към андартите, които стават все по-агресивни и жестоки. Те продължавали да нападат българските села, да ги ограбват и опожаряват, както и да избиват безмилостно по- активните българи и близките на милиционерите. Италианският полк. А. Вениер съзнателно държи страната на гърците и с това влошава и без това тежкото положение на българското население. Вместо да оказват помощ на сражаващите се с андартските банди български милиционери, италианците обстрелвали с артилерия нападнатите от тях български села Гръче, Дреничево, Желегоже и Несрам, Костурско и ги изгорили и разрушили.
На 24 май 1943 г. една германска част влязла в сражение с андартите в българските села Сребрено, Елово, Клисура, Лозница и др. и ги опожарила, а и отказвали да въоръжат българите, за да се бранят от андартите.
По това време в района на Воденско, Леринско и Костурско действат националистическите отряди на полк. Зервас, както и отряди на ЕАМ и ЕЛАС. В състава на 28 полк на ЕЛАС на 26 август 1944 г. в с Поздивища, Костурско е създаден Трети батальон "Гоче" с командир Илия Димов от с. Статица, Костурско, съставен от македонски българи. В голямата си част, поради непрекъснатите партизански набези и терор, българското население е избягнало в горите, изоставило селата и покъщнината си. Затова, както гръцката администрация, така и отрядите на полк. Пулос, полк. Зервас, на ЕАМ и ЕЛАС посрещат крайно враждебно създаването на доброволческите дружини на ВМРО. След като не успяват да дискредитират доброволческите дружини на ВМРО сред населението, андартите и антифашистките отряди на ЕАМ и ЕЛАС предприемат драстични насилия по селата над близките на доброволците. Те са арестувани, бити и публично разстрелвани, а къщите им разграбвани и изгорени. За да се попречи на набирането на нови доброволци, мъжете са насилствено мобилизирани в гръцките отряди. В един доклад на полк. Мирчев до Щаба на войската от 5 юни 1944 г се съобщава, че андарите са пленили четата на войводата Коста Качаунов при с. Турье - 28 души. И за да сплашат населението, изклали по най- жесток начин всички четници. Селата Гугово, Жерви, Русилово, Чеган и др. са нападнати от отряди на ЕЛАС опожарени са и са взети заложници. Командването на Воденската дружина решава да я изтегли на Каймакчалан, но по донос на ЕЛАС на 11 септември 1944 помещенията на дружината са блокирани от германците и тя е разоръжена. На 12 септември, със съдействието на английската авиация ЕЛАС напада Воден.
Защитниците на българете в Югозападна Македония - членовете на Българския клуб, на българо-македонскит екомитети, участниците в "Охраната" и четите на ВМРО, в края на 1944 г. и началото на 1945 г. масово са арестувани, избивани без съд и присъди, или съдени и хвърлени в затворите или зловещите концентрационни лагери по островите на Бяло море. Върху българското население с нова страшна сила се стоварва тежкият юмрук на гръцката националистическа омраза и жестокост. Първата вълна на терора на ЕЛАС е насочена върху членовете на "Охраната" и доброволци като Хр. Насков, Н. Шестеов, избити по най-жесток начин от партизаните на ЕЛАС.
На 8 юли 1945 г. специалния военен съд в Солун разглежда делото над група членове на Българския клуб в Костур. От подсъдимите 25 души са признати за "виновни", че "са сътрудничили на българите и вършили пропаганда в тяхна полза". От тях 7 са осъдени на смърт, 7 на доживотен затвор, а останалите на по 20 години затвор.
На 17 август 1945 г. Солунският специален военен съд осъжда 21 българиот Воденско - 2 на смърт, 5 на доживотен затвор и 9 на различни срокове затвор. През септември с.г. този съд издава тежки присъди над голям брой доброволци в четите на ВМРО от Воденско.
На 4 декември 1945 г. съдът гледа делото над 56 българи от с. Загоричане заради участието им в "Охраната". От тях 6 са осъдени на смърт - К. Набалов, В. Лузев, К. Карадимов, Сп. Карагеоргиев, Н. Шишков и Н. Бързев, 11 на доживотен затвор, а останалите - от 3 до 30 години затвор.
На подобно съдебно преследване са подложени и членовете на Българския клуб в Солун. На 25 април 1945 г. в Солун 8 души са осъдени на смърт и 2 на доживотен затвор. Гръцката национална гвардия извършва масови арести на членове на клуба в селата Тресино, Съботско и др. Арести и претърсвания са извършени и в други български села. В Ениджевардарско и други краища също се извършват масови арести на членове на Българския клуб, като се изземва и добитъкът им под претекст, че им бил даден от клуба. Арести и грабежи над българското население са извършени и в Леринско, Воденско и Костурско.Югозападна Македония потреперва от жестокия и дивашки терор. Много българи са принудени, за кой ли път, да се спасяват като напускат със семействата си родните си огнища и да търсят спасение в България.
Арестуваните българи са обвинени като „сътрудници” на окупатора и автономисти. Така само в Костурския военен съд има подготвени 600 обвинителни акта срещу 4-5000 обвиняеми българи. В Ленинна съдебно преследване са подложени 3/4 от българите.
Като членове на "Охраната" са подведени под съд 70 селяни от с. Суровичево, 60 от с. Върбени, 200 от с. Баница, 70 от с. Пополжани, 20 от с. Вощарани, 90 от с. Неволяни, 60 от с. Долни Котор, 50 от с. Лагино, 30 от с. Арменско, 35 от с. Ошчима, 30 от с. Герман, 40 от с. Секулево и 15 от с. Слатина, Леринско и 100 от гр. Лерин.
Въз основа на закон 412 от 1945 г. само в Костурско са съдени 4500 българи. Подобно е положението и в други краища на Югозападна Македония. Най-големият процес в Лерин се гледа на 21 март 1946 г. над 150 българи от с. Баница, Леринско. В Костур са осъдени 70 души от Костурските села „за сътрудничество” с окупатора Върху македонските българи е извършен истински дивашки погром от страна на националистическите банди и полицията.
През 1944-1945 г. в Югозападна Македония са избити без съд и присъда 400 българи, 440 жени и девойки изнасилени, хвърлени в затворите 8145, съдени 4209, осъдени 3235, 80 села ограбени, 13858 души интернирани, 1291 къщи разграбени и изгорени, 13 858 души разселени. Според други данни от 10 февруари 1945 г. до 12 март 1946 г. в Югозападна Македония са избити 1300 българи, ранени 6413, арестувани 75 000, хвърлени в затворите и лагерите 30 000, изнасилени 265, разграбени къщи 6567 и прогонени от родните си огнища 200 000 души.
От октомври 1944 г. подложеното на тежки репресии от гръцката власт местно българско население в Егея, включително много от въоръжените членове на Охрана, започват масово да се присъединяват към формирания от Македонската секция на Гръцката комунистическа партия „Славяномакедонски народоосвободителен фронт“ (СНОФ, бил преди това МНОФ, а после -НОФ), комунистическа организация на българоезичните жители в Егейска Македония, която поне не им забранява да говорят езика си и пръска мъгляви обещания за някяква защита на правата им в Гърция и дори за автономна егейска или обединена цяла в рамките на химеричната балканска федерация Македония. Така егейските българи останали без никаква друга алтелнатива за спасение от геноцид и пълно погърчване масово се всъпват във въоръжената борба на страната на Демократичната армия на Гърция срещу гръцките кралски и окупационните английски и по-късно американски въоръжени сили в кървавата Гражданската война обхванала най-продължително и най-тежко именно Егейска Македония. В 1945 НОФ има 12 чети в Костурско, 7 в Леринско и 11 във Воденско и Ениджевардарско. Те патролираат по селата, и контролират в някаква степен районите. От средата до края на 1945 имат 30 сблъсъка с противникови патрули. Най-сериозения е при паланката Мъглен, когато нападат конвой охраняващ арестувани, убиват 14 гръцки войници, пренявят 9 и освобожсадат всички арестанти, сред които има и понтийски гърци. Така в некои воденски села, дори и понтиски гърце са привлечени, а в костурско се включват и власи, които като етнос често са били с ВМРО срещу чуждата власт. Първоначално КПГ приветства решителните действия на СНОФ, но след това надделяват притесненията, че това ще доведе до откъсване на Егейска Македония и нейното присъединяване към България или Югославия. Поради това КПГ се разграничава от СНОФ, което значително намалява бойните възможности на партизаните, а и безхаберието на партийните водачи призовали след Варакиза силите си да се разоръжат, а офицерите им да се въртат по домовете си води до техните лесни арести от властта и от всичкия им команден кадър остават една около 100 с военни познания. Постепенно от разхвърляните партизански отряди и групи се сформира Демократическата армия на Гърция (ДАГ) под общото командване на генерал Маркос Вафиадис, един от