Българска бойна слава.

Минало, Настояще, Бъдеще, Политика
Съобщение
Автор
Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#101 Мнение от Тайко » нед апр 26, 2020 5:21 pm

НА ДНЕШНИЯТ ДЕН ПРЕЗ 1876 г. КЛИСУРА Е УДАВЕНА В КРЪВ В РАЗГАРА НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

На 26 април 1876 г. над 2000 башибозуци, събрани от Стремската долина и Казанлъшко, водени от карловския Тосун бей, обхващат в клещи Клисура. Десет пъти по-малобройните бранители-българи не удържат атаките на турците. Клисурци отстъпват махала по махала, в неравните схватките загиват много въстаници. Повече от 200 мъже, които остават да защитават семейства и домове са избити. Много от жените изнасилени и изклани. Не са пожалени деца и старци.
Панайот Волов събира отстъпващи клисурски бойци и атакува турската орда в тил. Но тази смела атака носи само частичен успех, след което Волов е принуден да отстъпи с останалите живи бойци към Копривщица. На следващия ден турците палят Клисура и тя е опожарена до основи. Жертвите са над 600 души. Сред пепелищата са и двете училища, църквата и около 830 къщи.




На 26 април 1916г., по време на Първата световна война, със заповед по Действащата армия се допълват щатовете за военно време на Инженерните войски.

На 26 април 1882г. е роден ген.-майор Цвятко Попов, командир на 3-а пехотна балканска дивизия през 1932г.

Герой на два народа
по повод 125 години от раждането на ген. Гарегин Нъждех
Пламенен дух, фанатично родолюбие, умна храброст, гражданска доблест, умения на военен тактик и стратег, интелектуална мисловност и не на последно място – първокласен оратор и страстен публицист – това далеч не са всички качества, които характеризират изключителната личност на арменския национален герой Гарегин Нъждех (1886-1955 г.). Един борец за свободата на родната му Армения, но за свободата и на свидната за сърцето му България, човек с богата ерудиция, с магнетично излъчване, последователен в идеите и революционно-борческите си дела. Дела, с които остави ярка диря в паметта на два народа. Нека проследим, макар и накратко жизнения му път.
Името му е Гарегин Тер-Харутюнян, но още на младини възприема революционния си псевдоним Нъждех, който на арменски означава странник, емигрант. Роден е в с. Къзнут на древната арменска област Нахичеван, която днес е азербайджанска територия. Основно образование получава в гр. Нахичеван, завършва арменска гимназия в Тбилиси и две години следва юридически науки в Санкт-Петерсбургския университет. Същевременно става активен член на партията Арменска революционна федерация (по-известна с краткото име „Дашнакцутюн“). Именно партията го изпраща в България с група младежи да получи военно образование, за да бъде полезен в борбите на народа си за освобождаване от турско робство. През 1907 г. Г. Нъждех завършава Школата за запасни офицери в Княжево край София с чин подпоручик. Завръща се в Тбилиси, тогава задкавказки център на Царска Русия и взима дейно участие в арменското национално-освободително и революционно движение, за което е арестуван и затворен от царската полиция през 1909 г. След освобождаването си през 1911 г. Нъждех емигрира в България, където се свързва с дейците на Македоно-одринското освободително движение.
През следващата година избухва Балканската война. Арменците в България не могат да стоят безучастни в борбите на българите за освобождаване на родните им земи, все още пъшкащи под ятагана на османския поробител.. Той е вековен враг и на арменския народ. В Българската армия има мнозина български арменци, свикани на редовна служба – бойци и офицери, дори и полковници. Но тук живеят и мнозина арменски емигранти, граждани на други държави или просто без гражданство. Те също копнеят да се сражават срещу омразната турска държава-поробител. По това време емигрант в България е и легендарният арменски хайдушки войвода Андраник Озанян. По молба на общо взето малобройната арменска общност в страната, българското правителство със Заповед № 2 от 3 октомври 1912 г. разрешава формирането на Арменска доброволческа рота в състав до 120 души „с арменско национално знаме и арменци – офицери и войводи“. По призива на общонародния любимец Андраник тук се стичат още млади арменци от Европа и Кавказ и ротата набъбва до 231 души, а в хода на бойните й действия се включват още 42 арменци и окончатгелният състав на ротата достига 273 души плюс двама командири. ( Нека мимоходом споменем, че общият брой на чуждите доброволци в Българската армия през тази война е към 550 души). За командир на ротата е назначен подпоручик Гарегин Нъждех, а за войвода – Андраник Озанян, който още няма войнско звание. Ротата е придадена към Лозенградската дружина на Македоно-одринското опълчение под командата на ген. Никола Генев.
Славен е бойният път на ротата. Макар и слабо въоръжена и зле екипирана в началото, тя се сражава с осъзнат героизъм при Мъстанлъ (дн. Момчилград), селата Узун-Хамитлер и Балкан Тореси, при освобождаването на Беломорска България, при пленяването на Явер паша край Мерхамлъ и в редица други бойни действия. В тези битки Нъждех се проявява като умел и безстрашен тактик, сам засатава начело на ротата и я води уверено в боя. Неговият боен вик „Хара-ач“ (напред) вдъхновява, вдига и хвърля в ожесточено сражение и ръкопашни битки бойците, последвали личния му пример на юначество. Неведнъж проявява военни хитрости в кръвопролитните битки в края на 1912 и началото на 1913 г. Бойците от ротата го следват омаяни от пламенните му слова (както и от словата и примера на войводата Андраник) срещу общия враг на българи и арменци. В боевете падат 7 свидни жертви от ротата и над 40 бойци са ранени. Бойните заслуги на подпор. Гарегин Нъждех са възмездени с Български офицерски кръст за храброст.
Следващата година започва Първата световна война. Нъждех отново е в Кавказ и се включва доброволец в Руската армия. Назначен е за зам. командир на Втори арменски доброволчески полк, който се сражава на Кавказкия фронт срещу Турция. Обаче през 1917 г. по призива на Ленин руските войници отказват да се бият за империалистически интереси и масово напускат позиците, прибират се по родните си места. Кавказкият фронт се оголва, единствени негови защитници остават арменските бойни части -редовни и доброволчески, но те нямат осигурен тил, снабдяване с муниции и храни. Принудени са да отстъпват. През м. май 1918 г. Нъждех е един от командирите при Каракилиса (дн. гр. Ванадзор, Армения), които в ожесточен, епическо сражение на живот и смърт успяват да спрат вероломното турско нахлуване. Тъкмо тогава, на 28 май се обявава Първата арменска република. Още с първите й дни Нъждех се заема с организирането и обучението на националната армия. От октомври 1919 г. е назначен да командва въоръжените сили в източната планинска област Зангезур, чест обект на нападения от страна на тюрко-татарски пълчища. Издигнат е в чин полковник. Талантът му на тактик изпъква при прогонването на тези орди от района, които често нахлуват, плячкосват, колят, и издевателстват над арменското население, подтиквани от Турция. Народът на тази юначна област, наричана още и Сюник или Планинска Армения, въздига Нъждех в чин генерал и му възлага неограничени правомощия, в името на отбраната.
Нъждех не се примирява със съглашението, сключено от правителството на Армения със Съветска Русия за настаняване на Червената армия в областта. В началото на декември 1920 г. в Армения се установява съветска власт, а през февруари 1921 г. избухва антисъветско въстание. Нъждех е един от ръководителите му. След кървавото потушаване на въстанието Нъждех емигрира през Иран в България. В София Гарегин Нъждех поддържа тесни връзки с българския военен и интелектуален елит. Тук развива енергична партийно-пропагандаторска дейност, пише статии, издава вестник, произнася пламенни слова за арменската кауза, участва в арменските междупартийни ежби. Тук се заражда идеята му за арменско националистическо младежко движение „Цехагрон“, което се опитва да внедри в САЩ. Движението има за цел етно-религиозно възпитание на арменската младеж в родните традиции и съхранение на националното им самосъзнание в условията на Диаспората.
Има един период от живота на големия родолюбец, който обикновено се пропуска или завоалира от официалните му биографи. Отнася се за периода на Втората световна война, когато хитлерова Германия нападна Съветския съюз. По това времае в тила на германската фашистка армия имаше много съветски военопленници, в това число и арменци. Ген. Нъждех, ген. Дро, бивш министър на войната на Армения и други дейци на партията „Дашнакцутюн“, организират помощи за тях и сформират Арменски легион от тези пленници. В легиона са привлечени и доброволци, млади арменци от България.
Този легион, обаче, никога не влиза в бой, защото междувременно войната взима решителен обрат и Червената армия започва да прогонва хитлеристите от родната си страна. Тогава легионът е разпуснат и ген. Нъждех се връща в София. Малко преди преврата на 9 септември 1944 г. съмишлениците му го съветват да избяга на Запад, предвид навлизането на сънетските войски в България, но той проявява офицерска доблест и остава тук. Скоро след преврата той и редица активисти на „Дашнакцутюн“ по нареждане на съветското разузнаване са арестувани от милицията и изпратени в СССР. Нъждех е изправен пред арменски съд в Ереван. Присъждат му 25 години строг затвор. Отведен е в затвора на руския град Владимир, където след време приключва земния си път при тежко боледуване. По-късно негови съмишленици пренасят тайно тленните му останки и ги приютяват на родна земя. След като Армения обяви откъсване от СССР и суверенитет, много улици и площади там вече носят името на националния герой и негови статуи ги красят. Такъв е трънливият и славен път на този родолюбив войн и командир, проливал кръв за свободата на Армения и България. Той остави на поколенията блестящ пример на патриотизъм и интернационализъм в името на светлия идеал – свободата на човешкия дух. И нека ми бъде позволено , вместо епилог да цитирам откъс от книжката „Арменската рота през Българо-турската война 1912-13 г.“ „Арменската рота в това време се намира на самия скат на споменатата кота и е изложена в нощния мрак както на неприятелския огън, така също и на огъня на някои наши роти, изостанали назад…Положението е критично. Арменците са на 200 крачки от турските окопи, откъдето се обстрелват силно и падат жертви. Понататъшното настъпление е трудно и почти невъзможно… Когато нашите бойци приближиха неприятеля на 30-40 крачки, последният откри гъста стрелба, а след това даде гръб да бяга… Всяко бавене щеше да бъде престъпление. Сгоден момент се отдаде за преследване на бягашия неприятел и ето че прозвуча гласът на подпоручик Гарегин: „Хара-ач! Напред на но-ож!“ И екна мощният глас на опълченците по цялата верига „Ура-а, напред на нож!“… и се нахвърлиха върху бягащите турци. По този начин арменската рота завладя силната неприятелска позиция, от която турците задържаха настъплението на целия Кърджалийски отряд.“

https://m.youtube.com/watch?v=UKuO5cgHd2k



На 26 април 1913 г. Силистра и околността е откъсната от България и предадена на Румъния.

Попитай Данев министра

Силистра, Добрич, Тутракан,
места разкошни, земен рай.
О, сбогом, сбогом, бащин край,
о, сбогом, мили земен рай!

Попитай Данев министра
защо продаде Силистра,
Силистра, Тутракан, Балчик,
Балчик и цяла Добруджа.

Попитай Данев министра
защо продаде Силистра,
без пушка в нея да пукне,
нито граната, ни шрапнел.

Песента е създадена през 1913 г.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#102 Мнение от Тайко » пон апр 27, 2020 11:17 am

На днешната дата 27-ми Април през 1990г.е починал:
Владимир Димитров Стойчев
Той e български офицер, генерал-полковник, военен, политически и спортен деец.
Владимир Стойчев е роден на 24 февруари 1892 г. в София. Баща му Димитър Стойчев е адютант на княз Александър Батенберг и дипломиран юрист в Швейцария, но умира, още когато младият Стойчев е на 11 г. Майката Елена успява да изпрати сина си при своя леля във Виена. Неин съпруг е офицерът от кавалерията Артур фон Понграч. Със съдействието на семейството, във Виена младият Стойчев учи 7 години в австрийско средно военно училище "Мария Терезия", където е заедно със синовете на короновани особи и богаташи от цял свят. Освен на учението, Стойчев залага и на спорта.
Взема участие в Балканските войни (1912–1913) и в Първата световна война (1914–1918). След това завършва Военното училище и Военната академия в София.
Като отличен ездач и спортист, Владимир Стойчев представя страната на олимпиадите в Париж (1924) и Амстердам (1928), както и на други международни конни състезания.
В периода 1930–1934 г. е военно аташе във Франция и Великобритания. През 1934 г. става началник на Софийската кавалерийска школа. Той е член на политическия кръг „Звено“, който на 19 май 1934 г. организира военния преврат. През януари 1935 г. цар Борис III успява да разцепи "Звено" и продължава управлението на страната с тази част от него, които са монархисти. Стойчев е антимонархически настроен и поради това е уволнен от армията и от спортен клуб АС-23. През следващите години неколкократно е интерниран. Когато през 1942 г. се образува опозиционния Отечествен фронт, в него влизат и републиканците от военния кръг „Звено“, които на практика по-късно осъществяват и Деветосептемврийския преврат.
След преврата Стойчев става член на Бюрото на Националния съвет на Отечествения фронт. По време на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия (1944–1945) е командир на Първа българска армия. Под негово командване тя достига най-далечния рубеж на българската войска – Австрийските Алпи. На 8 май 1945 в Клагенфурт генерал-лейтенант Стойчев подписва споразумение за демаркация с командващия Пети корпус от Осма британска армия ген. Чарлз Кейтли. Ген. Владимир Стойчев е единственият чужденец, участвал в Парада на победата на СССР над Третия райх в Москва, проведен на 24 юни 1945 г.
След 9-ти септември 1944 г. става председател на футболния отбор АС-23, а през ноември и на обединения Чавдар (София).
От 1945 г. до 1947 г. Владимир Стойчев е политически представител на България във Вашингтон и в Организацията на обединените нации (ООН). След завръщането си в България е избран за председател на Върховния комитет за физкултура и спорт при МС. От 1952 г. до 1982 г. е председател на Българския олимпийски комитет (БОК), а до 1990 г. е негов почетен председател. През 1952 г. е избран за член на Международния олимпийски комитет (МОК), какъвто продължава да бъде до 1987 г.
Народен представител в XXVII, XXVIII, XXIX, XXX, XXXI, XXXII, XXXIII, XXXIV и XXXV Народно събрание между 1949 и 1990 г.
Умира на 27 април 1990 г. в София. Днес той е патрон на Спортното училище на ЦСКА "Генерал Владимир Стойчев" с държавно финансиране.
Награди
Орден „За храброст“ IV,III,II и I ст.
Звание „Герой на Народна република България“ (1978, 1982)
Звание „Герой на социалистическия труд“ (1964)
Орден „Георги Димитров“ (1964, 1973, 1976)
Орден „Народна република България“ I ст. (1959)
Орден „За народна свобода“ I ст.
Орден „Девети септември“ I ст. с мечове
Орден „Михаил Кутузов“ I ст. (СССР)
Орден „Александър Суворов“ I ст. (СССР)
Офицерски кръст на „Почетния легион“ (Франция)
Орден „За заслуга“ (Франция)
Орден „За военна заслуга“ I ст. (Испания)
Орден „Партизанска звезда“ I ст. (Югославия)


На 27 април 1970 година умира ген. Никола Недев.
През 1907 г. завършва Военното училище в София. По време на Балканската война служи в артилерията при обсадата на Одрин. През Първата световна война Никола Недев е командир на батарея и артилерийско отделение. След войната служи в Софийския крепостен батальон, Софийския артилерийски арсенал, в Бреговата охрана и в 9-та пехотна дивизия. През 1925 г. е назначен за началник на секция в Щаба на армията, през 1927 г. - за началник на щаба на 1-ва пехотна дивизия, през 1930 г. - за командир на юнкерска дружина във Военното училище. Между 1931 и 1932 г. е военен аташе в Рим, Атина и Анкара.
От 14 ноември 1938 г. до 15 февруари 1940 г. е министър на вътрешните работи и народното здраве в третото и четвъртото правителство на Георги Кьосеиванов.
След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Никола Недев е преследван от властите. През 1951 г. е изпратен в лагера Белене, където остава до 1954 г.


Сутрешна молитва в сиропиталище по време на царство България.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на вт апр 28, 2020 8:12 pm, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#103 Мнение от Тайко » вт апр 28, 2020 11:25 am

На днешната дата 28-ми Април през 1867г.

Чета на Панайот Хитов преминава на Българска земя с чета от около 30 души!

На 28 април 1867 г. Хитов преминава на Българска земя с чета от около 30 души при Тутракан, между селата Пожарево и Дунавец. Знаменосец на четата е Васил Левски. При преминаване на Дунава, са му доставени оръжия, чрез стария и уважаван от българи и турци патриот Дядо Мощ Никола, от село Малък Преславец. С четата си Хитов се отправя към Стара планина и прекарва известно време в района на Котел и Сливен. Четата му няма за цел да вдига въстание, а да осъществи революционен марш, за да агитира българското население.
Нека помним героите проливали кръвта си за България !
Докато пазим и предаваме споменът за тях ще я има България !




Българските патрЕоти за пореден път отбелязаха наскоро 101 г. от арменския геноцид, с шествия и речи. Пита се в задачата, кога ще отбележат геноцида над българите от страна на Турция, Гърция, Сърбия и Румъния.
Само да отбележим, че първите концлагери в Европа са дело на гърците през 1913 г., като са били направени за българи.
Вторите концлагери в Европа са дело на румънците през 1916 г., като потърпевши са пак нашите прадядовци.
Да не забравяме и геноцида над тракийските българи от страна на турската армия през 1913 г.
Също не трябва да се забравя, че подтикнати от сръбските зверства нашите достойни деди от Македония вдигат Тиквешкото и Охридско-дебърското въстание през 1913 г.
Тези зверства са една от причините за избухването на Междусъюзническата война.
Заради тези зверства, народният поет Иван Вазов пише прочутото си стихотворение "Па шта си ти?".

"Тази война беше много жестока. Ние изгорихме всички изоставени от българите села. Те опожаряват гръцките села, а ние - българските. Те колят, но и ние колем, и всички от тази нечестна нация, които попаднаха в ръцете ни, опитаха манлихерката. От 1200 затворени от нас в Нигрита, не останаха повече от 41 в тъмниците и навсякъде, гдето минахме, не сме оставили ни корен от тази раса."

Спилиотопулус Филипос

"Прилагам тук също поздравителното писмо на моя командант г-н Контогири; той в него хвали моя взвод, който във време на краткото няколкодневно спиране на нашата дивизия бе получил заповед да настъпи на север от Сер, та завързахме сражение с българските комитаджии, които разпръснахме, след като убихме по-голямата част, опожарихме двете села Дутли и Баница, застреляхме опасните комитаджии и прекарахме под огън и нож всичко, освен жените, децата, старците и църквите, и всичко туй без съжаление ни милост, с жестоко сърце, изпълнявайки една още по-жестока присъда."

Мерокостеница, 12 юли 1913

"Тук в Броди (Вронду) заловихме 5 българи и едно младо момиче от Сер. Затворихме ги и задържахме в един каракол (полицейски участък). Момичето е убито; българите също се настрадаха: още приживе им извадихме очите.

Целувам ви: Кости."

"Тук, гдето живееха архикомитаджии, ние всички изклахме, и местата, които преминахме, ще останат в паметта ми."

Фелдф. Клетанис.

"Ако искаш да се осведомиш върху местата, които преминахме, то всичките бяха български села, на които населението избяга. Тези, които останаха, са окълцани от малнихерките; ние изгорихме няколко села. Същата участ сполете българите и от към сръбска страна. (Заб.: Последните три думи фигурират в оригиналното писмо, но липсват във факсимилето.)"

Фелдф. Накис.

" в българска територия ние побеждаваме българите, които постоянно отстъпват и скоро ще бъдем на път за София. Ние ги озверихме, като опожарихме селата и там, гдето намираме един или двама, ние ги избиваме като врабчета.

Твой брат Георги (името нечетливо).

Пиша ви набързо."

"Пиша ви сега върху войната, която отворихме на българите. Ние ги победихме и завзехме турско-българските граници. В местата, които окупирахме, не остана нито един българин. Те избягаха в България, а ние изклахме тези, които останаха. Освен това опожарихме селата. Не остана нито един българин. Но само Господ знае какво ще стане. Няма какво друго да ви пиша. Аз, ваш син, Зисис Кутумас. Много поздрави от страна на Тимиос. Той е добре, както и всички млади хора, които са тук."

12 юли 1913

"Опожаряваме всички превзети български села и убиваме всички българи, които ни паднат в ръка. Превзехме Неврокоп, хубаво посрещнати от турците, от които мнозина дойдоха при нас, за да се бият срещу българите. Нашата армия се срещна със сръбската и румънска армии, които са на 32 километра от София. Колкото за нас, ние се намираме близу до старата граница."

Ф. З. Калианис.

"Брате Сотире,

До момента, в който ти пиша, аз съм, слава Богу, добре. Ние се намираме на границите на България и Тракия. Колкото се отнася до войната, не мога да ти опиша положението и това, което става: работите, които се вършат, не са вършени след Исуса Христа: гръцката армия опожарява всякъде, гдето намери български села и коле всички, които среща. Това, което се върши, е неописуемо. Господ знае, как ще се завърши тази история, времето да [...] се е повърнало, за да се изядем помежду си.

Целуваме те твой брат Панагис Бегликис.

Пиша ви набързо."


https://youtu.be/0XJX972B6Rk


Максимален размер на Велика България въз основа на Сан Стефанският мирен договор, граници и претенции спрямо Балканските войни, граници от Първата световна война и други националистически и етнолингвистични твърдения. 🇧🇬


Генерал Иван Колев - Освободителят на Добруджа и спасителя на България . 🇧🇬 Оцветена фотография на началника на 1-ва коннна дивизия от периода 1916-1917г.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#104 Мнение от Тайко » ср апр 29, 2020 11:14 am

На 29 април през 1872 година започва провеждането на първото общо събрание на:

Българският революционен централен комитет (БРЦК), на което инициатор е Васил Левски.
Революционната организация е създадена през ноември-декември 1869 г. в Букурещ и е приемник на идеите на Георги Раковски, който е поставил началото на организираното българско националнореволюционно движение. През 1870-1871 г. в комитетската организация се оформят Външен център начело с Любен Каравелов в Букурещ и Вътрешен център със седалище в Ловеч с ръководител Васил Левски.
На Първото общо събрание (29 април - 4 май 1872 г.) в Букурещ се приемат устав и нова програма на БРЦК. Председател е Любен Каравелов, а Васил Левски е избран за главен апостол на комитетите в България. Отчитайки условията в българските земи и международната обстановка на Балканите, Общото събрание на БРЦК взема решение за преминаване към незабавни революционни действия.
Идеологът на българската национална революция изготвя проектоустав на БРЦК („Нареда"), в който определя основната цел на борбата: „…с една обща революция да се направи коренно преобразуване на досегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)…".
Програмата на БРЦК е публикувана в руското емигрантско сп. "Народное дело", а след това и във в. "Свобода". Тя прокламира следните идеи:
Крайна цел - извоюване на политическо освобождение на българския народ.
При осъществяването на тази цел се разчита единствено на собствени сили. Отхвърля се по най-категоричен начин намесата на външни фактори.
Осъдена е остро политиката на съглашателство на българските чорбаджии с османските власти.
БРЦК ратува за демократично управление на освободената българска държава.
Идеята на Любен Каравелов за установяване на добросъседски отношения с всички балкански народи, особено със сръбския и румънския, и за създаване на "южнославянска " федерация от българи, сърби и румънци, като всеки от тях запази вътрешното си самоуправление и националния си суверенитет. За модел на тази федерация открито се посочва швейцарският опит.



"Влязохме в старата българска столица Охрид на 29 април 1941 година. Освобождението на Охрид от сръбско робство повлия много добре на армията и народа. Имаше много живи свидетели на 1915 година, когато нашата армия освобождава за първи път старата българска столица и по улиците освен цветя, хляб и сол и бъклици с вино имаше и викове ,,Да живей!''. Един старец се изпречи на пътя ми и ази слязох от коня, а той ме запрегръща и плаче. Разправи ми как ни чакал още от 1919 година и как заради това, че навсякъде разправял, че е българин лежал 20 години в сръбски затвор. Там го изтезавали и имаше почти недъгави ръце защото му чупили пръстите един по един. Вдигна си ризата, а отдолу белези. Целия в белези. Горили го и с нагорещени железа, но не успели да го накарат да напише, че е сърбин. Този човек се казваше Пандо Митрев и ази с гордост мога да кажа, че той беше мой приятел. Какво е станало с него след войната не зная. Той живее в спомените ми, а когато и мен няма да ме има се надявам ази пък да живея в спомените на някой от вас мили дечица." - Иванъ Марински


На днешната дата 29-ми Април през 1877г. e създадено:

Българското опълчение
Българското опълчение е военна част от състава на Действащата Руска армия на Балканския полуостров, в която българи-доброволци и руски военнослужещи се сражават на страната на Русия срещу турските поробители в Руско-турската война (1877–1878) за Освобождение на България. Българите-участници в Българското Опълчение след освобождението са наричани „опълченец-поборник“.
Най-ярката изява на Българското националноосвободително движение по време на Руско-турската война (1877 – 1878) е сформирането и действията на Българското опълчение.
Първоначалната идея за неговото организиране, структура, задачи и т.н. се разработва от генерал-майор Ростислав Фадеев в записката „Болгарское дело в турецкой войне“. Руското военно министерство, основавайки се на нея, съставя главните положения „за организирането на българската войска“ – проект за създаването на българска въоръжена сила с военно-полицейски, конвойно-етапни и помощни функции в състав от 3 бригади и 6 конни сотни. Предвижда се след Освобождението от тази въоръжена сила да бъде развито пълно Опълчение. Окончателното решение за създаването на Българското опълчение е взето на 13 ноември 1876 г. от император Александър II по време на съвещание, в което участват великият княз Николай Николаевич и военният министър генерал Дмитрий Милютин. На 17 април 1877 г. (нов стил 29 април 1877 г.) главнокомандващия на Действуващата руска армия на Балканския полуостров Николай Николаевич издава заповед № 40 за създаването му. От императора са утвърдени и „Правила за създаването на Българското опълчение“. Като основна задача на опълчението е определено оказването на съдействие на руските войски главно чрез поддържане на реда в освободените български земи. Фактическото създаване започва още на 31 март 1877 г.
Още през есента на 1876 година в Кишинев се събират около 700 български доброволци, които са издържани от Кишиневското българско общество със съдействието на руски славянофилски организации. Първата редовна част на Опълчението е образувана в Кишинев под ръководството на Николай Столетов в средата на декември – тя се нарича Пеши конвой при главнокомандващия и наброява около 300 души, главно българи от Кишинев и Южна Бесарабия. В деня на обявяването на войната, 12 април 1877 година, опълченците участват във военен парад в Кишинев в присъствието на император Александър II. По това време Българското опълчение наброява около 1 400 души, половината от тях българи от Украйна и Бесарабия.
В края на април Опълчението е прехвърлено в Плоещ, където към него се присъединяват много доброволци от Сръбско-турската война. Опълчението се разраства след преместването на лагера край Плоещ. Формирани са 6 дружини, а през лятото на 1877 г. още 6. Броят на опълченците достига 7 400. До създаването на проектираните конни сотни не се стига.
Подборът на доброволците е извършен от „Комисия за приемането на доброволци“, която преценява годността за военна служба. В редиците на опълчението са приети българи-доброволци от 14 до 65 годишна възраст. Личният състав е набран предимно от участници в национално-революционното движение и Сръбско-турската война от 1876 година. Съдействие за набиране на доброволци оказва Българското централно благотворитерно общество в Румъния и Славянските благотворителни комитети в Русия. Опълченците са с права на военнослужащи от Руската армия.

Боен флаг на частта е легендарното Самарско знаме - национална светиня, един от най-важните военни символи на Българската армия и единственото наградено с орден "За храброст", I-ва степен
Знамето е ушито и извезано от руски монахини от гр. Самара и с труда на художника Николай Симаков.
От едната страна е избродиран образът на Иверската Св. Богородица, а от другата стоят образите на светите братя Кирил и Методий.
Към дръжката на знамето са прикрепени три ленти: синя с надпис „Да воскреснет Бог, и расточатся врази Его“, червена с надпис „Самара-българския народ, 1876“ и бяла.
В края на официалната церемония по връчването, старият поборник дядо Цеко Петков сваля калпака си и с вдигнат към небето поглед възкликва:
"Да даде Господ това свято знаме да премине от край до край през многострадалната българска земя.
Нека нашите майки, жени и сестри да изтрият с него скръбните си очи, а след него да настане траен мир и благоденствие."
Честта на знамето бива опазена с цената на много животи по време на боевете при Шейново и Шипка (връх св. Никола).
Днес оригиналът се пази в Националния военноисторически музей в столицата, в камера при специални условия.


На 29 април 1876 г. четата на поп Харитон и Бачо Киро наброяваща 192 души пристига, в Дряновския манастир. По план – само за снабдяване с провизии, на практика – светата обител се превърнала в крепост на въстаниците.
По време на Априлското въстание през 1876 г. Дряновският манастир „Св. Архангел Михаил“ става сцена на най-продължителната и една от най-епичните битки – цели девет дни юнаците от четата на поп Харитон и Бачо Киро Петров се сражавали срещу 11 000 османска армия, но накрая манастирът бил разрушен с артилерия .
Четата пристигнала в манастира около 14:00 ч, като планът е само да се отбият, за да се набавят провизии и муниции, а след това да се поеме към Габрово. Четниците обаче разбират, че всъщност са обградени от всички страни от редовна войска и башибозуци. Войводата бързо организирал отбраната на групи от по 10 души, които да заемат позиции около стените на обителта, а останалите на позиция по манастирските стаи. Изпращат и човек, който да отиде до Дряново и да доведе тамошните въстаници, не знаейки, че властите вече са осуетили тяхната дейност.





Сръбски войник бие с камшик българин, който публично заявява, че е такъв и отказва да стане сърбин във Велес, февруари 1913.
Забележете!
Това се случва по време на Първата балканска война, в която България и Сърбия са "съюзници". Докато цялата Българска армия се намира в Тракия и громи основните турски сили, Одрин ще бъде превзет само след няколко седмици, в опразнената от турски войски Македония навлизат сръбските и гръцки войници, където се изправят срещу малобройни турски гарнизони, които побеждават и така окупират цяла егейска и вардарска Македония. Разбира се веднага нашите "братя" сърби и гърци започват да тероризират местното население, горят български църкви и училища, гонят учителите и духовниците, масово бесят и разстрелват българи. След капитулацията на Османската империя на 31 март, след като България изнася почти цялата тежест на войната, българското правителство поисква от сръбското предварителния договор, в който е записано, че при победоносна война Македония ще бъде присъединена към България, да се спази и сръбските войски да напуснат Македония, сърбите отказват да спазват този договор и заявяват, че каквото са окупирали си остава за тях. Разбира се Гърция подкрепя сърбите и те заявяват същото, след като става ясно, че България няма да се съгласи с това, сърби и гърци, с помощта и закрилата на другите ни най-верни "братушки" руснаците, насъскват и Румъния да влезе в очертаващата се война срещу България. Нещата не спират до тук и гърците позволяват на турците също да нахлуят в България.
Така България се оказва във война 5 срещу 1, която губи и с нея губи и Македония, където вече сърбите започват целенасочен геноцид и масово изтребление на българи и то по най-зверски средновековни начини. Престъпленията срещу човечеството, извършени от сърбите срещу българите са безброй. Въпреки всичко македонските българи не се пречупват и когато през 1941 българската армия навлиза в македония, навсякъде са посрещнати с неописуем възторг.
страница: "Български комитет "Напредъкъ""
Как беше обезбългарена "Долната земя" - Вардарска Македония:
Снимката е от началото на 1913 г, когато нашите съюзници сърбите започват жестоки репресии над местния български елит в град Велес.
Изпратена е от наш сънародник от Северна Македония:
"Снимка от Велес февруари 1913 ,сърбския терор върз българското население"
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на чет апр 30, 2020 1:11 pm, променено общо 2 пъти.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#105 Мнение от Тайко » чет апр 30, 2020 12:01 pm

30 АПРИЛ
На днешен ден :

1949 година в Торонто Канада умира Димитър Георгиев Малинчев, с духовно име Теофилакт, български революционер, духовник и емигрантски общественик. Роден на 9 март 1884 година в орханийското село Врачеш. Неговите братя Петър и Христофор Малинчеви са български офицери. Завършва училище и участва в Илинденско-Преображенското въстание в района на Крушево и Разлог. След потушаването на въстанието завършва Духовната семинария в София. През 1908 година Българската екзархия го изпраща в Канада за нуждите на българите емигранти там. През 1910 година участва в зала „Лейбър Темпъл“ с около 200 души учреждава македоно-българската източноправославна църковна община „Св. св. Кирил и Методи“ в Торонто. Става пръв уредник на новопостроената и открита на 24 май 1911 година църква. Пандо Сидов и Димитър Малинчев издават вестник „Българска искра“ през 1910 година, а през 1912 година сам издава вестник „Балканска звезда“. През 1918 година архимандрит Теофилакт е обявен за почетен председател на Торонтийската църковна община. Димитър Малинчев спомага за развитието на просветното дело в „Новия свят“. Организира вечерно българско училище, а през 1913 година издава и „Английско-български речник“. В същото време Димитър Малинчев създава Македоно-одринската българска народна организация (МОБНО) и взема участие в обединението на всички български емигрантски организации. В реферат на тема „Нашата организация в Северна Америка – цел и средства“ произнесен на учредителния конгрес от 1913 година в Чикаго той заявява:
„Ние сме в Америка, далеч от страдалното ни Отечество. Но това не ще да каже, че сме престанали да бъдем българи. Океанът не може да погълне под своите сини вълни воплите и страданията на македонския български народ. Те долитат до нас. Високите планини, които се изпречват, не могат да скрият от очите ни ликовете на цял легион македонски борци и мъченици. В мъртвешкия поглед на тия борци четем една повелителна заповед: "Българино, дето и да си, продължавай нашето дело!“



ЕДИН АВТЕНТИЧЕН РАЗКАЗ ЗА БЪЛГАРСКАТА СЪПРОТИВА СРЕЩУ СРЪБСКИТЕ ЗЛОДЕИ

Като гледаме какво е сега положението в Македония и примирението и пригласянето на тамошните българи пред сърбоманските издевателства над тях искаме да покажем, че в миналото съпротивата там не е преставала. Веднага след Букурещкия мирен договор (28 юли 1913 г.), узаконил първата национална катастрофа, терорът и насилията над нашите сънародници се засилва. Над българите в Егейска и Вардарска Македония гръцките и сръбските поробители осъществяват истински геноцид, а оцелелите наши сънародници са подложени на пълна денационализация, надминаваща дори петвековното турско робство. Засилва се и съпротивата на българите, сменили турското робство със сръбско и гръцко. Въстават българите в Тиквешията, в Охридско, в Кичевско и в Дебърско. Въпреки героизма на въстаниците, въстанията са жестоко потушени и са дадени нови скъпи жертви. Българските земи се обезкръвяват тъй като се увеличават и бежанските потоци към свободна България. Сръбските и гръцки окупатори закриват българските общини, църкви, училища и читалища. Спират да излизат и печатаните в Цариград, Солун и Битоля български вестници и списания.
Сърбия, подкрепяна от лъжливия „арбитър“ - руския император Николай ІІ, започва най-усилено да се готви за война, като един терористичен акт ще се превърне само за броени дни в повод за световна война. След Сараевския атентат Австро-Унгария обявява война на Сърбия. Излязла победителка от Балканските войни нашата западна съседка не само е с повишено самочувствие на първостепенна военна сила, но и продължава въоръжаването и дооборудването на армията си. Свикват се наборите за попълването и създаването на нови военни части.
За един такъв случай разказва в краткия си спомен революционера и участник в освободителните борби на македонските българи Панчо Тодоров. Сръбските окупатори, за да покажат публично пред света, че в Македония живеят не българи, а сърби свикват войнишките набори от македонски българи, за да хвърлят на очертаващия се фронт срещу Австро-Унгария и Германия и решават те да бъдат заклети във вярност пред сръбския крал пред очите на специално поканени чуждестранни журналисти. Сръбските военни власти в Крагуевац не успяват да осъществят замисленото, тъй като този опит завършва с бунт на свикания набор от македонски българи. Тази операция е ръководена от довчерашния сръбски военен аташе и участник в Букурещката конференция генерал Д. Калафатович.
Колкото и да е невероятно, но за това първи съобщават сръбските опозиционни вестници. А от българска страна пред цивилизования свят публично тази история е изнесена от видния български историк, публицист и дипломат Симеон Радев, родом и той от Македония. Във френскоезичното издание на книгата му „Македония и Българското възраждане“ през 1918 г., използвайки информацията от тогавашната сръбска преса и разказа на Панчо Тодоров пише:
„В XX в. обаче не може с терор да се измени душата на един народ. Колкото по­вече се усилваше сръбската тирания, толкова повече растеше пламъкът и смелостта, с които македонците манифестираха своето бъл­гарско съзнание.
Да цитираме само един от хилядите епизоди: през април 1914 г. щипянските новобранци отказаха да положат клетва за вярност на сръбския крал.
Ето как разказва тоя епизод един очевидец в “Радничке новине“:
„Радостни през великденските празници, новобранците тоя ден бяха променили на­строението си. Те бяха печални и мрачни. Най-после очакваният час настъпи. Новобранците бяха наредени пред казармите. Скоро дой­доха командирът и свещеникът и церемо­нията почна.
Свещеникът напомни на синовете на „Нова Сърбия“, че трябва да бъдат верни на отечеството и припомни, че Сърбия трябва да се готви за нови жертви за освобождението на техните поробени братя оттатък Сава и Дунава.
„Новоосвободените“ слушаха тази патриотическа реч неми и с наведени очи.
Изведнаж отдалече се разнесе вик: „Не искаме да се кълнем“. Цяла дружина като един човек отказваше да положи клетвата. Смятам безполезно да описвам по-нататъшните събития. Ще прибавиме само, че две от­деления от 1-ия полк оградиха с ножове на пушките своите „новоосвободени“ братя.
„Между туй настана нощта. Дали тези нещастници са доживели утрото след своята спонтанна манифестация, това никой не би могъл да каже.“
Ето сега разказът на един от тия ге­роични новобранци, който бе взел участие в тая спонтанна манифестация и който бе само ранен, Панче Тодоров:
„При четене клетвата от свещеника, ние, щипските новобранци, заявихме, че не ще положим клетва. В същото време един слаб вик „ура“ се чу от съседната група. Ведна­га тоя вик бе подхванат от всички страни и надалече се разнесе: „Да живее цар Фердинанд,“ „Да живее българския народ“. Всич­ко се обърка. Офицерите с извадени сабли се нахвърлиха върху нас. Ние се защища­вахме както можахме.“
Отпорът на македонците на сръбските притеснения щеше да вземе чисто революци­онна форма – защото комитетите се реорганизираха и четите се появиха отново, – ко­гато избухна Европейската война.“
Пълният разказ на Панчо Тодоров, който ще може да прочетете по-долу за пръв път е публикуван през 1933 г. във вестника на Иван-Михайловата ВМРО „Свобода или смърт. Революционен лист“.
Заедно с неговия спомен е поместена и следната кратка биографична справка:
„ПАНЧО ТОДОРОВ
Убит той на 26. март 1933 г. в Хасково от престъпните оръдия на изменниците-предатели, които от пет години насам злодействуват из България.
Панчо Тодоров има големи заслуги пред олтаря на македонската свобода. Родом е от Щип, от сиромашко, но патриотично семейство. Взимал е живо участие в революционната борба в Македония. През турско време, а и по-късно, през първия сръбски режим, е бил четник. Участвувал е в известния бунт на македонските мла­дежи – новобранци в сръбската армия в Крагуевац. В тоя брой на „Свобода или смърт“ даваме неговия разказ за тоя сериозен жест на младите македонци.
Докрая на живота си Панчо Тодоров живя с мисълта за своето поробено отечество, като не престана нито за миг да работи за успеха на македонското освободително дело. Панчо загина едва 40 годишен, като председател на Македонското братство в Хасково, дето се е ползувал с голяма обич и уважение както между нашата емиграция в тоя град, така и всред местното гражданство. Бог да го прости!“
Тук искам да допълня разказа на Панчо Тодоров и с не до там известни факти. Македонските българи, които служат в сръбската армия и са хвърлени на фронта срещу австрийците масово се предават в плен. Австро-Унгария, която скоро ще стане съюзник на България във войната, предава тези военопленници на българските военни власти. Тези наши сънародници всичките веднага се записват доброволци в българската армия и голяма част от тях служат в 11 Македонска пехотна дивизия, която се окичва с бойна слава в боевете при Криволак, завоя на Черна и бойните полета на Македонския фронт.
Предлагам Ви да прочетете разказа на щипянина Панчо Тодоров - този бележит български революционер, за когото днес малцина си спомнят.
БУНТЪТ В КРАГУЕВАЦ НА МЛАДИТЕ МАКЕДОНЦИ, ВЗЕТИ ДА СЛУЖАТ В СРЪБСКАТА АРМИЯ.
(По разказа на Панчо Тодоров, родом от Щип, убит от предатели на 26 март т. г. в Хасково)
През 1914 год. сърбите ме взеха новобранец. Това беше през пролетта. От Щип бяха взети около 40 души. Според наредбата, в Щип се събраха всички новобранци от Радовишко, Кочанско, Кратовско, Щипско и други места и се образува така нареченият Брегалнишки полк. От Щип потеглихме за Велес. На тръгване Щипското гражданство беше излезнало да ни изпрати.
Във Велес ни качиха на трена. Бяхме около 1000 души. Из пътя прека­рахме доста весело. Стигнахме в Крагуевац, където ни настаниха в казармите. На населението в Крагуевац би­ло предварително съоб­щено да излезе на га­рата, за да посрещне първите македонски но­вобранци. И, действител­но, на гарата беше излязъл множество народ, който се мъчеше да даде израз на някакви радостни чувства.
Още от първите дни офицерите в ка­зармата се мъчеха да бъдат много внима­телни с нас и се ста­раеха изобщо да ни угаждат. Нито веднъж някой от нашите хора не беше натоварен с хамалска работа. Не ни караха даже да чистим казармата, нещо което е в реда на нещата, а тази работа се вършеше от старите сръбски вой­ници. Ние веднага раз­брахме, че с това тяхно необикновено внима­ние се цели нещо. Те гледаха по този начин да ни предразположат, та постепенно да пристъпят към притъпяването на националното ни съзнание и ни асимилират. За тая цел те – офицерите – при­бягнаха и до друго едно средство. Раздадоха пло­чи на всички новобран­ци, както това правеха нашите учители в пър­во отделение, и почнаха да ни учат на сръбски, като ни караха да пишем: „Яз съм сърбин, сръбски син“, „Име ми е Радивой“. Също така ни караха да научим и да пишем клетвата. Разбрахме, какво целят с тези си маневри сърбите, та рекохме да се противопоставим. Първи ние, щипяни, подкрепени от гра­жданите между нас, и ония селяни, които бяха гра­мотни, заявихме на дежурния офицер, че не желаем да учим онова, което още в първо отде­ление сме учили. Офицерът се мъчеше да ни убеди, че тогава сме учили друг език и че сега трябва да научим сръб­ския език. Това той ни говореше със спокоен, наставнически тон. Не­доволството от това се изрази най-ярко, като счупихме плочите. Ини­циаторите за тая ни постъпка бяхме аз и Пан­чо Янев, който сега е в Кърджали. За тази ни постъпка не после­два никакво наказание.
По едно време поч­наха да ни дават само чорба, която се пригот­вяше от гриз. Това бе­ше яденето, което се да­ваше на цялата армия. Ние заявихме, че тая по­мия не можем да ядем. И един ден се съгла­сихме всички да не при­емаме храната, като казахме, че такава храна у нас дават на сви­нете, а ние сме хора; искаме сносна храна да ни се дава. Тогава мене ме арестуваха като инициатор. Викаха ме на следствие при генерал Калафатович. Той беше много внимателен и кротко ме запита, защо правим това. Заявих му, че подобна храна не можем да ядем. То­гава той ме запита, кол­ко души сме и ми обе­ща да ни дават на нас друга храна. Така и ста­на. По същия повод и еврейте, които служеха при Белградския гарнизон, бяха отказали да получават храната. И тях удовлетвориха.
Изобщо до клетвата гледаха ни много добре.
Обученията правех­ме без пушки. Всички македонци бяхме наста­нени на едно място – в едно помещение. В нашата казарма сърби бяха само началниците от капрала до офицера. Може би затова, че войските им бяха ангажирани на фронта с австрийците и другите граници. Така че войската в казармата ни се състоеше само от македонци.
Незаклети стояхме в казармата около един месец. Когато се съобщи датата, когато трябваше да дадем клетва, каза се, че и кралят щял да присътствува.
В надвечерието на клетвата аз съобщих на най-близките си другари: Панчо Янев, Панчо Кръстев, Стойчо (и тримата щипяни), Блажо Нашков и на неколцина още, че в Белград нашите македонци не са приели клетва (това аз си го измислих). А бяхме разбрали още по-рано, че сърбите пред чужденците са ни представяли като доброволци. Като съобщих това на другарите си – те още повече се възбудиха и всички единодушно решихме да отхвърлим клетвата, та каквото ще да стане с нас. Нито един изменник нямаше. Всички бяхме готови на всички жертви, но клетва за вярност на сръбския крал и държава решихме да не даваме.
В деня когато щяхме да полагаме клетвата, на определеното място – в казармата, беше дошло цялото гражданство. Кралят не дойде – не знам защо. Бяхме построени в каре. Генерал Калафатович ни държа реч, в която из­тъкна, че ние, македонците, още от преди много векове сме били сърби. Всички слушахме мълча­ливо, без някой да му възрази. След него го­вори владиката и направи водосвет. Но тъкмо почна да изрича думите: „Заклевам се в името на краля, че ще служа честно и вярно на Отачбину“ и пр., още не произнесли никаква дума, след един миг мълчание, щипяни, както бяхме наредени в един взвод, единодушно извикахме, че не приемаме клетва. Нашите думи се подеха от останалите взводове и така непрекъснато всички новобранци, 1000 души на брой, викахме, че не приемаме клетва. По едно време от срещ­ната страна се чу от стотици гърла гърмогласно „ура“, а след това всички в едно гърло викахме „ура“, „Да живее Фердинанд“, „Да живее бъл­гарския народ“, „Да живее Македония“. Сръб­ските офицери, които бяха в средата на карето, дето се отслужваше молебенът и гдето беше народът, който беше се натълпил, силно се сму­тиха и не знаеха какво да правят. По едно време един майор измъкна шашката си и се спусна към нас с цинични думи. При тия ругатни на майора от нас никой не мръдна, а всички спо­койно наблюдавахме какво ще прави той и оста­налите сърби. Народът се изплаши и се разбяга.
Срещу нас се спуснаха неколцината сръбски подофицери и офицери и с прикладите на пуш­ките си и шашките си почнаха да ни бият. Тогава ние се пръснахме, извадихме поясоците си и почнахме да се самоотбраняваме, като нанасяхме удари на офицери и подофицери. Мнозина от нас из­вадиха и ножовете си. Тогава сърбите се изпла­шиха и побягнаха. Когато народът бягаше в панически страх – викаше:
– Бежите, македонски комити идат!
Всичко това стана много набързо. Нямаше никаква стрелба. Може би сърбите нямаха време да обмислят дали да ни стрелят, изобщо, ги не знаеха какво поведение да държат. След бягащото население хукнаха да бягат и офицери и подофицери. Нашият полк стана господар на казармата. После ние тръгнахме на групи из улиците на града, пеейки македонски и бъл­гарски патриотични песни, като „Жив е той, жив е“, „Тих бял Дунав“ и други. Понеже беше празник, всички дюкяни бяха затворени. Изпозатвориха се и къщите. Едни от нас искаха да разбием склада и да вземем пушките, но други от другарите се противопоставиха, за да не се дават излишни жертви от нас, понеже складът се пазеше от сръбски войници. Преди тая гюрултия, складът се пазеше от едно наше момче без пушка (дневален); сърбите се изплашиха и поставиха въоръжени свои хора да пазят склада. Те изхвърлиха това наше момче през прозореца, вследствие на което то беше тежко ранено.
Разхождахме се из града до късно вечерта, без да знаем какво да правим. И не се съ­брахме да обмислим, като какво да правим по-нататък. Ако имахме пушки, можехме да държим града в обсадно положение, понеже нямаше никаква сръбска войска, а, ако искахме, мо­жахме вкупом, целият полк, да се отправим през границата за България.
Вечерта всички се прибраха в казармата, но аз, Стойчо, трима от Радовиш и двама от Кочани решихме да избягаме от Крагуевац. Оти­дохме на гарата, качихме се на трена и слезнахме на една гара близо до Куманово. Оттам тръгнахме пеша по направление към Куманово. През нощта ни откриха сръбски патраули. Опитаха се да ни задържат. Като не се спряхме – те поч­наха да стрелят. Тук нашата група се пръсна. Панчо Янев се отдели с другата група, а аз със Стойчо тръгнахме сами. На сутринта те бяха хванати и повърнати в Крагуевац, а ние продължихме за Щип. Преди още да пристигна в Щип, сърбите са ме търсили вече у дома. Оти­дохме в Ново село. Там престояхме три дена. След това тръгнахме за Виница. Там ни дадоха един селянин куриер, който при „Сива Кобила“ ни преведе през границата в с. Раково – Бъл­гария.
Останалите в Крагуевац македонци – наши другари, вечерта се прибрали в казармата за спане. Сърбите чак на следния ден се явили при тях и почнали да издирват инициаторите на бунта. Голяма част от тях са били аресту­вани, другата част са били пръснати из разните сръбски полкове, като във всяка рота не са оста­вили повече от 5–6 души. Откритите инициатори бяха съдени и осъдени. Те лежаха известно време в затвора, след което сърбите ги освободиха и пръснаха по разните полкове.
При тоя бунт имаше повече ранени от сър­бите, а от нас само неколцина.
Публ. във в. „Свобода или смърт. Революционен лист“, г. ІХ, бр. 141, април 1933 г., с. 12-13.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#106 Мнение от Тайко » пет май 01, 2020 10:18 am

ДА СЕ ЗНАЕ, ДА СЕ ПОМНИ ВОВЕКИ!


На 1 май отбелязваме 144 години от избухването на Априлското въстание(20 април стар стил).

Въстанието избухва в Копривщица на 20 април 1876 г. Организирано е от Гюргевския революционен комитет. Въпреки, че е с неуспешен край, то представлява своеобразен връх на българското националноосвободително движение. Днешните оценки са, че въстанието, макар и незавършило с военен успех, постига друга своя основна цел – политическата, тъй като народният бунт за независимост намира силен отзвук в Западна Европа и особено в Русия. Въстанието ще предизвика свикването на Цариградска конференция, след която, Великите сили ще дадат мандат на Русия да обяви война на Османската империя, довела до въстановяването на България, на политическата карта на света.


Последните мигове на апостолите на Априлското въстание. Всеки българин трябва да знае...
Последните мигове на апостолите на Априлското въстание. Всеки българин трябва да знае и помни последните им думи от великото дело!

Величието на родината се гради върху костите на ония, които достойно живяха и умряха за нея!

Когато в късната есен на 1875 г. шепа луди глави се заклеват в Гюргево да положат кости пред олтара на поробеното си Отечество, никои от тях не е мислил, че завинаги ще влязат през парадния портал на историята в Пантеона на безсмъртието.
При преминаването на замръзналия Дунав Бенковски и Волов разбират, че на средата на реката има дълга ивица незамръзнала вода, но те не се връщат отчаяни назад, а вземат една дъска от румънския бряг и по нея, рискувайки живота си, преминават над черната бездна.
Напреде си те имат светлият пример на Васил Левски, който увисна на бесилото, като великомъченик на Свободата. Приживе той написа: „Аз съм посветил себе си на народното дело, да му служа до смърт и да работя по народната воля. Ако спечеля печели цял народ. Ако загубя, губя само мене си!”
Напреде си имат безсмъртният подвиг на Ангел Кънчев, който на 5 март 1872 г., на пристанището в Русе, при опит да бъде арестуван от турската полиция, извиква “Да живей България!” – захапва дулото на револвера и си пръска мозъка.
Преминавайки в поробената си Родина, те започват трескава подготовка за бъдещото въстание.

И дългоочакваният ден идва!

На 20 април 1876-та народът въстана и извика на висок глас “Свобода или смърт!” „Кървавото писмо” на Тодор Каблешков от Копривщица накара Бенковски да вдигне панагюрци на оръжие, под гърма на черковните камбани и Чинтуловите песни.
След кратката опияняваща Свобода настъпил часът на Погромът! Той дошъл кървав и ужасен, с писъка на зурните и тъпаните на башибозука, със сърцераздирателните викове на закланите невинни жени деца и старци, с пукота на запалените къщи, със зловещо скърцащите бесилки край пътища, с набучените на колове отрязани глави на комитите.
Перущица и Брацигово, Панагюрище и Кръвеник, Батак и Клисура потъват в кръв и пожари. И тогава апостолите дадоха личен пример, както се бяха заклели в свободата и в смъртта да бъдат заедно със своя народ.
Копривщенският апостол Тодор Каблешков организира чети, които се притичват на помощ на обкръжените от турците Стрелча и Клисура. Подавляващото превъзходство на башибозука и аскера обаче са причина въстанието в двете селища да бъде разгромено.
С чета от 90 души Каблешков се оттегля към Стара планина. Много скоро четата била разбита в Троянския Балкан от преследващите я турски потери.
Болен и изтощен до краен предел, Тодор Каблешков, заедно с даскал Найден Попстоянов, е пленен и подложен на жестоки инквизиции от освирепелите башибозуци. Нищо обаче не може да скърши твърдата му воля, въпреки крехката физика и влошеното здраве. С оковани ръце и крака го мъкнат по калдъръма в Ловеч, а тълпата от озверели турци го плюе, замерва с камъни и мушка с ножове. В съда, от обвиняем, той се превръща в обвинител на прогнилата турска власт, на която предрича скорошния край.
Със сетни сили изрича думите: «Ние въстанахме, за да изявим правата на измъчения народ. Аз не се надявах че с нашето ръждясало и старо оръжие ще победим Османската империя, но пролятата кръв, грабежите и безчинствата, извършени от вашия башибозук, ще станат причина, европейските народи да ви изгонят от нашата земя! Аз обичам народа си и Свободата.Ако това е грях, обесете ми!»
Възхитен от ума и себеотрицанието на Каблешков, ловешкият каймакамин споделил със своите приближени: „Това се казва комита. Представете си , че разправи това на селяните. С такъв език и в огъня ще ги вкара!” Съдът го осъжда на смърт, чрез обесване. На път за Пловдив, където го чакала бесилката, той решил да сложи край на своя живот. През нощта в габровския конак успява да извади от кобура на едно от охраняващите го заптиета пищова и се застрелва.
Последните му думи, миг преди да си пръсне черепа, били: „Прощавайте мои скъпи братя и другари. Нашата кръв ще обагри пътя на Свободата и над измъчената ни Родина ще изгрее слънцето на българската правда!”
Няколко дни преди да бъде прострелян от засада в местността Костина на Тетевенския Балкан, Георги Бенковски ще каже пророчески, гледайки горящите села в Средногорието от връх Лисец: “В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога не ще заздравее и сега вече Русия може да заповяда!”
Неговият другар Панайот Волов извършва рядко срещан в историята акт, като отстъпва благородно на по-волевия Бенковски лидерското място на апостол на Панагюрския революционен окръг. След разгрома на въстанието, начело на чета се оттеглил в Балкана, сподирян по петите от турските потери. Решил да се прехвърли през Дунава във Влашко.
Той окуражавал по време на похода отчаяните момчета от четата с думите: ”Ние не можехме да не въстанем. С нашите кремъклийки и черешови топчета ние знаехме че не можем да съборим Османската империя, но сега европейският печат ще разтръби широко турските злодеяния, а братска Русия ще вдигне меч , за да защити нещастния ни народ!”
На 26 май при опит да премине придошлата на пролетните дъждове Янтра се удавя с Георги Икономов и Стоян Ангелов.
За да дойде часът на Перущица с нейните безсмъртни герои Петър Бонев, Спас Гинев и Кочо Честименски. Миг преди да падне прострелян в неравен бой с башибозука на 30 април, Петър Бонев разбрал , че му се е родил син. Така всред грохота на сраженията и горнилото на пожарите, животът се оказал по-силен от смъртта. Кръвта се преляла в кръв, паметта преминала в памет, за да продължи жилавото българско племе своята борба за свобода. В обградената от турците църква “Св. Архангел Михаил” въстаниците разбрали своята безизходица и решили да извършат масово самоубийство. По примера на Спас Гинев и Кочо Честименски с револвери и ножове те първом убили своите деца, а после жените и сестрите си. Накрая усмъртили и себе си, за да не попаднат живи в ръцете на кръвожадния башибозук. Непокорни приживе, свободни в смъртта!
В закътаното всред родопските дебри, Брацигово, главният апостол на въстанието аптекарят Васил Петлешков, за да спаси селото от поругание и клане, решил да се предаде и да поеме върху себе си цялата вина.
На предложението на своите другари да се спаси, той категорично отказал с думите: ”Вие ме каните да бягам от тоя народ когото вкарах в огъня. Не! Аз няма да бягам. Ще стоя до край, за да умра с него. Първо аз да умра, сетне той!”
Нечовешки го измъчват турците, за да изкаже и другите комити, които разбунили народа, но той мълчал, като камък. Печен между два огъня, той продължил на всички въпроси да отговаря: „Аз съм виновен за всичко. Сиромашията няма никакъв грях!” Незабелязано успява да глътне отрова и миг преди смъртта си, извикал: „Аз ще умра, но и вашето царство дълго няма да живее!”
Начело на въстаниците в Габрово застанал богатият и образован Цанко Дюстабанов. Той бил убеден, че въстанието няма да успее, но въпреки това приел да стане войвода на Габровската чета с думите: ”Че поне ще научим българина, как да мре геройски за свободата си!”
Под връх Марагидик в Балкана четата му била обкръжена и разбита от турските потери Цанко Дюстабанов бил ранен тежко и пленен от турците. В търновския конак, заптиета почтително се обръщали към него с: “Цанко ефенди!” Дори председателят на турския съд Али Шефик бей изумен от достойното му държане, направил постъпки пред султана да го спаси от бесилото.На въпроса му как е възможно такъв богат и учен човек, познаващ историята и правото, както и мощта на Османската империя да се увлече безразсъдно в такава глупава работа и да стане бунтовник, Дюстабанов рекъл на турски: „Нашата цел не е била да ви надвием със сила, а само да ви предизвикаме да направите зверства, с които да се компрометирате пред целия свят, защото сте варвари и тирани. Трябва да знаете, че цяла Европа ви се е наситила на лъжите ви и не ви вярва. Тя се е възмутила от вашите зверства и скоро ще дойде да ви изгони от тука. Вашата свърши вече. Затова стягайте се и бягайте в Анадола!”
Храбрият апостол поискал да бъде обесен в Търново, защото бил по-голям град и щял да бъде по-салтанатлия. Преди да увисне на бесилката, дал на майка си за спомен една кост от своята ръка. Без да пророни сълза майка му казала: „Синко, халал да ти е млякото, с което съм те кърмила. Ти излезе достоен за него!”
След това извикал: „Бесилката не е позорна за мене!”
След смъртта на войводата поп Харитон в Дряновския манастир, четата му, водена от военния ръководител Петър Пармаков, се опитала да пробие през нощта турския обръч, но мнозина загинали при отчаяния щурм.
Неколцина успели да се измъкнат от обръча. Всред тях е и Бачо Киро Петров. По-късно, след предателство, той е заловен от турците в родното си село. Хвърлен е в търновския затвор. Държи се смело пред съда начело с Али Шефик бей, като заклеймява на турски език азиатската тирания и жестокост на поробителите.
Съдиите са стъписани от дръзките му думи. Адвокатът му Джовани Николов се опитва да го защити, като казва, че той се е умопобъркал от мъченията, но бачо Киро гневно извикал: “Вземете си думите назад. Аз не съм луд и издекламирал на турски:

Аз един Бачо Киро съм.
Без страх от турчин комита.
Пушка на рамо турих.
Дряновския манастир намерих.
Правдата си да диря излязох.
Въжето си на врата сам метнах.

Това решава окончателно съдбата му и на 28 май, с бяла риза и сресан перчем, както се разказва в народните предания за храбри юнаци, той изпява една прекрасна песен, като последно желание и сам си надява примката на шията.
Последните му думи са: “Сбогом мило Отечество, сбогом милий народе. Аз днес отивам за твоята свобода да се боря с неприятеля и или ще победя, или ще падна мъртъв. Мисля, че изпъл нявам длъжността, като отивам да умра,стига моите потомци да знаят,че кръвта на народните мъченици ще ги избави от турското робство!”
Ето така живяха и умираха Апостолите на българската Свобода през бунтовната Пролет на 1876 -та.



На 1 май 1876 г., започва Баташкото клане.

Ето как Захари Стоянов описва в своите „Записки по българските въстания“, тези и част от по-нататъшните събития:
„На 1 май неприятелят се вмъкнал в селото из долния край. Наместо съпротивление, той, неприятелят, бил поканен даже от самите българи-чорбаджии, със съобщение, че селото ще си предаде оръжието. Няколко души, наистина, си предали оръжието на неприятеля; но намеренията на тоя подъл неприятел били зверски, коварни, мръсни и ужасни. Щом се свършило предаването, главорезите башибозуци, запретнали ръкави. Те нападнали на обезоръжените жертви, на които отсекли главите с брадви, като ги водели един по един до едно сложено на земята дърво и тук ги секли като дърва. Плач, писъци и молби излизали от устата на всички, но, наместо милост, това е възбуждало по-люто отмъщение и някакво си зверско тържество в средата на тези човешки касапи. Тая варварска постъпка на башибозуците турили цялото село в ужас и трепет. Жени, деца и гологлави мъже бягали из селото към горния край.
Убийството на кмета и духовен водач Трендафил Тошев Керелов е описано в разказ на очевидец – съпругата на сина му Ангел Керелов.
„Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил. Едно от децата на Ангел и Босилка Керелови, Владимир-още бебе в цедилка, е набодено на меч от башибозука пред очите на майката Босилка: „По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани.“ Стотника Петър Керелов е убит жестоко, след като му избождат очите и отрязват езика пред очите на баща му Трендафил Керелов и други батачани.
Съчинението на Робърт Джаспър Мор „Под Балкана“, заедно с репортажите на Макгахан във вестник „Дейли Нюз“, е един от ценните извори на сведения за бунтовната 1876 година. Там също се описва смъртта на Трендафил Керелов:
„Убиването на старейшината Трендафил било извършено крайно варварски. След като му извадили очите и му изтръгнали зъбите, набили го на кол и го опекли жив сред кръг от жени, заставени от башибозуците да останат зрители до неговата смърт. На друг човек отрязали краката, ръцете, носа и ушите.“
Жени, момичета и деца били избивани в къщите и по улиците, докато много мъже били закарани на дръвниците и били обезглавени със саби. Много малко успели да убегнат, болшинството от жителите били убити в условия на огромно варварство.
В „Записки по българските въстания“ Захари Стоянов е описал случилото се:
„Като се уверил вече наздраво, че батачени са в негови ръце, той (Ахмед ага) скочил на крака, погледнал към своите кръвници, изревал колкото му е силата: „Марш! Де гюреим сизи!“, като посочил с пръст и на така изпоплашените и полумъртви наши пратеници, които били заградени като приготвени за клане овци. На гласа на Барутанлията башибозуците наскочили кой с изтеглен нож, кой със запрегната пушка, наобиколили жертвите и скърцали насреща им със зъби – живи искали да ги разкъсат; надпреварили се един през други, като вълци, кой по-напред да си накървави зъба. Петър Трендафилов, Вранко Димитров и Петър Каваджиев били предадени на няколко души кеседжии, които там, малко настрана, ги насекли на дребни парченца.
Ангел Кавлакът, тоя турски интригантин, който е играел лукава рол във време на въстанието, който е тичал от позиция на позиция да убеждава и обезкуражава, най-после, който е бил като агентин на Барутанлията и е станал причина да погинат много храбри батачени като кокошки, намести награда за делото си – повалил се на земята, съшибан от десетина куршуми, отделно от онова място, гдето си сложили костите истинските мъченици. Въобще турците през 1876 г. така са постъпили с предателите и с ония покорни глави, които са отивали да им цалуват краката и да се предават. Това същото ние виждаме да става в Перущица, в Копривщица, в Дряновския манастир и пр.
Най-мъченически е загинал от горните петима души Трендафил Тошев Керелов. Него положили, като Васил Петлешкова в Брацигово, между два запалени от слама огньове, гдето българският мъченик издъхнал, опечен като скумрия. Неговият отчаян писък не бил в състояние да покърти ни едно мусулманско сърце... “
Бременни жени били разпаряни и техните неродени деца са били изваждани на байонетите на башибозуците. Други къщи, в които 20, 30 или дори 40 жени са се били затворили, са били изгорени заедно с тях.
„Налегнала тъмна, ужасна нощ, прорязвана феерично от прехвърчащи куршуми и от искрящи се в бездънното тъмно небе пламъци на разбеснелите внезапно страховити пожарища. Ревът на повилнели нападатели и писъкът на изгубени майки и деца, на ранени – валящи се по разни кътове – и на затрупани и задушени по пламналите къщя нещастни, допълнят картината. От този час вече по-нататък съдбата на Батак е само агония.“
Училището, което било в близост до църквата „Света Неделя“ се оказва последно убежище на около 200 души, които били изгорени живи, докато се криели в него, авторът на „Записки по българските въстания“ – Захари Стоянов описва случките в него така:
„Башибозуците влезли вътре без никакво препятствие и клането се захванало още от вратата. Мнозина имало скрити вътре в долапите, които така също били измушени и накастрени; в числото на последните били: свещеник Нейчо Паунов и учителят Тонджоров, родом от Самоков. На първия от тях кръвопийците извадили най-напред очите, дупчили го като решето по цялото тяло, докато издъхне тоя християнски мъченик в ръцете им. Близо до него предал душа и учителят Тонджоров, който така също бил насечен по всичкото тяло. Бедният мъченик на просвещението! Той загинал в същото онова здание, дето преди няколко дена проповядвал от скромния учителски стол словото на светлината. В долния кат на училището имало до 200 души скрити, мъже, жени и деца, които кръвниците, от много бързина, се вижда работата, не могли да намерят. Но да не помислите, че простият случай ги е запазил от смъртта? Не, читателю! Те се отървали от ятагана, били лишени от лекото действие на куршума, но изгорели живи, като червеи в гнило дърво, в долния кат на училището, защото башибозуците на тръгване запалили от четирите страни това здание. Техните писъци и вопли от ужасна мъка били чути след малко от зверовете, които разбрали, че направили една грешка, по невнимание, не в отношение към участта на двестете жертви, но че не могли да ги оберат от по-напред, което обстоятелство съставявало истинската загуба на тези Биконсфилдови братя. — Язък! Отидоха напусто толкова дрехи, а може би и пари – казали те с турско хладнокръвие и тръгнали към вратата на черквата, без да удостоят даже с присъствието си жертвеника на двестете мъченици.“
Църквата „Света Неделя“ Редактиране
В хода на въстанието църквата „Света Неделя“ била последната крепост на разбунтувалите се батачани.
Почти едновременно с разрушаването на училището, башибозуците започнали да издълбават дупки в оградата на църковния двор и да стрелят по всички там, убивали всеки който се опитал да избяга.
Най-ужасната част от клането в Батак се състояла през нощта на 2 срещу 3 май в църквата „Света Неделя“ и двора ѝ.
На сутринта на 3 май, башибозукът успял да проникне в двора на църквата и да избие хората в него, но входната вратата на храма не поддала, тъй като била „задръстена“ от хората които се намирали в църквата.
„Народът бил вътре притиснат като на скенджа, множество деца и недъгави умрели от задушаване; успели да влязат само ония, които можели да се хвърлят по главите на хората.“
Защитата на църквата продължила три дена, престрелките в селото не преставали, за да принудят батачани да се предадат, врагът пускал пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата, много от хората загинали заради недостиг на кислород.
Някои от нападателите се опитали да проникнат в църквата от покрива, но без особен успех, макар да постигнали няколко изстрела срещу барикадираните вътре.
В църквата нямало вода, затова барикадираните използвали зехтина от кандилата и кръвта на изкланите. Копали с голи ръце, за да намерят подпочвена вода.
На третия ден, все още оцелелите решили да излязат навън, след като разбрали, че вътре са обречени. Когато отворили портите на църквата Ахмед ага Барутанлията чакал отвън с башибозуците си. Започнало безпощадно клане, само тези, които склонили да приемат исляма останали живи а останалите били обезглавени. Ахмед ага целял да насели отново Батак с потурчените от него българи, но те се оказали недостатъчно.
След клането в църквата, Барутанлията издал заповед, всички оцелели да се съберат пред църквата, с претекст, че ще състави списък на избитите и на вдовиците. По-голямата част от оцелялото население на Батак се събрало, тъй като неявилият се щял да заплати с живота си. Явилите се били разделени на мъже и жени. Когато Ахмед ага се явил пред тях той издал втора заповед – жените да се наредят още по-надалеч от мъжете и трета да се избият останалите около 300 явили се мъже.
Същият ден още около триста други били убити при дървеният мост пред училището, най-напред им се отрязвали ръцете и краката, ушите и носовете, раменете, а после ги доубивали.
По-късно, местата на клането са описани в репортажите на Джанюариъс Алойшиъс Макгахан и чрез него събитията достигат до вестниците „Дейли Нюз“ и Ню Йорк Хералд.
Данни за жертвите в Батак дава Димитър Страшимиров. Списъкът му съдържа имената и възрастта на 1750 жертви, както и махалата от която са. Както самият Страшимиров изрично споменава данните не претендират за пълнота и точност.
Между 28 юли и 25 август 1876 г., Макгахан пише своите репортажи с невероятни описания на целия разрушен град и околностите му:
„...Изведнъж дръпнахме юздите с възклицание на ужас, точно пред нас се издигаше грамада от черепи, смесени с кости от всички части на човешкото тяло, скелети почти цели, дрехи, човешка коса и изгнило месо, заразяваща миризма се разнасяше наоколо.
Всички скелети бяха облечени само с женски ризи, Те всички бяха жени и момичета. Преброих над сто черепа, без да включвам скритите под другите кости на страхотната грамада. Всички черепи бяха отделени от скелетите, всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Процедурата била следната: турците хващали жената, съблича ли я внимателно по риза, оставяли на страна ония дрехи, които били ценни и всички украшения и скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а последният я обезглавявал.
После ни разказаха, че това са костите на 200 млади момичета, отначало пленени и специално запазени за съдба по-лоша от смъртта...“
Юджийн Скайлър, един от спътниците на Макгахан също пише за клането:
„...Видях костите им, някои още с парчета месо по тях, натрупани в една низина откъм хълмовете, където ги глождеха кучетата. Нито една къща не е останала цяла в тази прекрасна долина. Дъскорезниците – градът е въртял значителна търговия с дървен материал и дъски, които се намирали покрай реката, са всичките изгорени и от осемтях хиляди жители няма и 2000 да са останали. Тук са погинали над 5000 души, голяма част от тях жени и деца и костите им, които са под развалините, и разлагащото се месо отравят въздуха.



Днес се навършват 144г. от Баташкото клане
Баташкото клане продължава от 1 до 5 май, а за избиването на 5000 мирни жители, Ахмед ага Барутанлията получава отличия и повишение от султана.На 1 май 1876 г. врагът е извикан от чорбаджиите на селото, за да предадат оръжието си. След като бунтовниците предали оръжието си, башибозуците ги нападнали и отсекли главите им. По време на „предаването” на оръжието обаче някои от хората в селото успели да избягат, след него селището било обкръжено, за да не може никой да го напусне. Башибозуците се разпределили по къщите и започнали да ги ограбват. Много от по-крайните домове в селото били изгорени, башибозуците стреляли напосоки към всичко, което се движело или не. Хората започнали да се крият в сградите с по-здрава конструкция в селото, които щели да издържат на пожар, като църквата и училището, но и някои от къщите на чорбаджиите.На 2 май скритите в Богдановата къща се предали, като повярвали на агата, че, ако предадат оръжията си, ще получат милост от неговата войска. Повече от 200 мъже, жени, деца и старци били изведени от къщата, претърсени за ценни вещи, съблечени, за да не измърсят дрехите с кръвта си, и накрая избити.Барутанлията, поискал по-видните хора от селото да отидат при него в лагера на башибозука, за да предадат всичкото оръжие на батачани и за да успокоят населението. В лагера били изпратени кметът на Батак - Трендафил Тошев Керелов, заедно с Вранко Димитров Паунов, Георги Серафин, Петър Трандафилов Керелов, Петър Кахведжийски и Георги Вълюв. Разбрали се, че, ако предадат оръжието на селото, башибозукът ще го напусне, като всички видни хора, които отишли за мир били взети заложници - оръжието или животът им. Боеприпасите били натоварени на коне и пренесени до лагера. След което обаче всички заложници били набучени на колове и изпечени живи или обезглавени. Хората отново се изпокрили в църквата и училището.Убийството на кмета и духовен водач Трендафил Тошев Керелов е описано в разказ на очевидец – съпругата на сина му Ангел Керелов – Босилка ето го и него: „Моят свекър отиде да посрещне башибозуците, когато селото беше заобиколено, и се срещна с Ахмед ага, който каза, че иска да се събере оръжието от селяните. Трендафил отиде и го събра. След като то беше предадено, стреляха по него с пищов и куршумът му одраска окото. Тогава чух Ахмед ага да заповядва със собствените си уста Трендафил да бъде набит на кол и опечен. Думите, които използва, бяха „Shishak aor“, което на турски означава да се набие на шиш като парчетата месо, наречени „кебап“. След това взеха от него всичките му пари, съблякоха му дрехите, извадиха му очите и зъбите и го набиха на кола бавно, докато той излезе през устата му. След това те го опекоха на огъня още жив. Той живя половин час в продължение на ужасната сцена. По това време бях съвсем близо до Ахмед ага. Освен мене тук се намираха няколко български жени. Ние бяхме обкръжени от башибозуци, които ни ограждаха от всички страни, и бяхме принудени да гледаме какво става с Трендафил.“ Едно от децата на Ангел и Босилка Керелови, Владимир-още бебе в цедилка, е набодено на меч от башибозука пред очите на майката Босилка: „По времето, когато ставаше това, синът на Ахмед ага взе детето от гърба ми и пред очите ми го насече на парчета със сабята си. Овъглените останки на Трендафил лежаха там един месец и тогава бяха погребани.“Стотника Петър Керелов е убит жестоко, след като му избождат очите и отрязват езика пред очите на баща му Трендафил Керелов и други батачани.Най ужасната част от клането в Батак се състояла през нощта на 2 срещу 3 май в църквата „Света Неделя“ и дворът ѝ.На сутринта на 3 май, башибозукът успял да проникне в двора на църквата и да избие хората в него, но входната врата на храма не поддала, тъй като била „задръстена“ от хората които се намирали в църквата.„Народът бил вътре притиснат като на скенджа множество деца и недъгави умрели от задушаване; успели да влязат само ония, които можели да се хвърлят по главите на хората.“Защитата на църквата продължила три дена, престрелките в селото не преставали, за да принудят батачани да се предадат, врагът пускал пълни с пчели кошери и запалена слама с газ в църквата, много от хората загинали заради недостиг на кислород.Някои от нападателите се опитали да проникнат в църквата от покрива, но без особен успех, макар да са постигнали няколко изстрела срещу барикадираните вътре.В църквата нямало вода, затова барикадираните използвали зехтина от кандилата и кръвта на изкланите. Копали с голи ръце, за да намерят подпочвена вода.На третия ден, все още оцелелите решили да излязат навън, след като разбрали, че вътре са обречени. Когато отворили портите на църквата Ахмед ага Барутанлията чакал отвън с башибозуците си. Започнало безпощадно клане, само тези, които склонили да приемат исляма останали живи а останалите били обезглавени. Ахмед ага целял да насели отново Батак с потурчените от него българи, но те се оказали недостатъчно.След действията си, османците опожаряват църквата, но каменната и конструкция я спасява, единствено иконите и дървените мебели изгарят.Когато се разбира, че руски комисии ще пристигнат, за да огледат мястото, турските власти се опитват да заличат всички следи от клането. Опитите да се погребат хилядите трупове са безуспешни, заради ужасната смрад, която се носела (телата стояли повече от 3 месеца навън). Стените на църквата са боядисани, за да не си личи попилата кръв, която по-късно избива отново. Дори днес следите от кръв се виждат ясно в храма.След клането в църквата, Барутанлията издал заповед, всички оцелели да се съберат пред църквата, с претекст, че ще състави списък на избитите и на вдовиците. По-голямата част от оцелялото население на Батак се събрало, тъй като неявилият се щял да заплати с живота си. Явилите се били разделени на мъже и жени. Когато Ахмед ага се явил пред тях той издал втора заповед – жените да се наредят още по-надалеч от мъжете и трета да се избият останалите около 300 явили се мъже.Същият ден още около триста други били убити при дървеният мост пред училището, най-напред им се отрязвали ръцете и краката , ушите и носовете, раменете , а после ги доубивали.

Поклон пред паметта на Баташките мъченици!

Завършвам този тъжен разказ с Възпоменание -разказ на едно дете :

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде .




На 1 май 1859г. е роден ген.-лейтенант Никола Рибаров, командир на 3-а пехотна балканска дивизия през Първата световна война.
Никола Рибаров (1859 – 1927)
Никола Илиев Рибаров е български офицер (генерал-лейтенант), началник 3-та пехотна балканска дивизия през Първата световна война.
икола Рибаров роден на 1 май 1859 г. в Русе, в семейството на търговец - ангросист. Баща му се казва Илия Стоянов, а майка му е гъркинята Киракица. Има седем братя и сестри - Иван, Парашкев, Юрдан, Стефан, Тодорица, Милана и Мария . През 1888 г. завършва Военното училище в София, като на 30 август е произведен в чин подпоручик. Никола Рибаров е женен за Маргьола Касабова и има двама сина и дъщеря: Диаманд - инженер, Илия - лекар в Париж и дъщеря Мара.
През Сръбско-българската война (1885) е завеждащ домакинството в 5-ти пехотен дунавски полк, организира прехвърлянето на войските към Сливница и участва в боевете при Пирот.
През Балканската война 1912-1913 г. е командир на 3-та пехотна Балканска дивизия и участва в сраженията при Акбунар и Чаталджа.
По време на Първата световна война като командващ дивизия води боеве при Страцин, Призрен и Лесковац като няма загубено сражение. Командва Северната група на 2-ра армия в успешната Косовска операция през ноември 1915 г. На 20 май 1917 г. е произведен в чин генерал-лейтенант. През 1919 г. излиза в запаса.
Генерал-лейтенант Никола Рибаров умира на 5 февуари 1927 г. в София.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#107 Мнение от Тайко » съб май 02, 2020 11:38 am

На 3 април 1884 г. в Самоков е роден големият поет и родолюбец Иван Йончев

Какво са..

- Какво са, о татко, в небето звездите,
що греят тъй дивно на модрия свод?
- На мъртвите те са, о сине, очите -
на всички, умрели за своя народ.

- Какво са, о татко, в полето цветята,
що никнат тъй нежно под летния зной?
- На мъртвите те са, о сине, сърцата -
на всички, които умират във бой.

- Зефирите, татко, какво са - лъките,
що лъхват тъй чудно и милват весден?
- На мъртвите те са, о сине, душите -
Бродящи да найдат дома си рожден.

- А слънцето, татко, какво е тогава,
туй слънце, що грее над родния кът?
- То сине невръстен, онази е слава,
що всеки безсмъртен оставя след смърт



ДНЕС ПРЕДИ 144 ГОДИНИ БИТКАТА ПРИ ДРЯНОВСКИЯ МАНАСТИР ОТ АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ Е В РАЗГАРА СИ.
200 БЪЛГАРСКИ ЧЕТНИЦИ СЕ БИЯТ ЗА СВОБОДАТА НА БЪЛГАРИЯ СРЕЩУ 5000 ТУРЦИ

Един от водачите на четата е учителят Бачо Киро Петров
Това са неговите думи към въстаниците:
„Братя! Ние сме обградени отвред с турски войски, но никой не трябва да се плаши от техните куршуми и топове. Бог, който е помощник и защитник на всички, ще защити и нас, които с живота си търсим нашите правдини. „С нами бог, разумейте, езици“, казва черковната песен. От какво прочее има да се боим, когато ние презираме смъртта? Да се опълчим юнашки, братя, на петвековния наш притеснител. Напомнете си, другари, че над нас се вият духовете на нашите славни, силни и непобидими царе: Асеновци и Шишмановци.
Ако ние престъпим нашата клетва, която дадохме, че ще си пролеем кръвта на бойното поле, за да подновим славата и величието на нашите прадеди – ще ни проклинат вечно.
Я погледайте нашите неприятели как са повиснали по скалите и гледат в кой час ние ще се предадем живи в ръцете им. Не, не е простено никому от нас жив да се предава! Я погледайте къде селото Цинга как турският аскер се изкачва по височините и как се движи на колони, на колони. Ето турската тръба, пак се чува – свири на пристъп. А пък всякой знае, че техните зверства са учудили света.
В турчин милост няма. Помните във Филип-Тотьовото и Хаджи-Димитровото време, когато всички бяхме очевидци на техните геройски сражения. Тогава колко хорица станаха жертва на турската свирепост за кръв!
Ами сега, когато тук, в това светилище, става пет дни продължаваме битката със свирепия Фазлъ паша, с тая сган, която виждаме тук около нас, може ли да има вече милост у турчина? По-добре да умрем славно на бойното поле, с оръжие в ръка, отколкото да се предадем в ръцете на петвековния наш мъчител.
Да живее България!“



"На 2 май Българската православна църква почита св. цар Борис-Михаил Покръстител - владетелят, който ни приобщи към христовата вяра! Нека все така бъде наш молител и застъпник пред Божия престол!"
Св. цар Борис-Михаил - път към вярата и стремежи за християнска България
По повод честването паметта на св. равноапостолен цар Борис-Михаил на 2 май, както и във връзка с тазгодишното навършване на 1150 г. от учредяването на самостойната Българска църква по време на неговото управление, публикуваме настоящата статия, описваща чрез множество исторически извори личните убеждения на българския владетел в истинността на християнската вяра и неговата държавническа мъдрост, проявена при Покръстването на Българската държава. Статията е извадка от книгата на проф. д-р Тодор Събев „Самостойна народностна църква в средновековна България“, Синодално издателство 1987 г., Глава втора.
Като говорим за IX в. и поставяме събитията в съответен контекст от миналото на България, сравнявайки и с аналогична обстановка в много други страни, ние виждаме в Покръстването „закономерен исторически акт, продиктуван от предшествуващото развитие на българската държавна и социална общност“1, но също така и един крупен резултат от далновидния поглед и мъдро решение на княз Борис I и неговите съмишленици. Самият анализ на събитията, задълбочената оценка на една конкретна и динамична епоха, на новите фактори и условия, тенденции и перспективи за развитието на България като „християнска държава“ са свързани с името на княз Борис I и с подкрепата на негови съидейници, но далеч не с възгледите, волята и плановете на цялата господствуваща класа.
Тезата за дълбока убеденост на владетеля и лични заслуги при решаване на дилемата в полза на християнството намира подкрепа още в следните конкретни факти и събития:
1. Хан Пресиян и неговият син Борис I (преди Покръстването) се отличавали от своите предшественици с пълна веротърпимост, която давала възможност за задълбочаване на християнизаторския процес. „Държавнически такт“ или „плод на убеждение“, веротърпимостта е израз на лично отношение, „нова политика“, пряко свързана с княз Борис. Както ще видим, тя срещнала противодействието на не малък брой боляри и техни поддръжници.
2. Приемането на християнството е дълбока мирогледна реформа, подмяна на вековна праотеческа вяра. Тя трудно можела да се извърши без убеждението, че политеизмът е религиозна заблуда или поне е пречка за духовно-културното развитие на българската държава.
3. Целият живот на св. княз Борис (от приемането на християнството до последен дъх) е носел печата на вяра и благочестие, голямо усърдие и преданост към църковното дело. Държавническа мъдрост и политика спрямо Църквата, съдействие за изграждането на храмове и манастири, за организирането на църковно-просветни центрове и за автокефалното устройство на Българската православна народностна църква са проявявали след него и мнозина други владетели през Средните векове. Ревността и благочестието на св. княз Борис обаче, съчетани с цялата му дейност за възхода на Църквата и утвърждаване на християнството са изключителни по своя дух, глъбина и сила. С дълбоко верско убеждение и решимост да се бранят интересите на нова – християнска България княз Борис не се поколебал да пожертвува и сурово накаже дори първородния си син Владимир, когато той поел пътя на Юлиан Отстъпник. Игуменът на Прюмския манастир (Трирска архиепископия, дн. Германия – бел. ред.) Регинон съобщава, че след като приел кръщение, княз Борис „проявил такова съвършенство, че денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба дреха, влизал тайно в църква и прострян върху пода..., прекарвал в молитва, като си постилал отдолу само една власеница. Не след дълго време... той изоставил земното царство...; и като поставил... за княз по-стария си син, постригал се, приел одеждата на светото подвижничество и станал монах, предавайки се денонощно на милосърдие, бдение и молитви“. Когато новият български княз Владимир-Расате отстъпил от християнската вяра и етика и започнал „да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди“, отецът Борис-Михаил „свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс“, свалил от престола сина си, „извадил му очите и го пратил в затвора“ – по установената в Средните векове традиция (по този начин синът не би могъл да царува занапред – бел. ред.). После той отново се върнал в манастира, където „прекарал останалаото време от сегашния си живот в свето подвижничество“2. Тези данни кореспондират със сведенията на архиепископ Теофилакт Охридски и Черноризец Тудор Дуксов за св. княз Борис Покръстител.
4. Идеята за приемането на християнството кристализирала бавно и постепенно (в продължение на доста време) у княз Борис I. Касае се за „доброволно и добре обмислено решение на българския владетел, което било назряло у него още през предходните години“3. То се мотивирало и от стремежа за обединяване на всички балкански славяни в силна славянска държава под егидата на християнството. Князът ще да е бил добре запознат с мисията на св. солунски братя Кирил и Методий сред сарацини (араби), хазари, български славяни в Македония и славяни във Великоморавия, а така също с развитието на християнизаторския процес в българската държава, със съдбата на мъченици и изповедници за вярата.
Кои са основанията за тези „смели изводи“?
а. В Пространното житие на св. Климент Охридски („Legenda Bulgarica“, гл. IV) житиеписецът архиепископ Теофилакт представя св. Методий Славянобългарски като мисионер-покръстител, който е бил в много близка връзка с княз Борис I. „Великият Методий тогава непрекъснато дарявал с благодеянията на словото си и българския княз Борис..., когото по-рано бил направил свое духовно чедо и бил привлякъл чрез прекрасния си във всичко език“ – заявява блажени Теофилакт4. Това известие хармонира по дух с разгледаните вече сведения за мисионерско-просветна дейност на св. братя сред българските славяни. В тази „нова форма“ обаче, с такава конкретност и категоричност за покръстването на българския владетел, то се явява само в „Legenda Bulgarica“ и не намира подкрепа в други средновековни извори. Затова историческата критика нито може безрезервно да го приеме, нито изцяло да го отхвърли. То трябва по-скоро да се интерпретира като свидетелство от общ характер (следващо насоката на много други паметници) за връзките на св. солунски братя и техните първи ученици с България, за тяхното ранно влияние дори върху българския княз. Би било обаче неоправдано това известие да се използва като конкретен исторически факт за покръстването на княз Борис I, извършено непосредствено от св. Методий и отбелязано единствено в този средновековен източник. Едва ли събитие от такава изключителна важност е могло да остане извън обсега на други автори, исторически съчинения и летописни бележки от онази епоха.
Характерно е, че малко по-късно (XIII в.) друг Охридски архиепископ и книжовник – Димитри Хоматиан представя св. Климент за покръстител на княз Борис I.
Становището на някои изследователи, че по-непосредствена, лична връзка на св. братя Кирил и Методий с княз Борис е могла да се създаде по време на тяхното отпътуване за Великоморавия (нач. на 863 г.) и завръщане оттам (есента на 866 г.) през България, намира известно основание в Пространните жития („Панонски легенди“). Географските податки обаче тук не са съвсем сигурни, а историческите данни за контакт с българския владетел изобщо липсват, следователно такава връзка засега остава една хипотеза.
б. Легендарният разказ на византийските хронисти за ролята на зограф Методий в психологическата подготовка на княз Борис да приеме християнството (като изобразява Страшния съд Христов и князът виждайки го „...обладан бил от страх пред Бога... и в дълбоката нощ приел божественото кръщение“ – бел. ред.) стои по-скоро „встрани“ от контекста на другите сведения по въпроса и се отхвърля от историческата критика. Изобразеният от монах Методий „Страшен съд“ не е могъл да говори понятно и убедително на лице, което не е било запознато поне отчасти с християнството. Ако е допустимо да се мисли за религиозно-психологическо въздействие на една картина или икона с догматическо съдържание, разкриваща дълбоките тайни на християнската есхатология (християнското учение за края на света – бел. ред.), то по-скоро е могло да се упражни след, а не преди покръстването на княз Борис. Фактически в такъв именно порядък са представени събитията в един от твърде важните византийски извори – „Продължителят на Теофан“.
Още по-малко е допустимо да се отъждествява монахът-живописец, създател на картината за „Страшния съд“ със св. Методий Солунски.
в. Мисионерското дело на Славянските просветители свв. Кирил и Методий е тясно свързано с личността, инициативите и покровителството на Константинополския патриарх Фотий (духовен наставник на двамата св. солунски братя и също канонизиран за светец на Православната Църква – бел. ред.). Отношението, което вече определихме към сведенията за влиянието на св. Методий върху княз Борис, до голяма степен е валидно и за изворните известия досежно връзки на патриарх Фотий с българския владетел преди Покръстването. Особен интерес представляват следните извори в посланията на патриарха, които разкриват отношенията му към княз Борис непосредствено след Покръстването:
„О, хубаво украшение на моите трудове“; „не ощетявай нашите трудове, които твоята склонност към доброто и послушанието ти дадоха повод да се появят. Нито пък показвай, че са били напразни трудовете и старанията, които с радост предприехме за вашето спасение. Не показвай, че си започнал с усърдие да приемаш славата на Божествената проповед, а ще завършиш усърдието си с леност. Като имаш край, подобен на началото,... пази незаличима радостта и веселието, които имам заради тебе“. „О, христолюбиви и духовни наш сине и каквото друго славно и добро и обично име мога да употребя за тебе...“; „ти, прочее (о, как да те нарека, за да се изкажа според копнежа си!), който си озарен душевно с блясъка на Божествения Дух, възведен си към светлината на благочестието и си извършил дело, с което се издигаш до деянието и подражанието на великия Константин (св. равноапостолен цар Константин Велики – бел. ред.), следвай първоначалното си мнение, желание и благоразумие. Стой твърдо върху камъка на вярата, на който добре си утвърден от Господа... Исках сам аз да бъде при тебе и да наглеждам дейността ти, та като виждам сам с очите си добрите ти дела, да се радвам и веселя още повече...“ „Това малко от многото ти поднасям, о благородна и исниска рожбо на духовните ми болки, като някакъв божествен знак за (моята) любов към тебе и за това, че те осинових...“ „Твърде обичан и въжделен син“; „във всяко (твое) писмо виждаме... преуспяване в добродетел, напредване в благочестие, грижа за душевното спасение, изпросване на молитви, разположение, насочено към отвъдния свят, човек, какъвто десницата на Владиката и Създателя... от самото начало е създала и каквото се проявява в настоящия живот. Но дано Бог, Който те е украсил с тия подвизи и те подкрепя досега в тях, да те поддържа и съхранява до края на живота ти в същите и по-големи добродетели...“5
Тълкуването на тези изрази ни насочва към извода, че тъй близките отношения между патриарх Фотий и княз Борис излизат извън рамките на традиционния протокол и връзки между покръстител (пряк или косвен) и новопокръстен. Тези данни говорят за много по-трайни взаимоотношения и напреднал процес на утвърждаване на княз Борис в християнската вяра и благочестието. Тук приемането на кръщението е сякаш завършек от един етап на религиозно-нравствена подготовка, последван от подробни наставления за по-нататъшно усъвършенствуване в християнския живот. Посланията на патриарха до княза не са обикновена катехизация и проповед за новопокръстен, а ръководство за навлезлия в усвояването на християнските догми и на Евангелския етичен кодекс твърде близък човек, който сега е призван да задълбочи знанието, да бъде образец и компетентне ръководител във вярата и доброто.
Всичко това отново ни окуражава да приемем идеята за ранно въздействие върху княз Борис I, осъществявано от Константинопол по различни пътища – дори чрез самия патриарх Фотий и неговите близки сътрудници в християнското мисионерство – солунските братя св. св. Кирил и Методий. На този фон лесно можем да разберем и израза на монах Никон Черногорец (XI в.) в 40-о слово на неговата книга „Тактикон“: „Тоя Фотий покръстил българския род (българите) с техния цар“6.
г. Както ще видим по-нататък, характерът, формата и съдържанието на въпросите, които новопокръстеният княз Борис поставя пред папа Николай I през 866 г., също говорят за значителни познания на българския владетел в областта на вярата и евангелския морал, църковното устройство, редица традиции и порядки в християнския Изток по онова време.
д. Един от изворите на тези познания е влиянието, което са упражнили върху княз Борис родната му сестра, завърнала се от византийски плен, и монах Теодор Куфара, споделил за дълго време участта на пленничество в България, но с почетното положение и възможностите на своя сънародник и „предшественик“ Кинам в ханския двор на Омуртаг и Маламир. Както ни уверяват хронистите, размяната на двамата пленници е станала по времето на императрица Теодора, която управлявала като регентка на малолетния си син императора Михаил III до 856 г. Следователно, религиозното въздействие над княз Борис е могло да намери път в продължение на немалък период от време.
Съмнението на някои историци в достоверността на разказа за Борисовата сестра, мотивиране с обстоятелството, че през въпросната епоха не е имало нещастна за българите война с Византия, е лесно отстранимо, ако се имат предвид известията за деца-пленници при успешния поход на император Лъв V в 814-815 г. Не трябва да се изключва също и възможността за изпращане сестрата на княз Борис на обучение във Византия (подобно на Симеон).
е. Що се касае до пряко религиозно-мисионерско влияние върху княз Борис от страна на латинско духовенство преди официалното Покръстване в България, то не намира сериозни исторически основания.
И тъй, „самият княз Борис се явява плод на историческия ход на събитията...“, водещ до християнизиране на Средновековна България. Необходимо е било обаче да се намери „лице, което да въплъти в себе си всичките особености на епохата, в която живее, и да осъществи народните стремежи. Такъв е бил княз Борис...“7. Той осъзнал нуждите на историческия етап и важността на конкретния съдбовен момент във вътрешния и външнополитическия живот на българската държава. С дълбоко лично убеждение князът, подкрепен от предани съмишленици, се решил да приеме християнството и да ускори пътя към постигането на една висока цел. Това решение е било политическа повеля, акт на държавническа мъдрост и на лично осъзнати мирогледни нужди, повратен момент в по-нататъшните съдбини на средновековна България, устремена към върховете на възхода по тогавашните мащаби.
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
Последна промяна от Тайко на пон май 04, 2020 11:12 am, променено общо 1 път.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#108 Мнение от Тайко » нед май 03, 2020 11:09 am

На днешния ден преди 140 години Райна Княгиня описва по следния начин шествието след освещаването на знамето:
„На втория ден на свободата знамето бе довършено. Тогава, по желание на гражданите, трябваше да го взема на ръце, да препаша сабя и револвер и да седна на избран кон, за да премина през целия град и да оповестя на събралия се по улиците народ, че петвековното турско иго е отхвърлено завинаги.

На 3 май 1913г., щабът на 2-ра армия започва изнасянето си от Чорлу към Сер, за да поеме командването на българските войски в Македония и Беломорска Тракия.


На 3 май 1937г. умира ген. Петър Тантилов. През Сръбско-българската война е командир на 5-та батарея от 1-ви артилерийски полк. Взема участие в отбраната на левия фланг на Сливнишката позиция, в боя при Гургулят и при Келташ. Като командир на 3 артилерийски Пловдивски полк активно участва в контрапреврата срещу русофилите през 1886 г.През 1911 г. става инспектор на всички видове въоръжения в българските войски. През Балканска война е началник на артилерията на Трета армия. През Междусъюзническата война се сражава при Трън. По време на Първата световна война заема различни длъжности в българската войска.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#109 Мнение от Тайко » пон май 04, 2020 11:20 am

На 4 май 1903 г. е убит Гоце Делчев.

С убийството му, България губи един от своите най-значимите български революционери, водач и идеолог на Българските македоно-одрински революционни комитети, по-късно известни като Вътрешна македоно-одринска революционна организация.
Гоце Делчев е роден в Кукуш, тогава в Османската империя, днес Килкис, Гърция, през 1872 година в семейството на Никола и Султана Делчеви, като неговите братя Милан, Димитър и Христо Делчеви също са революционери от ВМОРО. Завършва българско униатско начално училище, а след това българска екзархийска прогимназия в родния си град, след което продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, където създава таен революционен кръжок заедно с Даме Груев, Гьорче Петров и Борис Сарафов.
През 1891 година постъпва във Военното училище в София, но заради участието му в социалистически кръжок е изключен само месец преди дипломирането му. В резултат, решава да се бори за свободата на Македония, като за изграждането на революционна организация смята да използва вече изградената образователна мрежа на Българската екзархия. През есента на 1894 година е назначен за екзархийски учител в Щип, където учителства до 1896 година.
В Щип, Гоце Делчев се среща повторно с Дамян Груев, един от основателите на БМОРК, и е привлечен в организацията, на която по-късно става фактически ръководител. През това време организира пограничните пунктове на организацията в Кочериново, Рила, Кюстендил, Дупница и др. и на нелегалните канали към вътрешността на Македония. През лятото на 1896 участва в работата на Солунския конгрес на ВМОРО и заедно с Гьорче Петров изработва програмата и устава на Българските македоно-одрински революционни комитети, който предвижда изграждането ѝ на демократични основи.
От есента на 1896 г. той става учител в Банско, където работи два месеца и успява да изгради широка организационна мрежа от комитети в пограничните райони на Разложко и Горноджумайско като достига и до Неврокопско. След това става задграничен представител на организацията в София. Като такъв участва в заседанията на Върховния македоно-одрински комитет. Същевременно като главен четнически инспектор и с помощта на български офицери създава четническия институт на ВМОРО в Княжество България, който започва да изпраща подготвени четници и войводи във вътрешността на Македония и изиграва основна роля в масовизирането на движението. Полага големи усилия и за снабдяването на организацията с оръжие и пари.
Като главен ревизор на четите Гоце Делчев предприема няколко обиколки из Македония, Одринска Тракия и Родопите. Тези региони са разделени на революционни окръзи.
На 3-ти срещу 4-ти май 1903 г., четата на ВМОРО на път за среща с ръководителите на Серски революционен окръг е обкръжена и при опит да я изведе от селото Гоце Делчев и Димитър Гущанов падат убити. Каквото и да кажем за дейността на Гоце, ще бъде малко. Благодарение на усилията му, ВМОРО се сдобива със своята четническа институт, привлича в редиците си способни войводи и разгръща активна дейност в Одринска Тракия. Делчев остава завинаги в сърцата на македонските българи.
След убийството, предводителят на потерята Хюсеин Тефиков(който е съвипускник на Делчев от Военното училище) забранява да се гаврят с труповете им. Останките на Гоце Делчев и Димитър Гущанов за кратко са изпратени в Сяр и разпознати от местната власт. След това те са погребани в общ гроб в село Баница. Междувременно през Междусъюзническата война от 1913 година родния град на Гоце Делчев Кукуш и лобното му място – Баница, са опожарени от гръцката армия, а населението им е прогонено в България. Костите на Гоце Делчев са пренесени по време на Първата световна война в България от Михаил Чаков, като първоначално са в Ксанти, после в Пловдив, а накрая са транспортирани в София. До 1946 година те се пазят в урна от „Илинденската организация“.
След Деветосептемврийския преврат от 1944 година България сменя политиката си по македонския въпрос и под натиск от ФНР Югославия и директно на СССР, БРП (к) предава костите на Гоце Делчев на Скопие по време на започналата Културна автономия на Пиринска Македония. Въпреки че първоначално премиерът Лазар Колишевски обявява Гоце Делчев за „...един българин без значение за освободителните борби“, костите са приети в Народна република Македония и са препогребани в каменен саркофаг в църквата „Свети Спас, където са и днес.“
След 1948 година България постепенно започва да се връща към старата си теза, че македонците са българи, но в Югославия историографията вече приема Гоце Делчев за македонски национален герой.
Самият Делчев определя себе си, както и славянското население в Македония и Одринско, като българи. Приблизителна характеристика за неговите променящи се политически възгледи дават следните мисли:
„ Гръцките свещеници и учители са пречка за нас. Дойде време да работим за България, понеже ние всички сме българи. Трябва да работим за България, защото тя ще дойде и ще ни помогне да отхвърлим османската власт. “
„ Другари, не виждате ли, че сега вече не сме роби на разпадащата се турска държава, а сме роби на европейските велики сили, пред които Турция подписа своята пълна капитулация в Берлин. Затова трябва да се борим за автономията на Македония и Одринско, за да ги запазим в тяхната цялост, като един етап за бъдещето им присъединяване към общото българско отечество. “
„ Ние, българите от Македония и Одринско, не трябва да изпущаме изпредвид, че има и други народности и държави, които са много заинтересовани от разрешението на този въпрос. Една намеса на България ще предизвика намесата и на съседните държави и може да доведе до разпокъсването на Македония. Ето защо народите, населяващи тия две области, трябва сами с общи усилия и жертви да извоюват своята свобода и независимост в границите на една автономна Македоно-Одринска държава, като разчитаме само на материалната и морална подкрепа на България и на Великите сили "
В писмо до Никола Малешевски, Гоце Делчев пише:
„Отцѣпленията и разцѣпленията никакъ да не ни плашатъ. Действително жалко е, но що можемъ да правимъ, когато си сме българи и всички страдаме отъ една обща болѣсть! Ако тая болѣсть не сѫществуваше въ нашитѣ прадѣди, отъ които е наследство и въ насъ нѣмаше да попаднатъ подъ грозния скиптъръ на турскитѣ султани…"
Официалната гледна точка в България определя Гоце Делчев и всички останали революционери от ВМОРО като етнически българи. Днес Гоце Делчев се разглежда като национален герой в България, в която той е считан за един от най-великите революционери, дали живота си за да освободят Македония и Одринска Тракия.
На Гоце Делчев са кръстени град Гоце Делчев и селата Ново Делчево и Делчево в Пиринска Македония, Царево село във Вардарска, хребетът Делчев (Delchev Ridge), връх Делчев (Delchev Peak) на остров Ливингстън, Антарктида, както и най-високият връх на планината Славянка – Гоцев връх. Името на героя носят още улици и квартали в много градове в България и Северна Македония.
През 1986 г. е започнат, а през 1987 г. е завършен мемориалът на рода на Гоце Делчев, който се намира в двора на черквата „Въведение Богородично“ в Благоевград. На 4 март 1990 г. там тържествено са препогребани костите на бащата на Гоце Делчев – Никола Делчев (починал през 1920 година) в знак на почит и признателност на Делчевия род.





Отстъпление

„Не го чакахме, защото противника чакахме.

Не отстъпихме и срещу нас никой не настъпи.

В природата, извън природата всичко се движи по пътя на най-малкото съпротивление. Тъй е в света от самото сътворение. Всички го знаят. Само ние не го знаехме. Не ние с малките звезди и малките ленти, а ония с големите звезди и големите ленти.
Всичките им познания по тактика и стратегия, по психология и логика, по ум и разум бяха премазани от премазания ботуш на последния войник. А ония бяха първи. Краищата се приближават. Краищата се схождат. Но те не се схождат. Защото ония не заплакаха, а войникът заплака.
На войника можехме да заповядваме да им отдава чест, да им вика „ура“ и да им застава във фронт, сам да бъде на фронта, когато ония не помирисваха фронта. Но на войника не можехме да заповядаме да плаче.
Той, който не плака в най-страшния порой в Добруджа и пред Битоля, в най-свирепия студ в Румъния и в Македония, който не плака нито когато се биеше, нито когато го раняваха, нито когато умираше, който се показа винаги и навсякъде мъж, заплака. Заплака като този, който е заплакал, защото много е обичал.
Когато се получи заповед за отстъпление, никой войник не повярва, никой не пожела да изпълни заповедта. Срещу никого не извадихме револвер, никого не пратихме на съд.
Войниците не повярваха. Но ние повярвахме защото с очите си видяхме. Видях и аз, и Власев. В други роти, в други полкове видяха Власевци и Георгиевци. Видяхме как войниците заплакаха.
В една сълза има повече гений, отколкото във всички музеи и библиотеки на вселената. Ламартин.
Войниците ни гледаха със същото доверие, с което бяха свикнали да ни слушат и да ни следват. Послушайте ни и сега, последвайте ни!
И те ни последваха. Но унищожете предварително всички бомби и патрони, които имаме тук на склад, защото не можем да ги вдигнем. Хвърлете ги в отходните места. Никои нищо не хвърля. По двама вдигат на тоягите си сандъците с бомби и патрони. Но сандъците са много, а тоягите — малко. Тогава пушките послужват. Как, пушките, които трябва да пазим като очите си? Да, пушките! Пушката е дърво, а душата — душа!
Ротата тръгва по заповед. Ротата спира без заповед. Всички войници свалят тежките товари и се обръщат още веднъж, за последен път, към позицията, нашата позиция. Към нивата, нашата нива, която година и половина сме торили, орали, сели и от която сега, тая есен, чакахме обилна беритба. Но мина буря и всичко помете. Всички стоят пред тая грозна картина, пред това грозно опустошение. Навели глава, всички войници плачат, както никой никога не е плакал пред собствената си нива. Защото, ако нивата сега не дава, идната година ще даде.
Но никой от нас не е пред своята нива. Всички сме пред Българската нива. А тя е опустошена и няма вече да бъде спасена.
Тръгваме. И всички сандъци с бомби и патрони се изнасят на ръце цели петнадесет километра. Никой не вярва, всеки все още се надява. А този всеки носи лични свои триста патрона, пет бомби, каска, маска, раница.
Но в Беранци не се спираме. След като овладя всичко вляво от нас, противникът — италианците — е далеч вече в тила ни. Знае, че по фронта си ще срещне фронтоваци, в тила — нестроеваци. И затова от нас бяга, тях търси. Всичките ни села, в които са прехраните, складовете са вече в негови ръце. В наши ръце остава само вярата, все още надеждата.
Но полето светлее. Тук огън, там огън. Всичко, което се напуска, се подпалва. Надеждата гасне. Все пак вярата остава.
След нашата бригада идва ред на втората, после — на първата. След нашата дивизия идва ред на шестата, после — сборната. Тъй, постепенно, както сме подредени, тъй и отстъпваме. А срещу нас никой не настъпва.
Защо срещу трите бляскави дивизии, които отстъпват, никой не настъпва?
Защото има някой, който командува този никой. Този някой разсъждава по всички правила на тактиката и стратегията, на психологията и логиката, на ума и разума. Той очаква от нас това, което сам би направил. Той мисли, разсъждава.
Не е възможно аз, който командувам три бляскави дивизии, да стоя там, когато тилът ми е вече обхванат. И каква полза, когато противникът си е в крепостите! Аз ще го подмамя, той ще излезе, после аз си зная работата.
Българинът се показа бляскав в неподвижната война. Тя не отговаря на темперамента му, но той отговори и на това, което е против темперамента му. Сега сме вече на открито. Бог да ми е на помощ! Ето го темпераментния българин! Той ме чака да изляза от крепостите си. Но аз няма да изляза! Той прави това, което и аз бих направил. Той ме подмамя, както и аз бих го подмамил. Това диктуват разумът, логиката. Самата война, която по принцип не е логична, почива на принципи. Първиятй принцип е логиката. Няма да се поддам на тоя логичен принцип. Няма да се поддам, защото съм по принцип логичен.
Да, но той пали грамади сено, слама, пали складове, пали купища бомби, снаряди. Вярно е, но това е само за окото, това е бенгалски огън, това е рамката, в която той се готви да постави картината на моето поражение. Няма да му се поддам. Логичен съм. Логиката е първият принцип на нелогичната по принцип война!
Но този, който не отстъпи пред логиката, трябваше да отстъпи пред Глупостта. Каква храбра войска, а командувана от такива… И французинът си послужи с дума, която, именно защото се превежда, не трябва да се привежда.
Тъй продължи нашето отстъпление. Нерадостно, мрачно. И все пак с малка вяра, че може би, макар и късно, всичко още не е загубено. И наистина си мислехме ние тогава, че всичко не е загубено.
На 24 и 25 септемврий нашият полк се бие при Църнобог. Бие се и побеждава.
На 26 и 27 нашият полк се бие при Дървеник. Бие се и побеждава.
На 20 и 30 нашият полк се бие при Соп. Бие се и побеждава.
Соп, гдето наново се отличи нашият Шоп.
Соп — последният бой на българската войска. Води го първа дивизия. Трета бригада.
Тук разбихме италианските полкове, които излязоха срещу нас. Заловихме 200 пленника и много картечници. Разбихме ги на 29 и 30 септемврий, когато имената Радомир, Владая и Княжево съществуваха не само като радостни географски, но вече и като печални исторически понятия.
А предния ден бе сключено примирието. Съгласно разпоредбите му трябваше да върнем взетите пленници, картечници и сами да се предадем. Това е грозната истина. Това е още по-грозната измяна. Това е най-грозното предателство.
Кой ни предаде? Кой ме предаде?
Кой ни предаде нас, победителите? Кой ме предаде мен, победителя?
Кой причини катастрофата? Кой създаде трагедията? Вечната българска трагедия!
Седемнадесет години бродя по всеки път и кръстопът. — Нито един стълб!
Седемнадесет години обикалям всяка урва и усоя. — Нито един гарван!
Седемнадесет години придружавам всяко опело. — Нито едно без свещеник!
Земята ви зове. Какво чакате вие, които останахте? Не чувате ли гласай?
Или чакате да чуете гласа ми? — Моят глас е гласът на сто и петдесет хиляди, които не умряха. Моят глас е гласът на шестстотин хиляди, които преживяха.
Отговаряйте вие, живи умрели, отговаряйте вие, умрели живи. Отговаряйте…
Пред съда на Тези, които не умряха. Не сте достойни за Тях!
Пред съда на Тези, които преживяха. Не сте достойни за Нас!
Пред съда на Българския народ. Не сте достойни за Него!
Пред съда на Българската история. Не сте достойни за Нея!
Тя записа не вашите, тя записа Нашите имена!
Както в растителното, тъй и в животинското царство всичко негодно умира. Затова и споменът по вас умира. Защото всичко умира.
Преживяват само Действията. Само Подвизите. Само Жертвите. Само Победите.
Ние победихме.
Но благодарение на вас, негодници, до дъно горчивата чаша изпихме.“
Из „Един от първа дивизия“ - Георги Ст. Георгиев

ГОСПОДИ СЪЖИВИ СЪВЕСТТА МИ ОТ КОЯТО НЯМА ПО-НУЖНО НА СВЕТА
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Потребителски аватар
Тайко
Мнения: 645
Регистриран на: чет мар 07, 2019 1:49 pm

Re: Българска бойна слава.

#110 Мнение от Тайко » вт май 05, 2020 11:45 am

Недалеч от София, на една височина наречена Мека црев, се издига на вид малък и скромен паметник.
Този паметник е посветен на един герой, който с цената на своя живот спасява своята военна част, фронта и столицата на България.
Името на този герой е капитан Марин Маринов, командвал 3-ти Бдински полк по време на Сръбско-българската война от 1885 година.
Този паметник е символ, този паметник е пример, този паметник обаче е и поука.
На 7-ми ноември, капитан Маринов вдига своите Бдинци в атака "на нож", в местността Три уши, на сливнишката позиция. Капитанът е ранен тежко в гърдите и останал без глас, сочи със своята сабя напред и нагоре към върха!
Бдинци щурмуват и превземат стръмния връх и с това разкъсват фронта на сърбите.
А седмица по-късно нашите бойци са вече в Пирот и побеждават Кралство Сърбия.
Капитан Маринов умира от раните си на 18-ти декември в София. Очевидци от онова време твърдят, че смелият капитан дочаква своите войници на парада в София, на 14-ти декември и застава на прозореца на стаята в двореца, за да се сбогува с тях.
Когато видели това, Бдинци свалили сввоите шапки и коленичили в знак на почит към своя командир.
Софиянци!
Сега идват топли дни. Когато се чудите с приятели, в кой парк да идете да изпиете по бира, можете да се разходите до Сливница. С кола се стига за половин час.
Идете и оставете по едно цвете в знак на уважение към този българин, който даде живота си, за да я има България!


Български военен орден ''За храброст''. 🇧🇬
Орденът ''За храброст“ е учреден с указ на княз Александър Батенберг на 1 януари 1880 г. Той е първият Български орден, като за модел при създаването му е използван орденът „За военна заслуга“, съществувал до 1866 г. във Великото херцогство Хесен. Носителите на този орден се наричат кавалери.
Съгласно решенията на Берлинския конгрес от 1/13.07. 1878г., България е автономно княжество, но васално на Османската империя и няма право на висши държавни отличия - символ на национална независимост. Въпреки това и в нарушение на Търновската конституция, княз Ал. Батенберг учредява ордена „За храброст”.
Първото награждаване се състои на 17 април 1880 г., когато са наградени 33-ма души. За участието си в Руско-турската война от 1877-1878 г. същия ден с ордена е награден и княз Александър Батенберг.
Месец по-късно, на 24 април (6 май нов стил) - Гергьовден, по време на освещаването на новото знаме на 3-та Тетевенска дружина с ордена е наградено и първото гражданско лице.
От 1937 г. до 1940 г. знака на ордена „За храброст“ IV степен, 1-ви клас се използва като опознавателен знак за Българските ВВС, аналогично на „Железния кръст” - традиционната емблема на германските ВВС.
Орденът съществува в няколко разновидности - с мечове, с брилянти, с мъртвешки глави, както и два вида емайл – бял и червен.
По време на Първата световна война, 1915-1918г. 1-ва степен, 2-ри клас на ордена, в допълнение с брилянти и мъртвешки глави върху мечовете, е връчен на германския император Вилхелм II, а само с брилянти - на султан Мехмед V. Пръв носител на отличието с мъртвешки глави, е княз Александър Батенберг.
Освен орден съществува и войнишкият кръст „За храброст“- медал, причислен към ордена „За храброст“, предназначен за подофицери и войници. Отличието има четири степени. По време на войните за освобождение и обединение от 1912 до 1918г. на България, войнишкият кръст е раздаден на хиляди войници и подофицери, които са показали храброст и мъжество в боевете с врага.
Със своя героизъм и себеотрицание особено се изявяват Милко Банковски, Тоно Вътев, и Христо Дилчев, отличени с по 6 кръста „За храброст”, и подофицер Донка Богданова, българска от Македония, доброволка от 60-ти пехотен полк, участничка в Балканските войни 1912-1913 г. и в Първата световна война, 1915-1918г., носител на три войнишки знака на ордена „За храброст”.
В отделните периоди на своето съществуване орденът „За храброст” и войнишкият му знак са произвеждани на различни места-първоначално в Русия, а по-късно в Австро-Унгария. След Първата световна война – в Австрия, в Германия и у нас.
През Втората световна война за защитата на българското небе от вражеските бомбардировки с ордена „За храброст” са наградени общо 112 .
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.

Отговори