Българска бойна слава.

[Тайко]

На 12 март 1913 г. е роден ген. Стоян Илиев Стоянов, един от героите във въздушната битка по време на Втората световна война с двете велики сили – САЩ и Великобритания.

Поручик Стоян Стоянов има в своя боен актив няколко десетки бойни полета и доказани 15 въздушни победи над противника.

Той е роден на 12 март 1913 г. в село Галата, Варненско, днес квартал на морската столица, в семейството на Илия Стоянов – изселник от Одринска Тракия. Баща му се сражава в Балканската война и загива като знаменосец на 8-ми пехотен Приморски полк в жестокото петдневно сражение на линията Люлебургас- Бунархисар-Карагачдере, до село Колиби – само пет месеца преди да се роди синът му.

Израснал в мизерия, Стоян учи във варненската прогимназия. В пети клас постъпва в пансион за сираци. След като завършва училище, получава стипендия и през лятото на 1927 г. постъпва в Софийската духовна семинария.

После кандидатства неуспешно във Военното училище и започва работа като писар в Шуменското архиерейско наместничество. През пролетта на 1934 г. постъпва новобранец в казармата и е зачислен в кавалерийския ескадрон на ШЗО в Княжево.

Когато през 1934 г. от Министерството на войната идват офицери да записват желаещи да учат във Военното училище за авиатори, той не се колебае и постъпва във въздушния взвод.

През 1936 г. завършва курса на обучение за щурмани. А през юни 1937 г. започва обучение по пилотаж на учебното летище край Казанлък. Там той завършва Авиационна школа и през май 1938 г. е изпратен в Пловдив, където усъвършенства майсторството си като летец във Висшата школа за изтребители, преместена впоследствие на летище Карлово.

Младият летец е сред петимата избрани, които заминават през 1939 г. за Германия на специализация във Висшата школа за изтребители и инструктори във Вернойхен. Там те се подготвят като летци-инструктори и изучават устройството и летенето на новия немски изтребител „Месершмит – 109 Е”, който е хит на немската авиационна мисъл през Втората световна война.

Българското правителство договаря да закупи от Германия такъв изтребител за своите въздушни войски. Стоян Стоянов завършва успешно Школата, побеждава в учебен бой своя германски инструктор и става първият български пилот усвоил пилотирането на „Месершмит”.

През юли 1939 г. българските летци се завръщат в България. Трима от тях, в това число и Стоян Стоянов, са назначени като инструктори във Висшата изтребителна школа на летище Карлово. Тук той остава с малки прекъсвания до началото на 1942 г., когато е командирован като началник на предупредителния пост към Щаба на Черноморската отбрана, намиращ се в родното му село.

Там остава на служба до края на април 1942 г., когато е назначен за командир на изтребително звено „Стрела 682” в състава на 6-и въздушен изтребителен полк на летище Карлово. То е съставено изцяло от немски изтребители „Месершмит 109-Е”. Впоследствие формированието се пребазира на летище Балчик, където влиза в състава на черноморската въздушна отбрана.

През месец април 1943 г. със закупените германски изтребители се сформира трети орляк на 6-и въздушен изтребителен полк с командир капитан Чудомир Топлодолски. Летците от състава му стават първите, които заменят морално остарелите чешки самолети „Авия”, наричани шеговито от тях „догани”, с немските „месери” и така тяхната част става най-боеспособната във Въздушните войски на Царство България.

Поручик Стоянов е назначен за командир на първо звено в 3/6 изтребителен орляк. Като такъв той взема активно участие във въздушните боеве над София с англо-американските бомбардировачи и изтребители. По-късно през същата година орлякът му е пребазиран от летище Карлово на летище Божурище, за да подсили въздушната отбрана на столицата.

На 1 август 1943 г. огромна въздушна армада от четиримоторни бомбардировачи В-24, в група по 40 влитат във въздушното пространство на България, след като са бомбардирали петролните рафинерии край румънския град Плоещ. Паниката в Двореца и в Министерството на войната е голяма. Срещу съюзническите бомбардировачи се устремяват българските изтребители от летище Карлово и завързват яростна схватка в небето над връх Ком и Цариброд.

Поручик Стоянов с умел въздушен маньовър и косоприцелен огън успява да свали две „летящи крепости”. Той става първият български летец през Втората световна война, свалил вражески бомбардировач. Американските летци скачат с парашути от горящите си самолети и когато са заловени, дълго време не могат да повярват, че са свалени от неизвестен за тях български летец, а не от немски ас на „Луфтвафе“, с когото си мислили, че се сражават в небето над София.

Стоянов е извикан в Двореца и в присъствието на командващия Въздушните войски генерал Димитър Айрянов цар Борис III го награждава с орден „За храброст”. Така той става първият български офицер през Втората световна война, награден с това отличие. След 14-ата му въздушна победа получава и втория си орден. В хода на бойните действия със съюзническата авиация той извоюва и 15-ата си въздушна победа. Боен актив, който няма нито един друг български летец през Втората световна война.

Превратът на 9 септември 1944 г. го заварва на летище Божурище като командир на изтребително ято „Стрела-682” от 6-и въздушен полк, с чин поручик. От Щаба на Въздушните войски му е заповядано да поеме командването на 3/6 орляк. На 24 септември 1944 г. е произведен в чин капитан.

Той е обявен за герой на въздушната ескадра и е повишен в звание майор, само 2 месеца след като е произведен в чин капитан. Получава и трети орден „За храброст”, като така става единственият български офицер, кавалер на три ордена „За храброст” през Втората световна война. Неговият бял командирски орден „За храброст” е единствен във Въздушните войски, откакто съществува българска бойна авиация. Той се дава само на проявили се старши офицери.

В края на февруари 1945 г. на летище Балчик започват да прелитат новите съветски бойни самолети „Як-9М”, с които трябва да се превъоръжат българските ВВС. През март 1945 г. Стоян Стоянов отива да приеме 120 съветски самолета. После се учи да лети на тях. Така заменя своя „Месершмит 109” със съветския “Як”.

Усвоил бързо новата съветска авиационна техника, той обучава петима млади летци да летят на нея. Връща се на летище Долна Митрополия, където го заварва краят на Втората световна война.

Изтребително-щурмовата школа се мести на летището на казанлъшкото село Цар Асен. Там смелият ас продължава да обучава млади летци до есента, когато му нареждат да замине за Сливен, където временно е разположен на летище Батмиш 36-и изтребителен авиополк. Той е назначен за негов командир. През лятото на 1946 г. полкът се пребазира пак на летище Карлово. Тук Стоян Стоянов остава до края на 1947 г., когато го изтеглят в Щаба на ВВС като инспектор на изтребителната авиация, със звание подполковник.

След това последователно е началник бойна подготовка на ВВС, заместник-командващ ПВО с чин полковник, командир на ПВО дивизия, началник на Главния команден пункт на изтребителната авиация, началник на управление „Въздушен спорт” на МНО.

През 1957 г. във връзка със съкращенията в армията, продиктувани от Женевските споразумения, той е уволнен от ВВС и преминава в запаса. След 21 години служба в авиацията, на 42 годишна възраст започва работа като обикновен строител, за да изхранва семейството си. Успоредно с това работи 5 години и като статист в миманса на Военния театър и осветител в Младежкия театър .

В края на 1961 г. постъпва на работа в Националния военноисторически музей. Заради перфектното владеене на немски и френски език е изпратен от Комитета за култура в Рилския манастир като регистратор в хотела, на който след три месеца става управител. По-късно е назначен за уредник в музея към светата обител, фондовак и екскурзовод на немски език. Там написва и прочутите си мемоари „Ние бранихме тебе, София“, които излизат под печат през 1972 г. с 15-годишно закъснение. (на два пъти книгата му е била спирана от печат, с мотив да не се обидят САЩ и да не се хвали толкова много „първата жива торпила на българската авиация” – капитан Димитър Списаревски).

На 13 март 1997 г. най-добрият въздушен боец на Царство България – генерал майор от запаса Стоян Стоянов, умира в Карлово, където живее през последните години от живота си със своята съпруга Мина. Погребан е с военни почести, както подобава на един герой. Името му е включено в световната енциклопедия на асовете на въздушния бой през Втората световна война.

и още за ген. Стоян И. Стоянов
https://www.pan.bg/view_article-53-1610 ... molet.html

[Тайко]

Генерал от пехотата Никола Иванов Стратегът, превзел Одрин
.
На 11 март 1913 г. започва Одринската операция на Втора българска армия. Атаката е съсредоточена в източния сектор. Тя довежда до падането на Одринската крепост.
Известна като един от най-здравите фортове в Югоизточна Европа, тя била защитавана от гарнизон, наброяващ 60 хиляди войници и офицери, 524 оръдия и 60 картечници. Нейните укрепления ограждали внушителна площ в размер на 250 кв. км. Строена от европейски специалисти, според военните експерти, можела да падне само след продължителна обсада в течение на няколко месеца и то единствено от най-елитната и модерна армия по това време в Европа – пруската.
Тогавашните специалисти залагали главите си, че крепостта е непревземаема с щурм. Но тъкмо по този начин – с щурм – решават да я превземат българските войски.
На 11 март 1913 г. започва Одринската операция на Втора българска армия. Атаката е съсредоточена в източния сектор. Тя довежда до падането на Одринската крепост.
След Съединението на Княжество България и Източна Румелия, мечтата на българите е да присъединят към родината останалите в пределите на Турция наши територии, отнети ни с неблагочестивите решения на Берлинския конгрес през 1878 г. Използвайки като повод нарушаването на човешките права на нашите сънародници в Турция и зверското потушаване на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., България сключва съюз с християнските балкански държави, подкрепен от руския император, и започва своята поредна освободителна битка, останала известна в историографията като Балканската война.
Началото й е поставено през есента на 1912 г., като още първите сражения завършват с успех на християнските сили над турците. На 29 октомври с. г. поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев извършат разузнавателен полет със самолет „Албатрос Ф-3” и пускат две бомби – т. нар. „одринки” над гара Караагач, а на 19 ноември италианският авиатор Джовани Сабели и майор Васил Златаров със самолет "Блерио ХІ" извършват първата в историята въздушна бомбардировка на османските позиции край Одрин. Една седмица преди това – на 12 ноември, Райна Касабова става първата жена в света, извършила полет във военни условия.
Така постепенно се стига до победоносната Одринска епопея. В нея съюзните войски са предвождани от ген. Никола Иванов, а командир на българските сили на източния сектор е ген. Георги Вазов, брат на Иван Вазов и генерал Владимир Вазов. На 12 и 13 март 1913 г. българите, обхванати от невероятен боен дух, без страх от вражеския обстрел, нападат телените мрежи на двата големи форта Айджиолу и Айвазбаба.
Убедени в правотата на своята кауза, нашите войници буквално помитат противника. В спомените си от тези дни, писани непосредствено след разразилите си събития, ген. Георги Вазов отбелязва:
„На 12-и март 1913 г. утринното пролетно слънце отдавна грееше на небосклона. Леката мъгла, която покриваше рано сутринта хълмистото пространство около Одрин, към 8 часа сутринта се беше вече изгубила и само пара бликаше тук-там из още влажните гърди на земята. Към това време всичките предни неприятелски позиции в Източния сектор бяха в наши ръце. Маслак, Сапунджилар, Ески Кумлук, Пачаджилар, Мезартепе и Демиркапу – една отбранителна линия от 12 километра – падна в един час под напора на 55 дружини, които ги атакуваха в нощната тишина, преминаха почти едновременно [река] Кумдере и се хвърлиха без изстрел в неприятелските окопи, като разхвърлюваха или прегазваха слабите телени мрежи. Част от неприятелската войска бе избита, около 1000 души и 20 оръдия бидоха пленени, а живите в най-голям безпорядък избягаха зад фортовия пояс. Нашите войски, които нямаха повече от 400 убити и ранени, напредваха неудържимо по петите на противника”.
След превземането на Аджийолу и Айвазбаба започва истинският пробив на Главния укрепен пояс на Одринската крепост. Под ударите на 54-ти полк пада Таштабия. В устремна атака 32-ри Загорски полк овладява Куручешме и се озовава във фланг и тил на Илдъз, срещу когото упорито се сражава 29-ти Ямболски полк. Поделения от двата полка продължават съвместно атаката срещу фортовете Кавказ и Каик. Скоро се предава и форт Топйолу, а 43-ти пехотен полк и части от 10-ти Родопски полк успяват да овладеят Кестенлик. След близо 8-часов щурм всички укрепления в Източния сектор са овладени.
Турците са принудени да развеят бяло знаме и да сложат оръжия. Комендантът на крепостта Шукри паша е пленен и предава сабята си на командващия 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов с думите: „Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои”. В това време кандидат подофицерът Михо Георгиев от с. Добрич, Елховско, издига българския трибагреник върху джамията „Султан Селим”.
И отново ще се върнем към „горещите” спомени на ген. Вазов за този миг:
„Отвъд северния мост на Тунджа, пред временното комендантство пропусках войските и ги благодарих. В една от стаите бяха събрани пленените турски генерали и щабофицери и гледаха на нашите окъсани, но пълни с военна гордост и мъжество войски. В същото време други войски, обезоръжени и нещастни, вървяха на гъсти тълпи към о-ва Сарай... Скоро доведоха и Шукри паша. Поздравихме се. Предложих му да ме последва в автомобила, за да отидем на Каика, гдето го причакваше с щаба си командующият 2-ра армия ген. Иванов. Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия”.
Решителната победа на българската армия при Одрин довежда до края на Балканската война.

[Тайко]

13-ти март 1913 г. на снимката:
Капитулацията на Шукри Паша, комендантът на Одринската крепост предава сабята си на командващият 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов с думите: „Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои“.

Превземането на Одринската крепост води до края на Балканската война. В цяла Европа, има пет големи крепости, по време на Балканската и Първата световна война. Българската армия, превзема две от тях - едната Одрин през 1913 гофина и другата при Тутракан превзета 3 години по-късно. И за двете крепости се смята, че не могат да бъдат превзети, но българската армия опровергава тези твърдения!
Вечна слава за героите! Не сте забравени! Помним вашата саможертва! Поклон!

[Тайко]

ДОБРЕ Е ДА СЕ ЗНАЕ И ДА СЕ ПОМНИ
Англичаните за Българската цивилизация
В Британската библиотека в Лондон има един безценен старобългарски ръкопис – четириевангелието на цар Иван Александър. Под него има надпис „Bulgarian Empire“ или с други думи англичаните казват, че България е била Империя!
Нещо повече в английската „Историята на народите“ на Арнолд Тойнби се казва, че в света има общо 21 цивилизации, една от които е българската.
Българите са били най-многобройния народ, който благодарение на привлекателната си култура е увеличавал границите си от Крим до Белград и от Карпатите до Бяло Море в древността наричано Тракийско!“
Във Византииски Тропарх от края на първото хилядолетие пише следното: „Те, българите, някога бяха най-справедливи от всички народи и от всичко на света най-много почитат добродетелите и сами достигнаха голяма слава, а градовете и народите се присъединяваха към тях доброволно.“
По-късно големия английски историк проф. Норман Дейсви потвърждава и доказва с редица факти, че българите са най-старата нация в Европа и създатели на цивилизацията на Стария континент. Негови са думите: „Когато България е била държава, Европа е ходила права под масата“!
Президента на Франция генерал де Гол благодари на българите затова, че „Българската държава е люлката на европейската култура и цивилизация” .
Дори това се потвърждава от друг френски президент Франсоа Митеран, който по-късно казва: “Българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета. ”
Известният френски историк Алфред Рамбо казва: „Цар Симеон бе за българите е това, което е Карл Велики за нас, но по-образован и много по-щастлив, защото е успял да създаде една национална литература.“
Магнус Енодий в своето Похвално слово за крал Теодорих пише „Българите — това е народът, който имаше всичко, което е пожелавал. Те вярваха, че светът е открит за тях. те никога не се съмняваха в победата си, това е народът, който учудваше света“.
Тези са думите и на Италианският президент Карло Чампи: „Българите са едни от първите творци на нашата цивилизация“.
А италианския професор Санте Грачоти казва: „Една от основните заслуги на българите е, че задържаха няколко века турците далеч от сърцето на Европа. Те платиха прескъпо с кръвта си, с вярата си, свободата си и упадъка на брилянтната им култура от онова време“ .
Световно известния византолог професор Геза Фехер казва: “Българите бяха оня народ,който допринесе най-много за организиране и оформяне на цивилизацията на цяла Източна Европа.
Другите световни учени и общественици за България
Посланикът на Украйна в България Вячеслав Похвалски произнася следните думи „Украинците, белорусите и руснаците си спомняме, че писмеността, културата ни и православната вяра произхождат от България. Искам да припомня на всички факта, че двамата първи украински патриарси са етнически българи – Григорий Цамблак и Киприан“
Японският професор Шигеоши Мацуяма твърди, че “Българската държава е между седемте световни цивилизации”.
Румънецът Деншиану казва, че румънците са живели толкова дълго в контакт с българите, които са простирали своята власт отвъд дунавските земи, че на този съвместен живот дължат своята цивилизация през Средните векове.
Руския академик Дмитрий Лихачов пише:
„…И чуждите завоеватели не са могли да победят тази ДЪРЖАВА НА ДУХА, защото в защита на Българската нация в плътен строй стоят българският език, писменост и култура!…
Тази държава на Духа се простира от Балтийско море до Тихия океан и от Северния ледовит океан до Индийския, защото старобългарският език е станал културен език на всички православни славяни. Това е първият държавен литературен език в Европа използван още преди да възникнат литературния немски, френски, италиански, английски и руски език“.
„…Българската нация е най-древната от съществуващите културни нации не само в Европа, а и в целия свят. Миналото погълна античността, древния Рим, Елада и прочие, но България остана като жива отломка от древната Европейска култура.“
P.S. И за това трябва да спасим България, да я съхраним да не бъде само последна отломка от миналото, а цивилизационна култура, която ще прекрачи третото хилядолетие и ще я понесе към бъдещето…“

[Тайко]

Приятели,
Това е полковник Владимир Серафимов - Спасителят на Родопите!

Годината е 1912, а България трескаво се подготвя за войната, която ще обедини всички българи в една държава. Докато турците готвят своя ответен удар, българското главно командване счита за по-добре да оттегли военните си. Наредено е отстъпление. Серафимов решава да не се подчини на по- висшестоящите и техните нареждания, обявен е за бунтовник и отцепник, но не отстъпва. Срещу него са четите на Явер Паша, 4 пъти по-голяма професионална армия и много по-добре въоръжена. Българите имат 3 дружини, съсредоточени край село Аламидере и една хвърчаща чета. На трети ноември се разгаря жесток бой. Атаките на противника следват една след друга. Жени и деца от околните села носят патрони на изнурените бойци и помагат на ранените. Пет противникови щурма са отбити с много жертви за неприятеля, но той продължава да напира яростно. В решителния момент средногорци се разколебават и огъват позицията си. Тогава зад тях изниква полковник Серафимов с гола сабя в ръка, на галопиращ кон, и извиква с гръмовния си глас: „Срам нямате ли? След мен, юнаци!“ – прекръства се и лично повежда своите бойци в решителна контраатака. Полковата музика на Маестро Георги Атанасов засвирва „Шуми Марица окървавена“ и наелектризира войните до краен предел. Родопите са спасени!

Поклон пред героите!

[Тайко]

На тази дата в сражение с турците загива революционерът от ВМОК и ВМОРО и български военен Тома Давидов.

Поручик Тома Давидов е роден на 20 април 1868 г, в град Ловеч. Завършва Военното училище в София на 18 май 1889 г. Служи в 16-ти пехотен Ловчански полк и 9-ти резервен полк. Участва активно в дейността на Върховния Македоно-Одрински комитет (ВМОК). През август 1895 г. участва в Четническата акция (предимно от офицери и подофицери от армията) като войвода на чета в III-та Серска дружина. Четите превземат Доспат и Мелник и настъпват в Струмишко и Неврокопско.
На IV конгрес на ВМОК, през 1899 г. е избран за член на ръководното тяло. Останалите членове на ръководството са капитаните Борис Сарафов, Антон Бозуков, Слави Ковачев и Христо Саракинов.
На VII-ия конгрес на Македонските братства през 1900 година Тома Давидов в България е избран за подпредседател на Вътрешния македоно-одрински комитет (ВМОК). На 23 срещу 24 март 1901 г. Давидов заедно с другите членове на ВМОК е арестуван по обвинение в участие в убийството на Стефан Михайляну в Букурещ. Оправдани са поради липса на доказателства. Избран е за депутат на Македоно-одрински конгрес провел се от 29 юли до 5 август 1901 г. като представител на Софийското дружество заедно с Михаил Ковачев.
През 1902 г. Гоце Делчев назначава поручик Тома Давидов за войвода на Ревизионната чета на II-ри Битолски революционен окръг.
През пролетта на 1903 г. в Преспанско, Ресенско и Охридско започва подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. През март 1903 г. Давидов получава съобщение, че Горнодебърската чета на войводата Деян Димитров е обсадена в село Ърбино, Охридско и заедно с въоръжени селяни от околните села отива на помощ. Пристигайки в близост до село Ърбино заедно с 80 души, вижда, че сражението вече е свършило, войводата Деян е разкъсал обръча и се е изтеглил. Под село Оздолени, Охридско четата се натъква на башибозук и при завързалото се сражение поручик Тома Давидов е смъртоносно ранен и е пренесен на пушките на своите четници. Умира на 13 март 1903 г. край село Издеглаве, Дебърца.
След 1944 г. върху гроба на войводата капитан Тома Давидов, сърбоманите прокарват път.

[Тайко]

Приятели,

Това е героят от Сливница - Иван Колев. Цялата прислуга на оръдието е избита, а той сам започва да стреля с оръдието и спира напора на сръбските войски. Всичко това е видяно от княз Батенберг,които откача личния си орден и награждава Иван Колев. И от тогава до ден днешен родът му се казва "Батенберговите".

Поклон пред героя!

[Тайко]

11 септември 1944 г. - Партизани заравят жив отец Рафаил в яма за умрели животни

Отец Рафаил Раев е енорийски свещеник и основател на православно християнско братство в Стражица. Той е председател на училищното настоятелство през 1927 и 1928 г. и с лични средства издава периодичното просветно списание „Православен свят”. Родолюбивата му християнска дейност предизвиква ненавист у комунистите, които презрително казват за него, че е противник на всичко прогресивно – на всичко свързано с атеистичните представи за света. Според тях след 9 септември 1944 г. този „народен изедник… е получил заслужената си присъда – смърт!”
В действителност отец Рафаил е убит по особено жесток начин без произнесена присъда, без да му е повдигнато дори фиктивно обвинение и без да има съдебен процес. Когато на 11 септември 1944 г. той се прибира след вечерната служба от храма към дома си в Стражица, партизаните го спират, отвличат го под заплаха с оръжие и го качват в камионетка заедно с аптекаря Васко Николов и един пътуващ търговец, когото решават да ограбят. Тримата са пребити, завързват ръцете им с бодлива тел зад гърба и са откарани в местността Бреговица в Анин дол до Стражица. Там от камионетката ги изхвърлят в яма, в която сазаравяни труповете на умрели болни животни край селото. Когато ги хвърлят в ямата, един от убийците ги наръгва многократно с остро шило в гърбовете, за да не се опитат да избягат, и след това са заровени живи в животинската яма. След тях по този жесток начин на същото място са заровени живи още хора от Стражица, чиято вина, както и на отец Рафаил, е, че са от кръга на местната интелигенция.
Чак след много години при изкопни работи в Анин дол булдозери изкопават осемнадесет човешки черепа и кости, които по-късно са заровени на друго място. А за да бъдат оправдани извършените убийства, повече от шест месеца след екзекуцията на жертвите посмъртно са издадени смъртни присъди. С Присъда N 2 от 2.03.1945 г. на Горнооряховския състав на Плевенския народен съд отец Рафаил Раев и още 23 души, които вече не са сред живите, са осъдени на смърт задочно. Приживе отец Рафаил се изявява като свещеник за пример с голям авторитет. Черквата „Св. Богородица” в Стражица, в която служи, е първият храм, построен в този край още по време на турското робство. Той е изграден през 1842 г. от Пею Проданов – дядо на свещеника. Отец Рафаил е ревностен защитник на православието. В писмо до кмета на Стражица той отбелязва факти, актуални и днес: „Враговете на народ и Родина са пуснали срещу нас всички сили на ада – парашути, пропаганда, заговори, родоизмяна, саботаж и пр., за да разединят и смутят народния дух. Жертви на родоотстъпници имаме и в селото ни (днес гр. Стражица) под благоговейната маска на религиозна секта, която цели да разедини народния дух и оттам към разгром на родните стремежи и национални идеали”. Хулят, осмиват църквата, традициите и вярата ни. Отец Рафаил се опасява, че Стражица се превръща в център на комунизма в региона и средище на разрушителни идеи. За да даде отпор, той избира датата 3 март – Деня на освобождението на България от турско робство, за да организира ежегодни съборни служби в храма „Св. Василий” в Стражица, на които присъстват всички свещеници от енорията и протосингелът на Търновската митрополия йеромонах Стефан. След тържествения молебен свещеникът държи пламенно слово за Освобождението и проповед на тема „Светът без Христа” като отговор на растящия комунистически атеизъм. Отец Рафаил подчертава ползата от провеждането на съборните служби и връзката между духовниците и народа: „Тия служби привличат вниманието и заинтересоват дори и индиферентните към църквата. Самият факт, да се обхождат енориите от свещениците, в очите на християните ги издига до подвига на апостолите. Те четат в духовните лица стремежа и желанието да излъчат от себе си сили да приобщят вярващите към общите всенародни усилия за народното ни благоденствие. От тези служби свещеникът добива опитност в проповеди, публични сказки и пр. А заедно с това и нужния кураж и смелост, решителност и авторитет на пастир и проповедник. Опознава се и се сближава с останалите обществени фактори в живота, учители, обществени власти и т. н. А това не е без значение и без полза за призванието на народния пастир”. Рафаил Раев е женен, има син – Димитър Раев Недялков, който става кмет на Търново през 1925 г., а по-късно областен управител на Скопие в периода на българското управление там (1941 г. – 1944 г.), след което е убит. С Решение N 734 от 10.02.1997 г. Върховният съд на Република България признава отец Рафаил и останалите посмъртно осъдени за „невинни да са извършили престъпление по чл. 2 от Наредбата закон и ги оправдава по въздигнатите обвинения” с мотива, че няма данни за дейност в разрез със закона. Закъснялото оправдание дава успокоение на близките, че те не са потомци на престъпник, а на мъченик, загинал трагично за християнската вяра.

[Тайко]

Днес празнуваме Тодоровден! Наричан също Тодорица, Тудорица и Конски Великден, е църковен празник, празнуван в съботния ден от първата седмица на Великия пост. На този ден, както и на 17 февруари, Църквата възпоменава паметта на Св. Теодор Тирон. Почитта към св. Теодор е засвидетелствана още в ранните векове.

Според сведения на Рачо Славейков преди Освобождението кушиите са били на отмиране, т.е. в някои села постепенно спрели да се организират конните състезания. След Освобождението с помощта на конните полкове в българската войска, обичаят получава нов разцвет, защото на Тодоровден именно те започват да организират кушиите, привличайки разбира се като участници и обикновени граждани на страната, които отглеждат в стопанството си тези красиви животни.

Честит Тодоровден на всички!





На 20 март 1880 г. е роден войводата Мамин Кольо.

Никола Коев по известен като Мамин Колю е колоритна личност, която се превръща в любимец на населението в Македония и Тракия, което го възпява в много народни песни, които се пеят в цялото българско етническо землище – от Гора до Северна Добруджа.
Никола Коев е роден в Хасково през 1880 година. Братов син е на войводата Тане Николов. Получава основно образование и от януари 1901 до ноември 1902 година служи в 10 пехотен родопски полк. Включва се в редовете на ВМОРО още в казармата и веднага след уволнението си заминава за София, където се сформират организационните чети за въоръжена борба в Македония. През 1903 година влиза в Македония като четник на Иван Наумов Алябака.
По време на Илинденското въстание заедно с Коста Христов Попето запалват Крушевската жандармерийска казарма. След потушаването на въстанието Мамин Колю се прибира в България. В София през 1904 година заедно с Иван Алябака стреля по файтона на турския консул, при което е ранен гавазинът му и след възникналия скандал властите са принудени да ги заловят и осъдят.
Шест месеца по-късно без разгласяване на амнистия са изведени от затвора и посъветвани да изчезнат от полезрението на властите. Мамин Колю се отправя веднага към Македония и от 1905 година до Хуриета е последователно четник при Коста Попето, Иван Наумов, Апостол Петков и Ичко Гюпчев. След реакционния контрапреврат с четата на Христо Чернопеев участва в похода до Цариград за детронацията на султана и откарването му в Солун.
От 1912 година Мамин Колю е подвойвода и байрактар в четата на чичо си Тане Николов. Участва в Балканската война. При защитата на Беломорския проход е самостоятелен войвода.
През зимата и ранната пролет на 1913 е участник в Покръстителната мисия на Българската Екзархия в Родопите.
След освобождението на Западна Тракия Мамин Колю се жени в село Кушланли, Гюмюрджинско и от 1914 до 1919 г. живее в Ксанти и Гюмюрджина, като известно време е на служба като български стражар. През периода 1920 - 1924 сътрудничи в Хасково и Западна Тракия на ВТРО.
След 1924 година се оттегля от революционна дейност и до 1945 година е мелничар в Асеновград заедно с Тане Николов. От 1949 до смъртта си през 1961 живее в родния си град Хасково.

Поклон, войводо!

[Тайко]

"Белият ескадрон" е българска кавалерийска част от състава на Шести конен полк, която била съставена изцяло от бели коне - изключително рядко зрелище, което всявало панически ужас сред румънци, сърби и руснаци по бойните полета на Добруджа, през есента на 1916 г.
Вихрената галопираща лавина от блестящи на слънцето саби и бели коне вдъхновява военния кореспондент Йордан Йовков да напише един от своите разкази-шедьоври, посветени на военната тематика.
"Белият ескадрон" се отличава още в първите дни на кампанията в Добруджа в началото на септември 1916 г.
Ужасът, който всяват белите български конници сред румънската пехота граничи с мистично вцепенение.
Стига се до куриозни случаи - двама български кавалеристи да пленят и разоръжат цял взвод румънци.
"...подофицерите Мирчо Ценов и Йордан Иванов били изпратени за свръзка край село Трупчулар , когато се натъкват на румънски пехотен взвод.Двамата безстрашни кавалеристи с извадени саби връхлитат вражеските войници и пленяват 29 румънски пехотинци."

Вечна слава за героите!