най-талатливите генерали-комунисти, на него се подчиняват и местните македонски отряди които формират до 2/3 от силите на ДАГ в Егея и Еприр, където е основияг терен на бойните действия, а някои се сражават и с частите на ДАГ в Атика и Пелопонес. Устройват се училища където се чете на родния новофризиран като „македонски” език, на него се печатат книги и вестници, дори се изнасят театрални представления. Установен е пълен контрол над планините Вич и Грамос и просторна полоса от албанската и югославската граници навътре дори в Тесалия, но градовете не са овладени. На 23 декември 1947 г. комунистите провъзгласяват създаване на Временно демократично правителство и главната цел на Демократическата армия на Гърция става завладяването на жизнено важни центрове в тази територия. От 20 дек. 1947 до 6 ян. 1948 ДАГ води битка за превземането на гр. Коница населен предимно с албанци, власи и българи, но няма успех срещу правителствените гръцки войски, от 12-18 февруари 1949 г. влизат в ново сражение сега за овладяване на гр. Лерин, но след намесата на ВВС са напълно разбити. Най-ожесточените битки се водят в планинските части на Егейска Македония и Епир, като най-подходящи за партизански акции, с най-добри възможности за подкрепа от местното многобройно българско, а и живеещото край него албанско и влашко население и набавяне на провизии и жива сила. Но комунистите допускат грешки като се увличат с терора и убийствата на правителствените чиновници и свещенници и в насилствена „мобилизация” за набиране на бойци, включително и непълнолетни, което подкопава подкрепата им сред местното предимно българоезично население. На 31 януари 1949 ЦК на КПГ обявява правото да се формира независима от Гърция обединена македонска држава за да спечелят пълната подкрепа на населението, което и става. Получаването обаче на съвременни американски самолети, инструктори и бойна техника, като и прилагането на тактиката „изгорена земя“ от правителствените войски и тяхното големо числено превъзходство не може да бъде преодоляно без адекватна на англо-америкенската помощ за противника, която може да дойде само от комунистическите държави, но СССР отказва спазвайки Ялтенските договорки със САЩ, а сателитите му не смеят да противоречат. Въстаническите, предимно българоезични, села са горени с напалм от английската окупационна и кралската гръцка авиация, бомбардирани са десетки селища, включително град Лерин. Върху Егейска Македония са извършени 1467 въздушни бомбардировки и нападения, над 120 нападения с напалм, хвърлени 288 тона бомби и 1935 ракети. Действията на наземните сили са още по-ожесточени и репресиите продължават години след края на гразжданската война. Към огневата мощ с която се е сдобил противника се прибавят и стратегическите грешки на комунистите като отстраняването на командващия на партизаните генерал Маркос Вафиадис и непоследоветелността в опита да се приобщи НОФ чрез приемане на решение за присъединяване на Македония към планираната Балканска федерация. Допълнителен удар е затварянето на югославската граница от Тито, след преориентирането му към Запада. Така партизаните губят своите най-надеждни тилови бази. До пролетта на 1949 г. партизаните са изтласкани от до големите партизански бази в планините Вич и Грамос, които са превзети до края на месец август в Битката на Вич и с Битката на Грамос. Гръцките правителствени сили губят във войната 12 777 убити, 37 732 ранени и 4257 изчезнали. Сред партизаните, в състава на чиито сили с български етнически произход са над 60% от бойците и над 20 % са девойки и млади жени, са убити 38 839 души, 20 128 са пленени и около 20 000 се предават. Партизаните убиват 4 124 граждански лица, в това число 165 свещеници. Броят на убитите цивилни от правителствените войски не е посочен, но предвид мащаба и начина на водене на военните действия и репресиите е в пъти повече и вероятно, общо от Македония до Пелопонес, да е от порядъка на 100 000 или повече. На мини се взривяват 931 души. Били са вдигнати във въздуха 476 обикновени и 439 железопътни моста. Унищожени са 80 железопътни станции. Десетки хиляди хора са репресирани, пратени по лагери и насилствено интернирани. Около 1 000 000 са временно разселени през войната. Към 56 000 емигранти, предимно от Егейска Македония, спасявайки се бягат от Гърция. Отделно 28 хиляди деца (20 000 от тях с български етнически произход и 8000 с гръцки), много от тях деца на партизани и помагачи, са изпратени от комунистите в страните от социалистическия блок, монархията настанява други 12 000 деца от военната зона в лагери по гръцките острови под свой надзор, повечето от тях са дадени за осиновяване отвъд океана. На българоезичните егейски емигранти, на албанците и всички които не са гърци завинаги е забранено завръщането в родните им места. Дори 33 години след гражданската война в приетият в 1982 г. в Гърция „Закон за националното помирение” дискриминационно ясно е постановено, че да се завърнат в родните си места е могат само на лица с гръцка националност. В 1947 официално са направени първите следнацистки концлагери в Европа – зловещите Макронисос, Трикери, Икария и Ярос, като най-големият Макронисос е наричан «Гръцкя Дахау» Той действа до 1958 като „военен лагер за превъзпитение” и като военнен затвор до 1961г. На 7 март 1951 г в лагерите и затворите в Гърция има 40 000 политически затворници и концлагеристи, само в Икария концлагеристите са 12 000, а през каторжния концлагер Макронисос през 1947-1950 г. преминават 27 000 обикновени и мобилизирани военнослужещи и такива „мобилизирани” за военна служба без оръжие, 1100 неблагонадеждни офицери, плюс чисто граждански лица 30 000 арестувани и депортирани, включително 5 000 жени и дори невръстни малки деца, жените после са пратени в Трикери – първият в Европа концлагер, който е направен в 1913 г. за българите от Солун и Егейска Македония и сега е отворен отново. За цялото население властите въвеждат т.н. „Сертификат за политическа надеждност“, действащ до 1962 г., чрез който се удостоверява, че неговият собственик не се придържа към опасни убеждения; без този документ гърцките поданици не са имали право да гласуват, да учат във ВУЗ, да пътуват извън местоживеенето си и практически не са могли да получат работа. На българоезичните, каквито са мнозинството прогонени с война емигранти, и на другите от негръци етнос албанци и власи и пр. завинаги е отнето правото да се завърнат в родните си земи, а на останалите там употребата на майчиния език дори в дома се преследва и изкоренава най-жестоко. От 1958 до 1963 г. са особонно ивтензивни репресиите за изкореняване на езика и насасждане на гръцко самосъзнание у «Βουλγαρικά εντόπια» (българските туземци), българският македонски говор за пореден път е жестоко преследван и напълно забранен, народните песни дори на сватба, може само са се свирят, но е сгрого забранено да се пеят заради българския им език, цели села са принуждавани публично групово да полагат клетва, че ще говорят само на гръцки и това се отразява в пресата – атинският в-к "Сфера" 1 септ. 1959 г.: „Близо до Флорина три села се заклеха..."Заклевам се в Бога, народа и честта си да не говоря повече български...", леринският в-к „Елиники фони” на 8 авг. 1959 пише за такава практика , костурският в-к „Фони тис Касторияс” на 4 окт. 1959 съобщава за същото доброзорно случило се в с. Требино кожанско, с. Брещени костурско, с. Крапещита леринско. Дори в 1982 г. шефа на гръцката служба за национално сигурност Димитрис Капеларис с протокол №16502-3042/16.02.1982 разпорежда 9 специални мерки по такава политика за погърчване на Егейска Македония. Десетилетия територите населени с беломорски българи, албански чами и др., с македонски власи и с турци. са под специален военно-полицейски режим и надзор, който не е изчезнал напълно и до днес. гръцката държава има отделно мивистерство за Егейска Македония и Беломорска Тракия със седалище не при правителстнтово в Атина, а в Солун като генералгубернаторсгво. Немислимо е откриването на училища български език, като изключение е допуснато едва в 2008 г. за неделното училище на Зографския манастир и на отвореното отново чак в 1973г. Българско консулството в Солун и още някои Беломорска Тракия, но не и в Македония.
Независимо от над един век чудовищен терор за етническо заличаване южните български говори са широко разпространени и днес от гръцко-турската до албанската граница, от Софлу при устието на Марица, през Ксанти и Солун, чак до Костурско, Воденско, Леринско и Преспа.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#173 Мнение от Тайко » съб юли 11, 2020 4:21 pm

