Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#111 Мнение от Тайко » ср май 06, 2020 11:08 am

ДРАГИ СЪФОРУМЦИ И ВИЕ СКЪПИ ГОСТИ, ПОЗДРАВЯВАМ ВИ С ДНЕШНИЯ СВЕТЪЛ ПРАЗНИК - ГЕРГЬОВДЕН. ДЕН НА ХРАБРОСТТА И ПРАЗНИК НА НАШАТА НЕПОБЕДИМА И СЛАВНА БЪЛГАРСКА АРМИЯ.МНОГО ЗДРАВЕ И ЛЮБОВ ПОЖЕЛАВАМ. ДА ЖИВЕЕ БЪЛГАРИЯ!!!!!!


Гергьовден, 1937г.

На 6 май 1937г. се състои един от най-мащабните военни паради в България.
Парадът е организиран от ген. Луков започва рано сутринта. В 8:30 на 6 май 1937г. от Военното училище по целия днешен "Евлоги Георгиев" до Орлов мост в пълно мълчание, (за да не развалят "изненадата") са строени десетки хиляди мъже. По Цариградско шосе се наредени бойните машини и очакват знак. Началото е в 10:00ч.
В дълги редици вървят ветераните - генерали, офицери, живи опълченци. Имена легенди с бели мустаци, набиват крак както едно време, ордените подскачат на гърдите им, а огромна маса народ ги замеря с цветя.
Следват блоковете на юнкерите от Военното училище в своите бели кители. Стройни квадрати от 12 колони в 12 редици стъпват като един човек.
След тях откъм университета се чува копитният тропот на Лейбгвардейския полк - дългата редица на конниците, които освен да красят протокола, са преминали през всички големи битки на три войни.
Военният оркестър застава отдясно на сградата на Народното събрание и засвирва "Велик е нашият войник".
Цар Борис III в строева униформа на български генерал и бойна каска вместо фуражка демонстративно слиза от трибуната на стъпалата на парламента и застава на жълтите павета - на нивото на своите войници. Там той застива с длан "за почест" за да посрещне своята нова войска. Ще стои така 6 часа.
Половин ден по жълтите павета минават вълни от прави редици, десетки блокове маршируващи след своите нови знамена. След морето от пехотинци преминават мотоциклетите с кошове, после с много тътен и пушек дълго време преминават бронираните части - "новата кавалерия".
Следва гората от дула на огромните оръдия на артилерията, теглени от конски впрягове, верижни влекачи и камиони.
Небето вибрира от самолети Месершмит и Юнкерс с Андреевския кръст на българските Въздушни войски, които летят в широки клинове и закриват слънцето подобно на ксерксовите стрели.
Само кораби не минават през центъра на София. Моряците обаче са тук и характерните им сини яки привличат погледите.
Час, два...шест. Шест часа тътен от мотори, отмерен гръм от хиляди ботуши, неспирно ура от балкони и тротоари, от съседните улици и разбира се над всичко и над всички "Велик е нашият войник". Песента ехти до пълна изнемогване от военния оркестър, гъгне по високоговорители из целия град, звучи от радиоапарати, които софианци са изкарали по балконите и са усилили докрай.
Някои чуждестранни военни аташета докладват, че това което са видели е невъзможно. Предполагат, че частите обикалят площада и преминават отново по няколко пъти.
Гергьовденският парад на ген. Луков изпълнява своята цел. Само за 6 часа, един победен, унизен, обезверен, загубил посока и вяра народ възкръсва като горда нация. Вече нищо няма да е същото. Този дух се превръща в оръжие. Съвсем скоро след това същите тези конници ще навлязат в свободна Добруджа по килим от цветя, същите тези матроси ще патрулират с катери по Охридското езеро, а пехотата ще марширува по бреговете на Бяло море. Шест години след този парад българските пилоти ще блъскат самолетите си в рояците летящи крепости и ще докажат, че войнът може да бъде унищожен физически, но не и победен.

https://m.facebook.com/story.php?story_ ... 9216918714



Честит 6-ти май - Ден на храбростта и българската армия.

Те смаяха света с нечуваната си храброст, дух и жертвоготовност. Да, приятели! Те бяха изградили най-силната икономически и военно държава на Балканите. Те тръгваха към фронта с хо́ра и песни и щяха да атакуват противника без дори да има офицери, които да ги водят, в името на една мечта - освобождението и обединението на всички българи! Те стояха мълчаливо един до друг - поета и градинаря, богатия и бедния, стиснали здраво своите манлихери и очкаквайки поредната атака. И тогава лъвският рев “Напред! На нож!”, ехтеше из цялата българска земя: от Тулча до Бяло море и от Черно море до Охрид и всяваше страх в сърцата на противниците, събрани от цял свят и им даваше да разберат, че не могат да пречупят устрема на българите към свободата.

https://m.youtube.com/watch?v=kQYocemHB ... 0%B8%D1%8F

https://m.youtube.com/watch?v=qJklyPPlb ... dorTsachev


НА ГЕРГЬОВДЕН ДЕНЯТ НА ХРАБРОСТТА И БЪЛГАРСКАТА БОЙНА СЛАВА ЗА ВЕЛИЧИЕТО НА БЪЛГАРСКИЯ ДУХ ПРИ ДОЙРАН
Великата българска победа при Дойран се изучава във всички военни академии по света. Записана е невероятна статистика: близо 70 000 убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии - напълно унищожени от една. Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.
Бойните събития при Дойран по време на Първата световна война излизат от границите не само на военната, но и на чисто човешката логика. Тежки сражения там се водят и през 1916 г. и през 1917 г., обичайно завършващи с българска победа. Но онова, което се случва през септември 1918 г., прилича не толкова на битка, колкото на история от античната митология. България нанася най-страшното поражение на английската армия в цялата й история.
Към 14 септември крайният изход на войната вече е предрешен и след пробива при Добро поле Антантата решава да приключи с малка България.
Замисълът е че след като остава само Дойран, лесно ще бъде превзет и 600-хилядната ни армия в Македония ще попадне в "чувал" и ще бъде ликвидирана, а страната ни окупирана. Румънците искат всичко до Стара планина, Гърция – всичко до Пловдив, а Сърбия — до Места и Искър.
Английският генерал Милн има на разположение колосални сили - 4 английски, 2 гръцки, една френска дивизия и подкрепа на 3 държави, докато срещу него е само 9-та плевенска дивизия, начело с генерал Владимир Вазов. Плевенци са сигурни в смъртта си, но дори не мислят за отстъпление. Генерал Вазов признава, че никой не се е надявал на победа. Но всички българи решили, че неприятелят ще влезе в България само през трупа им. Готвейки се да умират, по стар български обичай, войниците облекли чисти ризи, а офицерите - парадните си мундири.
На 16 септември върху българските окопи се стоварват 350 000 снаряда, много от тях - с отровен газ. Благодарение на блестящата подготовка с дълбоки окопи на генерал Вазов жертвите от българска страна са точно... 9 души.
Три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака, мислейки, че на хълма не е останала жива душа.
В този момент 220 български дула откриват мощен огън. Генерал Вазов не пести снарядите – няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници направо косят настъпващите. Последва и ужасна съкрушителна контраатака на нож.
Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн търси начин да заобиколи Дойран. Праща резервните две дивизии в обход през Беласица да опитат пробив по фланга. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. 8000 гърци остават завинаги по скатовете на Беласица.
На 19 септември в 3:00 часа след 9 обстрела с газови снаряди англичаните хвърлят в пехотна атака всички налични сили (включително готвачи и санитари) и една от гръцките дивизии. Те успяват да нахлуят в българските окопи и тук в ожесточен 6-часов бой на нож са унищожени до последния човек. На мястото, където съседстват 9-та и 11-та дивизия, се разиграва нова трагедия - една английска бригада и втората гръцка дивизия атакуват през поле, обрасло с висока изсъхнала трева. Достигналата до българските окопи англо-гръцка пехота е отблъсната. Оцелелите изгарят живи в подпаленото от българската артилерия поле.
В края на 19 септември английските тръбачи свирят отбой. Гененерал Милн е загубил 47 000 англичани и 20 000 гърци. Вазов губи по-малко от 500 бойци. През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от Първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения генерал Владимир Вазов. В британската столица легендарният полк на английската армия свежда знамената си само пред един противников войн - генерал Вазов. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва: "Свалете знамената! Минава генерал Вазов - победителят от Дойран!"



🇧🇬6 май е празник и на Българската армия🇧🇬. Армия, чийто знамена не са попадали в плен.
📖Но сега ще върнем доста по-далеч във времето, когато българите нямат своя държава, следователно и своя армия, но не са забравили и за своята държава, и за своята армия, а най-вече – за своята свобода! И искат да си ги върнат обратно!

🔹В първия поход на полско-унгарския крал Владислав III Ягелончик от 1443-1444 г., се споменава, че българите вземат дейно участие в борбата срещу османските нашественици. Първоначалните победи на сборната християнска армия дават надежда на българското население и то по всякакъв начин помага на кръстоносците – с провизии, разузнаване, логистика и дори в сраженията. След битката при Ниш българите нападат и избиват обърнатите в бягство османски войници. В писма на главнокомандващия християнската армия - Янош Хуняди, и на кардинал Джулиано Чезарини, четем за възхищението им от желанието и ентусиазма, с които българското население се включва в похода. Чезарини смятал, че има голям шанс местното население (българите) да се вдигнат срещу османците и да престанат да им се подчиняват. Калимах констатира, че в градовете населението прогонва османските гарнизони и преминава на страната на християнската армия. Бонфини от своя страна отбелязва, че всеки град, през който преминава полският крал, се поставя под негово подчинение.

🔹В началото на втория поход и превземането на Видин, надеждите на кардинал Чезарини за повторна помощ от страна на българското население се оправдават напълно. В съчинението си Бехайм подчертава, че след падането на Видин първенците са избити, но на обикновените християнски жители не е сторено нищо и те потеглят с войската. След неуспешната обсада на Никопол, много жители се прехвърлят през крепостните стени и преминават в лагера на кръстоносната армия. Множество автори, сред които Бехайм, Калимах, Длугош, Туроци, Бонфини потвърждават, че много селища преминават в ръцете на крал Владислав без съпротива. Жителите на Варна доброволно предават ключовете от градските порти.

🔹Още преди походите от 1443-44 г. българите не се примиряват с незавидното си положение. В стремежа си за независимост те продължават да се борят и да търсят нови възможности да се вдигнат на борба. Примери за това са въстанието на Константин и Фружин (1404-1408) и походът на бургундските рицари от 1445 г., когато жителите на много дунавски градове демонстрират жаждата си да бъдат свободни.



На 6 май преди 86 години се слага началото на едно от най-зловещите предателства към българския род, извършено с дейното участие на СССР и българските комунисти. Във Виена е подписан и обнародван така нареченият Майски манифест. Той прави разлика за първи път между „македонския“ и другите балкански народи и поради това този акт се смята днес в Република Северна Македония, като един от основните жалони по пътя към официалното създаване и признаване на отделна македонска нация. За България обаче последиците са зловещи – откъсната е жива плът от народа и изконните български земи, фалшифицирана е историята с измислена македонска нация, която днес е заела войнстващи позиции срещу Отечеството си. Така за по-малко от 100 години комунистите успяха да накарат българи с българи да се мразят и да се отрекат от рода си.



На 6 май 1869 г. в село Боймица е роден Апостол Петков Терзиев, известен още като Постол войвода.
Той е български хайдутин и революционер. Започнал своята борба с Османската империя в края на XIX век като хайдутин, в 1897 година Апостол войвода е привлечен от лидера на Вътрешната македоно-одринска революционна организация Дамян Груев и постепенно се превръща в основна фигура на организацията в Солунски революционен окръг. Участва в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година и след него организира българската съпротива в района на Ениджевардарското езеро срещу новопоявилите се гръцки андартски чети. Името на Апостол става легендарно сред българското население – войводата е наречен с любов Вардарското (Ениджевардарското) слънце и е възпят приживе в десетки народни песни.
Апостол войвода бързо изплита здрава революционна мрежа в Ениджевардарско и Гевгелийско и става организационен войвода, истински защитник на българщината в региона, заради което печели и народното признание с прозвището си Ениджевардарското слънце. Христо Силянов пише:
„ Населението така се привърза към своя войвода-баща, че му посвети не една песен и го укичи с най-изразителното име – Ениджевардарско слънце – слънце, което прорязва с лъчите си мрака на неговата робска неволя и стопля сърцето му със сладка надежда. “
Апостол успява да привлече към организацията и повечето българи гъркомани от областта, които постепенно изоставят каузата на елинизма и приемат върховенството на Българската екзархия. Към 1903 година гъркомани остават единствено в Гумендже и в селата Крива и Петрово. Налага сериозна дисциплина в района си като често провинилите се наказват със смърт. Намесва се в бита на населението и забранява скъпите сватби и чеизи, отделно организира такива по своя преценка и събира данък от бубарството.Също нарежда бойкот на гръцките и турските търговци в Енидже Вардар и в Гумендже през септември 1905 година, докато града не напусне гръцкият лекар Ангелос Сакелариу, който е и лидер на гръцкия комитет. Вследствие градският пазар е затворен, а българските, гръцките и турските търговци търпят големи загуби. При лошо отношение спрямо местните българи Апостол войвода редовно изпраща заплашителни писма до собствениците на чифлици, каймакамина и мюдюрите в казата. През 1905 година изпраща писмо до българския екзарх Йосиф I Български, в което заплашва да убие председателя на българската екзархийска църковната община в Енидже Вардар Никола Шкутов:
„ Ясъ се чудамъ защо го държите тоя лъжливъ и страхливъ председатель, кога цалъ народъ не го сака и ако вие не го дигнете отъ тука като куче ке го убиямъ. Цалувамъ вашата света десница и оставамъ съ почитание ваше чедо во Христа Апостолъ войвода.
През 1906 година американският журналист Алберт Сониксен заедно с воденския войвода Лука Иванов посещава Апостол войвода в Ениджевардарското езеро и оставя колоритен разказ за живота на харамията в книгата си „Изповедта на един македонски четник“.
„ Първият, който скочи на брега, беше лек, мургав човек на средна възраст, с бели, албански тесни, опнати потури, с широки ръкави риза, въоръжен не само с манлихерка и нагант, но и с кама със сребърна дръжка, увиснала на неговия патрондаш. И да не го познавах, щях да налучкам кой е, защото неговите портрети висяха във всички кръчми на България, тъкмо в тези комитски дрехи... Апостол беше македонският Робин Худ. Тринадесет години той бе носил оръжие. Още преди Дамян Груев да организира прочутия Централен комитет, Апостол бе кръстосвал планините. Той бе от ония фантастични герои, които се явяват сред потъпканите народи през всичките полуварварски периоди на историята и чиито подвизи са възпявани от народите. Те са се въодушевявали едничко от идеята за смърт и разрушения, първия инстинкт на първичните, непросветени хора.
Когато се създала революционната организация с програма за обща дейност, Апостол войвода, в различие от мнозина свои колеги от разните части на страната, предложил услугите си, въпреки всички ограничения, които е трябвало да понесе поради дисциплината в тази организация, да се отказва от плячката си и да слуша заповедите на анемичните градски учители.
Апостол войвода загива в 1911 година, отровен от гъркоманин.
На 2 август 1911 година Апостол войвода заедно с войводите Георги Мучитанов Касапчето и Васил Пуфката загиват в ениджевардарското село Крушари (днес Абелиес, Гърция). Бившият четник и секретар на четата Тодор Чифтеов ги отравя в дома си, след което телата им са пренесени между лозята и старите гробища и е инсценирано сражение с турския аскер. По-късно телата на тримата са пренесени в Енидже Вардар, където са разпознати и погребани. Остават съмнения, че Трайко Курлев също участва в заговора срещу Апостол Петков.
Паметникът „Паднали за свободата на Македония“ в Кюстендил с името на Апостол Ениджевардарски (19-и във втората колона).
След смъртта на Апостол войвода ръководител на Солунския революционен окръг става войводата Ичко Димитров, който за наказание запалва къщата на Тодор Чифтеов. Апостол войвода оставя дъщеря в София, която умира в бедност.
В разказа си „Пирин“ от книгата „Те победиха“ Йордан Йовков описва Апостол Петков Ениджевардарското слънце така:
„ ...тоя легендарен войвода, всичкото възхищение и любов към когото е тъй силно изразено в това име, което му е дал народът... “
Постол войвода е герой в трисерийния български филм „Мера според мера“ – последната роля на големия български актьор Григор Вачков.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на съб май 09, 2020 12:48 pm, променено общо 3 пъти.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#112 Мнение от Тайко » чет май 07, 2020 2:30 pm

На 7 май 1876г. завършва героичната отбрана на Дряновския манастир от четата на Поп Харитон и Бачо Киро. Слава на героите!



На 7 май 1876 г., в Дряновският манастир е убит поп Харитон Халачев.
При преждевременното избухване на въстанието поп Харитон застава начело на чета от около 200 въстаници от западния район на Търновски революционен окръг. На 29 април 1876 г. край Дряновския манастир четата е изненадана от редовна турска войска и башибозук, които заплашват да обкръжат дружината. Въстаниците се барикадират в манастира и се отбраняват в продължение на 9 дни до 7 май.
На 1 май Поп Харитон остава сляп в резултат на нещастен случай (възпламенява се барутът, докато правят фишеците за пушките). В последния ден от битката се прощава с четниците, казвайки им:
„Юнаци мои! Не като баби, но като лъвове се изринете от тая пещ, и който остане жив, да спомня! А мене заведете при входа и аз тамо ще умра, както си мога!“.
Въстаниците се простили с него, завели го до входа на манастира и правят опит да пробият обсадата. Голяма част от тях обаче са убити, а в следващите дни успелите са хванати и съдени, като присъдите са смърт чрез обесване или заточение в Малоазийските затвори. Поп Харитон загива заедно с ранените с оръжие в ръка намушкани от турски щикове.

Осми ден (6 май, четвъртък)
В този ден от Шумен пристигнал генерал Фазлъ паша, били докарани и два крупови топа. По едно време изстрелите от страна на османците секнали, а към манастира се задал техен пратеник, който носел писмо от дряновските чорбаджии. То гласяло:
До въстаниците в Дряновския манастир.
Братя въстаници! Не сте сторили добре като сте излезли с оръжие в ръка против нашия цар. Постъпката ви не е добра, но нашият цар е милостив и ще ви прости. Молим ви за първи път, не струвайте манастира зян. По-добре ще направите, ако се предадете. Пред вас ще вървят калугерите, а след тях вие и така ще си отидете по къщите, без някой да ви закачи. Всички ще бъдете свободни и опростени от пашата.
с. Цинга, 6 май 1876 год. Дряновските чорбаджии

Събрали се войводата и по-видните въстаници и написали следния отговор:
До дряновските чорбаджии в с. Цинга.
Чорбаджии! Добре ни съветвате, но не питате какво ни е принудило да се дигнем с оръжие и да се бием, а ни пишете да се предадем. Какви скромни съвети давате на един български въстаник! Ние можем да послушаме вашите съвети, но преди всичко заповядайте да дойдете лично да се разговорим с вас и с турците, да си изкажем желанието, за да видите вие и турците за какво сме нарамили пушки и сме се опълчили против царя си. Само в такъв случай можем да се предадем.
Минало се известно време и гърмежите не се възобновявали, та въстаниците започнали да мислят, че чорбаджиите и Фазлъ паша наистина ще дойдат за преговори. Стъмнило се обаче и надеждите за това се изпарили. Направили проверка на припасите – барут и куршуми имало много, хляб за три дни, а жито и царевица за цели месеци.
Девети ден (7 май, петък)
Съмнало се и въстаниците забелязали, че редовната войска (имало е също черкези и башибозуци) се е увеличила значително. Вместо с тежки боеве, денят започнал с нова размяна на писма. Гено Бобкин от близкото село Цинга донесъл в манастира писмо от Фазлъ паша, който призовавал четниците да се предадат, защото „няма да мине много време, когато манастирът ще бъде превърнат на прах и пепел“. Техният отговор е повече от впечатляващ:
Четата отговаря на предложението да се предаде
„Пашо, от твоето писмо нищо друго не узнахме, освен това, че ни съветвате да се предадем. Вие се отнасяте не като към въстаници, които са нарамили пушки, за да се бият за правата на своя народ, а като към разбойници, избягали от затворите и ни обещавате царска милост. Вие не ни питате в писмото си защо сме се вдигнали на оръжие против правителството на султана и какво искаме. Пашо, ние сме въстанали против вас да браним народа си, когото измъчват турските власти. Издаде се хатихумаюнът, които признава нашите права наравно с вашите, но написаното остава само на книга. Проектира се и конституция, която поставяше раята на еднакви права с мюсюлманина, но всичко остана мъртва буква. Ние досега чакахме своите права като хора, но нищо. Убедихме се, че всичко това се обещава и пише само да може да се заслепи Европа, а не за интереса на поробените народи. И най-сетне, като се убеди българският народ, че султанското правителство се грижи много малко за неговите права и като вижда, че сатърът и произволът на неговите владетели тежи над неговия врат, реши с оръжие да потърси своите права и свобода. И ако мислите, че като ни избиете, унищожите ще можете да ни смирите, много се лъжете. Народът иска своите правдини и е решил да ги спечели, ако ще би със смърт. Ние сме се повдигнали не против мирното население. Не, ние искаме от правителството да ни признае правата като народ и докато не стане това, живи няма да се предадем в мъчителските ви ръце – ние сме решили да мрем и ще запазим клетвата си. А вие ще бъдете отговорни пред Европа за вашите тиранства.”
Около час по-късно османците предприели мощно настъпление (Радко Радославов, учител в Дряново по онова време, пише, че били 5 000 души редовна войска и 6 000 башибозуци и черкези, но има и много други версии). Били докарани още топове, които разположили на поляна в близост до днешната жп спирка „Бачо Киро“. Техните гюлета започнали да рушат оградата на манастира и горните етажи на сградите. Пламнал и пожар, който окончателно решил съдбата на светата обител – за трети път унищожена.
Настъпила нощта, Пармаков събрал оцелелите четници и решили – разделят се на групи от по 10-20 души и тръгват в различни посоки. Той повел група през гората в посока манастирското лозе, неподозирайки, че точно там е разположена главната квартира на редовната пехотна войска на османците. Там се случва здрава битка, в която загиват около 80 от въстаниците, включително войводата Петър Пармаков.
Някои от участниците в другите групи се спасили и прибрали по родните места. В книгата на Христо Марков „История на 9-те дни в Дряновския манастир“ тяхната история е проследена подробно – посочени са поименно, описано е откъде са минали, какво се е случило след завръщането им. Особено ценен е доста подробният разказ за предателството на Киро Занев (Бачо Киро).



Знаете ли,че през есента на 1918 г. Антантата решава да приключи с малка България. Замисълът е чрез два пробива при Добро поле и при Дойран 600-хилядната ни армия в Македония да попадне в "чувал" и да бъде ликвидирана, а страната ни окупирана и извадена от войната. Румънците искат всичко до Стара планина, Гърция - всичко до Пловдив, а Сърбия — до Места и Искър. Планът тръгва успешно — французите успяват да пробият нашата отбрана при Добро поле. В този момент, когато фронтът рухва, а в тила избухва метеж, една-единствена българска дивизия ще спаси страната си от смъртна опасност. 34 500 мъже от Плевен, Ловеч, Троян и околиите им ще нанесат най-страшното поражение на английската армия в цялата й история.
Край красивото Дойранско езеро Антантата е струпала колосални сили - 4 английски, 2 гръцки и една френска дивизия. Девета плевенска е сама. Резерви няма. Знаейки съотношението на силите, нашите се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. На 16-ти септември по тях са изстреляни 350 000 снаряда, включително и газови, но фортификациите на генерал Вазов пак си казват думата — даваме 9 убити и 40 ранени. В 5.00 ч. на 18 септември три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака. В този момент 220 артилерийски дула започват да бълват огън. Генерал Вазов не пести снарядите - няма вече за кога. 400 български минохвъргачки превръщат скатовете на хълмовете в ад. 440 картечници направо косят настъпващите. Измъкналите се от бункерите българи поддържат такъв плътен огън, че до окопите стигат едва 20-30 процента от атакуващите. А там пък ги посрещат с ужасна и съкрушителна контраатака на нож.
Противникът е спрян и обърнат в бягство, което скоро обхваща целия Дойрански фронт. На бойното поле остават повече от 10 000 трупа в британски униформи. Отчаяният британски генерал Милн праща резервните две дивизии в обход през Беласица да опитат пробив между 9-та плевенска и 11-та македонска дивизия. Нашите ги пускат на 50 метра и ги избиват от упор с картечниците и огнехвъргачките си. 10 000 гърци изгарят по скатовете на Беласица.
На 19-ти септември генерал Милн събира всичко , което може да носи оръжие, за да попълни оределите си части. Но и последната атака е удавена в кръв. Побеснялата българска артилерия коси с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. Това е най-кръвопролитното сражение в цялата Първа световна война, с най-голяма плътност на убитите на километър фронт. В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран.
В цялата тая сеч Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. На 20 септември разузнаването докладва на генерал Вазов, че пред него няма вражески части. Той пита София да настъпи ли към незащитения вече от никого Солун. Не му разрешават. Благодарение на Дойранската победа, обаче, в подготвяното там споразумение за примирие, загубилата войната България е спасена от окупация.
През 1936 г. в Лондон е организирана среща на ветераните от първата световна война. Българската делегация се води от специално поканения о.з. генерал Владимир Вазов. На гара Виктория я посреща лично лондонският кмет, носител на най-високото английско благородническо звание. Генерал Вазов е настанен в замъка на лорд Харболи, където е пребивавал Наполеон. На парада на ветераните участват 3000 запасни войни и 200 бойни знамена. При появата на нашата делегация фелдмаршал лорд Милн командва:
«Свалете знамената! Минава генерал Вазов - победителят от Дойран!»
Англия свежда знамена пред генерал Владимир Вазов
Българската победа при Дойран - най-голямата в цялата ни 14-вековна история - се изучава във всички военни академии. Тя е записала една невероятна статистика: близо 70 хиляди убити от Антантата срещу по-малко от 500 загинали българи. Седем дивизии - напълно унищожени от една.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на съб май 09, 2020 11:48 am, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#113 Мнение от Тайко » пет май 08, 2020 3:31 pm

На 8 май 1876 г., загива Васил Петлешков- водачът на Априлското въстание в Брацигово. Последните му думи са: "Сам съм, други няма!" С този геройски подвиг се опитва да спаси от погром Брацигово.
Васил Петлешков е български революционер, водач на Априлското въстание в Брацигово. Роден е на 14 януари 1845 г., в Брацигово, тогава в Османската империя. В началото на 1876 г. е избран за председател на местния революционен комитет, основан лично от Георги Бенковски. Началото на Априлското въстание заварва Петлешков в Панагюрище, но той веднага се връща в Брацигово, за да организира въстанието.
Местни чорбаджии предават Петлешков на турците след разгрома на въстанието. Преди да го заловят поглъща отрова, която обаче действала много бавно. Жестоко измъчван, той е разпитван и горен между три огъня. Издъхва в покрайнините на Брацигово, на път за разпит в Пловдив.

Поклон, войводо!




Полковник Трайчо Мазаков - български офицер от Македония, политически затворник в комунистическа България, осъден на смърт, а след това на 20 години лишаване от свобода, от които излежава над 10 години по затворите на ''Народна'' република България (1952-1962).
Трайчо Георгиев Мазаков е роден на 12 март 1917г. в град Крива паланка, Македония в родолюбиво и революционно българско семейство. Наследник е на три видни поборнически фамилии Кърчовски, Мазакови и Димитракови. Следва една година право в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Не успява да се дипломира като юрист. Насочва се към военната професия.
Завършва ВНВУ в София през 1939г. с 58-и Родопски випуск. Служи в 30-ти пехотен Шейновски полк и 51-ви пехотен Вардарски полк в Скопие по време на Втората световна война (1941-1944). Участва във войната срещу Германия през 1944-1945г. като командир на дружина на фронта край Струмица в Македония. След войната служи в 22-ри пехотен Тракийски полк в Дупница.
През 1949г. завършва Военната на ГЩ академия "Г.С.Раковски". От 1950г. е в щаба на 9-та пехотна Плевенска дивизия, която по-късно е преименувана на 15-та стрелкова Дунавска дивизия. Служи във войската до 23.09.1952г. като достига до длъжността началник на оперативното отделение и заместник-началник-щаб в тази дивизия.
На 23.09.1952г. Трайчо Мазаков е арестуван и след 7-месечно следствие през 1953г., въпреки че никога не се е занимавал с политика, е осъден на смърт от Военната колегия при Върховния съд на НРБ. Лишен е от военна чест и е разжалван в чин редник. Уволнен е от министъра на народната отбрана генерал - полковник Панчевски за "противонародна дейност" съгласно чл. 19, буква "З" от Устава за военна служба на НРБ. Бил е окован в 70-килограмова верига.
През юни 1953г. Президиумът на Народното събрание помилва "смъртника", като му налага 20 години лишаване от свобода и 23 години ''лишаване от права и военна чест''. След отмяната на смъртната присъда Трайчо Мазаков излежава в затворите на комунистическа България 10 години, 3 месеца и 8 дни. Лежи в Плевенския затвор, в затвора на остров Персин (Белене), Пазарджишкия затвор, на кариерата в село Огняново, Пазарджишко, отново Плевенския затвор, кариерата в село Самоводене, Великотърновско и отново в затвора на остров Персин (Белене). Освободен е на 30.12.1962г.
След като излиза на свобода работи нискоквалифициран труд по строежите, в ДП Фотоиздат (ДИ "Септември"), а след това и като фотоработник и редактор. За един период комунистите го изселват "завинаги" в добруджанското село Куфалджа. Като пенсионер работи в ДИ "Септември", Спортен комплекс "Дианабад" и ЦДА
На 1.03.1990г. Тр. Мазаков завежда дело за ревизия на присъдата му и е напълно оправдан. Това става с решение № 0322 от 30.12.1991г. на военната колегия на Върховния съд. Произведен от майор при задържането му в полковник, като е признат за репресиран офицер по политически причини с възстановена военна чест. Със съдействието на списание "Един завет" през 2001г. издава книгата "Осъден на смърт" с подзаглавие "Родословието, животът и страданията на един осъден на смърт и оправдан генералщабен офицер".

Янко Гочев

На 10.06.1987 г. българският офицер (полковник) Трайко Георгиев Мазаков пише спомените си за своите славни прадеди от родовете Мазакови, Димитракови и Кърчовски.
"Коренът на фамилията МАЗАКОВИ води от Македония.
Основоположникът е Стоян Мазаков, роден около 1800 година в малкия възрожденски и рударски град Кратово на 40 км. ю.з. от град Крива Паланка. Към 1829 г. Стоян Мазаков се оженик за Стоянка - богата мома от гр. Криворечна паланка (сега гр. Крива Паланка), при която се установил да живее като домазет. През 1830 година се ражда синът му Михалко Мазаков. Стоян Мазаков, твърде беден, не можейки да понася опекунството на жена си, извънредно честолюбив, напуснал гр. Криворечна Паланка около 1832 г. и се заселил в гр. Велико Търново, където се оженил повторно за търновка, като от този му брат оставил потомство, от което е Стефан Мазаков (брат на Михалко Мазаков по баща) - борец за политическа свобода и опълченец, който още преди Освободителната война се учил във Военно училище в Русия, записал се опълченец и участвувал във войната..."



Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба,

вий братски се прегърнахте, легнахте

и "Лека нощ" навеки си казахте -

до втората тръба.



Но що паднахте тук, деца бурливи?

За трон ли злат, за някой ли кумир?

Да беше то - остали бихте живи,

не бихте срещали тъй горделиви

куршума... Спете в мир.



Българио, за тебе те умряха,

една бе ти достойна зарад тях,

и те за теб достойни, майко, бяха

И твойто име само кат мълвяха,

умираха без страх.



Но кой ви знай, че спите в тез полета?

Над ваший гроб забвеньето цъфти.

Кои сте вий? Над сянката ви клета

не мисли никой днес освен поета

и майките свети.



Борци, венец ви свих от песен жива,

от звукове, що никой не сбира:

от дивий рев на битката гръмлива,

от екота на Витоша бурлива,

от вашето ура.



И тоз венец - той няма да завене,

и тая песен вечно ще гърми

из българските планини зелени,

и славата ще вечно пей и стене

над гробни ви хълми.



Почивайте под тез могили ледни:

не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,

ни славний гръм на битките победни,

към вечността е маршът ви последни.

Юнаци, лека нощ!
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на съб май 09, 2020 6:44 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#114 Мнение от Тайко » съб май 09, 2020 12:43 pm

103 ГОДИНИ ОТ КАСАПНИЦАТА НА 9 МАЙ, ПРИ ЗАВОЯ НА РЕКА ЧЕРНА ПРЕЗ ПСВ!

БЕЗСМЪРТНИТЕ БЪЛГАРСКИ ПОЛКОВЕ

Полковете, участвали в разгрома на руските нашественици, нападнали България през Първата световна война и намерили своята смърт в Завоя на река Черна на фронта в Македония на 9 май 1917г. в БЪЛГАРСКИЯ ДЕН НА ПОБЕДАТА.

9-ти пехотен Пловдивски полк
27-и пехотен Чепински полк
28-и пехотен Стремски полк
44-ти пехотен полк
54-ти пехотен полк
18-ти артилерийски полк

"Името на Черна трябва да се поменава с благоволение: по каменистите чукари край нея българският войник се бори с четири врага и ги победи. Слава нему!"

Сборник "Черна", 1917г.

Разгромените врагове на България в Завоя на река Черна :
1. Сърби
2. Руснаци
3. Французи
4. Италианци

76 години след преврата на 9.09.1944г. пълно мълчание на казионната историография в България за голямата победа в Завоя на Черна. Докога?

''ЗАВЕТЪТ НА ДЕДИТЕ''

Един завет оставили са нам дедите -
велик завет, написан с кървав меч:
- ''Деца, на родний край пазете си земите
от подъл враг, кат зеницата на очите
бранете ги от близо и далеч!...“

И тоз завет на миналото грял е в дните
кат дивен фар, и вожд той бил е драг
на всички тез, кои загинаха в борбите
за род, за родна чест, презрели суетите
на грешний свят, презрели бащин праг.

И не ли той под родно знаме днес войските
събира пак? И не ли тоз свещен
завет на всички тям сгрява им душите
и вика ги в борба неравна със вразите
без жал да мрат за бащин край рожден?...

Един завет оставили с нам дедите -
велик завет, написан с кървав меч:
- ''Деца, на родний край пазете си земите
от подъл враг, кат зеницата на очите
бранете ги от близо и далеч!...“

Щурмова група войници от 9-ти пехотен Пловдивски полк в Македония. Неустановена датировка. Освен с бухалки са въоръжени и с противогази.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#115 Мнение от Тайко » нед май 10, 2020 11:10 am

Знаете ли кой е написал музиката към песента „Тих бял Дунав се вълнува”, чийто текст е на Иван Вазов, написан в чест на Ботевата чета. Това е Иван Караджов!

Иван Караджов е български учител и революционер! Участник във войните за национално обединение! Член на ВМРО, дясната ръка на Ванче Михайлов!
Роден е през 1875 год. в горноджумайското село Лешко, тогава в Османската империя. Със стипендия на Българската екзархия е изпратен да учи в българското класно училище в Цариград. През 1895г. завършва Солунската българска мъжка гимназия като там се присъединява към ВМОРО. След завършването става учител в Горна Джумая по нотно пеене, после в Скопското българско педагогическо училище. След това е назначен като учител по пеене в Солунската българска мъжка гимназия.
По време на Илинденско-Преображенското въстание е в затвора. След освобождаването му, в периода 1905-1907 година учителства в Серското българско педагогическо училище и същевременно е окръжен ръководител на ВМОРО. Заподозрян от властите, бяга в България и учителства в Пазарджик и Дупница.
През 1909г. година композира музиката на песента „Тих бял Дунав се вълнува“, заради което е преследван от властите и наказан.
През Балканската война Караджов е доброволец в Македоно-одринското опълчение на Българската армия.
От 1913 год. е учител в Горна Джумая.
При започването на Първата световна война навлиза в Македония и организира разузнавателна чета. По-късно е началник на разузнавателния пункт във Велес.
След войната до 1930 година отново преподава пеене в Горна Джумая. Включва се във въстановената от Тодор Александров ВМРО и е пунктов началник на организацията в Горна Джумая.
Преследван е от правителството на Александър Стамболийски, което прави опит да го убие.
Караджов участва в потушаването на Септемврийския бунт в Пиринска Македония от 1923г. През юли 1928 година на Седмия конгрес на ВМРО е избран за член на ЦК заедно с Иван Михайлов и Страхил Развигоров. При разцеплението след убийството на Александър Протогеров е на страната на крилото на Иван Михайлов.

Иван Караджов издъхва на 24.5.1934г.



Български щурмоваци с германски каски и гранати от 39-ти пехотен Солунски полк на Дойран през 1918г. Една от най-хубавите оцветени снимки от Първата световна война.
Щурмоваците са специално обучени войници, използвани за първи път през Първата световна война от Германия, тренирани да атакуват с нововъведени методи за окопна война. Несъмнено те били сред най-смелите и добре подготвени войници във войната. България е в компанията на много малко страни, които са имали тази елитна част в своите армии.




Баба Мария от Мустафа паша(Свиленград), заела мъченическо място в пантеона на българските майки-светици. Неин син е революционерът от ВМОРО (участник в заговора за взривяване на Отоман банк в Цариград 1900 г.) и журналист, Александър Кипров. Във фаталната 1913 г. турците са преминали в настъпление, опожаряват редица населени места и прогонват българското население. На увещанията да бяга, баба Мария отвръща: - Аз съм стара жена. На мене кой ще ми каже нещо. Бягайте вие младите.” И остава в града. Месеци преди това, ликуваща тълпа посреща цар Фердинанд в Свиленград. Царят за първи път стъпва в новоосвободена територия и отива на молебен в църквата „Света Троица”. Чула камбаните, без да подозира нищо, 84-годишната старица е излязла пред портата. Когато стигат до къщата й, комендантът на града Генко Морфов съглежда баба Мария и прошепва на царя: - Тази бабичка е майката на народния представител Александър Кипров (бел. през 1907 г. е съден за „обида на особота"). Царят се приближава до нея: - Добър ден, бабо! Дал ти Бог добро, капитане – отговаря старицата. „Бабо, това не е капитан, това е царят на българите! – извиква високо комендантът. Изненадана и развълнувана, баба Мария широко разтваря ръце, прегръща снажния цар и през сълзи занарежда: - Боже! Вземи ми вече душата! Видях българския цар! Трогнат, Фердинанд вади кърпичка да избърши потеклите по скулите му сълзи. Въодушевен, народът приветства баба Мария и царя с „Ура!..” Подли гърци съобщават на влязлата в Свиленград турска част, че баба Мария е майка на „баш комитата” и че тя е посрещнала българския цар. По заповед, отряд войници нахълтват в къщата на старата жена, насичат със сабите си баба Мария на парчета и хвърлят останките й в кладенеца пред портата. Кладенецът се превръща в неин гроб…Поклон!



180 години от рождението на Димитър Николов Асенов, по-известен като Хаджи Димитър. Той е един от най-значимите български революционери и войводи. Загива едва 28-годишен, след тежко сражение на четата му с османски орди.

Хаджи Димитър е роден на 10 май 1840 г., в Сливен, в семейството на търговеца Никола и Маринка Асенови. Когато е на две години, той и семейството му отиват на поклонение в Йерусалим и оттогава Димитър е хаджия.
През 1862 година Хаджи Димитър излиза в Балкана с чета и цяло лято броди из планината. През пролетта на 1864 година се включва в четата на Стоян войвода от Сливен като знаменосец. Четата е от 12 души и има за задача да убие търновския гръцки владика. Преди да влязат в Търново четата се разпада и четниците се отделят от войводата. Командването се поема от Хаджи Димитър, който ги повежда към Сливенския балкан.
На 21 май 1865г., в жилището на Георги Раковски се сформира чета, в която участват също Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 13 юни 1865 година четата преминава Дунава и се отправя към Котленския балкан. Действа в района на прочутото хайдушко сборище Агликина поляна.
През пролетта на 1866 година от Румъния преминава чета от 20 души, ръководена от трима войводи: Желю войвода, Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Стига до Сливенския балкан, където се разделя на три. Действа до есента, когато се събира и връща в Румъния. През пролетта на 1868 година в Румъния се сформира четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. На 5 юли 1868 г. четата преминава Дунав с една гемия.
Първото сражение води с турска потеря от около 1 000 души. Откъсва се от преследвачите и с нощен преход достига до Карапанова курия в землището на село Горна Липница. Тук на 7 юли четата води втория си
бой, като нанася значителни загуби на противника си и дава един убит и двама ранени. На 8 юли става сражение около село Вишовград, в местността Дългидол. Днес там има изграден паметник.
На 9 юли в Канлъдере, местност в землището на Вишовград, на няколко километра на юг-югоизток от Дългидол, става кръвопролитно сражение, в което четата е разбита. Ранен и пленен след ръкопашен бой е Стефан Караджа. Под ръководството на Хаджи Димитър останалите 58 души продължават към Балкана. Днес в местността Канлъдере, името на която означава „кървава река“ на турски, има паметник и чешма, посветени на загиналите четници. Местното население организира честване на четвъртата битка около 21 юли (9 юли стар стил).
На 18 юли 1868 година при връх Бузлуджа в Шипченска планина става последното сражение на четата. В тази битка е убит и Хаджи Димитър - теза, поддържана от мнозинството съвременни историци. След Освобождението неговите кости и тези на убитите четници са пренесени от Бузлуджа и временно положени в ковчези в църквата "Св. Архангел Михаил" в гр. Крън, Казанлъшко.
Според очевидеца Христо Македонски, Хаджи Димитър е убит на връх Бузлуджа:
"Хаджията с револвер в ръка се защитава, но падна убит."
За края на Хаджи Димитър във вестник „Curier d’Orient“ от 18.VII.1868 г. е писано: „И от двете страни боят се води с жестоко упорство. Борбата продължи малко повече от пет часа... Хаджи Димитър, тежко ранен, малко остана да падне в ръцете на турските войници. Но въоръжен с револвера си, той се бори до последната минута с една енергия, достойна за друго по-добро време. Най-после и той падна. Саблята му, револверът, един телескоп и много писма се изпратиха на Митхад паша в Русчук...“
За убийството на Хаджи Димитър на Бузлуджа свидетелстват и участвалите в погребението на убитите четници:
„Свещеник Иван (Стоянов) от с. Хасът — пише З. Стоянов, комуто е било позволено от властта да прибере костите на юнаците, и други очевидци разказват, че видели един труп измежду останалите, който имал на ръцете си изписани с барут — сабли, левове и буквите: Х. Д., а подобни знакове Хаджи Димитър е имал.
Освен това живите му другари, които били закарани в Търново в началото на месец август, видели в тамошния конак войводската му униформа и саблята му. А един от другарите им, Христо (Н. Ф. - Кръстю) Минков, който бил докаран в Търново по-рано, видял и главата на Хаджията. Същото твърди и свещеник Стефан Петков от с. Енина.
За намерените в Хаджи Димитър вещи, за които споменава в. „Curier d’Orient“ вж. и в. "Дунав" No 456 от 8 март 1870 г. Там е писано:
„Саблята на речения Хаджи Димитър, която на чирена си имаше револвер, се предаде на негово височество Митхад паша... Дрехите му и днес се намират в първия табур, телескопа му е у мюлезимина Мехмед от третия табур, а пищовите му и до днес са в ръцете на Селим чауша, родом от Шуменското окръжие и чаушин в третия табур...“
Според някои изследователи обаче Хаджи Димитър е само тежко ранен на Бузлуджа и изведен от боя от трима свои четници, за три денонощия е отнесен на връх Кадрафил, в Сърнена Средна гора, близо до днешното село Свежен. Там въпреки грижите на местни пастири, Хаджи Димитър умрял от раните си около 29 юли /10 август 1868 г. Погребан е на същото място. Дванадесет години по-късно, през м.ноември 1880, костите са препогребани тържествено в двора на Църквата "Св. Св. Петър и Павел" в с. Свежен от Пловдивския викарен Епископ Гервасий Левкийски (по-късно, Митрополит Сливенски). По повод на смъртта му Христо Ботев написва едноименната поема.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#116 Мнение от Тайко » пон май 11, 2020 1:14 pm

Забравеният герой от Априлското въстание Никола Троянов-(поп Сокол)

Никола Апостолов Троянов е български свещеник и революционер, председател на революционния комитет в Брацигово по време на Априлското въстание.

Роден е на 1 януари 1824 г. в Брацигово-Ръкоположен за свещеник в Брацигово, където преподава в началното и в класното училище.Поп Сокол става първият революционер в Брацигово. Той предоставя за революционна дейност църквата, често събира брациговските революционери в къщата си, приобщава към борба и поповете от околните села. На 22 февруари 1876 г. е избран за председател на основания в града под ръководството на Георги Бенковски местен революционен комитет.Той отговаря за подготовката на въстанието в с. Жребичко и в с. Козарско. Когато Васил Петлешков донася кървавото писмо и възванието към българския народ, двамата събират комитета и повеждат народа. Поп Сокол запасва върху расото пищов, а от всекидневния "мирен" бастун изтегля сабя.На 27 април поп Сокол събира групата свещеници от брациговския въстанически пункт в местността "Гробето", където става изпробването на прочутата черешова артилерия. Освен другите задачи той продължава да заклева нови въстаници, в къщи се леят куршуми, събират се оръжие и храна.По време на сраженията срещу многобройния башибозук и черкези, въпреки около 60-годишната си възраст, той "лети" навсякъде, участва пръв и смел в боя, насърчава въстаниците. Седемнадесет дни брациговци държат геройски позициите.След потушаването на Априлското въстание в Брацигово, поп Сокол е заловен и подложен на жестоки изтезания в Пловдивския затвор. Почти труп бива осъден на смърт и обесен за назидание на 24 юни 1876 г. край един от мостовете на река Марица – Пловдив.



Една слабо известна страница от Априлското въстание:
На 17 май 1876 г, освен Ботевата, още една чета преминава Дунава.
Това е четата на Таньо Стоянов (Таньо войвода).
Четата тръгва от Олтеница, минава Дунава, слиза при село Косуй Българ, Тутраканско (днес Пожарево), и тръгва на юг към Стара планина с цел да се подпомогне въстанието във Втори сливенски революционен окръг. Пътят на четата на Таньо войвода минава през Делиормана покрай преобладаващо турски села и скоро е открита. След нея тръгват потери. Води три последователни сражения – при село Спахлар (дн. Ломци), на хълма „Припека“ при село Аязлар (дн. Светлен) и последното на 27 май 1876 г. на „Керчан баир“ при село Араплар (дн. село Априлово), в което четата е разбита. Четниците се разбягват, а Таньо Войвода започва ръкопашен бой с турците, за да могат другарите му да се оттеглят в Балкана. След като убива шестима турци с ятагана си, войводата пада убит. Главата му е отрязана и разнасяна из околните села.
Таньо Стоянов е един от основателите на Сливенския частен революционен комитет на Вътрешната революционна организация (1871). Васил Левски го определя за Апостол в Ескиджумайско, Османпазарско, Котленско и Хаджиоглупазарджишко и го снабдява с пълномощно от 15 ноември 1872 г. Заема се с дейността си, но скоро е заловен от османските власти. Откаран е в Цариград през септември 1872 г. и е осъден на доживотно заточение в Диарбекир. През февруари 1875 г., заедно със зетя си – комитата Георги Гиндев от Сливен, бяга от Диарбекир. Успява да стигне до Румъния, като се установява в Браила. През август 1875 г. е извикан в Букурещ и е определен за апостол в Сливенско. след като Гюргевският революционен комитет взима решение за въстание, сам организира чета от 26 души. Преминаването на четата е съгласувано с това на четата на Христо Ботев. Идеята е била едната чета да подпомогне въстанието в западна, а другата - в източна България.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#117 Мнение от Тайко » вт май 12, 2020 4:43 pm

Преди 144 г. в сърцето на тирана той отвори люта рана: гибелта на водача на Хвърковатата чета

Георги Бенковски загива на 12 май /ст.стил/ при преминаването на мостче над река Костина в Тетевенския балкан.
Той е роден в Копривщица с името Гаврил Груев Хлътев. Учи занаяти – терзийство и абаджийство, а по-късно става търговец. Обикаля големите пазари в Цариград и на юг из Анадола. Според неговите собствени думи пред Захарий Стоянов човек трябва да умее да лъже, за да бъде успешен търговец. В продължение на десет години живее на различни места в Ориента — Измир - Смирна, Цариград, Анадола, Александрия, работейки всевъзможни неща. Една година е бил гавазин на персийския консул и носел такава хубава униформа, че хората го взимали за самия консул. Говорел седем езика — български, турски, гръцки, италиански, полски, румънски и персийски. Eдинствената му запазена снимка е от Цариград. Направена е през 1862-ра, когато е бил 19 годишен. На нея той вече е истински мъж, с огнен поглед, с извити като гайтани вежди и плътна уста. Облечен е по последната мода. Носел гиздава копривщенска риза "смахрама" и два елека "от джанфес и кадифе с огнена бродерия от синци и цветни орнаменти". Към всичко това прибавял още и кон с голяма златна монета - пендар, сред мощна гръд. А на пендара личал юнашки надпис: "Машалла (слава) на ездача!".
Приемайки името Георги Бенковски, той слага началото на революционната си дейност, посветена на свободата на България. Откъде идва новото име? Името "Бенковски" принадлежало на един полски патриот, заточен от руското правителство на остров Сахалин. Този поляк сполучил да избяга от каторгите и стъпил в Япония. Френският посланик в Едо го взел под своя защита и му дал френски паспорт с името - Антон Бенковски, за да може да се върне с него в Европа. „Антон Бенковски си избрал за местожителство Турция, така също гореща покровителка на неговите съотечественици, и тръгнал за Цариград“, пише Захари Стоянов. „В паспорта му се говорело открито, че той е полски емигрантин. Като пристигнал в Диарбекир, срещнал се случайно със Стояна Заимова. Тоя последният така също заточеник от турското правителство, бил турил вече намере да избяга. Като си разправил хала на Антон Бенковски, предложил му, ако желае, да отстъпи нему френския паспорт, а той да си извади турско тескере. Бенковски склонил и продал паспорта на Заимова за 5 лири. С тоя паспорт Заимов сполучил да избяга в Румъния през 1875 година. Когато нашият Бенковски тръгвал за Цариград през същата година, за да го пали, то Заимов му дал паспорта на Антон Бенковски и така нашият Гаврил Хлътев бил принуден да замести своята българска фамилия с поляшка."
Бенковски е сред главните организатори на неуспялото Старозагорско въстание (1875 г.), приема мисията за подпалване на Цариград и саможертвено се включва в Априлското въстание, в ръководения от него IV революционен окръг избухва най-рано и най-силно, а жестокото му потушаване довежда до обявяване на Руско-турската война. Заслугата на Георги Бенковски да я има днес България е огромна. Когато разбира, че в Копривщица вече се бият, на 20 април 1876 г. Бенковски обявява въстанието и в Панагюрище, след което бързо сформира чета и тръгва да вдига и околните села. Хвърковатата чета, с която неуморно обикаля целия регион и успява да мобилизира и мотивира много въстаници, играе централна роля във военните действия на въстанието. Към четата се включват даже шестима хървати от Далмация и един немец, които работят на жп станцията в Белово. С тях в четата влиза и жена – българката Мария Шутич, женена за един от работниците. След жестокото потушаване на бунта в Панагюрския регион Бенковски и четата се отправят към Тетевенския балкан, където на 12 май (25 ма н.ст.) след предателство от страна на дядо Въльо пада в река Костина, пронизан от куршума на баш-потеряджията Рюзгяр Хаджи Ахмед ага. Главата му е отрязана, измита в кладенче до реката Костина и е пратена в Ботевград, а след това в София.
"Кървавото кладенче", където е измита главата му
Тези събития са документирани от Захари Стоянов в „Записки по българските въстания“. Самият автор преживява по чудо организираната им засада. Така умира един от най-харизматичните и енергични дейци в революционната ни освободителна история.
„Който остане жив, нека разказва на приятели и роднини. Моето име не е Георги Бенковски. Аз се казвам Гаврил Груев Хлътев, родом от Копривщица. Досега си криех месторождението и същото име само затова, защото вярвах в онова изречение, че никой не е пророк в своето място. Бил съм от най-напред караабаджия, захващах се за различни търговии, пътувах в Цариград, в Азия, Египет и пр., но две на едно място не можах да завъртя. Не ме е надарил Господ с ония преимущества, които трябва да притежава всеки един търговец. Главното е, че аз трябваше да лъжа направо и наляво, та тогава да сполуча в търговските предприятия; трябваше да правя ниски теманета на турците, да изядам правото на другите и пр. неща, които моята душа не можеше да приеме по никакъв начин. На всичко това махнах с ръка и преминах в Румъния да търся по-свободен и охолен живот. Там можах да се запозная с някои народни хора и това стана причина да мина в отечеството си под лъжовно име. Който остане жив от вас, нека разказва за мен, когато стане дума за нашите работи...“ (цитат по спомен на Захарий Стоянов).

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#118 Мнение от Тайко » чет май 14, 2020 8:42 am

Генерал Владимир Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот и е осмото дете в семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова. Негови братя са писателят Иван Вазов, генералът Георги Вазов и политикът Борис Вазов.

Боевете, които се провеждат на 16, 17 и 18 септември 1918 г., са още известни като Дойранската епопея. Срещу дивизията на Вазов се изправят 3 английски и 2 френски дивизии, 1 гръцка тежка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. Превъзходството в полза на противника е многократно. Започва и газова атака. Тогава генералът казва на българските войници и офицери:
„Трябва да победим или да умрем – друг избор няма!“ 🇧🇬
По време на Възраждането, а и след това, град Сопот е родно място на десетки български големци, които оставят своя отпечатък в историята ни. Сред тях безспорно са семейство Вазови. Днес ще споделим с Вас житейската история на един от членовете на това семейство, който поема по пътя на оръжието и отдава голямата част от живота си на военното дело. Името му е Владимир Вазов, а подвизите които извършва са достойни за преклонение.
Владимир Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот. Той е осмото дете в семейството на Минчо и Съба Вазови. Владимир е едва деветгодишен, когато един ден през юли 1877 г. казаците на ген. Гурко влизат в родния му град. Налага се обаче отрядът на генерала временно да се оттегли. Тогава турски редовни и нередовни войски се възползват от това и нахлуват в изпразненото от русите селище. Освен Сопот са изгорени и други селища. Сред хилядите хора, търсещи спасение на север от Балкана попада и семейство Вазови. Поради тежкото здравословно състояние на бащата, което затруднява бързото придвижване на семейството, Вазови са застигнати от турски башибозуци. Турците се нахвърлят върху Минчо и го убиват пред очите на близките му.
Семейството на Владимир отива в Пловдив, за да търси спокойствие, но бива заточенo в Араповския манастир. Кирил Вазов случайно разбира къде се намират роднините му и отива да ги прибере. Връщат се в опожарения Сопот, където вдигат нова семейна къща. По-късно Владимир и Съба Вазови заминават в Стара Загора при Кирил. Там Владимир Вазов завършва трети клас. А в Пловдив, където е установен брат му Иван Вазов, Владимир завършва пети и шести клас.
През есента на 1885 г. е обявена мобилизация за войната със Сърбия. Едва 17-годишен Владимир Вазов се явява пред наборната комисия с желание да бъде записан като войник. Отказват му, тъй като четирима негови братя вече са записани, а също и защото смятат, че все още е малък. Ентусиазмът му обаче е голям. Владимир взема коня на брат си Георги – поручик в инженерните войски, и тръгва към Сръбската граница. Настига българската армия при Драгоман. След спечелването на битката при Сливница, всички, включително и Владимир Вазов, са във възторг. От този момент той решава да посвети живота си на военната служба.
Същата година е обявен прием за постъпване във Военното училище. На 14 януари 1886 г. в първия специален клас е зачислен и юнкерът Владимир Вазов. На 20 април 1887 г. той е произведен в чин подпоручик и неговите усилия са достойно възнаградени. Владимир Вазов е 4-ти поред измежду всички 156 мъже от випуска. Отличният успех му дава право да избира вида на оръжието и гарнизона. Насочва се към служба в артилерията и гарнизон в Шумен.
Владимир Вазов не престава да се обучава и да трупа знания, за да се развие като военен. През 1893 г., за да бъдат приети поръчаните от Германия нови оръжия, се формира група и в тази група е зачислен и той. Към края на 1894 г., вече капитан, произведен в този чин същото лято, е приведен в Четвърто артилерийско отделение в София. На 1 януари 1903 г. примерният офицер Владимир Вазов е отличен с чин майор. Тогава е командирован да следва в Руската артилерийска школа в Царско село. Същата година майор Вазов завършва успешно курса на школата. На всички курсисти се полага едномесечен отпуск и безплатна карта за руската железница. Пламналата от Илинденското въстание Македония обаче подтиква Владимир Вазов да прекрати отпуска си по своя воля и да се прибере в България. С явяването си в Четвърти артилерийски полк, където се числи, Вазов получава назначение за командир на вече мобилизираното артилерийско отделение. Така потегля към Кюстендил в очакване на заповед за преминаване на границата, но политическата обстановка не позволява да стигне до там. Македонският въпрос не е решен, а е отложен за по-благоприятно време.
Майор Владимир Вазов се ползва с името на добър строеви офицер и добър артилерист. Изпратен е да премине кратък курс по стрелба на полигона при град Поатие, Франция. В началото на 1904 г., преди да замине по служба в Германия и Франция, той обявява своя годеж с Мария Горанова. След завръщането си встъпва в брак с нея. В края на 1905 г. е повишен в длъжност командир на артилерийско отделение. Скоро след това е повишен и в чин подполковник.
През пролетта на 1912 г. се забелязва оживление във военните среди, а Владимир Вазов е повикан и произведен в чин полковник. През септември същата година е обявена мобилизация. Полковник Вазов поема командването на Четвърти артилерийски полк. Заедно с Първа софийска дивизия достига турската граница и се насочва към линията, очертана от две крепости – Одрин и Лозенград. Софийската дивизия разбива центъра на турската армия и я принуждава да отстъпи по целия фронт. След първото поражение на турската армия, тя успява да се организира за второ решително сражение на линията Люлебургас – Бунар Хисар. На 16-ти октомври полковник Вазов е вече началник на цялата артилерия в дивизията. Между Първа и Шеста дивизия се получава незащитен участък. Благодарение на бързата реакция и саможертвата на Вазов, възникналото недоразумение е отстранено. По-късно Владимир Вазов е награден с рядкото отличие орден „За храброст“ III-та степен.
През 1915 г. полковник Вазов постъпва на служба в артилерийския инспекторат при Министерството на войната, а при обявяването на Световната война получава назначение командир на Пета артилерийска бригада. Пета дунавска дивизия, в състава на която влиза и Пета артилерийска бригада получава заповед да замине за Македонския фронт. Военните са насочени на юг през Куманово, Велес, Скопие и Прилеп. Когато влизат в Прилеп, местните радостно ги посрещат с поздрава „Христос воскресе“, въпреки че е ноември месец. На 21-ви стигат до линията на Кавадарци, където съглашенските войски се опитват да дадат отпор. Срещу френската артилерия застава нейният някогашен ученик – майор Вазов. Това, което прави впечатление на Владимир Вазов е, че французите използват т. нар. куршуми „ дум-дум“, които причиняват неизлечими рани. Именно в тази битка майор Вазов е ранен в дясното рамо. Изпращат го в София за лечение.
На 20 февруари 1916 г. Владимир Вазов се връща на фронта, макар и с незаздравяла рана. В края на март е назначен за командир на Първа пехотна бригада от същата Пета дивизия. Започва строеви занятия, учебна стрелба, видове ситуации за нападение и отбрана. Засилва укрепителните дейности. През лятото Вазов се разболява от малария и инфлуенца. Предлагат му заслужен отпуск по болест, но той отказва предвид важния момент в бойните действия.
На 1 декември 1916 г. получава заповед да замине заедно с щаба си и с Пети пехотен полк за завоя на р. Черна. Заповедта е да заеме и командва участъка от село Градешница до висотата Търнава. В негово подчинение влизат Четиридесет и девети и Пети пехотен полк, които трябва да сменят един германски и един български полк. Атаката по нашата позиция продължава четири дни, но е отбита и сломена. След отлично свършената работа следва повишение за полковник Вазов – поверяват му командването на Девета плевенска дивизия.
На 2 март 1917 г. Вазов е вече в щаба на плевенската дивизия и се залавя да проучи в детайли цялата му поверена позиция. Проучването му продължава един месец. Започва укрепване на позицията като дължината на окопите в цялата система е над 100 км. и самите окопи са оградени с телени мрежи. Изгражда се система от тунели и скривалища под земята, засилени с железобетон, за да се даде сигурно убежище под разрушителния неприятелски огън.
На 21-ви април започва силна артилерийска стрелба. Всички разбират, че предстои голяма битка. За четири дни към нашата позиция се изстрелват повече от 20 хиляди снаряда. Противникът използва вечерта, за да премине в атака. Дванадесет английски дружини се нахвърлят върху Тридесет и четвърти троянски полк и Тридесет и трети свищовски полк. Полковник Вазов решава да контраатакува, тъй като предните позиции биват завзети. Смелото решение и смелите действия дават отлични резултати. Още същата нощ противникът, след като оставя хиляди убити само в нашата позиция, най-после е прогонен. За да се поправят разрушенията от сраженията, се работи денонощно. На 8-ми май вечерта противникът прави нова атака, но отново е отбит. След голямата победа, плевенската дивизия има нов генерал. Заслужената награда на достойния началник не закъснява. Същия ден генерал-лейтенант Фон Еш пристига в щаба на дивизията и лично предава на новия генерал немски Железен кръст I-ви клас.
На 14 септември 1918 г. започва нова атака на противника. Според плана на Франше д‘Епре, неговата армия трябва да направи два пробива – при Добро поле и Дойран. За постигане на тази цел, той групира пет дивизии французи и сърби срещу Добро поле и други пет на англичани, гърци и един полк французи при Дойран. Генерал Милн от своя страна решава да поведе атаката си в две посоки – с главните си сили да атакува Дойранската позиция на вр. Дъб и вр. Кала тепе, а в същото време с една дивизия да се промъкне между Дойранското езеро и Беласица и да се яви в тила на главната позиция.
На 16-ти септември започва същинската битка. През целия ден противникът стоварва 70 хиляди снаряда като се надява да изравни със земята всички укрепления и да постигне максимален брой жертви. В действителност нито едно скривалище не е разрушено, а нашите жертви са девет души. На следващия ден – 17-ти септември, врагът поставя целия си разрушителен апарат в действие. Окопите са разрушени, телените мрежи не съществуват, телефонните кабели са изпокъсани. След кратко затишие врагът пуска снаряди пълни с газ. На 18-ти новото начало на атаката е дадено с червени ракети. С далекобойни оръдия противникът насочва усилия към с. Фурка, където се намира щабът на дивизията. За момент първите позиции са завзети, но след няколко часа, след като генерал Вазов изпраща дивизионния резерв от с. Фурка, дивизията отново си връща позициите. Врагът е неприятно изненадан, че вместо агонизиращи трупове срещу тях се изправят бодри и запазени защитници. В това време ген. Милн подготвя втората си атака. Събира всичкия си резерв, включително и дивизията, която трябва да мине покрай Беласица. На 19-ти отново следва атака, но петте дивизии на противниците са значително намалели. На бойното поле има над 10 хиляди убити и следва заповед за отстъпление. Врагът претърпява пълен погром, а нашата дивизия печели благодарение на своя далновиден и смел водач. Въпреки блестящата победа, Девета дивизия е принудена да отстъпи заради пробива при Добро поле. След силните действия при Дойран, ген. Вазов е награден с най-голямото отличие – орден „За храброст“ II-ра степен.
След демобилизацията през 1918 г. плевенската дивизия остава под негово командване. По-късно получава назначение – началник на Втората военна инспекционна област и стига до поста инспектор на артилерията. В началото на 1920 г. е повишен в чин генерал – лейтенант и ненавършил още 52 години е освободен от запаса на войската. Назначен е за председател на Съюза на запасните офицери и на този пост остава цели 10 години.
През 1926 г. Владимир Вазов е избран за столичен кмет. В общинското управление цари пълен хаос. Трима кметове са убити преди него. Този „мирен фронт“ е не по-лек от бойния. Шест години Вазов се ползва с уважението и доверието на гражданите на столицата. В тези шест години той прави много за преобразяването на града, който постепенно приема вид на европейска столица. Строят се големи обекти, изцяло посветени на живота и здравето на столичани. Именно по времето на Вазов се слага началото на строежите на Рилския водопровод и на Софийската кланица.
Надхвърлил своите 60 години, Владимир Вазов напуска столичното кметство и се оттегля от активна обществена дейност. Един ден през 1936 г. получава покана да присъства на конгрес на Британския легион и да представлява българските запасни офицери. В началото той отказва, но по-късно приема. При цялото уважение, демонстрирано към него по време на конгреса, той запазва своята вродена скромност.
Генерал-лейтенант Владимир Вазов прекарва последните години от живота си в ловешкото село Рибарица, където умира на 20 май 1945 г. Преживял всички най-динамични периоди от родната история, посветил живота си на Отечеството, той завинаги ще остане в сърцата ни като един незабравим герой, като един всеотдаен пълководец и най-вече като победителят от Дойран.
Ветераните от Британския легион и знамената, сведени пред ген. Владимир Вазов
Историята за британските бойни знамена, които са сведени пред ген. Владимир Вазов е част от българската военна митология. Ние от „Един завет”, като членове на Съюза на възпитаниците на ВНВУ, ШЗО и РВГ трябва да знаем, че всъщност знамената са сведени пред знака, който носим на реверите си.
През 1936г. ген. Владимир Вазов като член на ръководството и дългогодишен председател (1920-1921; 1923-1930) на Съюза на запасните офицери посещава Лондон като специален гост на Британския легион – организация на ветераните от Обединеното кралство.
RBL-12Британският легион (British Legion) e създаден през 1921г. като обединение на няколко ветерански съюза. Целта му е да обедини британските войни от запаса в усилията им да съхранят историческата памет за бойната слава. Организацията развива огромна по своите мащаби благотворителна и социална дейност, организира издирване на изчезнали военнослужещи, обслужване на военните гробища и паметници. Най-известни са с мащабните шествия и поклонения, които организират ежегодно на Remembrance day – британският аналог на нашата Архангелова задушница. През 1971г. Британският легион получи кралска грамота и правото да се нарича Кралски британски легион (Royal British Legion)
В интерес на истината, трябва да отбележим, че свеждането на британските знамена не е някакъв уникален жест, специално за ген. Вазов. Този церемониал е част от британския войнски устав – пред краля, както и при помен за загиналите, знамената се свалят докато легнат на земята. Ген. Вазов, както и представители на офицерите – ветерани от още 11 държави са почетени с този ритуал, в знак на почит към загиналите офицери.
Легионът обединява бивши офицери от кралската армия, ВВС и флота, ветерани от световните войни, участници в задграничните военни кампании на короната, както и потомци на ветерани и видни общественици. Организиран е на принципа на „джентълменските затворени клубове“ – традиционна форма на организация на британския елит. Клубове има из цялата страна, както и в бившите колонии. Централата на легиона се намира на най-престижното място в Лондон – Авенюто „Пал Мал“ – точно срещу двореца „Сейнт Джеймс“, в който живее Уелския принц. На същата улица се намират най-престижните британкси клубове: „Атенеум“, „Уаитс“, „Карлтън“, „Оксфорд & Кембридж“ , Кралския автомобилен клуб и др. Отскоро Легионът се премести в нова, по-голяма сграда, която бе открита лично от Кралица Елизабет II
Поради тоя подвиг на българското войнство [Дойранската победа] нашите бивши противници като истински рицари се отнасят с уважение към нас. Това ясно видях през 1936 г., когато бях гост на „Британския легион“.
Как и защо отидох там?
Към края на април 1936 г. бях поканен да отида в Централното управление на Съюза на запасните офицери. Там бяха събрани всички членове на Централното управление. Председателят генерал Сирманов ми каза: „Повикахме те да ти съобщим да се приготвиш и заминеш за Англия като гост на „Британския легион“. Ти ще представляваш нашето запасно офицерство….
След като дълго ме увещаваха, а аз все отказвах, ген. Сирманов ми рече: „Иди веднага при военния министър, който знае, че тебе избираме. Ти имаш връзки с англичаните от… Дойран!“
Отидох при генерал Луков . Като му казах, че не искам да отивам в Англия, той ми отговори: „И дума да не става за отказване. Трябва да знаете, че вие сте избран по искане на самите англичани….
На 10 май тримата български пратеници пристигнахме на гара Виктория в Лондон. Тук, между посрещачите, бе и фелдмаршал лорд Милн, който командваше английските войски срещу Дойран. Когато нашият пълномощен министър г-н Симеон Радев му изказал своята благодарност, загдето, въпреки разстроеното си здраве, е направил чест да посрещне българската делегация, лордът отговорил: „Аз дойдох с удоволствие да ги посрещна и чувствам голямо уважение към българските воини, тъй като те, както и англичаните, бяха не само храбри, но и джентълмени“.
… Когато доближихме до влака, пред вагоните бе построена една почетна група от „Британския легион“ с декорации, при 29 знамена и отделни други 50 души легионери. Делегатите от всички държави минахме покрай легионерите, които отдаваха чест с навеждане на знамената.
Като минахме пред тия бойци от фронта, генерал Хамилтън, който ме придружаваше, извика високо: „Гледайте, това е генерал Вазов, който беше наш противник на Солунския фронт, а сега е наш много добър приятел!“
На 1 юни, през време на конгреса на „Британския легион“ в гр. Бъкстън, председателят на конгреса (и на легиона) майор Годли, когато дойде моят ред да поздравя конгреса, каза: „Ще дам думата на българския генерал Вазов. Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в официалната ни история!“
НЕПОБЕДИМИТЕ ДОЙРАНСКИ БЪЛГАРСКИ ПОЛКОВЕ 1916-1918г.

9-ти пехотен Пловдивски полк
27-и пехотен Чепински полк
4-ти пехотен Плевенски полк
17-ти пехотен Доростолски полк
33-ти пехотен Свищовски полк
34-ти пехотен Троянски полк
39-ти пехотен Солунски полк
57-и пехотен полк
58-и пехотен полк
9-ти артилерийски полк
13-ти артилерийски полк
19-ти артилерийски полк




Синът на Пушкин воювал за освобождението на България

Той получава златен орден „За храброст“ за освобождаването на град Елена и става кавалер на Орден „Св. Владимир“ – IV ст., за освобождаването на Котел
Както е известно, през XVIII и XIX век Русия води цели 11 завоевателни войни с Турция. Но едва през 1877 г., под натиска на Европа и част от руската общественост решава, че с тази война, наречена от нас, благодарните българи, „освободителна”, а всъщност „война за Проливите” и нахлуване на Балканите, решава да нападне Турция. А втората цел е била да си отмъсти за разгрома си в злощастната Кримска война от 1856 г.
За войната е писано много и тепърва още ще се пише. Излизат доста факти и интересни истории. Една от тях е свързана със сина на „гения на руската поезия”. Александър Пушкин, подобно на своя сънародник, писателя Иван Тургенев (написал романа си „В навечерието” в подкрепа на нашата кауза), е съчувствал на братята българи, попаднали под жестокото робство.
По време на заточението си в Бесарабия, където са намирали убежище прогонени от турските диваци българи, той, силно развълнуван от съдбата им, написва стихотворението „Кърджали” (1828) и повестта със същото заглавие (1834).
Тези две вълнуващи и интересни произведения на великия поет на Русия описват нерадостната съдба на българите. Стихотворението е за трудния бит в българските села в областта Буджак (Южна Бесарабия), а повестта, както авторът специално посочва в нея, е за прочут български войвода храбрец („витязь, удалец“), който вдига на въстание не само българите, но и останалите славянски народи.
Първородният син на поета и на неговата красива съпруга Наталия Гончарова е носел неговото име, Александър Александрович Пушкин. Родил се на 18 (стар стил 6) юли 1833 г. Бил е второто дете в семейството. По-голямата му сестра Мария е прототип на Ана Каренина на Лев Толстой. Пушкин и Наталия Гончарова имали общо четири деца – две момчета и две момичета: Мария, Александър, Григорий и Наталия. Александр Александрович Пушкин.
Днес малцина знаят, че Александър Александрович Пушкин е бил прочут руски генерал, участвал във войната от 1877-1878. През 1870 г. е бил назначен за командир на Нарвския хусарски полк. По спомени на хусари, когато Пушкиновия син ги ръководил, това било най-щастливият период на полка. Бил справедлив и благороден командир – истински джентълмен.
Интересно е, че когато Александър Пушкин-син повел своя полк към България и стигнал до град Зимнича срещу Свищов, на брега на Дунав, се обърнал към своите войници силно развълнуван и казал: „Кавалерия, виж, пред теб е България, свещената славянска земя! Тук умират нашите сестри и братя! Те чакат нашата помощ!“.
През 1877 г. неговият полк влязъл в състава на XIII-ма кавалерийска дивизия и се включил във войната. Действал като основна бойна част на Осман-пазарския (Омуртагския) руски отряд (с командир генерал-майор Леонел Раден). Бил дислоциран в района на село Кесарево със задачата да осигурява достъпа до пътя за село Осман пазар (дн. град Омуртаг) до Търново. Полкът се сражавал геройски в боевете при Елена и Котел.
В края на войната смелият и всеотдаен полковник Пушкин е награден със златен орден „За храброст“ за освобождаването на град Елена. Станал и кавалер на Орден „Св. Владимир“ IV ст. за освобождаването на Котел.
Синът на Пушкин починал на 19 юли 1914 г. в Санкт Петербург.
А ето и как българите почитат паметта на неговия баща – поета Александър Пушкин:
В Болград „столицата на българите в Украйна”, разположен в южната част на Одеската област, дъбът, засаден от Пушкин, продължава да расте – той е подарък от поета за българите изгнаници в чест на тяхното запознанство.
Първият паметник на Пушкин у нас е издигнат през 1952 г. в Морската градина в Бургас и е дело на скулптора художника Петко Задгорски. Интересно е, че размерът на тази статуя ни позволява да си представим как е изглеждал поетът приживе – не много висок.
За 200-годишнината на поета по инициатива на Фонда „Пушкин“ в София се издигна вторият паметник на Пушкин – с автор, руският скулптор Вячеслав Кликов. Преди три години бюст на поета се появи и в Двора на Кирилицата край старата столица Плиска – заедно с паметници на Фьодор Достоевски и Сергей Есенин.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#119 Мнение от Тайко » пет май 15, 2020 10:19 am

15 май 1917г. e подпален Босилеград от Коста Печанац и четата му
...
През 1917 г. районът на Босилеградско /тогава в границите на България/, става жертва на разбойническо нападение от сръбска страна с участието на паравоенната чета на косовския сърбин и поручик от сръбската кралска войска Коста Печанац.
Банда на Коста Печанац нахлува в Босилеградско и оставя кървави следи по пътя си. Сърбите и сърбоманите избиват 38 души цивилно население и изгарят живи деца, извършват сексуални престъпления и опожаряват Босилеград и селата Горна и Долна Ръжана, Горна и Долна Любата и Горна Лисина. Изгарят 317 къщи и нанасят материални щети за 2,5 милиона тогавашни лева. Извършителите на престъплението и до днес не са наказани.Един от последните японски самураи участва в битката за Плевен, а впоследсвие и в боевете на Шипка. Сейго Ямадзава не само се бие за свободата на нашата страна, ами е командващ на полк. Как през 19-ти век японецът стъпва на българска земя и защо участва във войната, ще разберете от редовете по-надолу.


На 15 май 1883 г. в Русе пристига параходната яхта „Александър I“. Първият кораб, закупен от България след Освобождението, е построен в Марсилия, Франция. В мирно време се предвижда да бъде яхта на княз Александър I, а при война да се използва като минен заградител и военен транспорт. Един от най-красивите и бързоходни плавателни съдове на р. Дунав има водоизместване от 350 т, метален корпус, палуба от бук, две димови тръби и две колела. Парната машина тип „Компаунд“ осигурява 40-часово непрекъснато плаване при скорост 14 км/ч по течението на реката. По време на Сръбско-българската война (1885) корабът извършва 35 плавания между пристанищата Русе, Свищов, Лом, Видин, Галац и Рени, пренасяйки войска, боеприпаси и продоволствия. Участва в Първата балканска война (1912 – 1913), а през Втората балканска война (1913) е потопен край Русе, за да не попадне в румънски плен. След прекратяване на военните действия, корабът е изваден, ремонтиран и предаден на русенското пристанищно управление, което го бракува (1914).


"На 15 Май 1925 г. изчезва един поет.. Викнат е за малка справка. Години по-късно го намират заровен в общ гроб в Илиянци, заедно с още няколко кучета и бездомници.
И наистина, Гео Милев не е успял да намери дом в България. Подобно на много други - Стамболов, Вапцаров, Смирненски, Дебелянов.
Днес са ни останали къщите- музеи, които да ни радват, да ни топлят и да ни напомнят колко сме жестоки ние, хората. Че ние сме и винаги ще бъдем страната на убитите поети.
Няма страшно, днес си имаме Папи Ханс и Георги Господинов. Тях сме си заслужили. ''Тук е земята на убитите поети. Оцелявят само тихите. А Гео Милев беше огън.'' И аз си пожелавам повече да горят като него. Осъдени да бъдат гениални."



Ямадзава се ражда на 12-ти януари 1846-а година в Кагошима, Япония. Син е на самурай и от малък приема кода на честта "бушидо", изискващ висок боен дух и отдаденост. Възпитан е от родителите си в традиционните японски ценности и добродетели.
На 18-годишна възраст Сейго се включва в разразилата се гражданска война, като застава на страната на император Мейджи. Приносът му е високо оценен и за награда бива приет в императорската армия. След като я завършва, продължава своето обучение в САЩ, а впоследствие е изпратен като военен наблюдател във Франция.
Именно след тази успешна мисия от императорската армия решават да го изпратят отново като наблюдател, но този път в ... България по повод започналата Руско-турска война. Наблюдавайки ожесточените битки и масови кръвопролития, у Ямадзава се надигат самурайските принципи за чест - не може да стои безучастен, гледайки как опълченците геройски умират. Така той се явява пред руското командване и заявява, че иска разрешение да се бие редом до тях за свободата на България. Получава категоричен отказ - руснаците се страхуват как ще бъде изтълкувано участието му от Япония. След последвалите нови молби на самурая, началството се съгласява при едно условие - да има писмено доказателство, че влизането му в боя е изрично по негово желание. Ямадзава е съгласен - сяда, пише и се подписва под следните думи:
„Желая от душа и сърце да участвам в третата атака на Плевенската крепост, в дивизията на белия генерал Скобелев!”.
Осланяйки се на военния му опит, руснаците не само го пускат в боевете, но и му начисляват малък полк. В деня на битката самурай Сейго Ямадзава се изправя пред опълченците, облечен в ... кимоно и носещ своята катана. С помощта на преводач, той се обръща към хората си:
„Момчета, тъй като аз не говоря нито руски, нито български, а вие не знаете японски, по време на атаката няма да ви давам никакви заповеди. Следете ме и правете това, което аз правя. Имам едно-единствено изискване – бъдете бързи като светкавици. Разчитайте повече на своите щикове и приклади, отколкото на куршумите.”
Точно в 15:00 часа атаката започва. В колона по един момчетата на Ямадзава бавно се приближават към турците, когато изведнъж избухва силен обстрел. Веднага самураят ляга на земята, а след него и опълченците. Така пълзешком стигат до хребета на хълма. В този момент Ямадзава дава знак, мълниеносно се изправя и се впуска надолу по склона. Със своята катана започнал да съсича на две турците, които изпаднали в ужас по две направления. Първо не очаквали подобен самоубийствен героизъм от опълченците и второ, виждайки техния предводител. Въпреки че турците били в пъти повече, настанала масова паника. Това улеснило задачата на самурая, който продължавал да съсича всяка чалма, изправила се пред него. Панически, турците го обърнали на бяг и викайки предупреждавали останалите:
"Бягайте! Това не е човек, а жълт дявол, който няма очи, а само някакви цепки, от които излизат искри!".
... Впоследствие самурай Ямадзава взима участие и в битките при Шипка, а след края на войната е награден с руския Орден „Свети Владимир“ IV степен, както и с няколко румънски отличия. Връщайки се в родината си, пък получава от императора почетния "Орден на хризантемата". Повишен е в чин полковник, а впоследствие стига и до ген.-лейтенант.
Умира от заболяване на белите дробове през 1897-ма година.
Любопитно е също така, че 131 години по-късно, през 2009-та, по случай 50-годишнината от възстановяване на дипломатическите отношения между България и Япония, гост на тържеството е Такеми Сасамори - правнук на самурай Сейго Ямадзава. Това е ясно доказателство за героичния принос на неговия прадядо и дълбоката признателност от целия български народ.



Знаете ли, че в Княжество и по-късно в Царство България текста на войнишката клетва е бил съобразен с религията на войника ?
В закона от 1880 г. и неговите допълнения от 1882 г. са приети следните текстове:

За новобранци християни:
Обещавам се и се кълна в името на Всемогущия Бог, че аз, който съм повикан в редовете на войската на Българското княжество, ще слугувам честно и вярно на Негово Височество българский Княз и Отечеството, като изпълнявам точно и безпрекословно всичките му заповеди и няма да пожаля живота си, както в мирно време за запазване на порядъка и законността, тъй също и във война против враговете на моето Отечество. В свидетелство на което целувам кръста и думите на Светото Евангелие. Амин. Заклех се!

Военна клетва в Царство България за новобранци мюсюлмани:

“Обещавам се и се кълна в Името на Всемогъщия Бог в присъствието на Високо славния Коран, като произнасям клетвата: “валлахи-таллахи” в това, че аз, който съм повикан в редовете на войската на Българското Княжество, ще слугувам честно и верно на Княза и Отечеството и нема да пожаля живота си, както в мирно време за запазване на реда и законите на страната, тъй и във време на война против враговете на моето отечество; ­ в свидетелство на което целувам Преславния Коран. Амин.”

*(“в името на Аллах, нека той ми бъде свидетел” ­ )

Военна клетва в Царство България за новобранци от израилево вероизповедание:

“Обещавам се и се кълна във Всемогъщия Бог Израилев и в Неговите Заповеди, за това че аз, който съм повикан в редовете на войската на Българското Княжество, ще слугувам честно и верно на Княза и Отечеството и нема да пожаля живота си, както в мирно време за запазване на реда и законите на страната, тъй и във време на война против враговете на моето отечество; ­ в свидетелство на което целувам думите на Заповедите* . Амин.”

*(Тора или Стари Завет)
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на съб май 16, 2020 10:35 pm, променено общо 2 пъти.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#120 Мнение от Тайко » съб май 16, 2020 10:09 am

1917 г. Командирът на 2-ра Македонска бригада на БА генерал-майор Григор Кюркчиев от Прилеп, въпреки ампутирания си крак е до войниците си на обиколка на позициите в Беласица.



Генерал-лейтенант Константин Златанов-участник в Балканските войни (1912-1913) и в Първата световна война (1915-1918) с елитния 1-ви конен полк на фронта в Добруджа в 1-ва конна дивизия на генерал Иван Колев, командир на Лейбгвардейския на Н. В. конен полк (1923-1928), инспектор на кавалерията (1934-1935). 🇧🇬
Син е на генерал-майор Иван Златанов, родом от Болград, Бесарабия, участник в Сръбско-българската война (1885), Балканската война (1912-1913), Междусъюзническата (1913) като командир на Одринската бригада и Първата световна война (1915-1918) като командир на 2-ра бригада от 1-ва пехотна Софийска дивизия.

ГЕНЕРАЛ-ЛЕЙТЕНАНТ КОНСТАНТИН ИВАНОВ ЗЛАТАНОВ
Роден: 03 (16).06.1886г. в София.
Образование: Софийската мъжка гимназия. 26 випуск на ВНВУ в София (1900-1906). Кавалерийската школа в София (1906-1907). Кавалерийската школа в Пинероло, Италия (1914).
Военна служба:
19.09.1906-завършва ВНВУ и е произведен в офицер
1906-6-ти кавалерийски дивизион;
1907-Помощник-завеждащ на учебната команда на 9-ти конен полк;
04.04.1908-Адютант-ковчежник и завеждащ нестроевия взвод в 9-ти конен полк;
09.09.1911-Адютант на 9-ти конен полк и завеждащ оръжието;
1912-1913- Участник в Балканските войни. Командир на взвод в 1-ви ескадрон на 9-ти конен полк;
12.01.1915- Командир на 3-ти ескадрон на 9-ти конен полк;
04.07.1915- Командир на 4-ти ескадрон в 1-ви конен полк;
1915-1918- Участник в Първата световна война с 1-ви конен полк като командир на 4-ти ескадрон
1916-1917-Участник във войната в Добруджа с 1-ви конен полк като командир на 4-ти ескадрон
14.03.1919- Домакин на 1-ви конен полк в София;
09.1919-12.1920-Инструктор в Кавалерийската школа;
12.1920-Командир на 2-ри конен полк в Лом;
17.10.1921-Командир на 5-та жандармерийска конна група (5-ти конен полк);
17.08.1922-25.07.1923-Началник на Кавалерийската школа;
25.07.1923- Koмандир на 1-ва жандармерийска конна група (1-ви конен полк);
15.10.1923-1928-Командир на Лейбгвардейския на Н.В. конен полк в София
17.07.1928-Командир на 2-ра конна бригада (началник на конницата на Пловдивския гарнизон);
01.07.1933-Командир на 1-ва конна бригада (началник на конницата на Софийския гарнизон);
05.1934-04.1935-Инспектор на конницата;
04.1935- Началник на 1-ва военноинспекционна област (Софийският гарнизон);
1938 - В запас.
Офицерски звания:
19.09.1906 - подпоручик;
22.09.1909 - поручик;
05.08.1913 - ротмистър;
14.10.1917 - майор;
28.08.1920 - подполковник;
01.01.1928 - полковник;
01.01.1935 - генерал-майор;
01.01.1938 - генерал-лейтенант.
Умира: ?
Награди: 1. Орден "За храброст" IV степен, 1 и 2 клас.
2. Орден "Св. Александър" III, IV и V степен.
3. Орден "За военна заслуга" III, IV и V степен на военна степен с корона.
4. Германски "Железен кръст" II степен.
5. Руски отден "Св. Станислав" III степен.


Битката за Каймак Чалан (или Каймакчалан) е една от най-героичните и трагични страници в българската военна история. В продължение на един месец от 30 август до до 30-ти септември, 11 пехотен сливенски полк, подкрепен с няколко допълнителни дружини (1-ва от 46-ти полк, 1-ва и 2-ра от 43-ти полк) съумяват да удържат своята позиция срещу две сръбски дивизии, подкрепени от френска полева артилерия. В крайна сметка, позицията е загубена, но нашите войници успяват да нанесат значителни поражения на своите противници ( ок. 5000 убити сърби срещу около 1900 убити българи). В хода на най-тежките сражения между 12ти и 30ти септември, българските дружини контраатакуват вражеските позиции непрекъснато, въпреки убийствения огън на противниковата артилерия.
След като превземат върха (който след сражението и изстреляните безчет снаряди се оказва с около 5-10 метра по-нисък отколкото когато е замерен в края на XIX век), сърбите оставят по-голямата част от българските убити непогребани, а част от другите са натрупани в общи могили и записани като сърби.
Според преданието, което хората в околните села още си разказвали в края на XX век, нощем, особено при буря, сенките на убитите, но неопети и непогребани български войници се строявали на върха и се хвърляли в атака...
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори