Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#141 Мнение от Тайко » вт юни 09, 2020 7:04 pm

На 9 юни 1878 г. умира, човекът извоювал победата за България в общественото мнение в Европа 1876-1878 г. Живият начин по който той описва разграма на Априлското въстание и кореспонденциите му от Руско-турската война, печелят пропагандната война за българската кауза. Поклон пред Джанюариъс Макгахан (1844-1878).



“На ножотъ всичко е тихо...”
Битката на Ножот е най-голямото и кръвопролитно сражение, водено от четническия институт на Вътрешната македоно-одринска революционна организация за целия период на съществуването на Организацията след Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Битката се разиграва около връх Ножот, близо до село Ракле, а снимките и разказите за битката се разнасят из целия свят.
След Илинденско-Преображенското въстание сръбската и гръцката въоръжена пропаганда в Македония се засилват. На Рилския конгрес на ВМОРО проведен през септември 1905 година се взима решение да им се даде решителен отпор. От средата на месец май 1907 година четата на Тане Николов обикаля Поречието и Азот, а от месец юни и 50 членната чета на Михаил Чаков и 30 членната костурска чета на Христо Цветков.
Към четата на Тане Николов се присъединява и прилепският околийски войвода и член на окръжния комитет Петър Ацев. Към тях се насочват и четите на Иван Наумов и прилепската районна чета начело с Мирчо Найденов. В региона се концентрират общо: малко над 150 четници, дошли в последните два месеца от България, около 45 четници от местните окръжни и районни чети чети, в по-голямата си част влезнали предишната година в Турция и по решение на Организацията оставени за борба с чуждите пропаганди и почти 150 души селска милиция, вдигани поетапно от околните села. Основна цел на обединената чета под ръководството на Тане Николов е прочистване на селата в Бабуна планина от сърбомански шпиони и окончателното унищожаване на сръбската пропаганда. Сърбоманите от своя страна изпращат агенти в Битоля, Прилеп, Воден, Лерин, Тиквеш и Велес да предадат на турските власти нахождението на българските чети в село Никодин. След 10 юли турски войски се раздвижват в целия район.
Подготовка
Сборът взима решение сборната чета да се раздели на няколко по-малки чети, които да заемат позиции около Никодин. Разпределението става по следния начин: едно отделение от 40 души заема позиция над самото село; друго отделение от 100 души, съставляващо главната част от четническите сили, се разполага на склона между село Никодин и село Попадия; трети отряд от 45 души, състоящ се от костурската чета (30 души) начело с Христо Цветков и четници от четите на Михаил Чаков, и Мирчо Найдов заема позиция на скалата Ножот над село Ракле; други две групи (от по 8 души) четници начело с местните войводи Секула Ораовдолски и Велко Попадийски се настаняват под връх Ясенова глава, като те трябва да охраняват пътя между село Никодин и село Владиловци; последната група състояща се от четите на Тане Николов и Петър Ацев заедно с милицията заема височината Попадийските чукари. На 13 юли войводите се събират на съвет и въпреки решението на прилепския градски окръжен комитет четите да се изтеглят, войводите отказват и се приготвят са отпор на турския аскер. Атанас Попов от село Шестеово, оглавяващ костурската чета в отсъствието на Христо Цветков, Трендафил Думбалаков, самоотлъчил се юнкер от военното училище, Петко Койчев от Панагюрище, Найдо Арсов от село Папрадища и всички останали четници отказват да напуснат връх Ножот въпреки ненадеждността на позицията.
Битката
Сутринта на 14 юли турски аскер се насочва към връх Ножот с цел да го обградят, друга група турски войски от изток открива огън по главното четническо командване. Четниците, намиращи се на Ножот също откриват стрелба по идващия аскер. 18 четници се изкачват и заемат североизточния склон на самия връх. Тяхната позиция обаче не им позволява да виждат какво става на склона. Турските части започват да заемат позиции около самия връх и да го обкръжават. Войводата Мирчо Найденов отблъсква турска рота напредваща към склона Пещерата, като позицията на неговата чета става команден пункт на сборните чети под ръководството на Тане Николов. Към него се насочват турски войски от Тиквеш и Велес. Четата на Иван Наумов пресреща турците преди възвишението Ножот, като отделението на Тодор Дочев, Никола Булгуров, Благой Каратанасов отбива турски набег към връх Ясенова глава, където се защитават четниците пазещи пътя между селата Никодин и Владиловци. До обед турците обсаждат района, пристигат нови турски отряди начело на Енвер бей. Турска рота атакува останалите отцепени 18 младежи на североизточния склон, притиснати и от изток от аскер, всички падат убити. Турците превземат още един склон, което открива възможност за тилово нападение на Ножот. Група четниците се самоубиват с револверите си, а последните лягайки върху останалите няколко бомби. Четата на връх Ясенова глава отбива удари откъм село Смиловци и се изтегля. Четите на Михаил Чаков и Велко Апостолов – Попадийски се изтеглят по Попадийската река в посока село Подлес. С падането на нощта четите се изтеглят и турските войски загубят дирите им. В следващите няколко дни аскерът открива и убива няколко загубили се и ранени четници.
Епилог
Общият брой на загиналите четници в района на връх Ножот е 67, като по-голяма част от тях са родом от Княжество България. 45 от тях загиват на самия връх, други 10 четници са убити в подножието на връх Ясенова глава, 6 души падат при изтеглянето от върха, 1 четник е застрелян на Мирчовата позиция, 4 четници са обградени в един плевник – двамата са застреляни, а другите двама (ранени от предния ден) са изгорени живи, един заловен четник е обесен след два дни във Велес.
След завземането на Ножот турците разсъбличат умрелите четници, но Енвер бей спира мародерството и нарежда почетен залп в чест на храбрите четници. Телата на четниците по негова заповед са погребани в близост до върха от местните селяни. Поради каменистата почва и липсата на пръст те са затрупани с камъни и дълго след това части от телата на героите са разнасяни из околността от диви животни и кучета.
Документалната фотография на жертвите историята дължи на жандармерийския реформаторски офицер, италианския капитан Луций, който заснема разсъблечените тела на ножовци и по-късно тази фотография попада в ръцете на прилепските граждани.
Известни са имената на всички участвали в сражението, както и на всички загинали четници. Съвременните историци от Република Македония използват само имената на няколко, за да докажат „македонската“ същност на това събитие от следилинденския период на борбите. Основно се спрягат имената на Атанас Попов от село Шестеово, Костурско, на 17-годишния юнкер от Военното училище в София и брат на двама изтъкнати революционери Трендафил Думбалаков от село Сухо, Солунско, на 19-годишния Найдо Арсов от село Папрадища, Велешко и 18-годишния Петко Койчев от Панагюрище. Както и на двама местни милиционери – Милан Петров - Топличанец от Топлица, Димко Йованов - Газдата от Прилеп.
По повод 100 години от славната битка през 2007 година се провежда честване в Македония.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на ср юни 10, 2020 4:48 pm, променено общо 2 пъти.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#142 Мнение от Тайко » ср юни 10, 2020 4:30 pm

Как българите преди 1300 години успяха да опазят границата си между два свята

Чудовищният ров от Марица до Черно море се вижда и днес от Космоса
В контекста на бежанската криза е интересно как българите преди 1300 години успяха да опазят границата си между два свята. Малцина българи знаят, че съоръжението е видимо от Космоса и днес, като свързва по неповторим начин Черноморското крайбрежие с долината на река Марица. Днес е едно от най-импозантните древни отбранителни съоръжения в Европа на границата с Изтока – по-дълго дори от знаменития Адрианов вал в Северна Англия…“И се захвана голямото копаене. Всеки изминал ден в горите и полята на Диамопол, като се започваше от Дебелтун и вървеше на югозапад към височините Милеони и реката Хебър, се появяваше изкоп с чудовищни размери. Изкоп, който щеше да брани отвоюваните от кесаря земи и твърдини, щеше да погълне море от човешка пот и мъки и щеше да остане във времето.
Този ров, столетия по-късно, когато над българските земи ще легне мрачното османско робство, османлиите щеше да нарекат Еркесия, което на техен език означава земен прорез. Прорез, който сега Тервел правеше между два свята и две култури”.
Откъс от романа „Сюбиги Тервел”, книга първа „Големият прокоп”
„С „Големия прокоп” се срещнах в ония далечни години, когато бях дете. Баща ми, Стою Дженков, трябваше да занесе чували жито за посев на свой приятел в село Симеоново, Ямболско. По край това село най-добре личат останките на някогашната българо-византийска граница. Когато стигнахме до потъналите в зеленина брегове, татко се изправи на капрата и посочи с камшика терен, подобен на естествено корито на река.
„Сине, това е Еркесията, някогашна граница между ханство България и голямата ромейска империя, наречена Византия”. Гледката дотолкова ме е впечатлила, че и до ден днешен стои в паметта ми. Запечатан е и оня чудесен разказ, който баща ми разказа за един велик български хан, помогнал на ромейския император да възвърне трона си, а по-късно същият хан спасил целия християнски свят от исляма“.
е най-голямото и най-известното защитено землено укрепление на юг от река Дунав, в ареала на обширната територия на България през VIII – X век. Част е от системата от укрепени валове, изградени във всички гранични и буферни зони на българската държава. Валът е добре известен на повечето хронисти през средните векове, защото е действителна охраняема граница на България с Източната Римска империя (Византия). Освен военноотбранителната си функция, Еркесия е и добре уредена митническа граница, през която се осъществяват търговските и културните връзки с Византия чак до XIV век.
Южната ни граница винаги е била допирна точка със света на Ориента и азиатския свят, с култури, далече различни от европейската. И до ден днешен тя служи като преграда за несвойствени ценности, чужди на европейците и на религии, различни от християнската.
С двама мои приятели направихме анкета на 100 случайни граждани от различни възрастови групи: „Какво знаете за Еркесията?” Резултатът не ме изненада – само 11 % бяха чували и знаеха за нея.
Трима от тях се случиха от селища, намиращи се покрай окопа, двама бяха завършили история и шестима бяха прочели моите романи, в които най-възможно близко до хрониките, е описана някогашната Еркесия и нейното значение. Сега тя не е географска граница и не служи за нищо. От интерес е единствено за историци и археолози.
Когато преди време се разходихме с един приятел покрай част от някогашния прокоп, той с изумление възкликна: „… О, Господи! Що за чудовищен ров?! Та какво представлява английския отбранителен вал сравнен с Еркесията – просто вада!”
Така е, само че британците са реставрирали част от тази „вада” (авторът има предвид „Адриановия вал”, б. р.) и днес като туристическа атракция тя им носи печалби, по-високи от брутния вътрешен продукт на острова. Затова се питам – защо и ние, българите, не последваме примера им?
Нашият бизнес хвърли милиарди левове и превърна черноморското ни крайбрежие в бетонна джунгла. И никой не се сети за такива туристически обект като Еркесията. Предполагам, че една реставрация от 2 км ще струва много по-евтино, отколкото луксозните хотели, и при съвременната строителна техника може да се осъществи за не повече от две години.
Събираме дарения за построяването на божии храмове, което е похвално, за лечение на деца в чужбина – какво по-хуманно от това, за различни развлекателни и музикални прояви – без тях не може. Но защо да не се открие и сметка за дарения за реставрация на този уникален наш Голям прокоп, останал ни като безценно наследство от „Спасителя на Европа” – канонизирания за светец кан Тервел.
След 705 г., според договорните отношения между хан Тервел и император Юстиниан II на България е отстъпена областта Загория. В 716 г. южната граница на тази територия е потвърдена с първия официален договор между Византия и България през управлението на император Теодосий III. Тя се визира и в първата статия на 30-годишния мирен договор с Византия при управлението на хан Омуртаг и император Лъв V в 815 г.
Общата дължина на съоръжението от брега на Бургаското езеро до левия бряг на р. Сазлийка е 142 км.
Описание като очевидец на българските погранични валове, оставя арабския хронист Ал Гарми в средата на IX век, а един век по-късно друг арабски писател и хронист Ал Масуди обобщава: „Областта на борджаните (България) е обкръжена с трънест плет, в който се намират отвори, подобни на дървени прозорци, тази ограда е подобна на стена при канал.”
За един от начините на техния градеж е писано от „ Сентгаленския монах” Ноткер в края на IX век:
“Забивали в земята две успоредни редици от колове на разстояние 20 стъпки една от друга. Коловете били високи 20 стъпки. Пространството между двата реда колове изпълвали с твърд камък или лепкава глина, която трамбовали, а отгоре изсипвали изкопаната от рова пръст. Върху вала насаждали гъсти клонести дръвчета, които образуват непроходим плет”.
В X век (967 г.) византийският историк Скилица – Кедрин назовава Еркесия – Големия окоп, Голямата ограда.
Старобългарските землени валове представляват уникално съчетание на ров (изкоп) с вал (насип), чиято обща ширина варира от 10 до 40 метра в зависимост от стратегическото си предназначение. Дълбочината на изкопа е около 3 м., а височината на насипа 3-4 м. Над насипа, в определени случаи на уязвими за отбрана места се изгражда палисада.
Проходите през вала са на местата, където преминават главните пътища, някои от които използвани хилядолетия. Там са изградени дървени порти и кули с помещения за наблюдение и охрана. Над изкопа се спуска подвижен дървен мост за преминаване, който стои прилепен към портата вечер и в случаите на нападения. Тези проходи са първите контролно-пропусквателни и митнически пунктове на българската държава.
Екесия е обявена за паметник на културата с национално значение. Днес е едно от най-импозантните древни отбранителни съоръжения в Европа на границата с Изтока – по-дълго дори от знаменития Адрианов вал в Северна Англия…
Ако направим това, то Еркесията ще ни се отблагодари стократно за вложените финанси и труд, а туристите, дошли от различни краища, ще могат да научат повече за най-старата в Европа държава – България и онова, което тя е дала на света.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#143 Мнение от Тайко » чет юни 11, 2020 4:22 pm