С нож в гърба...
.
На днешния ден са извършени две престъпления от сръбски шовинисти.
= На на 11 юни през 1913г. е убит е с нож в гърба запасен поручик Генчо Неделков, по време на Втората балканска война на територията на България, в момент, когато води ранен сръбски "брат" на кон към лазарета, за да получи медицинска помощ. На снимка 1 виждаме надгробието на героя от Русе, намиращо се в с. Божица, Босилеградско.
...
= На днешния ден 11 юни през 1995г., по време на т.нар. "слАвЯнски войни" в бивша Югославия, сърбошовинисти извършиха геноцид над т.нар. "слАвЯни" в Сребреница - /снимка 2/.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#174 Мнение от Тайко » нед юли 12, 2020 11:36 am

"За Добруджа"
Картечници клокочат злобно, а сабите забиват се в човешка плът, разкъсват се от пукащи гранати телесата. За Добруджа това бе сблъсък героичен, безценна българска земя, свещена.
Посегнаха на родните земи, врази тей подли и коварни - румънци, сърби и руснаци, но там в полята добруджански, покосени, разгромени бяха всички. Поклон за всички вас, безсмъртни български юнаци, ний помним имената ви безкрайни.
С каква безкрайна храброст вий ни бранихте земите, как следвахте завета на дедите. Аз зная как, с жестокост зверска, кат хали разярени. Телата ви обляни в кръв лежаха, откъснати на някой крайниците бяха, но вий преглътнахте го с гордост на лицата.
И прави бяхте да сте горди, опазихте Отечеството, Царя, пред Бога бяхте чисти, и правдата със вази беше, врага в краката ви пълзеше. Поклон за Вас, титани смъртоносни, поклон за Вас левенти съдбоносни!



Мнозина не вярват, но е факт, който говори красноречиво!
НАЙ-ПОПУЛЯРНИЯТ БОЕН МАРШ В СВЕТА "ПРОЩАВАНЕТО НА СЛАВЯНКАТА" Е НАПИСАН ОТ РУСКИЯ МУЗИКАНТ ВАСИЛИЙ АГАПКИН И Е ПОСВЕТЕН НА ПОБЕДИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ В БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
Много хора мислят, че този боен марш е създаден за руската армия и е посветен на руската жена, която изпраща мъжа си на фронта, защото всички военни паради на 9 май в Москва почват с него, но не е така.
На 5 октомври 1912 година започва Балканската война, в която българската армия мобилизира над 600 000 мъже! Патосът всред народа е невероятен! Той изпраща своите синове на фронта със заръката да се върнат, като победители и да освободят своите братя и сестри в Македония и Одринска Тракия, останали след Берлинския договор на Великите сили под ярема на турското робство. Затова тази война е наречена от българите - "народна, справедлива и отечествена".
Тя предизвиква бурни реакции в целия свят и особено в Русия, където се записват стотици доброволци в българската армия. Роднини на воините от 122-ри Тамбовски пехотен полк, сражавал се в Руско-турската война 1877-1878 г., заминават доброволци за България.
Никому неизвестният щабен тръбач от 8-и Тамбовски кавалерийско полк, 28 годишният Василий Агапкин, е въодушевен от победите на българската армия над армията на Османската империя и той замисля да създаде боен марш за възхвала на нейния героизъм в боевете.
За него няма нищо по-тъжно от раздялата на българските воини, тръгващи за фронта с техните майки, сестри, жени, любими… И той създава марша ”Прощаването на славянката".
За първи път маршът е изпълнен в град Тамбов по време на строеви преглед през 1912 година. Само за месеци той набира огромна популярност и става най-обичаният боен марш в Русия .
...На въпроса, защо този марш е така популярен по света, един капелмайстор отговаря : „ В него има някаква магичност, каквато има в усмивката на Мона Лиза!”
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#175 Мнение от Тайко » пон юли 13, 2020 1:40 pm

На 13. 07. 1913 г., по време на Междусъюзническата война, в Гюмюрджина (днес Комотини) избухва възстание на турско-помашкото население срещу българската власт, последвано от поголовни кланета на българското население в беломорска Тракия и провъзгласяване на Гюмюрджинската република месец по-късно. Тя е създадена през Август 1913 г. от турци и помаци в Беломорието, след оттеглянето на българските войски в средата на Юли и гръцките войски на 18 септември. Централен град е Гюмюрджина. Веднага след провъзгласяване на Временно управление на Западна Тракия се определят неговите граници, слага се ново знаме на административните сгради, обявява се национален химн, съставя се новосформирана войска. Също така е подготвен и бюджет. Евреинът Самюел Карасо е натоварен със задачата да основе паспортно бюро и да издава вестника Мюстакли (Независимост) на турски и френски. Законите и регулациите на Османската империя са приети без никакви промени и делата се разглеждали от Съда на Западна Тракия. На знамето на самопровъзгласилата се република са изобразени звездите и полумесеца, които са символ на турското население; зеленото символизира дълголетие, черното – тъгата по време на войните, а бялото – успеха на въстанието и свободата. Днес знамето се използва като флаг на турското малцинство в Западна Тракия. "Независимото западнотракийско управление“ на Хафъз Сали и Реуф Ефенди е ликвидирано от 6 до 12 октомври 1913 г. с безкръвното заемане на областта от българските Осма пехотна тунджанска дивизия и Втора пехотна тракийска дивизия под общото командване на генерал Стефан Тошев. След възстановяването на българската власт в Западна Тракия, органи на бившето автономно управление продължават да съществуват и функционират тайно. Мюсюлманското население от областта не влиза в клаузите на Лозанския договор по-късно от 1923 година за размяна на население между Гърция и Турция, така че една част от него остава в Гърция и е признато за малцинство, а друго емигрира по собствено желание.

