Минало незабравимо...

[******]

Има много сведения че сме станали християни в четвърти, век може би някои и по-рано ,между другото сме си имали и писменост тогава.
Ако се напъна малко мога да го докажа,но мисля че повечето учени вече не противоречат на това.Границите и библиотеките са отворени за всеки.
Историята е много важна за политиката и както казва Ганчо Ценов "Ако хората знаеха кои са българите, друга щеше да бъде съдбата на българското племе".

Извинявай , Звездичке , че се намесвам , но по повод християнството ( не , че не го харесвам или съм му враг),но държа на думите на КАН ОМУРТАГ към византийския пленник . Иначе християнството е много хубаво нещо , но изобщо не е подходящо за света , в който живеем . А колкото до другото – те ,,хората" много по-добре от самите Българи знаят кои сме и точно това ги кара систематично и упорито да ни унищожават .

Това искам да кажа и аз ,те хората знаят,но българите се правят че не знаят,което е странно.

[******]

Още една църква - пета поред, разкри на територията на известния Омуртагов аул при с. Хан Крум в Шуменско екипът на археоложката Кремена Стоева от музея във Велики Преслав с консултант н.с. Тодор Балабанов от филиала в Шумен на Националния археологически институт с музей при БАН. Всъщност през това лято Балабанов довери на младата си колежка и следовничка в професията обекта, който сам е проучвал в течение на години. Изненадата, която поднесе сега т.нар. Църква номер 5, е именно времето на построяването й. Според Балабанов тя е изградена през тХ-Х в., във времето, когато възниква Първата българска държава, чиито столици Плиска и Велики Преслав се намират в близост до днешното с. Хан Крум. Вече сме свикнали с "натрупването" на култури почти навсякъде из българските земи - обикновено върху тракийски светилища по-късно са се раждали късноантични и средновековни храмове и селища. Да припомним, че случаят с т.нар. Омуртагов аул също е в рамките на тази традиция, но има и своите уникални особености. На това място през ттт-тV век във взаимодействие с традициите на местното тракийско население, попаднало под римска власт, се е развила културата на готите, които са дошли от север на три големи групи след т век от н.е.
Статия в Роден Край www.rodenkrai.com

Особено голяма група - около 300 000 готи, предвождана от епископ Вулфила, напускайки Северното Черноморие, се е заселила тук в средата на тV в. тук - в тогавашната римска провинция Мизия. След повече от 100 години, във втората половина на V в., заради нашествията на хуните по тези места пристига нова голяма група готи със своя крал Теодорих Велики, който сетне тръгва в посока към днешна Италия и премества столицата си в Равена. Готите са първите федерати (население на римските провинции), които приемат християнството. Общо 4 църкви тук са свързани с готите и тяхната религия - арианството. Те са единствените неримляни, които в Римската империя и Византия са били административно автономни и на които е разрешено да изповядват своите вярвания, след като при император Теодосий църковният събор в Константинопол през 382 - 383 г. осъжда и забранява арианството.

Според Балабанов Вулфила, който е бил защитник на арианството, "има пръст" в построяването на готските църкви при с. Хан Крум. Именно в днешните български земи епископът превежда на готски Библията. Във взаимодействието с традициите на местното къснотракийско население се ражда онази култура, която наричаме готска, а тя от своя страна вероятно трябва да се приеме като четвърти елемент от конгломерата траки- славяни-прабългари, който е в основата на българската държавност.
Статия в Роден Край www.rodenkrai.com

[******]

Ето нещо което според мен трябва всеки българин да прочете и да провери.Някак си ми се струва че много българи усещат истината ,но все им е трудно да я докажат.Хвърлят се някакви разпръснати хипотези,а за да се разплете въжето е ясно че се почва от единия край и се свършва до другия.
http://www.imadrugpat.org/krovatova.pdf
Приятно четене!

[******]

Извинявай , Звездичке , че се намесвам , но по повод християнството ( не , че не го харесвам или съм му враг),но държа на думите на КАН ОМУРТАГ към византийския пленник .
Ако познаваш историята добре ще ти е ясно

-По времето на Омуртаг, в резултат на териториалното разширение, в пределите на България попаднали и много славяни, които били приели християнството. То от своя страна било смятано за “проводник” на византийско влияние в държавата. На всички християни в българската държава било наредено (под страх от смъртно наказание) да ядат месо по време на Великите пости по повеля на кана. Всички се подчинили на канската воля, но неколцина епископи и свещеници отказали да пристъпят християнския закон, били убити и се сдобили с мъченически венец. Религиозната ревност на хан Омуртаг изглежда най-малкото странна, след като знаем, че прабългарите поначало били толерантни спрямо чуждите религиозни култове. Някои придават на решението му антиславянска насоченост, като твърдят, че в огромната си маса славяните вече били приели християнството. Всъщност на преследване били подложени не славяните, а византийските пленници, които още хан Крум преселил в отвъддунавска България - там те живеели в компактни маси, управлявали се от собствени вождове и постепенно се превърнали в заплаха за българската държава. Следователно действията на хан Омуртаг предвиждали да се отслаби византийският елемент в страната. С оглед на това на преден план били изтъкнатирелигиозните различия, тъй като по онова време прабългари, славяни и ромеи се разграничавали предимно на верска основа.

По повод на тези събития е записана следната любопитна история. Когато един от изтъкнатите византийски пленници започнал да възхвалява Христос и да ругае езическите идоли на прабългарите, хан Омуртаг му отговорил със следните думи: “Не унижавай нашите богове, че тяхната сила е голяма. За доказателство служи това, че ние, които им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоят Христос беше истински бог, както казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте.”
В “Мъченичеството на 15-те тиверополски мъченици” написано от Теофилакт Охридски се твърди, че Енравота - един от синовете на Омуртаг, приел новата вяра. Това още повече озлобило кана и гоненията над християните се засилилили.
Омуртаг умира през 831 г. и е наследен на престола от третия си син Маламир.


Статия в Роден Край www.rodenkrai.com

[******]

Ако познаваш историята добре ще ти е ясно ........

Досега тракоилирийците се считаха за еретици, т.е. за християни, но не православни. Отсега те започнаха да се определят като идолопоклонници, което е равно на езичници.


Българският цар Омуртаг е обозначаван като идолопоклонец. Най-отчаян гонител на иконите бе византийският император Константин Копроним. Дългите омразни войни, които той води против българите, се водеха главно, защото той гонеше иконите, поради което иконопочитателите го нарекоха Копроним (Лайното). Когато император Лъв (813–820 г.) запитал монаха Сабатион, какво да прави, за да подчини българите, той му отговорил: Унищожи от основа всяка помисъл за иконите и тогава чак ще можеш да подчиниш българите и да царуваш в мир.

историята е че християнството в този период е опорочено и се ползва като машинация за подчиняване на хората така че те пак да служат чрез Христа на източната-православна и западната -католическа църква,тоест империята намира начин да си върне властта.

[******]

Свети Герман се родил в град Константинопол. Баща му Юстин, уважаван патриций, бил един от първите сенатори, превъзхождал останалите със слава и чест. Поради завист бил убит от Константин Погонат (управлявал от 668 г. до 686 г.), когато той се възкачил на гръцкия престол.

След убийството на знатния сенатор, Константин заповядал да скопят невръстния му син Герман и да го дадат в църковния клир. Направил го, за да не би Герман, когато възмъжее и добие известно влияние в обществото и сенаторска длъжност, да отмъсти на дома на Погонат за убийството на баща си. Приел по такъв начин духовен сан, блаженият Герман живял като Божий ангел: далеч от житейските страсти и светската суета, той обърнал ума си към Бога и възнасяйки винаги хвала на Господа, денем и нощем прилежно се занимавал с изучаване на Божествените Писания. От тях той узнал дълбините на премъдростта и почерпил живата вода на боговдъхновеното учение, в което наставлявал Църквата Христова в сан на пастир и учител. С добродетелния си живот свети Герман сияел подобно на светилник и когато достигнал пълнолетие, бил ръкоположен за епископ на град Кизик (Кизик - град в малоазийската област Фригия).

Тук се наложило да се бори с монотелитската ерес заедно със светейшия патриарх Кир*. Неверният цар Филип** изпратил и двамата в изгнание. Не след дълго гонителят загинал безславно. Патриарх Кир починал в изгнание и след свалянето на псевдопатриарха еретик Йоан, по време на царуването на Артемий, наречен Анастасий Втори, за радост на народа на Цариградския престол бил възкачен свети Герман. Той бил достоен човек, преизпълнен с Божия благодат, откриваща се в това, че прозирал в бъдното и пророчески предсказвал за него.

* Св. Кир заемал патриаршеския престол в Константинопол от 705 г. до 711 г.; починал през 714 г. в изгнание.

** Филип Бардин, византийски император (711-715 г.).

Когато тържествено влизал в храма "Света София" за своето първо богослужение, из обкръжаващия го народ, стекъл се да види новоизбрания патриарх, се приближила една бременна жена на име Ана и го помолила:

- Благослови, отче, заченатото в утробата ми. Патриархът я погледнал и предвиждайки бъдещето, казал:

- Да те благослови Господ по молитвите на светия първомъченик.

С тия думи той предсказал, че ще се роди дете от мъжки пол и ще го нарекат с името на светия първомъченик Стефан.

Явило се чудо и потвърдило пророчеството. Докато Герман говорил, от устата му заедно с думите излизал огнен пламък. Жената го видяла и както се кълняла впоследствие, това я накарало напълно да повярва на пророчеството. Действително Ана родила дете от мъжки пол и го нарекла Стефан според думите на светейшия патриарх Герман. Когато възмъжал, Стефан приел монашески чин и благочестно се подвизавал на Авксентиевата планина, а впоследствие се явил и изповедник на Христовото име и пострадал мъченически за светите икони при нечестивия цар Константин Копроним (управлявал от 741 до 776 година). За този Копроним, син на гръцкия император Лъв Исаврянин (управлявал от 716 до 741 г.), също имало пророчество от свети Герман, че ще бъде лют гонител и мъчител на православните християни. По време на светото Кръщение, което извършвал светейшият патриарх Герман, Константин осквернил светия купел.

Тогава свети Герман казал за кръщавания:

- Това дете, когато възмъжее, ще стори голямо зло на християните и цялата Църква: ще оскверни светинята с ерес и ще пролее кръвта на множество верни Христови раби.

Константин впоследствие получил прозвището Копроним, което означава "торен" (от гр. "копрос" - тор, кал). Пророчеството на свети Герман се сбъднало точно: Копроним погубил мнозина заради поклонение на честните икони, сред тях бил и споменатият Стефан.

Иконоборческата ерес се появила през царуването на Лъв Исаврянин, бащата на Копроним. Сам затънал в тая ерес, Лъв се стараел колкото е възможно повече да я укрепи и разпространи сред своя народ. Изпратил нечестива заповед по всички провинции на своята държава да изхвърлят от храмовете светите икони, да ги тъпчат с крака и да ги изгарят, понеже считал светите икони за идоли, а онези, които ги почитали - за идолопоклонници.

Светият патриарх Герман мъжествено се противил на царя еретик. Неведнъж той изпращал при него почтени и благоразумни мъже от клира, лично ходил и го убеждавал да остави своята заблуда, но увещанията на светията нямали никакъв успех.

Веднъж патриархът казал на царя:

- Чух пророчество от един свят мъж, че някога ще настане гонение за светите икони от неверниците, но дано това не се случи по време на твоето царуване.

- По кое време и през чие царуване ще стане това? - внимателно попитал императорът.

- Цар на име Конон - казал свети Герман - ще повдигне гонение за светите икони.

- Моето име е Конон - отвърнал Лъв Исаврянин. - То ми е дадено при кръщението, а Лъв ме нарекоха впоследствие. Затова пророчеството трябва да се изпълни в дните на моето царуване.

- Не, господарю - възразил свети Герман, - да не бъде това, да не се извърши такова зло дело през твоето царуване, понеже оня, който желае да предизвика тая злоба е антихрист, врагът на божественото въплъщение. При това спомни си, царю, че ти, преди възкачването си на царския престол, даде клетва да пазиш непорочна светата вяра, без да унищожаваш нищо от преданията на светите апостоли и боговдъхновените отци и без да прибавяш нищо ново, противно на християнската вяра.

Царят, слушайки тия думи на светейшия патриарх, ту изпитвал срам, ту изпадал в ярост и замислил да намери такова обвинение против него, че да го отстрани от престола не като изповедник на истината, а като заговорник. Съучастник в своето зло намерение той открил в лицето на презвитера Анастасий, ученик на Герман. На този Анастасий, по нрав подобен на Иуда, царят обещал патриаршеския престол след изгонването на Герман. Той пък на свой ред обещал да помага на царя в утвърждаването на ереста и унищожаването на светите икони.

Така Анастасий се превърнал в отявлен враг на свети Герман, опитвайки се, още преди прогонването на светията, да завземе патриаршеския престол.

Веднъж патриарх Герман влизал в царския палат. Анастасий, гордо крачещ след него, настъпил края на одеждата му.

- Не бързай - казал Герман на Анастасий, - ще дойде време и теб, обкръжен от тълпа народ с викове, ще поведат в Дипин.

Но тогава нито Анастасий, нито останалите присъстващи обърнали внимание на думите на свети Герман. Спомнили си за тях едва по-късно, когато казаното се сбъднало, за което ще разкажем по-долу.

Свети Герман, добър воин Христов, мъжествено и безстрашно поразявал еретиците с меча на Божието слово. Изпратил един от най-добрите църковнослужители при царя със следните думи:

- Не ти подобава, царю, безчинно да се превъзнасяш пред Бога, твоя Създател, Който ти е дал живот и царство и нямаш право да променяш неизменното, не ти прилича да престъпваш преданията, установени от светите ни отци от древни времена. Та нали чрез човешкия образ, възприет от Бог Слово от Пречистата и Пресвета Дева, беше прекратено служението на бесове и унищожено идолопоклонството. Изображението с бои върху дъска на подобието на човешкия образ на Христа и неизречено Родилата Го, а също и изображенията на светите Божии угодници ни е предадено да почитаме още преди 725 години, когато нашият Господ се яви в човешки образ на земята. След Неговото Възнесение жената, която се изцерила от кръвотечение като докоснала края на дрехата Му, от благодарност направила изображение на Спасителя. Но и преди това Сам Господ изобразил божествения Си Лик на убрус (парче плат) и го изпратил в Едеса на Авгар. Свети евангелист Лука нарисувал образа на Пречистата Дева Богородица. Ето защо божествените събори, свикани в различно време и на различни места, заповядали да се почитат светите икони, а не да се унищожават. И тъй знай, царю, че ако ти помогнеш да се утвърди този иконоборчески догмат, аз пръв ще се обявя против него. Готов съм да пролея кръвта си за образа на моя Христос, Който проля Своята кръв, за да обнови падналия образ на моята душа. Ясно е, че безчестието, нанесено на Христовия образ, се отнася и към Първообраза, Самия Христос, както става и с честта, възнасяна пред образа. Ето защо на нас, верните Христови раби, подобава дори да умрем за почитта към нашия Господ.

Друг път сам свети Герман заявил на царя:

- Ако съм Йона, изхвърлете ме в морето, но аз без Вселенски събор нямам право да узаконявам нищо ново относно Христовото учение.

Когато светият патриарх се убедил, че не ще може да отклони царя от ереста, положил омофора си в божествения олтар на светия престол и оставил своя сан. Царят, силно разгневен на свети Герман за дръзновените му слова, изпратил като на битка въоръжени воини, които му нанесли побой, и с безчестие го прогонили от патриаршеския дом. Свети Герман се оттеглил в манастир, където прекарал останалите дни от живота си в безмълвие и починал с мир в Господа. Той бил патриарх 14 години и 5 месеца.

След изгонването на светейшия патриарх Герман царят издигнал на негово място споменатия вече епископ Анастасий*. Новият епископ заедно с царя изхвърлял от църквите светите икони и утвърждавал иконоборческата ерес. Пророчеството на свети Герман за него се изпълнило по следния начин.

* Анастасий заемал патриаршеския престол от 730 до 753 година.

Когато злочестивият Лъв Исаврянин умрял, на негово място се възцарил синът му Константин Копроним, когото пък свалил от престола Артавазд, зет на Лъв. Патриарх Анастасий подпомогнал Артавазд. Той коронясал Артавазд, а след това и сина му Никифор за цар. Изминали три години. Копроним събрал многочислена войска и превзел Константинопол. Зет си Артавазд и синовете му, своите племенници, Константин ослепил, а приближените им погубил. Заповядал да съблекат и да бият патриарх Анастасий пред целия народ на мястото, наречено Дипин (народно място в Константинопол, на което устройвали различни зрелища), сетне го водили с насмешки из града, възседнал магаре с лице назад. Така се изпълнило пророчеството на свети Герман, предсказал на Анастасий, че при голямо множество народ ще го поведат на Дипин. Нечестивият цар Копроним желаел да отнеме от Анастасий патриаршеския сан. Но като не намерил другиго по-ревностен в поруганието над светите икони, го оставил на патриаршеския престол, където той пребивавал като мерзост на запустението на свято място, 24 години. В края на живота го постигнала болестта, наречена "кордаспос" тъй, че богомерзките уста, хулещи светите икони и своя учител, станали скверен изход, през който изтичала естествената нечистота. От тая болест Анастасий умрял.

И тъй, Анастасий свършил с ужасна смърт, а свети Герман заедно със светите йерарси наследил блажения живот в царството на нашия Господ Иисус Христос, Комуто заедно с Отца и Светия Дух чест и слава сега, винаги и във вечни векове. Амин.

[manel]

Познатият и непознат Индже войвода.

В продължение на много десетилетия името на легендарния Индже се носи из цялата българска земя, а и сред нашите общности в Бесарабия, Таврия и Крим. Днешната представа за Индже е формирана най-вече под влияние на известната творба на големия български писател Йордан Йовков. Както е известно, Йовков заимства от предания и народни песни, като ги пресътворява в талантлива и изключително въздействаща „история“. И все пак, „литературният Индже“ не следва буквално да се отъждествява със своя прототип. Без да оспорваме гениалния „прочит“ на Йовков, все пак сме длъжни да кажем, че между съдбата на литературния герой и историческия, реалния войвода Индже има твърде сериозно разминаване.
Интересът към личността на Индже датира от време, сравнително близко до онова на неговата гибел. Той е засвидетелстван още при Георги С. Раковски, Панайот Хитов, Добри Войников и други възрожденски автори, като продължава да е достатъчно силен до днес. Накратко ще отбележим, че на прочутия войвода са посветени редица книги и студии от академични учени, краеведи, изследователи на „свободна практика“ – като се започне от проф. Александър Теодоров - Балан с неговите „Легенди за Стоян Индже“ (1892 г.), през биографичния очерк на Горо Горов (София, 1941), до „Народни песни за Индже войвода“ на доц. Мильо Петров (София, 2006), „Стоян Индже войвода“ на Михо Н. Михов (Ямбол, 2012), биографичните очерци в енциклопедията „Кой кой е сред българите (ХV-ХІХ в.)” (София, 2000) и в новата поредица „Бележити българи“ (София, 2012, том 4).
Индже, чието истинско име е Стоян, е роден около 1755-1760 г. Според някои автори е родом от Сливен, по-точно от известната му махала Клуцохор, в която осемдесет години по-късно се ражда Хаджи Димитър. Според друга версия, предложена от изследователи на рода му, но срещаща се и у по-старите автори, вкл. у Раковски и Константин Иречек, още съвременниците му са се колебаели между Сливен и с. Попово (тур. Папазкьой), Ямболско, община Болярово. Като дете Стоян остава сирак, майка му се омъжва повторно в Сливен, откъдето е връзката с “града на стоте войводи”. Наред с това за негово родно място, макар и инцидентно, са сочени Жеравна, с. Попово, Карнобатско, и с. Доганджик, Лозенградско (Доганджа, околия Пехливанкьой, сега на територията на Турция), Източна Тракия.
В семейните предания се твърди, че малкият Стоян е даден от втория си баща в “школа за еничари” в Цариград, където той получава прозвището си заради своята “тънка” и стройна фигура. След като получава военна подготовка, младият българин е включен в отряд за изтребване на разбойници. След известно време обаче Индже убива своя командир турчин, а другарите му го избират за свой главатар и поемат хайдушките пътеки... Според други легендарни сведения Индже е отвлечен от самите еничари, но успява да избяга и повежда хайдушка дружина в Странджа. Така или иначе, Индже става известен във времето, в което води чета в Сливенския Балкан, а периметърът на действията му включва Сакар и Странджа. Всички тези сведения са по-късни от времето на самия Индже, като малко или много са украсени от устното творчество и фантазията на разказвачите.
Ако „историите“ за хайдутина Индже все пак, независимо от едни или други неясноти, като цяло отговарят на духа на епохата, то мотивът за „еничарската школа“ определено е неправдоподобен. Налага се да припомним, че събирането на християнски момчета за еничарския корпус (т.нар. девширме или „кръвен данък”) е преустановено още в началото на ХVІІІ в. Последно документално свидетелство за тази безчовечна практика е от 1703 г. От друга страна, няма нито едно директно сведение, вкл. и в народните песни и предания, в което да се твърди, че Стоян Индже е приемал исляма – категорично условие не само за еничарския корпус, но и за основните структури на османското общество и армия. Единствената възможност е младият българин да е свързан по някакъв начин с военизираното (войнушко или войниганско) християнско население. Както е известно, този особен институт е съществувал до времето на Гюлханския хатишериф (1839 г.). и е засягал стотици селища по българските земи. Именно в такава връзка той може да е изпратен в Цариград, където българи са служели в помощни части на имперската армия. Впрочем, в преданието за с. Доганджа като негово родно място, „интуитивно“ или не, се визира именно такава възможност – младият българин произлиза от т.нар. доганджии – специализирана категория български селяни, подобни на войнуците, които имат задължението да отглеждат и обучават ловни соколи. Такива „соколари“ е имало още в българското Средновековие, за което има редица споменавания във владетелските грамоти на българските царе.
След 1792 г. Индже се присъединява към кърджалиите. В някои случаи той действа заедно с помюсюлманчения българин Кара Феиз, родом от Брезник, Софийско (дн. в Пернишка област), един от най-известните размирници през “кърджалийското време”. Факт е обаче, че в османо-турските документи, в които става дума за над сто и петдесет големи кърджалийски главатари, Индже не се споменава. Това показва, че ролята му е силно преувеличена от народното предание. Още Константин Иречек обръща внимание на обстоятелството, че според народните песни Индже е най-справедливият сред разбойниците. Оттук тръгват твърденията на почти всички автори, спирали се върху живота на Индже, че той често проявава милост, че се превръща в закрилник на онеправданите българи. Твърди се например, че той набива на кол насилниците на две български момичета, че щади населението в нападаните селища и т.н. В редица песни обаче, в зависимост от едни или други обстоятелства, на преден план изпъква “Индже кърджалията”, безмилостният разбойник и насилник, което показва, че в народната памет неговия образ съвсем не е еднозначен... Както отбелязва изследователят на Странджа и Одринска Тракия Панайот Маджаров, “... най-страшните кърджалийски престъпления по обезлюдяването на селищата в Източна Тракия са свързани с името на Индже... “ (П. Маджаров. Животът на източнотракийските българи в техните песни и разкази. София, 2001). В песни, съхранени във фолклора на кримските българи, зверствата на войводата и хората му не се забравени и след сто години! Изселниците от Граматиково и околните села, принудени да търсят спасение в Руската империя, в Цариград и на други места, свързват своята злочеста съдба най-вече с Индже. Същото може да се каже и за участието на Индже в кърджалийските нападения над Котел, Жеравна, Калофер, Карнобат, Елене, Габрово, Тетевен и т.н.

Тези нелицеприятни сведения не бива да се подминават, още по-малко да се прикриват, но е пресилено бурният живот на този забележителен човек да се оценява само от тази гледна точка. Предвид самата епоха българският поборник със сигурност е имал своите грехове и лутания, които предопределят неговата еволюция от кърджалия до борец за справедлива кауза.

Борец срещу османската власт

Като народен закрилник и борец за свобода Индже се проявява нейде след 1800 г. Според интерпретираните от Г. Горов предания и песни, Индже се отделя от останалите кърджалии и става главен войвода само на българските чети в това размирно движение – извод, който обаче няма абсолютно никаква документална основа. Нещо повече, Балчо Нейков в своето “Факийско предание” разказва за т.нар. Равногорска (Странджанска) буна, която е представена като въстание за българска автономия от рода онази, извоювана в Първото сръбско въстание приблизително по същото време. Тази героична и романтична “история” не се подкрепя от документални свидетелства, нещо повече - в нея се съдържат анахронизми и смесване със събития от по-късно време, към които Индже войвода няма отношение.

Както е известно, само едно десетилетие след смъртта си Индже се превръща в прототип (или в един от възможните прототипи) на главните герои на две литературни творби – през 1834 г. великият руски поет и писател Александър Сергеевич Пушкин пише малката си и недовършена повест “Киржали” (Сочинения, т. 3. Москва, 1961). Две години по-късно известният полски писател, генерал и политик Михаил Чайка-Чайковски издава роман със същото заглавие. И двамата черпят сведения и впечатления от устни разкази, отнасящи се към кърджалиите, а вероятно и за участието на Индже във “Филики Етерия” (гръцката “Завера”) и събитията в Молдова и Влахия през 1821 г. Проблемът е, че литературните интерпретации и сюжети, от които няма как да се очаква пълна достоверност, в една или друга степен са прехвърлени от изследователите на Индже към неговия живот и дейност в по-ранно време. Оттук навярно тръгва версията, че Индже е участвал в Сръбското въстание, че са го наричали “нов Кара-Георги” (по името на сръбския предводител) и т.н. - твърдения, които се възпроизвеждат и доукрасяват от биографите на Индже, без обаче да имат сериозна документална основа. Това, което се знае със сигурност е, че през или, както ще видим, по-скоро след 1806 г. българският войвода емигрира на север от Дунав. В молдавската столица Яш той постъпва на служба в княжеския двор, като се издига до гвардейски командир. Освен това Стоян Индже се жени и има син. Впрочем оказаното доверие към бившия кърджалия поне отчасти потвърждава славата му на войвода и поборник против турците от предходните години.

По време на бурните събития, свързани с “Филики Етерия” на гръцкия национален водач Александър Ипсиланти и въстанието на Тудор Владимиреску, Индже премества семейството си в Русия (в Бесарабия), а той самия се включва в революционната армия. Целта е етеристите да преминат през Дунав в България, да вдигнат на оръжие християнското население на Балканите, на първо място българите, и да подкрепят въстанието в Гърция. Поради отрицателната позиция на Русия и конфликта между Ипсиланти и Владимиреску, след нахлуването на турски войски в дунавските княжества планът пропада. Голяма част от разбитите етеристи се спасяват в Русия и Трансилвания.

“Капитан Индже” (“Стоян волентир”) взема дейно участие като командир в тези събития и загива в отчаяната битка с турците при с. Скулен на р. Прут, близо до гр. Яш, на 17/29 юни 1821 г. След смъртта му неговата съпруга Екатерина се завръща в Яш. В молба до властите тя изтъква заслугите на българския войвода и представя “... документ, че моят съпруг, капитан Индже, непрекъснато е служил както на споменатите двама владетели (...) Той направи много услуги на княжеския двор. Когато избухна въстанието и се записваха доброволците, моят съпруг, заедно с други атакуваха влиятелните турци, намиращи се тук, което е известно на всички...”

Кога и как Стоян Индже се озовава в Яш остава неясно. В цитирания по-горе документ е казано, че той е служил на двама молдавски владетели: Скарлат Калимаки (трикратно княз на Молдова: 24 август / 5 септември – 26 октомври / 7 ноември 1806, 4/16 август 1807 – 13/25 юни 1810, 17/29 септември 1812 – юни 1819) и Михаил Суцу ІІ Младши (12/24 юни 1819 – 29 март /10 април 1821). Отиването на Индже на север от Дунав без съмнение е във връзка с руско-турската война от 1806-1812, когато десетки хиляди българи емигрират в Молдова и Руската империя. Според някои от биографите на Индже той е участвал във формираната по време на войната българска „земска войска“, за което обаче няма доказателства. Възможно е Индже и хората му да са напуснали българските земи заедно с преселващи се към Влашко, Молдова и Руската империя групи население в хода на руско-турската война.

На пръв поглед неочаквано, поне що се отнася до широката публика, може да се търси още една „българска връзка“ в съдбата на Индже - негови евентуални контакти с известния възрожденски деец и виден османски държавен функционер Стефан Богориди. Не е излишно да се припомни, че Богориди е приближен на княз Скарлат Калимаки. Той пристига заедно с него в княжество Молдова през 1812 г., като до 1819 г. е хетман (управител) на Галац и член на държавния съвет (диван). По същото време, както стана дума, Индже е на служба в самия княжески двор. Когато през 1819 г. Калимаки е поставен на княжеския престол във Влахия, Богориди придружава своя покровител в Букурещ. През 1821 – 1822 г. Богориди е назначен за „каймакам“ (наместник) на молдавския престол, така че Екатерина, вдовицата на Индже, вероятно е разчитала на това обстоятелство. С оглед на казаното молбата на съпругата на Индже очевидно не цели да запознае властите с делата и заслугите на Стоян Индже, които няма как да не са били известни на Стефан Богориди, а и не само на него (впрочем, в нейното обръщение е казано „на всички“), а да ги припомни предвид конкретните трудности на неговите близки. Дали има някаква по-конкретна връзка между емигрирането на Стоян Индже в княжество Молдова и високата служба на Стефан Богориди в Галац и Яш е трудно да се отговори, освен ако не се намерят документи и свидетелства в такава посока.

Байрактарят Кара Колю

Много от песните, посветени на Индже, съдържат изрази от рода на “Индже на Колю думаше, Колю ле, байрактаре ле...” В народната памет Индже и Кара Кольо (“Кара Колю Омарчалията”) са се превърнали в двойка герои, което в определена степен се потвърждава и от други сведения. Изследователи като Горо Горов и Никола Ферманджиев на свой ред показват общата съдба на двамата легендарни хайдушки предводители. В същност, ако се вярва на някои мотиви в народните песни и други сведения, Кара Кольо е организаторът на действията, главният съветник, нещо като “началник-щаб” на харизматичния Индже. Дали е така днес е трудно да преценим, но очевидно и в случая срещаме един от характерните за историята (както българската, така и световната) „тандеми“: Светите братя Кирил и Методий, царете Борис ІІ и Роман, Петър и Асен, Хаджи Димитър и Караджата, и т.н., и т.н. Този модел на героизация несъмнено е много продуктивен, особено когато се отнася за фолклора и народната или колективната памет.

Никола (Колю) е роден в с. Омарчево, Новозагорско, нейде през 50-60-те години на ХVІІІ в. Заради славата на Кара Колю селото, въпреки миролюбивият характер на жителите му, е наричано “хайдушко” и е будело интереса на Георги Раковски, Панайот Хитов и други видни българи от ХІХ в. Според преданията Кара Кольо става хайдутин на седемнадесет годишна възраст, още повече че баща му е бил помагач (ятак) на хайдутите от Странджа и Сакар. Скоро буйният младеж създава малка дружина, като се присъединява към хората на легендарния Вълчан войвода.

Деспотичният Вълчан и буйният Кольо не се оказват „психологически съвместими” - стига се до спор, при който войводата вдига оръжие срещу своя опонент! Обиденият Кара Кольо напуска дружината и със своите хора се съединява с четата на Индже. Според други предания и песни двамата са съратници още от кърджалийското време. Близките отношения предопределят общия им път през следващите години. С името на легендарния Кара Кольо се свързват извори, кладенци, един път между Странджа и Бакаджиците, както и т.нар. Хайдушки (Устремски) манастир “Св. Тройца” в планината Сакар. Според преданията на празника на манастира ставали многолюдни събори, на които идвали хиляди хора... Кара Кольо е заедно с Индже в Молдова и най-вероятно загива заедно с него в битката на р. Прут през 1821 г.

Последната битка на Индже

Както стана дума, „капитан Индже“ загива в битката при Скулен (рум. Sculeni) на 17/29 юни 1821 г. В тази битка около 400-500 от най-непримирите етеристи, водени от Атанасиос Карпенисиотис (славен в Гърция като един от най-ярките герои на освободителната борба), загиват в сражение на десния бряг на Прут. Те отказват да преминат на левия бряг, която по Букурещкия мир е граница между княжеството Молдова и Бесарабия, вече под руска власт. Етеристите, сред които е Индже със своите българи, се сражават до смърт срещу много по-силната турска войска, брояща около четири, според други данни дори седем хиляди души! На руския бряг на реката свидетели на неравната битка стават побегнали техни другари гърци, молдавски бежанци, руски погранични части. Присъства и губернаторът на Бесарабия, известният „попечител и благодетел на българските колонисти“ ген. И.Н. Инзов. Русите обаче няма как да се намесят в сражението предвид тогавашните междудържавни отношения и актуалната по онова време руска политика. Стоян Индже загива геройски в ръкопашна схватка с турците заедно с Кара Колю и редица прославени гръцки въстаници.

Надали може да има съмнение, че Карпенисиотис и Индже са били съмишленици в борбата срешу турската тирания. Гръцкият бунтар живее дълги години в Яш, отначало като търговец. През 1806-1812 г. се включва в руската армия. През 1812 г. след Букурещкия мир, когато руските войски напускат Влахия и Молдова, той постъпва на служба при молдавския княз. Нещо повече, става командир на гвардията на княз Михаил Суцу Младши, в която служи „капитан Стоян Индже“. През 1818 г. Карпенисиотис се включва във „Филики Етерия“, като е възможно именно той да е човекът, привлякъл Индже към каузата за освобождението на балканските християни от османското владичество. Впрочем, съпричастен към „Етерията“ е и самият княз Суцу. Когато на 5/17 март 1821 Ипсиланти минава Прут и влиза в Яш, Карпенисиотис се присъединява към него. Той командва малобройните сили на етеристите още при първата им схватка с турците в Галац на 1/13 май 1821 г. и е на предната линия чак до неравната битка при Скулен. Заради подвига си Карпенисиотис и неговите бойци, между които са Индже и Кара Колю, са сравнявани с легендарния спартански цар Леонидас и неговите 300 бойци в знаменитата битка при Термопилите – образ, използван десетилетия по-късно и от Иван Вазов за българските опълченци и русите на Шипка като „шепа спартанци“... Така или иначе, връзката на Индже с етеристкото движение, с Ат. Карпенисиотис и други гръцки водачи заслужава да се проследи още по-внимателно.
Очевидно е, че животът на Индже, белязан от толкова много неясноти и митове, се нуждае от още по-прецизно проучване. Няма съмнение обаче, че в негово лице срещаме един от най-забележителните българи в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в., чиито дела са възпяти от народния гений, от чиято съдба са се интересували велики българи като Раковски... Наистина, възможно най-високата оценка за легендарния войвода е дадена в народната песен! Можем ли да оспорваме онези думи, които ни разтърсват всеки път, когато ги чуем:

„Заплакала ми й гората,
гората и планината,
и на гората листето…

- Де го е Индже да дойде,
от робство да ни отърве!“

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=43751

[manel]

ИДЕЛ – паралелната вселена на българите.

https://www.youtube.com/watch?v=b-iV33OFTHU

[К.И.О.Т.]

https://www.youtube.com/watch?v=LfmXv44ZaY8

[voda]

http://abritvs.com/%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D ... %BE%D0%B2/

10+