Генералът от пехотата Стефан Нерезов - един от най-големите български генерали от периода на войните за национално обединение, 1912-1918г. 🇧🇬
Има блестяща военна кариера, която включва победи над турци, сърби, руснаци, румънци, англичани и гърци !
Това е генералът превзел с бой Прищина в Косово на 10.11.1915г., командир на 3-та българска армия в заключителния период на победоносните й операции в Добруджа срещу руснаците, довели до пълното й освобождение на 5.01.1917г., а след това като командир на 1-ва армия в Македония от юли 1918г. успява да разгроми англичаните и гърците в Дойранската битка на 18-19.09.1918г. С неговото име е свързана и т. нар. ''Чешма Нерезов'' край Дойран.
Този БЛЕСТЯЩ БЪЛГАРСКИ ГЕНЕРАЛ, един оперативен ум с безспорни качества на стратег е убит от КОМУНИСТИТЕ ПРИ ТЕХНИЯ ТЕРОРИСТИЧЕН АТЕНТАТ в църквата ''Св. Неделя'' по заповед на Москва на 16.04.1925г. в София. За срам в родния му град Севлиево, няма нито паметник, нито улица или училище на негово име. За сметка на това има комунистическа улица "Балванска битка".
ГЕНЕРАЛ ОТ ПЕХОТАТА СТЕФАН МИХАЙЛОВ НЕРЕЗОВ
Роден: 12.11.1867г. в Севлиево.
Образование: Учи в Севлиево и в Габровската гимназия. 10 випуск на ВНВУ в София (1888). Генералщабната академия в Торино, Италия (1892 - 1896).
Военна служба:
11.1885 - Доброволец в Ученическия легион през войната;
1886 - Ефрейтор в 12-ти пехотен Балкански полк;
1887 - 1888 - Военното училище в София;
1888 - 1892 - 4-ти артилерийски полк;
1892 - 1896 - Генералщабна академия в Торино, Италия;
31.08.1896 - Младши адютант в 4-ти артилерийски полк;
13.01.1897 - Офицер за поръчки в Щаба на армията;
1897 - Член на българската наблюдателна мисия при маневрите в Италия;
01.1898 - Младши адютант в 3-та пехотна Балканска дивизия;
22.05.1899 - Старши адютант на 2-ра бригада от 6-та пехотна Бдинска дивизия;
15.02.1900 - Инспектор на класовете във Военното училище;
04.03.1902 - Командир на рота в 14-ти пехотен Македонски полк;
01.01.1903-1904 - Свитата на княз Фердинанд;
1905 - 1907 - Командир на дружина в 1-ви пехотен полк и Комендант на двореца;
01.01.1908 - Началник на Оперативна секция в Щаба на армията;
01.06.1909 - 10.09.1910 - Командир на 8-и пехотен Приморски полк;
01.01.1911 - Началник на Оперативното отделение и помощник-началник на Щаба на армията;
1913 - началник-щаб на действащата армия в Междусъюзническата война
30.03.1914 - Командир на 2-а бригада от 9-а Плевенска дивизия;
1915 - 1916 - Началник на 9-та Плевенска дивизия;
10-11.1915- - Участва в разгрома на сръбските войски в Поморавието и на Косово поле
10.11.1915 – Превзема с бой Прищина в Косово
25.11.1916 - 30.07.1917 - Командир на 3-та армия в Добруджа;
30.12.1917 - Началник на Моравската военноинспекционна област;
05.1918 - Член на военната делегация при сключването на Букурещкия мирен договор;
30.07.1918 - Командир на 1-ва армия в Македония;
16.10.1918 - Комендант на София и началник на 1-ва военноинспекционна област;
12.1918 - Инспектор на пехотата;
02.11.1919 - 03.09.1920 - Началник на Щаба на армията;
1920 - В запаса.
Офицерски звания:
07.11.1888 - подпоручик;
07.01.1891 - поручик;
02.08.1897 - капитан;
01.01.1903 - майор;
31.12.1906 - подполковник;
01.01.1911 - полковник;
02.08.1915 - генерал-майор;
15.08.1918 - генерал-лейтенант;
03.09.1920 - генерал от пехотата.
Умира: Убит на 16.04.1925г. при атентата в църквата "Св. Неделя".
Награди: 1. Военния орден "За храброст" II, III ст. 1 и 2 клас
2. Орден "Св. Александър" IV и V ст. без мечове
3. Народен орден "За военна заслуга" I ст. с военни отличия
4. Орден "За заслуга" на обикновена лента
5. Германски ''Железен кръст''.
Автор: "Ръководство по гимнастика" (1892);
"Пропуснатите случаи 1912-1913, 1915-1918" (Ръкопис);
"Зимен поход с маневри и земна бойна стрелба с части от Видинския и Белоградчишкия гарнизон"-статия във "Военен журнал" (1900);
"Военно обучение в народните мъжки гимназии"-статия във "Военни известия" (1908).
Други биографични данни: Председател на Съюза на запасните офицери.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#144 Мнение от Тайко » пет юни 12, 2020 10:14 pm

Приятели, знаете ли,че по време на Първата Световна война Антантата се ужасява от българските войници. Вижте какво пишат за нашите дядовци!
"Tова бяха българи - брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар и от далеч, целите покрити с косми, с пъклени очи. Тъкмо навлизахме в окопите им и всякаш от под земята изскочиха чудовища, нададоха дивашки викове и като бесни вълци се втурнаха право към нас - с ножове, бомби, ятагани. Ние хукнахме назад, а ония страшилища, надали адски викове, тичат по дирите ни, гърмят, хвърлят бомби, колят, когото сварят. Бил съм се и в други боеве и при Сома и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал. Боже, Боже, Францио, къде ни изпрати?" - Жер Оливие


66 години от убийството на генерал-майор Иван Дипчев - 30.03.1954г.
Генерал-майор Иван Дипчев е най-големият син на Райна Княгиня, кавалер на 5 български военни ордена "За храброст" от войните на България (1912-1918г.), ранен при комунистическия атентат в църквата ''Св. Неделя'' на 16.04.1925г., поръчан и финансиран от Москва, жестоко репресиран от комунистите след преврата на 9.09.1944г. и убит от комунистите в комунистическия затвор в Ловеч през 1954г. по заповед на Москва.
Гроб - неизвестен и до днес. Паметник - НЯМА по вина на управляващите все още в България комунисти и русофили ''патреоти'' в полза на Москва.
ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ИВАН ВАСИЛЕВ ДИПЧЕВ
Роден: 08.01.1885г. в Пловдив.
Образование: 25 випуск на ВНВУ в София (1906)
Военна служба:
1900 - 1906 - обучение във ВНВУ в София
1906 - 25-ти пехотен Драгомански полк в Цариброд
? - 1-ви пехотен Софийски полк в София;
? - делопроизводител в Софийския военен съд;
09.1912 - 1-ви пехотен Софийски полк в София;
05.10.1912 - 17.05.1913 - участник в Балканската война, в която се проявява в атаката при Чаталджа.
1913 - 37-и пехотен полк;
1913 - командир на рота в 9-ти пехотен Пловдивски полк;
17.06 - 28.07.1913 - участник в Междусъюзническата война.
1915 - командир на 4-та рота в 41-ви пехотен полк;
1915-1918 - участник в Първата световна война в Сърбия, Добруджа и Македония в състава на ''Желязната'' 1-ва Софийска дивизия.
31.10.1918 - командир на дружина в 1-ви пехотен Софийски полк;
? - Щабът на жандармерията;
? - 1-ви пехотен Софийски полк в София;
27.08.1924 - командир на 6-та пехотна Търновска дружина в София;
1927 - комендант на София;
1929 - 1-ви пограничен сектор;
1931 - главно интендантство;
1934 - инспектор в Погранична инспекция;
1934 - началник на Канцеларията във Военното министерство;
1936 - уволнен.
Офицерски звания:
02.08.1906 - подпоручик;
15.10.1908 - поручик;
15.10.1912 - капитан;
30.05.1917 - майор;
05.04.1920 - подполковник;
06.05.1926 - полковник;
26.08.1934 - генерал-майор.
Умира: 30.03.1954г. в затвора в Ловеч. Гробът му е неизвестен.
Награди: 1. Орден "За храброст" III ст., 2 клас и IV ст., 2 клас;
2. Орден "Св. Александър" IV ст.;
3. Германски орден "Железен кръст" 2 клас и др.
Др. биографични данни: Роден е в семейството на Васил Дипчев (1847-1898) и Райна Попгеоргиев-Футекова. Той е най-големият от 5-те сина на Райна княгиня. Герой от трите войни за обединение (1912-1918).
През септември 1923г. участва в потушаването на Септемврийския метеж на комунистите и земеделците, финансиран от Московския Коминтерн. На 16.04.1925г. е ранен при комунистическия атентат в църквата "Св. Неделя" в София.
Жестоко репресиран е от комунистите. След преврата на 9.09.1944г. е арестуван и прекарва дълги години по комунистическите лагери и затвори. През 1954г. е осъден на смърт по инсцениран процес за измислени "престъпления" отпреди 30 г. въпреки изтекла давност затова, че бил преследвал "партизани" през 1925г. Всъщност това са разбойнически бандитски формирования на Дочо Узунов и Васил ''Героя'', захранени с московски пари. След това присъдата му е заменена с доживотен затвор, която той излежава в Ловешкия затвор. Погребан тайно някъде край бреговете на река Осъм.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#145 Мнение от Тайко » съб юни 13, 2020 4:58 pm

Вечна памет на героите!
На днешната дата преди 148 години: Хаджи Димитър и Караджата минават Дунав, за да се превърнат в легенди
Преди 148 години на днешния ден четата на легендарните Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава река Дунав за да поеме славния си поход за освобождението на поробената Родината.
На 21 май 1865 година в жилището на Георги Раковски се сформира чета, в която участват Хаджи Димитър и Стефан Караджа . На 13 юни 1865 година четата преминава Дунава и се отправя към Котленския балкан. Действа в района на прочутото хайдушко сборище Агликина поляна. Така двамата войводи слагат началото на една три годишна битка с турската войска и башибозук. Водят десетки сражения и се превръщат в истинска легенда и символ на надежда за поробените българи.
Лятото на 1868 г. се оказва фатална .На 9 юли в Канлъдере, местност в землището на Вишовград, на няколко километра на югоизток от Дълги дол, става кръвопролитно сражение, в което четата е разбита. Ранен и пленен е Стефан Караджа. Под ръководството на Хаджи Димитър останалите 58 души хайдути продължават към Балкана. Днес в местността Канлъдере, името на която означава „кървава река“ на турски, има паметник и чешма, посветени на загиналите четници. Местното население организира честване на четвъртата битка около 21 юли (9 юли стар стил).
На 18 юли 1868 година при връх Бузлуджа в Шипченска планина става последното сражение на четата. В тази битка е убит и Хаджи Димитър.





5-ти пехотен Дунавски полк

5-ти пехотен Дунавски полк е формиран в гр. Русе на 12 октомври 1884 г. от Шуменска № 19, Русенска № 23 и Силистренска № 24 пеши дружини. Знамето на 19-та Шуменска пеша дружина става полково.
По време на Сръбско-българската война (1885 г.) полкът е включен в състава на Трънския отряд. Участва в сражението при Сливница ( 7 ноември ), в боя при Драгоман (10 ноември), в боя за Нишките височини и в защитата на Видинската крепост. В състава на полка служи портупей-юнкер (посмъртно произведен подпоручик) Боян Ботев, брат на поета Христо Ботев и на генерал Кирил Ботев.
По време на Балканските войни (1912-1913 г.) е включен в състава на 5-та пехотна Дунавска дивизия, в Трета българска армия. Общата численост на полка е 4731 души, в това число 53 офицери, 2 чиновници и 4676 подофицери и войници, въоръжени с 4025 пушки и карабини и 4 тежки картечници. Обозът на полка е снабден с 274 каруци и 389 коне и катъри.
През Балканската война (1912-1913 г.) воюва при Лозенград, Ериклер, Бунархисар и Одрин. По време на Втората балканска война (1913 г.) води сражение със сърбите при височините Цветна чука и Кървав камък в Македония на 7 юли 1913 г.
През Първата световна война (1915-1918 г.) е включен в състава на Втора българска армия, под командването на генерал Георги Тодоров. Воюва със сърбите в Македония при Страцин, Куманово и Гиляне. Полкът участва в едномесечните сражения срещу френските дивизии при Криволак, увенчали с победа българското оръжие. Бойният път на полка до 1918 г. продължава през битките при Дряново, връх Каменей, Скалиста, Завоя на Черна, Добро поле, Яребичина, Конско, Китка, Лешник, Бабуна планина.
След подписването на Солунското примирие на 2 октомври 1918 г. 5-ти пехотен Дунавски полк е реорганизиран в дружина.
През 1928 г. отново е сформиран 5-ти пехотен Дунавски полк.
През 1941, 1943, 1944 г. 5-ти пехотен Дунавски полк е разположен на Прикриващия фронт.
В заключителния етап на Втората световна война (1944-1945 г.) воюва в състава на 5-та пехотна Дунавска дивизия в сраженията при Царево село, Щип, Велес, Пехчево, Берово, вр. Буковик (Македония).

Имена на славата: Врабча, Трън, Нешков връх, Сливница, Драгоман, Видин, Ниш, Лозенград, Ериклер, Бунархисар, Одрин, Цветна чука, Кървав камък, Дряново, връх Каменей, Скалиста, Завоя на Черна, Добро поле, Яребичина, Конско, Китка, Лешник, Бабуна планина, Царево село, Щип, Велес, Пехчево, Берово, връх Буковик...

Любими командири: Подполковник Федоров, Андрей Блъсков, Васил Кутинчев, Никола Рибаров, Георги Мечконев, Пантелей Киселов, Иван Петров, Александър Пенев, Васил Тодоров...

5-ти пехотен Дунавски полк към 1892 г.

Командир на 5-ти пехотен Дунавски полк: Подполковник Ив. Данев
Помощник-командир на 5-ти пехотен Дунавски полк: Подполковник К. Кънчев
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на нед юни 14, 2020 5:43 pm, променено общо 2 пъти.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#146 Мнение от Тайко » нед юни 14, 2020 10:33 am

Стряма – кърваво комунистическо клане, а отрязаните глави рипали като на заклани пилета

Днес на най-високо ниво в държавата – президентството почитат червените терористи, а жертвите са забравени
Посрещането на Средногорския отряд в Пловдив - от ляво на дясно Савинков, Леваневски, Дочо.
Септември е най-кървавият месец в новата българска история. За зловещите дни преди 74 години отново напомня тревожно пловдивското село Стряма. То носи тежката карма да е национален първенец по най-много избити без съд и присъда от комунистите - „народни синове” в първите дни и седмици след 1944. Червените главорези на БКП затриват 63 души от селото, което статистически представлява 3% от цялото население.
В събота, 22 септември в Стряма по традиция ще бъде отслужена заупокойна за жертвите на червения терор.
82-годишната Гюргина Велева е живата памет за тези страшни времена. Самата тя е от Благоевградско, но като снаха в Стряма преживява ужаса на семейството на съпруга си. Свекър й Христо Велев е собственик на хан и гостилница, в която отсядат търговци и земеделци, преди да стигнат до големия пазар в Пловдив. Но още първата седмица след 9-ти септември 1944 г. Велев е изведен от дома си от вилнеещите партизани и ятаци.
„Води се безследно изчезнал. Извеждат го Иван от нашето село и един от Ръжево Конаре. Оттук-оттам научихме и как са го убили.
Първо с брадва са му строшили краката.
Запрян е бил джалатинът. А свекър ми му се молел: „Запряне, много пъти съм те черпил в кръчмата, помогни ми!” А убиецът му отговорил: „Вие имате пари и имоти, няма милост за вас”. Няколко дни са го държали с други мъже в едни селски обори, там са ги трепали. Сега на тяхното място има построен магазин, зловещо място. Телата после са изхвърляни в река Стряма или Марица, други пък са заравяни по доловете, но на никой от жертвите гроба не знаем”, разказва пред Faktor.bg Гюргина Велева. Тя се е заклела да пази спомена за тези зверства, защото заради свекър й, репресиите се прехвърлят и върху съпруга й. Отива си млад от тревоги, оставя малки деца.
„Най-отвратителното е, че в онези кървави дни съвсем не става дума за някаква идеология, политика, ценности, морал и идеи, а за най-долно мародерство и разбойничество. Говорила съм с много от семействата на избитите от Стряма и всички свидетелстват, че първо партизаните и ятаците са ги изнудвали за пари и злато. Обещавали, че ако платят откуп ще върнат родините им. И хората са давали и мило, и драго, за да отърват своите, но няма нито един пощаден, а парите са прибирали, мародерствали са из къщите на жертвите си, гаврили са се с жените и дъщерите им. И как тези изверги да ги наречеш народни синове, как да повярваш, че ще създадат по-справедлив и добър живот за хората. А и освен това тези убийци са били неграмотни и мързеливи. Но с насилие, страх и кръв взеха властта, с насилие, страх и кръв я пазеха 45 години”, казва 82- годишната жена.
Гюргина разказва и няколко покъртителни истории, които е чула от близки на жертвите. Запрян Семерджиев, когато са го убивали, са накарали жена му
със свещ да им свети, за да виждат как го колят.
И тя гледала – страшен садизъм. Някои от убийците след години сами разказвали как са клали. Коста Андонов се хвалел пред сестрите си: „Като ги колехме, главите им рипкаха, рипкаха и зяпаха ей така, като на пилета!” Друг изверг Иван Касарски убил мъжа на племенницата си Зоя. Момчето се молело: „Вуйчо, остави ме, не ти ли е жал за Зоя”, Косарски крещял: „Лягай, лягай на дръвника, ние Зоя ще я оженим”. После с един удар му отсякъл главата. Голяма част от кървавите саморазправи в района хората свързват и до днес с името на Запрян Фазлов – Леваневски. От крадец и криминален тип става партизанин в средногорския отряд. Прославя се като герой със съмнителни подвизи, а след 9-ти септември на съвеста му лежат 72 кървави саморазправи с хора от околните села. С няколко криминални изверга кръстосвал района през първите месеци на „свободата”, мародерствал, грабел, гаврел се със селяните. Районът пропищява от него, а през 1945 година е очистен от своите, за да мирясат хората. Гюргина Велева смята, че историята с Леваневски е малко пресилена. Партизани са върлували от негово име и са мародерствали хората. Така му приписали и много от убийствата. През 1980 г. друг комунистически терорист, изживяващ се по времето на Тодор Живков като автор на любовна лирика – Давид Овадия, издава книга за Леваневски, с която се опитва да го реабилитира. Гюргина смята, че по-страшен от Леваневски е бил друг негов другар от Стряма – Стоян Тенов, с прякор Орлов. Той отива при партизаните 40 дни преди Червената армия да обяви война на България и да я окупира, но се оказва по-безмилостен и жесток от всички. Трагично загива кметът на селото – първо му режат крак, ръка, ухо, вадят едното му око, а после му отсичат главата.
Орлов е главния палач.
Отсича лично и главата на чичо си, убива братовчед си,
за лично отмъщение и вражди, разказват хората от селото. Гюргина го помни, поминал се около демокрацията, живеел сам в селото, а и на стари години хората продължавали да се страхуват от масовия убиец.
След 10-ти ноември 1989 г. Гюргина е и сред първите инициатори да се освети историята за избитите от комунистите, да се издигне паметник в тяхна чест. Подкрепя я Христо Еневски, от чието семейство са затрити пет души. „Христо каза: „На комунистите палачи има издигнати много паметници, а за нашите няма”. Така се роди идеята и още в първите години на демокрацията – преди 25 г. паметникът, с имената на всички жертви изписани на него бе открит. От тогава на това място всеки септември се събираме да отдадем почит към невинните жертви на комунизма”, разказва Гюргина. Тя стимулира и пловдивската учителка Надежда Любенова да се разрови в архивите, да събере родовите истории за изкланите. Така се появява впечатляващата книга “Стряма ¬ вторият Батак - 1944 г." , която разказва за страшните дни на червения терор.
Гюргина Велева е най-отвратена, че дори и след кървавите престъпления
нито един от убийците не се е разкаял, не е поискал прошка.
от съселяните си. Когато идва демокрацията се оказва, че 18 от убийците са били все още живи. Роднините на жертвите подписват искане до прокуратурата да ги призове да кажат къде са заровени телата. През 1993 година е насрочено и дело, но след като пада правителството на Филип Димитров, търсенето на всякаква справедливост потъва в небитието. Гюргина се е опитала сама да изкопчи информация от мъжа, който е извел свекър й към оборите, както и от Карачански, който е подписал фалшивия му смъртен акт. „И двамата въртяха, усукваха, не знаели, не помнили, не били те. Вече сме загубили надежда да научим истината и да знаем местата където са заровени, за да ги почитаме. Но ни остава единствената надежда да предаваме на поколенията тези кървави нечовешки истории – съселяни, приятели и роднини са се избивали без основателна причина. Трябва да има памет за тези страшни времена. Не искаме възмездие и мъст, а единствено почитане имената на тези жертви. Случилото се в Стряма трябва да влезе в учебниците по история, за да не се връщат никога повече страшните времена на комунизма”, предупреждава Гюргина Велева.
По ирония на съдбата обаче от най-високо държавно ниво – президентската институция, през последната година се прокарва явна позиция на пренебрегване жертвите на комунизма, но почитане на палачите и терористите,
избивали българи заради болшевишка идеология и лична мъст.

Потребителски аватар
К.И.О.Т.
Мнения: 2393
Регистриран на: вт мар 03, 2015 11:12 pm

Re: Българска бойна слава.

#147 Мнение от К.И.О.Т. » нед юни 14, 2020 11:04 am

Тайко - комунизъм не е имало за да има жертви от него. Имало е доктрина за разбиване на държавността създадена от еврей и наложена като модел чрез ленин 1917 г. Всичко друго е причинено от местни предатели, съдисти и престъпници. Ти добре пишеш за нашите бойци спечелили всички битки за майка България, но защо не пишеш че сме загубили всички войни, как си го обясняваш ти? Към момента ни оправляват най мазните национални предатели и ако БСП има чест трябва да си премахнат изродчетата който набутаха в държавата и да се саморазпуснат веднага и да се само забранят като идеология, не можем да сме равни, но трябва да живеем заедно и да сме щастливи. Гледай какво става в кравария, това ако дойде тук нали се сещаш че за седмица сме изчистили всичко, тиквеници на корем.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#148 Мнение от Тайко » нед юни 14, 2020 12:15 pm

Ох,как да ти отговоря,като ме е срам от нас самите,не пей ми се - не смей ми се,а и отговорът ми ще бъде заклеймен като ултра радикален.



На 14 октомври 1912г. на Камен мост в Скопие, сръбският престолонаследник (бъдещ крал) и водач на сръбската армия Александър Караджорджевич е посрещнат с цветя от деца в града. Между тях e и 7-годишната Васка Зойчева. На неговия въпрос:
“Па шта си ти?“ (“Каква си ти?“), детето отговаря “Бугарка!” (“Българка!”). Шокиран от отговора, бъдещият сръбски крал удря шамар на малкото детенце...
Възмутен от случилото се в Скопие, народният поет Иван Вазов написва следното стихотворение:
"Па шта си ти?" - такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
"Па шта си ти?" - с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;
"Па шта си ти?" - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.
Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.
Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;
че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!
Не споменувай Лозеград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.
Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
"Тук българи са, българи от памтивека!"
"Па шта си ти?" Иван Вазов
Април, 1913г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на пон юни 15, 2020 10:23 pm, променено общо 2 пъти.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#149 Мнение от Тайко » пон юни 15, 2020 3:24 pm

На 15 юни (стар стил) 1913 г. избухва Тиквешкото въстание. Тогава провокирани от сръбските жестокости, българското население се вдига на неравна борба срещу сръбският окупатор. Интересно е да се отбележи, че въстанието избухва в т.н. Безспорна зона, която след Балканската война е трябвало да бъде безусловно присъединена към България, което вероломните съюзници отказват да направят! Вместо това извършват масови репресии над мирното население:
"Вие сте стари сърби. Българите ви асимилираха. Сега, когато ние сме тук, ще си бъдете отново сърби. Ако не се съобразявате с това, което ви казвам, ще ви избия всички."
Срещу въстаниците е изпратена 30-хилядна сръбска войска, която заедно с рекрутираните от околните райони турци, сломяват съпротивата с рядко срещана жестокост. Град Неготино потъва в пепелища, десетки жени са обезчестени, а стотици мъже намират смъртта си от уж братската православна сръбска ръка.
Организират се публични екзекуции, в които са разстреляни за назидание 363 души от Кавадарци, 230 от Неготино, а борческото село Ваташа дава 40 души убити.
След края на въстанието повече от 2700 души са арестувани, инквизирани и съдени, а няколко хиляди предпочитат да емигрират в България, вместо да бъдат третирани като роби.
Поклон пред мъчениците!
От всичко от това въстание и сръбските зверства, убийства, изнасилвания, мъчения и нечовешки гаври с нашите сънародници в Македония най-силно впечатление прави разказът за българската света мъченица баба Наца Пинджурова от село Ваташа, първата жена, член ВМРО от Тиквешко, която гeройски се държи пред сръбските си мъчители. Нейният син Димитър Пинджуров бил помощник-войвода на чета. Сръбският майор Джурович вързал възрастната жена за стълб и започнал да я налага с камшик. Искал да признае къде е синът й. Тя погледнала майчински мъчителят си и му казала:
“А бре синко, аз не знам къде е, ама и да знам, прилега ли на майка да си предаде сина на душманите.”
Тогава сърбинът поискал да му дадат нагорещено желязо и го допирал нееднократно в стъпалата на старата беззащитна жена. Баба Наца загубила съзнание и сърбите я оставили на двора, мислейки, че вече е мъртва.Когато си заминали комшиите й се притекли на помощ, внесли я в къщата и дълго време лекували раните й.
Ден преди заповедта за настъпление срещу сърби, гърци и черногорци. В тила на противника избухва Тиквешкото въстание.Българското командване има план за войната, който предвижда да се разбият противниците преди Румъния да успее да се мобилизира и да се включи.
Планът Савов-Нерезов. Разположението на нашите армии към 16-17 юни 1913 г. - четири срещу сърбите и една срещу гърците.
Първа армия, състояща се от две пехотни дивизии (5-та и 9-та), в района Видин — Берковица;
Трета армия, в състав 1-ва и 13-та пехотна и конната дивизия, между Сливница, Цариброд и Трън;
Пета армия с 4-та и 12-та пехотна дивизия, Одринската бригада и други части около Кюстендил и Радомир;
Най-силната, Четвърта армия, включваща 2-ра, 7-ма и 8-ма пехотна дивизия, две бригади от 3-та и 4-та дивизия и Македоно-одринското опълчение, в триъгълника Радовиш — Щип — Кочани;
Втора армия (3-та и 11-та пехотна дивизия, 1-ва бригада от 10-та пехотна дивизия, Серската и Драмската бригада) по линията Дойран — Орфано — Кавала;
Шеста пехотна дивизия в Струмица като стратегически резерв на разположение на главното командване.
Числеността на 5-те български армии е по-голям от общата численост на армиите на Гърция, Сърбия и Черна гора. Всяка от 5-те български армии е поне 5 пъти по-голяма от сегашната Българска армия
'' Датата 1913 юни историците са се записали със златни букви - това е исторически факт, който доказва, че българин не страда от чуждо робство. Без да се плаши, върховенството на противника, през юни 1913 г. македонският българин се развежда с революционното знаме и под крилото му търси политическа свобода за себе си... Историята ще увековечи името на Тиквес заради революционните борби, които водихме, македонските българи. Тиквеш винаги спонтанно се бунтуваше срещу нашите тирани и завоеватели, няма нито един момент в борбата ни за освобождение, който да не докаже саможертвата ни, саможертвата на тиквешкия българин...
Въстанието е обявено. Провъзгласяването на това историческо тиквешко въстание е извършено в историческото село Ваташа, в двора на училището. Тук се събрахме, над 300 младежи под ръководството на известния тиквес войводата Дончо Лазаров (Сойториев). От този събор на 18 юни отидохме с историческото революционно знаме, което се пази от 1903 г на нашите позиции, които бяха определени при устието на река Черна, където трябваше да ударим останките на сръбските военни и наемници - турци. Във въстаническата рота, с изключение на ваташани и кавадарци, е имало хора от близките села: Дъбница, Гърниково, Бегнище, Решава и др. На 19 юни отидохме на помощ на селата Паликура, Росоман, Курия, Рибари и др. Държахме противника си там дори 6 дни. Сръбският башибозук е ръководен от сръбски офицери и известния българоубиец Яя-ага. След изтеглянето на българската редовна армия от Криволак въстанията се отклоняват към Козув, също мнозинството от населението. Тогава Яя-ага подпали Неготино и част от Кавадарци заедно с ордата си, убивайки всичко, което срещне на пътя - мъже, жени, стари хора и деца.
След оттеглянето ни от р. Черно се разделяме на групи. Моята група застана на височините над село Марена, близо до Кавадарци. С нашата група беше Прилеп херцог Милан Гюрлуков с неговата компания. Имаше и други фирми, дружествата на Чекаларов, дякон Павел Христов. Това се случва на 21 юни след двудневни боеве при устието на р. Черен. На 21 юни прихванахме сръбската кавалерия с ожесточен огън. Тя даде много жертви и трябваше да се отклони. На 22 юни сърбите започват да напредват с две части пехота, една кавалерия и турски башибозук. Оказахме се на голяма съпротива, но с военни и оръжия противникът беше много многоброен и бяхме принудени да отстъпим на връх Козув. Заедно с нас къщите оставиха цялото население, бягайки голо и босо. Снимката беше страшна. Много бременни жени раждаха преждевременно поради големи усилия и стрелба, някои умираха заедно с малките си деца... При влизането на сърбите и турските им наемници в Кавадарци, много от революционерите-четник затвориха в някои къщи и оттам бяха последни Съпротива срещу многобройния противник. Няма нужда да изброявате всички тези жертви, паднали в цял Тиквеш, те бяха повече от 1000...
След като сръбската редовна армия и турските наемници ни разгромиха и превзеха Кавадарци и с. Ваташа, трябваше да отстъпим, разделени на малки групи към връх Козув. Населението също остави къщите си и без храна, само с една гола душа бягаща, без да знае накъде отива. Селяните чуха за поражението ни и се уплашиха от всичко това, напуснаха села и къщи и се скриха по котли и гори, очаквайки че ще бъдат атакувани от сръбската армия или турските наемници. Ето защо когато ние и бежанците от града и с. Ваташа влязохме в първите села, намерихме ги почти напълно пусти и без хора. Бежанците от града се оказаха тогава в ужасна позиция, тъй като надеждата да намерят храна и подслон някъде по селата внезапно катастрофира. Позицията стана още по-трудна: без ядене, без подслон, без деца с майките си, които не успяха да вземат нищо от дома, защото нямаха време.
Аз заедно с един клас минах през селата Страгово, Бошава, Чемерско и Конопист, без да срещна нито един жив човек. Когато стигнахме до Конопист, селото беше пълно с бежанци (повечето жени и деца) от Кавадарци и другаде. Уплашени, с отворени уста и насълзени очи, всички очакваха пристигането ни, настъпването на въстанията. То ги насърчи, че ако ги нападне сръбска армия или башибозук, ще има кой да ги защити... Нашият войводата Дончо Лазаров, заедно с по-голяма група въстания, тръгна по друг път - към селата Гарниково, Божанциста и Куманичево. Дружествата на Чекаларов, Дякон, Карамфилов, Чаулев и Гюрлуков тръгват към Козув. Тръгнаха от Кавадарци вечерта, а ние след тях, на следващия ден сутринта.
Майки, които не знаеха къде са децата им, защото са се загубили от дома си, с коси, боси и сълзливи, обикалящи от село на село, питаха и търсеха децата. На четвъртия ден от отклонението ни въстаниците успяват да се съберат за съвет в селото. Чемерско да търси изход от трудно положение. Решено е два куриера да бъдат изпратени в различни посоки, стигат до р. Вардар дори се премества в България. На втория ден куриерите се върнаха и донесоха известие, че е невъзможно да се премине реката, тъй като и двата бряга са охранявани от сърби и гърци...
По същото време се чу глас, че сръбското правителство е изпратило хора да убедят населението да се върне в къщите си. Народът е бил измъчван, гладувал и гол... Каква съдба! Група мъже, които първи се завърнаха по къщите си, бяха посрещнати от турци - сръбски наемници, начело с българина Джая-ага, в селото. Моклища. Тук са хванати 18 души и всички са заклани като агнета. Други 19 души, същите горните станции, които се отправят към Вардар, са хванати от гръцки войници и предадени на турско-сръбски наемни работници и всички са убити в селото. Куреница...
Сърбите доведоха един от войвода си Коста Павлович с няколко четника, екзекутирайки екзекуциите на тези българи, които бяха хванати от сръбските власти, както в Кавадарци, така и извън града, в селата... Завръщащите мъже бяха хванати от сръбското правителство. и хвърлени в затвора, докато най-признатите ги убиха. Илия Темков, богат и добър домакин от селото. Марена, Глигор Дуйков, Петър Сейменов и др. Ваташа бяха хванати и убити в Неготино, на място наречено '' Дупки на Потър "... Дружеството на мразения българин Коста Павлович продължи да извършва убийства и грабежи...
Сърбите винаги са наричали Тиквеш " малък българин ", Кавадарци - " Малката София ". В бъдеще историята ще трябва да оцени въстанието на Тиквес и да определи заслуженото му място. Трябва да се каже, че това въстание беше най-ясното доказателство, което Тиквеш даде за своя несломим национален дух и стремеж към политическа свобода, доказателство, дадено на поробителите - сърби."- Пане Попкоцев от миналия век. Ваташа
http://www.strumski.com/books/Pane_Popk ... 5qDrQL-NYg
" Резултатът от въстанието на Тиквес е седемдневното автономно управление, когато общинският дом в Кавадарци се развежда с коприненото революционно знаме. Над 1200 жертви са дадени в цял Тиквеш - в Кавадарци 363 души, в Неготино 263, във Ваташа 89, и от всички останали села от 5 до 15-20 души. Над 60 къщи са изгорени в Кавадарци, а трета е изгорена от Неготино. Изгорени къщи имаше и в селата Ваташа, Марена, Рибари, Манастир, Шивец..."- Благой трион от Кавадарци
http://www.strumski.com/books/%D0%A1%D0 ... DWgNF-d19o
https://www.strumski.com/?s=%D0%A2%D0%9 ... euY6wRDhaw


144 г. от обесването на Цанко Дюстабанов!
„Аз зная много добре, че царството ви е голямо, че силата, войската и оръжието е във ваши ръце, че със сила ние не ще ви надвием. Но зная още, че вие сте варвари и тирани, че поради въстанието ще нападнете на невинните и мирни жители и ще направите зверства. Нашата цел, прочее, не е била да ви надвием със сила, но само да ви предизвикаме и да направите зверства, които вече направихте премного и благодарение на което се компрометирахте пред целия образован свят, а тая наша цел е достигната вече. Бъдете следователно известени, че ние победихме!
Вие като изгорихте толкова къщи и села на мирните българи, като изклахте толкова невинни старци, бабички, жени и деца, като разорихте толкова църкви и училища, трябва да знаете, че цяла Европа се възмути от вашите зверства и тя скоро ще дойде да ви изгони от тука. Затова стягайте се да бягате към Анадола. Вие издадохте хатишерифа и не го изпълнихте, издадохте хатихумаюна и него не изпълнихте, обещахте правдини на християните и тях не дадохте. Мислите си, че все с лъжа ще я карате! Европа се насити на лъжите ви и вече не ви вярва. Вашата се свърши вече - Европа, както казах, ще ви изпъди оттука".


Празненство по повод Великден в село Вакарени в Северна Добруджа през пролетта на 1917 г. с участието на офицери от 4-та Преславска дивизия. Оцветена фотография. Оригнал в ДА Смолян.
Това са само български герои победители във войната срещу румънци, сърби и руснаци, които са последната опора на румънската власт в българска Добруджа. И точно при село Вакарени от 2 до 4.01.1917г. се води един от последните боеве, довели до пълния разгром на руските войски.
Войната срещу Русия в Добруджа завършва на 5.01.1917г. с победа на 3-та българска армия на генерал Стефан Нерезов, освобождение на цяла Добруджа и пълния разгром на всички руски войски агресори, в товач исло и тези, нападнали България от далечен Сибир - укрит и досега факт в казионната ''история''.
На снимката са разпознати: началникът на дивизията генерал Пантелей Киселов - в средата на втория ред, героят със своите Преславци от победите при Тутракан и Кубадин, подполковник Стефан Гиков от 19-ти пехотен Шуменски полк, командирът на 2-ра бригада в дивизията полковник Тодор Габарев, която месеци по-късно вече в състава на Сборната дивизия на генерал Тодор Кантарджиев е в Македония и Албания.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на ср юни 17, 2020 12:01 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#150 Мнение от Тайко » вт юни 16, 2020 11:17 am

144 години от смъртта на Тодор Каблешков-авторът на Кървавото писмо! Писмото с което се обявява началото на Априлското въстание!
На 16 юни 1876 година, възползвайки се от миг на невнимание, заловеният след погрома на Априлското въстание,Тодор Лулчов Каблешков, измъква револвера на едно от охраняващите го заптиета и се застрелва в главата.
Предисторията на това събитие е като на хилядите подобни други през онези кървави месеци довели до така жадувано освобождение на България.
Тодор Лулчов Каблешков е виден български революционер, участник в Априлското въстание и автор на прословутото Кърваво писмо-обявавайки ,че въстанието е избухнало в Копривщица! Той е, и образ в романа на Иван Вазов ,,Под игото".
Роден в заможното семейство на хаджи Лулчо Дончов Каблешков в Копривщица на 13 януари 1851 година. Баща му е заможен копривщенец, занимаващ се с бегликчийство и джелепство. Въпреки че принадлежи към чорбаджиите, хаджи Лулчо е патриот и родолюбец, вдъхновен от големия си брат Илия, който е убит от кърсердари в Берковско.
През есента на 1875 г. след края на Старозагорското въстание в Гюргево се събират видни революционни дейци, за да планират ново въстание, което трябва да избухне през пролетта на следващата година. Сред създателите на Гюргевския централен революционен комитет са Никола Обретенов, Стоян Заимов, Георги Бенковски, Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Георги Измирлиев и др. След дълги разисквания те разделят българските земи на четири революционни окръга — Врачански, Търновски, Сливенски и Пловдивски, по-късно преименуван на Панагюрски. Решено е въстанието да избухне на 1 май. В Четвъртия революционен окръг за главен апостол е избран Панайот Волов, като за негов помощник е определен Георги Бенковски. В началото на януари 1876 г. двамата пресичат Дунав при Оряхово и посещават Пловдив, но скоро разбират, че комитетската мрежа е по-добре развита в Задбалканските котловини и преместват революционния център в Панагюрище. Много за делото вече е направено в селищата Панагюрище, Клисура, Брацигово, Пещера, Татар Пазарджик, Калофер, Белово и др. Тук двамата апостоли намират активни помощници в лицето на Каблешков,Кочо Чистеменски, Захари Стоянов, Найден Попстоянов, Иван Арабаджията и много други.
Вечерта на 13 януари в дома на Танчо Шабанов в Копривщица е съставен втори комитет от Панайот Волов. На събранието взимат участие Найден Попстоянов, Танчо Шабанов, отец Никола Белчев, Цоко Будин, Каблешков, Нешо Попбрайков и др. Участниците се заклеват на евангелие, нож и револвер от отец Никола. Клетвата гласяла:
„Заклевам се в името на всемогъщия Бог, че за славата на народа си и за честта на православната вяра ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на турския султан! Ако престъпя клетвата си, да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание...“
Волов дава на Каблешков пълномощно, което доказва, че е оторизиран да създава революционни комитети от самото ръководство на въстанието. То е подписано и подпечатано от Волов с фалшивото му име Петър Банков. Каблешков отново се разболява, но това не го спира. На 13 април се провежда събранието в Оборище, където Копривщица е представена от двама делегати - Найден Попстоянов и Тодор Душенчанина, които отнесли със себе си писмо от Каблешков за Волов и Бенковски. Събранието продължило от 13 до 16 април и там е взето решение въстанието да се обяви на 1 май, а в случай на предателство и по-рано. По-късно въстанието е предадено от Ненко Стоянов Терзийски, който е балдевски делегат.
Първоначално турците подценяват мащабите на съзаклятието — в Копривщица е пратен единствено кърсердаринът Неджиб ага с няколко заптиета да арестуват бунтовниците. Датата е 19 април 1876 г. На 20 април стражите започват арестите. Първоначално арестуват Георги Тусунов, потърсили Брайко Енев и Петко Бояджиев, но те се укриват. Сред хората, които Неджиб ага трябвало да арестува, бил и Каблешков, но неговата майка заблуждава кърсердарина, че той не си у дома, въпреки че тогава Тодор лежи болен в бащината си къща. Изправени пред разгром на въстанието още преди да е започнало, Каблешков, въпреки болестта, взима решение то да се обяви преждевременно. По негова заповед камбаните в градските църкви забиват, обявявайки началото на бунта, останал в българската история като Априлското въстание. Датата е 20 април 1876 г., а часът е около 10 сутринта. Бързо са сформирани две чети и са изпратени да обградят конака и заптиетата в него. Групата, предвождана от Георги Тиханек, случайно среща по пътя заптието Кара Хюсеин Хайдук на Калъчовия мост и Тиханек го застрелва. Той е първият турчин, убит във въстанието. Под водачеството на Каблешков конакът е обкръжен, но след кратка обсада Неджиб ага успява да избяга заедно с по-голяма част от хората си, но в бягството са убити няколко заптиета, включително мюдюрина, а агата губи сабята си. Именно тогава Каблешков пише прочутото кърваво писмо, което гласи:

Братия!

Вчера пристигна в село Неджип ага из Пловдив, който поиска да затвори няколко души заедно с мене. Като бях известен за вашето решение, станало в Оборишкото събрание, повиках няколко души юнаци и след като се въоръжихме, отправихме се към конака, който нападнахме и убихме мюдюра, с няколко заптии... Сега,когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братия, сте били истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище...

Копривщица,20 априлий 1876 г.

Т. Каблешков

Накрая на писмото Каблешов рисува християнски кръст с кръвта на мюдюрина. Писмото е отнесено от Никола Салчев до Панагюрище толкова бързо, че конят му умира от преумора. Друго кърваво писмо е изпратено чрез Никола Караджов до Клисура. Известени са и Старо Ново село и Стрелча. Куриерът Тодор Москов заминава за Враца, за да информира комитета и неговия водач - Стоян Заимов, но е заловен в турското село Лъжене и отведен в София. Властта в Копривщица е поета от военен съвет, чийто председател е Каблешков, а секретар - Никола Беловеждов. За щаб на въстаниците е определена спицерията (аптеката) на д-р Спас Абрашев. Всички пътища и пътеки около Копривщица са блокирани от въстанически отряди. Бунтовниците имат кратък сблъсък в село Синджирлии, където са убити 13 турци, а жените и децата са изтеглени към Копривщица. Опразнените от селяните села са запалени по заповед на Каблешков, за да не се използват от турските войски като укрития.
Междувременно в Карлово Тосун бей е известен за въстанието и по негова заповед пред портите на конака е забито санджакшерифа — свещеното знаме на мюсюлманите и около него в продължение на седмица от Пловдивско, Казанлъшко и Карловско се събира нередовната войска башибозук. На 26 април турските войски нападат Клисура. Въстаниците не могат да противодействат на турската тежка артилерия и в същия ден башибозукът нахлува в селото. Над 200 от селяните, които не успяват да избягат, са зверски изклани. Жертвите са предимно жени, деца и старци.
Каблешков се отправя с отряд от 200 въстаници в помощ на Клисура, но я заварва опожарена и се изтегля обратно в Копривщица заедно с около 4000 бежанци. От Панагюрище пристига новината, че градът е обстрелван с артилерия и падането му е въпрос на време. Местните чорбаджии се опитват да попречат всячески на водачите на въстаниците и започват да убеждават бежанците, че ако предадат бунтовниците, султанът ще се смили над тях и домовете им. Сред предателите са хаджи Иванчо, чорбаджи Беню и други представители на местното чорбаджийство. В резултат на действията им част от въстаниците наистина са заловени от бежанците и отведени вързани в една местна църква. Заловени са и част от ръководителите на бунта - Цоко Будин, отец Белчев, Брайко Енев и други. На 30 април пристига Павел Бобеков, който съобщава, че турските войски са отблъснати от Панагюрище и въстанието се развива по план. Уплашените чорбаджии освобождават заловените въстаници, но тогава Бобеков признава, че е излъгал — Панагюрище е опустошено, завзето и разграбено от турците.
На 1 май башибозукът започва да се събира около Копривщица, подкрепени са от редовна войска, която разполага с артилерия. Турците наброяват около 5000 души. Начело е Хафъз паша. Той вече е унищожил Панагюрище и изпраща помощника си - миралай Хасан бей да се „погрижи“ за Копривщица. Въстаниците са предадени от чорбаджиите. Те влизат в преговори с Хасан бей, като предават на турците дори дървените топове и плащат откуп. Въпреки това башибозукът нахлува в Копривщица и тя е подложена на разграбване, а жителите — на клане. На 3 май Хасан бей влиза в опустошеното селище и по негова заповед заловените въстаници са изпратени на съд в Пловдив. Скоро пристига и Хафъз паша и подлага града на повторно разграбване.
След погрома на въстанието,оцелелите въстаници се изтеглят в планините още на 1 май и се опитват да преминат Стара планина, за да пресекат Дунав и да се укрият в Румъния. На 8 май от четата на Каблешков наброявала 200 души са останали едва 4-ма. Бивакът им е нападнат изненадващо от турци и двама бунтовници са убити на място. Каблешков е заловен, а Найден Попстоянов е ранен в ръката и също пленен. Убитите са обезглавени, а главите им са взети за трофеи. Пленниците са отведени в Троян, а оттам в Ловеч. В Ловешкия затвор двамата бунтовници са подложени на мъчения. Там заварват и Захари Стоянов. На 3 юни пленниците са отведени в Търново. След разпити, на които Каблешков не признава нищо, Селями паша тръгва за Пловдив и взима със себе си бунтовниците, за да ги предаде на пловдивския съд. Даскал Попстоянов вече е полумъртъв, а Каблешков знае какво ги чака в града — още мъчения и в крайна сметка бесило. Когато керванът спира да нощува недалеч от Габрово, Каблешков се възползва от невниманието на едно заптие, отнема револвера му и се застрелва в главата.
Датата е 16 юни 1876 г., а Каблешков е едва 25-годишен. На следващия ден габровският архиерейски наместник измолва Селями паша да му даде тялото, за да бъде погребано по християнски. Въстаникът е измит, облечен в нови дрехи и тялото му е погребано близо до гробовете на двама четници от четата на Хаджи Димитър, обесени в Габрово.
През 1883 година тленните останки на Тодор Каблешков са пренесени и погребани в Копривщица в Мавзолея-костница на априлци. Поради недобрите условия там, костите на Тодор и Найден Попстоянов са изложени за поклонение в родния му дом до 1996 година, когато са препогребани в двора на храм "Успение Пресветия Богородицы".Родната къща на революционера в Копривщица е музей. Там могат да се видят много негови вещи, включително негови снимки, документи, учебници, оръжия, шапката, която е носел, докато е бил началник на гарата в Белово и други.





На 16 юни 1913 г. генерал Михаил Савов, провокиран от сърбите, дава заповед две от петте български армии да атакуват бившите съюзници. Започва Междусъюзническата война.
"На 14 и 15 имахме нападение от страна на сърбите в някои участъци от нашите позиции на Овче поле и Брегалница. И понеже постоянно ставаха тези неща - по-рано вземаха в плен една наша полурота, а другаде заловиха офицери и подофицери в плен, а всичко това действаше зле на духа на войската; и когато на 14 юни в Злетовско обезчестиха момичета и цяла нощ обстрелваха заставите с артилерия, аз за всичко това доложих тогава на главнокомандующий и му казах, че това не може да се протака повече... Той ми каза: отговорете със същата мярка, за да не пада духом войската; понеже те правят това, отговорете им със същата мярка... И аз дадох заповед да се атакуват сърбите."


Тези двамата са пленници от сенегалския корпус на френската армия, участвали през ПСВ срещу България....черните пленници са се страхували неистово да не паднат в ръцете на българите, защото е имало слух в бойните редици на Антантата, че българите са най-свирепите воини и са изяждали пленниците си....При всяка заповед за атака срещу противника, се е питало - срещу нас ще има ли българи?....“Най-черни бяха сенегалците, като кюмюр....разказва подофицерът Стоян Чаушев....За да ни оплашат се пулеха и въртяха очи....Викаха нещо на техния си език, сигурно заклинания на племето....Запомнил съм Абум, Абум, Абум....Някои развяваха на пръти шарени парцали"....В интерес на истината в български ръце попадат пленници от всякакви националности - англичани, французи, шотландци, африканци, сърби, гърци, румънци, руснаци и др., но сме се отнасяли много толерантно....няма доказателство и от другата страна, че сме изяли пленник без причина....военна етика....
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори