КАК АСПАРУХ ПОБЕДИ РИМСКАТА ИМПЕРИЯ?
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0 ... 7035&rp916
Минало незабравимо...
-
manel
- Мнения: 781
- Регистриран на: вт мар 03, 2015 11:05 pm
Re: Минало незабравимо...
Последното пророчество на Ванга трябва да стигне до вески млад българин, който е решил да замине…
На смъртния си одър преди 19 г. тя остави завет на всички българи: „Само вярата, само вярата! Халал да е – народът да бъде благ като захар, издръжлив като злато! Да укрепите вярата си в Бога, да се обичате и да сте добри един към друг, защото без тези неща няма напредък в нищо“, призова на прощаване Ванга. И успокои, че светът го чакат 1000 г. мир, а: „Доброто иде! Не е далеко, не се бойте! Всичко ке си дойде на място!“......
http://bgview.info/?p=49354&oid=2688229
На смъртния си одър преди 19 г. тя остави завет на всички българи: „Само вярата, само вярата! Халал да е – народът да бъде благ като захар, издръжлив като злато! Да укрепите вярата си в Бога, да се обичате и да сте добри един към друг, защото без тези неща няма напредък в нищо“, призова на прощаване Ванга. И успокои, че светът го чакат 1000 г. мир, а: „Доброто иде! Не е далеко, не се бойте! Всичко ке си дойде на място!“......
http://bgview.info/?p=49354&oid=2688229
-
manel
- Мнения: 781
- Регистриран на: вт мар 03, 2015 11:05 pm
Re: Минало незабравимо...
Стратегът, превзел Одрин!
Преди малко повече от век генерал-лейтенант Никола Иванов е изправен пред предизвикателството да подготви една от най-стратегическите операции в Балканската война. А талантът му на пълководец е подценяван и неведнъж ще му се налага да убеждава своите
кой е най-добрият ход
Под негово командване Втора българска армия бързо настъпва по двата бряга на река Марица и до края на октомври обсажда Одрин, най-важния за Османската империя град в Тракия. Той е превърнат от германски инженери в бастион, който държи пътя към столицата Истанбул (Цариград).
Одринската крепост има две основни отбранителни линии. Първата е на 9-11 км от града и се състои от артилерийски позиции и окопи. Главната, или фортовата линия е образувана от 26 големи укрепления на разстояние от половин до три километра, свързани със система от окопи, гнезда за картечници и площадки за едрокалибрени батареи. Всеки форт побира до 300 души, а целият одрински гарнизон е 70 000 души.
Още при подготовката на войната Никола Иванов е убеден, че успешното настъпление на българската армия към Цариград, което ще принуди султана към мир, не е възможно без светкавично превземане на Одрин. Според него една обсада би блокирала за неизвестно време значителна част от българската армия, а това може да обърка изхода от войната. Предложението на генерала е изключително дръзко. Според тогавашната военна тактика сложно фортификационно съоръжение като Одрин не се атакува, а се блокира. И българската Главна квартира отхвърля идеята му и разпорежда градът да бъде обсаден. Груба грешка.
На 13 ноември 1912 г. ген. Иванов предупреждава Върховното командване, че падането на Одрин „само с блокада не е сигурно в скоро време“, и отново настоява за „атака с открита сила“. Отговор няма. Междувременно
българската войска затъва
при Чаталджанските позиции, които държат подстъпите към Цариград. Въпреки че е поискало примирие, османското правителство е неотстъпчиво по въпроса за край на войната. Българският генералитет най-сетне проумява, че ако иска да диктува мира, Одрин трябва да бъде превзет.
На 6 декември 1912 г. е съставена комисия от висши офицери под председателството на ген. Никола Иванов, която трябва да се произнесе за успеха на бъдещата атака. След тридневни разисквания генералите заявяват, че „завладяването на крепостта посредством ненадейно
нападение вече е невъзможно“. Затова предлагат „ускорена атака“, но не на целия отбранителен пояс, а концентриране на действията в определен участък. Като най-подходящ те посочват „източния фронт от северо-източния сектор“.
Няколко дни генералът обхожда позициите и накрая съставя план за атаката на Одрин. Предвижда, че нападението ще има „голяма вероятност за успех“, ако най-напред се насочи към форта Айвазбаба и двата съседни форта Кестенлък и Таш табия.
„Този участък ни даваше възможност да разположим нашата артилерия във вид на обхващаща дъга, което ни позволяваше да съсредоточим огъня на много батареи срещу желания пункт. И да пренесем нашето надмощие там, гдето се яви нужда“ - спомня си по-късно ген. Иванов. Той предвижда останалите части също да атакуват по цялата фронтова линия, но само демонстративно - „за да се държи противникът в неизвестност относно мястото на същинския пробив“.
Примирието не трае дълго и при подновяването на бойните действия на 21 януари 1913 г. Върховното командване приема идеята на Иванов да започне
постоянен артилерийски обстрел
на складовете и казармите в града, докато се подготвя атаката, защото това „силно би разклатило духа на гарнизона“.
Генералният щаб обаче протака плана за настъплението още два месеца. Това изправя генерала пред друго изпитание - топи се ентусиазмът на армията за превземането на Одрин. Никола Иванов поощрява войниците да се забавляват с песни и хора, разпорежда на офицерите да са неотлъчно с тях, изнасяйки беседи: „при обстановката, в която войските се намират, безделието създава униние и други духовни недъзи“.
На 7 март 1913 г. ген. Иванов се среща с помощник-главнокомандващия ген. Михаил Савов, който продължава да е непреклонен, че атаката на Одрин няма шансове за успех. В разгорещен спор командащият II армия заплашва, че ако не се даде заповед за настъпление, ще оттегли войските си по-далеч от Одрин, защото стоенето в обсега на турския обстрел причинява безсмислени загуби.
Савов отстъпва, но разрешава атака само на предната линия, не и на главния фортови пояс. Иванов му заявява, че ще продължи настъплението до окончателното превземане на града. Савов го заплашва, че при неуспех носи тежка отговорност, но той парира с думите: „Който се бои от отговорност, да стои дома си и да не ходи на война.“
И наистина ген. Иванов поема историческата отговорност и разпорежда армията „да заеме предните позиции на противника и да го отхвърли зад фортовата линия“, тоест, че атаката няма да приключи според разпорежданията на Савов, а до окончателното сломяване на одринския гарнизон. Следвайки плана си от декември 1912 г. той възлага основният удар да бъде нанесен в източния сектор под командването на ген. Георги Вазов (брат на народния поет), като настъплението започне на 11 март в 13 ч. с масиран артилерийски обстрел.
На 12 март българските войски вече са достигнали на 200-300 крачки от фортовия пояс, но Иванов отлага атаката да започне
с изгрева на Луната
защото отчита, че през деня няма шансове за успех. Разпорежда канонадата постепенно да утихне и така заблуждава противника. Комендантът на Одрин Шукри паша решава, че българите са уморени и ще почиват, затова не предприема нищо през нощта, която се оказва решаваща за съдбата на крепостта.
Час и половина след полунощ пада първият форт – Айджи йолу. В 6 ч. е превзет и Айвазбаба. Никола Иванов разпорежда да продължи артилерийският обстрел на непревзетите още фортове, както и зоните зад тях, за да се отреже достъпът откъм Одрин на свежи османски подкрепления. На 13 март (26 март нов стил) в девет сутринта всички фортове по източния сектор са в български ръце и нашите части тръгват към града. Шукри паша изпраща парламентьори.
Генерал-лейтенант Иванов има едно наум и за вероятното коварство на съюзниците. Когато разбира, че съюзните сръбски части при Одрин тайно се готвят първи да приемат турската капитулация, той изпраща на командването им гневно съобщение, че никой освен него „няма право да влиза в каквито и да било преговори със Шукри паша“. Междувременно генералът иска от Главната квартира един конен полк, за да предпази града от евентуални безчинства на местни мародери.
Следобед на 13 март генерал Иванов приема капитулацията на Шукри паша и щаба му. Преди това изпраща телеграма на цар Фердинанд: „Въп реки мнението на мнозина, че крепостта Одрин е непревземаема с открита сила, идеята... възтържестува напълно...“ Кореспондентът на в. „Таймс“ не крие възхищението си: „В Източна Европа се яви нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат!“
Оцелял по чудо в Калофер
Роден е на 18 февруари (2 март нов стил) 1861 г. като първо дете в семейството на гайтанджията Иван Колев от Калофер, който търгува и с Цариград. Именно там Никола получава солидно образование в Императорския отомански лицей.
Шестнайсетгодишен е, когато успява да се спаси при клането в Калофер по време на Руско-турската освободителна война. (В края на юли 1877 г. турска войска и башибозушки банди опожаряват подбалканското градче и избиват почти цялото му мъжко население.) Тогава обаче загива майка му.
През 1879 г. младежът завършва първия випуск на Военното училище в София. А по-късно следва и в Николаевската академия на Генералния щаб в Русия.
През септември 1885 г. Никола Иванов е сред офицерите, на които e поверено да спрат евентуално турско нападение след Съединението. Малко покъсно участва в боевете при Пирот в Сръбско-българската война. Кариерата му се развива успешно и на 27 години вече командва полк, а през 1894-1896 г. е началник на Генералния щаб.
Сменя Рачо Петров като военен министър в кабинета на Константин Стоилов (1896-1899). Осигурява ново оръжие и удвоява артилерийския парк на армията. Обединява Морската и Дунавската флотилия в едно - Управление на флота. През 1900 г. става генерал-майор.
10+
На 2 август 1912 г., по случай четвъртвековния юбилей от възкачването на Фердинанд, Никола Иванов заедно с още петима колеги е произведен в чин генерал-лейтенант.
Една изстрадана поука
Въпреки труимфа при Одрин България не печели максималното от Балканската война. Една от причините е подценяването на стратегията, която ген. Никола Иванов предлага и отстоява от октомври 1912 г.
Размислите си за проиграните шансовете споделя и самият той: „Одрин трябваше да се атакува преди Чаталджа... Със свършването с Одрин, цялата Втора армия и обсадната артилерия се освобождаваше и в неколко дена щяха да бъдат при Чаталджа. И ако турците не предложеха мир, форсирането на Чаталджа... щеше да се извърши с грамадни шансове за сполука... ако Одрин беше атакуван преди Чаталджа, последнята не щеше да се превърне в нашето нещастие.“
Победеният победител
В навечерието на Междусъюзническата война ген. Никола Иванов настоява неговата Втора армия да бъде подсилена с хора и въоръжение. Но не среща разбиране в Главната квартира.
С отслабени части той трябва да отблъсква превъзхождащите го гръцки дивизии. Допуска и грешки, които издават неумението му да води отбранителна война. Те стават причина II армия да бъде изтласкана чак до Горна Джумая (Благоевград) и генералът е снет от командването й малко преди края на войната. На 7 август 1913 г. е уволнен от армията и зачислен в запаса.
Прозорлив, той се обявява против участието на България в Първата световна война, а после се отдава на занимания с военна история, в която оставя ценни изследвания.
Цар Борис III не е забравил заслугите му при Одрин. На Гергьовден през 1936 г., когато армията ни за първи път след унизителния Ньойски договор чества празника си, Никола Иванов е произведен в най-високия чин „генерал от пехотата“. Умира 79-годишен в София на 16 септември 1940 г.
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=49708
10+
Admin
Преди малко повече от век генерал-лейтенант Никола Иванов е изправен пред предизвикателството да подготви една от най-стратегическите операции в Балканската война. А талантът му на пълководец е подценяван и неведнъж ще му се налага да убеждава своите
кой е най-добрият ход
Под негово командване Втора българска армия бързо настъпва по двата бряга на река Марица и до края на октомври обсажда Одрин, най-важния за Османската империя град в Тракия. Той е превърнат от германски инженери в бастион, който държи пътя към столицата Истанбул (Цариград).
Одринската крепост има две основни отбранителни линии. Първата е на 9-11 км от града и се състои от артилерийски позиции и окопи. Главната, или фортовата линия е образувана от 26 големи укрепления на разстояние от половин до три километра, свързани със система от окопи, гнезда за картечници и площадки за едрокалибрени батареи. Всеки форт побира до 300 души, а целият одрински гарнизон е 70 000 души.
Още при подготовката на войната Никола Иванов е убеден, че успешното настъпление на българската армия към Цариград, което ще принуди султана към мир, не е възможно без светкавично превземане на Одрин. Според него една обсада би блокирала за неизвестно време значителна част от българската армия, а това може да обърка изхода от войната. Предложението на генерала е изключително дръзко. Според тогавашната военна тактика сложно фортификационно съоръжение като Одрин не се атакува, а се блокира. И българската Главна квартира отхвърля идеята му и разпорежда градът да бъде обсаден. Груба грешка.
На 13 ноември 1912 г. ген. Иванов предупреждава Върховното командване, че падането на Одрин „само с блокада не е сигурно в скоро време“, и отново настоява за „атака с открита сила“. Отговор няма. Междувременно
българската войска затъва
при Чаталджанските позиции, които държат подстъпите към Цариград. Въпреки че е поискало примирие, османското правителство е неотстъпчиво по въпроса за край на войната. Българският генералитет най-сетне проумява, че ако иска да диктува мира, Одрин трябва да бъде превзет.
На 6 декември 1912 г. е съставена комисия от висши офицери под председателството на ген. Никола Иванов, която трябва да се произнесе за успеха на бъдещата атака. След тридневни разисквания генералите заявяват, че „завладяването на крепостта посредством ненадейно
нападение вече е невъзможно“. Затова предлагат „ускорена атака“, но не на целия отбранителен пояс, а концентриране на действията в определен участък. Като най-подходящ те посочват „източния фронт от северо-източния сектор“.
Няколко дни генералът обхожда позициите и накрая съставя план за атаката на Одрин. Предвижда, че нападението ще има „голяма вероятност за успех“, ако най-напред се насочи към форта Айвазбаба и двата съседни форта Кестенлък и Таш табия.
„Този участък ни даваше възможност да разположим нашата артилерия във вид на обхващаща дъга, което ни позволяваше да съсредоточим огъня на много батареи срещу желания пункт. И да пренесем нашето надмощие там, гдето се яви нужда“ - спомня си по-късно ген. Иванов. Той предвижда останалите части също да атакуват по цялата фронтова линия, но само демонстративно - „за да се държи противникът в неизвестност относно мястото на същинския пробив“.
Примирието не трае дълго и при подновяването на бойните действия на 21 януари 1913 г. Върховното командване приема идеята на Иванов да започне
постоянен артилерийски обстрел
на складовете и казармите в града, докато се подготвя атаката, защото това „силно би разклатило духа на гарнизона“.
Генералният щаб обаче протака плана за настъплението още два месеца. Това изправя генерала пред друго изпитание - топи се ентусиазмът на армията за превземането на Одрин. Никола Иванов поощрява войниците да се забавляват с песни и хора, разпорежда на офицерите да са неотлъчно с тях, изнасяйки беседи: „при обстановката, в която войските се намират, безделието създава униние и други духовни недъзи“.
На 7 март 1913 г. ген. Иванов се среща с помощник-главнокомандващия ген. Михаил Савов, който продължава да е непреклонен, че атаката на Одрин няма шансове за успех. В разгорещен спор командащият II армия заплашва, че ако не се даде заповед за настъпление, ще оттегли войските си по-далеч от Одрин, защото стоенето в обсега на турския обстрел причинява безсмислени загуби.
Савов отстъпва, но разрешава атака само на предната линия, не и на главния фортови пояс. Иванов му заявява, че ще продължи настъплението до окончателното превземане на града. Савов го заплашва, че при неуспех носи тежка отговорност, но той парира с думите: „Който се бои от отговорност, да стои дома си и да не ходи на война.“
И наистина ген. Иванов поема историческата отговорност и разпорежда армията „да заеме предните позиции на противника и да го отхвърли зад фортовата линия“, тоест, че атаката няма да приключи според разпорежданията на Савов, а до окончателното сломяване на одринския гарнизон. Следвайки плана си от декември 1912 г. той възлага основният удар да бъде нанесен в източния сектор под командването на ген. Георги Вазов (брат на народния поет), като настъплението започне на 11 март в 13 ч. с масиран артилерийски обстрел.
На 12 март българските войски вече са достигнали на 200-300 крачки от фортовия пояс, но Иванов отлага атаката да започне
с изгрева на Луната
защото отчита, че през деня няма шансове за успех. Разпорежда канонадата постепенно да утихне и така заблуждава противника. Комендантът на Одрин Шукри паша решава, че българите са уморени и ще почиват, затова не предприема нищо през нощта, която се оказва решаваща за съдбата на крепостта.
Час и половина след полунощ пада първият форт – Айджи йолу. В 6 ч. е превзет и Айвазбаба. Никола Иванов разпорежда да продължи артилерийският обстрел на непревзетите още фортове, както и зоните зад тях, за да се отреже достъпът откъм Одрин на свежи османски подкрепления. На 13 март (26 март нов стил) в девет сутринта всички фортове по източния сектор са в български ръце и нашите части тръгват към града. Шукри паша изпраща парламентьори.
Генерал-лейтенант Иванов има едно наум и за вероятното коварство на съюзниците. Когато разбира, че съюзните сръбски части при Одрин тайно се готвят първи да приемат турската капитулация, той изпраща на командването им гневно съобщение, че никой освен него „няма право да влиза в каквито и да било преговори със Шукри паша“. Междувременно генералът иска от Главната квартира един конен полк, за да предпази града от евентуални безчинства на местни мародери.
Следобед на 13 март генерал Иванов приема капитулацията на Шукри паша и щаба му. Преди това изпраща телеграма на цар Фердинанд: „Въп реки мнението на мнозина, че крепостта Одрин е непревземаема с открита сила, идеята... възтържестува напълно...“ Кореспондентът на в. „Таймс“ не крие възхищението си: „В Източна Европа се яви нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат!“
Оцелял по чудо в Калофер
Роден е на 18 февруари (2 март нов стил) 1861 г. като първо дете в семейството на гайтанджията Иван Колев от Калофер, който търгува и с Цариград. Именно там Никола получава солидно образование в Императорския отомански лицей.
Шестнайсетгодишен е, когато успява да се спаси при клането в Калофер по време на Руско-турската освободителна война. (В края на юли 1877 г. турска войска и башибозушки банди опожаряват подбалканското градче и избиват почти цялото му мъжко население.) Тогава обаче загива майка му.
През 1879 г. младежът завършва първия випуск на Военното училище в София. А по-късно следва и в Николаевската академия на Генералния щаб в Русия.
През септември 1885 г. Никола Иванов е сред офицерите, на които e поверено да спрат евентуално турско нападение след Съединението. Малко покъсно участва в боевете при Пирот в Сръбско-българската война. Кариерата му се развива успешно и на 27 години вече командва полк, а през 1894-1896 г. е началник на Генералния щаб.
Сменя Рачо Петров като военен министър в кабинета на Константин Стоилов (1896-1899). Осигурява ново оръжие и удвоява артилерийския парк на армията. Обединява Морската и Дунавската флотилия в едно - Управление на флота. През 1900 г. става генерал-майор.
10+
На 2 август 1912 г., по случай четвъртвековния юбилей от възкачването на Фердинанд, Никола Иванов заедно с още петима колеги е произведен в чин генерал-лейтенант.
Една изстрадана поука
Въпреки труимфа при Одрин България не печели максималното от Балканската война. Една от причините е подценяването на стратегията, която ген. Никола Иванов предлага и отстоява от октомври 1912 г.
Размислите си за проиграните шансовете споделя и самият той: „Одрин трябваше да се атакува преди Чаталджа... Със свършването с Одрин, цялата Втора армия и обсадната артилерия се освобождаваше и в неколко дена щяха да бъдат при Чаталджа. И ако турците не предложеха мир, форсирането на Чаталджа... щеше да се извърши с грамадни шансове за сполука... ако Одрин беше атакуван преди Чаталджа, последнята не щеше да се превърне в нашето нещастие.“
Победеният победител
В навечерието на Междусъюзническата война ген. Никола Иванов настоява неговата Втора армия да бъде подсилена с хора и въоръжение. Но не среща разбиране в Главната квартира.
С отслабени части той трябва да отблъсква превъзхождащите го гръцки дивизии. Допуска и грешки, които издават неумението му да води отбранителна война. Те стават причина II армия да бъде изтласкана чак до Горна Джумая (Благоевград) и генералът е снет от командването й малко преди края на войната. На 7 август 1913 г. е уволнен от армията и зачислен в запаса.
Прозорлив, той се обявява против участието на България в Първата световна война, а после се отдава на занимания с военна история, в която оставя ценни изследвания.
Цар Борис III не е забравил заслугите му при Одрин. На Гергьовден през 1936 г., когато армията ни за първи път след унизителния Ньойски договор чества празника си, Никола Иванов е произведен в най-високия чин „генерал от пехотата“. Умира 79-годишен в София на 16 септември 1940 г.
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=49708
10+
Admin
-
manel
- Мнения: 781
- Регистриран на: вт мар 03, 2015 11:05 pm
Re: Минало незабравимо...
Дойранската епопея - еманация на храбростта!
Генерал Вазов – командван отбранителните войски при два от трите щурма на ДойранГодината е 1915-та. Армиите на Германия и Австро-Унгария за втора година водят кървави сражения срещу силите на Антантата. Техните войски обаче не са достатъчни, за да се справят сами с многобройния противник. Нужни са им повече съюзници и една от страните, към които Централните сили се обръщат е България. Царството, начело с Фердинанд Сакскобургготски се включва в Първата световна война на 24 август 1915г. Българска армия влиза във войната с гръм и трясък, след епични сражения до края на ноември войските ни, разбили огромна сръбска армия и изпратените им в помощ две френски и една английска дивизия, достигат сръбско-гръцката граница. По политически съображения армията ни получава заповед от висшето командване да се окопае на границата. Започва така наречената позиционната война. Фронтът преминава по високите била на македонските южни планини. Само край Дойранското езеро високата стена на Беласица се разлива в пет ниски планински вериги. Регионът е идеалната точка, нужна на силите на Антантата да се опитат да извършат пробив в българските позиции. Дойран ще стане арена на непрекъснати сражения, включващи ежедневни артилерийски, въздушни и патрулни схватки и три генерални щурма. Дойранската епопея ще се превърне в едно от най-героичните и епични сражения във войните през XX век и в може би най-голямата българска военна победа в цялата ни история. Полята край едноименното езеро познават войнишката кръв още от Балканските войни, когато полковник Константин Каварналиев с думите „Аз на грък гръб не давам!“ се жертва за да спре настъплението на враговете на майка България.
Още през зимата на 1915-та година, Втора пехотна тракийска дивизия разбива 10-та английска. В бягството си към Солун оцелелите англичани захвърлят не само оръдия, картечници и обози, но и личното си оръжие. Българите заемат граничните височини и започва изграждането на дойранските позиции. Едва към лятото на 1916 г. към тях ще се придвижат части на френската и английската армия, прииждащи в Солун по море. Първият щурм на Антантата започва на 9 август 1916г. Мощната артилерийска подготовка на враговете цели да проправи пътя на три френски дивизии, които тръгват на атака срещу родните позиции. Главният удар е насочен срещу височината Дуб. Българската артилерия обаче открива бесен преграден огън и сериозно разстройва атакуващите вълни още в пунктовете на съсредоточаване. Българските картечни роти помитат французите на стотина метра от окопите. Когато оглушалите и обезумели от ужас чужди войници стигат до българските окопи (само 2-3 пъти за 9 дни), идва редът на българската пехота, която се изправя на нож и връхлита върху нападателите. На десетия ден, понесли страхотни загуби французите най-накрая прекратяват щурма и се оттеглят. Редно е да се отбележи, че в първата битка за Дойран българите също дават големи жертви. По-късно обаче, помощта от Централните сили помага много на родния войник. На фронтовата линия са създадени окопи и укрепления които ще помогнат на България да спечели при надмощие за врага в съотношение 7:1.
След около година, на 3 март 1917 дойранските позиции са заети от Девета плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. Талантливият български пълководец изгражда пет паралелни позиции, инженерно оборудвани с бетонни бункери. Използва няколкомесечното затишие, за да прати бойците и офицерите си на невиждан труд. Българите изграждат система от бетонни и скални укрития, които да приберат всеки боец в случай на артилерийски обстрел. Тези съоръжения понякога достигат дълбочина от 17 метра под земята. Войниците са разгневени, тъй като ежедневно копаят. След войната обаче Вазов дълго време получава подаръци от майките и жените на оцелелите свои бойци, в знак на благодарност, че опазил мъжете им. Изпреварвайки събитията, ще подчертаем, че в решителния щурм именно благодарение на укритията Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. Атакуващите ги англичани и гърци загубват над 60 000 само убити. На 21 април 1917 г. с две дивизии (22-ра и 26-а) сменилият французите английски корпус започва втория щурм на Дойран. След тридневна артилерийска подготовка, при която са изстреляни 150 000 снаряда, англичаните тръгват смело в атака. Напредват с гъсти маси, българските окопи са разорани и Съглашенците смятат, че там не е останал жив боец. Когато на 25 април английските вериги са само на няколко метра от окопите на българите, там ги посреща плътна картечна и пушечна стрелба. Люшналите се назад тълпи са сподирени от артилерийски и минохвъргачен огън, а някъде български роти и полкове се хвърлят в контраатака на нож. Към 03,00 часа атаката на англичаните е отблъсната по целия фронт. На бойното поле атакуващите оставят 8000 загинали, заловени са стотици. Поражението е огромно.
Великобритания обаче не се отказва, българските позиции трябва да бъдат превъзмогнати. Загубите на 22-ра и 26-та дивизия са попълнени, а към тях е прибавена 60-та дивизия. На 8 май 1917 г. английското командване предприема нов щурм на Дойран. Този път българската артилерия (над 200 оръдия) открива огън още преди пехотната атака. Англичаните са неприятно изненадани, тъй като знаят за оскъдицата от снаряди при българите и са свикнали артилерията им да открива огън само при атака. Българските снаряди избиват много бойци, рушат блиндажи по командни пунктове, “задушават” поддържащите атаката английски батареи. Макар и стъписани, англичаните тръгват смело в атака. До сутринта на 9 май на 6 пъти чужденците атакуват, но всяко настъпление е отбито с огромни загуби. Пред окопите на 34-ти троянски полк около 3300 противникови войници и офицери намират смъртта си. По данни на английски военни историци трите дивизии губят от 75% до 90% от състава си. Девета плевенска е непокътната и според много български и чужди изследователи, ако в този момент би тръгнала в контранастъпление към Солун, лесно би превзела главната база на Антантата на Балканите. (По това време резервите на английския корпус са повалени от малария край блатата на Солунското поле.) Но по заповед от Берлин българските войски остават на позициите си.
Идва време и за третия щурм. Годината е 1918-та, есента. Антантата решава чрез два пробива на французите при Добро поле и на англичаните и гърците при Дойран, шестстотинхилядната българска армия в Македония да попадне в “чувал”, да бъде ликвидирана, а България окупирана и извадена от войната. При Добро поле, макар и с много жертви, французите пробиват фронта и настъпват бавно, очаквайки паралелния пробив при Дойран, за да не останат с оголени флангове. Всички погледи са вперени сега в ниските хълмове край езерото, които се намират в днешната „република Македония“. Четири английски, две гръцки и една френска дивизия са струпани в очакване да унищожат съпротивата на българите. Девета плевенска е сама, а дванадесетте родни дивизии са разтегнати на 600-километровия фронт от Бяло море до в Албания, подкрепления няма, резерви също. Съзнавайки съотношението на силите, което е 7:1 в полза на Съглашението, плевенци се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. Смъртта на българския воин по стар обичай трябва да бъде красива. В тези мигове никой и не си помисля, че ще оцелеят почти всички, ще унищожат 47 000 неприятели и ще спечелят най-голямата ни победа в историята. На 16 септември е началото. Враговете започват артилерийска подготовка като по българите при Дойран са изсипани 350 000 снаряда, включително и газови. При това огромно количество огнева мощ, благодарение на изградените от генерал Вазов укрепления даваме 9 убити и 40 ранени. На 18 септември в гъсти маси три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака, решени да приключат по-бързо с героите от Дойран. В този момент българската артилерия със своите 220 оръдия и 400 минохвъргачки превръща в огнен ад терена. Четиристотин и четиридесет картечници правят огромни просеки в настъпващите. Огън бълват и 30 000 български пушки. От отсрещната страна англичаните са потресени, удивени. Генерал Милн, главнокомандващият вражеските войски ще напише в спомените си:
“Два часа след началото на атаката две от дивизиите ми бяха изтребени.”
Изпаднал в отчаяние той праща резерва – една английска и една гръцка дивизия, в обход през Беласица. Там обаче е Единадесета македонска дивизия, чиито бойци смаяно наблюдават как англичани и гърци пъплят по почти отвесните скатове на планината. Тези склонове са непроходими и през войната се ражда приказката, че не Единадесета дивизия пази Беласица, а Беласица пази Единадесета дивизия. Когато атакуващите достигат на двайсетина метра от позициите на македонците, дивизията използва наличните огнехвъргачки, които подпалват изсъхналите треви и храсти. Град от ръчни бомби, картечен и пушечен огън, разбира се, също съпровождат пламъците. Десет хиляди гърци изгарят по скатовете на Беласица, а англичаните, настъпващи във втория ешелон, имат повече късмет. Подгонени от огъня на артилерията, те се укриват зад един железопътен насип и с големи загуби дочакват нощта, за да се изтеглят на изходните си позиции. На 19 септември генерал Милн събира всичко, което може да носи оръжие (готвачи, санитари и т.н.), за да попълни оределите си редици, но и последната атака е удавена в кръв. Българската артилерия е побесняла, бие с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. В края на деня английските тръбачи свирят отбой. Милн е загубил около 47 000 англичани и 20 000 гърци. Загубите на френската дивизия остават неизвестни, но също са чувствителни. Вазов губи по-малко от 500 бойци и безспорно остава в историята като един от най-гениалните генерали. След сражението генералът съобщава в София, че пред себе си няма противник. Вазов моли да настъпи към Солун заедно с 11-а дивизия и непокътнатата 2-ра армия, заемаща фронта при Серес. В София обаче решават да използват победата при Дойран, за да се измъкнем с чест от войната. На започналите преговори за примирие в Солун, използвайки факта, че българската армия е практически непокътната, делегацията ни сключва споразумение, по силата на което армията ни се изтегля от Македония с цялото си въоръжение, а страната няма да бъде окупирана от войски на съседните държави. Така до голяма степен България се спасява от безчинствата на сърби, гърци и румънци.
През 1936г. Вазов е поканен на парад във Великобритания. Поводът е честване на победата на британската войска в Първата световна война. Когато българската делегация най-сетне се появява, фелдмаршал Джордж Милн – командващият британците край Дойран извиква:
“Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!”
Британците са впечатлени от героизма, проявен от генерал Вазов по време на Първата световна война. Самите те казват:
“Той е от малкото чужди генерали, чието име се среща в нашата история”
Източник: Bulgarian History
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=50119
10+
Генерал Вазов – командван отбранителните войски при два от трите щурма на ДойранГодината е 1915-та. Армиите на Германия и Австро-Унгария за втора година водят кървави сражения срещу силите на Антантата. Техните войски обаче не са достатъчни, за да се справят сами с многобройния противник. Нужни са им повече съюзници и една от страните, към които Централните сили се обръщат е България. Царството, начело с Фердинанд Сакскобургготски се включва в Първата световна война на 24 август 1915г. Българска армия влиза във войната с гръм и трясък, след епични сражения до края на ноември войските ни, разбили огромна сръбска армия и изпратените им в помощ две френски и една английска дивизия, достигат сръбско-гръцката граница. По политически съображения армията ни получава заповед от висшето командване да се окопае на границата. Започва така наречената позиционната война. Фронтът преминава по високите била на македонските южни планини. Само край Дойранското езеро високата стена на Беласица се разлива в пет ниски планински вериги. Регионът е идеалната точка, нужна на силите на Антантата да се опитат да извършат пробив в българските позиции. Дойран ще стане арена на непрекъснати сражения, включващи ежедневни артилерийски, въздушни и патрулни схватки и три генерални щурма. Дойранската епопея ще се превърне в едно от най-героичните и епични сражения във войните през XX век и в може би най-голямата българска военна победа в цялата ни история. Полята край едноименното езеро познават войнишката кръв още от Балканските войни, когато полковник Константин Каварналиев с думите „Аз на грък гръб не давам!“ се жертва за да спре настъплението на враговете на майка България.
Още през зимата на 1915-та година, Втора пехотна тракийска дивизия разбива 10-та английска. В бягството си към Солун оцелелите англичани захвърлят не само оръдия, картечници и обози, но и личното си оръжие. Българите заемат граничните височини и започва изграждането на дойранските позиции. Едва към лятото на 1916 г. към тях ще се придвижат части на френската и английската армия, прииждащи в Солун по море. Първият щурм на Антантата започва на 9 август 1916г. Мощната артилерийска подготовка на враговете цели да проправи пътя на три френски дивизии, които тръгват на атака срещу родните позиции. Главният удар е насочен срещу височината Дуб. Българската артилерия обаче открива бесен преграден огън и сериозно разстройва атакуващите вълни още в пунктовете на съсредоточаване. Българските картечни роти помитат французите на стотина метра от окопите. Когато оглушалите и обезумели от ужас чужди войници стигат до българските окопи (само 2-3 пъти за 9 дни), идва редът на българската пехота, която се изправя на нож и връхлита върху нападателите. На десетия ден, понесли страхотни загуби французите най-накрая прекратяват щурма и се оттеглят. Редно е да се отбележи, че в първата битка за Дойран българите също дават големи жертви. По-късно обаче, помощта от Централните сили помага много на родния войник. На фронтовата линия са създадени окопи и укрепления които ще помогнат на България да спечели при надмощие за врага в съотношение 7:1.
След около година, на 3 март 1917 дойранските позиции са заети от Девета плевенска дивизия, командвана от генерал Владимир Вазов. Талантливият български пълководец изгражда пет паралелни позиции, инженерно оборудвани с бетонни бункери. Използва няколкомесечното затишие, за да прати бойците и офицерите си на невиждан труд. Българите изграждат система от бетонни и скални укрития, които да приберат всеки боец в случай на артилерийски обстрел. Тези съоръжения понякога достигат дълбочина от 17 метра под земята. Войниците са разгневени, тъй като ежедневно копаят. След войната обаче Вазов дълго време получава подаръци от майките и жените на оцелелите свои бойци, в знак на благодарност, че опазил мъжете им. Изпреварвайки събитията, ще подчертаем, че в решителния щурм именно благодарение на укритията Девета плевенска дава само 494 убити и 1208 ранени. Атакуващите ги англичани и гърци загубват над 60 000 само убити. На 21 април 1917 г. с две дивизии (22-ра и 26-а) сменилият французите английски корпус започва втория щурм на Дойран. След тридневна артилерийска подготовка, при която са изстреляни 150 000 снаряда, англичаните тръгват смело в атака. Напредват с гъсти маси, българските окопи са разорани и Съглашенците смятат, че там не е останал жив боец. Когато на 25 април английските вериги са само на няколко метра от окопите на българите, там ги посреща плътна картечна и пушечна стрелба. Люшналите се назад тълпи са сподирени от артилерийски и минохвъргачен огън, а някъде български роти и полкове се хвърлят в контраатака на нож. Към 03,00 часа атаката на англичаните е отблъсната по целия фронт. На бойното поле атакуващите оставят 8000 загинали, заловени са стотици. Поражението е огромно.
Великобритания обаче не се отказва, българските позиции трябва да бъдат превъзмогнати. Загубите на 22-ра и 26-та дивизия са попълнени, а към тях е прибавена 60-та дивизия. На 8 май 1917 г. английското командване предприема нов щурм на Дойран. Този път българската артилерия (над 200 оръдия) открива огън още преди пехотната атака. Англичаните са неприятно изненадани, тъй като знаят за оскъдицата от снаряди при българите и са свикнали артилерията им да открива огън само при атака. Българските снаряди избиват много бойци, рушат блиндажи по командни пунктове, “задушават” поддържащите атаката английски батареи. Макар и стъписани, англичаните тръгват смело в атака. До сутринта на 9 май на 6 пъти чужденците атакуват, но всяко настъпление е отбито с огромни загуби. Пред окопите на 34-ти троянски полк около 3300 противникови войници и офицери намират смъртта си. По данни на английски военни историци трите дивизии губят от 75% до 90% от състава си. Девета плевенска е непокътната и според много български и чужди изследователи, ако в този момент би тръгнала в контранастъпление към Солун, лесно би превзела главната база на Антантата на Балканите. (По това време резервите на английския корпус са повалени от малария край блатата на Солунското поле.) Но по заповед от Берлин българските войски остават на позициите си.
Идва време и за третия щурм. Годината е 1918-та, есента. Антантата решава чрез два пробива на французите при Добро поле и на англичаните и гърците при Дойран, шестстотинхилядната българска армия в Македония да попадне в “чувал”, да бъде ликвидирана, а България окупирана и извадена от войната. При Добро поле, макар и с много жертви, французите пробиват фронта и настъпват бавно, очаквайки паралелния пробив при Дойран, за да не останат с оголени флангове. Всички погледи са вперени сега в ниските хълмове край езерото, които се намират в днешната „република Македония“. Четири английски, две гръцки и една френска дивизия са струпани в очакване да унищожат съпротивата на българите. Девета плевенска е сама, а дванадесетте родни дивизии са разтегнати на 600-километровия фронт от Бяло море до в Албания, подкрепления няма, резерви също. Съзнавайки съотношението на силите, което е 7:1 в полза на Съглашението, плевенци се готвят да умрат. Много офицери обличат парадните си униформи, войниците слагат приготвените за последно бели ризи. Смъртта на българския воин по стар обичай трябва да бъде красива. В тези мигове никой и не си помисля, че ще оцелеят почти всички, ще унищожат 47 000 неприятели и ще спечелят най-голямата ни победа в историята. На 16 септември е началото. Враговете започват артилерийска подготовка като по българите при Дойран са изсипани 350 000 снаряда, включително и газови. При това огромно количество огнева мощ, благодарение на изградените от генерал Вазов укрепления даваме 9 убити и 40 ранени. На 18 септември в гъсти маси три английски и една гръцка дивизия тръгват в атака, решени да приключат по-бързо с героите от Дойран. В този момент българската артилерия със своите 220 оръдия и 400 минохвъргачки превръща в огнен ад терена. Четиристотин и четиридесет картечници правят огромни просеки в настъпващите. Огън бълват и 30 000 български пушки. От отсрещната страна англичаните са потресени, удивени. Генерал Милн, главнокомандващият вражеските войски ще напише в спомените си:
“Два часа след началото на атаката две от дивизиите ми бяха изтребени.”
Изпаднал в отчаяние той праща резерва – една английска и една гръцка дивизия, в обход през Беласица. Там обаче е Единадесета македонска дивизия, чиито бойци смаяно наблюдават как англичани и гърци пъплят по почти отвесните скатове на планината. Тези склонове са непроходими и през войната се ражда приказката, че не Единадесета дивизия пази Беласица, а Беласица пази Единадесета дивизия. Когато атакуващите достигат на двайсетина метра от позициите на македонците, дивизията използва наличните огнехвъргачки, които подпалват изсъхналите треви и храсти. Град от ръчни бомби, картечен и пушечен огън, разбира се, също съпровождат пламъците. Десет хиляди гърци изгарят по скатовете на Беласица, а англичаните, настъпващи във втория ешелон, имат повече късмет. Подгонени от огъня на артилерията, те се укриват зад един железопътен насип и с големи загуби дочакват нощта, за да се изтеглят на изходните си позиции. На 19 септември генерал Милн събира всичко, което може да носи оръжие (готвачи, санитари и т.н.), за да попълни оределите си редици, но и последната атака е удавена в кръв. Българската артилерия е побесняла, бие с барабанен огън, за първи път използва и газови снаряди. В края на деня английските тръбачи свирят отбой. Милн е загубил около 47 000 англичани и 20 000 гърци. Загубите на френската дивизия остават неизвестни, но също са чувствителни. Вазов губи по-малко от 500 бойци и безспорно остава в историята като един от най-гениалните генерали. След сражението генералът съобщава в София, че пред себе си няма противник. Вазов моли да настъпи към Солун заедно с 11-а дивизия и непокътнатата 2-ра армия, заемаща фронта при Серес. В София обаче решават да използват победата при Дойран, за да се измъкнем с чест от войната. На започналите преговори за примирие в Солун, използвайки факта, че българската армия е практически непокътната, делегацията ни сключва споразумение, по силата на което армията ни се изтегля от Македония с цялото си въоръжение, а страната няма да бъде окупирана от войски на съседните държави. Така до голяма степен България се спасява от безчинствата на сърби, гърци и румънци.
През 1936г. Вазов е поканен на парад във Великобритания. Поводът е честване на победата на британската войска в Първата световна война. Когато българската делегация най-сетне се появява, фелдмаршал Джордж Милн – командващият британците край Дойран извиква:
“Свалете знамената! Минава генерал Вазов – победителят от Дойран!”
Британците са впечатлени от героизма, проявен от генерал Вазов по време на Първата световна война. Самите те казват:
“Той е от малкото чужди генерали, чието име се среща в нашата история”
Източник: Bulgarian History
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=50119
10+
-
******
- Мнения: 1086
- Регистриран на: нед апр 05, 2015 8:40 am
Re: Минало незабравимо...
Какво мислиш по въпроса? Интересно ми е какво мисли всеки българин.manel написа:КАК АСПАРУХ ПОБЕДИ РИМСКАТА ИМПЕРИЯ?
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0 ... 7035&rp916
-
manel
- Мнения: 781
- Регистриран на: вт мар 03, 2015 11:05 pm
Re: Минало незабравимо...
България е била тук много преди Аспарух!
"Ожесточени спорове се водят в интернет пространството за това дали историята казва истината за създаването на българската държава. В защита на тезата, че по тези земи е имало държава с името България, учени и родолюбци - лаици прилагат няколко доказателства, видни от исторически документи. За някои от тях обаче се твърди, че са от по-ново време, отколкото претендират. Други се позовават на аналогии в езика на лингвистични особености на името България или Вулгария. А има и такива, които твърдят, че траките всъщност са "необразовани, диви българи". Кой е прав в този спор, преценете сами."
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=50286
"Ожесточени спорове се водят в интернет пространството за това дали историята казва истината за създаването на българската държава. В защита на тезата, че по тези земи е имало държава с името България, учени и родолюбци - лаици прилагат няколко доказателства, видни от исторически документи. За някои от тях обаче се твърди, че са от по-ново време, отколкото претендират. Други се позовават на аналогии в езика на лингвистични особености на името България или Вулгария. А има и такива, които твърдят, че траките всъщност са "необразовани, диви българи". Кой е прав в този спор, преценете сами."
http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=50286
-
******
- Мнения: 1086
- Регистриран на: нед апр 05, 2015 8:40 am
Re: Минало незабравимо...
Чела съм някой-друг автор, стар и нов. Аз за себе си казвам ,че нямам монголоидни черти.
Последна промяна от ****** на съб юни 11, 2016 10:14 pm, променено общо 1 път.
-
manel
- Мнения: 781
- Регистриран на: вт мар 03, 2015 11:05 pm
Re: Минало незабравимо...
Велики българи: Легенда за Кан Тервел.
ервел е една наистина интересна личност в българската история. Прекрасен дипломат, стратег и съзидател. Именно на него се пада честа да изгради и да утвърди новата държава.
Управлението му започва непосредствено след смъртта на баща му Кана Ювиги Аспарух. Като точната дата не е много ясна, но в научните среди е приета да е 700 година. Според Именник на българските канове той е син на Кан Аспарух и управлява 21 години (до 721 година). Той е единственият български и първият въобще човек извън Византийската империя, който получава титлата „кесар” (705 година), която е втора в империята и запазена за престолонаследника, направила българския владетел практически равен на василевса.
Това събитие изложило в очите на ромеите и без това незавидния престиж на императора. Никога дотогава, а и никога след това, тази титла не била давана на чужденец, а и по този начин Тервел вече получил правата на легитимен владетел над територии, които доскоро били собственост на Византийската империя.
Според легендата през 705 г. Юстиниан II Ринотмет – императорът с отрязания нос, бяга от заточение в Херсон, намиращ се на Кримския полуостров, и след много перипетии се озовава при Тервел. Двамата сключват сделка – Юстиниан с помощта на 15 000 българи стига до Константинопол и след преврат си връща короната.
След което Тервел получава областта Загоре, луксозни дарове и титлата кесар. Според легендата Юстиниан накарал Тервел да забие копието си в земята и да опре на него щита си. После византийцитe насипват върху тях злато и скъпоценности, докато ги покриват изцяло).
Тервел се жени за Анастасия, дъщеря на византийския император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания) от първата му съпруга Евдокия. От нея Тервел и Анастасия имат дъщеря – Мария. Смята се, че по-късно тя става византийската императрица Мария, съпруга на император Лъв III Иса̀вър.
Но въпреки приятелските си чувства един към друг Юстиниан II, подтикнат от обкръжението си в двореца, организира поход срещу българите, но бива разбит през 708 г. край Анхиало (днес Поморие).
През 716 г. сключва мирен договор с новия император Теодоси III, съдържащ четири клаузи. Първата уточнява южната българска граница, която достига до крепостта Милеоне (днешно Ябълково, Хасковско), р. Марица и Странджа и включва областта Загоре, а втората потвърждава годишния данък, който Византия се задължава да изплаща на Българската държава.
Император Теодосий III настоява на третата клауза, която предвижда връщане на политически бегълци и оказване на военна помощ в случай на заплаха от трета страна. Важно място в договора заема четвъртата клауза, която урежда търговските взаимоотношения между двете страни. Тя уточнява условията за взаимно изгодна търговия със стоки, снабдени със специален държавен печат.
По своя характер това е първата в Европа търговска спогодба. Подписаният мирен договор е дотолкова значим за българските владетели, че до падането на България под византийска власт те се опитват да сключват договори, повтарящи неговите клаузи. Това говори за неговия интелект и добра дипломатичност, липсваща в онези времена, в които всичко се е решавало със силата на меча или копието.
Но величието на Кан Тервел не свършва с това. На 25 март 717 г. за византийски император е коронясан Лъв III. През лятото на същата година Маслама, брат на халифа Сюлейман, преминава Дарданелите и блокира по суша Константинопол със 180-хилядна армия. Флотът на арабския пълководец е също огромен – според арабски източници наброява 2500 кораба.
Египетски моряци-християни дезертират от арабския флот и дават ценна информация на Лъв III за тактиката и намеренията на Маслама. С помощта на гръцки огън императорът разгромява вражеския флот.
През 718 година, спазвайки договора, Тервел изпраща армията си на помощ на императора.
Тежката зима, гладът и епидемиите са пагубни за обсаждащите по суша. Българите ги нападат в гръб и поражението им е страшно, избити според Зигеберт са около 30 000 араби край стените на византийската столица. В резултат на българската победа над арабите е преграден пътят им към Балканите и Централна Европа. Ислямът е спрян на източната граница на Мала Азия за около 6 века. Тази победа на Кан Тервел е значима не само за Балканите, но и за цяла Европа.
На намерените досега изображения Кан Тервел е изобразяван с християнски символи. На медальон, принадлежащ вероятно на Кан Тервел, открит през 1972 г., е гравиран древен надпис, който гласи: „Богородице, пази кесаря Тервел“.
Това подкрепя теорията, че всъщност по вероизповедание Тервел е бил християнин. Тази теория се възприема от проф. Божидар Димитров и редица български учени.
Също така според Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“ Кан Тервел е не само християнин, но и се явява първият български светец.
В българската историческа наука съществува хипотеза, че Кан Тервел е наредил да бъде изсечен релефът на Мадарския конник, който символизира триумфа му над Византия, отразен и в текста на най-ранния надпис към него.
http://megavselena.bg/veliki-bylgari-le ... an-tervel/
ервел е една наистина интересна личност в българската история. Прекрасен дипломат, стратег и съзидател. Именно на него се пада честа да изгради и да утвърди новата държава.
Управлението му започва непосредствено след смъртта на баща му Кана Ювиги Аспарух. Като точната дата не е много ясна, но в научните среди е приета да е 700 година. Според Именник на българските канове той е син на Кан Аспарух и управлява 21 години (до 721 година). Той е единственият български и първият въобще човек извън Византийската империя, който получава титлата „кесар” (705 година), която е втора в империята и запазена за престолонаследника, направила българския владетел практически равен на василевса.
Това събитие изложило в очите на ромеите и без това незавидния престиж на императора. Никога дотогава, а и никога след това, тази титла не била давана на чужденец, а и по този начин Тервел вече получил правата на легитимен владетел над територии, които доскоро били собственост на Византийската империя.
Според легендата през 705 г. Юстиниан II Ринотмет – императорът с отрязания нос, бяга от заточение в Херсон, намиращ се на Кримския полуостров, и след много перипетии се озовава при Тервел. Двамата сключват сделка – Юстиниан с помощта на 15 000 българи стига до Константинопол и след преврат си връща короната.
След което Тервел получава областта Загоре, луксозни дарове и титлата кесар. Според легендата Юстиниан накарал Тервел да забие копието си в земята и да опре на него щита си. После византийцитe насипват върху тях злато и скъпоценности, докато ги покриват изцяло).
Тервел се жени за Анастасия, дъщеря на византийския император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания) от първата му съпруга Евдокия. От нея Тервел и Анастасия имат дъщеря – Мария. Смята се, че по-късно тя става византийската императрица Мария, съпруга на император Лъв III Иса̀вър.
Но въпреки приятелските си чувства един към друг Юстиниан II, подтикнат от обкръжението си в двореца, организира поход срещу българите, но бива разбит през 708 г. край Анхиало (днес Поморие).
През 716 г. сключва мирен договор с новия император Теодоси III, съдържащ четири клаузи. Първата уточнява южната българска граница, която достига до крепостта Милеоне (днешно Ябълково, Хасковско), р. Марица и Странджа и включва областта Загоре, а втората потвърждава годишния данък, който Византия се задължава да изплаща на Българската държава.
Император Теодосий III настоява на третата клауза, която предвижда връщане на политически бегълци и оказване на военна помощ в случай на заплаха от трета страна. Важно място в договора заема четвъртата клауза, която урежда търговските взаимоотношения между двете страни. Тя уточнява условията за взаимно изгодна търговия със стоки, снабдени със специален държавен печат.
По своя характер това е първата в Европа търговска спогодба. Подписаният мирен договор е дотолкова значим за българските владетели, че до падането на България под византийска власт те се опитват да сключват договори, повтарящи неговите клаузи. Това говори за неговия интелект и добра дипломатичност, липсваща в онези времена, в които всичко се е решавало със силата на меча или копието.
Но величието на Кан Тервел не свършва с това. На 25 март 717 г. за византийски император е коронясан Лъв III. През лятото на същата година Маслама, брат на халифа Сюлейман, преминава Дарданелите и блокира по суша Константинопол със 180-хилядна армия. Флотът на арабския пълководец е също огромен – според арабски източници наброява 2500 кораба.
Египетски моряци-християни дезертират от арабския флот и дават ценна информация на Лъв III за тактиката и намеренията на Маслама. С помощта на гръцки огън императорът разгромява вражеския флот.
През 718 година, спазвайки договора, Тервел изпраща армията си на помощ на императора.
Тежката зима, гладът и епидемиите са пагубни за обсаждащите по суша. Българите ги нападат в гръб и поражението им е страшно, избити според Зигеберт са около 30 000 араби край стените на византийската столица. В резултат на българската победа над арабите е преграден пътят им към Балканите и Централна Европа. Ислямът е спрян на източната граница на Мала Азия за около 6 века. Тази победа на Кан Тервел е значима не само за Балканите, но и за цяла Европа.
На намерените досега изображения Кан Тервел е изобразяван с християнски символи. На медальон, принадлежащ вероятно на Кан Тервел, открит през 1972 г., е гравиран древен надпис, който гласи: „Богородице, пази кесаря Тервел“.
Това подкрепя теорията, че всъщност по вероизповедание Тервел е бил християнин. Тази теория се възприема от проф. Божидар Димитров и редица български учени.
Също така според Паисий Хилендарски и неговата „История славянобългарска“ Кан Тервел е не само християнин, но и се явява първият български светец.
В българската историческа наука съществува хипотеза, че Кан Тервел е наредил да бъде изсечен релефът на Мадарския конник, който символизира триумфа му над Византия, отразен и в текста на най-ранния надпис към него.
http://megavselena.bg/veliki-bylgari-le ... an-tervel/
-
К.И.О.Т.
- Мнения: 2393
- Регистриран на: вт мар 03, 2015 11:12 pm
Re: Минало незабравимо...
Нямате нужните права за да преглеждате прикачените към това мнение файлове.
-
******
- Мнения: 1086
- Регистриран на: нед апр 05, 2015 8:40 am
Re: Минало незабравимо...
Има много сведения че сме станали християни в четвърти, век може би някои и по-рано ,между другото сме си имали и писменост тогава.
Ако се напъна малко мога да го докажа,но мисля че повечето учени вече не противоречат на това.Границите и библиотеките са отворени за всеки.
Историята е много важна за политиката и както казва Ганчо Ценов "Ако хората знаеха кои са българите, друга щеше да бъде съдбата на българското племе".
Ако се напъна малко мога да го докажа,но мисля че повечето учени вече не противоречат на това.Границите и библиотеките са отворени за всеки.
Историята е много важна за политиката и както казва Ганчо Ценов "Ако хората знаеха кои са българите, друга щеше да бъде съдбата на българското племе".