Но издевателствата и разрухата на българското население са факт. Само за по-малко от месец през Октомври 1913 г., 20 хиляди българи са изклани и прогонени от родните си места, оставяйки бит и поминък в небитието. Въпреки временното възстановяване на българското влияние в областта от ген. Стефан Тошев и българската армия, мнозина българи, останали живи след погрома са принудени да заживеят на друго място абсолютно разорени, без покрив над главите си. Очевидци на събитията от това време, като моята баба Анастасия - 12 годишна тогава, останали по чудо живи, са разказвали, как гюмюрджинската власт са наемали цигани за палачи и как циганите са се хвалели кой колко глави е взел. Картина на геноцид, която човек трудно може да си представи.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#176 Мнение от Тайко » вт юли 14, 2020 11:02 am

113 години от смъртта на 67 четници на ВМРО, които участват в най-епичната битка след Илинденското въстание, тази на връх Ножот през лятото на 1907 г.

На снимката: Костурската чета на Христо Цветков, участвала и погинала в сраженията.

След Илинденско-Преображенското въстание, сръбската и гръцката въоръжена пропаганда в Македония, се засилват. На Рилския конгрес на ВМОРО, проведен през септември 1905 година се взима решение да им се даде решителен отпор. От средата на месец май 1907 година четата на Тане Николов, обикаля Поречието и Азот, а от месец юни и 50 членната чета на Михаил Чаков и 30 членната костурска чета на Христо Цветков.

Към четата на Тане Николов се присъединява и прилепският околийски войвода и член на окръжния комитет Петър Ацев. Към тях се насочват и четите на Иван Наумов и прилепската районна чета начело с Мирчо Найденов. В региона се концентрират общо малко над 150 четници, дошли в последните два месеца от България, около 45 четници от местните окръжни и районни чети чети в по-голямата си част влезнали предишната година в Турция и по решение на Организацията оставени за борба с чуждите пропаганди и почти 150 души селска милиция на ВМОРО, вдигани поетапно от околните села. Основна цел на обединените чети под ръководството на Тане Николов е прочистване на селата в Бабуна планина от сърбомански шпиони и окончателното унищожаване на сръбската пропаганда. Сърбоманите от своя страна изпращат агенти в Битоля, Прилеп, Воден, Лерин, Тиквеш и Велес да предадат на турските власти нахождението на българските чети разположени край село Никодин. След 10 юли турски войски се раздвижват в целия район.

Сборът на войводите взима решение сборната чета да се раздели на няколко по–малки чети, които да заемат позиции около Никодин. Разпределението става по следния начин, едно отделение от 40 души заема позиция над самото село; друго отделение от 100 души, съставляващо главната част от четническите сили, се разполага на склона между село Никодин и село Попадия; трети отряд от 45 души, състоящ се от костурската чета (30 души) начело с Христо Цветков и четници от четите на Михаил Чаков, и Мирчо Найдов заема позиция на скалата Ножот над село Ракле; други две групи (от по 8 души) четници начело с местните войводи Секула Ораовдолски и Велко Попадийски се настаняват под връх Ясенова глава, като те трябва да охраняват пътя между село Никодин и село Владиловци; последната група състояща се от четите на Тане Николов и Петър Ацев заедно с милицията заема височината Попадийските чукари. На 13 юли войводите се събират на съвет и въпреки решението на прилепския градски окръжен комитет четите да се изтеглят, войводите отказват и се приготвят са отпор на турския аскер. Атанас Попов от село Шестеово, оглавяващ костурската чета в отсъствието на Христо Цветков, Трендафил Думбалаков, самоотлъчил се юнкер от военното училище, Петко Койчев от Панагюрище, Найдо Арсов от село Папрадища и всички останали четници отказват да напуснат връх Ножот въпреки ненадеждността на позицията.

Сутринта на 14 юли турски аскер, се насочва към връх Ножот с цел да го обградят, друга група турски войски от изток открива огън по главното четническо командване. Четниците, намиращи се на Ножот също откриват стрелба по идващия аскер. Четници(18 на брой) се изкачват и заемат североизточния склон на самия връх. Тяхната позиция обаче не им позволява да виждат какво става на склона. Турските части, започват да заемат позиции около самия връх и да го обкръжават. Войводата Мирчо Найденов, отблъсква турска рота напредваща към склона Пещерата, като позицията на неговата чета става команден пункт на сборните чети под ръководството на Тане Николов. Към него се насочват турски войски от Тиквеш и Велес. Четата на Иван Наумов, пресреща турците преди възвишението Ножот, като отделението на Тодор Дочев, Никола Булгуров, Благой Каратанасов отбива турски набег към връх Ясенова глава, където се защитават четниците пазещи пътя между селата Никодин и Владиловци. До обед турски подразделения обсаждат района, пристигат нови турски войски начело с Енвер бей. Турска рота атакува останалите отцепени осемнадесет младежи на североизточния склон, притиснати и от изток всички падат убити. Турците превземат още един склон, което открива възможност за тилово нападение на Ножот. Група четниците се самоубива с револверите си, а последните лягайки върху останалите няколко бомби. Четата на връх Ясенова глава отбива удари откъм село Смиловци и се изтегля. Четите на Михаил Чаков и Велко Апостолов – Попадийски се изтеглят по Попадийската река в посока село Подлес. С падането на нощта четите се изтеглят и турските войски загубят дирите им. В следващите няколко дни, аскерът залавя и убива няколко загубени и ранени четници.

Общият брой на загиналите четници в района на връх Ножот е 67, като по-голяма част от тях са родом от Княжество България. От тях четиридесет и пет загиват на самия връх, други десет четници са убити в подножието на връх Ясенова глава, шест души падат при изтеглянето от върха а един четник е застрелян на Мирчовата позиция, четири четници са обградени в един плевник – двамата са застреляни, а другите двама (ранени от предния ден) са изгорени живи, един заловен четник е обесен след два дни във Велес.

След завземането на Ножот турците разсъбличат умрелите четници, но Енвер бей, спира мародерството и нарежда почетен залп в чест на храбрите четници. Телата на четниците по негова заповед са погребани в близост до върха от местните селяни. Поради каменистата почва и липсата на пръст, те са затрупани с камъни и дълго след това части от телата на героите са разнасяни из околността от диви животни и кучета.

Документалната фотография на жертвите историята дължим на жандармерийския реформаторски офицер, италианския капитан Луций, който заснема разсъблечените тела на ножовци и по-късно тази фотография попада в ръцете на прилепските граждани.

Известни са имената на всички участвали в сражението, както и на всички загинали четници. Съвременните историци от Република Северна Македония използват само имената на няколко, за да докажат „македонската“ същност на това събитие от следилинденския период на борбите. Основно се спрягат имената на Атанас Попов от село Шестеово, Костурско, на 17-годишния юнкер от Военното училище в София и брат на двама изтъкнати революционери Трендафил Думбалаков от село Сухо, Солунско, на 19-годишния Найдо Арсов от село Папрадища, Велешко и няколко др.

По повод 100 години от славната битка през 2007 година се провежда честване в Република Северна Македония.

Днес в България, патриотични организации отбелязват също епопеята на Ножот. Да се надяваме, че ще дойде време, когато в двете изкуствено разделени държави, ще почитаме заедно героите си.

Поклон!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#177 Мнение от Тайко » ср юли 15, 2020 7:03 pm

15 юли 1878 г. - руският императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков издава заповед № 1, с който се създава Българска армия. Българската армия е създадена от Българското опълчение на основата на "Временните правила за Българската земска войска" от 25 април 1878 г. и с гореспомената заповед на руския императорски комисар. Първоначално се нарича Българска земска войска.


"...Стремителното напредване на Предния отряд начело с легендарния генерал Й. В. Гурко на юг от Дунав и превземането на старата българска столица Търново отбелязва надигането на нова мощна национално-освободителна вълна. Значителна част от квартируващите турски войски в Търновски санджак, в това число и в Дряново, напускали старите си обиталища и заедно с част от мирното турско население се прехвърлили през Балкана. Използвайки благоприятно създалата се обстановка дряновци сами обявили края на петвековното иго и под ръководството на оцелелите комитетски дейци организирали въоръжена охрана на града. Наистина голяма част от турските главорези, проявили се при потушаването на въстанието, забягнали с отстъпващите османски военни части. Въпреки това опасността от разбойнически нападения все още съществувала. Най-малко 300 въоръжени башибозуци обикаляли турските села и окуражавали сънародниците си, че връщането на "доблестните султански войски" е въпрос само на дни.
Това обстоятелство, заедно с вестта за укрепването на турските позиции по Шипченския проход, принудило командването на Предния отряд да отдели специални части за овладяването на Севлиево, Дряново и Габрово. На 26 юни /н. ст. 8 ЮЛИ/ 1877 г. 30-ти Донски казашки полк с две оръдия и малка спомагателна част, предвождани от дряновеца Ганьо Губерков, се насочили по пътя Търново - Дряново. Преди още да овладее Дряново, командирът на специалната част полк. Орлов бил предизвестен, че българите са организирали временна революционна власт, а от всичко 50 мюсюлмански къщи 44 са изоставени.
И тук, както навред из поробената българска земя, руските освободители са посрещнати като истински братя. Предвождани от духовенството, градските първенци и учителите, стотици дряновци излезли далеч пред града да посрещнат "братушките"..."
/Из научната публикация "Дряново и Дряновско по време на Руско-турската война от 1877-1878 г." на родения в с. Царева ливада историк проф. д-р Стефан Дойнов/
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#178 Мнение от Тайко » пет юли 17, 2020 7:17 pm

СЪДБАТА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПАТРИОТИ!
ИСТИНАТА ЗА ТУРСКОТО РОБСТВО В ЕДНА ФОТОГРАФИЯ! 500 ГОДИНИ ТЕРОР!
(„Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в тази рабска люлка люлее?”)
.
Когато някой ви каже, че не е имало турско робство, покажете му тази тъжна снимка на български патриоти, оковани като животни от турските поробители. Тези славни български мъже са угаснали в турските затвори в Диарбекир, за да има днес България. Онази България, която сега предаваме с лека ръка. Това е истината за турското робство. Друга истина няма. А онези, които днес лъжат, че не е имало турско робство и безкрайни кланета и погроми над българския народ - потомците ще ги заклеймят за вечни времена



Алексо Стефанов
Алексо Стефанов Симоновски с псевдоними Бай Ганю, Демирхисарски, Тома Христов, е български революционер, демирхисарски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Баща му се казва Стефан, а майка му умира, когато е на един месец. Алексо Стефанов има две сестри Ристана и Петкана и един брат Димитър. След като турци разоряват баща му икономически, той заминава за Битоля, където работи като помощник във фурна. След като убива без да иска един грък се връща в родното си село, а от там заминава за България.
Във ВМОРО
След като купуват пушки и тръгват към Македония, турската полиция ги подгонва и арестува след кратка престрелка. След като ги откарват в участъка Алексо Стефан вижда там арестувани още Славчо Ковачев, Тома Давидов и Борис Сарафов. Около 1901 Тома Давидов привиква Стефанов и други около него и ги вкарва във ВМРО. Обикаля из Македония с четата на Тома Давидов, в която още се включват и Димитър Ясенов, Иван Ясенов (внуци на Хаджи Димитър), Петър Тинев и други. В село Брезово Алексо Стефанов и другарите му са поети от Йордан Пиперката, където заедно с четата на Георги Сугарев, четниците стават 70 на брой. В село Магарево, четата се разделя на две, като едната част заминава за Могила, Битолско, а другата част начело с Давидов към Буково, Дихово, Брусник, Лавци и Кърстоар.
През Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година участва в сраженията при Смилево, Цапари, Облаково и други. След въстанието в 1904 година е четник в Горноджумайско и Малешевско. В 1905 година става помощник битолския районен войвода на Димче Сарванов и действа в родния си Демир Хисар с 13 души, какъвто остава до Младотурската революция в 1908 година. След нея се легализира, но е направен опит да бъде убит на пазара.
При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и става войвода на чета № 19, действаща в Битолско, а през Междусъюзническата служи в 1 рота на 6 охридска дружина.
След Първата световна война участва във възстановяването на организацията и от 1920 до 1928 година е войвода на чета в Битолско и Охридско. Подпредседател е на Битолския окръжен конгрес от 1923 година, който го избира за член на окръжното тяло заедно с Георги Попхристов и Петър Шанданов. Лидерът на ВМРО Иван Михайлов го описва така:
“Той бе много познат сред македонските дейци и поради извънредната си духовитост. И сега си спомням сбитата му характеристика за високия технически напредък на немците, които бе наблюдавал през Първата световна война в Македония: „Немецот е како паяк; каде що ходи, отзаде му жица излиза.“
Алексо Стефанов умира в 1935 година. Оставя увлекателни спомени за революционните борби в Битолско.
Женен е за Христина Куртелова, учителка от Охрид, също участвала в революционното движение в Македония.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#179 Мнение от Тайко » нед юли 19, 2020 10:48 am

Днес, 19 юни, се навършват 104 години от рождението на един от героичните български орли - кап. Димитър Списаревски!
Димитър Списарѐвски е български офицер, летец-изтребител. Приживе е поручик, посмъртно произведен капитан, 1944 г., и полковник, през 2009). Кавалер е на ордена „За храброст“ (посмъртно). Родът му е от Кюстенджа. Загива при боен полет, по време на бомбардировките над София през Втората световна война, след като сваля американски бомбардировач Б-24 чрез въздушен таран. Димитър Списаревски, наричан от другарите си Спаич, е роден на 19 юли 1916 г. в Добрич, тогава в Румъния, само 16 дни преди градът да бъде освободен от българската войска по време на Първата световна война. Димитър е потомък на котленски възрожденски род, чиито корени се знаят до първата половина на XVIII век.
Поручик Димитър Списаревски от 3/6 изтребителен орляк е един от пилотите на бойно дежурство на летище Божурище, които трябва на 20 декември 1943 г. да пресрещнат атакуващите бомбардировачи. Списаревски излита с резервна машина, след другите. Когато достига бомбардировачите, въздушният бой вече се води. Списаревски се откъсва от два американски изтребителя и се насочва към група от 16 „Либърейтъра“, взела курс към София. Взема на прицел една машина, атакува стремително, без да се отклонява от огъня на изтребителното ѝ прикритие. Поразява целта и подпалва бомбардировача. За по-малко от две минути изразходва всички боеприпаси на бордовата картечница. Самолетът му е прострелян от охраняващите ги британски изтребители. Списаревски извършва маневра и нанася таранен удар на водещия формацията американски бомбардировач. Бомбардировачът се разцепва и се разпада във въздуха. Спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски се разбива на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито от местни хора сред отломките. От другата страна на селото падат части от поразеният четиримоторен бомбардировач. До мястото на падането е единствения оцелял от екипажа – опашният стрелец подофицер Робърт Хенри Ренър. Местните хора го отвеждат в кметството. Вместо очакваната от него враждебност той среща човешко отношение и е нахранен.
Има различни свидетелства за тарана. Най-близък очевидец е лейтенант Джон МакЛендън, американски пилот на „Лайтнинг“ от изтребителното прикритие, бордов номер 43 – 2352 от 97-а изтребителна ескадрила (97th Fighter Squadron). Малко след това МакЛендън също е свален и пленен. Той дава следното описание и оценка на действията на поручик Списаревски. „ „Шест минути преди да бъда свален станах свидетел на нещо нечувано и страшно … летящият като вихър български изтребител се отдалечи от поразената вече и падаща към замята наша „летяща крепост“ и хвърляйки се с цяла мощност към друга се стовари върху нея, отсече опашката ѝ и крепостта се разруши като голям дъб ударен от мълния... Наистина страшна смърт дори и за най-смелия пилот !"
ВЕЧНА СЛАВА!




19 ЮЛИ – ЕДНА ЧЕРНА СТРАНИЦА В ИСТОРИЯТА НА СТАРА ЗАГОРА


Днес всички , които сме родени или сме съпричастни към Стара Загора ще сведем чело и ще помълчим . Някой гръмко ще нададе глас за жертвите и ще отчете присъствие . Друг ще разиграе поредната патриотарска патетика и с това ще успокои съвестта си . Няма нужда от това . Това е публикация , която не ти се иска да напишеш . Това е публикация за това как в Балканската кръчма поредните клиенти – един поробител и един жандарм ,когато идва времето да платят консумацията сметката не я плащат те , а българският народ . Кръчмарят Британската империя залагайки своите интереси приема плащането в опит да запази своите интереси в една вече прогнила и западаща държава като Османската империя. Лятото на 1877 г в Тракия се разиграва трагедия от която 100 хиляди невинни българи стават оная дан , която България дава за да бъде свободна . И тук поставям всичко , което се е случило в Подбалканските селища , Гълъбовско и цяла Тракия . Опиянено от бързия успех руското командуване създава Преден отряд ,който освобождава Стара Загора , но кръчмарят не позволява на българите дълго да се радват на своята свобода Тук ще отворя една скоба . Пребиваването ми във ВМРО ме научи на нещо много ценно . Научи ме на толерантност , научи ме на това , че ако някой от един етнос е извършил зло , то това не означава , че и другите са такива . Това не означава , че еврейската Консистория в страната не трява веднъж завинаги да направи жест на помирение към старазагорци . Това не означава , че висшия клир на Консисторията веднъж завинаги не трябва да набере кураж и да каже , че това което е извършила общността по време на клането е един варварски акт . Няма нищо срамно в това , а това веднъж завинаги ще покаже , че се разграничава от това , което се е случило . И с това аз не искам да се покажа като антесемит , защото ако на едната страна на кантара е това злодеяние , на другата страна са 40 хиляди евреи спасени от българския народ . На другата страна на кантара са братята битолски евреи Камхи , солунските евреи емигрирали след Балканските войни в България . Еврейската общност в България отдавна е уважаван член на българската общност . Тя отдавна е показала , че обича България и я носи в сърцето си . На днешно време дори и семейството на старазагорския адвокат Сиди – мир на праха на бащата са пример , че ние българите умеем да отсеем зърното от плявата . Междувпрочем историята сама е дала оценка на случилото се . На пръв поглед е варварско избиването на османските пленници в клисурите на Балкана от местното население след боевете за Шипка – Шейново , но е един справедлив акт на отмъщение ,който трябва да се помни . Трябва да се помни не за нещо друго , а заради това , че на всяко сторено зло има възмездие и когато днес на днешно време разделени и обезверени се плюем един друг нека погледнем назад и видим нашите предци какво са правили .

Днес е черен ден в историята на моя град . Да колкото и да приказвам първото което са видели очите ми на този свят е най- красивото небе на Земята – старазагорското . Моят град е центъра на вселената е никой не може да ме убеди в противното . Един град с 8 хилядна история . един град – център на просветата , културата и възрожденска предприемчивост за три дена е сринат до земята и половината от населението му е избито , защото са българи . Защото са поискали да бъдат свободни и през април 1876 г са показали на света , че повече не желаят друг да властвува над тях . Другата скоба ,която искам да отворя е че нашата православна църква отдавна трябваше да канонизира тези 14 или 16 хиляди мъченици умрели за да бъде България свободна . Това е кървавият данък , който ние старазагорци плащаме за свободата си . Нека не се тръби , че ни е дадена даром . Това е част от онова , което дадохме за да може поне част от България да бъде свободна и както моя приятел арменец Степан Аджимиян казва спокойно да погребем близките си и да дишаме свободно . Сега в това време е трудно да оцениш какво е свободно да кажеш , че си българин и да говориш на езика си , който си засукал с майчиното мляко . Бих Ви посъветвал да попитате сънародниците ни извън страната . С тази война каквито и да са били целите и България след многовековно прекъсване се появява на картата . С тази война ние ставаме свободни и получаваме историческото си право да се развиваме сами

И когато днес всички си спомняме за този ден нека отидем в парк Самарско знаме и прочетем на плочите имената на загиналите . Много от тях са само с едно име и неизвестно от къде . Безименни , но дошли от всички краища на Земята за да воюват за свободата ни . През 1877 г цялата българска диаспора по света се вдига , забравяйки за всичко за да тръгне да освобождава Родината . И тук в боевете за Стара Загора за първи път новата българска армия се изправя срещу вековния си поробител и показва , че е готова да мре за отечеството и показва , че бъдещето е нейно и тепърва ще показва на какво е способна . Благодарение на Българското опълчение войната е спасена , защото в първите сражения на Шипка срещу османците основната сила са те . С това не принизявам ролята на руската армия , но има моменти , когато трябва открито да ги кажем , защото благодарение на този героизъм в тридневните сражения за града , благодарение на този героизъм в сраженията за Шипка Русия печели войната , а ние свободата си . Вярно е без нейната помощ това нямаше да стане и с това не преувеличавам подвига на обикновенния руски войник и приноса на Русия в този акт на нашата свобода , но е време да си го кажем , че в боевете за Стара Загора в този Преден отряд на Гурко една от основните сили е било Българското опълчение . В боевете за града някой не могат да възприемат това съчетание се ражда новата българска армия

Накрая нека на този ден оставим всичко – пристрастия , политически тежнения и всичко друго . Нека на този ден сведем чела и се поклоним пред всичко – пред паметта на всички загинали в боевете за града , пред паметта на жертвите за да запомним , че България е една и тя е нашата родина
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#180 Мнение от Тайко » пон юли 20, 2020 10:58 am

На 20 юли 1903 г.(стар стил) избухва Илинденско-Преображенското въстание. Въстанието е насочено срещу Османската империя а организатар е Вътрешната македоно-одринска революционна организация. То обхваща Македония и Одринско и отбелязва връхна точка в национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи.

По данни на ВМОРО, заради потушаването на въстанието 30 000 души от засегнатите региони на Османската империя бягат в България, 994 въстаници са убити или ранени
Цивилни жертви:
4694 убити
3122 изнасилени жени и момичета
176 отвлечени жени и момичета
12 440 опожарени къщи
70 835 обездомени.

Въстанието носи имената на двата църковни празника, на които избухват двата основни бунта. В Битолския и Солунския вилает то избухва на 20 юли (2 август нов стил) – Илинден, а в Одринския вилает – на 6 август (19 август нов стил), Преображение Господне.

Илинденско-Преображенското въстание избухва преждевременно, преди да бъде завършена всестранната подготовка на населението. Затова масово въстание избухва само в два революционни окръга. През 1903 г. не съществуват реални възможности за победен изход от въоръжена борба. Османската империя все още притежава огромни човешки, военни и икономически ресурси, които не могат да бъдат пречупени от една балканска държава, а още по-малко от населението на една провинция. Международното положение също не позволява благоприятен изход. Великите сили все още не са готови да пристъпят към решаване на сложния Източен въпрос. Русия е заета в Далечния изток, където назрява въоръжен конфликт с Япония. Австро-Унгария, другата държава с решаващ глас в балканските дела, все още не е завършила юридическото присъединяване към империята на окупирените през 1878 г. Босна и Херцеговина, за да допусне ново преразпределение на политическата карта на полуострова. Балканските държави също много внимателно и ревниво следят борбите на българското население за свобода и са решителни противници на реформи без тяхно участие, тъй като това означава застрашаване на интересите им в района, независимо от това колко обосновани са били те. Въпреки поражението, въстанието събужда европейското обществено мнение.

Ето каква равносметка на въстанието дава Христо Силянов, деец на ВМОРО.

„Това бе гласът на първата клетва, положена преди десет години от Дамян Груев в Солун и израсла във всенародно съзаклятие: Безумно дързък боен зов към империята на султаните; Зов за братска помощ към освободените оттатък Рила и Родопите; Зов за човешко съчувствие и за правда към целия цивилизован свят... Тъкмо това обстоятелство, че въстанаха най-отдалечените от България и най-съседни до Гърция македонски краища, дойде да подчертае самородния български характер на движението против турската тирания... Въстанието в Битолско и Одринско беше масово. Целият народ се вдигна на крак и свърза съдбата си – живот, имот и чест – с изхода на борбата. Никое друго въстание на Балканите не струва в толкова късо време толкова много опустошения и невинни човешки жертви. В лицето на въстаналите македонци Турция виждаше най-завършеното въплощение на българското бунтарство. От Памет Българска
напомняме, че Илинденският подвиг е не само най-висшата точка на борческо напрежение в Македония, но и изкупителна дан на общия български стремеж към свобода“.

На снимката е запечатан войводски съвет в Осоговска планина през лятото на 1903 г.
Поклон! Нека се знае и помни!




ИЛИНДЕН И НАЦИОНАЛНОТО СЪЗНАНИЕ НА МАКЕДОНЦИТЕ
Статия од Ангел Узунов, пишувана по повод 24-годишнината од Илинденското востание. Той роден во Охрид во 1886 година, истакнат деец е на ВМОРО и брат на легендарниот войвода, Христо Узунов. На VI конгрес на ВМРО во 1925 год. Ангел Узунов е избран за резервен член на задграничното представителство на Организацията.
"Илинденското възстание е едно голямо събитие, един исторически факт, огромното значение на който не може да се оспори от никого, нито даже от сърби и гърци, които днес угнетяват македонското население. От кого беше подготвено и извършено това възстание, какъв беше неговия характер, какви цели се гонеха с него и пр. – всичко това може да се узнае от официалните архиви на турската империя и от рапортите на чуждите дипломатически претставители по онова време в Турция. От тия незаинтересовани източници се установява по един безспорен начин, че македонските българи под знамето на В.М.Р.О. подготвиха това възстание и дадоха всички кървави и материални жертви в името на своята свобода и независимост.
В този подвиг за свободата на Македония на страната на македонските българи бяха и нашите съотечественици аромъни, но гърците или стоеха безучастни, или подпомагаха потисниците. А за сърби - не се и чуваше да се говори, защото такива няма в Македония.
Днес, празнувайки годишнината от Илинденското възстание, ние не можем да не си спомним с особено възмущение твърдението на сърби и гърци, че ние македонските българи, сме нямали национално съзнание, а сме били някаква безформена славянска маса. И питаме: кой създаде илинденската епопея?
В името на кои идеали целото македонско население на Илинден 1903 г. се подигна с оръжие в ръка срещу една вековна империя? Коя беше тая магическа сила, какъв беше тоя мощен дъх който хвърли в кръв и огън македонското население? Какви бяха великите македонски синове които ръководеха това възстание? В името на що македонските герои умираха без страх? В името на що и до ден днешен същата тежка борба продължава да се води от същото това население против самите сърби и гърци?
-Не е ли това високото национално съзнание на македонските българи? Не е ли това дело на несломимия български дъх, който не от 1903 г., а от столетия се бори за свобода и човешки права?
"Илинден е най-силното доказателство за националното съзнание на македонските българи. Той говори за високите национални добродетели у македонските българи, за тяхната голяма любов към свободата, за тяхното себеотрицание и за готовността им на жертви пред олтара на отечеството.
Илинден е дело предимно на македонските българи и от това гледище той принадлежи на цялото българско племе, защото той е само един акт от редицата такива, една проява на българския дух, на българската националност, която от няколко столетия води страшна борба за своето съществуване, за своето самозапазване и свобода.
Илинден е символ на нашата борба и най-силно доказателство за нашето национално съзнание.
Публикувано во вестник "Македония", София, 1 август 1927 год.



Писано с ВЪГЛЕН!!! Моменти от КЛАНЕТО на Стара Загора от ТУРСКИЯ ЯТАГАН!!! ВЕЧНА ПАМЕТ!!! 14500 души избити без капка съжаление - деца, родилки, жени...

Аз,Калица, учителка българска, до преди година учех децата на четмо и писмо. Няма го школото веч, няма ги и невръстните дечица. Ески Заара днес е пепелище. Месеци догаря като кандило. Чак есенес дъждовете угасиха жарта. Жално ми е,щото нявга цъфтеше, пък днеска е в руини. Непоносима болка и сподавен ужас останаха на мястото на най-големия български град. Остана Ески джамията, та дни наред в нея влизаха и християни, догде издигнаха пак църквата „ Св. Димитър”. Като в свой храм се молеха. То, вярно, Господ е един, пък имената му много, ала аз не прекрачих прага ѝ. Не можах да запаля вощеница за упокой на мъртвите. И не биваше, че душите им, дето скитат край камарите с кости, биха ме проклели трижди. На кого да се моля? И има ли смисъл, щом Господ отвърна очи от нас? Глух ли беше, че не чу писъците на зааралии или беше сляп, та не видя как кръвта им опръска иконите, попи в дръвника и потече по тесните и криви улици като река? Кой е Господ и нима е по-голям от мъката на един народ?
От баба си зная, че при силен уплах косата почва да пада на снопове. Не чаках, сама си отрязах плитките и във восък ги топих. Всеки косъм да помни онзи зноен юлий.Съзнавах, че туй е нищо в сравнение с окапалите коси от изгнилите женски глави. С тях бе платена скъпоценната свобода. Питам се днеска не напои ли кръвта и хляба наш насъщен... Що пожънахме тия, дето оцеляхме? Стигна ли снежната вода за умиването на ятаганите или тия, последните, трябваше в земята да се закопаят, та нивга веч човешка ръка да ги не държи? Та тъй, в усилна жетва дойдоха русите и освободиха Казанлък и Ески Заара. Възрадваха се тогаз душите ни български, ама за кратко било. Срещу руси и опълченци тръгна Сюлейман паша с огромна армия.
На ден дванайсти от юлий от близките села пристигнаха мъже, жени и деца, голи и боси. Ранените оставиха в школото, здравите – настаниха по къщите. Тия люде разправяха, че башибозуци и черкези нападнали селата им, убивали кого где сварят, грабили, безчестили и накрай селата на огън предавали. Виждахме ние, гражданите, от височините дима и пламъците и сърцата ни се смръзваха. Сетне дойде шестнайсти юлий. Градът се препълни със селяни. Думаха ни те, че по полето се търкаляли мъртви тела, рязани и дупчени, и вонята била нетърпима. Слухът за клането в Гюнелийска махала стигна до всинца ни. Две хиляди души ,заклани тъй все едно не хора са, а животни. По-сетне го нарекоха втори Батак. И тръгна ген. Гурко натам да срещне войската на Реуф паша.
И настана деветнайсти юлий…Защитата на Заара бе поверена на полковника Прерадович, а войските на Лейхтенбергски и Столетов, ведно с българското опълчение, бяха заели възвишението Чадър могила. Свистяха топовни гърмежи, а куршумите уцелваха мнозина от тия, дето бягаха към Балкана. На Чадър могила загина бате, догде бранел Самарското знаме. И командирът му Калитин загинал в защита на светинята, и много други. Добре, че бил опълченецът Никола Корчев. Тоя смелчага дръпнал плата от дръжката и го скътал под куртката до гърдите си . Та тъй знамето бе спасено и не падна в плен, не се зачерни честта на родината. Ала тежка беше битката, пък силите – неравни. И жестока беше, че един защитник срещу десетина се изправяше. Тия, що останаха живи, поеха към Шипка, а турците отмъстиха за убитите си. Нечувано и невиждано беше туй отмъщение. Сам Сюлейман паша се беше разпоредил : „ Камък върху камък да не остане! Жив българин да не се види!“. И се почнаха мъченията, а окото на слънцето се притули от кръв. Най-първом черкезите пресякоха пътя на бежанците около Аязмо баир. Коритата на бешбунарските чешми се оплискаха с кърви и вадичката, що се образува от тия чешми, потече към река Бедечка червена. Заринаха се поляните с глави, нозе, ръце и обезобразени човешки трупове. Сетне башибозуците хвърлиха огън по спиртните складове на ракиджиите, та те избухнаха и подпалиха града. А по улиците ужаси: тук се прострял мъж, нататък жена се търкулила, дребни дечица пищят, кучета лаят, мучат говеда, пламъци се издигат до небето. Пощадени бяха само евреите,че тия се сдушиха с главорезите, посрещаха ги, пари им даваха и скривалища на българи им издаваха. И тръгна страшното по къщите. От дома на хаджи Димитра само Янка Трифоница се спаси, ама турците я обезчестиха и отрязаха езика ѝ, та не можеше да разкаже за злощастията. Стотици погинаха в къщата на Драгия Куюмджиоглу, кога я запалиха с газ. Щом вратите ѝ се отвориха всички бяха избити или изклани. Между людете имаше млад свещеник от селата. Нему брадата и косата запалиха, с газ го поляха и жив изгоря. Трагична участ постигна и криещите се в къщите на кожухаря Минчо, Стоянча Попоглу, Коле Кавалджиев, Никола и Симеона Димови, Тодора Славков,Иван Лещов, хаджи Иван и хаджи Марко Дечеви. Марийка Ахънова пък ми разправи как се скрила в долап в къщата на Коле Гюпхаленеца до църквата „ Св. Троица“ и от процеп гледала как османлиите убили над 2500 души. Людете били тъй натъпкани, та избитите прави оставали, щото нямало где да паднат труповете.
Научих още как трийсетина се покачили на висока черница, дето гъстите ѝ листа ги затулили, ама едно от децата по клоните си изпуснало феса на земята, та турците почнали да стрелят и скоро под черницата почерняло от трупове. Пък дворът на Сапунди Танев в кръв потънал, тъй щото и обущата на краката се пълнени. А богатият търговец Димитър Шопа и сина му след обирането повалили, напалили огън на гърдите им, та кафе си варили. Чух как трудни жени са разпаряни и рожби от утробите им са вадени, как хора в кладенци са хвърляни, на дървета с гвоздеи са ковани и живи са драни, а кожите им със слама пълнели и по дървета окачвали. И още, и още...неща, дето човешкият ум отказва да разумее.
А сега да ви река с мене що се случи. Нахлуха турците в нашата къща привечер и тате убиха, а мен и сестрицата ми Нонка заловиха. Поведоха ни към мегданя и ни заставиха голо хоро да играем с много още млади моми и невести. Коя останеше без сили и се пуснеше, обезчестяваха я. Сетне я убиваха. Не помня колко мръсни ръце ме пипаха. Утраях на болката, ала свяст съм изгубила. Кога отворих очите си, край мене бе пълно с трупове женски. Глас не бе останал в гърлото ми, ни сълзи в гледците ми. Преминах през кървината и побягнах към Балкана. Бежанци стигнах по пътя си, та с тях до Търнов. Спасих се, но понякогаж ме е срам, че съм жива. Не утраяха, обаче дружките ми: Денка, Николинка, Елена и гиздавата Яна. Няма ги вече на тая земя. А сестрицата ми откараха с хиляди други към робските пазари на Цариграда и Одрин. До днес я чакам да си дойде. Ето стрина Стойна смогнала да избяга, та се върна. И Петровица си дойде. Само Нонка още я няма.А месеци минаха... Посипана с пепел, Заара се връща лека-полека към живота, само свободата тури черна забрадка. И се страхува да помни. Пиша туй всичкото, дето разплаква, разтреперва и разлютява за тия, що идат след нас, да знаят що е станало, че няма по-лошо от слепотата и незнанието. Аз, Калица, чрез силата на словото, поклон сторвам доземи пред руси и българи опълченци, били се до сетна капка кръв за България! Покланям се и пред жертвите невинни и кълна ви догде сте живи – помнете и разказвайте!

Ивелина Радионова
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори