Българска бойна слава.

[Тайко]

На 16 април 1925г. при атентата в църквата "Света Неделя" загива ген. Иван Стойков
Ген. Иван Стойков - участва в Сръбско-българската война като доброволец в отряда на кап. Андрей Букурещлиев През Балканската война е началник-щаб на 9-а Плевенска дивизия, която се бие при Чаталджа и Одрин. След сключеното примирие през 1913 г. е началник на Военната академия в София. През Първата световна война е командир на Конната дивизия, която се бие при Велес, Прилеп и Битоля, освобождава Охрид. От май 1916 г. е начело на новоформираната 2-ра Конна дивизия. През май 1917 г. става началник на 9-та дивизионна област, а по-късно е началник на Главната ревизионна комисия.


Българска атака срещу сръбските позиции на височината Султан тепе в района на Крива паланка през 1915 г.


Звездата на България не е залязла, тя няма да залезе!" (Реч на Цар Борис ІІІ в Софийския дворец пред министрите при възшествието му на 3 октомври 1918 г.)
"Отечеството е в опасност, но то няма да загине. Бъдете, госдпода, моите най-откровени съветници! Аз искам да зная всички желания и болки на народа, защото само тъй ние всинца можем да му бъдем полезни." (Реч към Министрите при възшествието си на 3.10.1918г.)
"Министрите ми са англофили, генералите - германофили, моят народ е русофилски, само аз останах българофил."



"Да знаешъ колко е хубаво да стиснешъ въ рѫце пушката и да се изправишъ самъ и да знаешъ, че нататъкъ сѫ вграговетѣ и петь пари да не давашъ и да стоишъ като старжъ на прага на Родината. Това е то, Лиляно, мѫжкиятъ животъ. Трудниятъ животъ, когато човѣкъ забравя и кафенетата и клюкитѣ и дребнитѣ хорица и свиква да мисли за великото, за чистото въ човѣшкия животъ - за жертвата, за любовьта, за Родината. Иначе какво сме ние, момиче? Чиновничета, писарушки, които дращеме по осемь часа за парче хлѣбъ. А тамъ ставаме хора!
Има нѣщо по-голѣмо отъ заплатитѣ и службицитѣ. И то е службата на Родината. И знаешъ ли защо съмъ добъръ войникъ, Лиляно! Защото мисля за тебе, за насъ, за всички като насъ - и искамъ да сме и искамъ да сѫ щастливи. И съмъ гордъ, че вие може сега да се веселитѣ, защото азъ, защото ние граничаритѣ, сме тукъ и ви пазиме...."




На 16 април 1925г. в София, тогава Велики четвъртък е извършен атентатът в църквата „Света Неделя“. Най-тежкият терористичен акт в историята на България, а до атентата на 11 септември 2001г. и в света. Безбожните и уродливи комунисти - убийци, членове на най-престъпната партия в нашата история БКП (днес прекръстена на БСП) избиват 213 българи.
Група крайнолеви дейци на Военната организация (ВО) на Българската комунистическа партия (БКП) взривява покрива на църквата „Света Неделя“. По това време в нея се провежда церемонията по погребението на генерал Константин Георгиев, убит на 14 април същата година от други дейци на комунистите. Специалната цел на атентата е да бъде ликвидиран военният и политическият елит на страната, включително и цар Борис III.
Общият брой на загиналите е огромен и ужасяващ – 213 души, а сред тях са 12 генерали, 15 полковници, 7 подполковници, 3-ма майори, 9-ма капитани и множество граждани, включително деца. Сред загиналите са бойци, които са се сражавали геройски за своята родина. Стефан Нерезов например е офицерът, водил Първа българска армия край Дойран. Други видни личности, загубили живота си в православния храм, са генерал-лейтенант Калин Найденов (военен министър по времето на ПСВ), генерал Александър Давидков, генерал-майор Иван Попов, майор Никола Рачев. По случайност, всички членове на правителството се отървават само с леки наранявания. Цар Борис III не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано.

Сред жертвите са:

- Генерал от пехотата Стефан Нерезов, командвал Първа българска армия при Дойран.

- Генерал-лейтенант Калин Найденов, военен министър по време на Първата световна война.

- Генерал-майор Иван Попов, командвал Първа пехотна софийска дивизия по време на Междусъюзническата война.

- Генерал-майор Иван Стойков.

- Генерал-майор Павел Павлов.

- Генерал-майор Станчо Радойков.

- Генерал-майор Иван Табаков.

- Генерал-майор Стоян Пушкаров.

- Генерал-майор Григор Кюркчиев.

- Генерал-майор Александър Давидов, началник на щаба на армията в периода 9 юни 1923 - 3 юли 1923г.

- Генерал-майор Петър Лолов.

- Полковник Стефан Нойков, началник на щаба на армията в периода 18 май 1923 - 9 юни 1923г.

- Полковник Спас Жостов

- Полковник Ангел Сребров

- Полковник Спиридон Михайлов

- Полковник Атанас Сарайдаров

- Майор Никола Рачев, политически секретар на Военния съюз.

След провала на Септемврийското въстание през 1923г. БКП е забранена от Върховния касационен съд на 2 април 1924г. БКП не изпълнява решението и продължава дейността си в нелегалност. Правителството арестува и убива без съд много нейни активисти, което нанася тежък удар по структурите ѝ. Набиращият сила ултраляв уклон в БКП решава да отвърне на удара с ново насилие. Към Централния комитет (ЦК) на БКП е създадена Специална наказателна група, включваща Яко Доросиев, о.з. капитан Иван Минков и Вълко Червенков, със задача извършване на убийства на хора на възлови длъжности в армията, полицията и висши държавни служители. Военната организация на БКП, ръководена от о.з. майор Коста Янков и Иван Минков, организира малки терористични групи („шесторки“). Същевременно, полицията продължава относително успешно да унищожава нелегалната структура на БКП.
През декември 1924г. група дейци на Военната организация вербува Петър Задгорски, клисар на църквата „Света Неделя“. Димитър Хаджидимитров и Димитър Златарев, ръководител на секцията по въоръжението във ВО, предлагат да се убие директорът на полицията Владимир Начев и по време на опелото му да се извърши мащабен атентат. Те се надяват по този начин да ликвидират голям брой ключови фигури в полицейската и военната йерархия и да намалят натиска, оказван върху БКП от властите. Според историка Георги Марков, идеята е приета ентусиазирано от Станке Димитров, секретар на ЦК, който в началото на 1925г. я излага в срещи с Георги Димитров и Васил Коларов, по това време генерален секретар на Коминтерна. Те не одобряват предложението, тъй като смятат, че подобно действие трябва да бъде предшествано от подготовка за мащабно въстание.
Междувременно правителството засилва действията си срещу нелегалната БКП. На 11 февруари е арестуван, изтезаван и убит влиятелния функционер на софийската организация на БКП Вълчо Иванов, а малко след това на улицата са застреляни комунистическите депутати Тодор Страшимиров и Харалампи Стоянов. На 10 март е приета промяна в Закона за защита на държавата, която увеличава правомощията на властите — смъртна присъда се полага не само за дейците на нелегалната БКП, но и за тези, които им помагат и ги укриват. На 26 март е убит Яко Доросиев, ръководител на секцията по оперативната дейност към Военната организация на комунистическата партия.
Засиленият натиск на полицията заплашва физическото оцеляване на лидерите на организацията и допълнително изнервят ръководителите на ВО. Намиращият се в чужбина Васил Коларов отново призовава ръководството към умереност, но те заявяват, че са готови да осъществят плана си и без одобрението на Коминтерна, чиято секция е БКП, и на ръководството в емиграция.
Според съвременни оценки, решимостта на военното ръководство вероятно е насърчена от преките му връзки със съветското Главно политическо управление, което ги снабдява с пари и въоръжение. Според историка Стойчо Грънчаров “големите средства за издръжка и въоръжаване на терористите, включително фаталния взрив, идват от Комунистическия Интернационал". Военното разузнаване помага за организиране и провеждане на въоръжена борба като за това в България са изпратени Х.И. Салнынь и И.Ц. Винаров. По непълни данни през Черно море от 1922г. до януари 1925г. за нелегалната военна организация на БКП, СССР прехвърля: 800 винтовки, 500 револвера, 500 ръчни гранати, 150 килограма взрив, а в тайни складове се намират още други 1600 винтовки, 200 револвера, 25 картечници, 2 000 ръчни гранати и взрива. Нелегално изпратеният военен разузнавач Христофор Интович Салнынь («Осип») инспектира партизанските отряди на БКП. За ръководене на Военната организация на БКП организирала атентата в "Св. Неделя" през 1925г. от Съветския съюз в България е изпратен военният специалист, випускник на Военната академия на РККА и офицер от "Разведупр" на Червената Армия, Михаил Малхазович Чхеидзе.
Ръководството на Военната организация на БКП възлага извършването на атентата на една от „шесторките“, ръководена от Петър Абаджиев, който през втората половина на януари 1925г. влиза в контакт с клисаря Петър Задгорски. С негова помощ в продължение на няколко седмици Петър Абаджиев и Асен Павлов внасят на тавана на църквата общо 25 kg експлозив. Той е монтиран в един пакет над една от колоните на основния купол, разположена при южния вход на сградата. Експлозивът трябва да бъде взривен с бикфордов шнур с дължина 15 m, с което да се даде на атентаторите възможност да избягат.
Планът за атентата предвижда първо да бъде убит достатъчно високопоставен човек, чието опело да събере политическия и военен елит в църквата „Света Неделя“, за да може взривът да предизвика по-голям ефект. Поради засилената охрана на директора на полицията Владимир Начев, Военната организация решава да избере друга жертва, чието погребение да послужи като примамка за атентата. В 20 часа на 14 април о.з. генерал Константин Георгиев, депутат от управляващия Демократически сговор, е убит от Атанас Тодовичин пред църквата „Свети Седмочисленици“, където отива за вечерната служба заедно с внучката си.
Опелото на генерал Георгиев е насрочено за 16 април, Велики четвъртък. В 7ч. сутринта Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва по негов знак да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в църквата в 15ч. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан, бъдещ екзарх Стефан. Първоначално ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора, дошли на церемонията. Така по случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива.
Съгласно плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15:20ч. Експлозията събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения.
Част от организаторите на атентата - Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров - успяват да избягат през Кралството на сърби, хървати и словенци в Съветския съюз. Заговорниците се опитват да ликвидират своя съучастник Петър Задгорски, но той успява да се предаде на полицията и прави пълни самопризнания. Бързо е разкрито местоположението на ръководителите на Военната организация на БКП Коста Янков и Иван Минков, като Янков е убит, докато се отбранява в къщата на свой съучастник, а Минков се самоубива преди да бъде заловен.
Делото за атентата е гледано от военен съд от 1 до 11 май в казармите на Четвърти артилерийски полк в София. Марко Фридман, най-високопоставеният от обвиняемите, признава, че организацията получава финанси „през Виена“ от Съветския съюз, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполковник Георги Коев, в чиято къща се укрива Иван Минков, и Марко Фридман, ръководител на секция във Военната организация на БКП. Задочно на смърт са осъдени и Станке Димитров, Петър Абаджиев, Димитър Грънчаров, Николай Петрини и Христо Косовски, като последните трима вече са убити през предходните седмици. Смъртните присъди са изпълнени публично чрез обесване на 27 май.
Вечерта на 16 април в страната е обявено военно положение, което остава в сила до 24 октомври. По време на военното положение правителството предприема репресивни действия срещу крайната левица, известни като Априлски събития.


“Един адски оглушителен трясък, като гръм от хиляди оръдия, се разнесе над Божия храм, земята потрепери, парченца от стъкло ме удариха в лицето, храмът се изгуби от очите ми, всичко мигновено замря”.
Думите са на Владимир Такев - оцелял на 16-ти април 1925-та година в църквата "Света Неделя". 150 загиват на място, а 50 издъхват часове след това от раните си. Християнския храм се превръща в жива гробница. Елитът на България е затрупан под отломките. Умират повече генерали, отколкото, през която и да е от войните, в които сме участвали - 13. Бомбеният атентат в "Света Неделя" е един от най-кървавите за времето си не само в Европа, а и по света. Как се стига до него и защо?
В годините след подписването на Ньойския договор идеологиите на комунизма и анархизма стават все по-популярни сред обществото. Организират се въстания срещу властта, които макар и тежко потушавани още повече засилват желанието на бунтовниците за политически преврат. Действа се без никаква жал и на принципа: "Целта оправдава средствата."
Така се стига до средата на април 1925-та година. Два дни пред атентата е убит генерал Константин Георгиев, докато отива на литургия в църквата “Св. Седмочисленици”, хванал за ръка осемгодишната си внучка. Бунтовниците са наясно, че едно видно поклонение като това на генерала ще събере властта на едно място и не бъркат. В храма предварително са внесени 25 кг взривни вещества. Основна роля за това изиграва клисарят Петър Задгорски, който съдейства за акта. По време на поклонението пък умишлено поставя ковчега точно под мястото, където са поставени бомбите. Ето какви са за него спомените на Александър Цанков:
"И сега, след 30 години, виждам пред мен образа на този злодей - висок, строен, облечен в дълга, подобна на попско расо черна клисарска дреха, с подстригани мустаци, голобрад, сключени черни вежди, причесана и прилепена, гъста, мазна черна коса, с бледо мургаво лице и поглед на орел лешояд в човешки образ."
Последствията са катастрофални и отекват в цял свят. Освен 13-те генерала, убити са още толкова пoлкoвници, 6 пoдпoлкoвници, голям брой oфицeри, cтoличният кмeт Пacкaл Пacкaлeв, видни oбщеcтвeници и мнoгo цивилни, включитeлнo жeни и дeцa. Църквата е разрушена, а вътрешността й се превръща в масов гроб. Гледката е ужасяваща - телата са изкарвани на части и поставяни пред храма, за да могат близките им да ги познаят и погребат. Инцидентът остава трайна следа в съзнанието на столичани. Пада се Велики четвъртък, 3 дена преди Великден. Случайност или умишлено сриване на обществения дух? Можем само да гадаем.
Задгорски с още двама замесени са публично обесени на 27-ми май същата година. Други двама пък се самоубиват преди да бъдат заловени, а останалите успяват да се укрият в СССР. Въпреки че първоначално се спасяват, впоследствие нито един от тях не умира от естествена смърт. Повечето са убити, а други загиват при зловещи автомобилни катастрофи.
Трагедията е без аналог в родната история - не само че една от най-големите, но и е извършена от българи към ... българи.
Нека сведем глава и почетем паметта на загиналите.
Мир на душата им!

[Тайко]

На 17 април 1879 година - ден след приемането на първата конституцията на новоосвободена България, Учредителното събрание започва да работи като Първо Велико народно събрание с една задача – избор на държавен глава. Това е предварително съгласуваната с Великите сили кандидатура на 22-годишния Александър Йозеф фон Батенберг, който става български княз под името Александър I.
🖋Александър Батенберг произхожда от стар благороднически род с разклонения из цяла Европа. Племенникът на руския император Александър II участва в сраженията по време на Руско-турската война (1877 – 1878 г.).
На името на първия български княз е наречен първият новопостроен кораб за военния флот на България след Освобождението. Яхтата е поръчана на фирмата „La société Nouvelle des Forges et Chantier” в Марсилия, Франция. След изпитанията през 1883 г. през Средиземно море, Проливите и Сулина, тя достига Русе на 21 май 1883 г.
Яхтата е със стоманен корпус, има водоизместване 350 т., парната ѝ машина е с мощност от 55 к.с., захранвана от два котела. Дължината на кораба е 61 м., скоростта - 9 възела, екипажът е от 22 до 32 души. Всички офицери, командвали Флотилията до края на XIX век, са минали задължително и през мостика на „Александър I”.
Корабът е проектиран и построен като представителна княжеска яхта, но е предвидено във военно време да бъде използван като минен заградител и военен транспорт. Освен другите необходими помещения, на борда има луксозен апартамент за княза и електрическо осветление. Част от оборудването му може да се види в експозицията на Военноморския музей.
В Сръбско-българската война през 1885 г. яхтата участва като транспортен кораб в пренасянето на войски, муниции и провизии и извършва 35 двойни рейса по река Дунав.
Следващият български монарх Фердинанд Сакскобурготски не приема „Александър I” за своя представителна яхта и тя поема функциите само на военен транспорт.
Краят на първия закупен от българското правителство кораб за военния флот идва след Балканските войни /1912-1913 г./ По време на Междусъюзническата война, на 2 юли 1913 г. поради опасността да попаднат във вражески румънски ръце всички кораби на Дунавска флотилия са потопени във водите на р. Дунав при устието на р. Русенски Лом. През септември са извадени, но само някои отново влизат в строя. Яхтата „Александър I” остава полупотопена още десетина години. След Първата световна война има предложения за изваждането и ремонтирането ѝ, за да бъде отново експлоатирана, но не се реализират. Много от свалените елементи и части от оборудването на кораба през 1924 г. са подарени на Морския музей от Дунавската речна служба.




Така внушително и впечатлѣващо изглежда Капитанъ Любенъ Захариевъ Кондаковъ - легендаренъ български офицeръ - летецъ-изтрѣбитель отъ Въздушнитѣ на Негово Величество войски. Единъ отъ героитѣ на българската авиация отъ Втората свѣтовна война отъ 3-ти орлѣкъ отъ 6-ти изтрѣбителенъ полкъ.
Загива само на 29 години на "Черния Великденъ” при послѣдната бомбардировка на София на 17.04.1944 г. въ неравенъ въздушенъ бой съ англо-американскитѣ изтрѣбители.
Въ жестокия бой на 17.04.1944 г. капитанъ Любенъ Кондаковъ попада въ клѣщи подъ кръстосания огънь на двѣ четворки вражески самолети. Въпрѣки че дълго имъ се изплъзва съ майсторски маневри, е улученъ, свидетелстватъ участници въ сражението. Използва релефа - лети по долината на р. Струма, но близо до благоевградското село Дрѣнково го разкриватъ и го прострелватъ. Днесь на лобното му мѣсто има паметникъ въ мѣстностьта ''Поповци'', Дрѣнково, община Благоевградъ.
На 17 април 1944г., по време на Втората световна война, съюзническата авиация нанася последния комбиниран дневно-нощен удар над София с 450 самолета. Пор. Неделчо Бончев повтаря подвига на пор. Димитър Списаревски и с таран сваля противникова "Въздушна крепост".
На 17 април 1944 г. Съюзническата авиация бомбардира София.
Ударът е нанесен в 12, 20 ч. последователно на 8 вълни от 350 бомбардировача Б-24 „Либърейтър” и Б-17 „Фортрес”, прикривани от 100 изтребителя П-51 „Мустанг" и П-47 „Тъндърболт". Над столицата са пуснати 2 500 фугасни и много запалителни бомби, които убиват 128 души и разрушават 749 сгради. Изтребителната авиация участва в отразяването на удара с 37 самолета (30 Ме-109 Г “Месершмит” и 7 „Девоатин“ Д-520), а противовъздушната артилерия с 12 тежки батареи. Голямото числено превъзходство на противника и използването за първи път на самолетите П-51 „Мустанг" в небето над България са причина за най-тежките загуби на изтребителната ни авиация от началото на бойните действия. Свалени са 9 наши самолета, а противникът губи два бомбардировача Б-24 „Либърейтър и два изтребителя П-51 „Мустанг". Загиват поручик Веселин Рачев, капитан Христо Арнаудов, капитан Димитър Попов, подофицер Атанас Кръстев, капитан Любен Кондаков, капитан Иван Стефанов и поручик Виктор Атанасов. В историята на българската изтребителна авиация денят 17 април 1944 г. остава като „черният Великден".


На 17 април 1898г. в Кюстендил умира легендарният Ильо войвода, Ильо Малешевски или Дядо Ильо. Един от най-великите български хайдути, революционер, войвода и национален герой. Повече от 40г. е страшилище за турците в областта на днешна Македония, Малешевско, Пиянец и Осогово. Често е определян и като "последния хайдутин".
Той роден през 1813г. в град Берово. Дядо му поп Георги загива като предводител на чета в сражение с башибозук из засада от турците при село Пастух. До 20-годишна възраст живее в родното си село. След спречкване с турския главатар, който задирял сестрите му, Ильо Марков заминава за Рилския манастир при свой роднина калугер, където е назначен за пандурин (пазач). През тези години (1830-1838) ходи винаги с оръжие, гони турците и разбойническите шайки, среща се из Рила с хайдути, които намират подслон в манастира. Там се среща с Неофит Рилски и други просветни дейци.
Към 1838г. се оженва и се връща в Берово. През 1850г. след скарване с Ильо, беровския Мехмед байрактар стреля из засада и ранява брат му. За да си отмъсти Ильо убива турчина и излиза в планината. Събира малка дружина, с която броди няколко години из Малешевско, Пиянец и Осогово. Байрактар е сестра му Мария Попгеоргиева. По време на Кримската война (1853-1856г.) четата му нараства до 70 души. През 1854г. турците в Дупница се готвят да нападнат българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща “хабер”, че турската махала ще се изравни със земята, с което спасява българите. Като разбират, че със сила не могат да се справят с войводата, турците решават да постигнат това с хитрост. След излизане на Хатихумаюна (1856) Скопският паша изпраща мюдюра на Радовичката каза да преговаря с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от Цариград пристига известие да не се преследва войводата, ако се върне към мирен живот с дружината си. Чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки на Ильо войвода е дадено писмено тържествено опрощение. Заедно с верния си другар Нико Камбера, той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрил замисъл на група местни турци да го убият, заедно с Нико Камбера избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун.
През 1859г. по заповед на нишкия валия Займал паша (Зейнел) къщата на Ильо войвода е разграбена и съборена, покъщнината и стоката е унищожена, а жена му Цона и децата им са докарани в Кюстендил и държани под най-строг контрол. Даскал Дамаскин, учител в Кюстендил по това време, пише писмо-молба за помощ от името на Цона до Найден Геров. Нишкият валия заповядва да хванат опростените от властта Ильови четници, върнали се по домовте си. Залавят 12 души, четирима от тях обесват публично в Кюстендил, а останалите в Ниш. За сподвижниците на Ильо войвода и семейството му, многократно малтретирано и разкарвано по затворите, настават тежки времена.
От 1860г. Ильо войвода прехвърля четата си в Сърбия, а през 1861г. се включва в Първата българска легия. Тук той става помощник на Георги Раковски при военната подготовка на легистите. С голямо старание и любов предава своите знания за водене на хайдушка война.
На 2 юни 1862г. при щурмуването на Кале мегдан Ильо войвода проявява изключителна храброст, командва батальона, на който е поверено знамето на легията.
В спомените си Петър Берковски пише за него:
„Както нас българите, така и сърбите дядо Ильо пленяваше със своя героичен вид, със своята откровеност и добродушие, придружени с твърда воля и характер. Въпреки обкръжаващата го в Сърбия криворазбрана цивилизация той опази своите народни нрави и обичаи. Както юначеството му, така и нравствеността му бяха неподражаеми. В това отношение той беше просто идеален и правеше чест на нашия народен живот. При това той обичаше да проповядва на българите в Сърбия патриотизъм и ненавист спрямо турците. А на празници и ваканции учеше българските ученици да стрелят, за която цел им купуваше пушки и ги водеше често на лов.“
След разтуряне на легията от сръбското правителство, Ильо Войвода с част от четата си се настанява в Крагуевац. Научавайки за неговото участие в легията, турците отново арестуват семейството му и го закарват в затвора в Скопие, където са държани под най-строг надзор. Найден Геров посещава затворниците и им помага. След 2г. престой в Крагуевац, Ильо войвода се връща в Белград, където е награден от княз Михаил Обренович с орден и титла и му е отпусната пенсия от 150 динара. Взема дейно участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876г. В края на войната, при село Делиград, в големите боеве между сърби и турци Ильо войвода преминава с четата си през първата линия на сръбската войска, но е тежко ранен. Нещастието е не само физическо, но и морална покруса, защото куршумът бива изпратен от сръбски офицери. Ето какво разказва за причината за инцидента в спомените си Христо Македонски:
„ ... в Княжевац ... стана една случка на на 22 юли (1876 г.), която струва да се разкаже с две-три думи. Намирахме се мнозина в едно кафене и разговявахме, разумява се, за войната. Намеси се в приказката и адютантът на Хорватовича. Тогава Ильо войвода почна да говори с адютантинът и го уверяваше, че сръбската войска се държи примерно и знае да се сражава за отечеството си, но офицерите не се държаха достатъчно мъжествено в сраженията и затуй резултатите са такива. Адютантинът, високомерен и надменен, почна да му възразява ядосано и да укорява прекалените му и уж неверни обвинения срещу сръбските офицери, като каза и няколко нецензурни думи по адрес на Иля войвода и въобще против българите. Разядосан тогава Ильо войвода му каза: - В града знаете да влачите и дрънкате сабите си, а на бойното поле бягате от турците ...! “
В следствие на раната от сръбския куршум на Ильо войвода са извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка. За показаната храброст във войната е награден със сръбския “Татковски” орден за храброст.
Руско-турската война от 1877-1878г. заварва Ильо войвода в болницата. Още неоздравял от раните си, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на опълченска чета. Води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Йосиф Гурко. След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 27 декември 1877г. е освободен Радомир, на 2 януари 1878г. – Дупница. На 4 януари 1878г., получил негласно разршение да се придвижи към Кюстендил, Ильо войвода организира разузнаване по билото на Конявската планина, а на 8 януари 1878г. навлиза с цялата си чета в с. Коняво. Изпраща неколцина доброволци в Кюстендил да пуснат мълвата, че той идва като авангард на руската войска и че трябва градската община да води преговори с него за предаване на града без бой. Хитростта на дядо Ильо успява и Временното градско управление в Кюстендил изпраща делегация в София при генерал Арнолди. Той от своя страна изпраща в Кюстендил полковник Ю. Задерновски с един ескадрон руска войска. На 11 януари 1878г. четата на Ильо Войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят. На 17 януари един силен руски отряд, начело с генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно ос

[Тайко]

На днешната дата 18-ти. Април през 1877г.:

Николай Григориевич Столетов поема командването на Българското опълчение.
Българското опълчение е военна част от състава на Действащата Руска армия на Балканския полуостров, в която Българи-доброволци и Руски военнослужещи се сражават на страната на Русия срещу турските поробители в Руско-турската война(1877–1878) за Освобождение на България.
Българите-участници в Българското Опълчение след освобождението са наричани „опълченец-поборник“


На 18.04.1941 г. германският външен министър Рибентроп телеграфира в София, определяйки границите на областите, които може да заеме българската армия във Вардарска Македония и Беломорието: Западна Тракия на изток до демаркационната линия Свиленград – Кюпрюлю – Дедеагач; Източна Македония между реките Места и Струма; островите Тасос и Самотраки, които образуват т.нар. Беломорска област. На 19.04.1941 г. българските войски навлизат във Вардарска Македония и т.нар. "Егейска област" и са посрещнати с неописуема радост от македонските българи като дългоочаквани освободители от сръбското и гръцко робство. В западната част на Македония обаче остават незаети градовете Струга, Тетово, Дебър, Кичево, Гостивар. Те постепенно са заети от италиански части след изтеглянето на германската армия. Българите в Солун и Солунско, в Костурско, Леринско, Воденско, Ениджевардарско, Гюмендженско и др. създадоха български клубове, които поддържаха висок техния национален дух, свои българо-македонски комитети и въоръжена охрана, участваха масово в доброволческите дружини на ВМРО, бранейки своите села от набезите на гръцките андартски националистически банди. Създаването на Българския клуб в Солун и неговото бързо организационно разрастване и укрепване, както и широката му народополезна дейност, са посрещнати "на нож" от гръцкото прогерманско правителство.

На днешната дата /18.04/ се навършват 71 години от смъртта на Сава Панайотов Савов - български офицер. Взима участие в Сръбско-българската война, Балканската война - отличава се в боевете при Калиманци и Овче поле, след което става командир на пехотна бригада и е повишен в генерал-майор. Участва и в Първата световна война като командва 5-а пехотна дунавска дивизия, Трета българска армия, а малко след това и Четвърта българска армия. Получава много награди - орден "За храброст" III степен, 1-ви и 2-ри клас; IV степен, 2-ри клас; Орден "Свети Александър" III степен с мечове по средата, V степен без мечове; Орден „За военна заслуга“ I степен с военни отличия, IV степен на обикновена лента; Германски орден "Железен кръст" I и II степен; Руски орден "Света Ана" ; Османски златен орден "Имтияз" и други.


На днешната дата, през 1897г. започва Гръцко-турската война от 1897г., известан още и като Тридесетдневната война или Нещастната война (в Гърция). Конфликтът бързо приключва с разгрома на гръцката армия от османците и намесата на великите сили.
Гърця обявява война за да подкрепи разбунтувалите се критяни с надеждата, че победата ще спомогне за обединението на гръцките земи.
Въпреки поражението, Великите Сили превръщат Крит в автономна зона, управлявана от гръцки парламент с грък-държавен глава (по Румелийския модел). Въпреки загубата на няколко погранични зони, войната се явява дългосрочен успех за елинската кауза.
За османците конфликтът има по-скоро негативно значение - той оставя генералитета с впечатлението, че османската армия е функционална и може лесно да се справя със силите на балканските държави. Тази заблуда ще бъде срината през есента на 1912г


Първата световна война. На Солунския фронт Франция стоварва войници от африканските си колонии. Oт нашият щаб изпращат телеграма до командването с култовото запитване "Какви са тези странни черни животни, които французите са докарали и трябва ли да ги убиваме?" Идва още по-култов отговор: "Стреляйте по тях. И те са хора."

[Тайко]

Драги съфорумци и вие скъпи гости.
Христос възкръсна от мъртвите, като със смърт смъртта потъпка,а на тия които са в гробовете живот дарува.
Христос воскресе.


На 19-20 април 1941 г. Българската армия Освобождава повторно българските земи останали в пределите на Югославия и Гърция след ПСВ. Събитието остава в българската история като "Българският Великден".
За съжаление в момента тези земи отново са под чужда власт и българското население е подложено на асимилация!


На снимката е Иван Русев от нашия 19-ти пехотен Шуменски полк.
Съхранява се в ДА Разград.


На 19 и 20 април 1941г., точно на Великден, Българската армия е посрещната като освободител от населението в Беломорска Тракия, Македония и Поморавието - мечтата на поколения българи се сбъдба, а несправедливостта от 1919г. - поправена. В народната памет това е времето на великото българско обединение. Легендите разказват как през 1941г. в тези земи нямало реколта от плодове - цветът на овошките бил постлан по пътищата, по които минавала българската войска. И понеже историята не е само емоция, а и цифри: в периода 1941г.-1944г. само във Вардарска Македония са инвестирани над 37 млрд. златни лева...
На 19 април 1941 г. Българската армия навлиза в присъединените територии. Въпреки неучастието на България във военните действия на Балканите, на 18 април 1941 г. Германия дава съгласието си български части да заемат Вардарска Македония, Западните покрайнини и Западна Тракия. За смяната на германските войски и за установяването на българска власт в определените територии, Главното командване формира 5-а армия, съставена от дислоцираните до западната граница съединения. На 19 април 1941 г., срещу Великден, 6-а пехотна бдинска, 7-а пехотна рилска и 1-ва бърза дивизия навлизат във Вардарска Македония и Западните покрайнини. Люляк обсипва пътя на войските, посрещани навсякъде с нестихващо „Ура“ и празничен звън на камбани. В Скопие архимандрит Стефан отслужва молебен и поздравява българите с националното им освобождение. От 20 април до 9 май 1941 г. 2-ра армия (10-а и 11-а пехотна дивизия, 2-ра гранична бригада, 2-ри армейски артилерийски полк) заема Беломорска Тракия до линията Серес – Драма – Ксанти – Гюмюрджина – Дедеагач, както и островите Тасос и Самотраки. През юли 1941 г. е формиран мирновременен състав на 5-а армия (32 000 души), който включва 14-а и 15-а пехотна дивизия, 1-ва конна бригада, 113-о ято на летище Скопие и др. части. Функциите на войската във възвърнатите български територии се свеждат до носене на гарнизонна служба, осигуряване дейността на гражданската администрация, оказване на съдействие за възстановяване на инфраструктурата и др.


На 19-ти. Април през 2007г. бе положен ковчег с мощите на Цар Калоян в мраморна гробница в историческия храм "Св. 40 мъченици" във Велико Търново.
Ритуалът се извършва повторно 800 години след гибелта на Българският владетел !
Саркофагът беше поставен върху лафет, теглен от бронетранспортьор на въоръжените сили под звуците на барабани.
В двора на историческата църква, където бе внесен саркофагът с тленните останки на средновековния Български владетел, военни почести отдадоха гвардейци от Националната гвардейска част.

На 19 април 1925г. в село Куново (днес в Р. Македония) четата на легендарния Стоян Леков, наричан Царо или Царя е обградена от сръбските поробители на българска Македония и след няколкочасово героично сражение всички четници се самоубиват, за да не попаднат живи в ръцете на сръбските поробители.
Стоян Леков е един от най-великите български революционери и национален герой. Войвода на ВМОРО.
Роден е в 1879г. в кратовското село Горно Кратово, тогава в Османската империя, днес в измислената държава Република Македония. Остава без образование. Влиза във ВМОРО и от 1903 година е начело на комитета в Горно Кратово. От 1907 година е нелегален четник.
След окупацията на родния му край от Сърбия от началото на 1915г. е куриер, а от април 1915г. войвода в Кратовско. След Първата световна война е паланечки войвода на ВМРО, където през 1921 и 1922г. води няколко тежки сражения.
През април 1925г. четата му е обградена от сръбски потери и след няколкочасово сражение всички четници се самоубиват. Негов заместник в района става Стоян Върбенов.


На 19 април 1933г. легендарният Дончо Христов заедно с Димитър Паликрушев, Стоян Георгиев, Ангел Симеонов и Васил Николов нападат сръбска жандармерийска станция в българакото село Драмче (днес в измислената Р. Македония) и избиват 9 жандармеристи, впоследствие са обкръжени от сръбските поробители на българска Македония и в славна битка с бомби взривяват 20 сръбски престъпника, а други 40 раняват Загиват същия ден в Драмче. Дончо оставя вдовица и четири деца.
Дончо Христов е един от най-великите български революционер и национален герой. Войвода на ВМОРО. Взима участие във всички войни за национално обединение в състава Българската армия.
Той е роден в село Драгобраще, Кочанско, в Османската империя (днес в Република Македония). Влиза във ВМОРО и е легален деец.
След Първата световна война участва активно във възстановяването на ВМРО, първоначално като легален деец, а през 1922г. става четник при Ефрем Чучков. На 24 юли 1923г. изпълнява присъдата над предателя Мите Суджукаро, за което е награден със значка на организацията и револвер. През 1924 година става самостоятелен войвода в Царевоселско и води редица сражения със сръбските окупатори. Така например същата година четата му се сражава цял ден със сръбска потеря при село Бигла. Четник е на Евтим Полски и участва в сражението при Пекляни.
През 1924-1925 година Дончо Христов ръководи околийската царевоселска чета с 18 души четници. Участва в еднодневното сражение при Бигла в 1924 година. Заедно с четите на Георги Въндев и Ефтим Чифлишки провеждат наказателна акция през февруари 1925 година в Малешевско и Радовишко срещу сръбската власт, в отговор на нейни изстъпления срещу местното население. В 1927 година е тежко ранен в сражение, но се спасява.


КОГАТО НОЩЕСНИТЕ КАМБАНИ ЗАЗВЪНЯТ

19.IV.1941 год. - кога трите сестри най-сетне беа заедно

"Когато нощесните камбани зазвънят българската войска ще заема новоосвободените български земи.
Радио София в днешния коментар на г. П.К. Чинков съобщи между другото:
Можем да вярваме, че утрешния Великден ще бъде най-светлият Великден на третото българско царство. Може да се очаква, че когато довечера в черквите в поробените досега български земи БЪЛГАРИ свещеници, на БЪЛГАРСКИ език, ще възвестят възкресението на Христа и на Неговата всевечна правда, храбрата българска войска ще заема вече новоосвободените български земи, за да установи ред и спокойствие и да осигури свободата на целокупна България сега и за вечни времена.
И в новоосвободените български земи във всички предели на българщината отново на свещения български език ще бъде славословен Всевишният и ще се отправи топла благодарност към царя на всички българи, Негово Величество Цар Борис III."
Публикувано во вестник "Мир", 19 Април 1941 год.


19 април 1941 г. - Денят на Обединението на България.

"Целият български народ вижда днес да се осъществяват неговите идеали за създаването на една мощна и обединена България - от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море. Българският народ ще изпитва винаги най-голяма благодарност и дълбока признателност към силите от Оста и към техните големи водачи Адолф Хитлер и Бенито Мусолини, които осъществиха обединението на България. Особено силни ще бъдат тези чувства по отношение на Германия, чиито войски действуваха в Македония и Беломорието и които по този начин бяха непосредствените освободители на тези български земи. В тези тържествени моменти, които преживяваме, наш пръв дълг е не само да засвидетелствуваме нашата благодарност и признателност, но така също да изразим нашата голяма почит към онези скъпи жертви в редовете на съюзните армии на Германия, Италия и Унгария, които паднах на полето на честта, като допринесоха по този начин и за обединението на българския народ, както и към нашите собствени жертви, които през по-раншните войни осеяха със своите кости освободените днес земи. Нека почетем тяхната памет със ставане на крака и да кажем "Бог да прости".
Господа народни представители!
Правителството в името на върховните интереси на страната никога не е преставало да призовава целия български народ към единение и сплотеност. То е щастливо да констатира, че в съдбоносните времена, които преживяваме, народът ни прояви тези ценни качества, тъй необходими, за успешното разрешаване на големите национални въпроси. Днес обединена вече България призовава всички българи в границите на целокупното българско отечество, да се сплотим още повече като един човек около престола на българските царе, около Върховния вожд на българите Негово Величество Цар Борис III, за да можем с общи усилия да изградим една мощна и обединена България, която, закрепнала здраво стопански и културно, да изпълни своята историческа мисия като мощен фактор при установяването и поддържането на новия ред в Югоизточна Европа.
В знак на благодарност към оногова, който ни е водил тъй мъдро през всички досегашни трудности и който можа да осъществи обединението на България, за Негово Величество Царя-Обединител Борис III, ура!"
Реч на министър-председателя проф. Богдан Филов пред XXV-то Обикновено народно събрание, 14 май 1941 г.
http://www.youtube.com/watch?v=vavnHwu6hAY



Стихотворение за историскиот Великден во 1916 год., кога за прв пат после многу векови, целата територията на денешна Северна Македония е свободна!

ПЪРВИЯТ ВЕЛИКДЕН НА СВОБОДАТА
(на многострадална Македония)

Ще има Великден сега и за тебе!
След грозната участ на твойте врази,
Разведри се вече и твоето небе,
И радост замести вековни сълзи!

Ден светъл - и радост вековно желана -
След мрак от задушна, барутна мъгла!
Таз радост денес блика, от Дрин до Балкана,
В сърцдата на всички, след робски тегла.

Таз радост вълнува еднакво сърдцата
На всички що любат рода си велик -
На всички, които със пламък в душата,
Обичат свобода и бащин език!

Таз радост за туй е, че вече спасихме
От игото сръбско измъчений брат -
Че всички за правда юнашки се бихме,
Със славен, заветно гоним резултат!

Ний благодарим, ти горещо, о Боже,
След черни патила - до днес векове,
Че вече и роба днес "блъгарин" може,
Без страх и със гордост да се назове!

Че може вече на свой език да се моли,
Свободно - от Дунав до Охрид и Шар!
Че Сърбин веч няма да граби, да коли -
Там дето владее днес български цар!

След кървави битки, гърмежи топовни,
Ликувай - народ веч със счупен хомот! -
След толкова жертви и мъки вековни,
Заслужваш ти радост и волен живот!

Празднувай - моли се, след дните ужасни!
И във тържествата бъди на щрек,
Празднувай със обич към всички нещасни -
В нещастието всеки е само човек!

април, 1916 год.
Ангел Неделев

[Тайко]

Днес се навършват 144 години от Априлското въстание!

То избухва предсрочно на 20 април стар стил (1 май нов ) 1876 г. в Копривщица и е организирано от Българския революционен централен комитет.
Априлското въстание представлява най – мащабната проява и върхът на национално - освободителното движение на българския народ през Възраждането.
Въпреки неуспеха си, то е морален удар върху турското господство и предизвиква силен отзвук в Европа, както и създава предпоставки за последвалата руско – турска война и освобождението на България.


"Заклѣвамъ се въ името на Всѣмогѫщия Богъ, че за славата на народа и за честьта на Православната вѣра ще забия петстотингодишния рѫждѣсалъ български ножъ въ гърдитѣ на келѣвия турски султанъ. Ако прѣстѫпя клетвата си, да бѫда проклетъ отъ цѣлия български народъ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание!
Аминъ!"

Клетвата въ Копривщица



На 20 април 1876 г. (по стар стил) в Копривщица предсрочно избухва Априлското въстание – кулминационна точка в българската националноосвободителна борба.
Въстанието продължава около месец и е потопено в кръвта на хиляди българи, загинали в неравната борба. Целта му – да извоюва свобода, не е достигната, но саможертвата на народа и жестокостите извършени спрямо него обръщат внимание на световната общественост към българския въпрос, което води и до ускоряване на неговото решаване.

Прокламация - възвание към българския народ, 1876 г.:
"Братия българе!
Дойде вече краят на зверските злодеяния, които от пет века насам търпи нашият народ под омразната турска власт! Секи от нас с нетърпение очакваше тоя момент. На... Маий започва вече денят на българското народно въстание - в България, Тракия и Македония. Секи честен българин, в жилите на който тече чиста българска кръв, както е текла тя и в жилите на нашите български кралие Крум, Борис, Симеон и Ясен, трябва да грабни оръжието в ръце, за да въстанем като един човек, и по тоя начин с първият още удар да смутим неприятелят.
Нашите юнаци българи не трябва да са боят от смъртта и разните други опасности. Тие трябва да са не страхуват от това само по себе си изгнило турско правителство, което отдавна очаква своето опропастявание. Напред, братия! Дигайте пушките в ръце, да са срещнем един други против неприятелят, да запазим своето отечество, да предобием свободата си!
О, българино! Докажи, че живееш и ти, покажи как знаеш да цениш скъпата свобода.
Чрез днешното си въстание ти ще да добиеш свобода, с бой и със собствената своя кръв. Счюпи хомотът, който сече твоят врат като с трион!
Ти, който търсиш свобода, чест и човешко право за себе са, пази така също свободата, честта и правото на оногова, който ги потърси при тебе. Защити го!
Бъди юнак неострашим срещу неприятелят, сражавай са, боювай геройски, но не отказвай благоволението си и към робът!
От днес в името на българският народ ние обявяваме пред целия свят, че желаеме: или свобода, или смърт на сичкото население.
Напред, напред, братия! Бог е с нас!"

Българино,помниш ли ?
Пролетта на 1876 -
със смелост и жар България посреща !
С оръжие в ръката и огън във душата,
на този ден всеки българин се е борил за свободата !
20 април - велика,кървава дата ..
Помни българино,помни тоз ден ,
настръхвай при мисълта,
че кръвта на нашите деди
попита е в тез свещени земи !
Помни българино, бъди горд ,
с историята,с нашите герои,
дали всичко за нашата страна,
дали живота си за да наречем
СВОБОДНА БЪЛГАРИЯ !



Годината е 1876, денят е 20 април. На тази дата българският народ се вдига в името на свободата срещу една цяла империя. Априлското въстание е едно от най-паметните събития в българската история.

Героизмът, който въстаниците проявяват в онзи ден, е изключителен, но само за нас, българите. През онези години, в епохата на империализма от XIX век, по целия свят се случват какви ли не събития, свързани с войни, битки и въстания. Тогава на Балканите се гледа като на една размирна зона, в която християни постоянно водят битки с османските си поробители. За гражданите на Великобритания, Франция и останалия европейски свят това не е нещо впечатляващо.
В зората на ерата на комуникациите, когато за пръв път широко започва да се използва телеграфът, а презокеанският кабел се превръща в реалност, хората все повече започват да се интересуват от случващото се по света. Така се появяват и военните кореспонденти, които винаги са в центъра на събитията и предават дословно „тътена на оръдията“ в своите вестници. Въпреки това обществеността не проявява особена заинтересованост към случващото се на Балканите, за разлика от един американски журналист на вестник „Дейли Нюз“ – Джанюариъс Алойшиъс Макгахан.
Новините за ужасяващите зверства, които се извършват в турските провинции на Балканите, достигат до Европа. В защита на българите започват да се организират шествия. Всички тези вълнения са забелязани от Макгахан, който през пролетта на 1876 година наблюдава с голям интерес все по-смрачаващия се хоризонт на изток. Постоянните съобщения за избухване на въстания в земите на юг от Дунав привличат вниманието на военния кореспондент. Малкото информация в британските медии за случващото се в някои селища на Балканите все повече предизвиква Макгахан да предприеме пътуване към югоизточната част на Европа, за да проследи отблизо ставащото. Тогава той убеждава собствениците на вестник „Дейли Нюз“, че трябва да замине за България като кореспондент на изданието.
Междувременно обстановката на Балканите става изключително враждебна. В цяла България селяните са докарани до такова положение, че трудно могат да се прехранват, като обработват малкото земя, дадена им от империята, а данъците и такси се оказват непосилни. В планинските селища почвата пък е бедна и камениста и най-често селяните се изхранват с изработка на аба, декоративни ширити гайтани и други занаяти. Всички това, заедно с корумпираното турско управление и неговата феодална система, крепяща се на десятъци и лихварство, принуждава българския народ да грабне оръжието и да започне борба за свобода.
Така се дава началото на организацията на въстание, което е обречено още от самото начало. Липсва координация между отделните селища, не всички села и обществени слоеве подкрепят или са готови за въоръжена борба, няма достатъчно средства и оръжия. Подготовката е доста слаба и непрофесионална – оръдията са изработени от черешови стволове и са доста елементарни, пушките са изключително стари, барутът е в малки количествa
На всичкото отгоре османците разбират за готвеното въстание от заможен чорбаджия от Татар Пазарджик и управлението предприема действия за смазване на бунтовниците с пълна сила. Така на 26 април 1876 година банда разбойници, наети от турците, нахлуват в град Клисура и съсичат стотици мъже, жени и деца. Същият ден нахлуват и в Перущица. На 30 април башибозуци и други части нередовна турска армия, под командването на Ахмед ага, нападат планинското селище Батак. На жителите е обещано, че ако се предадат ще бъдат пощадени, но след като предават оръжията си, турците влизат в планинското селище и започват безразборно да убиват жителите му.
След тези зверства новините от балканската държава започват една по една да излизат към Западна Европа. Коментарите първоначално са най-различни. Английската позиция следва политиката за силна Османска империя, която да спира руските и френските амбиции за Близкия изток. Според британците Турция трябва да бъде подкрепяна, защото така ще се запази свободата на Европа и ще се осигури британската позиция в Индия. Българските интелектуалци обаче не спират да подават постоянна информация за жертвите и зверствата при потушаването на въстанието. В пресата за пръв път се появяват данни, според които между 18 000 и 30 000 души намират смъртта си под ятагана на башибозуците и десетки селища са сринати до основи, а зверствата не спират.
Всички тези вести карат Макгахан в края на 1876 година да замине като военен кореспондент за Константинопол, за да разследва и опише случващото се. Той се надява да даде яснота на останалия свят дали на Балканите наистина се извършват зверства или информацията е преувеличена. След пристигането си журналистът започва да се рови из документи и дописки, за да разбере точно какво се е случило и да предаде цялата информация на вестник „Дейли Нюз“. Макгахан предприема пътуване до Филипополис (днешен Пловдив), откъдето пуска първата си телеграма, чрез която изразява своите гневни чувства и впечатления:
Макгахан като военен кореспондент в Османската империя
„Боя се, че не съм вече безпристрастен, и с положителност не мога да остана безучастен. Съществуват неща, които не могат да бъдат разследвани с хладен ум. … Зверствата, признавани повсеместно от хора, приближени на турците, както и от самите турци, са достатъчни и повече от достатъчни. Не желая да добавям все повече и повече цифри към тази скръбна статистика. Когато в самото начало на разследването се сблъскаш с признанието, че 60-70 села са били опожарени и че към 15 000 души, голяма част от които жени и деца, са били посечени, започваш да чувстваш, че е безсмислено да продължаваш. Когато, в допълнение, научиш ужасяващите подробности за най-безпомощните дечица, разсичани на парчета и набучвани на щиковете; и когато всичките тези подробности ти се повтарят от стотици – не българи, а и от различните консули във Филипополис, от германските служители по железницата, както и от гърци, арменци, свещеници, мисионери и дори от самите турци, започваш да чувстваш, че по-нататъшните разследвания са абсолютно излишни.“
Следващите репортажи на кореспондента преминават през емоциите, мрачното прогнозиране, русофилските настроения, открито подстрекаване към война и публична разправа с виновните. Всички тези писания се оказват опияняващи за читателите на вестник „Дейли нюз“, ако може да се съди по зашеметяващите тиражи на вестника от Великобритания от края на 1876 година. От село на село журналистът събира и разследва турските зверства. Точно когато Макгахан смята, че видените неща няма как да бъдат по-жестоки, стига Пазарджишката област с идеята да посети град Батак, за който чува доста истории. Там установява, че дори най-големите му представи за варварски постъпки могат да бъдат надминати.
Чужденецът отсяда в Пещера, където турската управа му предлага да бъде придружаван от официален турски представител, но поканата е отхвърлена. Властите, гневни от този факт, забраняват на българите да предоставят коне на кореспондента за прехода към Батак. Местните обаче се противопоставят на това и на следващия ден на американеца е осигурен кон и така Макгахан потегля. За пристигането на чужденеца се разчува в цялата околия. Десетки батакчани успяват да го намерят и да му разкажат какво са преживели и какво точно се е случило. Макгахан записва абсолютно всичко.
Тогава журналистът научава и за близостта на българския език с руския, който знае, и лесно разбира разказите. Скоро след дългия преход през планината, пред чужденеца се разкрива ужасяваща гледка – окървавеният Батак. Стотици трупове и кости, разхвърляни из целия район. Той намира град, представляващ купчина развалини и отломки, съборени довари, разрушени стени, срутени покриви, изтърбушени къщи и тук-там някой човек, спасил се някак от зверствата на турците.
Много от оцелелите започват да се присъединяват към групата от Пещера, оформяйки процесия от няколкостотин души. Макгахан пише, че навсякъде, където погледне, земята била покрита с кости, черепи и части от тела. Чужденецът отива и до баташката църква, пълна с трупове – както в двора, така и в църковното помещение.
Журналистът записва всичко онова, което му е разказано. Веднага, след като се прибира в Татар Пазарджик, пише дълга и изключително емоционална дописка до „Дейли нюз“. Телеграма, писана с много гняв, силна болка и страдание, думи, написани с насъбран ужас и дори жажда за отплата. Всичко това е публикувано в страниците на един от най-тиражираните вестници във Великобритания. Дописката съдържала описание на картината, на която се натъква Макгахан, и част от разказите на местните хора. Не липсва и критиката срещу правителствената политика на Англия и срещу премиера Дизраели, според когото всичко е преувеличено.
След всички репортажи на Макгахан и изразеното недоволство към Дизраели, обществеността е покрусена от зверствата, а противниците на правителството във Великобритания стават все повече. Журналистът обаче разбира, че ако в Западна Европа дописките ще бъдат изразени в „християнски гняв и хуманен инстинкт да се осигури помощ за българския селянин“, то Русия ще вземе нещата в свои ръце и ще накаже справедливо турците.
Последната кореспонденция за вестник „Дейли нюз“ Макгахан пише в хотел „Брофорт“ – Букурещ. В нея кореспондентът директно обвинява Дизраели и английския посланик в Константинопол сър Хенри Елиът, че съзнателно заблуждават общественото мнение относно сериозността на положението в България. Заради всички репортажи цяла Западна Европа застава твърдо зад българите, а към правителствената политика на Великобритания за подкрепа на Османската империя са отправени остри критики.
Юджийн Скайлер, който е американски дипломат, се заема да направи комисия, която да следи за евентуални нови престъпления от страна на османците и да защитава българското население, да построи наново опустошените селища, да възмезди оцелелите за техните загуби за сметка на Високата порта и да екзекутира виновниците за всички престъпни деяния. В края на своята последна дописка Макгахан изразява своето мнение, че доста от нещата няма да бъдат реално направени, защото старите оядени господа, които държат Европа в ръцете си, не се интересуват от закланите мъже, жени и деца и тяхната съдба.
Въпреки това според кореспондента отплатата ще дойде с идването на руските войски. Точно това многократно казва и при напускането на родопските селища на местни жители: „След по-малко от година войските на царя ще бъдат тук“. Точно това се случва и година по-късно с обявяването на Руско-турската война, която военният кореспондент също следи на място, движейки се с руската армия.
Джанюариъс Макгахан е доста неразпознаваемо име в световната историята. Днес само един тесен специалист може би знае името му и блясъка на неговите трудове. И двата големи вестника, чийто представител е бил, отдавна са мъртви. Книгите, които е писал между войните, трудно могат да се намерят в американските библиотеки, но в една страна това име ще се помни и тачи вечно – България. Макгахан е велик човек, защото когато се сблъсква с антихуманните действия на едно правителство, той не си затваря очите, както повечето. Американският кореспондент се превръща в застъпник, вместо да остане хладнокръвният безпристрастен наблюдател. Точно и затова днес в земеделския щат Охайо се издига надгробен камък, носещ красноречиво надписа:
МАКГАХАН
ОСВОБОДИТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ




Априлското въстание през погледа на неговите участници.

„Паша ефенди, и вие братя! Аз съм измъчен двояко. Аз ще умра, но нека моята невинна кръв, нека моята невинна смърт бъде пример за милиони българи; нека аз загина в най-младата си възраст и клетвата си за свободата на Отечеството ни“. Това се предполага, че са последните думи на Васил Петлешков, ръководителят на революционния комитет в Брацигово, човекът, който поема цялата отговорност за бунта и не издава нито един от другите революционери в селото. Думите на Петлешков са предадени от Атанас Мишев, член на комитета в Брацигово.
Всяка година по различен начин отбелязваме годишнината от избухването на Априлското въстание. И сякаш колкото повече се отдалечаваме във времето от априлските събития, толкова повече споменът за тях избледнява, а въстанието и неговите участници се приемат като застинали образи. Изпускаме техните живи емоции и преживявания, подобна на последните мигове на Васил Петлешков. Затова в настоящия материал ще ви представим част от спомените на някои от участниците в Априлската епопея, за да разгледаме начина, по който възприемат онези съдбоносни за българския народ времена.
Безспорно един от символите на въстанието е думата „братство“. С подобна връзка се изгражда доверието между въстаниците, подчертава се вярата в една и съща цел и дори изтрива страха от смъртта. За Цвятко Каролев, революционер от Първи (Търновски) революционен окръг братството е не само духовно, но и кръвно. Малко преди бившият търговец да започне революционния си път, той води разговор с брат си Райко. В своите спомени Цвятко предава особено въздействащата реч на своя брат, която по прекрасен начин представя идеята за „свобода или смърт“:
„До този час, до тази минута, когато въоръжен, както та гледам, излизаш вън от прага на бащината ми къща, дотогава ще те имам за роден брат; щом излезеш от къщата и се върнеш не свободен или станеш подлец и предател, в такъв случай с клетва пред Бога ще казвам, че не си ми брат, и няма да те признавам за такъв. Свободата – каза ми – е сладко нещо, но догдето се спечели, трябва да имаш предвид – 1-во – смърт и да се не уплашиш от нея; 2-ро – наранявания и болезни, но да ги претърпяваш; 3-то – глад, жажда, без постилка; 4-то – хващението ти от неприятеля, изтезавание и други разни мъчения с цел да те принудят да изкажеш кои са ти другарите, кой ви е накарал да въстанете и прочие, и прочие, всичко това с кураж да претърпяваш и нищо да не казваш по това свято дело и само тогава само ти ще бъдеш духом свободен и неустрашим, и мене ще ми е драго, че съм имал такъв смел и решителен брат. Това – каза – са моите последни братски наставления и вярвам – каза – че с достойнство ще се наричаш въстаник за българската свобода.“
Паметна плоча на Никола Караджов, на лобното му място в местността Равна река, Стара планина
Впечатляващ е начинът, по който се предава въстаническият завет личи и от думите на Никола Караджов, клисурски революционер при сбогуването с неговото семейство:
„Майко и жено, елате да ви прегърна. Днес е свят и най-голям ден за българския народ:видях как досега мирният народ дигна ръка да се бие против многовековния народен враг, видях как се проля вражеска кръв. Минутите са усилни и колкото по-крепко и по-горещо ви прегърна, толкова по-скъп спомен ще отнеса от този свят. Пригответе се за големи изпитания: жребият е вече хвърлен. Ако злата съдба не ми позволи да изляза жив из великата борба, която се захваща, погрижете се да ме замести това малко дете. Кажете му, когато порасне, защо е умрял баща му. Не плачете – ако умра, не ще бъда само аз: делото е велико и иска много жертви.“
Караджов държи подобна реч и пред своите другари по оръжие:
„Е, братия, многожеланият и многоочакван ден настана. Това, което вчера бе игра и залъгалка, днес трябва да стане дело. Колебанията нямат място. Сърцата ни трябва да станат тъпи и нечувствителни. Трябва да изчезне от тях всякаква изнеженост. Нужни са коравина и жестокосърдие. Няма съчувствие към сълзите на горките ни съпруги, нито съжаление към нещастните ни деца, що простират слаби ръце към нас. Нека не ни трогват майчините горчиви въздишки, нито тяхното отчаяние да отнема мъжеството ни. Не съществува нещо, което да обичаме повече от отечеството. Отечеството ни зове да презрем всичко. То иска и живота ни и ние ще му го дадем. Познавам чувствата ви. Такива са и моите. Горчива е чашата, която ни предстои да пием, но връщане няма. И да се покаем глупаво, пак добро не ни очаква. Но не мислете, че ние ще сме първите жертви за свободата на България. Не са само нашите майки, които ще умрат след нас от скръб по нас. Не ще да са само нашите жени и нашите деца, които ще да останат да се скитат голи, боси и гладни, гонени и мъчени всякога и всякъде от непреодолимото и трайно нещастие.“
И когато пишем за Априлското въстание, не може да подминем човекът, оставил най-голяма следа върху събитията – Георги Бенковски. Влиянието и силата на неговия характер се усещат ясно и в най-тежките моменти. Това личи от речта, която Бенковски произнася във въстаническия лагер на връх Еледжик при вестта за наближаването на турската армия, за която в спомените си говори ръководителя на лагера Ангел Телийски:
„Ние ще постоянствуваме да сломим турския хомот и да се отървем от тяхното иго, които ни са угнетявали 500 години. Те трябва да знаят, че нашето оръжие е благословено. С оръжие в ръка ние достигнахме да развеем българското знаме (Свобода или смърт) и да забодем българската сабля в сърцето на нечествия султан. Кръвта на нашите прадеди е възкръснала в тоя час и вика глас за отмъщение. Не трябва да се жалим в боя, братя, защото ако и да умрем, отпосле в отечеството ни ще настанат нови юнаци и ще захванат мястото ни. Дързост, юнаци! Напред, не се бойте от поганските пълчища! Вашата смърт ще се запечати дълбоко в сърцето на праотците ни като си припомнюват за вас, те още толкова ще възневидят тиранина.“
Но онова, което отличава Бенковски е способността му да поема отговорност. За това свидетелства Стоил Финджеков, един от създателите на панагюрската артилерия, участник в сраженията при Панагюрище и Стрелча, който предава разговора на Бенковски с въстаниците в нощта, в която Панагюрище гори:
„Вижте, юнаци. Аз съм причина да гори града ви и да ни мъчат турците сега. Да оставя пушка, револвер настрана. Прощавам ви, убийте ме.“ Всички юнаци: „Не думайте това, войводо.“ Бенковски: „Но искам да помните, че след смъртта ми ще има за нас свобода. Сега гори Панагюрище – то гори на султана сърцето. И ако ме нарани турчин и падна, жив от вас, който ме види – проклет да е, ако не припне да ми отреже главата, а не турчин.“
Друг изтъкнат водач от Априлската епопея е поп Харитон Халачев, известен с участието си в отбраната на Дряновския манастир. Когато четите от Търновския окръг се събират в местността Мусина и го избират за техен водач, той държи реч, в която акцентира върху значимостта на делото, с което са се захванали. Речта е предадена от Петко Франгов, учител, свещеник и революционер:
„Юнаци! Много благодаря за избора, който ми правите. На вас е вече познато, че ние тука се събрахме да се заловим за онова велико дело, което е очаквала нашата злощастна България в продължение на пет века. Ние отиваме да се борим сега с нашия мъчител – тиранин, който ни е притеснявал 500 години. Борбата ще бъде неравна. Да се бие ние, няколко души, с турските многочислени войски, башибозуци и черкези, но ние ще изпълним своя дълг към отечеството си.
Братя! Удари часът, който очаквахме толкова години. Сега ние отиваме с оръжие в ръка не да убиваме и да обираме мирните жители, а да търсим нашата свобода, която ни грабна така насилствено турското хищничество.
Другари! Ние ще пролеем кръвта си за скъпата свобода на нашето поробено отечество България! Много жертви са паднали за тази свобода, нека умрем и ний! А ние, една шепа хора, ще можем ли да освободим поробена България?
Не, но ще посеем семе, което ще пусне дълбоки корени, и които последуват нашия пример – те ще жънат добра и плодородна жътва.“
Въстаническият ентусиазъм ясно се забелязва не само в ръководителите, но и в редовите бойци, онези които историята често забравя. И е редно да си спомним за тях!
Осъден на смърт чрез обесване на специален османски съд в Търново, Георги Измирлиев е откаран обратно в Горна Оряховица, където на 28 май 1876 година сам слага въжения клуп на врата си с думите “Сладко е да се умре за свободата на Отечеството!”.

20 април, 1876 година. Помним героите!

На днешния ден преди 144 г. Априлското въстание е в разгара си.
"ЕДНА ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ГЛУПОСТИ, КОИТО БЪЛГАРСКИТЕ ИСТОРИЦИ СМЕ СЪТВОРИЛИ Е, ЧЕ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ БИЛО НЕУСПЕШНО"
Божидар Димитров

Въстанията в световната история нямат военноспортна цел – да победиш на бойното поле армията на противника. Въстанията имат икономически, религиозни или политически цели. Априлското въстание няма икономически или религиозни цели. То не цели намаление на данъците или унищожение на исляма. Априлското въстание има една – единствена и то политическа цел- възстановяване на Българската държава виждана като единствена възможност за прогресивно развитие на българския народ, отказано му от Османската империя по силата на устройството и законите й. Постигна ли тази политическа цел Априлското въстание? Година и десет месеца след него България бе вече свободна държава. Благодарение на Априлското въстание бе свикана конференция на Великите сили, които решиха България да стане свободна държава с демократична конституция, каквато нямаха и те. А отказът на султана доведе до военно изпълнение на това решение. Изпълни го Русия, но с консенсуса (съгласието) на всички Велики сили.

С какво потресе европейското обществено мнение Априлското въстание, което принуди правителствата (много от тях тайно бяха на страната на османците) все пак да подкрепят българската държавност. Кланетата в Батак и другаде, обикновено пишем ние. Глупости, на кланета и то далеч по-мащабни, Европа бе навикнала. В тези същите години (през втората половина на ХІХ век) само в Париж през 1871 г. бяха убити 200 000 французи. Русите изклаха през 1866 г. в Полша 100 000 поляци. Генерал Гурко е мръсна дума в тази страна, както и цар Освободител. Генерал Радецки изтрепа не по малко унгарци при тяхната революция, а що италианци изклаха австрийците в революциите на Апенините да не говорим. Малко хора знаят, че европейците се впечатлиха не толкова от Батак, а от съобщенията на журналистите, че в България най-личната сграда във всяко селище е училището, че общо те са 1500 и всички са построени и поддържани без нито един грош от държавния бюджет на Османската империя. Английските журналисти пишат с известен срам, че в свободна Великобритания училищата също са 1500, а руските, че в огромната им държава, просната на 11 000 км. от Варшава до Владивосток, училищата са 1248. „Народ, който хвърля лични пари за образованието на децата си, заслужава независимост” – пише един немски журналист. И така, братя колеги историци и журналисти, не пишете повече, че Априлското въстание е неуспешно. Дай боже повече такива „неуспешни ” въстания в бъдещето ни.

Божидар Димитров


На днешния ден преди 144 години
Константин Величков описва срещата си с Петлешков така:
«Въстание! Кръв! Да живее България!» След минута ние се прегръщахме неми, разтреперени, просълзени от радост, и като извади от джоба си едно възвание, с което се обявяваше, че е прогласено въстание, сложи на устните ми мястото, дето беше цапано с кръв, и сам после взе да го целува с луда страст, като да бликаше оттам жива кръв, с която искаше в тая минута да се напие до полуда. Целуваше и викаше: «Въстание! Кръв! Да живее България!» Трябваше да минат няколко минути, за да дойде на себе си и да може да отговори на въпросите, които му задавах. Той нямаше впрочем какво много да разказва. Пред очите му беше блеснало едно видение, което го беше ослепило, и озарен от него, преобразен на дух, беше улетял, за да разнесе по-скоро, додето може да стигне, благата вест. Той беше видял България възкръснала, която вика под знамето на свободата своите синове, за да отмъстят за петвековните обиди, и като че се е боял да не би тоя образ да загуби от силата, с която се беше отпечатал в душата му, едва дочакал да му дадат няколко възвания, и тръгнал. Вярата, с която беше живял в продължение на три месеца, не беше го излъгала. Мечтата беше се сбъднала. Тържеството беше дошло.


Пламен Пасков

КАРАДЖАТА

И търсят духа на Караджата!
Ботев

Бунтът бе помазан. В горските усои
паднаха убити всичките герои.
Сам Хаджи Димитър между них оста,
защото числото надви храбростта.
Първото движенье, първата дружина
дойде като буря, като сън премина -
метеор невиден в една тъмна нощ.

Букаците диви трепереха йощ
от гърма на боя, от таз нoва дума:
"Свобода", що мина из тяхната шума,
и екът разнесе като един дъх
от урва на урва и от връх на връх,
дето снегът мята бяла си покривка.

Юнаците спяха без гроб, без завивка,
на връх планината. Ни един от тях
боя не остави, не усети страх,
защото когато Дунава минаха,
кръстосани саби мълком целуваха,
защото на всички в гордите души
свободата сила и кураж внуши.

Командата беше: на месо удрете!
Лозинката беше: момчета, умрете!
И гордият Ванков издигаше с гнев
из дима високо свиления лев.
И смъртта беснейше на сганта из роя,
и стотина турци паднаха във боя.

Пашата уплашен и с навъсен лоб
изпрати сто пушки срещу един роб,
и хиледи вълци срещу една чета,
минала кат сянка по тия полета...
И момците наши умряха със чест...
Мидхад бе доволен от такава вест.

В тоя час вълците, кои мърша търсят,
с крак гърди им ровят и меса им късат;
и гладните орли, оплескани с кръв,
в мъртвите им очи удрят своя клъв;
и мухите златни в бръмчащи рояци
лакомо налитат немите юнаци,
изложени голи под слънчевий жар.

Мидхад бе доволен. Пантер див и стар,
той бе победител. И снага му гнила
потръпна от радост. Той дигна бесила
по всичките ъгли и настана плач:
и тръпки побиха бедният орач
пред тия плашила нови и проклети.

Децата пищяха от ужас обзети,
и горките майки дишаха едвам,
дорде да познаят кой се люшка там.
Страхът беше общи. Тъмниците бяха
наблъскани. Вредом младежи висяха:
едни вряха в гръчки, други с образ син,
трети - от страх мъртви - жълти като смин,
сякаш бе настала смърт и черна чума.

Брат не смейше с брата дума да продума,
синът от баща си трепереше бляд
измяната - призрак из тъмният ад,
шушнеше зловещо и ужасът сейше,
въжето неспирно се с нещо люлейше.
Страхът бе на всички лицата вапцал
и своя зловещи печат бе им дал.

В това подло време в балканските габри
войските фанаха Караджата храбри.
Той беше юнака с горещата кръв,
Караджата храбри, във битките пръв,
мъдрец във съвета, орел в планината,
за четата гордост, слава на борбата,
на Хаджи Димитър съратник и брат,
като него храбър, като него млад.

Чувства се велики в двамата горяха,
на същото знаме служители бяха,
на същата мисъл - жив образ и плът.
Единият бе главата, другият - умът,
един беше вожда, другият - кърмачът,
към смъртта готови еднакво да крачат.



На днешната дата 20 април през 1856г. е роден:
Генерал-лейтенант Кирил Ботев, който е брат на Христо Ботев
Той е участник в Сръбско-българската и Балканската война,началник на Военното училище (1891-1895), заместник-министър на войната (1913)
Кирил Ботев е роден на 20 април 1856 г. в Калофер, син на възрожденския учител Ботьо Петков и на Иванка Ботева, брат е на Христо Ботев. Завършва класното училище в Калофер. Произхождайки от семейство на образовани хора, от ранна възраст продължава професията на баща си - Даскал Ботьо, като учителства в Голямо Бельово, а след емигрирането си - и в българското училище в Гюргево, Румъния.
През 1876 г. се включва в четата на Христо Ботев. След нейното разбиване е заловен, лежи в затвора в Цариград и след това е пратен на заточение в крепостта Акия в Мала Азия. Освободен е през 1878 г. по силата на Санстефанския мирен договор.
След завръщането си в България през 1878 г. постъпва в Командата на волноопределяющите се в Пловдив, а по-късно същата година се прехвърля във Военното училище в София като кавалерист. Завършва в първия випуск през 1879 г. и е произведен в чин подпоручик. По-късно следва кавалерийска школа в Сомюр (Франция) и във Военната академия в Брюксел. Служи в Източнорумелийската милиция.
По време на Сръбско-българската война (1885) е ескадронен командир, извършва разузнавания в тила на противника и улеснява бойните действия. Като командир на III конен Пловдивски полк участва в контрапреврата срещу русофилите (1886).
Като образован офицер още млад заема високи длъжности:
командир на III конен Пловдивски полк,
началник на Военното училище (1891-1895 г.),
командир на Трета пехотна балканска дивизия (1900 г).
На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Ботев е сред тях. Това е първият случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенант е дадено на действащи офицери (преди това е давано само на офицери от запаса).
Участва в Балканската война (1912-1913), а за кратък период от време е заместник-министър на войната (1913). Излиза в запаса през 1914 г.
За да се предпази от бомбардировките на София, генерал-лейтенант Кирил Ботев отива да живее в с. Студена, Пернишко, където умира на 6 февруари 1944 г.
Награден с отличия :
Орден „За храброст“ IV степен
Орден „Св. Александър“ I и IV степен с мечове по средата
Орден „За военна заслуга“ I степен с военно отличие

[Тайко]

На 21 април 1851 г. в Горна Джумая (дн. Благоевград) е роден Георги Измирлиев – Македончето (1851-1876).

Учи в Пехотното юнкерско училище в Одеса (1873-1875), което напуска, за да се включи в подготовката на Априлското въстание (1876). Участва в заседанията на Гюргевския революционен комитет и е определен за военен ръководител и помощник - апостол на Търновския революционен окръг. Развива активна организаторска дейност в Търновско и Горнооряховско като прилага на практика познанията си във военното дело. В разгара на подготовката революционната мрежа е разкрита, а Георги Измирлиев заловен от турските власти. Окован във вериги е закаран в Търновския затвор, където извънреден съд го осъжда на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена на 28 май 1876 г. в Горна Оряховица.

На 21 април 1886г. е роден ген.-майор Атанас Атанасов, командир на 5-а пехотна дунавска дивизия през 1935г.


На 21 април (стар стил) 1912г. край българското кавадарско село Дреново (днес в Р. Македония) е убит, нарязан на парчета и заровен в крайпътната канавка от членове на уродската, протурска анархистка организация "Червените братя", легендарният български войвода и революционер Пере Тошев е убит на (21 април) 4 май на пътя между селата Градско и Дреново.

Петър (Пере) Наумов Тошев е български революционер и национален герой, активен участник във Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Един от легендарните образи по време на славното Илинденско-Преображенско въстание в 1903г. След потушаването на въстанието, с помощта на Гьорче Петров, Петър Ацев и Георги Пешков възстановява революционните мрежи на организацията в Прилепско. Използва псевдоними като Лефтер и други.
През 1912 г. Тошев заминава за София, за да се лекува в клиниката на своя единомишленик доктор Стефан Сарафов. След сключения съюзен договор между България и Сърбия, особено след лекомисленото разделяне на Македония на спорна и безспорна зона, Тошев протестира. Той иска да бъде приет в Народното събрание и изслушан, но е арестуван. Сломен от подялбата на Македония, след освобождението си той бърза да се върне при близките си. След като му е издаден открит лист от турското посолство в София, заминава за Македония. Проследен още от София от членовете на анархистка организация Червените братя, Тошев е убит на (21 април) 4 май на пътя между селата Градско и Дреново. След това турците го нарязват на парчета и го заравят в канавката край пътя. След 5 дни роднините му го намират. Погребан е в двора на църквата на село Фариш, Тиквешко.
Пере Тошев е роден през 1865 година в големия български град Прилеп, тогава в Османската империя, а днес в Р. Македония в семейство на богати и видни изселници от Дебърско. Негов племенник е войводата от ВМОРО Спиро Тошев. Началното си образование завършва в Прилеп, а от 1882 година в Солунската българска мъжка гимназия. Изключен е от нея през 1884 година след участие в училищен бунт и последвал обиск, при който в него е намерена „Българска христоматия“ от Константин Величков и Иван Вазов.
Същата година се установява в Пловдив и завършва VI клас в местна гимназия. С помощта на Спиро Костов и Владимир Кусев, Пере Тошев организира в Станимака подразделение на БТЦРК, който има за цел освобождаване на Македония и Одринско. В Пловдив Тошев е куриер на БТЦРК и взима участие в Съединението, като е един от четниците завзели градската поща.
В периода от 1885-1890 година Пере Тошев и Андрей Ляпчев устройват наново редица тайни съвещания из Пловдивските села. Вземат решение за организирането на нова македоно-одринска освободителна организация. През 1890 година двамата обикалят Македония с разузнавателна цел.
ВМОРО
Учителският персонал от Прилепското българско училище от 1892-1893 година. Антон Попстоилов, Йордан Янчулев, Спиридон Мирчев, Козма Георгиев, доктор Йордан Бомболов (директор), Пере Тошев, Даме Груев, Георги Трайчев и Никола Смичков. Втори ред: Юрдан Попконстантинов, Недялко Дамянов, Илия Хаджитошев, Илия Иванов, Никола Радославов, Константин Трифонов, Стойче Димов и Ангел Воденичаров.
От 1892 година Пере Тошев учителства в Прилеп, и година по-късно, след създаването на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, основава първия ѝ революционен комитет в Прилеп. Следващата година Пере Тошев учителства в Скопие, където оглавява комитета до напускането си през 1894 година, след което го замества Христо Матов. След това Пере Тошев учителства и в Битоля, където заедно с Гьорче Петров подпомагат местния революционен комитет и издават вестник „На оръжие”, там става близък и на Даме Груев.
През 1896 година с помощта на Върховния комитет и Димитър Матов, който пише на училищния инспектор Васил Кънчов, Пере Тошев се премества в Солун като учител в българската гимназия. От 1898 година се намира в Солун и работи като училищен инспектор, в същото време е включен в Централения комитет на ВМОРО. През 1901 година, след Солунската афера е осъден на 101 година крепостен затвор и заточен в Подрум кале, Мала Азия, но през 1902 година е амнистиран.
„Подписаните удостоверяваме, че получихме сумата 513 лева чрез Българското Дипломатическо Агентство в Цариград, като помощ от Македоно-Одринските студенти при Висшето училище в София, за раздаване помежду другарите ни Българи политически затворници в Бодрум кале. П.Тошев Х.Матов Ив.Х.Николов 1902“
Участва на Смилевския конгрес през 1903 година и се обявява против общо масово въстание. Пере Тошев отказва да заеме поста си в централния щаб, но по време на Илинденско-Преображенското въстание ръководи Мариовския революционен район. След потушаването на въстанието, с помощта на Гьорче Петров, Петър Ацев и Георги Пешков възстановява революционните мрежи на организацията в Прилепско.
Делегат е на Прилепския конгрес от 1904 година. На Рилския конгрес на ВМОРО през 1905 година отново е избран за член на ЦК на организацията. При масовизирането на сръбската пропаганда в Македония в Поречието Пере Тошев по мирен път опитва да неутрализира сръбските чети в района. След пленяването на Даме Груев той лично се среща с Глигор Лямев, като впоследствие Даме Груев е освободен. След убийството на Гарванов и Сарафов закратко е арестуван като заподозрян. След Младотурската революция Пере Тошев се обявява против легализирането на организацията. Пере Тошев, Антон Страшимиров и Гьорче Петров издават вестниците „Конституционна заря” и „Единство”, близки идейно на Народната федеративна партия (българска секция). През 1910-1911 година е училищен инспектор на българските училища в Солунски окръг.
През май 2012 година, в Асеновград бе поставена паметна плоча, по случай 100-годишнината от гибелта на Тошев. На откриването на паметната плоча присъстват много хора, сред които Николай Тошев, внук на Пере Тошев и председател на Съюза на македонските организации.
В Централен държавен архив на "Държавна Агенция: Архиви" се съхраняват документи и писма, свързани с революционната дейност на Тошев. През 2013 година, община Благоевград закупи архив, съдържащ непознати досега писма, вестници, снимки, лични вещи, разписки, дневници и други на дейци и ръководители на ВМОРО и ВМРО. Колекцията включва ценни и редки оригинални писма на Пере Тошев.
За него:
Големият български писател Симеон Радев казва за Пере Тошев:
„Пере Тошев е, между най-големите македонски дейци, най-неизвестният. Той живя в самота и умря незабелязано. Неговият тих и меланхоличен образ е, обаче пълен с рядко и скъпоценно очарование. У никой от съратниците му вътрешният живот не бе тъй чист, съсредоточен и изобилен с нравствено богатство както у него.“
Легендарният Анастас Лозанчев пише за него за периода на създаването на ВМОРО през 1894 година:
„Пере беше с оформени идеи, с оформени възгледи по революционните борби, които никой друг по това време немаше. Той беше стар революционер, участвал и с други македонски българи... в съединението на Северна и Южна България.“
Деецът на Върховния комитет Михаил Думбалаков пише за Пере Тошев:
„Въплощение на чест, родолюбие, бохемство и доброта, Пере бе дал, в хармонично съчетание, всичко, което би трябвало императивно да съпътствува революционера. Но нещастният Пере никога не бе допущал, че той ще бъде използуван като мъртвец от грубо тенденциозната ръка на безчестни историци, които, в желанието си да хвърлят в забвение и сянка истинските водачи на революцията, изровиха труповете на скромни труженици и с дързост и истерика кощунстваха с имената на смирените редници на революционното дело. Бедният прилепски даскал би потънал в земята от срам, ако някой някога му бе подхвърлил, че ще настъпи едно нахално и безотговорно време, когато пред имена на революционни водачи, като генерал Цончев, полковник Николов, Сарафов, полковник Янков, мичман Тодор Саев, Тодор Лазаров и десетки други, щеше смутено да се оглежда името на познатия из софийските бирарии добряк, Пере Тошев.“



На 21 април 1906г. село Лугунци е обградено от повече от 3000-на турска войска, турците подпалват селото и избиват невинните му жители, а в героичния бой продължил цял ден загива четата на войводата Боби Стойчев.

Поради голямата си самоувереност Боби Стойчев допуска четата да бъде обградена в манастира от турски аскер. На следващия ден се водят целодневни сражения между четниците и повече от 3 000 души редовна армия. През нощта, под прикритието на силен дъжд, четниците, командвани от Никола Дочев пробиват пътя си навън и сутринта се прикриват при село Новачани. На 20 април четата на Боби Стойчев се отделя и тръгва към Гюришкия манастир.
Боби Стойчев с псевдонима Бобев е български офицер и революционер, скопски и кумановски войвода на ВМОРО. Един от легендарните образи по време на славното Илинденско-преображенско въстание в 1903г., което четата му се обединява с четата на скопския окръжен войвода Никола Пушкаров и на 5 август двете чети водят голямо сражение с турската войска при Гюришкия манастир.
Той е роден в град Дряново. Служи като старши подофицер в 18-ти етърски полк. През 1902 година се включва в национално-освободителната борба на българите в Македония под влияние на Борис Сарафов и участва в подготовката на четите на ВМОРО. През пролетта на 1903 година заминава като районен войвода в Светиниколско.
На 9 август 1903 (стар стил) година при село Дивле четата на Боби Стойчев среща обединената чета на Кръстю Лазаров, кратовския войвода Димче Берберчето и велешкия войвода подпоручик Панчо Константинов, при село Сопот дават сражение на турска потеря. Оттеглят се и през Сърбия се прибират в България, където за кратко са интернирани. Преди края на въстанието правят повторен опит за навлизане в Македония, но четата се разпада.
Стойчев участва в съвещанията от края на 1903 година в София, на които се определя тактиката на борбата след въстанието. С щипската чета на Мише Развигоров на 8 декември 1903 година Боби Стойчев заминава за Македония.
В края на март 1904 година Боби Стойчев е определен за войвода в Скопско. През лятото по поръчение на Борис Сарафов по погрешка прокарва за пръв път сръбски войвода в Македония - Григор Соколович Ляме, като му отваря достъп до куриерските служби на ВМОРО. Ляме се представя за войвода изпратен от мнимо македонско дружество в Ниш, а всъщност е пионер на сръбската пропаганда в Македония. Впоследствие той преминава официално на страната на Сърбия. Боби Стойчев, след като разбира заблудата си, се извинява за това, че е подпомагал сърбоманската чета на Соколович. Като скопски войвода Стойчев действа активно срещу сръбската пропаганда.
На 14 декември 1904 година четата на Боби Стойчев унищожава изцяло в манастира край Беляковци откъснала се група от сръбската чета на Йован Довезенски, разбита предния ден от Атанас Бабата при Шопско Рудари.
През март 1905 четата на Боби Стойчев и велешката чета на Иван Наумов Алябака водят сражение с турска войска при кумановското село Павлешенци, в което дават 20 убити. Четник на Стойчев в 1905 година е бъдещият войвода Спиро Дильов. През ноември 1905 година Боби Стойчев се прибира за лечение в България. През февруари 1906 година влиза повторно в Македония с чета.
Поради сериозното раздвижване на турските войски в Овче поле обединените чети на Боби Стойчев и подпоручик Панчо Константинов се пренасят във Велешко през ранната пролет на 1906г. На 17 април четата се разполага за почивка в двора на манастира „Свети Йоан Ветерски“ край село Ветерско.


На 21 април 1915г. в София умира Стефан Николов Николов с псевдоними Игнатий Лайола, Скендер бег, Тепайволци. Български офицер, полковник и революционер, деец на ВМОК. Един от легендарните образи по време на славното Илинденско-Преображенско въстание в 1903г. с чета на ВМОК Николов взима участие в сраженията по долината на Струма. Действа с чета в Македония до пролетта на 1906г., когато Върховният комитет е разпуснат.
Участва в Балканската война като командир на Първа бригада на Македоно-одринското опълчение, а през Междусъюзническата война е в Сборната партизанска рота. Кавалер е на офицерския орден „За храброст“ ІІІ степен.
Николов е роден в българския град Прилеп (днес в Република Македния) в 1859г. В 1880г. завършва Военното училище в София. Участва в Сръбско българската война като дружинен командир в Трети пехотен бдински полк. Става член на тайните офицерски братства, работещи за освобождението на Македония и Одринска Тракия.
В 1901г. се уволнява от българската армия и става член на Върховния македоно-одрински комитет на Стоян Михайловски и генерал Иван Цончев. През юли 1901г. в Гърция се запознава с Васил Чекаларов и му казва, че главната му цел е да се сменят задграничните представители на ВМОРО Гьорче Петров и Гоце Делчев.
По време на Горноджумайското въстание през есента на 1902г. е началник на въстаническия щаб.
Интерниран е заедно с Иван Цончев, поручик Софроний Стоянов и мичман Тодор Саев от българското правителство под натиск от Великите сили.

[Тайко]

На 22 април 1876г. в Панагюрище е осветено въстаническото знаме на славното Априлско въстание, изработено от Райна Княгиня.

Райна Футекова е само на 20г., главна учителка в девическото училище в Панагюрище, когато Георги Бенковски ѝ предлага да ушие знамето на Априлското въстание.
Лъвът на знамето е нарисуван от Стоян Каралеев (Баненеца) по образец на лъвчето, отпечатано на корицата на Устава на БРЦК, а буквите са изписани от Иванчо Зографа. Освен надписа „Свобода или смърт“ в долния край има и две букви – „П“ и „О“ (за „Панагюрски окръг“).
На 22 април – деня на освещаването му – Райна Футекова му пришива приготвени през нощта пискюли. Размерите на знамето са 2 на 1,5 м, има две лица и е поръбено със сърмена ивица.
Освещава се от свещеници от града и околните села. Райна описва по следния начин шествието след освещаването на знамето:
„На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги. Това беше най-тържественият ден на нашата кратковременна свобода. Беловласи старци, редом с невръстни деца, вървяха навсякъде след мен, пееха любими народни песни. Жени, девойки и старици хвърляха върху нас толкова много ухаещи и разноцветни букети, че целият път беше постлан с тях като великолепен килим. Виковете «Ура!» и «Да живее!» нямаха край. Тази тържествена процесия продължи до вечерта.“
За честването на 25-годишнината от Априлското въстание Райна Княгиня ушива три нови знамена – копия на оригиналното. Запазени са само две от тях (във Военноисторическия музей в София и в родната ѝ къща в Панагюрище), третото копие изгаря по време на бомбардировките над София през Втората световна война.




Разказ от първо лице на един от десантчиците там и отбиващ редовната си военна служба в началото на 80-те, о.з. Старши Лейтенант Тенчо Иванов.
Тенчо Иванов е от град. Пловдив. Роден през 1963 г. Разведен с 2 деца.
- Как попаднахте в поделението?
- В казармата влязох в началото на септември 1981 г. и се уволних през октомври на 1983 година. Поделението, в което служих беше едно от секретните у нас. Намираше се в близост до Гребната база в Пловдив. Всички бяхме предварително проучени и подбрани, повечето спортисти. Подготвяха ни и подбираха още като ученици. Бяхме скачали с парашут още като ученици, лично аз имам 5 скока преди казармата. Бил съм спортист – лекоатлет, дъльг скок, а бях и един от най-добрите на 1 и 3 км в поделението. И до днес си спомням клетвата пред бойното знаме на площада в Пловдив. Подписвахме и декларации, че 5 години след като се уволним, нямаме право да говорим за нашата служба, защото като цяло бе секретна.
- За какво ви подготвяха?
-Водихме се десантчици, сини барети и бяхме единствените с такива униформи. Реално ни подготвяха при евентуална война да ни пуснат в тила на врага /Турция и Гърция/ и да разузнаваме техните военни обекти, да предадем информация и те да бъдат унищожени. Аз бях турско направление и много сериозно изучавахме езика, особено първата година. Директно ни казваха, че нямаме големи шансове да оцелеем, но се проиграваха различни варианти за това. В реална военна ситуация ни казваха, че ако срещнем случайно, в моя случай – в Турция, дете или местен жител, ние трябва да го лишим от възможността да ни предаде. Сещате се какво трябваше да направим, иначе ние си отиваме, жестоко но реалност…
Подготвяха ни да можем да се оправяме във всякакви екстремни ситуации. На един приятел тогава му дадоха 2 дена отпуск, защото изяде жива риба. Иначе това си беше казарма, ние бяхме редовни войници. Втората година изкарах съкратен курс за старшина школник и съм офицер от запаса ст.лейтенант командир на ПРГ /парашутно разузнавателна група/.
- Какво представляваше поделението?
- Под. 32990 се водеше парашутен полк с взводове, роти, батальони – турско и гръцко направление. Освен това имаше свързочен батальон, а отделно ДРО /диверсионно разузнавателен отряд/. Двата бойни батальона и хора от свързочния батальон, сформираха бойните групи, съответно турско и гръцко направление. Ако си спомняте от руските военни филми за групите, които ги пускат в тила на противника, ето за такива се обучавахме в това поделение.
- А как протичаше бойната и теоретическата подготовка?
- Първата година бяхме в учебен батальон разделени на две роти – преводачи и разузнавачи. Аз бях преводач с интензивно изучаване на турски език. Спомням си,че ни изпитваше разузнавач, който дълги години е бил в Турция. Втората година отивахме в бойните батальони- турско и гръцко направление. ПРГ/парашутно-разузнавателна група/, към която се числях и аз се състоеше от 5-7 човека, преводачи, разузнавачи, свързочник, пом. командир /какъвто станах втората година/ и командир на групата.
Изучавахме бойни изкуства. Физическата ни подготовка беше изключително натоварена. Автоматите ни бяха специални и единствени в цялата армия, наричаха се АКМС/Автомат Калашников модернизиран специализиран/. Ако не се лъжа сглобявах и разглобявах автомата за по 6 секунди. Ползвахме и други специални съоражения. Ходехме на летни /едната година на море/ и зимни лагери в планината на палатки. Цялото оборудване си го подготвяхме сами. Правехме си печки от варели, там се научих да цепя дърва, имахме специални маскировъчни дрехи /зимата бели, като по филмите/, учеха ни да караме ски и други специални умения. Жесток ред, дисциплина, организация и взаимопомощ, защото не веднъж сме изпадали в трудни ситуации.
- Нещо повече за самите учения и занятия?
- Самите учения и занятия бяха много интересни, понеже бяха много близки до реалната обстановка. Парашутите бяха руски – ПСН, нямаше случай на отказ, отделно имаше и резервен парашут отпред. Скачахме от 800-1000 м височина. Имаше едно устройство-КАП, което е нагласено на 5 секунди и тогава се отваря главния парашут и летиш 250 метра преди да се отвори. След отварянето му, отначало имаш усещането, че стоиш на едно място и като започнат да се увеличават обектите долу разбираш, че падаш нормално. Усещането е невероятно и всичко това е предхождано от много сухи тренировки и скатаване на парашутите. След всеки скок су чувстваш изцеден от напрежението, но и удовлетворен от страхотното усещане. Един пример за сравнение, тогава на всеки се падаха по два парашута, а сега доколкото знам от хора, които до скоро са служили – 1 парашут на двама души. Всичко е въпрос на пари, а тогава ги имаше.
За самите скокове ни подреждаха по килограми, по тежките отпред и се скача през 1 секунда, има си спускач и въобще всичко се проиграваше до педантизъм. Страшно си беше няма спор и който го отрича просто лъже. Във въздуха е много тихо и си подвиквахме и псувахме чат пат на майтап, ако има опасност да се срещнем и оплетем, което щеше да е фатално. Имам над 50 скока /дневни, нощни, водни/. Провеждахме много учения и занятия, които бяха съвсем близки до реалността, много марш на скок /редуване на ходене и бягане и то километри/, изучавахме чужди армии/ специален предмет/. Два месеца преди уволнението ни изпитваха от София по нашите си дисциплини и си спомням, че с един софиянец завършихме заедно /умишлено/ 3 км за 10 мин и 50 секунди/, най-добър резултат в поделението/,а норматива за отличен беше – 12 мин и 20 сек. Като наложихме това темпо и цялата рота се включи за отличен и добър по норматива, а бягахме с кубинки и отделно имахме специални парашутни обувки, малко по-олекотени.
- За храната на десантчиците, вдигането под тревога и едно убийство…
- Храната на нас войниците беше с разкладка, като за техническия състав на летците, защото изразходвахме много енергия. Имаше голямо разнообразие, много месо- агнешко, свинско, телешко, зеленчуци, различни десери. Въобще беше много питателно.
Във връзка със събитията в Полша ни вдигнаха по тревога /1981-1982 година/, но не ни изпратиха. Точно бяхме тръгнали за летището, но в последния момент заповедта се отмени и не излетяхме.
Бих искал да разкажа и за една много трагична случка оттогава.
Докато бяхме на летен лагер през 1982 година стана убийство на 18 годишно момиче до Братската могила в Пловдив, която се намираше в близост до казармата. Убиецът се оказа, че е войник от нашето поделение. Удушил я, после извършва полов акт с нея и оставил бикините й до главата. После стана ясно, че преди казармата е имал и друг подобен опит. Хванаха го много бързо. Имаше съдебен процес, на който го осъдиха на смърт. Мой приятел беше обществен обвинител, от нас войниците. Не съм сигурен обаче дали са го разстреляли, предполагам, че да. В онези години такива изверги заплащаха с живота си за такива престъпления. Беше голяма трагедия, бяхме потресени. Как са го изтървали и то да служи при нас, нямам обяснение . Аз си го спомням, беше шофьор, тих и безличен.
-За свободното ежедневие в поделението и извън него…
- Не липсваха и доста забавни ситуации. Шофьорите например най-много се кичеха с парашутни знаци, за да свалят гаджета, а те въобще не скачаха. Един от тях така се беше увлякал в лъжите, че разправял на девойките, че са ни пращали в Полша, като са ни пускали с парашут от самолетите, директно с камионите. Случи се така, че аз съвсем случайно се запознах с една от тези девойки, на които го беше разказвал, а тя се беше вързала, та паднах от смях. Иначе, като излизахме в отпуск с нашите униформи и сините барети, всички се обръщаха след нас, защото нямаше други като нас, колкото и самохвално да звучи. Дори един офицер ни говореше, че трябва да бъдем стегнати, лъснати и изрядни и като ни видят девойките да се „подпикват” /позволявам си да го цитирам/. Всеки ден, обикновено вечер се пускаше и слушахме яко актуалните тогава Рейнбоу и други западни групи, та тия дето дрънкат, че не се е слушало западна музика тогава, говорят пълни глупости.

[Тайко]

На този ден се навършват точно 50г. от смъртта на Анастас Ватев Ватев. Един от легендарните български военни офицер (генерал-майор), началник на Втора военноинспекционна област през 1932-1934 година и министър на войната в началото на май 1934г.

През Балканската война (1912-1913) е командир на батарея в Четвърти артилерийски полк, като в боевете при Чаталджа е ранен. През Първата световна война (1915-1918) е началник-щаб на Първа и Втора бригада на Седма пехотна рилска дивизия, след което е началник на Разузнавателния отдел при Щаба на Действащата армия и командир на дружина в Тринадесети пехотен рилски полк. На 1 март 1916г. е произведен в чин майор, а на 27 февруари 1918 г. в чин подполковник.
Той е роден на 3 ноември (22 октомври стар стил) 1881г. в Ловеч. През 1903 година завършва Военното училище в София и е произведен в чин подпоручик, през 1906 г. в чин поручик, а през 1910 г. в чин капитан. През 1910 година завършва военна академия в Италия.
В периода от 1919 до 1923 г. е помощник-командир на Осми пехотен приморски полк и помощник-командир на Първи пехотен софийски полк. На 30 януари 1923 г. е произведен в чин полковник. От 1923 до 1927 г. заема последователно длъжностите началник-щаб на Шеста пехотна бдинска дивизия и началник на Врачанското военно окръжие. От 1927 година е командир на Осма пехотна тунджанска дивизия, като през 1930 година е произведен в чин генерал-майор. В периода от 1932 до 1934 година е началник на Втора военноинспекционна област, а същевременно е и председател на Централното управление на Военния съюз.
На 9 май 1934 година, в навечерието на Деветнадесетомайския преврат, Анастас Ватев е назначен за министър на войната в третото правителство на Никола Мушанов. След преврата е поставен под домашен арест, на 25 май е интерниран в Ловеч, а на 22 юли е екстрадиран през пристанището на Лом.
Ватев прекарва следващите месеци в Торино. Получава разрешение да се върне в България едва след отстраняването от власт на звенарите и съставянето на правителството на Андрей Тошев през 1935 година. Той се включва активно в дейността на Народното социално движение, за което през септември отново е интерниран в Ловеч. През 1937 година става съдружник в предприятие с италианско участие, което се занимава с търговия с оръжие и части за самолети.


На 23 април 1876 г. по време на Априлското въстание възстава Перущица.

Перущинци удържат седем дни на непрестанните атаки на превъзхождащия ги по брой и въоръжение противник. Перущица е нападната от над 5000 души башибозук от съседните села.
Предвождани са от Адил ага Тамрашлията а на 29 април пристига и турска редовна войска с артилерия начело с Решид паша. Едва когато оръдията разрушават покрива на въстаническата крепост – църквата „Св. Архангели Гавраил и Михаил“, в която са събрани около 600 старци, жени и деца, въстаниците прекратяват съпротивата.
В черквата загиват 347 души, начело с отец Тилев, д-р Васил Соколски и водача на въстанието в града Петър Бонев – другар и съратник на Раковски и Левски в Белградската легия.
Турците ограбват селището и опожаряват 350 къщи. Трагична е саможертвата на Спас Гинов, Кочо Честименски, Иван Хаджитлиев и още двадесет и трима перущенци.
В черквата „Св. Архангел Михаил“ се въззема най-мощният глас за свобода, който човечеството е чувало – бащите жертват жените и децата си, а после и себе си, за да не бъдат роби и да не бъдат потурчени.
През юли 1876 г. Перущица е посетена от френския журналист Иван дьо Вестин, който съобщава, че след зверското турско клане при подавяне на въстанието извършено от редовна войска и паравоенни мюсюлмански части в града са останали 150 „старци и деца“ от предишното население от над 2000 души.
Впоследствие костите на българските мъченици са събрани и погребани в същата тази черква, за да се помни станалото.



НЯМА ПО-ГОЛЯМА любов от тази, да дадеш живота си за ближния.

Никогаж да не забравяме какво дължим на мъчениците от Априлското въстание! Преди 144 години от 20 април до началото на май, като някакво новородено част от българите за пръв път са задишали с пълни гърди въздуха на свободата - само за да паднат скоро след това на жертвения олтар заради нашата с вас свобода!

Априлското въстание - искрата, от която се роди свободата на България!

Прекрасните въстанически песни, дълбоко впечатани в сърцето на всеки, що се зове българин:

[https://www.youtube.com/watch?v=Kon8Inn ... 8R7sLnqBHQ](https://www.youtube.com/watch?v=Kon8Inn ... 8R7sLnqBHQ)

Из писмото на Тодор Каблешков до панагюрския комитет, с което обявява избухването на въстанието:

"...Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище..."

Копривщица, 20 априлий 1876 г.

Т. Каблешков.

Писмото на Виктор Юго по повод на жертвите в нашето въстание:

http://skif.bg/index.php/baraban/2626-v ... P-4F3yNAYE

[Тайко]

На 24 април 1917г., по време на Първата световна война, две английски дивизии атакуват позициите на 9-а пехотна плевенска дивизия в участъка с. Долджели - Дойранското езеро и след ожесточени боеве са отблъснати.

На 24 април 1913г. Македоно-одринското опълчение е включено в състава на Действащата армия.

През нощта между 23 и 24 април 1905г. четата на Христо Узунов и Ванчо Сърбаков - 13 души, е обградена от турски аскер в село Цер. След дълго сражение четниците се самоубиват, за да не попаднат живи в ръцете на сганта.
Иван Мицков Сърбаков, известен повече като Ванчо Сърбака. Български революционер и национален герой. Кичевско-поречки войвода на ВМОРО. Един от легендарните образи по време на славното Илинденско-Преображенско въстание в 1903г. На Смилевския конгрес Ванчо Сърбака, Цветан от Световраче, Георги Пешков и Янаки Петров са избрани за членове на кичевското ръководно тяло. По време на въстанието е войвода в Кичевско, заедно с Лука Джеров. Тогава негов четник е Петър Радев - Пашата.
Той е роден в село Вранещица, тогава в Османската империя. По професия е хлебар. Емигрира в Браила, Румъния. В началото на 1903г. в София въоръжава своя чета, с която заминава за родното си Кичевско. Присъединява се към редиците на ВМОРО като четник на Никола Русински, където четник е и брат му Христо Сърбаков. Ванчо Сърбаков се издига до подвойвода и обикаля с четирима четници в Рабетинкол.
След въстанието Ванчо Сърбаков се изтегля в София. Завръща се в Македония с четата на Георги Попхристов, като остава пак в Кичевско. Секретар на четата му е Атанас Албански.
След въстанието сръбската въоръжена пропаганда в Кичевско и Поречието се засилва. През октомври 1904г. съединени чети, начело с Даме Груев, се противопоставят на сърбите. След разбиването на четите Ванчо Сърбака, заедно с Петър Ацев, едва успява да се спаси



140 г. от началото на Руско-турската освободителна война

На 24 април 1877 г. (по нов стил) започва Руско-турска война, обявена от руския император Александър II с манифест в гр. Кишинев. До войната се стига след провала на Цариградската посланическа конференция (1876-1877 г.) в опита на Великите сили за мирно решение на Източната криза. Обявяването на войната е посрещнато с възторг от българите. Хиляди патриоти се включват в борбата в помощ на руснаците. Българското опълчение бързо нараства и в участието си в боевете показва смелост и героизъм. Битките са драматични и кръвопролитни. След падането на Плевен в руски ръце, руската армия започва настъпление през Балкана и насочва развитието на войната в своя полза. Настъплението към Одрин и превземането му поставят Османската империя пред пълен разгром и Високата порта иска примирие. Два месеца след примирието е сключен Санстефанският прелиминарен (предварителен) мирен договор (3 март 1878 г.), а войната от 1877-1878 г. е наречена Освободителна, защото води и до освобождението на българите след 5 века турско робсто.


На днешната дата през 1946г. комунистите нахлуват в Рилския манастир, където разбиват гроба на цар Борис III и изнасят тленните му останки.
Игуменът на светата обител Калистрат се възпротивява, заради което е арестуван, изтезаван дни наред по мазетата на милицията и накрая разстрелян.
Ръководител на тази "операция" е Лев Главинчев, който през 1944г. убива по най-зверски начин публициста и основател на в. "Щурецъ" Райко Алексиев, като оставя тримата му малолетни сина сираци.
Тленните останки на Н.В. Царя са повторно погребани в двореца "Врана", край София. А през през 1949г. по нареждане на Г. Димитров втория гроб на Борис III е натъпкан с експлозиви и взривен.


Н.В. Цар Борис III с брат си Княз Кирил Преславски по време на големите военни маневри край Попово, 1937.

[Тайко]

На 25 април 1917 г., под командването на полковник Владимир Вазов, записваме едни от най-блестящите страници в българската военна история.

Проведени са едни от най-решителните боеве от ПСВ, при втора битка от Дойранската епопея!
След като командването на англичаните открива, че българските позиции са добре укрепени, то нарежда да се обстрелват периодично с артилерия българските укрепления.
Битката за пробива в българските позиции започва на 22 април и продължава с малки прекъсвания до 9 май 1917 г.
Атаката започва с тежък четиридневен артилерийски обстрел, в който британците изстрелват 100 000 снаряда. В резултат на това насипите и някои дървени структури на предните позиции са унищожени. Българската армия също отвръща с огън от батареите между Вардар и Дойран. Владимир Вазов нарежда денонощен огън по позициите на британците.След първоначалната няколко часова битка между британските и български батареи, последните продължават още 1 час да обстрелват британските позиции, при което са изстреляни около 10 000 снаряда.
Английската пехота започва атаката си в нощта на 24 срещу 25 април като 12 роти атакуват позициите на втора бригада и след кървава битка успяват да завземат точките „Нерезов“, „Княз Борис“ и „Пазарджик“. След контраатака на българите, британците са отблъснати с тежки жертви и към 8 вечерта се оттеглят. Британските атаки на десния и централния фронт също са отблъснати с помощта на артилерията.
В следващите дни британските атаки не са много чести и силни и са отблъснати без проблем от българите. Обаче, поради силния български огън, англичаните отстъпват към първоначалните си позиции от 27 април.
Поради критиките на висшето командване британците правят нови опити за пробив. На 8 май след дълъг артилерийски обстрел започват нова атака. Главното нападение започва в 9 часа с британски войски на 5 вълни към българските позиции. След четири атаки през нощта на 8 срещу 9 май британците са победени и търпят тежки загуби.Кореспондент на Таймс пише, че британските войници наричат точката „Борис“ „долината на смъртта“.
Артилерийският дуел продължава на 9 май, но поради тежки загуби англичаните изоставят всички атаки. Те изгубват 12 000 убити, ранените и пленените, от които повече от 2250 са погребани от българите. Загубите на девета плевенска дивизия възлизат на 2000, от които 900 умират от болести и рани.След битката полковник Вазов е произведен в чин генерал-майор.
След войната, генерал Вазов посещава Лондон през 1936 г. Английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Вазов е поканен в Англия да присъства на конгрес на организацията Британски легион, честващ победата на имперската армия през Първата световна война. Посрещат го с уважение и най-големи почести. На гара „Виктория“ в Лондон българинът е посрещнат от кмета на столичния град на империята. Настанен е в замъка на лорд Харболи, където е отсядал Наполеон. Когато минава, е построен почетен легион със знамена. Тогава генерал Хамилтън, който го придружава, командва: „За почест, мирно!“ На парада участват 3000 военни и 200 бойни знамена. Когато се явява делегацията с българина, лорд Милн заповядва:
„ Свалете знамената! Минава ген. Вазов – победителят от Дойран! “
Председателят на Британския легион Майор Готлей го представя с думите:
„ Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малцината чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история. “




На 25 април 1941г. от Дунавската флотилия се създава отряд за отбрана на бреговата ивица на Бяло море, наречен Беломорска отбрана.

Най-младият българин служил като опълченец се казва Минко Минков. По време на Балканските войни (1912-1913) 13-годишният юноша e приет като барабанчик в VII Кумановска дружина и взима участие във всички нейни битки с османските войски.
Само за няколко месеца е повишен в чин "ефрейтор" и получава кръст "За храброст" IV степен.
Особено много се отличава по време на боевете при село Мирхамли, когато българското опълчение нанася тежко поражение на отстъпващите турски войски, под командването на Явер паша.
Научавайки за несломимата воля на младия българин и впечатлен от крехката му възраст, османският военачалник възкликва: "Как вие, българите, няма да победите, когато сте тръгнали на война, даже с вашите невръстни деца."

25 AПРИЛ
На днешен ден :

1917 г. В хода на Първата световна война (на 25 април, 5 и 9 май) са извършени неуспешни английски атаки при Дойран и при вр. Яребична и сръбски атаки при завоя на р. Черна. Антантата дава 20 000 жертви.


На денешен ден - 25 април во 1941 год., Цар Борис III за прв пат я посетува Македония, после 23 години. Той най-прво го посетува град Штип, крепоста на българщината во Вардарска Македония во периодот мегу двете светски войни, каде што е дочекан со восхит од местните българи.

Двайца македонски българи - родени штипяни, го поздравуваат Цар Борис III со пригодни говори по време на неговата посета. Тоа се Роза Койзеклиева - членка на "Тайната културно просветна организация на македонскитe българки" и Страхил Развигоров – член на ЦК на ВМРО. После 1945 год. и двамата се осудени на затворски казни од страна на комунистичките судови во НР Македония и во НР България. Роза Койзеклиева и Страхил Развигоров умираат во затворите во Скопие и Пазарджик, во 1948 год.
"Днес е най-паметната дата за град Щип! Ненадейно към 3 часа след обед, от горния край се задава с колата си Н. В. Цар Борис III. Придружават го неколку коли с Н.Ц.В. княз Кирил, военния министър ген.лейт. Даскалов и част от военната му свита. Веднага се разнесе новината: Нашият, българият любим Цар Борис III е дошъл тук. Тя се разнаса от уста на уста с бързина на мисълта. След неколку минути само тази радостна вест се знае от всички щипяни. Всеки тича към колата, всеки се радва, смее и плаче през сълзи от щастие, всеки вика колкото му глас държи мощното българско "ура".
Цветя и кърпи летят към царската кола!
Всеки иска да го види, да го поздрави, да му се нарадва и който успее да му целуне раката е най-щастливият. Единствени тържествени моменти на неописуем и нестихващ възторг и въодушевление преживява всеки.
Колата на Царя едва си пробива път между множеството от хора, които от всекъде се стичат на големи групи непрестанно. Негово Величество прав в колата си, видимо доволен и развълнуван, с блага усмивка поздравлява всекиго...
Отвън гърми нестиващето непрекъснато и мощно ура, и "да живее Цар Борис III, Царьт на всички българи".
Негово Величeство съобщава, че неговата му мисъл и желание е била да дойде в свободния град Щип, както и направи. След това Царьт излезе пред сградата. Целият град е тук. Местото е малко да побере множеството, и съседните улици са също препълнени с хора. Всеки иска да види своя мъдар и любим Цар, да го приветствува!
Пред сградата Негово Величeство с прочувствени слова, видимо развълнуван каза, че ще занесе отлични впечатления от днешното посрещане на родолюбивите щипски българи, които са дали толкова жертви за българщината, че Щип се е винаги проявявал като високо патриотичен град, и занапред той следва да заеме достойно своето место, което заслужава в нашето Отечество.
Бившата гимназиална учителка, Роза Койзеклива приветствува Негово Величество от името на българките македонки, които са се борили за запазване на българщината в Македония.
Също така Негово Величество бе приветствуван и от пребиваващия тук щипянин, боец и ратник за свободата на Македония - Страхил Развигоров. Между другото той каза:
"Ваше Величество в тоя велик и величествен час, когато виждаме свободата да изгрева над нас, аз от името на съгражданите ми тук, како и от това на ония, които са прокудени в чужбина от страшния насилнически режим, имам неописуемата радост да Ви поздравя в родният ми град, и да ви пожелая славно и дълго царуване над голема, обединена, велика България.
Вие идвате тук, в предната гранитна крепост на българщината и ние се гордеем с голямата чест, която ни правите. Въпреки дадените жертви, духът ни е останал непоколебим, и в гърдите ни тупти здраво българско сърдце. Желаем Ви щастливо царуване над всички българи!...
Публикувано во вестник "Зора", 27 април 1941 год.




ОТРОВАТА, С КОЯТО НИ УБИВАТ – НЕВИДИМАТА ВОЙНА СРЕЩУ БЪЛГАРИЯ


Войните съществуват откакто има човешко общество и ще продължава да ги има докато не дойде краят на цивилизацията. Във всяка епоха конфликтите са се водили по-различни начини, като колкото повече време минава, толкова по-рафинирани и по-жестоки стават методите.
Докато в началото сблъсъкът е между две групи, от която побеждава по-силната, в последствие желаещите да победят на всяка цена, се научават да използват засади, отрова, а дори и съумяват да заразят с опасни болести противниците си.
После идва ред и на друга тактика, която макар да няма нищо общо с физическото насилие, все пак е невероятно ефективна. Със сеенето на съмнения, вражди, разделение и объркване, с унищожаването на самочувствието и вярата на един народ, може да се постигне много повече отколкото с цяла армия добре обучени бойци.
Като цяло, принципите на война са два: слабите народи биват завладявани на бойното поле, а силните като нашия се завладяват отвътре – инфилтрилтриралите се чужденци и техните помощници ренегати, започват бавно, методично и упорито да подронват устоите на обществото, смазват вярата хората, отнемат самочувствието им, отнемат дори желанието им за живот.
В момента срещу нас се води война, най-страшната в нашата история. Няма реки от кръв, няма пожарища, няма планини от трупове, но въпреки това пораженията са страшни. Този път врагът не идва с оръжие в ръка, не отвлича най-красивите и силните, не беси най-смелите.
Този път врагът е невидим, той говори същия език като нас, облича се като нас, преструва се, че е един от нас, но ни предава с наглед невинни неща.
Този път основното оръжие е словото, заразено с лъжи и нихилизъм. Вече не чета вестници, избягвам и телевизията, за мен те са отрова. Прекалено много се набляга на негативните новини, на лошото, на черното, пошлото, отвратителното. Разбира се има и изключения, но едно светло петънце на фона на мръсотията не може да промени нищо.
Не искам да чета и да слушам, че българите са мързеливи, злобни, завистливи. Хората, които ме отгледаха са се трудили от тъмно до тъмно, прощавали са като истински християни, а и не познават злобата. Хората, които познавам, хората, с които съм се обградил са също добри, честни и почтени.
Не искам да обръщам внимание на утайката, както съветваше Джоко Росич. И той бе разочарован, поради това сподели следното: “Когато някой ми каже – А бе, няма вече добри хора, това е толкова смешно, отвратително и нихилистично. България се пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така.”
Не е така разбира се, но отровното слово е страшно оръжие. Първо идва подмятането, после повторението на лъжата и накрая лековерните, наивни сънародници поемат невидимия меч от ръцете на враговете и без да осъзнават го забиват в сърцето на България. Всички сме чували изразите: “Няма такава държава!”, “Това безобразие е само у нас!”, “Защо не можем да направим нищо като хората!, “Корумпирана държава!”
Като човек, който е обикалял по три континента и се е запознал с много народи, мога да ви уверя, че няма държава без проблеми. Наскоро говорих с един испанец, който бе искрено убеден, че няма по-корумпирана и ужасна страна от ...Испания. А преди години, думите на един англичанин направо ме шокираха защото той каза нещо, което бях чувал многократно: “Гадни хора сме ние англичаните, всички се варим в казана, но като видим, че някой почти се е измъкнал, го хващаме за крачола и го дърпаме обратно при нас...”
Звучи ви познато, нали? Има и разлика обаче: тези неща чужденците ги казват само в тесен кръг, в пресата няма да намерите самообиждане, самоунижения, нихилизъм, няма бясна атака срещу народа.
Всеки буден човек вижда проблемите на обществото, в което живее и е съвсем нормано да изрази своето недоволство. Важен е обаче и начинът, по който това се прави. Никой не може да ме убеди, че масмедиите ни заливат с помия понеже са притежавани или контролирани от честни, будни индивиди загрижени за добруванто на българите.
Лошото е, че не са само медиите. Тези, които отравят съзнанието ни са налазили цялото ни общество. Ще ги намерите на улицата, в магазина, в такситата, по пътищата, в учебните заведения. От тези индивиди ще чуете изрази като: “На българина все някой му пречи“, “Заслужаваме си живота”, “Прост народ-слаба държава”.
Най-страшното е, че понякога се ползват изказвания на велики българи, но извадени от контекста. Без да се обясни защо Левски, Ботев, Вазов, Славейков и др. са казвали определени неща, се внушава, че тези светила са останали разочаровани от народа ни и едва ли не са го проклинали, а това не е така. С дезинформация обаче, лошите могат да ни сломят, ако не физически, то психически. Това е новата война и тя не е започнала вчера.
Българинът е доказвал многократно, че може да бъде победен, но не и покорен. Римляни, гърци, османлии и др. с ужас са установявали, че тук, встраната ни живеят необикновени хора. Дедите ни са удивили не един подтисник със свръхестествената си жажда за свобода, с безумната си смелост, да не забравяме и забележителната физическа сила.
Нито меч, нито огън, нито бесило и мъчения плашат българите. Макар да страдаме както никой друг европейски народ, ние запазваме езика и културата си, запазваме вярата в себе си и вярата в бъдещето. Нито коварството, нито ингригите, нито отровата и убийствата на византийците ни прекършват. Геноцидът започнал през XIV и завършил през XIX век стопява неимоверно броят ни, но ние все още имаме сили да се борим и да запазим истинската си същност.
Френският пътешественик Сиприен Робер посещава страната ни в средата на XIX век и записва в книгата си следните думи: “Макар от петте народа на полуострова (Балканите) да е най-угнетеният, неволята не е съкрушила българина. Както някога, и днес погледът му е горд, а самия той – висок и хубав. Почтеността му стои над всяко изкушение...” (С.Минкова, Т.Трифонов, Народно-психологически щрихи на Българина, София, 1990, c.319).
Това е ключов момент, наистина кючов защото показва кога е започнала новата, невидима война срещу нас. Ще обясня какво точно имам предвид. До към средата на XIX век, въпреки зверското подтисничество и страданията, които трябва да изтърпи, българинът е горд и вярва в себе си. Накърнят ли честта му, той грабва сабята и след като отмъсти, потегля към планината със свои другари.
Дори до края на XIX век у при нас не се наблюдава самоунижение, никой от дедите ни по това време не нарича българите лоши, прости, зли, завистливи. Емоционалните изблици на хора като Христо Ботев (тежко брате се живее сред глупаци неразбрани) и Петко Славейков (не сме народ, а мърша), са изключения и засягат точно определени ситуации.
Тук няма отрицателно отношение към българския народ като цяло. Фактът, че след изказването си Славейков продължава упорито да работи за благото на Родината, а Ботев дори дава живота си за подтиснатите свои братя и сестри, показва ясно какво е било отношението на тези будни българи към сънародниците им. Кой би се жертвал за глупаци и мърша!
Някои смятат, че атаката срещу достойнството и самочувствието на българина започва с Алековия Бай Ганьо. Мой приятел гневно сподели преди време: “А той Алеко дали не е видял пикаещият по улиците мосю Жак, или пърдящият на публични места хер Ханс, дали ни му е била известна склонноста на ингилизите към лъжа, кражба и измама? Защо само нас е чернил с Бай Ганя дявол да го вземе?”
Всъщност Алеко е невинен, напълно невинен. Неговият герой не е художествена измислица, а отразява една горчива реалност, такива индивиди наистина е имало. Да, нашият интелектуалец е ходил из Европа, видял е и красоти и отрицателни неща, но бивайки истински българин, той не иска да говори против другите хора. Алеко милее за народа си, иска тук да е чисто, тук да е добре, тук да се поставя на пиедестал почтеността и честността. Осъзнал добре проблемите на своето време, Алеко дава перфектно обяснение за феномена Бай Ганьо:
“И представете си, господа, в този момент аз съжалих бай Ганя! Вярвайте! Съзнавах, че постъпката му е безобразна, че той е отвратителен скъперник, егоист, лукав хитрец, лицемерен експлоататор, грубиян и простак до мозъка на костите... но съжалих го: в тънките вибрации на тона, с който той изговори последните думи, моето ухо схвана една нежна нотка, която се таила и се таи в сърцето на бай Ганя, но рядко - боже, колко рядко! - се появява... Не зная, може да ви се покаже смешно, неестествено, но ще ви кажа, господа, че в този момент аз инак погледнах на бай Ганя; като че някой ми внуши: "Недей презира този простичък, лукавичък, скъпичък нещастник, той е рожба на грубата среда, той е жертва на груби възпитатели; злото не се таи в него самия, а във влиянието на околната среда. Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив - главно възприемчив! Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила...”
http://slovo.bg/showwork.php3?AuID=169& ... 83&Level=3
Не виновник, а пророк е Алеко, истински познавач на българската душа. Нека не забравяме, че малко преди да се появи работата "Бай Ганьо", народът ни е преминал през ада. Индивидът Бай Ганьо действително е последица от пет века страшно подтисничество, което реално дори е геноцид, бих казал дори – един от най-страшните геноциди в историята.
Пет века най-будните са клани, пет века красивите и силните са отвличани от семействата си и заставяни да служат на враговете. Петте века ад оказват силно влияние върху психологията на част от българите.
И въпреки това, както казва Алеко, дори и оскотелият сънародник по това време е “деятелен, разсъдлив, възприемчив - главно възприемчив”. He e нужно да става чудо, за да дойде промяна, за да може скотът да извади скритото в душата си благородство.
Отново Щастливецът се явава пророк и познавач на народа ни давайки рецептата за трансформацията на Бай Ганьо: “Постави го под влиянието на добър ръководител, и ти ще видиш какви подвиги е той в състояние да направи. Бай Ганьо е проявявал досега само животната си енергия, но в него се таи голям запас от потенциална духовна сила, която очаква само морален импулс, за да се превърне в жива сила...”
По-точно просто няма как да се каже – нужен е добър водач и морален импулс, за да могат и потъналите в калта на ниските страсти да намерят себе си и да заживеят истинския си живот. Точно по времето на Алеко обаче, страната ни е отново завладяна – тихо, бавно, методично.
В края на XIX век, “Великите сили” налагат за владетел на младото ни княжество чужденецът Фердинанд. Той не пристига от Виена сам, с него идват верни нему обиграни индивиди, които се насаждат едва ли не във всяка сфера на живота у нас. Процесът на “европеизиране” върви успоредно на процеса на дебългаризация, която засяга най-вече управляващите и интелигенцията.
На ключови позиции чужденците и слугите им поставят послушни индивиди, чиито най-характерни качества са посредствеността и недалновидността. Тези индивиди са хамелеони, те са десни с десните и леви с левите, за тях няма принцип, вяра, дълг към Отечеството, личният интерес е това, което ги движи и мотивира действията им. Макар да са малко на брой, тези човечета допринасят за идването на много беди.
Благодарение на инфилтриралите се в обществото ни чужденци и служещите им ренегати, народът ни бива постоянно разделян на два или повече лагера. Родолюбието бива подтискано и осмивано, съдбата на д-р Ганчо Ценов е доказателство за това. След 1944-та идва промяна на властта, но както вече споменах – невидимите злодеи са десни с десните и леви с левите. Това е причината обезбългаряването да не спре и след 1989-та година. Тези, които дърпат конците иззад завесата са запазили своите позиции, имат и достатъчно помагачи.
Каквото и правителство да дойде, невидимото правителство продължава своята дейност водеща до упадъка на обществото ни. Един път ще дойдат злодеи от запад, друг път ще дойдат злодеи от изток, но дейността против нас ще продъжава.
Тактиката е хитра защото народът вини управляващите, а често те самите са зависими от невидимите играчи, които са реалните виновници за сполетелите ни беди. Войната продължава, обезверяването на народа продължава, силите му намаляват защото не може да се бори с невидим враг.
Ние сме свикнали да погледем противниците си в очите, не се боим от директна конфронтация. Макар да сме добри по душа, все пак във вените ни тече освен кръвта на Орфей, така и тази на Арес и дедите са доказвали това безброй пъти.
С лукавия обаче не можем да се борим, не е в природата ни. Съдим за другите по себе си, а на враговете ни душата е черна. Тези, които са ни захапали са зли. Преди време един приятел ми каза за тях – Трудно е спасението защото мъдрите при тях работят по план, а простите при тях ни вредят по инстинкт.
С насилие не можем да преборим прегърналите злото. Дори да започнем да издирваме упорито тези, които злословят, тези, които мърсят името на народа ни, няма да намерим всички. А и те се поддържат един друг защото и при тях борбата е въпрос на оцеляване, лешоядът се храни с мърша, няма ли мърша ще умре.
Все пак избавление има – това е да останем верни на себе си. Както едно дърво може да вирее само в подходящ климат, така и един народ може да оцелее само, ако живее така, както са живели предците му, а за нас това не е никак трудно.
Трудно ли е да обръщаме внимание само на добрите хора? Трудно ли е да вървим само по стъпките на честните и почтените? Нима оказването на подкрепа на тези, които се борят за правата ни, не е защитаване на нас самите и децата ни? Нима не сме задължени да покажем на предците си, че сме достойни за името им? За кого умряха Стефан Караджа, Ботев и Левски, Бенковски и още стотици хиляди достойни българи, не бе ли, за да ни има нас!