Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#131 Мнение от Тайко » ср май 27, 2020 2:15 pm

ДНЕС СЕ НАВЪРШВАТ 1093 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ВЕЛИКИЯ БЪЛГАРСКИ ДЪРЖАВНИК - ЦАР СИМЕОН ВЕЛИКИ!

Преклон пред един от най-великите българи изградил ПЪРВА БЪЛГАРСКА ИМПЕРИЯ, която е 4-по население в Европа, до една от най-силните и влиятелни европейски държави, до мястото, което и се полага като ВОДЕЩ И НЕПРЕОДОЛИМ ФАКТОР НЕ САМО НА БАЛКАНИТЕ И ИЗТОЧНА ЕВРОПА, НО И В ЦЯЛА ЕВРОПА! ПОКЛОН!
Успешните войни на Симеон срещу Византия, маджарите и сърбите довеждат до най-голямото териториално разширение на България в цялата нейна история и я превръщат в най-силната държава на тогавашна Източна Европа. Неговото царуване е и период на културен разцвет, наричан по-късно Златен век на българската култура.
При управлението му границите на България достигат до три морета – Бяло, Адриатическо и Черно, а съвременници сравняват столицата му Преслав с Константинопол.Обособената малко по-рано Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически и кирилски преводи на християнски текстове о разпространяват из целия славянски свят. Самата кирилица е създадена в Преславската книжовна школа през 90-те години на IX век. По време на своето управление Симеон заменя първоначалната си титла „княз“ с „цар“


"Пред Царя и Родината аз клетва дадох"

Пред Царя, пред Родината набивам тежко крак, опиянен от звуците на бойни барабани. Царю, Родино мила, пред вас аз давам клетва, със гордост от Отечественото величие, да пазя със плътта си и смъртта си, земите родни, плътта отечествена, свята.

За тоз завет и дълг свещен, готов ще бъде всеки ден, гърдите си срещу врага ти да поставя, с една едничка цел - за да те браня. Безмилостно напред аз ще настъпвам, и костите си, тялото си ще положа, за да изпълня клетвата пред Бога.

"На нож", свирепо и с кървясъл поглед ще налитам, екзалтиран, под звуците на мощен барабанен ритъм. И падна ли в усилията да ви браня, Царю, Родино мои, с последен дъх ще се провикам, гласа ми ще разпори небесата "напред, врага сразете, България с телата си пазете!"





Завещаният от Възраждането идеал за национално обединение е сред основните причини за включването на България в глобалния конфликт.

„Хората се подпалиха, гнездото се изпълни с дим... Виждахме, че горим, че не можем да се борим с такава машина, че ще изгорим живи. Настана суматоха. Всички почнаха да реват... Подпоручикът не се чуваше... сигурно беше вече издъхнал, изгорен от огнепръскачката. Аз едва сполучих да се промъкна през амбразурата и излязох вън заедно с още един или двама от моите другари. Всички останали изгоряха живи в гнездото."
Така редник Димо Нехтянов от Царско село (дн. Градина) описва жестокия край на своите бойни другари. Той е сред малцината спасили се от 14-те защитници на картечното гнездо в скалите южно от Добро поле, Македония. Там през септември 1918 г. българската армия води последните си сражения в Първата световна война - 10 000 нейни бойци са изправени срещу 45 000 сърби и французи, които настъпват, поддържани от 600 оръдия, стотици картечници, гранатомети и огнепръскачи.
Цял ден войниците на подпоручик Стратия Мазгалов възпират противниковите атаки. Бункерът им остава като остров във вражеското море - повечето български военни части са принудени да отстъпят. Подпоручикът обаче не мисли за отстъпление. С картечници, гранати и пушки бойците му защитават позицията си, нанасяйки сериозни загуби на противника. Ала огромното му числено превъзходство не може да бъде преодоляно от шепа храбреци.
Приближилите се френски войници подвикват на българите да се предадат. Никой от бойците на Мазгалов не възнамерява да го стори. Французите хвърлят бутилки със задушлив газ и бомби, обстрелват бункера. Идва ред и на огнепръскачките. „Само двама души се спасили по чудо, за да ни разкажат за дивното себепожертване на тези никому неизвестни герои-светци - пише в книгата си „Урокът от Добро поле" полк. Димитър Азманов. - И дори противникът се възхищава от подвига им..." Това се потвърждава от думите на френския капитан Рениери: „Ще посочим като пример групата картечници южно от Добро поле, които устояха на всички атаки и предпочетоха да бъдат изгорени с огнепръскачки, вместо да се предадат."
Стратия Мазгалов е роден в Търново-Сеймен, дн. Симеоновград. Не се знае на каква възраст загива, но е бил млад човек. Саможертвата на подпоручика и неговите войници не е просто акт на безумна храброст, на свръхчовешка дисциплина или на фанатична омраза към врага. Като героичните действия на хиляди други знайни и незнайни българи, сражавали се в Първата световна война, подвигът им е вдъхновен от завещания от Възраждането идеал за национално обединение.
Все повече изследователи се фокусират върху този идеал, когато търсят причините за участието на България в глобалния конфликт между Антантата и Централните сили. Останала в историята като „Самоубийството на Европа“, за повечето тогавашни българи „Европейската война“ е освободителна. Провалено от Берлинския конгрес (1878 г.) и непостигнато след Балканските войни (1912–1913 г.), националното обединение продължава да е най-голяма болка и надежда за сънародниците ни от второто десетилетие на XX в.
В навечерието на Първата световна война българският политически елит и царят търсят изход от последиците от неотдавнашната катастрофа. Настроението сред голяма част от населението е реваншистко. В София и други големи градове на страната е концентрирана значителна част от бежанците от населените с българи територии, останали извън границите на държавата – мощен фактор на обществен натиск върху управляващите. Само имигрантите от македонските земи в началото на XX в. са над 200 000 души, сред които има лекари, учители, адвокати, свещеници, дипломати и журналисти. Те оказват сериозно влияние в политиката и армията – около 33% от офицерите в тогавашната българска войска и 43% от другите държавни служители са родом от Македония.
Различни социални слоеве и дори враждуващи партии, обвиняващи се взаимно за предишните загуби, са единни в желанието си България да се включи във войната. Мненията им се разминават относно избора на съюзник – Централните сили или Съглашението (Антантата). Дори нежелаещите участие във войната БЗНС и Радикал-демократическа партия симпатизират на Русия, а тя е в Антантата. Само тесните социалисти са за пълен неутралитет и създаване на Балканска федерация. Ала в тогавашната обстановка вече няма такава възможност – Балканите са се превърнали в „барутния погреб на Европа“.
Полуостровът е желана територия на влияние. След победата си в Руско-турската война Русия има силни позиции там. Тя ги използва в създаването на Балканския съюз срещу Османската империя, но Междусъюзническата война го унищожава. Ориентацията на притисканата от Австро-Унгария Сърбия към Антантата е толкова логична, колкото и тази на Високата порта към Централните сили. Изборът на България и останалите балкански държави предстои.
Националната катастрофа от 1913 г. е повратна точка в новата история на страната ни. След поражението й в Междусъюзническата война в Букурещ и Цариград се подписват неприемливи за България в народностно, политическо, икономическо и военностратегическо отношение договори. Тя има териториални претенции към Сърбия и Гърция заради Македония, към Османската империя заради Източна Тракия и към Румъния заради Южна Добруджа. Така България не само не намира съюзник на идеята си за национално обединение, но и се оказва във враждебни отношения с всички свои съседи.
Катастрофата е тежка, но в редица отношения е преодоляна учудващо скоро. Бързото икономическо развитие на България в началото на века, съчетано с няколко поредни плодородни години, спомага за излизането на страната от следвоенната криза. През 1914 г. левът е стабилизиран, а капиталовложенията в сферата на промишлеността се удвояват. Държавата се нуждае от нови пазари за селскостопанската си продукция и работна ръка за своята развиваща се индустрия. Това, в съчетание със стремежа към обединение и желанието за отхвърляне на неприемливите договори, кара българите да жадуват за реванш на бойното поле.
И Антантата, и Централните сили искат България за съюзник в задълбочаващия се конфликт. Разположението й е от изключително важно стратегическо значение, а Сръбско-българската и двете Балкански войни са доказали на Европа боеспособността на нейните войници.
На 28 юни 1914 г. сръбският националист Гаврило Принцип застрелва в Сараево австроунгарския престолонаследник Франц-Фердинанд и съпругата му. Хабсбургската монархия поставя неизпълними условия на Сърбия и месец по-късно й обявява война. Началото на въоръжения конфликт вдига още повече цената на България като съюзник. Присъединяването й към Антантата би довело до прекъсване на връзките и снабдяването между Германия, Австро-Унгария и Османската империя и би разстроило общото командване на армиите им. На свой ред Централните сили искат да си осигурят транспортен коридор през българските земи между Австро-Унгария и Османската империя. Ако България се присъедини към тях, Сърбия е обречена на бърз разгром, а това може да повлияе на избора на колебаещите се Гърция и Румъния.
Една след друга в конфликта се включват Русия, Германия, Франция и Англия. Скоро той обхваща почти цяла Европа. Когато в него се намесват Япония, Австралия, САЩ и други страни от всички континенти, конфликтът се превръща в Първата световна война.
Първоначално българската реакция се бави. През август 1914 г. правителството на Васил Радославов обявява, че страната му ще запази неутралитет „с пушка при нозе“. През май 1915 г. Антантата прави предложение: ако България незабавно влезе във войната на нейна страна, ще получи обратно Източна Тракия до линията Мидия-Енос, ще може да присъедини част от Македония и да разчита на преговори с Румъния за Южна Добруджа.
Обещанията са примамливи, но гаранции за изпълненията им няма. Не са съгласувани със Сърбия и Гърция, които категорично възразяват на тези планове. Става ясно, че България не може да очаква никакви отстъпки от тях. Несигурно е и възвръщането на Южна Добруджа, особено ако Румъния премине към Антантата. По-реално изглежда присъединяването на Източна Тракия, но то не е приоритет за българската външна политика.
Обещанията на Централните сили изглеждат по-изпълними. „Самата геополитика тласка България към съюз с Германия и Австро-Унгария – казва проф. Пламен Павлов от Великотърновския университет. – Те й обещават цяла Сръбска Македония, част от Стара Сърбия и корекция на границата с Османската империя. Освен това българското правителство може да разчита и на военен заем от Германия и Австро-Унгария.“ Заемът е необходим за реорганизация и превъоръжаване на армията ни. Френските банки закъсняват да отпуснат исканите 500 000 000 франка на България, докато немската „Дисконто Гезелшафт“ го прави.
Въпреки неочакваното преминаване на Италия към Антантата везните на успеха се накланят към Централните сили. През лятото на 1915 г. германците предприемат офанзива на Източния фронт срещу руските войски, а англичаните и французите са разбити при десантите си на Галиполския полуостров. Това предопределя присъединяването на страната ни към Германия, Австро-Унгария и Османската империя... и удължава войната с 3 години. Според по-късни анализи на Лондонския институт за стратегически изследвания, ако България бе взела страната на Антантата през 1915 г. и бе подкрепила Сърбия, като същевременно удари Истанбул, вероятно още през 1916 съглашенците са щели да бъдат победители.
На 6 септември 1915 г. България подписва договор с Германия, който я задължава да подпомогне австрийските войски, като се включи във войната срещу Сърбия. Така тя ще може да си върне цяла Македония и да присъедини част от земите по река Морава под своя власт. От правителството и армията ни се изисква „безусловен неутралитет“ спрямо още колебаещите се Гърция и Румъния. Подписаната тайна спогодба с Германия обаче предвижда България да получи цяла Добруджа, ако Румъния се присъедини към Антантата. При същия избор от страна на Гърция спогодбата дава право на българската армия да окупира всички територии, заграбени от гърците след Междусъюзническата война. Направена е и корекция на българо-турската граница при вливането на Тунджа в Марица.
На 23 септември 1915 г. в България е обявена обща мобилизация, а на 14 октомври войските й настъпват в Сърбия. Страната влиза в Първата световна война. В манифест цар Фердинанд заявява, че „Европейската война клони към привършване“, а българският народ е призован да помогне за „освобождението на поробените наши братя от сръбско иго“. Войската ни разполага с 15 908 офицери, 600 772 подофицери и войници, въоръжени с 5069 пистолети и револвери, 383 072 пушки, 9513 карабини, 248 картечници, 1211 оръдия и 19 000 саби. В хода на войната през редовете й преминават близо 1 200 000 български мъже, като към 1 септември 1918 г. тя наброява 855 175 офицери и войници. Неин главнокомандващ е бившият военен министър ген. Никола Жеков.
Командваната от ген. Климент Бояджиев 1-ва армия навлиза в Поморавието и Източна Сърбия, докато 2-ра, с командир ген. Георги Тодоров, отрязва пътя за отстъпление на сръбските войски във Вардарска Македония и не дава възможност на прехвърлилите се в Северна Гърция сили на Антантата да им помогнат. След победните за българите Нишка, Овчеполска и Косовска операция Втора армия води при Криволак тежки сражения с френски дивизии. Загубите и на двете страни са значителни, но французите отстъпват, а сръбската армия е принудена да се изтегли през албанските планини. Западните територии са почти изцяло върнати в пределите на България.
След победата при Криволак немското командване спира българското настъпление заради продължаващите колебания на Гърция на чия страна да застане. Това спасява силите на Антантата на Балканите от пълен разгром. Те получават възможност да създадат нов фронт, т.нар. Солунски или Южен. Там от маневрена войната се превръща в позиционна. Българските части прекарват следващите две години в окопите, водейки безброй сражения с противника. Най-мащабна сред тях е Чеганската операция, при която боевете продължават 11 дни, с големи загуби и от двете страни. Въпреки героизма на българските войници и офицери целта на операцията е постигната само частично.
Малко от настъпателните операции, планирани и проведени от нашето командване на Южния фронт през 1916 г., са изцяло успешни. Силите на Антантата вече са укрепили позициите си, а снабдяването им значително превъзхожда това на българите. Все пак т.нар. Струмска операция постига завземане на цялата територия източно от Струма и удължаване на българската брегова ивица на Егейско море. Исканията на германските съюзници да не се превземат Кавала, Драма и Сяр, а по отношение на гръцкото население да се проявява „най-голяма коректност“ са стриктно спазени. (През 1917 г. Гърция все пак се присъединява към Антантата.) На българските дивизии е заповядано да отбраняват „целия Беломорски бряг от устието на Марица до устието на Струма при Орфанския залив“. Новите територии са включени в границите на България.
Настъплението на руските войски през лятото на 1916 г. окуражава Румъния да обяви война на Австро-Унгария и да се присъедини към Антантата. Преговорите между румънското и българското правителство за връщането на Южна Добруджа на България са прекратени. Верни на съюзниците си, цар Фердинад и д-р Радославов обявяват война на северната ни съседка. На новия, Добруджански фронт Главната квартира изпраща 3-та армия под командването на ген. Стефан Тошев. В състава й са включени също една немска бригада и османски корпус. Още през септември 3-та армия освобождава Куртбунар (дн. Тервел), Добрич, Балчик и Каварна. С щурм е превзета Тутраканската крепост. Българите влизат победоносно в Силистра и Мангалия.
Много от тези битки са истински епопеи – кръвопролитни, с драматични обрати, продължаващи с дни. Само в сраженията при Добрич армията ни губи 1012 войници и подофицери и 31 офицери. Загиналите при Тутракан са общо над 8000 души, от които около 1800 българи.
Сраженията сблъскват руси и българи само три десетилетия след Освобождението – тежък в психологическо отношение факт. Ала идеята за национално обединение е водеща и тук. Позицията на българските военни е ярко изявена в обръщението на командващия кавалерията ген. Иван Колев: „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!“
На 23 ноември 1916 г. части на 3-та армия преминават Дунав при Свищов, разбиват румънската отбрана и се насочват към Букурещ. На 6 декември полковете на 1-ва Софийска дивизия навлизат в румънската столица. Немското командване обаче настоява за изтеглянето им, за да могат германските и австроунгарските войски да влязат като победители в града. Въпреки нелоялния ход на съюзниците българите продължават настъплението си до пълното отхвърляне на руско-румънските войски зад р. Серет.
Октомврийската революция през 1917 г. извежда Русия от войната. Малко по-късно Румъния сключва Фокшанското примирие с Централните сили, а през май 1918 г. подписва сепаративен мирен договор с тях. С това бойните действия на север приключват за българската армия. Подписан е и Берлинският протокол, който дава на страната ни цяла Добруджа без Дунавската делта.
Като че ли България е на път да постигне националното си обединение. Ала германската идея за „светкавична“ война и победа се оказва нереална. Блоковете изпадат в равновесие, конфликтът се превръща в позиционен. Централните сили изчерпват стопанските си, военни и човешки ресурси.
Положението в България е тежко. Огромната за страната ни армия се нуждае от усилено производство, което нито малкият процент действащи предприятия, нито западащото селско стопанство могат да осигурят. Работоспособното мъжко население е по фронтовете, голяма част от добитъка е реквизирана за военни цели. Стопанският хаос расте заедно с цените. Избухват гладни бунтове. Недояждат и българските войници. Униформите им са се превърнали в дрипи, мнозина ходят боси. Срещу тях са изправени нахранени, екипирани и отлично въоръжени противникови войски.
Октомврийската революция в Русия дава силен тласък на анти- военните настроения на фронта и в тила. Стига се до неподчинение и дезертьорство. Когато Германия и Османската империя оспорват връщането на Северна Добруджа на страната ни, недоволството към правителството на Радославов го принуждава да подаде оставка. Ала и новият кабинет не успява да изведе България от войната, чиито катастрофални последици вече ясно се усещат.
През 1918 г. немското командване изтегля от Южния фронт почти всичките си войски, като оставя там 11-а армия, състояща се главно от български части. През есента Антантата подготвя общо настъпление на Солунския фронт с цел извеждане на България от войната. Главният удар трябва да бъде нанесен при Добро поле, а други два – в Битолския участък и района на Дойран.
Едновременното настъпление на англичани, гърци, французи, италианци и сърби трябва да хване „в чувал“ българските войници в Македония. Българската Главна квартира получава сведения за подготвяната атака. Въпреки това не са взети контрамерки, не са привлечени резерви. В резултат настъплението на противника заварва българите в лошо положение.
На 14 септември 1918 г. оръдията на Антантата откриват огън по българските и немските позиции на Добро поле, а авиацията й ги бомбардира. Артилерията ни не може да отговори адекватно заради по-малкото си оръдия и заповедта на немското командване да се пестят оскъдните муниции. Боевете са кръвопролитни. Отделни картечни гнезда, като това на подпоручик Мазгалов, се държат до последния човек. Ала численото превъзходство на врага е смазващо.
На 15 септември 2-ра дивизия на българската армия се оттегля. След ожесточени сражения и 29-и български пехотен полк е принуден да отстъпи, понасяйки тежки загуби. Жертвите сред войниците на Антантата също са големи, но на 16 септември и втората позиция на нашите войски е пробита.
По същото време 9-а Плевенска дивизия води двудневна битка с многоброен противник при Дойран. Загубите на врага са огромни. „В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран“ – пише британският премиер Лойд Джордж. Ала на 18 септември пробивът при Добро поле вече е факт.
Въпреки извоюваната при Дойран победа ген. Владимир Вазов получава заповед за отстъпление. Части на Антатата достигат Прилеп и се насочват към Скопие. Разположената на запад от пробива българска армия е заплашена да бъде обкръжена и унищожена. Съюзниците не оказват помощ, а българите вече нямат сили за съпротива. Те отстъпват към старите държавни граници.
Недоволството сред отчаяните войници ги тласва към бунт. На 24 септември те арестуват в Кюстендил офицери от Главната квартира на българската армия. Войнишкото въстание е неизбежната, трагична антитеза на изгубения идеал за национално обединение. Бунтовниците напускат фронта и тръгват към София за разправа с управниците. Изпратените да преговарят с войниците земеделски лидери Александър Стамболийски и Райко Даскалов решават да оглавят бунта.
Нито първоначалните победи на въстаналите, нито прибързаното провъзгласяване на Радомирската република могат да избавят измамената, изтощена и победена България от злощастната й участ. На 30 септември командваните от ген. Александър Протогеров юнкери от Военното училище, мобилизирани отпускари и германска бойна група разбиват бунтовниците. Стотици български войници, оцелели в три последователни войни, загиват нелепо край столицата на собствената си държава.
Само ден по-рано в Солун е подписано примирие, с което България излиза от войната – но на жестока цена. Всички спечелени в Сърбия и Гърция територии са отново отнети. Румъния си връща цяла Добруджа. Дивизиите на българската армия са сведени до 20% от предишния им състав. България е окупирана от войски на Антантата. Заложници по силата на примирието остават 86 000 наши войници и офицери. Във войната са загинали 105 000 българи, над 150 000 са ранени, половината от тях остават инвалиди.
През ноември 1919 г. е подписан катастрофалният за България Ньойски договор. Страната трябва да предаде Царибротско, Босилеградско и Струмишко на новообразуваното кралство на сърби, хървати и словенци. Западна Тракия е дадена на Гърция. За 37 години България трябва да изплати репарации на стойност 2,25 милиарда златни франка, както и изплащания във въглища, добитък, храни. Задълбочава се налагането на чуждо самосъзнание на останалото извън границите на държавата ни българско население.
Първата световна война променя завинаги Европа и света. Изчезват империи, прекрояват се граници, появяват се нови държави. Възникват агресивни идеологии и социални системи – „диктатурата на пролетариата“ в Съветска Русия, националсоциализмът в Германия, фашизмът в Италия... Идеите за следваща война, която ще донесе победа на победените в Първата световна, остават, изострят се и се задълбочават. Парижката мирна конференция посява в следвоенния свят семена на омраза и взаимно недоверие, на шовинизъм и реваншизъм, а на България отнема надеждата за постигането на национално обединение. Или почти...
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#132 Мнение от Тайко » чет май 28, 2020 10:58 am

