Българска бойна слава.

[Тайко]

През юли 1908г. гърците отравят българският революционер и деец на ВМОРО поп Герман Чиковски. Той е роден в с.Черешница, Костурско през 1864г. Става екзархийски свещеник там и се включва в църковно-просветната борба на българите от Македония. По-късно се присъединява към ВМОРО. Предвожда чета по време на Илинденско-Преображенското въстание като бива заловен след края му и осъден на затвор. През 1904г. е амнистиран след натиск от българската държава. Бива му предложено да се пресели в Българи заради честите убийства на видни българи от гръцките чети. Поп Герман отказва с думите "Аз станах свещеник да служа на българите во Македония". През 1908г. влиза в болница в Костур където е отровен от гръцки аптекари. В опит да бъде заличено всичко българско в района гърците дори променят името му на надгробния камък на Германос Цикос. Споменът за воинът в расо поп Герман Чиковски, обаче е жив и днес!


Чували ли сте името Никола Стоков? Едва ли! Това е поредният, типичен, забравен наш герой!
Никола Стоков е роден в град Казанлък през 1891г. Завършва цариградския лицей. През 1915 г. е записан в състава 23-ти Шипченски полк, за да участва в Първата световна война! Сражава се храбро в редица боеве - при връх Китка, връх Треска, връх Чука, Кралево, Дреновец, Търновец, Виноградско бърдо, Лесковик, Киченик, Черни Дрим, Дъбовяне и Струга! След това се сражава и в дн. Албания в боевете - Радолища, Фъргово, Влаи, Орак, Кюкс и др. За своята храброст е записан в школата за офицери на великият подполковник Борис Дрангов! Преди да отиде в школата му дават 20 дни отпуск, но той ги отказва, защото искал да служи по-скоро при легендарният Дрангов! Там Стоков получава сериозни знания, възпитание и се доизгражда, като родолюбец!
След напускането на школата е назначен за взводен командир в 23- ти Шипченски полк ( Лудият полк). Отново му дават 20 дни отпуск, но той отказва, защото не можел да си почива, докато отечеството му страдало! Цялата му офицерска кариера продължава 23 дни! Защото на 12 октомври 1916г. е убит на позиция Душегубка!
Никола Стоков!!! Просто едно име!!! Името на един велик българин, който се жертва за всички нас!!!

[Тайко]

На 22 юли 1877 е убит Еранос Ераносян от едни "присъстващи" в знак на отмъщение, че е телеграфирал на европейските посланици да разкаже за зверствата на башибозука и редовната армия на присъстващите по време на Каварненаското въстание срещу присъстващите от 1877 година.

Поклон пред светлата му памет!


На 22 юли 1859 г. в Стара Загора е роден генерал-лейтенант Георги Абаджиев. Участва в Руско-турската война (1877 – 1878) като доброволец в 7-а опълченска дружина. Завършва първия випуск на Военното училище в София (1879) и служи в Източнорумелийската милиция. На 7 септември 1885 г. е зачислен в 6-а старозагорска дружина и с чин капитан участва в Сръбско-българската война (1885).
След войната е назначен за командир на 18-и пехотен етърски полк (1892), 21-ви пехотен средногорски полк (1900) и на 2-ра бригада от 7-а пехотна рилска дивизия. От 27 март 1910 г. поема командването на 1-ва пехотна бригада от 5-а пехотна дунавска дивизия, с която воюва в Балканските войни (1912 – 1913) при Ериклер, Лозенград, Бунархисар, Чаталджа, Княжевац и в. Букова глава.
През Първата Световна война (1915 – 1918) командва 12-а пехотна дивизия на Добруджанския фронт (1916 – 1917) и Бургаския укрепен пункт (1917 – 1918).
След демобилизацията излиза в запаса.
Автор е на книгите „Спомени от Освободителната война в 1877 – 1878“, „12 пехотна дивизия през Общоевропейската война 1915 – 1918 г.“ и др.

Картина: НВИМ




През юли 1918г. умира дядо Илия Аргиров известен още като Кърчовалията, войвода на ВМОРО. Той е роден 1856 г. в с. Кърчево, днес в Гърция. Произхожда от бедно семейство и от малък работи като овчар и слуга, тъй като баща му и двамата му брата са убити от турци. Той е участник в четата на Стоян войвода още през 1878г. по време на Кресненското въстание. През 1879 г. се запознава с Гоце Делчев и активно участва в акции организирани от него. Като един от най-опитните воеводи познаващи Али Ботуш планина /южните склонове на Пирин/ Илия Кърчовалията се явява дясната ръка на Гоце Делчев във всички военни действия. Организира първите чети на ВМРО през 1899 г. , които успешно извършват подривна дейност под негово ръководство придвижвайки се по непознати за турския аскер планински пътеки. По време на Илинденско-Преображенското въстание действа в родния си край, начело на сборна чета с Яне Сандански. След поражението на въстанието се обявява против Сандански и е отстранен от окръга. След Хуриета се връща легален в Кърчово, но в 1909 година е арестуван заедно с Георги Башлията и още трима четници и осъден на доживотен затвор за подготвяне на атентат срещу Яне Сандански. В 1911 година е амнистиран. При избухването на Балканската война в 1912 година застава начело на Дванадесета партизанска чета на Македоно-одринското опълчение, а по-късно служи в щаба на Четвърта битолска дружина. Награден е с орден „За храброст“ IV степен. През септември 1915 година Илия Кърчовалията завежда разузнавателен пункт № 6 в Петрово на Партизанския отряд на Единадесета пехотна македонска дивизия. Умира в родното си село Кърчово през 1918 година.

[Тайко]

ЕТО , КАКВО КАЗВАТ АНГЛИЧАНИТЕ ЗА БЪЛГАРСКАТА ЦИВИЛИЗАЦИЯ...

В Британската библиотека в Лондон има един безценен старобългарски ръкопис – четириевангелието на цар Иван Александър. Под него има надпис „Bulgarian Empire“ или с други думи англичаните казват, че България е била Империя!
Нещо повече в английската „Историята на народите“ на Арнолд Тойнби се казва, че в света има общо 21 цивилизации, една от които е българската.
Българите са били най-многобройния народ, който благодарение на привлекателната си култура е увеличавал границите си от Крим до Белград и от Карпатите до Бяло Море в древността наричано Тракийско!“

ВЪВ ВИЗАНТИЙСКИ ТРОПАХ ОТ КРАЯ НА ПЪРВОТО ХИЛЯДОЛЕТИЕ ПИШЕ СЛЕДНОТО: „Те, българите, някога бяха най-справедливи от всички народи и от всичко на света най-много почитат добродетелите и сами достигнаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.“

По-късно ГОЛЕМИЯТ АНГЛИЙСКИ ИСТОРИК ПРОФ. НОРМАН ДЕЙСВИ ПОТВЪРЖДАВА И ДОКАЗВА С РЕДИЦА ФАКТИ, ЧЕ....
"Българите са най-старата нация в Европа и създатели на цивилизацията на Стария континент. Негови са думите: „Когато България е била държава, Европа е ходила права под масата“!

ФРЕНСКИ ПОЛИТИЦИ И УЧЕНИ ЗА БЪЛГАРИТЕ...

Президентът на Франция, генерал де Гол, благодари на българите затова, че „Българската държава е люлката на европейската култура и цивилизация !”

Дори това се потвърждава от друг френски президент Франсоа Митеран, който по-късно казва: “Българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета. Богомилите създават Европейското възраждане !”

Известният френски историк Алфред Рамбо казва: „Цар Симеон бе за българите това, което е Карл Велики за нас, но по-образован и много по-щастлив, защото е успял да създаде една национална литература !"

МАГНУС ЕНОДИЙ В СВОЕТО ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА КРАЛ ТЕОДОРИХ ПИШЕ... „Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал. Те вярваха, че светът е открит за тях. те никога не се съмняваха в победата си, това е народът, който учудваше твърде много света !"

ИТАЛИАНСКИТЕ УЧЕНИ
ЗА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД...

Подобни са думите и на Италианският президент Карло Чампи: „Българите са едни от първите творци на нашата цивилизация“.
А италианския професор Санте Грачоти казва: „Една от основните заслуги на българите е, че задържаха няколко века турците далеч от сърцето на Европа. Те платиха прескъпо с кръвта си, с вярата си, свободата си и упадъка на брилянтната им култура от онова време !“ .

СВЕТОВНО ИЗВЕСТНИЯ ВИЗАНТОЛОГ ПРОФЕСОР ГЕЗА ФЕХЕР КАЗВА: “Българите бяха оня народ,който допринесе най-много за организиране и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Европа !"

ДРУГИТЕ СВЕТОВНИ УЧЕНИ И ОБЩЕСТВЕНИЦИ ЗА БЪЛГАРИЯ...:

ПОСЛАНИКЪТ НА УКРАЙНА В БЪЛГАРИЯ ВЯЧЕСЛАВ ПРОИЗНАСЯ СЛЕДНИТЕ ДУМИ... „Украинците, белорусите и руснаците си спомняме, че писмеността, културата ни и православната вяра произхождат от България ! Искам да припомня на всички факта, че двамата първи украински патриарси са етнически българи – Григорий Цамблак и Киприан !“

ЯПОНСКИЯТ ПРОФЕСОР ШИГЕОШИ МАЦУЯМА ТВЪРДИ , ЧЕ... “Българската държава е между седемте световни цивилизации !”

РУМЪНЕЦЪТ ДЕНШИАНУ КАЗВА , ЧЕ... "Румънците са живели толкова дълго в контакт с българите , които са простирали своята власт отвъд дунавските земи , че на този съвместен живот дължат своята цивилизация през Средните векове !"

РУСКИЯ АКАДЕМИК ДМИТРИЙ ЛИХАЧОВ ПИШЕ:
„…И чуждите завоеватели не са могли да победят тази ДЪРЖАВА НА ДУХА, защото в защита на Българската нация в плътен строй стоят българският език, писменост и култура !…
Тази държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския, защото старобългарският език е станал културен език на всички православни славяни. Това е първият държавен литературен език в Европа използван още преди да възникнат литературния немски, френски, италиански, английски и руски език !“
„…Българската нация е най-древната от съществуващите културни нации не само в Европа, а и в целия свят. Миналото погълна античността , древния Рим , Елада и прочие , но България остана като жива отломка от древната Европейска култура !“

Картина "Княз Аспарух" - художник Мирослав Йотов

[Тайко]

На 23 юли 1917 г. при въздушна катастрофа загива подпоручик Христо Димитров – Брадата.

Христо е роден е през 1885 г. в с. Новачене, Орханийско.
Става четник в четата на Христо Чернопеев. Участва в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г.
След това постъпва в армията и след Балканските войни остава на свързочна служба в Техническата дружина. През май 1916 г. завършва Аеропланното училище.
По време на Първата световна война е зачислен към Първо аеропланно отделение.
На 8 юли 1916 г. при въздушен обход край езерото Тахино, фелдфебел Христо Димитров – пилот, и поручик Христо Скутунов – наблюдател, са посрещнати от вражеските противовъздушни батареи.
Самолетът е повреден, но поручик Димитров успява да приземи машината в разположението на неприятелските части.
Летците подпалват аероплана и избягват преследването.
Поклон пред светлата памет на този достоен и самоотвержен българин дал живота си за България!
Да живее България!





Александър Морфов (композитор) – СЪЗДАТЕЛЯТ НА ХИМНА НА ВМРО ИЗГРЕЙ ЗОРА НА СВОБОДАТА

Роден
13 януари 1880 г.
Стара Загора, Източна Румелия
Починал
19 април 1934 г. (54 г.)
София, Царство България
Образование Национален военен университет
Братя/сестри Христина Морфова
Александър Василев Морфов е български композитор, поет, публицист и офицер. Един от пионерите на българската хорова музика и баща на българската войнишка хорова песен.
Биография
Роден е на 13 януари 1880 година в Стара Загора. Той е брат на певицата Христина Морфова.
Завършва униатската българска католическа гимназия в Одрин, където учи флейта. През 1902 г. завършва Военното училище в София. В него работи като възпитател (1904 – 22). Служи в Първи пехотен софийски полк и в Двадесет и пети пехотен драгомански полк. По-късно е командир на рота в ШЗО и във Военното училище. Командва и 7-а пехотна дружина. Участва в Балканските войни (1912 – 1913) и Първата световна война (1915 – 1918).
На 20 август 1919 година е произведен в чин подполковник, а с Царска заповед №18 от 1922 г. преминава в запаса.
Изобретател е на нов вид флейта, която се произвежда от италианската фирма „Рампони“ и на нов инструмент „Орфеин“ с тембър на виола и виолончело.
Участва в създаването на Съюза на народните хорове в България. Автор е на: 2 песни за мъжки хор; около 10 за смесен хор, между които известните репертоари „Дамнян танец води“, „Баба Минковица“ и баладата „Сеймени“; около 30 военни марша; 4 солови песни е 2 със съпровод на пиано. Негов е и маршът на македонските революционери „Изгрей зора на свободата“.
Автор е на текстовете на голяма част от своите творби, както и на либретото на операта на Маестро Георги Атанасов „Запустялата воденица“.
Александър Морфов умира на 19 април 1934 г. в София.
Военни звания
Подпоручик (1903)
Поручик (1906)
Капитан (1910)
Майор (27 февруари 1917)
Подполковник (20 август 1919)
Награди
Военен орден „За храброст“ IV степен

[Тайко]

На 24 юли 1867 г. в Сливен е роден генерал-майор Михаил Сапунаров. Служи в 8-и пехотен приморски полк, 2-ри пехотен сливенски полк, щаба на 3-та пехотна балканска дивизия, 20-и и 11-и пехотен полк. Последователно командва дружина в 1-ви пехотен софийски полк, рота във Военното училище и 7-и пехотен преславски полк.
През Първата балканска война (1912–1913) като командир на дружина се сражава при Люлебургаз и Чаталджа. Във Втората балканска война (1913) командва на 63-ти пехотен полк и воюва срещу сръбските войски при Черни връх и връх Тумба.
От 1913 до 1914 г. заема длъжността комендант на София, а от началото на 1915 г. – командир на 7-и пехотен преславски полк.
Участва в Първата световна война като началник на Полската канцелария при Щаба на Действащата армия (1915–1917) и командир на Планинската пехотна дивизия (1917–1918). Воюва на Южния фронт в участъка между р. Вардар и Дойран, където на 1 януари 1918 г. е повишен в чин генерал-майор.

[Тайко]

На днешната дата - 25 Юли, 1903 г. е убит и загива на 26 години знаменитият български войвода от ВМРО и Енджевардар - Кръстьо Хаджипетров Асенов - Мечката. Наричан още и Огненият даскал и Черкеза.
На снимката е в най-дясно, заедно със Сава Михайлов и Яне Сандански.
Кръстьо е роден през 1877 г. в Сливен и е племенник на легендарната българска светиня - войводата Хаджи Димитър. Завършва гимназия във Варна и става учител.
Под влиянието на Гоце Делчев се включва в борбата за освобождение на Македония и Одрин, и там се запознава с Яне Сандански.
Преди Илинденско-Преображенското Въстание Кръстьо става войвода на Кукушката сборна чета и се сражава през 1903 г. След зачестелите бойни действия, той решава да се ожени, което предизвиква размирици между някои хора в четата което и води до неговото убийство. Той бива прострелян докато спи.
След разбирането на злодеянието се формира съд на ВМРО и убиецът получава смъртна присъда, която е изпълнена.
Вечен поклон пред Кръстьо Мечката и всички славни български войводи и четници, дали живота си за България.
Да живее България!

[Тайко]

204г. от рождението на Чакър войвода (1815-1855) или спасителят на Рилския манастир е легендарен български хайдутин, действал в Рила планина.

Роден в село Продановци в 1815 година. Известно е, че името му е било Христо, а баща му бил убит от турците, когато бил съвсем малък. Отгледал го е вуйчо му поп Никола, който по-късно го изпратил да си изкарва прехраната в ковачницата на Рилския манастир. Поради жестокото отношение на майстора-калугер Христо избягал обратно в Самоков и започнал работа в тюфекчийницата (оръжейна работилница) на Мито Шатарента, където се научил, освен да поправя, и да си служи до съвършенство с разни оръжия. Тъй като имал големи, сиви очи и особен поглед го наричали Чакър (сив, сивоок).

Според легендата победил няколко турчета в хвърляне на камък, които по-късно дошли да го убият в работилницата, но той успял да избяга. Сред подвизите му са победата над Мутиш ага, над Хаджи Дамба (1849), когото Чакър войвода победил и пощадил, въпреки че на чалмата му бил извезан надписът "Или главата на Чакъра - или смърт", над Кара Бекир Пехливан и особено пълното унищожение на цял табор (около 1000 души) редовна турска войска, с което си спечелил прозвището "Самоковския барон".

Доброволно охранявал Рилския манастир и през пролетта на 1854 година разбил албанския разбойник Ибрям Лека и дружината му, които нападнали манастира. Вероятно единствено неговите хайдути са изкарвали прехраната си с честен труд, работейки като зидари, а Чакър войвода дори постигнал споразумение със самоковския каймакамин да не закача хората му, докато работят, но да ги преследва, щом са в гората.

Чакър войвода се е борел за високата нравственост на своите съграждани. Той е забранил на турци и българи блудството. От неговото наказание са се плашили и драстично са намалели картоиграчите, пияниците и скандалджиите, защото не е имало кръчма, в която пияни младежи, всеки от които е носел в пояса си молла бичак (прав нож), да не викне: „Я тебе ке ти шмръкнем кръвта!”
Дори когато многобройната челяд в едно семейство е вдигала голям шум, майките и бабите са ги плашели: „Тио, оти Чакъро ке дойде!”

Чакър войвода е убит предателски в 1855г. от своя четник Иван, чиято жена Йона взела 500 гроша от турците и успяла да склони мъжа си да извърши убийството. Когато чул рева на бившите си другари, след като разбрали за смъртта на войводата, Иван заклал жена си и се застрелял. Разправят, че Хаджи Демба, като научил, че Чакър войвода е мъртъв, строшил ятагана си на две и изпратил да го сложат върху гроба му заедно с неговото „евалла“.

След предателството и смъртта на Чакър войвода султан Меджид пожелал да види и да поговори малко с Чакъровите помощници Дикята и Месаро. Самоковският каймаканин им казал това и те се съгласили. До София ги изпратил с файтон и им дал пари за харашлък. Но Софийският валия ги арестувал и до Цариград са изпратени като затворници. А когато султанът ги виждял, се провикнал: „Ха, сега разбрах защо тази шепа хора на Чакър бюлюкбаши държеше на щрек цял Софийски вилает!”

Като узнал, че Месаро е дърводелец резбар, а Дикята – строител зидар, той ги изпратил да работят в „терсханата”. Дал им и заплата. Те изкарали там 15 години.

И двамата доживели до дълбока старост, а съдбата отредила да ги срещне със 17-годишния юноша от тяхната „Крайискърска” махала Тодор Кантарджиев – бъдещия генерал-лейтенант. А той да запише за идущите поколения разказаните от тях спомени за Самоковския барон Христо Проданов – Чакър войвода.

[Тайко]

ДНЕС СЕ НАВЪРШВАТ 103Г ОТ СМЪРТТА НА ВЕЛИКИЯТ БЪЛГАРСКИ ГЕНЕРАЛ И ОСВОБОДИТЕЛ НА ДОБРУДЖА - ГЕН. ИВАН КОЛЕВ!

“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа?
Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

Ген. Иван Колев
Септември 1916 г.

Иван Колев е роден на 15 септември 1863 г. в бесарабското село Бановка, създадено от български преселници от Тракия и разположено на 25 км. източно от Болград. Основното си образование завършва в родното си село, след което, през 1875 г. постъпва в Болградската гимназия, учи прилежно и завършва през 1882 г. Желанието на младия Иван Колев е да бъде учител в родното си село, но молбата му за учителското място е отхвърлена. Въпреки този неуспех, по-късно става писар в общината.

През 1884 г. Иван Колев заминава за София, където работи като помощник-секретар в Софийския окръжен съд. След по-малко от година на заеманата длъжност, той е повишен в секретар.

Сръбско-българска война (1885)
На 2 ноември се обявява Сръбско-българската война (1885) и на 9 ноември Иван Колев постъпва като доброволец в Ученическия легион.

На 14 януари 1886 г. постъпва във Военното училище в София. Разпределението на юнкерите тогава се извършва по успех и Иван Колев, като отличник е определен за артилерист. Още от малък, той се увлича по ездата и при новината, че ще става артилерист заявява „Ако не бъда зачислен в конницата, няма да служа - ще се уволня!“. На 27 април 1887 г. завършва Военното училище, произведен е в първия офицерски чин подпоручик и зачислен в Трети конен полк. На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик и в началото на 1892 г., след успешно положени изпити постъпва във военната академия в Торино.

На 2 август 1894 г. е произведен в чин ротмистър и вече завършил академията, още същия месец се завръща в България. Назначен е за генерал-щабен офицер, чете лекции по военна история на офицерите от кавалерийската школа и по-късно става началник-щаб на кавалерийската инспекция. По негова инициатива се открива кавалерийски курс за най-младите кавалерийски офицери и става главен инициатор на конните състезания в българската войска. През есента на 1898 г. ротмистър Колев е командирован на маневрите в Румъния. На 14 февруари 1904 г. е произведен в чин подполковник.

През септември 1907 г. подполковник Колев е изпратен на стаж в австрийската войска и зачислен в Седми улански полк в Пардубиц, от където се завръща през октомври 1908 г. и на 15 октомври е произведен в чин полковник, и назначен за командир на Лейбгвардейския конен полк, на която длъжност остава до началото на Балканската война.

Балкански войни (1912-1913)
В началото на Балканската война (1912–1913) г. е началник-щаб на укрепения пункт Ямбол, след което от ноември 1912 г. временно изпълнява длъжността началник-щаб на Трета армия. През Междусъюзническата война (1913) е началник-щаб на Пета армия.

На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор.

Първа световна война (1915-1918)
По време на Първата световна война генерал-майор Колев е инспектор на конницата и командир на 1-ва Кавалерийска дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа по време на Първата световна война при Куртбунар, Кочмар, Карапелит, Добрич, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници - румънски, сръбски и руски.Освобождава цялата Добруджа, до делтата на река Дунав. На 2 август 1915 г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор.

На 30 септември 1916 г. е награден с германски железен кръст „За храброст“, лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите..При награждаването, главнокомандващият изтъква: „Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте се е случило наистина!” Години по-късно, в своите спомени, видният теоретик и тактик на танковия бой, участник в двете световни войни и главнокомандващ моторизираните войски на Третия райх, Генерал-полковник Хайнц Гудериан (1888-1954),ще напише: „ При разработването на принципите на танковата война съм се учил на тактика от действията на конницата на ген. Колев в Добруджа”.

На 28 юли 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. Изминал хиляди километри на кон при освобождаването на Добруджа, генерал-лейтенант Иван Колев заболява и умира на 29 юли 1917 г. във Виена, Австрия. По-късно тленните му останки са пренесени и погребани в София. Главнокомандващият войските на Централните сили на Северния фронт фелдмаршал Аугуст фон Макензен сравнява българския пълководец с кайзер Фридрих Велики, който също е бил известен кавалерист .

В негова чест в град Добрич е поставена паметна плоча. През 2007 г. се създава граждански комитет за паметник на генерал Иван Колев, който ще бъде оглавен от директора на Института по история при БАН акад.Георги Марков.

Две български села са наречени в негова чест: Генерал Колево (Област Варна) и Генерал Колево (Област Добрич).

На Иван Колев е посветено стихотворението на Иван Вазов „Добруджанската конница“.

ПОКЛОН!

[Тайко]

На днешната дата преди 152 години си отива войводата Стефан Димов, наричан Стефан Караджа! Отива си, за да сме свободни ние!
Поклон!

Молба

Може и да не вярвате
(в Ботев и Караджата),
за тези черни гарвани,
за онзи плачещ вятър.

И за Батак и църквата
(че е Апостол-Левски)
и че печатът кървав е,
пък да загинеш лесно,

ако (за теб) Родина е
детството, що обичаш.
Но и земята, стига ти,
всъщност е и момиче,

също е и наследници.
Дом. И баща и майка.
И е в години-бедните
Вяра. (И още Малко).

И е реката. Силната.
Дунав (но и Родопи),
а и жита е-ширват се
и е Море. (Дълбоко).

И Аспарух могъщият.
Цар Симеон Велики
и Самуил и връщане
и към Борис е. Тихо.

Може (ала е жалко).
Моля Ви. Да четете.
Истината е: Знайна.
Вярвайте. На поети.

Ангел Колев

Стефан Караджа
Стефан Тодоров Димов, известен като Стефан Караджа е роден на 11 май 1840 г. в село Ичме (днес Стефан Караджово), Ямболско. Западнало материално, семейството му напуснало през 1844 г. Ичме и се заселило в недалечното село Дюкмен (дн. Леярово), Ямболско. Там родителите на Караджата живели само две години. През 1846 г. те се задържали за малко внякакво делиорманско село и през април 1847 г. потеглили за Северна Добруджа, където имало техни близки, преселили се след Руско-турската война от 1828 - 1829 г.
Първото село в Добруджа, в което отсяда семейството на Караджата, било село Долно Чамурлии, Бабадашко, където престояло до декември 1847 г. Бедността, станала вече постоянен спътник на семейството, принудила бащата Тодор Димов да стане селски говедар, а децата му телчари. Гонено от нуждата, заради прехраната си, семейството на Тодор Димов се местело от село в село, без да успее да свърже двата края. След Долно Чамурлии, то живяло последователно в близките на него села: Бейдауд, Саръюрт, Потур, отново в Долно Чамурлии и накрая, от юни 1854 г. в град Тулча. Там бащата става пазвантин, а синът му Стефан - негов помощник. За известно време Стефан Караджа учил и обущарски занаят при зет си Никола Станчев.
Учи в Тулча, но поради липса на средства напуска училище. Побеждава по време на сватба прочутия турски борец Гаази Плиса. Укрива се известно време, преследван от турците, след което емигрира в Румъния през 1862 г. От тогава започва и неговата революционна дейност. Чул за организираната от Георги Раковски легия в Белград, Стефан Караджа е един от първите, които се включват в нея. В станалите сражения с турците в Белград Караджата проявява безстрашие, смелост и самоотверженост. След разпускане на легията Стефан Караджа се завръща в Румъния, където се отдава всецяло на народната борба. Няколко пъти преминава Дунава с революционни задачи. През 1867 г. постъпва във Втората българска легия в Белград. През 1868 г. я напуска и заминава за Румъния. Там се среща с Хаджи Димитър. Двамата организират чета, с която тръгват за България.
На 6 юли 1868 г. четата им от 129 души минава Дунав при село Вардим. В боя в местността Канлъдере край Вишовград Стефан Караджа е ранен тежко и e пленен от изпратените от председателя на Държавния съвет Мидхад паша войски и полиция. След това, на 12 юли 1868г., е откаран в Търново и по-късно в Русе. Полумъртъв е изправен пред съставения от Мидхад паша извънреден съд, наречен криминален съвет, и осъден на смърт чрез обесване. На 31 юли 1868 г. умира от раните си в Русенския затвор. Погребан е от баба Тонка.




Свидетелства за жестокостите понесени от българите в Османската Империя :Уилям Гладстон, из „Българските ужаси и Източният въпрос“, 1876 - „Но, за да завърша, се връщам към това, което е алфата и омегата на този важен и печален случай. Като стар слуга на короната и държавата, апелирам към сънародниците си, от които може да зависи много повече, отколкото от кой и да е друг народ в Европа, да поискат и настояват пред правителството ни, което е действало само в една посока, да задейства и в друга и да използва цялата си сила, за да се нареди наред с другите европейски държави и да спомогне за отнемането на изпълнителната власт от ръцете на турците в България.

[ad id=”263680″]

Нека турците премахнат злоупотребите си по единствения възможен начин: като се махнат. Заптиетата, мюдюрите, юзбашите, бимбашиите, каймаканите и пашите им, всички заедно, надявам се, с всичко, което имат, ще се махнат от местата, които са опустошили и осквернили. Това цялостно отърваване, това благословено отърваване е единственото възмездие, което можем да дадем на огромните купища мъртви, на изнасилените майки, девойки и деца, към оскърбената и посрамена цивилизация, към законите на Бога, ако щете, и на Аллах, към моралното чувство на човечество изобщо. Няма престъпник в тъмница в Европа, няма канибал в Южните острови, възмущението на когото да не кипне и прелее при разказа за това, което е извършено, което е проучено твърде късно, но още остава неотмъстено, което е надминало всички жестоки и отвратителни страсти и което може отново да избухне в нова жетва от убийства в прогизналата и воняща на кръв земя и във въздуха, напоен с престъпления и позор…“
Елемен Микещ, унгарски пътешественик, 1738 г. -

През 1868 г. Бенямин Калай, заедно с Феликс Каниц, посещават Видин с дипломатическа цел.
„Видин. Надлъж край Дунав се простират кулите на добре запазена крепост. Всички градски къщи са от дърво или са построени само от кал, защото турците не позволяват строителство от камък извън крепостта, понеже смятат, че такива сгради в случай на въстание могат да служат като защитни места. Между къщите съвсем отворени, без врати и витрини, заемат място със своите стоки дюкянджиите, клекнали край стената, висока няколко стъпки. Ако постройката е кафене на етажа или приземие, седят група турци редом с кръстосани крака, пушещи с чибуци и безмълвно загледани в Дунав или замислени върху света. При залез слънце крепостните врати се затварят и до изгрев слънце се преустановява всяко движение между крепостта и града. На много места, както и във Видин, камбаните са забранени



Из сведение на францисканския монах Бартоломеус от 1438 г.
"Във всички области, градове и крепости, подчинени на султата се вземат една десета част от момчетата християни. Вземат ги на възраст от 10 до 20 години, правят ги специални роби и стражи и което е още по-лошо – мохамедани."



Из разказа на бившия еничарин Константин от Остравица, писан между 1497 и 1501 г.
"Султанът обсади Ново Бърдо и го превзе. Младежите, които избра бяха на брой 320, а най-хубавата женска челяд – 704. Женската челяд раздаде на поганците, а младежите взе за себе си за еничари."



Из пътеписа на словенеца Бенедикт от 1530 г.
"Султанът събира веднъж на няколко години третото, четвъртото или петото момче от всяко село или област. При това иска най-хубавите и най-способните, така че ако един баща и майка имат едно единствено дете и то е хубаво и чисто, вземат го..."



Из житието на свети Георги Нови Софийски, съставено през 1539 г.
"И събраха тези християнски деца до 12 000, а понякога и до 20 000, от 5 до 10 години - по–големи от тях и по-малки не взимаха."

.

Антон Вранчич, пътешественик, пратеник на Фердинанд Хабсбург, 1553-1567 г.
„Продължавайки по този път, ние настигнахме някакви турци, които караха и удряха коне и мулета, натоварени с пълни кошове хора. Лицата на една част от тях бяха покрити с дрипи, а лицата на другите бяха открити. Затова ги запитах и ми отговориха, че натоварените са пленници, а покритите са по-млади и по-знатни и така ги предпазват, да не се повредят лицата им от слънчевия пек и многото прах.“



Ханс Дерншвам, 1553 – 1555 г.
„По пътя срещнахме 10 товарни коня, на тях по 2 коша и във всеки кош по един човек – отвлечени от разни места хора. Караха ги към Цариград. Ако не са търговци, които търгуват с пленници, то сигурно някой висш турски подлец ги праща за подарък, тъй като те всички не познават по-голяма и по-полезна търговия от тая. Минахме през едно разрушено пазарище – Люлебургаз. Там лежеше един непогребан българин от тези, които срещахме много да отиват към Цариград – събират ги според наредбата за нуждите на султана и пашите, да гледат конете и да вършат друга тежка работа. Къщите имат големи дворове, обградени с тръни и стени от кал – човек не смее да излезе, защото ще го отвлекат и продадат. Разбойниците нямат друго препитание, освен да купуват и продават пленници, защото турците искат само да ходят без работа, а пленниците да вършат всичко. Такива търговци – евреи, турци и лоши християни, има безброй. От Цариград до София – турците не обработват земята, а само българите.“



От Буюрюлтия от 21 юни 1705 г. За налагане на смъртно наказание на бунтовниците от Бер и Негуш, отказващи да дадат децата си за еничари:
"Както ви е известно, неверниците и мерзките жители на град Негуш, след като отказаха да предадат като еничари подходящите определени техни синове, се осмелиха да убият отиващия в града им за да извърши набирането на еничари Ахмед Челеби и неговите двама съпроводители. Накрая, като издигнаха знамето на бунта и въстанието, съставиха банда от сто и повече неверници под водачеството на омразния войвода Зисис Кара Димо и на синовете му Васил и Димитър… След това бе заповядано бюлюкбашията Реджеб ага да отсече главите на неверниците Зисис Кара Димо и на двамата му синове Васил и Димитър и да извърши съответното опозоряване по султанските улици на града."



От Общ списък на разходите на каза Бер за 1705 г. отнасящ се до потушаването на бунта при събиране на деца за еничари:
"Възнаграждение на Ахмед ага за пренасяне на главите на обесените неверници в Солун – 825 гроша.
Разходи за пренасяне в Солун на пленените и поробени неверници от Негуш, т.е. 29 жени и 40 мъже – 785 гроша."



Добавка към една от приписките на Паисиевата история: "Проклетият Селим само от България събрал 325 хиляди момчета от 10 до 13 години и толкова момичета, после ги завел в Одрин и там султанът ги потурчил и ги нарекъл нови ученици – еничари. После зло вършиха тези свободни еничари до султан Махмуд: после той едни изкла, други в морето удави и така малко ги смири и намали в годината от Христа 1828 и 31."


От книгата на Иван дьо Вестрен – "Пътуване в страната на въстаналите българи – 1876 г."
"Башибозуците тласкали пред себе си изоставените деца, тези малки нещастничета, които вече били направили сираци. Те били продали много от тях и понеже вече не намирали купувачи, отивали да предлагат на друго място стоката си. Тези уморени и умиращи от глад деца не можели да следват палачите си и започнало избиването. Един жител обърнал внимание, че между тях можело да попаднат и синовете на европейци. А турската власт препоръчала достатъчно настоятелно да не се докосват до никой, който не е българин. Башибозуците обсъдили положението. Един от тях открил начин да не допуснат грешка. Той знаел ( само дяволът може да каже откъде ) че българите, които са източноправославни, се кръстят обратно на католиците, като докосват първо дясното си рамо, а после лявото.
Веднага нещастните деца били извиквани едно по едно, за да им заповядат да се прекръстят, което те нямали и време да довършат: ако след докосването на гърдите ръката се насочвала към дясното рамо, детето бивало безмилостно заколвано."




Джорджина Макензи и Аделина Ърби, 1861 г.
„Българите са отлични слуги – сръчни, предани, честни и са единствените в Турция, които не са мързеливи. Често се извършват явни убийства, които остават безнаказани и ако жертвите са от раята, властите не обръщат никакво внимание. Дори да обърнат, няма никаква надежда убиецът да бъде съден, тъй като християнинът не може да дава показания по наказателни дела. Може да запитате, защо християните не се съпротивляват. На първо място те не са въоръжени като мохамеданите; на второ – нараняването на мюсюлманин от християнин се наказва строго. В Турция смъртната присъда е рядкост – ще заповядат да ударят известен брой камшици на осъдения, при половината от които той умира. Материалното потисничество на турската система е по-малкото зло, отколкото деморализиращото й въздействие. Само онези от раята, които са раболепни и безскрупулни, могат да си пробият път към властта. Награждава се користолюбието и предателството. Измета на обществото се издига до върха.”



Джанюариъс Макгахан, журналист, 1877 г.
Журналистът от британския вестник „Daily News“ описва събитията, разиграли се по българските земи и в частност Батак, след Баташкото клане.
„… Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко бе маса от развалини…Отново видяхме грамада от скелети и черепи пред нас. Забелязахме, че всички те са малки и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глава. Тези жени до една са били обезглавени. Ние се спуснахме към града…Батак е бил селище от 900 къщи и с около 8000 или 9000 жители…При определяне броя на населението по броя на къщите редно е да се смятат средно осем и или девет души на къща…От другата страна на пътя имаше два скелета на деца…Броят на децата, убити при тези кланета, е повече от огромен… Причината е проста. Когато мохамеданин убие известен брой неверници, той е сигурен, че ще отиде в рая, независимо какви са неговите грехове. Мохамед е възнамерявал вероятно, че само въоръжени хора би трябвало да се броят, но обикновеният мюсюлманин взема това предписание в много по-широк смисъл и брои също така жените и децата. С цел да надуят бройката, тук, в Батак, башибозуците са удряли открито бременни жени и убивали неродени деца. С приближаване към центъра на града костите, скелетите и черепите ставаха все по-многобройни…“

„Турските зверства, признавани от тях самите и от приятелите им, са напълно достатъчни, и дори са повече от достатъчни, за да ни доведат до едно правилно заключение, и считам за излишно да уголемявам мрачната сума. Когато от самото начало на вашите изследвания вие отвред чувате като необорим факт, че са изгорени 60 или 70 села и са убити 15,000 души, повечето жени и деца, то защо ви е да отивате по-далеч? Какво друго ще изброявате, когато най-ужасните подробности за злодействата на турците, които безчестят жените, секат на части децата и обнизват щиковете си с останките от човешките тела, се потвърждават от стотици свидетели и не само от българите, но от европейските консули във Филибе, от немските чиновници по железницата, от гърците, арменците, свещениците, мисионерите и даже от самите турци?“

Оскар Уайлд, „Сонет за избиването на християните в България“, 1876 г.
„Исусе, жив ли си или в земята

почиват още костите ти бели?

И твоето възкресение не бе ли

сън само, сън на грешницата свята?

Тук стонове изпълват тишината

и твоите свещеници загиват.

Не чуваш ли как вопли се издигат

над труповете хладни на децата?

О, Сине Божи, слез сред тази злоба!

Връз твоя кръст в нощта беззвездно – черна

е плъзнал полумесецът проклет

Ако наистина си пръснал гроба,

о, Сине, людски, слез със мощ безмерна

преди да те измести Мохамед.“

[Тайко]

На тази дата през 1907г. в битка с турски войски загива войводата на ВМОРО Пандо Кляшев. Заедно с него кости оставят още няколко български революционери.

Пандо Кляшев/седнал в средата на снимката/ е роден в с.Смърдеш, Костурско през 1882г. Присъединява се към Революционното братство на Иван Гарванов в Солун. След разпада му на 18-годишна възраст Пандо Кляшев се включва в редиците на ВМОРО. През 1901г. е четник при Марко Лерински. По време на Илинденско-Преображенското въстание предвожда чета и заедно с Васил Чекаларов участва в превземането на Клисура и Невеска и атаката над турски аскер в с.Вишени. След краха на въстанието се връща в България, а през 1904г. отново заминава в Македония с чета. Пандо Кляшев загива на 25-годишна възраст с цялата си чета в битка с турците край с.Древновени, Костурски. С него загиват Никола Михов, Лазар Палчев, Петър Клянев, Нумо Марковски и Васил Хаджипавлов.

За него Любомир Милетич пише: “Превз зимата на 1904г. Се запознах с Кляшев, който ми направи особено добро впечатление не само със своята угладена и твърде приятна външност, но и със своя здрав разсъдък, интелигентност, скромност и характер… И Кляшев ме удиви със своята свежа памет, като отговаряше на въпросите ми казателно дати, имена, описания на дребни случки, биографични данни за разни второстепенни личности, четници и пр., както читателят по-долу ще види в самите спомени. Една меланхолична доброта дишаше от тоя и на глед благ и хуманен родолюбец, та дори невероятно ми чинеше понякога, че същия тоя младеж в можел да върши и жестокости, за които сам разказваше. Но и патриотичното му чувство, което не бе престанало да го въодушевява, беше толквоа дълбоко, а вярата му в правотата на македонското народно дело бе толкова непоклатима, щото не е чудно, ако в името на тая вяра той е бил способен в дадени моменти всичко да върши, за да изпълни своя дълг, както той го е разбирал.”


На 31 юли 1877 г. османските войски, командвани от Сюлейман паша, започват геноцид над българите в Стара Загора. По това време това е най-големият български град с население над 25 хиляди души. Избитите са над 14 500 души.
След героичните боеве край Стара Загора българските опълченци и войниците на ген. Гурко се оттеглят към прохода Шипка и османските войски имат възможност да настъпят към града.
С навлизането си войниците на Сюлейман паша започват клане на българите от града и селата южно от него, а други са отвлечени и продадени в робските пазари на Османската държава. В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души, същата съдба сполетява и събралите се в църквите „Св. Богородица“ и „Св. Николай“. Храмовете са обстрелвани с артилерия и изгорени. Клането е едно от най-големите в българската история.
Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора.
По това време има съмнения дали на това място отново ще има град, но на 5 октомври 1879 г. княз Александър Богориди полага първия камък за възстановяването на Стара Загора. Градът отново се въздига и днес е един от най-красивите в България.