Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#71 Мнение от Тайко » съб мар 28, 2020 11:35 am

133 години от рождението на подпоручик Димчо Дебелянов ! Поклон!





ПАДАНЕТО НА ОДРИН 1913 ГОДИНА!

"Извинете, не знаехме че е непревземаема" - сякаш казват българските войски при падането на Одринската крепост през 1913 година, защото напълно опровергават становището на водещите военни специалисти в света, че Одрин трудно може да бъде превзет, камо ли пък от неопитната в подобни кампании българска армия.
След ожесточени и кръвопролитни боеве, увенчани с разгрома на турската армия при Гечкенли, Селиолу и Петра, край Лозенград, Бунархисар, Чаталджа и Булаир, пред българската армия се поставя една от най-тежките задачи – превземането на Одрин. Отбраната на втората османска столица, е поверена на един от най-способните турски военноначалници Шукри паша.След петмесечна обсада, на 10 март 1913 година командващият Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов, дава заповед за последна и решаваща атака на Одринската крепост.
На 11 март започва атаката. Само за две денонощия, при тежки и кръвопролитни боеве, българската армия успява да разкъса огражденията и да пробие фронтовата линия при Айваз баба, Айджи оглу и други фортове, да превземе непревземаемата, според най-добрите германски специалисти военна крепост, да покрие с неувяхваща слава бойните си знамена, да почуди и накара света да заговори с уважение за България и българската армия.
На 13 (26) март пада Одрин. Пленена е шестдесет и пет хилядна турска армия, заедно с 15 генерали и 1200 офицери, начело с Шукри паша, 600 оръдия, голямо количество друго оръжие и 16 знамена.
Същият този ден, турският офицер Хасан Джемал, участник в боевете за Одрин, записва в дневника си: “... Цялата окръжност на крепостта е в огън. Укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват ... Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятелят стреля с десет ... С хиляди снаряди щукат в Одринската крепост ... Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене изкопават земята и ръце, крака и други части се отделят от телата. Глухи сърцераздирателни ридания се чуват в окопите ... Докато Шукри паша не вдигне бели флагове... огънят няма да спре...”
След полунощ на 12 март 1913 година, под куршумен дъжд осветените от фортовите прожектори телени мрежи, се люшват прорязани. Един след друг всичките двадесет и шест железобетонни фортове до сутринта на 13 (26) март млъкват. Чува се само плющенето на българските знамена, радостните възгласи на победителите.
Шукри паша изпраща последна телеграма: “Всичко е свършено! Българските войски нахълтват вече в самия град” и тръгва под конвоя на генерал Георги Вазов към форта Каик, за да предаде сабята си в плен на генерал Никола Иванов, чиято Втора армия тържествува победоносно в Одрин.
На следващия ден 13 март, Хасан Джамал записва в дневника си: “ Над крепостта, която ни вдъхваше надежда за победа, беше издигнато бяло знаме. Войниците излязоха от своите окопи и в безредие отиваха към казармите. Тъжни и печални всички вървяха един подир друг с нерешителни стъпки. Всички бяха замислени, мнозина плачеха.”
По случай превземането на Одрин, в поздравителната заповед от 13 март 1913 г. до командваните от него войски на източния сектор, генерал Георги Вазов заявява: “Офицери, подофицери и войници ... вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин.”Одринската епопея е забележителна и ще остане в историята на българското военно изкуство и с това, че тук за първи път във военната история на света се използва самолет за бойни действия. За първи път, български летци извършват разузнавателни полети и бомбардировки със самолет. Това са летците Радул Михайлов, Христо Топракчиев, Продан Таркчиев. И за първи път, жена извършва боен полет със самолет над неприятелски войски. Това е българката – самарянката Райна Касабова."






Днес реших да ви разкажа за битката при Червената стена, наречена заради героизма на българите ,,Македонската Шипка".Четете за да се помни, и разказвайте на деца и внуци какви юнаци е раждала майка БЪЛГАРИЯ.

Тя се провежда по-време на Първата световна война, в периода март-май 1917г. На 26 март 1917 г. при една от контраатаките, свидна жертва дават ломци, убит е командирът им Стефан Илиев.
В началото на 1917 г. френското командване разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско - Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар. На 12 март 1917 г. френската артилерия открива огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа и въпреки това българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-ма пехотна дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана, но ударът в тази част на фронта е по скоро демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина са се биели като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминават от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуват с барабанен артилерийски обстрел.
На 18 март 1917 г. Червената стена е наречена вече с ужас и възхищение "Македонската Шипка". В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляли огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Свидни жертви дават и Ломци, техният командир полковник Стефан Илиев загива на 26 март при една от контраатаките на българската армия. В крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите и българите отстъпили на съседния връх. Цялата останала позиция по Баба планина остава в български ръце, а Битоля - под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представлявало никаква загуба. Но символичното значение, което придобила Червената стена, не можело да остави върха във френски ръце. Командването на Бдинската дивизия съсредоточило около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесли на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също били снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие – огнепръскачки. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи били затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди. След това дошъл редът на огнепръскачките. Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси и окопите се превърнали в огнен ад. Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното "ура", вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не ги посрещнал нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници – единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е отново наша и остава такава до края на войната.




Отбелязваме смъртта на Тонка Тихонова Обретенова, по-известна като баба Тонка. Голямата българска родолюбка умира на 27 март 1893 г.

Тя е родена през 1812 г., в село Червен, Русенско. Омъжена е за известен абаджия и търговец в Русе Тихо Обретенов (1831). От брака си имат пет момчета и две момичета.
Включва се в организираната националноосвободителна борба. Оказва сериозна организационна, морална и финансова помощ на Русенския частен революционен комитет. Съратник и доверено лице на Васил Левски. Нейната къща е сигурно убежище и организационен център на революционните дейци.
В борбата се включват и нейните деца. Петър Обретенов и Ангел Обретенов са четници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Никола Обретенов е централна фигура в Русенския частен революционен комитет, участва и в четата на Христо Ботев. Георги Обретенов четник в четата на Стоил войвода в Старозагорското въстание (1875). Петрана Обретенова ушива знамето на Червеноводската въстаническа чета (1875).
Остава в историята с думите:
„ Четирима сина загубих! Двамата са в гроба, а другите полуживи. Но още четирима да имах, пак ще ги накарам да носят българското знаме със златния лъв! “
Анастасия Обретенова е женена за революционера, писателя и публициста Захари Стоянов. От неговите „Записки по българските въстания“ черпим информацията за личността и революционното дело на Баба Тонка.
„Трябва да ви кажа,… че Баба Тонка е жена с весел и шеговит характер. Обстоятелствата я научили и на тая проста истина, че ако човек знае и умее, то много може да спечели пред простодушните турци, които не бяха престанали… да уважават пиените и да благоговеят пред лудите, били те от каквато и да е народност. Ако някой строг забитин, който я виждал за пръв път, започвал да я ругае и заплашва, че ще я покачи на въжето, защото проводила четирима… синове в комитета, то тя му казвала, че е намислила наскоро да се жени, а на нему, на забитина, ще да му купи жълти ботуши от сватбата. Правителственият човек не можел да разбере що за човек е тая жена, правел сравнение между шестдесятгодишната бабичка и жълтите ботуши и най-после се засмивал…“.
Математическата гимназия в град Русе носи нейното име.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на нед мар 29, 2020 8:54 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#72 Мнение от Тайко » нед мар 29, 2020 9:11 pm

- Защо си толкова окъсан, войниче?

- Бедна ни е държавата, господин генерал! Толко има, толко дава!

Слава на българския войн!Да живее България!!





Днес ви разказвам историята на този куршум – символ на честта и себеотрицанието, събирателен образ за действията на всички онези мъже, които в момент на трудност избират по-висши цели от личното оцеляване.

Това е куршум, който в продължение на 9 месеца не е изваден от тялото на поручик Ангел Янчев. Той участва в Първата световна война (1915 – 1918) като командир на 12-а рота от 35-и пехотен врачански полк. След Солунското примирие (29 септември 1918 г.) полкът остава в заложничество при Кичево. Френското командване издава заповед да се сдадат знамената на пленените български части. При тази опасност в някои полкове са формирани команди от доброволци, които да спасят и върнат знамената в България, а в други – знамената са крити, докато заплахата отмине. Това се случва и със знамето на 35-и пехотен полк. След като е симулирано изгарянето му, поручик Ангел Янчев го препасва около кръста си и девет месеца го крие. По време на войната той е ранен, куршумът не е изваден от тялото му, но той не постъпва във френска болница, за да спаси полковата светиня. След завръщането си от плен поручик Янчев предава тържествено знамето в гарнизонните казарми и едва след това от тялото му е изваден куршумът.
Знамето е удостоено с възпоменателна гривна с надпис „Спасено на 1 октомври 1918 г. от поручик Димитров Ангел Янчев“, а за героичната си постъпка той е награден със знака „За спасяване на знаме“.

Знамето на 35-и пехотен врачански полк, куршумът и гривната са част от фонда на Националния военноисторически музей.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#73 Мнение от Тайко » пон мар 30, 2020 7:37 pm

На 30 март 1944 година е извършена най-тежката терористична бомбардировка над София, но извършената евакуация проваля плановете на противника да предизвика големи човешки жертви. Столицата е нападната от 450 бомбардировача Б-24 „Либърейтър, Б-17 „Флайнг Фортес”, Б-25 „Митчел” и „Халифакс”, придружени от 150 изтребителя Р-38 „Лайтинг”. В 9,45 ч. София е бомбардирана както при варварската бомбардировка на Дрезден с т.н. „бомбен килим”.В 10,10 ч. градът е бомбардиран повторно. Хвърлени са около 3000 фугасни и около 30 000 запалителни бомби, разрушени са 3575 сгради. Извършената евакуация на София проваля плана на нападателите да убият голяма част от населението – жертвите са 139 загинали и неизвестен брой ранени. Същия ден е бомбардиран град Ниш. При с. Пишурка са пуснати 64 бомби. Българските изтребители храбро пресрещат противника, но не успяват поради малочислеността си да разстроят бомбардировъчната формация и да предотвратят бомбардировката над София. В отбранителните боеве вземат участие 1/6, 2/6 и 3/6 орляци, водени от своите командири -Капитаните Русев, Боишаков и Топлодолски.
1/6 орляк излита от летище Марно поле, Карловско, с 28 „Девоатин"-а, а 2/6 орляк (базиран на летище Враждебна) излита с 25 самолета - 19 Ме-109 Г-2 и 6 „Девоатeн"-а. Дислоцираният на летище Божурище 3/6 орляк излита с 20 Ме 109Г-6. От Изтребителната школа в Долна Митрополия излита една четворка от учебно-бойни изтребители „Авиа" Б-135 начело с капитан Кръстю Атанасов (началник на школата), в която влизат още пилотите инструктори: поручик Петър Манолов и фелдфебелите Йордан Фердинандов и Недю Колев.
На този ден българските летци изтребители свалят 4 бомбардировача. Особено се отличава подпоручик Христо Костакев, който улучва една крепост, която експлодира във въздуха, и разрушава още една, летяща до нея.
Другите два бомбардировача са свалени от поручик Неделчо Бончев и подпоручик Виктор Атанасов. Повредени са 9 бомбардировача. Свалени са и 3 изтребителя П-38 „Лайтнинг" - от поручиците Богдан Илиев и Васил Шишков и от подпоручик Генчо Димитров.
Повредени са 3 противникови изтребителя.
Загиват поручик Иван Бояджиев и фелдфебелите Йордан Кубадинов и Христо Цанков. С парашут скачат подпоручиците Божидар Кузмов и Иван Касиянов.



На днешната дата 30 март е починал:

Васил Иванов Кутинчев

Той е български офицер, генерал от пехотата, заемал редица висши военни длъжности и участвал в Сръбско-българската (1885), Балканската (1912 – 1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915 – 1918).
Васил Кутинчев е роден на 25 февруари (13 февруари стар стил) 1859 г. в Русчук в семейството на Иван и Стоянка Кутинчеви. Той е първороден син на семейството, като има трима братя и една сестра. Най-големият му брат Марин е учител и чиновник в българския флот, по-малкия Кръстьо завършва в Гент, Белгия и става инженер, а най-малкия Петър достига до чин полковник от българската армия.
Завършва Русенското основно училище, след което продължава образованието си в класното училище. При завършването си през 1876 година, председател на комисията е доростоло-червенския митрополит Григорий. След успешно положения изпит, Григорий предлага на Кутинчев да стане учител в основното училище в Гирдапската махала. Така на 1 август 1876 година на 17 годишният Васил Кутинчев са му поверени 4 отделения с около 100 деца.
След Освобождението, се започва с формирането на българската войска. За тази цел през лятото на 1878 година са дадени нареждания на общината да се съставят наборни списъци с всички младежи подлежащи да отбият военната си служба. Задачата да напиеш тези списъци за Гирдапската махала се пада на даскал Васил. За да се ускори създаването на българската армия, през август 1878 година приемат два набора, като Васил Кутинчев попада в първият набор и той служи в казармата на Русенската дружина.
На 22 октомври 1918 година генерал Кутинчев е приет отново на военна служба и назначен за генерал за поръчки при военния министър, а на следващият ден е произведен в чин генерал от пехотата. На 24 декември 1918 година, след 40 годишна служба, Васил Кутинчев преминава в запаса, този път за последно. На 6 май 1936 година е награден с Великият кръст на царския орден „Св. Александър“.
Генерал от пехотата Васил Кутинчев умира на 30 март 1941 в град София.






Къде е КАЛЯСКАТА на сръбския крал?
.
През ноември 1915г. Българската войска започва своята прочута Косовска операция, в която разгромява сърбите. Сърбската войска, изоставя народа си и побягва към Албания.
Русия съдейства на Сърбия, като заплашва Антантата, че ще напусне войната, ако не бъдат осигурени кораби за извозване на бягащите сърби.
Българските авиатори забелязват голямото струпване на войски и обози по пътя към Албания.
Нашата войска светкавично пробива отбраната към Косово, за да обкръжи и унищожи цялата сръбска армия. Но лошото време и умората от едномесечните боеве, способстват около 110 000 сръбски войници и офицери да се спасят чрез бягане в Дурас – Албания, като са превозени с параходи на Антантата до остров Корфу.
190 000 обаче се предават в плен или загиват в боеве при Гниляне, Литиян, Призрен и Прищина за сръбския крал, с цел да се забавят българите. Пленен е кралския обоз, включително личните автомобили и КРАЛСКАТА КАЛЯСКА.
На 28 ноември Вардарска Македония е свободна от шумадийския диктатор.
...
На първата снимка виждаме ПЛЕНЕНАТА КАЛЯСКА НА Петър Караджорджевич от българската войска /от български източник/.
А на втората виждаме - бягащият сръбски крал с ВОЛСКА КАРУЦА, заобиколен от 15-17 годишни МОМЧЕНЦА, които го "охраняват" но странно защо - БЕЗ ОРЪЖИЕ /от сръбски източник/?!



Този войник може да е изпокъсан, може дори да няма чорапи, може да е и неграмотен, едвам да може да чете и едвам да не може да пише. Но този войник от никои врагове на отечеството не се бои, а всички те турци,сърби,гърци,англичани,французи,власи,казаци всички те до един се научиха да ги е страх от него и неговото- УРА. Този войник чуждото не ще, но за своето е готов да умре. Този войник е желязен, той е Шопът от Първа Софийска Дивизия. Славната. Непобедимата, Непобедена, Непобеждаема.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на чет апр 02, 2020 3:19 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#74 Мнение от Тайко » вт мар 31, 2020 9:23 am

На днешната дата 31 март боен празник имат:

3-ти Бдински пехотен полк

Трети пехотен бдински полк е български пехотен полк, взел участие във войните по време на Третото българско царство.
Маршът на полка „Бдинци - лъвове, титани“ е сред най-известните български военни маршове. Широко популярен е във Видин, където го предлагат за марш на града.
Трети пехотен бдински полк е формиран в рамките на първите 8 полка от българската войска под името Трети пеши бдински полк с Указ №41 на 12 октомври 1884 г. с щаб във Видин. Наименуван е на Бдин – средновековното славянско име на града.
В състава му влизат 7-ма ломска пехотна дружина, 9-та берковска пехотна дружина и 15-та свищовска пехотна дружина, като от тях са формирани 4 дружини, именувани от 1-ва до 4-та, всяка от които с по 4 роти, именувани от 1-ва до 16-та. Образувана е и 5-та запасна/резервна дружина.
С указ №50 от 13 септември 1885 г. за командир на полка е назначен капитан Иван Попов, а за командири на 4-те дружини – съответно капитаните Александър Фудулаки, Стефан Тошев, Павел Христов и Симеон Караиванов.
С указ №58 от 21 септември 1885 г. капитан Фудулаки е отчислен от полка и е назначен за командир на 1-ва дружина във 2-ри струмски полк, а нейният командващ капитан Георги Марчин - за командир на 1-ва дружина от Бдинския полк. Също така командирът на полка капитан Иван Попов е назначен за командващ на запасната дружина на 1-ви пехотен Софийски на Негово височество полк, като за командир на бдинския полк е назначен капитан Марин Маринов.
На 7 октомври се получава заповед на военния министър до 5-а дружина и на следващия ден командирът на дружината капитан Ганчо Георгиев изпраща по тревога 1-ва рота, съставена от 326 души, към Кула и 2-ра рота (с 270 души) - към Белоградчик. С друга заповед също от 7 октомври половин рота от 5-та дружина е изпратена в Брегово за наблюдение на река Тимок от устието към Черномашница.
Към 23 октомври 2 дружини от полка са авангард в Дупница, други 2 са частен резерв, едната във Филиповци. На 1 ноември 2-ра, 4-та и 5-а рота от запасната дружина влизат в състава на главния резерв.
През 1920 година в изпълнение на клаузите на Ньойския мирен договор полкът е реорганизиран в Трета пехотна бдинска дружина. През 1923 година участва в потушаване на Септемврийско въстание във Видинско и Ломско. През 1928 година полкът е отново формиран от частите на 3-та пехотна бдинска дружина и 6-та допълваща част, но до 1935 година носи явното название дружина.
По време на Втората световна война (1941 – 1945) полкът първоначално е на Прикриващия фронт в района на Елхово (ноември 1940 - януари 1941), след което е в Скопие и Крушевац (април 1941 - юли 1942). В състава на полка влизат гвардейска дружина, както и 22-ри и 23-ти граничен участък. През септември 1944 година 3-ти пехотен бдински полк участва в боевете при Кула.





На днешната дата 31 март през 1878г. на базата на Опълчението е създадена:

Българска земска войска, която по-късно става Българска армия.

Българската земска войска е подразделение на руската армия с големина на голям полк съставено главно от български доброволци по време на Руско-турската война от 1806 – 1812 г. и войната с Наполеон в Русия. Началник е руският офицер щабс-ротмистър (капитан) Дмитър Павлович Ватикиоти, за командири са назначени българите Сава Бинбаши, Хаджи Христо, Георги Мамарчев и др.
Българската земска войска започва да се създава в 1810 г. като първо са образувани 4 самостоятелни доброволчески отряда при руската армия със съдействието на Софроний Врачански и неговите привърженици следствие призивите му към българите и към Русия и плановете му за освобождение на България с въстание в страната комбинирано с руска намеса. Отличават се водачите Никола Вукич, Тодор Даскалов, Павел и Димитър Македонски.
Руското командване създава специални военни формации от гърци и българи, които наброяват по няколко хиляди души отвсяка народност. Заедно с Българската има и „Гръцка земска войска", командвана наистина от грък – Николаос Пангалос, в която, обаче също има и множество българи.
От вътрешността на България свещеници и учители изпращат сведения за броя и местоположението на турските войски. Отличават се свещеника Пантелеймон от Свищов, габровския търговец Васил Андреев, врачанския чорбаджия Димитър Хаджитошев и др. Русите превземат Силистра, Никопол, Русе, и се придвижват на юг, разездите им достигат района на Предбалкана. Това довежда до надигане на българите в редица области. Района на Габрово и Казанлък се съсредоточават няколко хиляди въстаници.
През есента на 1810 голяма турска войска е спряна в Шипченския проход от въстаническия отряд. Високата порта трябвало да полага големи усилия, за да се справи с въоръжените отряди в Разградско, Русенско, Беленско, Варненско и други. В направлението „Габрово – Шипка – Казанлък“ били съсредоточени няколко хиляди въстаници, готови „да последват примера на сърбите“.
След подписването на Букурещкия мирен договор на 29 май 1812 г. подразделението е реорганизирано и от края на август с.г. е в състава на Лейб-гвардейския Литовски полк със същия командир, но с ограничена численост от малко над 400 щика.





В страната току що приета в НАТО, в село Оздолени, община Дебърца, Охридско, вчера (30 март), счупена е плочата в памет на войводата на ТМОРО/ВМОРО Тома Давидов, роден на 20 април 1868 година, в град Ловеч, стара България.
Плочата била сложена от местни българи-охридчани, неотдавна, на 15 март, датата на трагичната гибел на охридския войвода Тома Давидов през 1903 година, в сражение на неговата чета с башибозук.
След физическата смърт на Тома Давидов, който бил български поручик (уволнен 1889 г.) и съвипускник на Гоце Делчев и Борис Сарафов във Военното училище в София, мястото на главен охридски войвода заема Христо Узунов.
Основния темел на съществуването на Република Северна Македония е становището, че нейното население никога не е било българско, нито имало нещо общо с българите, освен „общата история“ - общия живот в Османската империя.
Истинската история на ВМОРО, жизнените и революционните пътеки на Тома Давидов, Гоце Делчев, Борис Сарафов и Христо Узунов, директно отричат основния темел на съществуването на Република Северна Македония (който, не се променя, независимо дали на власт е ДПМНЕ-Вальево или т. нар. СДСМ).
Дали на вандалите (и на техните евентуални подстрекатели) им е пречело, че Тома Давидов е от Ловеч, България, или, че плочата била сложена от местни българи, или може би им е пречело, че са родени тъпи и нещастни, че не могат - от страх да не ядат бой - да чупят плочи издигнати в памет на албанската УЧК (които се намират в Скопие и в цялата западна половина от територията на Република Северна Македония), не е важно.
Единственото важно е да видим дали МВР на Република Северна Македония ще (се опита да) намери вандалите и дали някой в България ще прояви интерес към случилото се, което е атака върху нашата „обща история“.

Снимките са предоставени от охридчаните, които сложиха плочата в памет на войводата Тома Давидов. :x
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на чет апр 02, 2020 3:18 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#75 Мнение от Тайко » ср апр 01, 2020 6:45 pm

На 1 април 1889г. с Указ номер 40 на княз Фердинанд I се сформират 5-и и 6-и артилерийски полк.

На 1 април 1864г. е роден ген.-майор Георги Манов, началник на артилерията на 1-ва армия през Първата световна война.

65 години от сформирането на Пета танкова бригада в Казанлък
Достоен продължител на Първа и Пета танкови дивизии. На 1 април 1955 г. Пета танкова дивизия се реорганизира в Пета танкова бригада.




''Патриотично'' убитият от българските комунисти генерал-майор Иван Кючюков - герой от войните за обединение, участник с 22-ри пехотен Тракийски полк в Балканските войни (1912-1913), в които се сражава победоносно срещу турците в Македония и Тракия и срещу сърбите в Македония (1913), а през Първата световна война участва с 53-ти пехотен полк в боевете на два фронта, в Добруджа (1916-1917) срещу румънци, руснаци, сърби в Добруджа, където е ранен (1916) и в Македония - при завоя на р. Черна и на кота 1050 срещу французи и италианци.
Запасният генерал е арестуван от милицията за ''малка справка'' на 26.09.1944г. Без съд и присъда на 1.11.1944г. е убит по особено жесток начин от група шумкари в затвора на Пазарджик, като е инсценирано "самоубийство" чрез самообесване. През 1945г. вече убит ''Народния съд'' узаконява престъплението, като го включва сред подсъдимите и го осъжда на смърт, конфискация на цялото му имуществото, в едно с "полагащите се" глоби, което е трайна комунистическа практика.

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ИВАН ПАВЛОВ КЮЧЮУКОВ
Роден: 17.03.1881г. в Етрополе в патриотично семейство, дало жертва в борбата с турския поробител - дядо му е заклан в Балкана от турците
Образование: Прогимназия в Етрополе. Гимназия в София. 23 випуск на ВНВУ в София (1901).
Военна служба:
? - 4-ти пехотен Плевенски полк в Плевен;;
? - 35-ти пехотен Врачански полк във Враца;
1908 - 13-ти пехотен Рилски полк в Кюстендил;
1909 - 22-ри пехотен Тракийски полк в Самоков;
09.1912 - Командир на сборната охранителна рота към дворците в Чамкория;
1912 - 1913- 22-ри пехотен Тракийски полк;
1914 - 6-ти пехотен Търновски полк;
1914 - 1915 - Началник на адютантската секция към щаба на 1-ва армия;
1915 - Командир на 1-ва дружина на 41-ви пехотен полк;
1916 - Командир на 1-ва дружина на 53-ти пехотен полк. Ранен в Добруджа.
1918 - Сражава се при завоя на р. Черна и на кота 1050 в Македония
1919 - Командир на дисциплинарна рота;
1920 - Помощник-командир на 2-ри пехотен полк;
1921 - 1924 - Командир на 27-а пехотна дружина в Пазарджик;
1924 - Началник на инспекторската част към Канцеларията на Министерство на войната;
1924 - Заместник-председател на Военноисторическата комисия;
06.1927 - Началник на 7-а пехотна дивизия;
30.06.1930 - В запас.
Офицерски звания:
01.01.1902 - подпоручик;
01.01.1905 - поручик;
01.01.1909 - капитан;
05.12.1916 - майор;
01.04.1919 - подполковник;
06.05.1924 - полковник;
15.05.1930 - генерал-майор.
Умира: Арестуван на 26.09.1944г. Убит на 01.11.1944г. в затвора в Пазарджик.
Награди: Орден "За храброст" 4-та степен, 1-ви и 2-ри клас;
Орден "Св. Александър" 4-та и 5-та степен;
Орден "За военна заслуга" 3-та степен, 4-та степен на военна лента;
Орден "За заслуга" на обикновенна лента;
Германски орден "Железен кръст" 2-ри клас;
Орден "За гражданска заслуга" на обикновена лента.
Други биографични данни: Ранен е през 1916г. на фронта в Добруджа. След като оздравява от раната си се сражава в Македония - при завоя на р. Черна и на кота 1050.
През 1930-1944г. е управител на мелница и застраховател. От 1936г. до преврата на 9.09.1944г. е председател на Дружеството на запасните офицери в Пазарджик.
Арестуван е от милицията за ''малка справка'' на 26.09.1944г. Без съд и присъда на 1.11.1944 г. е убит по особено жесток начин от група шумкари в затвора на Пазарджик, като е инсценирано "самоубийство" чрез самообесване.
Има свидетелски показания на затворник, лежал тогава в Пазарджишкия затвор в подкрепа на тази теза за предумишлено убийство. Той разказва, че след побоя, нанесен му от комунистическите инквизитори о. з. генерал- майорът заявил дръзко следното: "Какво вършите? Аз съм български офицер и ако трябва да умра, дайте ми пистолет сам да се застрелям.. "
Това са били последните му думи, които свидетелят е чул. На другата сутрин след жестокия побой, през прозорчето на килията си той вижда запасния генерал - майор да виси обесен на прозореца!
През 1945г. убитият вече български генерал е включен сред подсъдимите на ''Народния съд'' в Пазарджик в група с други избити офицери.
Обвинението е най-общо - "отговорен за злодеянията, извършени по време на войната... "
Няма значение фактът, че е пенсионер от 1930 до 1944г. и се е занимавал в Пазарджик в този периода само с обществена дейност, което означава, че не би могъл да носи наказателна отговорност по Наредбата - закон за "народния съд". Убият о.з. генерал - майор е осъден на смърт и конфискация на цялото му имуществото, ведно с "полагащите се" глоби. Така "Народния съд" узаконява още едно престъпление - убийство на български офицер.
И досега неговият гроб не е известен. Синът му Иван Иванов Кючуков разполага с документ удостоверение от Данъчно управление в Пазарджик, в което е наредено личните вещи на баща му да бъдат разпродадени. В него е отбелязано: " един чифт обувки, 1,20 м. плат за панталони, бяло сако, сив костюм, часовник "Сима"... През 1999 г., по реда на надзора, присъдата от 1945г. е отменена от ВКС като необосновано издадена и о.з. генерал - майор Иван П. Кючуков е реабилитиран.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на чет апр 02, 2020 8:12 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#76 Мнение от Тайко » чет апр 02, 2020 3:21 pm

ЛОЗЕНГРАД

I


Лозенград, велико слово
в нашата исторья млада,
Лозенград, сиянье ново,
на небето ни лампада!

Лозенград, безсмъртна слава,
бляскава легенда ратна,
млад триумф на мощ корава
и на сила необятна!

Лозенград, напор титански
на народний дух, десница,
на душманите славянски
тежка, шеметна плесница!

II

Вам, полета лозенградски,
поклон вам, на вашта слава
и на гробовете братски,
що нетлен венец венчава.

От вас първен вихром гръмна
бурний ураган народни,
вража сган помете тъмна
от полята веч свободни

и светът видя замаян
силните балкански чеда
да летят в полет отчаян
от победа на победа

III

О, юнаци благородни,
о, герои вдъхновени,
о, вий, синове свободни,
в свободата закърмени,

виждам ви оттук вихровни
как в ехтежа на борбата
фъркате с ура гръмовни
към смъртта под знамената!

Смърт – що значи тя за вази
на Българья пред завета
и честта – орли-витязи,
хали в бойните полета?!

IV

Лозенград! Начало славно
на велика епопея,
предвещанието гнявно
за конеца на злодея!

Твоят гръм омаломощи
в миг един колоса гнили.
Паднаха тогава още
Солун, Скопье, Охрид мили

и възторг света разтресе,
първи път засмя се роба,
клик ликуващ се разнесе
на тиранина въз гроба!

Иван Вазов, Ноември 1912



На днешния ден (3 април) през 1860 г. се извършва Великденската акция, наричана още в популярната литература и Българският Великден, което се счита за кулминационен момент в българо-гръцките отношения и дебют в борбата за църковна независимост.

СЪБИТИЕТО

На 3 април 1860 г. по време на тържествената великденска служба във все още дървения български храм Свети Стефан в Цариград митрополит Иларион Макариополски не споменава името на вселенския гръцки патриарх и на негово място изрича „всякое епископство православных“, което се произнася само от предстоятел на автокефална църква. Вместо името на вселенския патриарх Кирил VII Константинополски е произнесено това на султана Абдул Меджид I.

По това време суверен на българските земи е османския султан. По този начин канона формално е спазен и бългаските духовници не могат да бъдат обвинени в ерес или отлъчени. Така Иларион Макариополски символично отхвърля властта на патриаршията над българското паство.

ПРИЧИНИ

Великденската акция е предварително замислена от цариградските български църковни дейци и е отговор на неотстъпчивата позиция на Вселенската патриаршия към българските искания. Исканията са три:

- изборност на архиереи от паството по епархии;
- архиереите да извършват богослужението на родния на паството новобългарски език;
- архиереите да са на фиксирана заплата, за да не могат да се облагодетелстват от служебното си положение за сметка на паството.

Още преди и по време на Кримската война, българите формулират искания за духовна автономност. През 40-те години на века движението прераства в българо-гръцка църковна разпра, тъй като народния будител Неофит Бозвели умира в заточение на Света гора.

На 29 юни 1850 г. църквата на Гърция е призната от Вселенската патриаршия, с който акт новогръцкото просвещение губи светския си характер.

ПРЕДИСТОРИЯ

Българският народ има в продължение на векове своя автокефална църква. Вселенският патриарх Самуил Ханджери е обвиняван от българските възрожденци в целенасочена ликвидация на Охридската архиепископия. Историографията е изяснила, че тази историческа теза е в голямата си част недостоверна, обаче послужва като претекст на българските възрожденци и духовни водачи да мотивират паството си срещу Фенер, чиято политика по българския църковен въпрос е недипломатична и в крайна сметка Кирил VII Константинополски става втория вселенски патриарх след Григорий V Константинополски, който е убит на 18 април 1872 г.

Преди Коледата на предходната календарна година на акцията на Възкресението, се случват няколко други събития:

- На 25 октомври 1859 г. княз Никола Богориди поставя основния камък на Желязната българска църква „Свети Стефан“;
- На 11 ноември 1859 г. е осветена старата възрожденска църква в Кюстендил, посветена на свети Мина.

ПОСЛЕДСТВИЯ

Акцията се посреща с ентусиазъм. В много от българските селища населението заставя духовните владици да се отрекат от Цариградската патриаршия и се обръща към Иларион Макариополски като към глава на Българската църква. С Великденската акция българският църковен въпрос навлиза във фазата на борба за признаване на независима българска църква.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на нед апр 05, 2020 8:59 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#77 Мнение от Тайко » съб апр 04, 2020 5:33 pm

66 години от убийството на генерал-майор Иван Дипчев - 30.03.1954г.
Генерал-майор Иван Дипчев е най-големият син на Райна Княгиня, кавалер на 5 български военни ордена "За храброст" от войните на България (1912-1918г.), ранен при комунистическия атентат в църквата ''Св. Неделя'' на 16.04.1925г., поръчан и финансиран от Москва, жестоко репресиран от комунистите след преврата на 9.09.1944г. и убит от комунистите в комунистическия затвор в Ловеч през 1954г. по заповед на Москва.
Гроб - неизвестен и до днес. Паметник - НЯМА по вина на управляващите все още в България комунисти и русофили ''патреоти'' в полза на Москва.

ГЕНЕРАЛ-МАЙОР ИВАН ВАСИЛЕВ ДИПЧЕВ
Роден: 08.01.1885г. в Пловдив.
Образование: 25 випуск на ВНВУ в София (1906)
Военна служба:
1900 - 1906 - обучение във ВНВУ в София
1906 - 25-ти пехотен Драгомански полк в Цариброд
? - 1-ви пехотен Софийски полк в София;
? - делопроизводител в Софийския военен съд;
09.1912 - 1-ви пехотен Софийски полк в София;
05.10.1912 - 17.05.1913 - участник в Балканската война, в която се проявява в атаката при Чаталджа.
1913 - 37-и пехотен полк;
1913 - командир на рота в 9-ти пехотен Пловдивски полк;
17.06 - 28.07.1913 - участник в Междусъюзническата война.
1915 - командир на 4-та рота в 41-ви пехотен полк;
1915-1918 - участник в Първата световна война в Сърбия, Добруджа и Македония в състава на ''Желязната'' 1-ва Софийска дивизия.
31.10.1918 - командир на дружина в 1-ви пехотен Софийски полк;
? - Щабът на жандармерията;
? - 1-ви пехотен Софийски полк в София;
27.08.1924 - командир на 6-та пехотна Търновска дружина в София;
1927 - комендант на София;
1929 - 1-ви пограничен сектор;
1931 - главно интендантство;
1934 - инспектор в Погранична инспекция;
1934 - началник на Канцеларията във Военното министерство;
1936 - уволнен.
Офицерски звания:
02.08.1906 - подпоручик;
15.10.1908 - поручик;
15.10.1912 - капитан;
30.05.1917 - майор;
05.04.1920 - подполковник;
06.05.1926 - полковник;
26.08.1934 - генерал-майор.
Умира: 30.03.1954г. в затвора в Ловеч. Гробът му е неизвестен.
Награди: 1. Орден "За храброст" III ст., 2 клас и IV ст., 2 клас;
2. Орден "Св. Александър" IV ст.;
3. Германски орден "Железен кръст" 2 клас и др.
Др. биографични данни: Роден е в семейството на Васил Дипчев (1847-1898) и Райна Попгеоргиев-Футекова. Той е най-големият от 5-те сина на Райна княгиня. Герой от трите войни за обединение (1912-1918).
През септември 1923г. участва в потушаването на Септемврийския метеж на комунистите и земеделците, финансиран от Московския Коминтерн. На 16.04.1925г. е ранен при комунистическия атентат в църквата "Св. Неделя" в София.
Жестоко репресиран е от комунистите. След преврата на 9.09.1944г. е арестуван и прекарва дълги години по комунистическите лагери и затвори. През 1954г. е осъден на смърт по инсцениран процес за измислени "престъпления" отпреди 30 г. въпреки изтекла давност затова, че бил преследвал "партизани" през 1925г. Всъщност това са разбойнически бандитски формирования на Дочо Узунов и Васил ''Героя'', захранени с московски пари. След това присъдата му е заменена с доживотен затвор, която той излежава в Ловешкия затвор. Погребан тайно някъде край бреговете на река Осъм.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#78 Мнение от Тайко » нед апр 05, 2020 7:28 pm

На днешния ден се навършват 174 години от рождението на Таньо Стоянов (5 април 1846 г. - 27 май 1876 г.) - български националреволюционер. Участник като Таньо войвода с ръководена от него чета в Априлското въстание (1876).

Таньо Стоянов е роден през 1846 г. в град Сливен. Учи в родния си град и след това става джелепин (търговец на добитък).
Привлечен към революционното движение от Васил Левски. Един от основателите на Сливенския частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация (1871). Васил Левски го определя за Апостол в Ескиджумайско, Османпазарско, Котленско и Хаджиоглупазарджишко и го снабдява с пълномощно от 15 ноември 1872 г. Заема се с дейността си, но скоро е заловен от османските власти. Откаран е в Цариград и през септември 1872 г. и е осъден на доживотно заточение в Диарбекир, Кюрдистан. През февруари 1875 г., заедно със зетя си – комитата Георги Гиндев от Сливен, бяга от Диарбекир. Успява да стигне до Румъния, като се установява в Браила.
През август 1875 г. е извикан в Букурещ и е определен за апостол в Сливенско. Преминава в Османската империя и във Варна получава инструкции от дошлия от Цариград Иваница Данчев, среща се в Аккадънлар с поп Харитон и Стоил войвода. През Тутраканско се прехвърлят в Олтеница, където се среща с Панайот Хитов. Заминава за Турну Мъгуреле, където след като Гюргевският революционен комитет взима решение за въстание, сам организира чета от 26 души. Преминаването ѝ е съгласувано с това на четата на Христо Ботев. По съвет на Ботев и Никола Обретенов Таньо Стоянов се насочва към Олтеница, за да може едната емигрантска чета да подпомогне въстанието в Източна, а другата в Западна България.
На 16 срещу 17 май 1876 г. четата тръгва от Олтеница, минава Дунава, слиза при село Косуй Българ (днес Пожарево), Тутраканско, и тръгва на юг към Стара планина с цел да се подпомогне въстанието във Втори сливенски революционен окръг. Четата на Христо Ботев минава Дунава същия ден при Козлодуй. Пътят на четата на Таньо войвода минава през Делиормана покрай преобладаващо турски села и скоро е открита. След нея тръгват потери. Води три последователни сражения – при село Спахлар (дн. Ломци), на хълма Припека при село Аязлар (дн. Светлен) и последното – на 27 май 1876 г., на Керчан баир, при село Араплар (дн. село Априлово), в което четата е разбита. Четниците се разбягват, а Таньо Войвода започва ръкопашен бой с турците, за да могат другарите му да се оттеглят в Балкана. След като убива шестима турци с ятагана си, войводата пада убит. Главата му е отрязана и разнасяна из околните села – по пазарите им, за сплашване на местното българско население.
Бащата на Таньо Стоянов има трима сина и две дъщери: Курти – роден през 1842 г., Тона – през 1844 г., Таньо – през 1846 г., Димитър – през 1854 г. и Рада – родена през 1856 г. Всички освен Таньо също са оставили поколение.
От 1985 г. всяка година – от 30 май до 2 юни, се организира четиридневен поход „По стъпките на четата на Таньо войвода“.




Посрѣщане на царь Борисъ III отъ населението на градъ Струмица. Априлъ 1941г., Българскиятъ Великденъ.


Нестихнала още радостьта на жителитѣ на Струмица отъ тѣхното освобождение и посрѣщането на родната войска, днесь тѣ наново бѣха дълбоко и силно развълнувани. Н.В. Царь Борисъ III придруженъ отъ Н.Ц.В. князъ Кирилъ, пристигна слѣдъ обѣдъ ненадѣйно въ Струмица.
Населението узна за височайшето посещение по единъ невъобразимо бръзъ начинъ. Мѫже, жени и деца изпълниха улицитѣ и съ нестихващо "ура" и възторгъ посрѣщнаха Царя на всички българи.
Посрѣщнатъ отъ кмѣта на града и коменданта, Н.В. Царьтъ разговоря съ посрѣщачитѣ и намѣри за всѣки единъ тѣхъ по една блага дума и една усмивка. Възторгътъ на населението продължи кѫсно слѣдъ като автомобилитѣ на Н.В. Царя и придружващитѣ го лица напуснаха Струмица.


Рота от 58-и пехотен полк на ''Маркови кули'' край Прилеп на фронта в Македония през 1916 г. 🇧🇬 Снимали са се в тила вероятно преди предстоящ поход към предната бойната линия, в това число Каймакчалан и към Завоя на р. Черна. Не е ясно колко са останали живи от тази рота.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#79 Мнение от Тайко » пон апр 06, 2020 7:11 pm

На 6 април през 1941г. Югославия вероломно напада България и започва ВСВ на Балканите.
.
На 2 април 1941г., сръбски подразделения нападат граничния пост при Калотина и след престрелка го заемат.
След 3 дни Югославия сключва договор за ненападение и дружба с комунистически ссср /снимка 1/.
Факт, за който не се говори е, че ДОГОВОРЪТ НЕ Е РАТИФИЦИРАН /според изискването на член 4/.
На следващия ден - 6 април България получава бомбен сръбо-комунистически „подарък”. Агресорът използва бомбардировачи „Dornier-17”, от 64 въздушна група на 3-ти югославски бомбардировъчен полк. Нападението е извършено без предварително обявяване на война – коварно!


На днешния ден (6 април 1909 г.) Турция признава Независимостта на България с подписания в Цариград българо-турски протокол.

ПРЕДИСТОРИЯ
Отхвърлянето на трибутарния статут от България на 22 септември 1908 предизвиква остра реакция на османските власти. Срещу отказа на султана от формалния контрол върху външната политика на София и южната част на страната (третирана съгласно Топханенския акт като османска провинция), те настояват за парични компенсации и корекции на границата в района на Одрин и поречието на Арда до Харманли. В отговор на военните демонстрации от османска страна, правителството на Александър Малинов е принудено да свика частична мобилизация на два пъти в рамките на три месеца (октомври 1908 – януари 1909). На предложението му да даде обезщетение от 10 милиона е отвърнато с искания за 572 милиона лева. През ноември 1908 българският пратеник в Цариград Андрей Ляпчев предлага максимума, на който София е готова – 82 милиона лева.
Развръзката в дипломатическата криза настъпва през януари 1909, когато руският външен министър Александър Изволски предлага общоприемлива формула за уреждане на материалните последици от акта на 22 септември. Съгласно неговото предложение, в началото на март е постигнато предварително споразумение – Руско-турски протокол (1909), с което Русия отписва част от контрибуциите, които Османската империя ѝ дължи след войната от 1877 – 1878 година. В замяна на това, османската страна се съгласява да се откаже от финансовите си претенции към България и да признае независимостта ѝ. След като българското правителство се съгласява да поеме дълг към Русия в размер на 82 милиона, на София и Цариград остава да уредят помежду си само въпросите, свързани с имуществото на османската държава и мюсюлманската общност на българска територия.
СЪДЪРЖАНИЕ
Българо-турското споразумение е подписано в Цариград от Андрей Ляпчев и Рифат паша с посредничеството на съглашенските посланици. С подписа на турския външен министър са анулирани членовете на Берлинския договор, учредяващи Източна Румелия като турска провинция и натоварващи България с ежегоден трибут и пропорционален дял от османския държавен дълг.
Под натиска на Австро-Унгария и Германия в протокола е включен член, осигуряващ обезщетение за вложителите в Компанията на Източните железници, които отстъпват активите си в Южна България. Компенсациите са договорени през юни от Ляпчев в директни преговори с ръководството на компанията.
Протоколът задължава българското правителство да заплати на Османската империя за правата ѝ върху телеграфа, пощите, фаровете и санитарната служба на своя територия. България поема и задължението да гарантира свободно изповядване на вярата и равенство на мюсюлманите с останалите си граждани, договорена е и организацията на мюсюлманските общини и съставяне на комисия за вакъфските имоти.
Другите условия, по които Ляпчев преговаря, а именно защита на българите в империята, утвърждаване на Екзархията, прокарване на железница от Македония (Куманово) до българската граница, митнически съюз, остават извън споразумението.
ЗНАЧЕНИЕ
Българо-турският протокол слага край на опасността от война между двете държави и на Балканската криза, предизвикана от обявяването на българската независимост, както и от австро-унгарската анексия на Босна и Херцеговина. Броени дни след сключването му, независимостта на България е призната от всички Велики сили.




Моля обърнете внимание на войника на първа снимка, как е екипиран и особено с какво е обут.
И това не е пречило на нашите лъвове да пречупят и унищожат безпощадно всеки враг на майка България.
Поклон и вечна слава вам, български лъвове.




Негово Величество Цар Борис III сред група генерали. 🇧🇬


Скопие през април 1941 г. Отстрани в кадър е Сотир Нанев. 🇧🇬

Сотир Нанев е български военен, офицер и писател от Македония. Роден е в края на XIX век в град Прилеп, тогава в Османската империя. Нанев напуска Македония още през 1910 година, след насилията, съпровождащи обезоръжителната акция на младотурския режим, и се установява в София. След Първата световна война се включва в редиците на македонското движение, където гравитира около привържениците на Иван Михайлов.
След разгрома на левицата във ВМРО в Горноджумайските събития в 1924 година, Нанев влиза в редакцията на „Илинден“. Участва в подписването на Софийската декларация между Усташа и Националния комитет на Съюза на македонските емигрантски организации.
Сотир Нанев е един от първите български офицери, които влизат в Македония при установяването на българското управление в областта. Посещението се извършва между 10 и 19 април 1941 година, преди българските войски да навлязат в региона. По-късно е областен управител на Битолска област. Есента на 1944 г. Нанев участва в опита за прогласяване на Независима Република Македония. По-късно се връща в България и изчезва безследно, след като е извикан от комунистическите власти за ''справка''.

Оставя спомени – автор е на книгата „Възкресение – Македония 1941“.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#80 Мнение от Тайко » вт апр 07, 2020 12:47 pm

Моля да бъда извинен, че публикувам нещо което не е свързано с темата. Но ме боли какво се случва в нашата прекрасна България. И нека всеки който се има за българин да не допуска да се случват тези неща в статията по -долу, и нека да опази семейството си, и нека възпита в ценности децата си, за да пребъде България в идните векове.




Какво ни се случва!

В ход, срещу народа на България, са пуснати и управлявани отвън, четири основни смъртоносни за обществото ни процеса. Те се осъществяват неотклонно и методично от всички до сега български, марионетни правителства и парламенти. А именно:
I. Отнемане на поминъка на населението и улесняване по всякакъв начин на извеждането на всички видове ресурси извън територията на България – човешки, енергийни, финансови и суровинни.
Това се постига, чрез:
– създаване на изключително неблагоприятен бизнес климат от нормативната система (приемана от парламента, БНБ и кабинета под външен диктат);
– сключване на неизгодни, грабителски за страната концесии, договори и проекти за добив на суровини и енергия;
– отнемане на поминъка на населението, унищожаване на предприятията и убийствената социална система, която не оставя друга възможност на хората, освен да напуснат страната си, за да търсят препитание;
– сдържащите развитието на икономиката решения на неподконтролната на правителството БНБ, която по същество се явява частна банкова структура за наддържавно управление, изпълняваща чужди инструкции и контрол на финансовия климат в страната.
В България едър бизнес не съществува, а държавния такъв е ликвидиран. Всеки крупен предприемач, за да оцелее, е принуден да регистрира активите си вън от страната (на запад или в офшорни зони), заради по изгодните бизнес условия (кредити, лихви, данъци и такси), а също да съхранява печалбите си в „по сигурните“ чужди банки.
Филиали на чужди банки са пръснати из цялата страна и извличат от обръщение парична маса, в размер, зависещ от лихвения процент по кредитите. Страната ни е във валутен борд, което означава контрол върху печатането на пари или по същество върху наличната парична маса в обръщение. На БНБ се дава право да емитира левове, само ако държавата вземе заем или продаде ресурси, а парите ги внесе като златно-валутен резерв.
Това е рекет спрямо страната ни. Лихвения процент, определян от БНБ, ежегодно изсмуква парична маса, генерира инфлация и изяжда приръста за годината. Наддържавният финансов банков контрол над БНБ, диктува основния ни лихвен процент по начин, който действа като спирачка за развитието на икономиката на България. В резултат България е в състояние на постоянно рефинансиране на държавният си дълг, с нови заеми от частни банки. Този дълг е вече над 33 милиарда долара за 2018 г., за същата година брутния вътрешен продукт е около 103 милиарда лева, а реалната парична маса в обръщение е около 17 милиарда лева, което е едва 15% от необходимата. Не може за произведения обем (от 100%) в страната да има едва 15% от необходимата парична маса. Начинът, по който изтича навън отворената ни икономиката, е мъртва хватка за икономическия живот във вътрешността на страната. Ние нямаме инфлация, а тотална дефлация – липса на парична маса.
Няма икономика в света, която задушавана по този начин, да може да се развива нормално. Обема на паричната маса стимулира търсенето, а от там и развитието и ръста в икономиката. Ние сме икономически спънати поради наложените отвън правила на БНБ и валутния борд.
Като резултат имаме неспособност за развитие на обществото, то гладува и боледува! Ние сме обречени на разпад, изчезване и буквално смърт до 10–15 години.
II. Оглупяване и дебилизиране на населението с цел загуба на способност, както за разпознаване на добро от зло, така и за адекватно поведение в условията на агресивно въздействие в среда на постоянно агресивно въздействие на конкуриращи се общества.
Дебилизацията е задължителен етап от процеса на разпад на обществото. Тя се извършва по две направления:
1) Умишлено деградиране на образователната система и невъзможност за предаване на правилни и адекватни знания у подрастващите. У тях се формира клипово мислене (неспособност за въображение и творчество), калейдоскопичен мироглед (хаос в главата и неспособност да се правят мисловни връзки) и управленска неграмотност (не се дават никакви знания по самоуправление или управление на обществото).
2) Пагубната роля на медиите върху деградацията на нравствеността, психиката и поведението на хората и възпитаването на децата, чрез:
– реклами оглупяващи и разболяващи хората;
– токшоута, в които се осмиват важните и сериозни проблеми на обществото, за да се омаловажат, а фокусът от тях да се измести, за да се превърнат в търпими – „бавно сваряване“ на жабата в тенджерата.
– новинарските блокове, използват психо-технология за безпрепятствено и безкритично възприемане на посланията на управляващите, чрез въвеждане на зрителя в негативно емоционално състояние, от чутото и видяното. Това негативно състояние води до неосъзнато и безкритично приемане на всички послания на управляващите от екрана или радиото. Средно за новинарски блок от 20 новини, като правило 15–16 са негативни, 2–3 са неутрални и 1 е позитивна. По радиото непрекъснато се въртят едни и същи психообработени музикални пакети.
– „холивудско“ – сюжетно-цензуриране на филми с орязване на важните за обществото ни, жизнеутвърждаващи елементи и откровена антибългарска пропаганда.
Ежедневната обработка на населението с такава токсична информация е основната причина за дълбокия сън на народа ни.
Журналистическите екипи в големите медиите (алчни и нравствено деградирали), носят най-голямата отговорност и вина за сегашното положение на народа и страната ни.
Медиите у нас са инструмент за наддържавно управление. Някои от тях са чужди, но задължително всички те са изцяло контролирани през чужди рейтингови агенции. Те задават правилата за подаване на новините в новинарските блокове и определят рейтинга на медията, а съответно и цената на рекламите в нея, т.е. нейните приходи.
III. Разбиване на българското семейство и удари срещу нравствените културни основи на психиката на децата и обществото ни, които са ни помагали да оцеляваме през хилядолетията.
Семейството е най-малкото семенце на обществото. От него израстват новите му членове и от него зависи полагането на нравствените основи на възпитанието на децата.
Ударът срещу семейството и децата ни е удар върху способността на обществото ни да се самовъзпроизвежда и да нараства (т.е. да се развива). Това е удар водещ до смърт на народа ни. Отрицателният ни прираст го доказва.
Малките 9–10 годишни деца усещат бедствието, в което се намира обществото ни. Търсят обяснение от родителите си, но те не могат да им го дадат, защото самите те не разбират и не се ориентират в дезинформационната мъгла.
Бунтът и недоволството в чистите детски души избива в самоубийствени прояви или в бягство във виртуалната реалност.
IV. Подмяна на смислите в понятията и езика ни и замяната им с неточни и изкривени.
Тя води до изкривяване на информационните кодове, омаловажаване на важното, грешки, неадекватни решения, до късане на информационни връзки и неразбиране между обществените групи. Като резултат имаме цялостно разстройване и нечуваемост по всички нива на управлението на обществото ни. Управляващите не знаят и не се интересуват, какво става с народа.
Хората са разделени, объркани и в ступор от неадекватността на екранните послания на управляващите и реалността на живота.
Към тези четири основни процеса можем да добавим и:
– Целенасочената промяна на мирогледа ни и нравствена деградация.
– Подмяната на историята ни с многовариантна, което зачерква бъдещето ни.
– Натрапването и натиска за приемане в законите ни на всякакви външни, чужди нам идеологии и правила.
– Принудителното вземане на огромни заеми от държавата, рекета на валутния борд, високия лихвен процент на БНБ и поощряването на корупцията в страната от западните банкери, за да могат в по-късен момент да приберат сметките с награбеното от крадливите ни управници.
Всички банки в света са подконтролни на англо-американските, с изключение на китайските. Корупцията в България е системообразуващ фактор, наложен ни от окупатора.
Запорирането на банковите сметки на всички крупни корупционери у нас, би ликвидирало корупцията в страната в рамките на една седмица, но това може да стане само по решение на западните ни господари.
– Узаконяването на ГМО храни и култури, евтините цигари и алкохол, задължителното ваксиниране с ваксини пълни с токсични метали и отрови.
– Ликвидирането на армията ни до 5000 реални бойци (от 25000 армия, по стандартите на НАТО, за всеки реален боец, в армията ни се грижат поне още 4–5 в тила). Виждаме, че имаме агресивно въздействие по абсолютно всички шест управленски приоритета, които правителството и държавния апарат не контролират в полза на народа.
Основните причини, за да ни се случва всичко това, са управленската неграмотност на народа ни, колониалния ни статус, геноцидното наддържавно управление, узаконения паразитизъм, двойните стандарти, рамкираното от медии мислене на хората и системно наложените, неизгодни правила за движение на паричните потоци.
Това е необявена война срещу народа ни, водена от много коварен външен враг, действащ с подставени лица и марионетки, който и до днес успява да остане невидим. Той владее методологията за безструктурно управление на страната ни, с която дистанционно се контролират показателите в образователните и жизне-определящите стандарти на обществото ни. По същество няма никакво значение кой персонално управлява страната и коя партия е на власт. Ние сме поставени в състояние на необявена война. А всяка война се води за победа.
Какъв е образът на победата? Какви са ползите от нея? Как изглежда България, такава каквато желаем да бъде.
Образът на свободна България, в която не съществуват привилегии и двойни стандарти, няма експлоатация и лихви, няма безкрайно богати и мизерстващи бедни, няма бедстващи и гладуващи хора по улиците. Общество, в което всяко семейство може да си позволи с радост и достойнство да отглежда, възпитава, образова и задомява децата си в собствената им родина, където има свободен достъп до всяко знание и достоверна информация.
България, с едно честно, свободно, богато и силно духом общество, което умее само да набелязва целите си, знае как да ги постига и отстоява.
Общество, което е разрешило и надскочило въпросите на физическото си оцеляване и което, в хармония със себе си и с природата, създава условия за пълно развитие на целия генетично заложен у всеки човек вътрешен потенциал от възможности.
Едно нравствено еднородно общество от личности с Човешки тип психика, с поведение, мотивирано предимно от личната им съвест.
Едно жизнеспособно общество, обединено в движението си към постигане на огромни и трудни цели, като овладяването на вътрешните способности на човешката същност, единение с природата, овладяването на космоса и др.

Отговори