На 28 май 1805 г. в Берово е роден Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, Дядо Ильо Малешевски или Малешевец. Той е български хайдутин и революционер. Често е определян и като „последния хайдутин“.
Дядо му поп Георги загива като предводител на чета в сражение с башибозук из засада от турците при село Пастух. До 20-годишна възраст живее в родното си село. След спречкване с турчин, който задирял сестрите му, Ильо Марков заминава за Рилския манастир при свой роднина калугер, където е назначен за пандурин (пазач). През тези години (1830 – 1838) ходи винаги с оръжие, гони турците и разбойническите шайки, среща се из Рила с хайдути, които намират подслон в манастира. Там влиза в контакти с Неофит Рилски и други просветни дейци.
Към 1838 година сключва брак и се връща в Берово. През 1850 след скарване с Ильо, беровския Мехмед байрактар стреля из засада и ранява брат му. За да си отмъсти, Ильо убива турчина и излиза в планината. Събира малка дружина, с която броди няколко години из Малешевско, Пиянец и Осогово. Байрактар е сестра му Мария Попгеоргиева. По време на Кримската война (1853 – 1856 г.) четата му нараства до 70 души. През 1854 г. турците в Дупница се готвят да нападнат българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща хабер, че турската махала ще се изравни със земята, с което спасява българите. Като разбират, че със сила не могат да се справят с войводата, турците решават да постигнат това с хитрост. След излизане на Хатихумаюна (1856) Скопският паша изпраща мюдюра на Радовичката кааза да преговаря с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от Цариград пристига известие да не се преследва войводата, ако се върне към мирен живот с дружината си. Чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки на Ильо войвода е дадено писмено тържествено опрощение. Заедно с верния си другар Нико Камбера, той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрил замисъл на група местни турци да го убият, заедно с Нико Камбера избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун.
През 1859 година по заповед на нишкия валия Займал паша (Зейнел) къщата на Ильо войвода е разграбена и съборена, покъщнината и стоката е унищожена, а жена му Цона и децата им са докарани в Кюстендил и държани под най-строг контрол. Даскал Дамаскин, учител в Кюстендил по това време, пише писмо-молба за помощ от името на Цона до Найден Геров. Нишкият валия заповядва да хванат опростените от властта Ильови четници, върнали се по домовете си. Залавят 12 души, четирима от тях обесват публично в Кюстендил, а останалите в Ниш. За сподвижниците на Ильо войвода и семейството му, многократно малтретирано и разкарвано по затворите, настават тежки времена.
От 1860 г. Ильо войвода прехвърля четата си в Сърбия, а през 1861 г. се включва в Първата българска легия. Тук той става помощник на Георги Раковски при военната подготовка на легистите. С голямо старание и любов предава своите знания за водене на хайдушка война.
На 2 юни 1862 г. при щурмуването на Кале мегдан Ильо войвода проявява изключителна храброст, командва батальона, на който е поверено знамето на легията.
В спомените си Петър Берковски пише за него:
„Както нас българите, така и сърбите дядо Ильо пленяваше със своя героичен вид, със своята откровеност и добродушие, придружени с твърда воля и характер. Въпреки обкръжаващата го в Сърбия криворазбрана цивилизация той опази своите народни нрави и обичаи. Както юначеството му, така и нравствеността му бяха неподражаеми. В това отношение той беше просто идеален и правеше чест на нашия народен живот. При това той обичаше да проповядва на българите в Сърбия патриотизъм и ненавист спрямо турците. А на празници и ваканции учеше българските ученици да стрелят, за която цел им купуваше пушки и ги водеше често на лов.“
След разтуряне на легията от сръбското правителство, Ильо Войвода с част от четата си се настанява в Крагуевац. Научавайки за неговото участие в легията, турците отново арестуват семейството му и го закарват в затвора в Скопие, където са държани под най-строг надзор. Найден Геров посещава затворниците и им помага. След 2 години престой в Крагуевац, Ильо войвода се връща в Белград, където е награден от княз Михаил Обренович с орден и титла и му е отпусната пенсия от 150 динара. Взема дейно участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876 г. В края на войната, при село Делиград, в големите боеве между сърби и турци Ильо войвода преминава с четата си през първата линия на сръбската войска, но е тежко ранен. Нещастието е не само физическо, но и морална покруса, защото куршумът бива изпратен от сръбски офицери. Ето какво разказва за причината за инцидента в спомените си Христо Македонски:
„... в Княжевац ... стана една случка на 22 юли (1876 г.), която струва да се разкаже с две-три думи. Намирахме се мнозина в едно кафене и разговявахме, разумява се, за войната. Намеси се в приказката и адютантът на Хорватовича. Тогава Ильо войвода почна да говори с адютантинът и го уверяваше, че сръбската войска се държи примерно и знае да се сражава за отечеството си, но офицерите не се държаха достатъчно мъжествено в сраженията и затуй резултатите са такива. Адютантинът, високомерен и надменен, почна да му възразява ядосано и да укорява прекалените му и уж неверни обвинения срещу сръбските офицери, като каза и няколко нецензурни думи по адрес на Иля войвода и въобще против българите. Разядосан тогава Ильо войвода му каза: – В града знаете да влачите и дрънкате сабите си, а на бойното поле бягате от турците ...!“
Вследствие на раната от сръбския куршум на Ильо войвода са извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка. За показаната храброст във войната е награден със сръбския Таковски орден.
Руско-турската война от 1877 – 1878 г. заварва Ильо войвода в болницата. Още неоздравял от раните си, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на опълченска чета. Води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Йосиф Гурко. След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 27 декември 1877 г. е освободен Радомир, на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 4 януари 1878, получил негласно разрешение да се придвижи към Кюстендил, Ильо войвода организира разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878 навлиза с цялата си чета в с. Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Хитростта на дядо Ильо успява и Временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Арнолди. Той от своя страна изпраща в Кюстендил полковник Ю. Задерновски с един ескадрон руска войска. На 11 януари 1878 четата на Ильо Войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят. На 17 януари един силен руски отряд, начело с генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават Кюстендил. По заповед на коменданта на града поручик Н. Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата. В края на януари той повежда четата към родното Малешево. Посрещнат с големи почести от управата и населението, той заповядва да се събере оръжието от турското население, подпомага избирането на съвети на старейшините, начело с председател във всички села. На 22 март Ильо войвода отива в Сан Стефано. Там получава и поредния си орден „За храброст“. Около два месеца трае „българското царство“, установено от войводата в Малешево. През месец април многобройна турска войска идва от Скопие.
След подписването на Берлинския договор (1878), според който Царевоселско и Малешевско остават под турска власт, Ильо войвода със семейството си се установява на постоянно местожителство в Кюстендил.
Построява къща на Стамбол капия. Не престава да се интересува и работи за свободата на поробена Македония. Заедно с митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобождението ѝ. Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878 – 1879 г., като води чета по десния бряг на р. Струма. По настояване на Стефан Стамболов, Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.
Въпреки напредналата си възраст, с четата си участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. Четата е част от Радомирския отряд и е под командването на Димитър Беровски. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с.Извор. Поради участието на Ильо войвода във войната, сръбското правителство му отнема отпуснатата от княз Обренович пенсия.
През 90-те години, когато започва активното четническо движение в Македония и Одринско, Ильо войвода с интерес следи събитията и поощрява четниците, минаващи през Кюстендил. Престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО. Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му са възпети в множество народни песни и още приживе му създават легендарна слава.
Издъхва в Кюстендил през 1898 г. Погребението му, в което участва целият град, многобройни привърженици, почитатели и приятели, се извършва тържествено и с почести.



На 28 май 1945 г. военният съд в Скопие осъжда българите, сътрудници на българската власт, на смърт чрез разстрел: Димитър Чкатров, Спиро Китинчев, кмет на Скопие, д-р Панайот Хитров. На смърт чрез обесване са осъдени – Димитър Гюзелев от Струмица, директор на радио Скопие, д-р по философия, д-р Димитър Раев, адвокат, бивш областен управител на Скопска област.
Димитър Чкатров е български революционер, деец на Македонската младежка тайна революционна организация. Роден е в град Прилеп през 1902 г. в семейство на бедни каменари. Брат му Йордан Чкатров е основател на Македонската патриотична организация. Като студент става член на ММТРО и организира младежите в Прилеп, Битоля, Ресен, Охрид, Крушево. Бързо печели авторитет сред студентите и местната интелигенция и става един от ръководителите на организацията. Разкритията около Студентския процес през 1927 г. засягат и него. Отказва да емигрира и е арестуван заедно с голяма група студенти в Белград, осъден е на 10 години строг тъмничен затвор. Присъдата си излежава в Скопие, Ниш, Пожаревац. При неуспешен опит за бягство се прострелва в гърдите, но е излекуван и върнат в затвора, за да доизлежи присъдата си. През 1937 г. продължава следването си и се дипломира като строителен инженер в навечерието на ВСВ.
След присъединяването на по-голямата част от Вардарска Македония към България през 1941 година Димитър Чкатров се обявява за идеята сръбските колонисти да напуснат Македония. Чкатров е ан­гажиран и със създава­нето на граждански национални клубове, чиято цел е да подпомог­нат присъединяването на Запад­ните македонски краища от Албания към България.
След края на Втората световна война заради пробългарските си убеждения Д. Чкатров е изправен пред съд от новата сърбокомунистическа власт.
По време на процеса, Димитър Чкатров е обвиняем заедно с Димитър Гюзелов и Спиро Китинчев, че ''възпитава населението на Македония в български национален дух и работи за присъединяването на Македония към България.'' Тримата обвиняеми не отричат, че се борят за запазване на българското население в Македония от сръбската асимилация.
Пред съда остава непреклонен и заявява, че е ''омерзен да бъде съден от ''македонци'' под диктовката на старите сръбски съдии, които веднъж вече са го осъждали като борец за освобождението на Македония от сръбско робство“.
Осъден е на смърт чрез разстрел. Висшият военен съд на югославската армия потвърждава смъртната присъда. Той е разстрелян през 1945г. заедно с Димитър Гюзелов край Зайчев рид, на 3 километра от Скопие, недалеч от пътя за Тетово.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на нед май 31, 2020 4:01 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#133 Мнение от Тайко » пет май 29, 2020 6:00 pm

Истинските българи, борци за независима България
21 май в 9:04 ч. · Публично
Награждаването на подофицер Донка Ушлинова с кръста ''За храброст“ I степен - 31 май 1917г. 🇧🇬 На снимката втора отдясно наляво.
Генерал-лейтенант Никола Жеков: ''Здравей, героиньо!“
Донка Ставрева: ''Здраве желая, господин генерал!“
През пролетта на 1917 г. при една обиколка на позициите главнокомандващият на Действащата армия генерал-лейтенант Никола Жеков се явява при 60-ти пехотен полк на 11-та Македонска дивизия. След рапорта на командира на полка той прави преглед на строените войници и спира погледа си върху един войник Донка Ставрева, чието лице се откроява сред лицата на останалите брадясали войници. Главнокомандващият пита полковия командир на колко години е този ''младеж''. Командирът му отговаря, че това е жена, наша българка доброволка от Македония, която от началото на боевете през войната е в строя. Започва кратък разговор между двамата в присъствието на целия щаб на полка.
След няколко минути генерал-лейтенант Никола Жеков приближава към Донка Ставрева и с висок глас я поздравява: ''Здравей, героиньо!“ А тя по войнишки стегнато отговаря: ''Здраве желая, господин генерал!“
След това той повежда разговор с нея. И когато разбира, че смелата българка е участничка в три войни на България от 1912г. до 1918г. и едно въстание - Илинденско-Преображенското от 1903г., за което е наградена с два кръста ''За храброст“, той лично й връчва трети, I степен и заповядва на командира на полка да издаде заповед за производството й в чин младши подофицер. Заповедта е оформена с дата 31.05.1917г.
В края на Първата световна война Донка Ставрева е представена за производство в първи офицерски чин, но поради отстъплението това не се осъществява. Тя обаче остава в българската история като истинска героиня.
Донка Ушлинова е родена на 21.12.1880 г. в бунтовното историческо българско село Смилево, Македония - родното място на войводата Дамян Груев. Омъжва се, когато е на 15, за Ставри Христов от село Лера, Битолско. Докато мъжът й е на гурбет, започва да я задиря един турчин, когото тя убива с помощта на етърва си Сребра Апостолова през август 1902 г. След убийството двете жени бягат от селото и намират четата на ресенския войвода Славейко Арсов. Д. Ушлинова остава при комитите и се включва в борбата на ВМОРО.
През 1903г. по време на Илинденско-Преображенското въстание юначната българска участва в близо 20 сражения в Битолско. След въстанието се установява във Варна и започва да следва там. Там идва и съпругът на Ушлинова.
По време на Балканските войни 1912-1913г. Донка Ушлинова става доброволка във 2-ра рота на 8-а Костурска дружина на Македоно-одринското опълчение. Отличава се в битките при Шаркьой, Галиполи, при пленяването на Явер паша, Руен и в боевете срещу сърбите на Султан тепе в Македония. За проявен героизъм е произведена в чин ефрейтор и е наградена на 26.09.1913г. със знака на войнишкия кръст "За храброст" - IV и III степен.
В Първата световна война Д. Ушлинова участва като доброволка във 2-ри пехотен Македонски полк (преименуван през 1917г. на 60-ти пехотен полк). В същия полк е и съпругът й Ставри Ушлинов.
Донка Ушлинова се сражава на фронта в Македония при Дойран и Круша планина, в това число в Дойранската епопея и последвалите боеве до последния ден на войната.
Паметни остават нейните патриотични речи пред войниците, които са вдъхновяващ пример за личния състав в последните мигове от славното българско участие по време на най-голямата война за национално обединение - Първата световна война, 1915-1918г.
След края на войната Донка Ушлинова, заедно със съпруга си, се връща във Варна. Получава еднократна помощ от 10 000 лева, с които построяват малка къща. През 1924 г. им се ражда син Александър. До смъртта си на 27.06.1937 г. Донка Ушлинова е член на Варненското дружество на запасните офицери ''Другарски съюз“. След смъртта ѝ Македонският женски съюз издава некролог: ''Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали…''




Знаете ли, че ...
11-ти Сливенски полк се бие на вр. Каймакчалан 2524м. срещу Сърби, Французи, Гърци и Арнаути? В продължение на 47 дни с една доставка на снаряди, и две доставки на хляб?
23-ти Шипченски полк, и 10-ти Родопски нахлуват първи в ,,непревземаемата Одринска крепост"?
Артилеристите от 5-ти Шуменски полк, въведоха в световната военна практика стрелбата с право мерене на артилерията? Те рискуваха себе си при Одрин и Тутракан, излизайки пред пехотата, обръщайки в панически бяг турци и румънци?
А знаетели, че Плевенци и Троянци, разбиха ,,великият" военен елит на запада при Дойран?
Чували ли сте, как 1-ви Софийски,6-ти Търновски, 40-ти полк и конницата на ген. Иван Колев пометоха руснаците в Добруджа?
21- ви Средногорски полк е ,, избит до крак", но не отстъпва, за да не позволи на многочисленият противник да пробие фронта?
15-ти Ломски полк, разбива Французите при Червената стена?
Знаете ли, че до днес целият военен свят помни името Булаир?
Там при Булаир, където 7-ма Рилска дивизия, унищожи армията на една империя!?!
Кажете тези неща, когато отново, някой екземпляр Ви каже, че ние Българите сме ,,долно племе"; Кажете го на всеки, който ви кара да бъдете покорни; кажете им, че сте наследници на Велики Човеци!!!


На днешния ден преди 467г., след 40 дневна обсада е превзет Казан.
Иван Грозни избива около 50хиляди волжки българи и заграбва съкровищата на българските владетели.Била издигната пирамида от отсечените глави и казанските жители били принуждавани да се кълнат , че не са българи, а татари, руси, за да останат живи...
Иван Грозни отлично знае кого покорява. В документите няма и помен от “татари”. Летописите съобщават, че Иван тръгва към Казан – българската столица. Именно затова той приема титлата Велик княз български, а не татарски. След него всички царе и императори на Русия заедно с трона получават и тази титла.
След избиването на хиляди волжки българи и унищожаването на 40 приказни български градове, Русия заявила, че наказва “татарите”.
Спомените на един от руснаците обсаждали Казан:
Вече около пет седмици россияните стояха под Казан и убиваха излизащите от града не по-малко от десет хиляди неприятели,.. Никой не се предаде жив, спасиха се малко... ранените... Градът беше завзет.. убиваха всички които се намираха, в домовете, или в ямите; вземаха в плен жени, деца или чиновници... сечта престана но кръвта се лееше... Царския дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви.. тела се носеха по реката...
(Каквото и българско да е имало, то се е запазило до късното средновековие, може би до нашествието на монголците.Сега има едни хора, които живеят в Татарстан, наричат се татари, говорят на език от тюркската езикова група "татарски" и в културно отношение доста се различават от нас. Знаят че до началото на миналия век са били (булгары) и са говорели и писали на (булгарски) с арабски букви. Сега ползват кирилица.)
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#134 Мнение от Тайко » нед май 31, 2020 4:14 pm

Под псевдонима Димо Болгарин, Димитър Талев разказва за посещението си през есента на 1920 година на Завоя на река Черна , където през Първата световна война българската армия води тежки боеве срещу Антантата.
"Не зная по кое време беше през втората нощ, дали посред нощ или преди първи петли, навред из планината стана съвсем тихо. И, сред тая пълна тишина, от некъде се надигна глух и дълбок стон, бавно се отдръпна назад, после отново се издигна още по-високо, стремително се понесе към нас и се изясни в многогласен вик:
– А-а-а-а!
– Чуваш ли? – тихо ме попита един от моите другари и стори ми се, че виждам в тъмнината широко разтворените му очи.
– Какво е туй? – прошепнах аз. – Ветърът ли стене в гората или некъде бучат придошли води?
– Това са нашите войници там, при реката. Не чуваш ли: ура! Ето пак: ура, ура!"
Да, чувах аз ясно тоя мощен вик от хиляди гърла, който през войните често заглушаваше дори грохота на оръдията.
После пак всичко утихна наоколо и ветърът отново взе да подсвирва тъжно между клоните на високите борове.
Рано на другата сутрин, по една тесна камениста пътека ние срещнахме група жени.
– Отиват, каза другарът ми, да палят свещи там, по окопите и по гробовете край реката. Винаги, когато викат мъртвите войници, жени отиват да палят свещи там.
– Често ли се чува тоя вик?
– Не, но се чува по целата планина и по всички села наоколо.
Аз не зная как да си обясня тоя вик през оная тъмна нощ, но кой ще ме разубеди, че това не беше вик на падналите български войници в кървавите боеве на Завоя? Кой ще разубеди ония жени да не палят свещи там, по гробовете и окопите край Черна?"
“Царството на мъртвите” - Димитър Талев публикувано във в-к "Вестник на вестниците", бр. 77, София, Св. Дух, 17 юни 1935 година



Разорението на тракийските българи (откъс)

През май 1913 година стотици хиляди българи в Източна Тракия празнуват освобождението си. Само месец по-късно радостта им се превръща в кошмар. Докато българските войници се сражават и умират на бойните полета на Междусъюзническата война, башибозукът и османската армия нахлуват и подлагат мирното население на гонения и изтребление. Стотици хиляди наши сънародници бягат, изоставяйки дом и поминък, десетки хиляди, сред които жени и деца, са зверски убити. Трагедията е огромна, но някак си остава в сянката на Първата национална катастрофа.
Пет години по-късно книгата на проф. Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ променя това. Сухата статистика се превръща в история за унищожени животи, пропилени съдби, разбити семейства. Кървяща рана в българското общество, която все още не е зараснала.
Грозната участ на група манастирци
Видяхме, че на 5 септември село Манастир е нападнато за втори път с големи сили, организирани с явното съдействие на началника на гюмюрджинската автономна милиция Сюлейман бей. То било опожарено, а селяните след отчаяна съпротива избягали в Дуганхисар и оттам, когато на 9 септември и това село е сполетяно от същата участ – в Дедеагач.
Малка част от населението обаче останала в планината, където юначните мъже смятали да се отбраняват с оръжие от башибозука, докато пристигне помощ от България, в което дълбоки вярвали. Когато бях в Гюмюрджина, на 7 декември успях да видя един от тези манастирци, симпатичния Петко Стоянов, млад човек на 27 години. Тогава той беше страшно отчаян, защото не знаеше какво е станало с неговата челяд, паднала в ръцете на озверелите башибозуци. Той все още вярваше, че пленените са живи, скрити някъде из турските и помашките села в Кошукавакско. Не можеше да се успокои пред мисълта, че ако нашите власти продължават да стоят безучастни по този въпрос и не вземат никакви сериозни мерки, за да издирят изгубените, те могат да бъдат затрити от турците, за да заличат по този начин следите от грозното си престъпление.
За жалост, предвижданията на бедния Стоянов се сбъднаха, както ще стане ясно по-долу. Нека първо изслушаме разказа му за събитията преди пленяването на нещастните жени и деца.
„Бях в селото си, Манастир, и при първото сражение, и след това, когато на 5 септември го разсипаха. Баща ми Стоян Митрев (75 г.) убиха още преди сражението, в полето. Като ни пресрещнаха при Карастоянов гроб, се пръснахме в различни страни, на три посоки: едни към селото, други към Дедеагач, а трети – в гората. Аз бях от последните с мои другари и с около 50 жени и деца. Бяхме общо шестима мъже: аз, Петко Стайков, Михал Вълчев, Павел Вълчев, Никола Стоянов и Иван Митрев. Имаше и по-малки момчета.
Стояхме в гората 25 дена и никой не ни нападна. На 25-ия ден сутринта дойде една турска чета, водена от Билял Чауш от Кошукавак, турчин, от Али Чауш, помак от село Казълагач (Гюмюрджинска околия) и Карамаджаров, помак от същото село. Четниците бяха все помаци, около 100 души. Ние имахме пушки. Дойде един помак и ни каза да се предадем, защото иначе ще ни избият всички. Отговорихме, че няма да го направим. Тогава започнаха да стрелят. Три часа и половина се сражавахме. Бяхме на скалисто място. Убиха брат ми Никола Стоянов, 30-годишен. Падна и жена ми Петра Николова (22 г.). Имаше малки деца, хвърлиха ги. Жена ми носеше на ръце 9-месечно детенце, момиче, тя падна, детето с нея. Не зная какво стана, понеже не можахме да се върнем назад. Много деца бяха хвърлени – много.
Сражението стана на два километра от Манастир, близо до една тепавица при селската река. Нашите патрони намаляваха, тогава ние, петима души, си пробихме път и оставихме жените и децата, общо 42-ма души. И до ден днешен нищо не се знае за тях. Имаше между децата 10-ина момчета на по 7 – 8 години. Едно от тях сега се намери в село Казълагач, при помаците, потурчено с името Хасан. Зет ми го открил в това село и си го взел, вечерта го откраднал. Сега момчето е при майка си, в Кючуккьой. То било отделено в Казълагач, един турчин го взел да му пасе овцете.
За жените чухме, че се намират в турското село Химитли. Дадохме на българския комендант тук, в Гюмюрджина, заявление да пратят войска да ги избави. Изпратиха една рота и тя нищо не направи: не направи обиск в селото, а само в кметовата къща, и си замина да смени ротата, която стоеше в с. Мерикос.
Наши момчета заедно с войниците са намерили дреха на една от жените. Сега чуваме, че са в Кърджали. Пратихме една телеграма до околийския началник, а той отговори, че ги няма там. Сега пък казват, че са в едно Кошукавакско село.
Щом избягахме и оставихме жените, минахме в друга част на балкана, оттам потеглихме за България и посрещнахме войските. Трябва да се каже, че нещастното за нас нападение на турската чета стана три дена преди българската войска да настъпи през границата (на 5 октомври). Ако бяхме успели да се укрием само още 3 – 4 дена, нищо нямаше да стане.
Върнахме се с войските в Гюмюрджина и оттогава все търсим изгубените… Нашето село даде много жертви. Досега са избити 120 манастирци възрастни мъже, около 15 жени, труповете им видяхме в балкана и лично ги познахме, например жената на Вълчо Георгиев, на Кирьо Вълчев, на Митро Ангелов. Вдовици, стари жени, момчета и деца – много. Едно момиче на 18 години – Цвета Димитрова, намерихме в балкана убито. Общо от Манастир около 250 души са загинали.“
Петко Стоянов не бе в състояние да разказва повече, тежките спомени го развълнуваха силно и той, за да скрие сълзите си, грабна шапката си и изскочи от стаята, където говорехме. И нямаше нужда повече да питам, защо преди два дена бях записал имената на всички онези нещастни 42 жени и деца, чиято страшна участ постоянно безпокоеше и мен…
РАЗОРЕНИЕТО
Тази история представи само малка част от трагичните събития, описани в „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“. Една тежка книга, която ще ви покруси, ядоса, натъжи.


Български войници копаят окоп на фронта в Завоя на река Черна през 1917г.
В каменистата почва в Завоя на река Черна копаенето на окопи е много трудно. При постоянната активност и близостта на противниковите войски не достигат инструменти и достатъчно време, а и теренът не предполага дълбоко окопаване. Често боевете са почти на открито за различни коти и ерове при голямо числено надмощие на противника, особено в артилерия, изобилно снабдена със снаряди. Завоят на Черна никога няма да се превърне в ''българския Вердюн'' както англичаните наричат останалата непробиваема за тях българската отбрана при Дойран през 1917-1918г.
За разлика от дълбоко ешелонираната Дойранска позиция, българските позиции в Завоя на Черна никога не са били така добре оборудвани, а същевременно са постоянно атакувани от войските на Антантата. Изреждат се французи с цяла дивизия през октомври 1915г., сърби с почти цялата си армия през есента на 1916г., усилени с френска артилерия, бити поголовно, после отново французи с колониалните си дивизии, италианци от целия Апенински п-в от северната му част на юг до о-в Сицилия и руснаци от Подмосковието от специално създадени полкове на генерал Михаил Дихтерис, дошли от Франция и Солун със ''специална'' цел да смажат и унищожат България.
За България по непълни данни в тази месомелачка край Черна още през есента на 1916г. се изреждат над 20 пехотни полка със съответното количество артилерия, получили малка съюзническа помощ от няколко германски дружини планински егери. И толкова. През май 1917г. при голямата пехотна атака на противника българските войски заедно с германските части са само една непълна 302-ра дивизия и също една непълна пехотна бригада, като са в пъти по-малко от френско-италианско-руските войски - общо пълни 3 пехотни дивизии и 1 бригада с резерв от още една бригада, какъвто българо-германските войски нямат.
Задачата на защитниците на границите на Обединена България в Завоя на Черна е много трудна особено при големите атаки на противника през есента на 1916г. и пролетта на 1917г. И затова победите им тогава представляват голям подвиг. ВЕЛИК ПОДВИГ БЕЗ АНАЛОГ.
От 1915г. до 1918г. въпреки всички предимства на противника българските бойци от Завоя побеждават последователно всички свои врагове - сърби, французи (бели и негри), италианци и руснаци, бити поголовно в българския ден на победата на 9.05.1917г. и не допускат пробив.
Това е голям подвиг в българската история, записан с кръвта на хиляди загинали българи от всички краища на България. Българските жертви в кървавия Завой са големи, но смъртта им не е напразна. Враговете са победени и с много тежки за тях загуби, а границите на България край река Черна - защитени.
Битката за Завоя на Черна от 1915г. до 1918г. остава най-голямата в българската история, която все още отсъства от българските учебници по ''история'', просто защото там са разгромени руските ''специални'' полкове от православни славяни руснаци, набрани от Московския военен окръг, нападнали България през Солун в Македония през лятото на 1916г.
Тъкмо затова има упорито нежелание на казионните историци да описват и да разказват дори отделни епизоди от тази знаменита битка. Така се заличава българската историческа памет и цяла една славна епоха от българското минало.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#135 Мнение от Тайко » пон юни 01, 2020 6:30 pm

🇧🇬 Преди 144 години срещу 1 юни (20 май ст. стил) 1876 г. Ботевата чета се установява в местността Вола, за да пренощува, но скоро е открита от черкези и башибозук и започва сражение, към което по-късно се присъединява и редовна османска войска с две оръдия. То продължава през целия ден, като четата претърпява тежки загуби и остава почти без муниции. Привечер, след боя гениалният поет и войвода пада прострелян с единствен изстрел! 🇧🇬
НА ПРОЩАВАНЕ
Не плачи, майко, не тъжи,
че станах ази хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!
Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда,
дето нас млади пропъди
по тази тежка чужбина -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да загина,
ах, утре като премина
през тиха бяла Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със сърце мъжко, юнашко,
та сърце, майко, не трае
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище:
там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал,
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с онази тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше,
там дето баща и братя
черни чернеят за мене!...
Ах, мале - майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни.
Там аз за мило, за драго,
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък... каквото сабя покаже
и честта, майко, юнашка!
А ти, 'га чуеш, майнольо,
че куршум пропей над село
и момци вече наскачат,
ти излез, майко - питай ги,
де ти е чедо остало?
Ако ти кажат, че азе
паднал съм с куршум пронизан,
и тогаз, майко, не плачи,
нито пък слушай хората,
дето ще кажат за мене
"Нехранимайка излезе", -
но иди, майко, у дома
и с сърце сичко разкажи
на мойте братя невръстни,
да помнят и те да знаят,
че и те брат са имали,
но брат им падна, загина,
затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя,
сюрмашко тегло да гледа!
Кажи им, майко, да помнят,
да помнят, мене да търсят:
бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кърви в земята,
земята, майко, черната!
Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...
Ако ли, майко, не можеш
от милост и туй да сториш,
то 'га се сберат момите
пред нази, майко, на хоро
и дойдат мойте връстници
и скръбно либе с другарки,
ти излез, майко, послушай
със мойте братя невръстни
моята песен юнашка -
защо и как съм загинал
и какви думи издумал
пред смъртта си и пред дружина...
Тъжно щеш, майко, да гледаш
и на туй хоро весело,
и като срещнеш погледът
на мойто либе хубаво,
дълбоко ще ми въздъхнат
две сърца мили за мене -
нейното, майко, и твойто!
И две щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади...
Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да любят и мразят...
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с байряк във ръка,
под байряк лични юнаци,
напети в дрехи войнишки,
с левове златни на чело,
с иглянки пушки на рамо
и с саби-змии на кръстът,
о, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
И тогаз с венец и китка
ти, майко, ела при мене,
ела ме, майко прегърни
и в красно чело целуни -
красно, с две думи заветни:
свобода и смърт юнашка!
А аз ще либе прегърна
с кървава ръка през рамо,
да чуй то сърце юнашко,
как тупа сърце, играе;
плачът му да спра с целувка,
сълзи му с уста да глътна...
Пък тогаз... майко, прощавай!
Ти, либе, не ме забравяй!
Дружина тръгва, отива,
пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Стихотворението е създадено по времето, когато Ботев се готвел да мине Дунава с четата на дядо Жельо войвода през 1868 г. Публикувано е във в. "Дума" (1871 г.). Още преди Освобождението било разпространено като песен сред революционната младеж.
Ботев е изпял в стиховете си българската душевна болка, изрисувал е с думи омагьосващата красота на българската природа, завинаги - из род в род - ни е посял в сърцата семето на свободата - Ботевата свобода - да не зависиш от друг! Ботев е във вехтите слова, в модерните думи , в набъбващите мисли . Ботев ще е в последния българин, останал на земята. И след него.
”Някои кретени в новото време нарекоха завземането на “Радецки” терористичен акт въпреки ослепяващата откритост, тържественост и показност на акцията.....
...Днес нямаме никаква възможност да правим икона от Ботев, зад която да скрием днешната си и вчерашна бездуховна нищожност!”
Ботев е единственият всепризнат гений на България - поетически и политически, който е обезмислен от вековни клишета и непреходни идеологии, погребан окончателно от неолибералната панацея за края на историята!
Зарязал поезията, семейството и живот заради българското, кой няма да признае, че и в поезията, семейството и живота, той не е мразил нещо повече от българското , такова каквото е било? Тоест недостойното, тоест робството.
Сега, когато група самозвани наставници искат да ни поучат да се откажем от робството , за да сме свободни в днешното си безсмислие, само ние дълбоко в себе си усещаме защо не можем да го направим.
Защото ще загубим Ботев в онова надсмислие на думите му , на действията му и на целия му живот , както бихме загубили и Левски в неговата святост!
Този мъж като че ли живя в някаква своя система от ценности. Някаква нова аксиология , която и днес не сме още достигнали и щом век и половина напразно следваме, без да я разберем, може би ще остане недостъпна за нас...
Това, което единствено само можем (вчера и днес) е непрекъснато да съзнаваме: НАШ, ТОЙ НЕ БЕ ЕДИН ОТ НАС!

ВЕТРОВЕТЕ КРЪСТОСВАТ НАД ВОЛА
Тук е паднал певецът, орелът,
тук е рухнал дъбът исполин.
И хайдушката нощ се навела
да целуне великия син.
Самодивите в бяла премяна
и орлицата … звездния свод
са останали живо предание
във душата на моя народ.
Промълвим ли България само,
ние виждаме Ботева жив.
Той стои върху нашето знаме
легендарен, безсмъртен, красив.
А земята ни тъмнокафява
страшна ботевска сила таи.
Враговете кого ще смущават?
Теб, Българийо, кой ще смути?
…Ветровете кръстосват над Вола
и обвяват със вечност върхът.
И ведно със мъглите отдолу
много стари легенди пълзят.
Те ни спомнят за Искъра мътен,
за вековни тегла и сълзи.
Не шумете! Вървете си в пътя.
Не разбуждайте Ботев, врази!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на ср юни 03, 2020 6:12 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#136 Мнение от Тайко » ср юни 03, 2020 5:37 pm

Един от първите дни на април 1944 г. Камбаната в Шипка бие на смърт. Над селото е легнала печал. Днес погребват храбър мъж, роден през 1913 г. и израснал близо до храма със златните кубета. Той е един от орлите, бранили небето на България. Това е фелдфебел Христо Цанков Коев (Гърмидолов), посмъртно произведен поручик.
Ученическият хор под ръководството на учителката Стефанка Караджова пее "Покойници" по целия път от родния му дом до източната страна на селото, където са гробищата. Смелият воин наистина минава в друг полк.
Цяла Шипка изпраща своя свиден син. В централната алея шипченската земя ще го поеме завинаги. Свири военен оркестър. Бойните му другари от орляка (полка) и от Въздушното училище в Казанлък го изпращат със залп. Отекналите изстрели известяват небето, че там отлита душата на орел.
След време летците събират средства и ще вдигнат паметник с орел отгоре, който носи лавров венец.
В края на 1943 г. и първите месеци на 1944 г. англо-американските "крепости" бомбардират София и страната. Убиват 1828 невинни българи, раняват повече от 2 300, засегнати са 130 селища, разрушени са 2 300 сгради. За сравнение ще кажа, че Българската армия загубва 1 300 воини при превземането на Одрин, а там се сражават 24 български полка.
image
Преди години синът ми беше щатен художник реставратор в Рилския манастир. Там в Музея заемаше скромна длъжност о.з. Стоян Стоянов - един от най-големите въздушни асове на България през последните 100 години. Той е един от заслужилите бранители на София. Юрий ме запозна с този железен мъж, командвал като поручик ескадрилата, в която е служил шипченецът Христо Цанков. Водихме разговори с полковник Стоянов (произведен по-късно генерал) за всеки от героите, негови бойни другари. Следващата година той ми представи мемоарите си и през 1986 г. Военното издателство пусна на пазара великолепната му книга "Ние бранихме тебе, София", която претърпя три издания.
Записах разговорите си със забележителния офицер, носител на четири ордена на храброст, лично свалил пет противникови самолета. Пазеше свежи спомени за всеки от подчинените си и други воини от орляка. Много добре познаваше живота и делата на Христо Цанков. Те бяха набори и съратници в небето. Най-напред ще се позова на бойния отчет на летците от шести орляк (полк). Под номер 44 е Христо Цанков Коев, от 682 ято. Срещу неговото име е отбелязано, че е взел участие в шест въздушни боя, изпълнил е четиринайсет задачи, постигнал е седем победи. Носител е на войнишки орден за храброст. Отчетът съдържа имената на 58 летци, офицери и уредници, бранили небето над София.
Ако погледнем към всички воини, водили сражение срещу нападателите, ще кажем, че те свалят 65 "крепости" и изтребители. Над 320 от членовете на техните екипажи скачат с парашути, повече от 140 загиват.
24 ноември 1943 г. По обяд четиримоторни бомбардировача, които се охраняват от изтребители, се насочват към столицата. Даден е сигнал и наши изтребители се вдигат, събират се над Черни връх. Христо Цанков е сред тях. Лети на километър от Витоша в южна посока.
Командването е установило, че противниковите ястреби връхлитат в разчупен строй и са към трийсет. Първи срещу бомбардировачите атакува командирът на орляка. Завързва се смъртен бой. Охраняващият го наш изтребител ловко маневрира и го пази. Фелдфебел Христо Цанков е дързък в неравната схватка. Налита върху избраната цел. Подпоручик Митьо Дисов е прострелян. Загива до Пасарел. Друг наш летец е ранен, но каца край Перник.
Пиратите не са очаквали толкова яростно противодействие от българските летци. Към края на боя поручик Стоянов запитал по радиото всеки поотделно как е с мунициите и бензина. Христо Цанков доложил, че има муниции за няколко атаки и гориво за четвърт час.
Ще се върна в годините назад. Близо до родната къща на шипченеца живее семейството на Христо Тончев. Той добре помни своя съсед и ми разказа следното. През 1955 г. Тончев завършил въздушното училище в Ловеч и бил назначен за техник на самолет МИГ-15 в Граф Игнатиево. Още през първите дни, като се запознал с механика старшина Иван Русалов от с. Труд, по-възрастният колега го запитал:
- Къде сте роден, другарю лейтенант?
- Шипченец съм - отвърнал Христо.
- От селото с църквата със златните кубета ли?
- Къщата ни е наблизо, а камбаните ни будят всяка сутрин.
Изненадан, старшината казал:
- Наистина светът е малък. Аз бях механик на фелдфебел Христо
Цанков от Шипка.
- Та ние сме съседи - възкликнал младият лейтенант.
Тогава Русалов с тъга продължил:
- Цанков бил безстрашен. Още след първия бой, като се приземи и ние видяхме по опашката на самолета пробойни. И това продължи и по-нататък. Ще ти разкажа още неща, нали заедно ще се грижим за този самолет. Онзи беше немски, "месершмит".
Тончев побърза да сподели с мен детски спомен за Христо Цанков.
Играел един ден на главната улица до тях. От запад чул тропот и се задала каруца, подмятана като играчка, а на нея били дядо Цанко и Христо. Конят им, сив, на черни точици красавец, летял като полудял. Не можели да го задържат и какво ли не ги очаквало. Тончев едва успял да избяга зад къщата. Сърцето му биело от уплаха. В това време видял как младият син на дядо Цанко ловко се хвърлил отпред, провесил се на юздата и гривата на буйното животно, замилвал го по главата и то се успокоило. "Тази картина никога няма да я забравя", завърши Тончев.
Връщам се към въздушното нападение на 24 ноември 1943 г. След като докладвал на поручик Стоянов, фелдфебел Цанков поискал разрешение да извърши още една атака. Спуснал се неудържим срещу неприятелите. Командирът повел летците за кацане в Божурище. Не минали и петнайсет минути, и Цанков някак несигурно приземил своята машина. Това привлякло очите на командира. Колегата му бил бледен. Снаряд бил ударил дясното крило на изтребителя, там зеела голяма дупка. Снарядът попаднал съвсем до предкрилните клапи. Летецът съумял да запази равновесие, макар и с нарушено равновесие се добрал до базата. Тежко излязъл от боя шипченецът. Но както казва мъдрецът, храбростта води към звездите, а страхът към смъртта. Неведнъж съветвали Цанков за повече благоразумие, но той отговарял, че бомбардировките са като бедствие, а какво се прави при пожар и наводнение - човек отива на саможертва.
Тази готовност е характерна за него и в мирна обстановка. Веднъж бил в отпуск на село. Наскоро кръстили детето му и той дошъл да го види. Дали му име Панайот. Така се казвал негов колега и началник, който му станал кръстник. На трапезата мъже и жени били весели. Баща му, който имал воденица на река Доганишница, разказвал комична случка с мливари. Черпили се и загрижено говорили за настъпилата зима. Пуснали радиото и оттам съобщили за очаквани въздушни нападения. Христо веднага станал. Всички се засуетили, а той набързо се приготвил и хукнал към гара Дунавци. Без никакво известие, по зова на дълга. Неведнъж показвал качества, присъщи на рода.
Веднага след бомбардировката при командира на орляка било свикано съвещание. Трябвало да се уточни бойно донесение. Поручик Стоянов и фелдфебел Цанков седели един срещу друг в изпратената им камионетка. Всеки трябвало да доложи какво е направил в боя. Стоянов забелязва, че Христо е нещо неспокоен. Казва му категорично: "Ти ще докладваш за свалената "крепост". И аз стрелях по нея, но тя е твоя победа." Видимо Христо се зарадвал. Човешко е. шипченецът си поставя обаче твърде амбициозна цел - да заеме челно място по брой на победите. Успял да стигне до трета позиция. Започнал да се увлича при преследване на противника, влизал в единоборство, а това е рисковано, когато остане неприкрит.
На 10 декември 1943 г. към София нахлуват 100 вражески самолета. Нашите изтребители действат срещу тях с по-голяма увереност. Улучен е един американски изтребител, засегнат е бомбардировач. Нашите се прибират без жертви. Десетина са жертвите в София, няколко са деца.
На 20 декември последва ново нападение. Разгръщам бойния дневник на орляка. В петнайсет точки са изредени имената и делата на българските изтребители. Командирът на орляка капитан Чудомир Топлодолски прострелва един "лайтнинг". Поручик Николай Йорданов сваля друг самолет. В този бой извършва своя подвиг поручик Димитър Списаревски, който разбива бомбардировач и влиза в смъртен бой с друга "крепост". Сам загива над Долни Пасарел.
В бойния дневник, в десета точка, е записано, че фелдфебел Христо Цанков атакува противников изтребител, който изгаря в небето над село Извор, но сам е принуден да скочи с парашут.
Отново ще се върна назад, към случки от ранната младост на Христо, Които показват, че той е "луда глава". Още бил във въздушното училище в Казанлък. Понякога прелитал над бащината си къща, превеждал самолета съвсем близо до храм-паметника от северната му страна, едва ли не до главната камбанария.
- Той докосваше боровете, така ни се струваше, като гледахме - казва ми Тотьо Драгнев, който е бил техен съсед.
Генчо Едрев, офицер от военновъздушните сили, препредава спомени на шипченци за летателните подвизи на Гърмидолов над селото и махалата.
Събирам късчета от спомени, за да съставя военен портрет на героя. Възторжено ми говори Христо Иванов, който се позовава на детски спомени и разкази на баба му. Към младежките лудории на Христо Цанков спада следният случай. Веднъж, знаейки коя нива жънат майка му и роднините му, той връхлетял с бръснещ полет над житата. Като вихрушка класовете наедряла пшеница се рязлюляли и наоколо се вдигнала пепел. От ужас майка му едва не припаднала. Какво ли не й преминало през главата.
След бомбардировката на 20 декември 1943 г. Радио Лондон предава следното съобщение: "български летци, ние знаем, че сте храбри и готови да браните до смърт своята родина, но няма смисъл да се блъскате в нашите "крепости", защото сте малко - 235, а ние сме хиляди".
Интересно как журналистите завишават числото на нашите самолети.
Факт е, че след този въздушен бой във Враждебна се завръщат шест самолета. В Карлово каца още един, а осмият се приземява край село Поповяне, Самоковски. И още: при нито едно от нападенията не излитат повече от 40 наши изтребителя.
През 1944 г. англо-американски самолети нападат София четири пъти. На 10 януари под ударите на бомбите загиват 300 души. Хиляди избягват от столицата. Нападения следват на 24 и 29 януари. И при трите разиграли се боя Христо Цанков е в строя на защитниците на родното небе.
Събрах информация за точното му участие в четвъртия, трагичен за него бой. На 30 март 1944 г.
Когато разговаряхме през 1985 г. за този зловещ предпоследен ден на март 1944 г., полковник Стоянов ме гледаше с кротките си, добри очи и казваше: "Нека си представим сега, че над София връхлита 700-800 противникови самолета, повече от тях бомбардировачи". Тези думи ме накараха да потръпна. Въздушният ас спокойно каза, че тогава нямали никаква илюзия, че са в състояние да спрат или отклонят тази армада. Въпреки това излетели за бой. Стремително и саможертвено се изнесли на линията Перник, Брезник. Няколко наши ескадрили се сражават с огромната въздушна сила.
Отделни наши изтребители успявали да се проврат сред тежките бомбардировачи. Една от "крепостите" експлодирала. От това се подпалила съседната машина. Подпоручик Христо Костакев с един куршум ударил два заека: извадил от строя с един залп две четиримоторни "крепости". Боят се водил над селата Кошерево и Долна Секирна, Брезнишко. Загиват и наши летци. Случило се така, че след боя поручик Стоянов бил изпратен да погребва четирима бойни другари. За това не му се разказва.
През този зловещ ден ескадрилата му не се бие с бомбардировачите. Нейна задача е прогонване и преследване на изтребителите. Летят над тях, изненадващо се нахвърлят върху отделни "лайтинги", разстройват охраната на "крепостите". Както винаги фелдфебел Христо Цанков е активен, изобретателен и безстрашен. За да се доближат други наши изтребители до противниковите бомбардировачи, летците от ескадрилата разчистват пътя, дръзко нападат противника, стремят се да го прогонят и унищожат. В тази неравна схватка Христо гони вражески изтребител, друг е подир него. Във въртележката неговият "месершмит" попада във вражия огън и е свален в покрайнините на село Гълъбник, Радомирско.
Ще приведа и спомените на Тодор Розев, по-млад колега на шипченеца. Той е от групата, която наблюдава боя от дълбокия ров до летището. Зад тях не достигат самолети. Горе са излетели и водят сражение шест четворки, общо 24 изтребителя. Той пише: "Скоро от същата посока се зададе и нашият орляк. Когато прелетя над нас, забелязахме, че три от самолетите не се завръщат! След като се прибрахме в Командния пункт, научих с болка на сърцето, че е загинал един от най-смелите летци изстребители фелдфебел Христо Цанков.
Той влязъл в неравен бой с десетки противникови "лайтинги". Въпреки численото превъзходство на врага Цанков унищожил един от тях, но сам бил прострелян и загинал във въздуха. Останките на самолета били нтамерени край село Гълъбник".
Тежки са думите на механика на самолета на героя Иван Русалов, казани пред Христо Тончев. "Когато подготвяхме ковчега за погребение в Шипка, установихме, че от Христо е останала само обгоряла плът, залепнала по токата на войнишкия му колан".
Ще завърша очерка с натрапващи се разсъждения.
Падналите във въздушни боеве нямат никаква отговорност за това на коя страна се е наредила България във войната, с кого е съюзник и с кого е противник. Това решават държавниците. Когато обаче е застрашено небето, градовете и селищата на родината, те трябвада ги отбраняват с цената на живота си. Това важи и за нападенията по суша и море.
Каква е отплатата на държавата и хората за тяхната саможертва? Често загиналите, пък и живите герои се забравят. Не прави изключение и Шипка. Няма паметна плоча на къщата, където се е родил Христо Цанков Коев (Гърмидолов). Порцелановият портрет с авиаторското кепе върху паметника му в гробищата се е откъртил. Не е отбелязван никакъв негов юбилей. През 2012 г. ще честваме 100 години авиация.
В София вече има паметник на американските летци. Нали героят загива в бой с нападателите на столицата.
Мислейки за тази несправедливост, си спомням стихотворението на рано отишлия си голям поет Иван Методиев за гладната вълчица, която няма мляко за малкото си вълче.. То засмукало кръв, когат обозаело, и тя го изяла. С умиление то й казало, че след като го преглътнала, вече не го боли.
Измъчена родино, все така ли ще изяждаш своите синове?
Докога?
И още нещо... По-страшно от това, че забравяме мъртвите, е само това, че забравяме живите" (Рашко Стойков)
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#137 Мнение от Тайко » чет юни 04, 2020 7:02 pm

Стадион в Силистра, дружество в Русе, улица в София, връх в Антарктика – те носят неговото име, Луи-Емил Айер. Швейцарецът, преподавател по спортни дисциплини, който през 1893 г. е поканен заедно с десетина свои колеги да положи основите на спорта и спортното обучение в България. Двугодишният договор се превръща в доживотна отдаденост – първо Лом, следват Силистра, Русе, Варна, въвежда модерно физическо възпитание, дисциплини като лека атлетика, борба, бокс, вдигане на тежести. Ръководи техническата комисия при гимнастически съюз „Юнак“, главен треньор е на юнашките дружества в страната. Весел, дружелюбен, отзивчив, влюбен в българските танци, умее да увлича младите. Но годините са размирни, войните следват една след друга и Л. Айер става доброволец, застава начело на т.нар. Юнашки легион от доброволци от спортното дружество. За проявения героизъм е произведен в български офицерски чин и два пъти награждаван с кръст „За храброст“. И не само - след Междусъюзническата война използва авторитета си на известен в Европа спортен деятел, пише статии и издава на френски книгата „Pro Bulgaria”, в която защитава българските позиции, а приходите от нея дарява на български ветерани от войната. И именно на фронта, през Първата световна война, край Дойран го покосява болест. А името му остава завинаги свързано с България.




Дружина от 14-ти Македонски полк на 7 пехотна рилска дивизия на Българската армия в Солун, 1912 г. (фотография от архива на музея "Бенаки", Атина)




Генерал-лейтенант Тодор Кантарджиев като началник на Сборната дивизия по време на Първата световна война, 1916-1918г.
Негов портрет на върха на славата му с всички бойни отличия и награди. ''Изгубената България''.
Участник в ЧЕТИРИ ВОЙНИ на България:
Сръбско-българската от 1885г.
Балканската от 1912-1913г.
Междусъюзническата от 1913г.
Първата световна война 1915-1918г.
Победени от него лично врагове на България, както следва:
Сърби - 1885г.
Турци - 1912-1913г.
Сърби - 1913г.
Румънци, руснаци, сърби, французи - европейци и от колониите, италианци, гърци, албанци наемници на Антантата - 1916-1918г. на три фронта - Добруджа, река Серет, Македония с Албания до река Шкумба.
До края на войната е НЕПОБЕДИМ. Като командващ всички български войски в Западна Македония в състав неговата Сборна дивизия, 1-ва Софйска дивизия, 6-та Бдинска дивизия, 302-ра дивизия в края на септември 1918г. и началото на октомври 1918г. той е готов да атакува във фланг съглашенската групировка, пробила при Добро поле и бавно настъпваща на север от страх, и да я бие наред, както винаги е правил. Но няма кой да му даде тази заповед, с която би спасил и Българската армия, и фронта. После той организира в условията на принудително заложничество БЕЗПРЕЦЕДЕНТНАТА АКЦИЯ ПО СПАСЯВАНЕ НА ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ БОЙНИ ЗНАМЕНА. Изпълнителите са неговите храбри подчинени офицери, подофицери и войници. Заповедта за акцията обаче е негова. Акцията е успешна. Всички български бойни знамена са укрити и спасени. Това е последният му подвиг в името на България и за опазване на честта и достойнството на славната й войска
Още приживе той като ''човек на дълга, труда и храбростта'' строи свой паметник за бъдещия си ''вечен гроб'' в Централните софийски гробища, където е погребан след смъртта му през 1945г.
Неговият паметник е с историческа значимост. Така той доказва на практика, че освен военачалник е и с много силно развито чувство на историзъм, което е видно и от книгите, които е написал - над 30 авторски заглавия, една част от които остават забранени от казионните историци и съответно непознати за масата българи и до днес.
Той решава да увековечи за поколенията след него своите победи на бойното поле, които са и такива на цялата Българска армия. На паметника си изписва своето име и чин с рождена дата, по-късно е добавена датата на смъртта му, изобразява български кръст ''За храброст'' и нарежда да изпишат битките, в които е участвал и побеждавал в цели четири войни на България от 1885г. до 1918г.:
🇧🇬 Сливница и Пирот - 1885г.
🇧🇬 Люле-Бургас - Тюркбей -1912г.
🇧🇬 Добрич - Кобадин - 1916г.
🇧🇬 Ранен в атаката при село Каралий, 14.09.1916г. - единствен ранен български генерал на фронта в Добруджа, повел в атака своите войници срещу руските агресори.
🇧🇬 Серет - Питулици - 1917г.
🇧🇬 Охрид - Преспа - Шкумба - 1918г.
Така се прави. Той е участвал в писането на едни от най-славните страници от българската военна история и иска и поколенията след него да знаят за тях.
Казионната история, писана от комунисти русофили обаче го е изтрила изцяло от своите страници, ЗАЩОТО Е ПОБЕДИЛ ВРАГОВЕТЕ РУСКИТЕ ВОЙСКИ на цели три фронта - Добруджа, река Серет и Македония. Съответно липсва и от паметта на много голяма част от днешните българи.


На днешната дата се отбелязват 140 години от създаването на българската валута.
Левът е приет за българска парична единица малко след Освобождението на страната, когато на 4 юни 1880 г. е приет "Закон за правото на резание монети в Княжеството", а на следващата година са отсечени и първите монети.
Тиража на тази първа банкнота от 20 лева злато 1885г е 275 000, воден знак БНБ, размери 15х10 см., отпечатана в Санкт Петербург. Варира с три подписа на управители: 1.Ив. Гешов 2.М. Тенев 3.Ст. Караджов. Касиер: Й.Тропчиев. Изтеглените банкноти от обръщение са унищожени с протокол от 08.05.1914г. Запазени са около 50бр. В надписите на банкнотата има две руски думи "кассирь" вместо касиер и "подделка" вместо подправка. В обръщение е от 1.09.1885 до 01.12.1908г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#138 Мнение от Тайко » пет юни 05, 2020 3:50 pm

ПРЕДИ 144 ГОДИНИ ПРЕЗ ЮНИ И ЮЛИ СВЕТЪТ СЕ ТРЕСЕ ОТ ЗВЕРСКИТЕ НОВИНИ ИДВАЩИ ОТ БЪЛГАРИЯ. КЛАНЕТАТА СЛЕД АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ СА НА ПЪРВИТЕ СТРАНИЦИ НА ВСИЧКИ СВЕТОВНИ ВЕСТНИЦИ

Картината "Български мъченици" е рисувана по времето когато цяла Европа и света са потресени от зверствата на турците при потушаване на Априлското въстание. Автор е руския художник Константин Маковский и е с внушителни размери 410 х 340 см. За централната женска фигура позира неговата съпруга Юлия Леткова, която също е художник. Картината се продава много бързо, а Маковский изпраща всички пари за пострадалите в България.
На 3 април 2011 година Светият Синод на Българската православна църква канонизира загиналите мъченически за православната вяра в Батак. Запазени са много и изобилни исторически сведения. Буквално знаем името на всеки мъченик. Те са общо 1786 мъже, жени и деца от Батак, загинали за православната вяра под турския ятаган. Това са изкланите само в Батак, но жертвите в околностите са много повече.
По това време френският писател Жак Гордон ще напише знаменателните думи: "Ако един чужденец иска да разбере величието на България, трябва да посети Батак! Батак е безмълвната история на един народ, който е пожелал да бъде свободен и е доказал с кръвта си правото да бъде свободен!"
Вестта за зверствата в Батак обикаля целия свят - предизвиква митинги в Англия, възпламенява Уйлям Гладстон и Виктор Юго. На 2 юли 1876 г. Юго се обръща към "всички съвести на Европа": "Трябва да се привлече вниманието на европейските правителства върху един дребен факт, тъй дребен, че правителствата съвсем не са го забелязали. А ето този факт: един народ е избиван. Къде? В Европа. Има ли свидетели? Има един свидетел: ЦЕЛИЯТ СВЯТ."
Американското посолство в Цариград изпраща в България своя консул Ю. Скайлър. Придружава го специалният кореспондент на "Дейли нюз" - Дж. А. Макгахан. Английското правителство също изпраща в Батак Беринг, секретар на английския посланик в Цариград. Англичанинът проявява доблест и съвест - той изцяло потвърждава изнесеното до този момент в печата за турските зверства и опровергава напълно Едиб ефенди. Когато турското правителство издава специален ферман за награждаване на главатарите, организирали потушаването на въстанието, американският консул Скайлър написва рапорт, в който подробно описва жестокостите. Като разбират за огромния интерес от Европа турските власти се оптват да заличат следите от зверствата.
След посещението на Макгахан в Батак, кореспонденциите му в "Дейли нюз" още по-смело повдигат завесата. Третото писмо на американския публицист е озаглавено "Батак - долината на смъртта и хората без сълзи". Това са първите официални документи, които карат световната съвест да заговори.
Подобно на колосалните измерения на труда на Макгахан има още една велика личност, която не само батачани помнят с много уважение и любов, но и други пострадали от фанатизма- това е лейди Емили Странгфорд. Това е една жена с изключителен характер, която помага на безброй пострадали със средства включително и на батачани.
Интересът й към България и всичко българско особено се засилил след известията за кланетата в Батак, Брацигово, Перущица и други селища в Южна България. В своите мемоари тя пише: "Покойният ми мъж често е заявявал да направя това, което е възможно, макар и малко да е то, в полза на българите".
Тя апелирала към английската общественост и европейските чужденци в Цариград за подпомагане на българите като създала фондация за набиране на средства "Bulgarian Present Relief Fund". На дарителите във фондацията тя обещала лично да дойде в България и раздаде събраните дарения. И спазила обещанието си. От проведената акция били събрани около 30 000 английски лири, внушителна за времето сума, в която тя включила и свои лични спестявания.
Особено навременна и неоценима е помощта на лейди Странгфорд за Батак, английската филантропка фактически става възстановителка на градчето.
В защита на българската кауза се застъпват Франция, Италия, но най-вече в Русия. Глас на протест издигат Лев Толстой, Достоевски, Тургенев и други хуманисти. Бележитият писател Тургенев с болка заявява, че ако турските зверства не могат да бъдат прекратени без война, "тогава нека бъде война". Спонтанното славянско чувство откриваме у Короткин: "Ние четем кореспонденциите за турските зверства в България, ние плачем при четенето и отиваме да се записваме в отрядите на доброволците."
Иван Вазов възклква: „Ние въздигаме величествени паметници на юнаците в борбата за българска свобода: Хеопсовата пирамида би била малка за паметника на Батак, комуто се дължи освободителната руско-турска война."
Преминал през кръв и пожари, през невиждано изтребление, на 9 януари 1878 г., Батак посреща възторжено двата кавалерийски ескадрона на 9-ти хусарски киевски полк начело с подполковник Туланов!Кирил ХРИСТОВ


Яви се вождът гневен и им рече:
„Смажете ги!" - Одежди късат в дан
на бурен гняв - и всеки се завтече
със вик безпаметен към Тутракан!

Враг с ураганен огън ги посреща,
но те вървят! Приижда бран след бран,
облива всяка крачка кръв гореща,
но те летят: пред тях е Тутракан!

Откъснат от България хайдушки,
притегля ги той кат дивен блян!
И на ножовете на нашите пушки
изгрея славата на Тутракан!

И свят до де светува ще се помни,
че влахът е не бит, а смазан, смлян.
Със подвигът най-бърз и най-огромни,
със грабванието на Тутракан!


Пленени турски оръдия от Българската войска при Лозенград, 1912 г.
Турската армия по това време е въоръжена основно със 75-мм скорострелни полски оръдия "Круп", М 1903 и 1910.



През есента на 1918 г. Антантата решава да приключи с малка България. Замисълът е чрез два пробива при Добро поле и при Дойран 600-хилядната ни армия в Македония да попадне в "чувал" и да бъде ликвидирана, а страната ни окупирана и извадена от войната. Румънците искат всичко до Стара планина, Гърция - всичко до Пловдив, а Сърбия — до Места и Искър. Планът тръгва успешно — французите успяват да пробият нашата отбрана при Добро поле. В този момент, когато фронтът рухва, а в тила избухва метеж, една-единствена българска дивизия ще спаси страната си от смъртна опасност. 34 500 мъже от Плевен, Ловеч, Троян и околиите им ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в цялата й история.
Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили - 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия. Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. На 16-ти септември по тях са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови, но фортификациите на генерал Вазов пак си казват думата — даваме 9 убити и 40 ранени. В 5.00 ч. на 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака. В този момент 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите - няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници направо косят настъпващите. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.
Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн праща резервните две дивизии в обход през Беласица да опитат пробив между 9-та плевенска и 11-та македонска дивизия. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. 10 000 гърци изгарят по скатовете на Беласица.
На 19-ти септември генерал Милн събира всичко , което може да носи оръжие, за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Побеснялата българска артилерия коси с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.
В цялата сеч Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. На 20 септември разузнаването докладва на генерал Вазов, че пред него няма вражески части. Той пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават. Благодарение на Дойранската победа, обаче, в подготвяното там споразумение за примирие, загубилата войната България е спасена от окупация.
През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов. На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва:
"Свалете знамената! Минава генерал Вазов - победителят от Дойран!"
Англия свежда знамена пред генерал Владимир Вазов
Българската победа при Дойран - най-голямата в цялата ни 14-вековна история - се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии - напълно унищожени от една.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#139 Мнение от Тайко » нед юни 07, 2020 3:03 pm

Когато о-в Тасос беше български
Kраят на Първата световна война и подписването на Ньойския договор сякаш окончателно разбиват мечтата за българското национално обединение. Враждебно настроените съседи следят за спазване на статуквото, а военните и икономическите клаузи на договора оставят държавата изключително уязвима. В международните отношения обаче нищо не е вечно и българската държава постепенно успява да се изправи на крака и да ревизира една по една следвоенните клаузи. Зенитът на тези усилия като че ли е в първите години на Втората световна война, когато България си връща Южна Добруджа (1940 г.) и поема управлението на Вардарска Македония и Беломорска Тракия (1941 г.). По-малко известен факт е обаче, че заедно с това в продължение на близо 3 години България владее островите Тасос и Самотраки.
Събитията, довели до този сценарий са добре познати. Италия търпи поражение във войната с Гърция, впоследствие силите на Вермахта нахлуват на Балканите и окупират Югославия и Гърция. Междувременно България става част от Тристранния пак (1 март 1941 година) и пред нея се открива златна възможност да получи реванш за изгубените земи във войните от 1912-1918 година. Така през април български войски и администрация навлизат във Вардарска Македония и Западна Тракия, заемайки почти цялата територия на тези области. Заедно с това обаче, отвъд егейския бряг, София получава правото да управлява Тасос и Самотраки.
Заемането на самото Беломорие започва на 20 април 1941 година, когато части от Втора армия преминават границата с Гърция. Това е резултат от искането на Хитлер в директива от 13 април (повторено отново на 19 април) за въвеждане на български войски в областта. Тук заслужава да се отбележи спецификата на терминологията. От Берлин използват понятието „окупация“, което не се приема от българските власти, гледащи на този процес единствено като поправка на една историческа несправедливост. Те се съгласяват да изпратят военни части, но не като окупационни, а с цел запазване на „реда и спокойствието“.
Нашите сънародници възприемат случващото се като осъществяване на така мечтаното обединение. Присъствието на българската армия и административни власти означава край на тежкото положение под югославска и гръцка власт. Не така обаче стоят нещата на двата острова.
Причината се крие в етническия състав на тамошното население. По отношение на Тасос известният географ проф. Димитър Яранов отбелязва, че до установяването на новото управление на него липсват каквито и да е българи и едва след това техният брой достига някъде около 200 души. Ученият пише, че в Тасоската околия „не са ставали никакви народности промени“ и мнозинството от населението остава гръцко. Той споменава и един интересен факт, свързан с етническия облик на острова в по-далечното минало: „Тоя остров е имал от векове гръцко население, което е претопявало бързо многобройните български колонии и единични българи, които са се заселвали в него през XVI-ти до XIX век и от които е останало като спомен само името на с. Вулгаро, прекръстено неотдавна на Рахонион. То е било основано преди няколко века от българи от Дебърско. Много българи са идвали като работници и занаятчии и от Родопите.“
Що се отнася до Самотраки информацията е доста по-оскъдна и проф. Яранов се ограничава до това да посочи, че: „За остров Самотраки, населен само с гърци, знаем единствено това, че на декември 1920 г. е имало 3190 жители, а на 1928 г. – 3866, от които само 92 бежанци.“
В началото на май 1941 година българското правителство вече получава разрешение от Германия да поеме администрирането на цяла Западна Тракия на изток от р. Струма до Дедеагач, включително самия град, Кавала и Порто Лагос, които първоначално не са предвидени, а именно тогава към тях са прибавени двата острова. Сред причините за разширения български контрол е подготовката на Третия райх за предстоящата операция „Барбароса“ срещу Съветския съюз.
В административно отношение островите спадат към новосъздадената Беломорска област, която се обособява с решение на правителството от 3 май 1941 година и център гр. Ксанти. За неин управител е назначен Илия Кожухаров, бивш министър на правосъдието и на търговията и промишлеността в двата кабинета на Георги Кьосеиванов.
На пръв поглед изглежда сякаш тези две придобивки не биха могли да бъдат нещо повече от атрактивни туристически дестинации, но интересът на България към тях се обосновава от съществени геостратегически и икономически фактори.
Геостратегическото им значение се определя от тяхната близост до егейското крайбрежие, което ги прави предни постове при отбраната на Беломорието. Както пише изследователят от онова време Андрей Андреев: „изобщо Тасос, както и о. Самотраки образуват с останалите земи на днешна България една физико-географска общност.“
Стопанската им роля също не бива да се подценява. В този аспект превес има Тасос поради залежите от изключително качествен мрамор, медни и цинкови руди. Към това следва да прибавим и наличието на маслинови насаждения, за които почвите на двата острова са особено подходящи. На голямо внимание се радват тасоските маслини в сравнение с тези на останалите егейски острови, включително и Самотраки (което се обяснява с по-скалистия му релеф). Тасос разполага и с многобройни пчелни кошери, като според проф. Иван Батаклиев добивът на мед годишно достига 200 000 кг., а този на восък между 15 и 18 хиляди кг.
Групиране на Беломорския отряд, източник: Йончев, Д. България и Беломорието (октомври 1940 – 9 септември 1944 г.). Военнополитически аспекти
Гористите райони също играят съществена роля, като заемат почти половината площ на двата острова. От тях се събира голямо количество смола, използвана за направата на прочутото вино рацина, но също така и за добиване на терпентин и колофан, намиращи приложение в книжната и сапунената индустрия.
Както може да се досетим, островите и като цяло излазът на Беломорието отварят за нови възможности и откъм риболов, а беломорските води се определят като много по-богати на риба от черноморските.
Българската администрация се захваща за работа. Обсъждат се мерки, които биха могли да направят „отвъдморските територии“ по-привлекателни за български заселници. Така в писмо на околийския управител на Тасос д-р Н. Мирев до областното ръководство в Ксанти се посочва, че за тази цел е необходимо да се осигурят „редовни морски рейсови съобщения и прехрана, медицински служби във всяка централна община, направят пътища, свързващи отделните селища и попълнят с персонал държавните и общински служби“, като освен това предлага на заселилите се семейства да се отпуснат най-малко „500 плодни маслинови дървета и по 10 кошера пчели“.
Дава се и тласък на индустрията. Съществуват сведения, че на Тасос е устроена корабостроителница в гр. Лименас, в която са вложени значителни германски средства и която функционира до септември 1944 година.
Всичко това налага повишено внимание към въпроса за защитата на новите придобивки. Окончателното заемане на островите става на 15 май 1941 година. В края на месеца приключва и смяната на разположените преди това германски части. Отбраната на Тасос е поверена на подразделения от 10-а пехотна дивизия, а на Самотраки на тези от 11-а пехотна дивизия. В охраната и отбраната се включват и сили от сформирания Беломорски отряд, които заемат пристанищата. На територията им се извършва разузнавателна дейност, както и в района на крайбрежието между Солун и Дедеагач. Особено внимание се отделя на опасността от извършване на съюзнически десант.
Концентрацията на войскови части зависи и от условията в близките райони. Макар населението на двата острова да е значително по-спокойно след установяването на българската власт, избухването на гръцкото Драмско въстание през 1943 година налага изтегляне на военни части към сушата. Така цялата отбрана остава в ръцете на Беломорския отряд и изпратена към него опълченска дружина.
Военновременните условия изглежда не позволяват да се употреби максимално икономическия потенциал на Тасос и Самотраки, а след октомври 1944 година българската армия се изтегля от Западна Тракия. Последвалите мирни преговори в Париж правят трудно предявяването на претенции за суверенитет над островите и с Парижкия договор от 1947 година границите на България остават такива, каквито са били към 1 януари 1941 година.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#140 Мнение от Тайко » пон юни 08, 2020 7:12 pm

Какво всъщност се казва в материала на Time за Борис III?

Борис III, цар на българите, наричан от някои Обединител, е една от най-противоречивите личности в новата българска история. Той е вероятно единствената фигура, към която нито един българин не проявява безразличие. Мнозина го харесват, мнозина го заклеймяват, но никой не е безразличен. Именно тази му популярност е многократно използвана, за да се изфабрикуват фрази, които уж бил казал, оценки, които уж бил дал и позции, които уж защитавал. Христоматиен пример за подобни исторически фалшификации е статията в списание Time от началото на 1941 г., посветена на Борис и България. Поради изключително ограничения достъп до нея, мнозина си позволяват погрешно и фриволно да интерпретират нейното съдържание. И така, какво всъщност се казва в статията?
Текстът започва с едно удачно, политическо сравнение между Нидерландия от 1940 г. и България от 1941 г. През 1940 г., отбелязва изданието, нацистите си поставят за цел да се разправят с основните Съюзнически армии, които тогава се намират във Франция. През 1941 г., посочва Time, основните съюзнически армии се намират в Източното Средиземноморие – гърците в Албания, а британците и „анзаците“ – в Либия. За да стигнат до Съюзниците, германците трябва да минат през България и Югославия. И така, заключава авторът на статията, България и Югославия се намират в ситуация, в каквато година по-рано са поставени Белгия и Нидерландия.
Внимание е отделено и на посещението на премиера Богдан Филов във Виена в началото на януари, 1941 г. Посочено е, че Филов отхвърля слуховете визитата му да има дипломатически характер, а става въпрос за частно посещение при неговия лекар. С лек сарказъм, авторът на статията отбелязва, че пътуването до доктора във Виена явно е било доста важно, тъй като Филов отива директно в премиерския кабинет от летището, а на следващия ден пътува до Чамкория за да се срещне с Борис III и да „му преразкаже своята среща с лекаря.“ Следва нова среща с царя, последвана от извънредно, нощно събрание на кабинета, на което „Филов отново разказва за своето посещение при лекаря„. Както посочва авторът, причината едва ли е язвата, която тормози Филов. Изданието правилно отбелязва, че дискутираната тема е дали България да осигури коридор за германската армия към Гърция или най-малкото да предостави своите летища и въздушно пространство. Както се посочва в статията, на първо време, подобно разрешение няма прекомерна тежест – Германия би могла лесно да нахлуе на българска територия, с или без съгласието на българите. На плещите на Борис, „който никога не мечтаеше да бъде владетел, бе хвърлено тежко бреме„. От решението на българското правителство зависи съдбата на страната след края на войната.
Описанието на българският владетел започва по следния начин – „Борис е приятен мъж. Той е миролюбец, който обича да препарира пеперуди и да изучава венчелистчетата на красиви планински растения, да натиска газта на автомобилите и да надува свирката на локомотивите – да работи сред природата и да се забавлява с науката„. Изданието отбелязва, че царят завършва Военната академия в София и участва както в двете Балкански войни, така и в Първата Световна война. Въпреки или именно поради това, Борис остава любител на мира. „Той предпочита да се вози инкогнито из страната, да се разхожда по улиците на София в небрежно облекло, да бърника по разни машини, да разхожда своите горди борзаи и да разговаря със селяни.“ По повод нежеланието си да заема престола, Борис заявява:

Не се опасявам да загубя трона си. Ако това се случи, ще замина право за Америка и ще си намеря работа като механик.

Развитието на Втората Световна война поставя България под светлината на прожекторите и царят се оказва под натиск от няколко посоки. Той управлява нация от славяни, а кръвта му е предимно френска. Роднините му са част от кралските семейства на Великобритания, Белгия, Португалия и Румъния. Съпругата му е дъщеря на краля на Италия. По вероизповедание е Православен – негов кръстник е покойният император Николай II. Същевременно, неговият баща и бивш цар – Фердинанд, вече от 22 години живее като изгнаник в Германия.
Успоредно с личните си взаимоотношения, Борис е тясно свързан политически с СССР – той е вероятно най-близкия до Съюза държавен глава в Европа, а същевременно е и част от надеждите на Германия за лесна експанзия в Близкия Изток. Запитан за външната политика на страната си, Борис отговаря:
Министрите ми са про-германски, съпругата ми е про-италианска, народът ми е про-руски. Аз съм единственият неутрален в тази държава.
Изреченото от Борис, посочва авторът на статията, не са просто помпозни фрази. „Народът му е свързан от език, култура, традиция и сантименти с Русия и те никога няма да забравят, че именно Русия ги отърва от турския ярем и им осигури макар и кратко съществувалата Голяма България през 1878 г.“ Въпреки това, пише в статията, и премиерът Филов и министърът на вътрешните работи Габровски настояват, че България трябва да играе играта на нацистите, дори това да означава унижение, подобно на румънското. Същевременно, царица Йоана смята, че България „трябва да стъпи с единия крак в италианския ботуш, дори това да означава да стъпи с другия си крак в гроба„. Целта на Борис е проста, смята автора – България за българите. Царят обаче трябва да приеме факта, че подобна възможност е малко вероятна през 1941 г. Скоро след визитата на Борис в Берлин през ноември 1940 г., Херман Гьоринг заявява пред български кореспонденти „Вашият цар е прекалено неутрален за да отговаря на нашите цели. Това няма и значение – няма място за монарси в новият европейски ред.“
Позициите на България допълнително се обезличават от нарасналото напрежение между Германия и Италия. Хитлер вече не възприема итало-гръцката война като локален инцидент. За германците, липсата на успехи от страна на Италия създава възможност за повтаряне на безрезултатната позиционна война а Балканите, която се води до 1918 г. Нещо повече, възможността от намеса на Великобритания в Гърция с оглед на успехите срещу италианците в Либия, създава още по-сериозна заплаха от ескалирането на конфликта на Балканите в ущърб на Оста. Съгласно действащата доктрина на германската армия, всеки съюзник трябва сам да води своите битки, подкрепян от специалист и военна техника на „по-старшия партньор (който някак винаги се оказва Германия), но винаги всеки сам да изнася основното бреме на военните действия„. Следвайки това схващане, Германия вероятно ще потърси път за директна атака срещу Гърция. Такъв пряк път съществува и той минава не през Алпите и Италия, а през България и Югославия. В началото на януари, 1941 г. Германия вече е съсредоточила 30 дивизии в Унгария и Румъния, заедно с над 700 понтонни моста, предназначени за форсиране на р. Дунав.
Позицията на СССР остава изключително важна, особено с оглед на забавянето на германските операции, причинено от тежките зимни условия. Статията посочва „един ден, неизвестен съветски дипломат – Александър Михайлович Александров, пристига в София за да служи като морална подкрепа на българите за отхвърляне на германските претенции. На следващия ден, агенция ТАСС публикува изявление, в което се казва, че ако германски войски наистина се намират на територията на България и ако действително продължава допълнително изпращане на войски на българска територия, то това се случва без знанието и съгласието на СССР.„
Макар Германия да не желае на този етап пряка конфронтация с СССР, Сталин също не би посмял да воюва срещу Хитлер. Според съществуващата към онзи момент информация, посочва се в статията, Хитлер е обещал цяла Финландия и още части от Румъния, в случай че Сталин се съгласи Германия да действа свободно в Гърция и Турция. Същевременно, Хитлер обещава на Борис да му предаде територии в Добруджа, в замяна на българско съгласие за преминаване на германски войски. Във всеки случай, оставен с достатъчно време, Хитлер би могъл по-свободно да блъфира спрямо СССР и да изплаши или склони България на своите условия. „Борис би трябвало да бъде уплашен, тъй като перспективата за подкрепа от страна на Гърция, Турция или Великобритания съвсем не е обнадеждаваща.“ Докато изчаква войските му да се подготвят напълно, пише авторът, психологическата подривна дейност на германците се разгръща с пълна сила, разпространявайки, заплахи, обещания и лъжливи слухове, които да подготвят почвата за един пролетен Блицкриг, както това се случва в Ниските земи през 1940 г.
В средата на януари, 1941 г., Богдан Филов посещава Русе и там държи реч, която отразява точно позицията на Борис III: „Народът трябва да знае, че днес се намираме на прага на един от най-големите катаклизми в историята…Не бива да бъдем водени от нашите, чувства, симпатии или мечти. Трябва, преди всичко, да останем българи и да работим за България, да сме готови да правим пожертвования само за българските интереси и никога за чужди…Трябва да ви предупредя, че днес войната и мирът не зависят от малки държави като България. Тя е така малка, че няма как да определя дали ще има мир или ще има война. Поради това, трябва да бъдем подготвени за всеки възможен развой на събитията…„


"Те, Българите, които никога не се съмняваха в победата си и на които се учудваше светът...! Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал - народ, който е придобивал титли, който е купувал благородството си с кръвта на неприятеля. Народ, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях без колебание се смята за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. "
Патриарх Михаил Сирийски 1126 г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори