Българска бойна слава.

[Тайко]

На 2 ноември (стар стил) 1885 г. Сърбия вероломно напада България!

Първата победа

Обединена България е вече факт,
българите тропнаха с крак,
напук на Великите сили,
отечеството подло разделили.

Тази новина съседите шокира,
но и Сърбия много амбицира
голяма България им пречи и нещат,
всичко ще направят да я разделят.

Кралят Милан и сръбски генерали,
цяла нощ явно пили, гуляли, недоспали
и решили, на свойта чест да плюят
и в нашите предели вероломно да нахлуят.

Българската армия е групирана на юг,
очаквайки султанският юмрук,
от братята сърби удар не очаква
и тази новина войниците разплаква.

Много не му мислят, обръщат се кръгом,
а после марш на скок, бегом
разстоянието голямо, за кратко изминават
и за изненада при Сливница се появяват.

Мощно На нож и Ура земята разтърси
и повече сърби тука никой да не търси
бягат към Белград панически, в страх,
а кралят Милан е първи сред тях.

Победа първа, от безброй победи
над всички наши лакоми съседи,
лъвчето малко се оказа блъф,
сърбите срещнаха порасналия лъв.




На 2 ноември 1885 г. започва Сръбско-българската война.

Съгласно плана на сръбското командване на главното направление Пирот – Сливница - София настъпва Нишавската армия, а северно от Стара планина - Тимошката армия. Срещу този замисъл българското главно командване противопоставя активна отбрана за спиране настъплението на противника, прегрупиране на войските и създаване на условия за преминаване в решително контранастъпление.
След тридневни боеве на прикриващите отряди (2, 3 и 4 ноември) Нишавската армия овладява височините западно от Сливница.
От 5 до 7 ноември 1885 г. българските войски водят Сливнишкото отбранително сражение срещу основните сили на Нишавската армия, разгромяват противника и създават условия за преминаване в контранастъпление, завършило с двудневното сражение при Пирот (14-15 ноември).
Тимошката армия не успява да превземе Видинската крепост, където защитниците под командването на капитан Атанас Узунов принуждават противника да се оттегли. Войната завършва с победа за България и след 15-дневни кръвопролитни боеве се сключва примирие (16 ноември 1885).
Загубите на България възлизат на 700 души убити и 4 500 ранени, а на Сърбия – 746 убити и 4 570 ранени.

Поклон пред паметта на загиналите за свободата на България!




Шест въпроса, които днешният ден налага...
2 ноември 1885 г. - Сърбия обявява война на България и напада Княжеството.
В същия ден сърбите атакуват Царибродските позиции, като при 7 кратно числено превъзходство принуждават българите да се оттеглят до Драгоман. Едновременно сръбски сили нахлуват в България и от юг, за да превземат Трън и Брезник и навлязат в Софийското поле. Тук българите отстъпват до село Врабча.
1. Кой насърчава Сърбия да започне тази война?
Две империи – Руската и Австро-Унгарската. Само ще припомним, че същите сили още веднага след Априлското въстание /1876 г./ в Райхщад ТАЙНО са се договорили да не се появи ГОЛЯМА и СИЛНА Българска държава. Това и става, след войната между Руската и Османската империя, българската земя е разпарчетосана на 6 части, като малкото Княжество България дори е ВАСАЛНО на омразния султан.
Когато българите обявяват Съединението на Княжеството с едно от парчетата, /Източна Румелия/, двете империи се обявяват срещу този акт и насъскват Сърбия ПОДЛО да нападне, като правят необходимото за да обезпечат победата на агресора:
- Руската империя отзовава всички свои висши офицерски кадри от младата българска армия.
- Австро-Унгарската империя публично декларира, че не възнамерява да се меси в конфликта, но има таен съюзнически договор със Сърбия и дарява паричен фонд за въоръжение на сръбската армия.
2. Как реагира България на тази агресия?
Българският княз Александър Батенберг, който е пренебрегнал руските искания да анулира Съединението, ОТНОВО реагира в унисон с БЪЛГАРСКИТЕ ИНТЕРЕСИ. В деня на обявяването на войната, 2 ноември, той издава манифест до целия български народ САМ да защити своята земя от агресора Сърбия. В него апелира: „... Всеки българин, способен да носи оръжие, да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели...“
В същия ден България изпраща нота до всички Велики сили да се намесят като умиротворители, но не получава отговор. Реагира единствено Османската империя. Тя, като наш сюзерен е длъжна да подкрепи България. Обещава да изпрати свои войски за защита на Княжеството, но поставя неприемливо условие - да се отхвърли Съединението.
3. Какви са очакванията за победител в тази война?
Всички страни, включително мнозинството в Русия, очакват сигурен, бърз и пълен разгром на младата българска държава защото:
- България е оставена сама;
- Сърбия разполага с по-голяма и по-опитна армия. Българите преминали военно обучение във войската са по-малко от сърбите. Общата численост, заедно с доброволците и опълченците, също е по малка;
- Висшият български команден състав, след напускането на руските офицери е в остър недостиг;
- Низшият команден състав също не достига. Затова за сержанти в българските роти се назначени юнкери;
- Освен, че войската на Сърбия е по-многобройна, тя е и по-добре въоръжена, с артилерия и модерни оръжия, има уредено облагане на населението и добро снабдяване от налични военни складове.
4. Какво очаква от войната Сърбия?
Мълниеносна победа над България. Разчита поради изненадата и численото си превъзходство бързо да разбие българите в пограничните райони. После планира да срази уморените български части пристигащи от Тракия и да превземе Видин и София. В българската столицата самият крал Милан Обренович възнамерява да огласи жестоки условия за мир:
- територията на България от сръбската граница до река Искър да стане част от сръбската държава;
- цялата останала част от Княжеството да е под сръбска окупация;
- българската столица да бъде преместена от София в Търново;
- в столицата да се проведе военен парад на сръбската армия, оглавяван от самия Милан;
- България да заплати огромна парична компенсация.
5. Какво се случва на практика?
Само след дни БЪЛГАРСКИТЕ ЮНАЦИ опровергават всички ЧУЖДИ очаквания за победата във войната. След сраженията от 5 до 8 ноември в повечето европейски вестници вече пише, че българският героизъм коренно е променил везните за победител. Нещо повече – Съединението е спасено. Все повече автори съветват Великите сили да се признаят фактите и българската воля, като Източна Румелия остане част от България.
В Русия също разбират, че техните офицери, наскоро отзовани от българската армия, основателно не са вярвали в масово очакваната сръбска победа. Така 10 дни след започване на агресията, на 12 ноември, Русия, която не реагира на българските искания за мир, вече настоява за него, като с останалите велики сили и Османската империя пращат нота на България за започване на мирни преговори. Но, в нотата Съединението не е изрично признато и тя е отхвърлена, а БЪЛГАРСКОТО настъпление продължава.

6. Кой спасява Сърбия от ПЪЛЕН РАЗГРОМ и предотвратява марш на българската армия в столицата на агресора Сърбия?
Отново двете империи Руската и Австро-Унгарската. След убедителна победа при Пирот българската армия се готви да атакува Ниш. Докато очакват българският крах и сръбската победа мълчат. Но само 2 седмици след подлото нападение, на 16 ноември, австро-унгарският пълномощен министър в Белград, граф Кевенхюлер, е суперактивен... Той бързо пристига в Главната квартира на българската армия в Пирот и настоява пред българския княз Александър I Батенберг да се прекрати по-нататъшно настъпление. Заплашва с реална намесата срещу България на австро-унгарски и руски войски... ЗАПЛАХИТЕ спират справедливото българско възмездие. После се променя и историята ни, тази война се представя на българите като „братоубийствена“, а Съединението се представя „без жертви“ ...
/картина – „Княз Александър I Батенберг на бойното поле при Драгоман“/

[Тайко]

Жената, за която ще ви разкажа е царица Елеонора Българска- "забравеният ангел на България"
Елеонора Българска, всъщност е Елеонора Каролина Гаспарина Луиза, принцеса Ройс цу Кьостриц и е принцеса на Ройс. Елеонора не била особено красива, нито от богатите княжества, което пък водело до много слаб интерес за годеж с нея. Истината е, че тя все пак е получила няколко предложения за брак от свои братовчеди, на които отказва, тъй като макар и млада е знаела за последствията от браковете между роднини. Елеонора се славила с остър ум, усет към естетиката и безкрайната си благородност. Не обичала излишната показност и разточителство. За нея се е говорило, че обича да се облича скромно. След смъртта на баща и, тя остава на издръжка в братските дворци, тъй като момичетата не наследяват нищо. Животът и се обръща кардинално, когато заминава за Русия за погребение на свой племенник и там среща граф Марк Александрович Оспени в който се влюбва моментално...от тук следва любовна кореспонденция, пръстен с диамант, огърлица от изумруди подарена лично на графа от Екатерина Велика и годеж.... За съжаление тази приказка приключва до тук. Александър Велики обявява война на Турция, и графът заминава на фронта. Ранен е край плевенското село Телиш и малко по-късно умира от инфекция.
Елеонора никога повече не се влюбва...
Започва да учи за сестра към Германският червен кръст. Превръща семейният замък във Виена болница за сирачета, а когато избухва Руско-японската война, Елеонора се озовава на фронта. Тя била невероятно всеотдайна, грижела се неуморно за ранените войници, за което по-късно получава орден "Света Ана" от самият император.
В същото време в България, княз Фердинанд остава вдовец, тъй като съпругата му Мария Луиза умира от изтощение след раждането на 4 поредни деца. Князът спешно се нуждаел от нова съпруга и под "натиска" на Мария Павловна (снаха на Александър Велики и братовчедка на Елеонора) той предлага брак на Елеонора. Истината е, че тя не била възхитена да бъде омъжена за княз Фердинанд, за който се носило слава, че харесвал повече мъже и обичал разточителният дворцов живот. В България, Елеонора била представена като вдовица, за да не решат българите, че княза взема жена, която никой не иска. Още в началото става ясно, че бракът е чисто формален, а отношенията им ледени- князът и княгинята имат отделни покои. Елеонора пристига в България без излишна помпозност, разточителни приеми, дрехи и свита. Единствено, което взема със себе си е ковчежето и със скъпоценности.
Бързо влиза в ролята на майка на четирите деца на Фердинанд, на които се отдава напълно, а те я заобичват безкрайно. Лишена от съпружеско внимание, царица Елеонора прехвърля цялото си внимание към българският народ. Прекарва с дни в бедните квартали на София, подпомагайки сираци и бедни семейства. Създава благотворителен комитет, подпомагащ интернати за слепи и глухонеми деца. Започва със собствени средства да подпомага Българския Червен Кръст. Спасява с много усилия и дипломатичност Боянската църква от разрушение. За 4 години, царицата става любимка на българите, а тя им остава вярна до края си. При избухването на първата Балканска война, Елеонора заминава на фронта, като медицинска сестра. Обучава над 300 жени за медицински сестри със собствени средства. Успява да накара голяма част от знатните дами на България да шият чаршафи, ризи и т.н за войниците. Не се притеснява от умиращите от холера и тиф, и стои неотлъчно до всеки. Пише писма до роднините им. И за разлика от съпруга си- Фердинанд, който дори не излиза от каляската, царицата смело гази в калта срещайки се лично с всеки.По време на Междусъюзническата война лазарет с близо 400 ранени изостава от отстъпващите български части. Елеонора е там и не се подчинява на заповедта на Фердинанд, която гласи – "веднага изведете царицата, болните оставете на милостта на врага." Това е един от малкото случаи, в които Нейно Величество си позволява да каже – "аз съм царицата и заповядвам". Заповядва на българската батарея да осигури преграден огън, докато всички – болни и персонал, не се натоварят на санитарните талиги и не се изтегля.
Някъде по това време, Елеонора усеща, че се разболява. Първоначално лекувана за гастрит, но в последствие се оказва, че е рак. На 12 септември 1917, царицата на България умира в любимият си Евксиноград, където с парите и подарени от българският народ по случай сватбата и с Фердинанд, е построила санаториум за деца болни от костна туберкулоза. Останалата част от всичките и спестени пари, тя моли в завещанието си, да бъдат разпределени за сираци от войната, за слепи и глухонеми деца, както и за Червеният кръст.
След смъртта и се оказва, че любимите и бижута и единственото нещо, с което тя идва в България липсват. Всъщност, царицата едно по едно ги е превръщала в помощи за войниците, за легла, лекарства, храна и издръжка. С част от тях купува и парцел за новата Боянската църква, в чиито двор по-късно е погребана. По време на комунизма гробът и е разрушен, а санаториума в Евксиноград е превърнат в хотел. Улиците с нейно име са премахнати и към днешната дата, има само една малка уличка в Красно Село...
За нея Вазов пише:
„Жена венценосна,
сестра милосърдна,
сестра на героите из боя жестоки,
Царице, ти любов си победна,
душа изтъкана от чувства високи.“

Поклон!

[Тайко]

† Гробът на поручик Никола Чунчев в Добричкото военно гробище. ЕДИН ОТ ГОЛЕМИТЕ ГЕРОИ НА БЪЛГАРИЯ ОТ 3-ТИ КОНЕН ПОЛК.
На него е кръстено Село Поручик Чунчево (област Добрич). Не всички българи имат селища на свое име, но поручик Никола Чунчев си е заслужил това като истински герой!
В българска Добруджа историята и географията са тясно преплетени. Почти няма селище, което да не е свързано с някой загинал герой или полк. Такава е била политиката на българската държава до преврата на 9.09.1944г. и съветската окупация. Днес е коренно противоположна.
Майор Никола Чунчев (1888-1916г.) е офицер от 3-ти конен полк, герой от Балканските войни и Първата световна война, сражавал се успешно в Тракия, Македония и Добруджа срещу турци, сърби, французи, руснаци и румънци. Убит е на 19.09.1916г. в Добруджа.
Никола Иванов Чунчев е роден на 22.12.1888г. в Пазарджик. Син е на стария народен учител Иван Георгиев Чунчев (1844-1940), който е бил учител на генерал Кирил Ботев - брата на Христо Ботев в Калофер, участник в църковните и революционните борби, а по-късно съдия и адвокат.
Н. Чунчев завърша начално образование в Пазарджик. На 4.09.1901г. постъпва във ВНВУ в София. Завършва го през 1908г. На 2.08.1908г. е произведен в офицер с чин подпоручик. Постъпва в кавалерията и служи само в 3-ти конен полк в Пловдив. През 1908-1909г. Н. Чунчев завършва младши курс на Кавалерийската школа.
Бил е типичен кавалерист. Едър, предствителен и красив, с орлови очи, дълга кестенява коса. Воюва почти винаги гологлав, но с истинско рицарско сърце. Бие се навсякъде като разярен български лъв.
В Пловдив, където служи в 3-ти конен полк се запомня един подвиг с негово участие по време на конни състезания. При прескачене на препятствия конят на поручик Н. Чунчев се спъва и пада, скъсва се седлото му. Той обаче не губи присъствие на духа. Хвърля се и гологлав догонва откъсналите се състезатели под бурните аплодисменти на публиката.
Н. Чунчев е рядка личност, съчетание на човешки и военни добродетели. Любител на красивата българска природа и добър народен певец. Пеел ги е дори по време на боевете в Тракия, Македония и Добруджа.
Поручик Н. Чунчев е участник е в Балканските войни и в Първата световна война, в които записва редица подвизи на бойното поле. През войните, в които участва проявява голяма смелост и храброст при изпълнение на възложените му бойни задачи.
В Първата балканска война поручик Н. Чунчев е адютант в 3-ти конен полк, но често се включва в боевете на своя полк на първа бойна линия.
На 16.10.1912г. участва като доброволец в разрушаване на жп линията около Одрин. На следващия ден се сражава при Димотика. Тогава грабва пушката на един ранен и се включва в атаката срещу противника. На 18.10.1912г. като охотник разузнава към Дедеагач в дълбокия турски тил.
През 1915 - 1916г. по време на Първата световна война Н. Чунчев е командир на конно-пионерния взвод. Сражава се в Македония и в Добруджа.
Във войната за освобождение на Македония вече с чин капитан записва серия от подвизи срещу сърбите и французите. Сражава се при жп гара Удово и при Криволак. Той е един от първите наши офицери, който влиза с победоносни боеве с нахлулите от Солун в Македония в помощ на сърбите френски войски.
На 9.10.1915г. е в челото на средната атакуваща колона на 14-ти Македонски полк при Удово. Отличава се в боевете по левия бряг на р. Вардар на 14.10.1915г. Тогава капитан Н. Чунчев участва в срещен бой с цяла френска дружина, успяла да мине на левия бряг на р. Вардар.
На 21.10.1915г. той разрушава жп линията на десния бряг на р. Вардар с конно-пионерния взвод без никакви средства за преминаване на реката. След това се включва в контранастъплението на българските войски за окончателно прогонване на френско-английските войски от Македония. Взводът му е челен отряд при това контранастъпление и е подлаган нееднократно на силен пушчен, картечен и артилерийски обстрел от страна на френските ариергарди, прикриващи бягството на своите войски към Солун.
На 27.11.1915г. в боя при село Смоковица Н. Чунчев е тежко ранен в десния крак, но успява да оцелее. Докато го привързват от раните той пее на санитарите български народни песни.
През 1916г. 3-ти конен полк влиза в 1-ва конна дивизия на генерал Иван Колев. В състава на 3-та българска армия на 1.09.1916г. 1-ва конна дивизия започва своя освободителен поход в Добруджа. Капитан Н. Чунчев влиза със своя 4-ти ескадрон в нови победоносни боеве с руско-румънските войски. Тук обаче той намира смъртта си. Капитан Н. Чунчев е убит на 19.09. 1916г. при една атака в района на село Амузача.
Преди да атакува произнася следната реч: ''Юнаци, днес е 6 септември, денят на Съединението в Пловдив. Нека днес устоим в борбата и продължим делото на бащите ни. Нека тук измрем за обединението ни.''
Повежда атака на хребета Балабанлий и пада пронизан от куршум в сърцето. Считан е за най-скъпата жертва на 3-ти конен полк във войните на България за национално обединение.
Смъртта му е сериозна загуба за кавалерията ни, защото е изключителен храбрец и е воювал винаги срещу враговете на България с много висок боен дух, подлагайки се на голям риск. Посмъртно е произведен в чин майор и е награден с военен орден "За храброст" IV степен I клас.
Село Азиджилар е наречено поручик Чунчево на името на храбрия български офицер. Майор Н. Чунчев не оставя наследници.

[Тайко]

На 5 ноември 1885 г. започва Битката при Сливница.

То е най-голямото сражение по време на Сръбско-българска война, водено в района на град Сливница и село Алдомировци, местностите Три уши и Мека црев, в периода 5 ноември 1885 – 7 ноември 1885 година.

Сръбско-българската война започва на 2 ноември стар стил 1885 г., когато Сърбия, недоволна от осъщественото Съединение на Княжество България с Източна Румелия, обявява война на България.
По това време Русия, която подкрепя младата българска армия с висши офицерски кадри, с цел създаване на самостоятелна войска, изтегля своите инструктори. Българската победа в тази кратка война, наричана „капитаните побеждават генералите“, е предпоставка за международното признаване на Съединението на Княжеството с Източна Румелия.

Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части, а съотношението в началото е 12 000 българи срещу 25 000 сърби.

Сутринта на 5 ноември започва решителното Сливнишко сражение.
Към 9 часа сутринта сърбите напредват, но батареята на капитан Георги Силянов ги отблъсква бързо и без да даде жертви.
Българите започват контраатака при село Мало Малово, както е наредил княз Александър I Батенберг, и скоро сръбските части са принудени да отстъпят. Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех.

В битката българската артилерия помага много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.

6 ноември
Докато битката при Сливница е в разгара си, сръбската Моравска дивизия превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Шумадийската дивизия се съединява с Дунавската и Дринската при сливнишките позиции.

На левия фланг положението не е толкова добро за българите. Шумадийската и Моравската дивизия настъпват от юг и югозапад. Срещу тила на моравците, чийто щаб се намира в Брезник и които настъпват към Гургулят, са изпратени 1950 души под командването на капитан Стефан Кисьов . Въпреки че в крайна сметка е разбит, българският отряд забавя цялата Моравска дивизия в придвижването ѝ към Сливница, където се решава изхода на войната, и заставя сърбите да отделят два батальона за прикритие от юг.

7 ноември
На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.

В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват в Битката при Гургулят.

По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов – командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака – „На нож“, като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, оттук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление.

Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница.

Поклон, пред героизма и саможертвата на загиналите за свободата на България!

[Тайко]

Христо Чернопеев - поручик от българската армия, деец на национално-освободителното движение в Македония и Одринско

Роден е на 16 юли 1868 година в Дерманци. Отбива редовната си военна служба в 17 плевенски полк и в 1899 година остава на служба като унтерофицер и фелдфебел в 15 ломски полк в Белоградчик. В същия полк служи и Борис Сарафов, който привлича Пеев към македоно-одринското освободително движение и той е сред основателите на Тайното офицерско братство в Белоградчик.

През август 1899 година напуска служба и пристига в Солун, където четири месеца се занимава с военно обучение на членове на ВМОРО. На 14 февруари 1900 г. става четник в четата на Михаил Апостолов Попето. От април 1900 година е самостоятелен войвода на агитационно-организаторска чета в Кукушко. Участва и в Илиннденско-Преображенското въстание през 1903 година с чета от 250 души.

От 1905 година е ръководител на Струмишкия революционен окръг. Сближава се с Яне Сандански, но по-късно настъпва разрив в отношенията между двамата и Чернопеев основава Българската народна македоно-одринска революционна организация , която през 1911 година се обединява с ВМОРО.

По време на Балканската война Чернопеев е начело на Втора чета на Македоно-одринското опълчение и участва в освобождението на Банско, Мехомия и Кавала. По-късно служи в 3 рота на 4 битолска дружина.

По време на Междусъюзническата война заедно с четата си подпомага действията на 17-ти Чепински и 18-ти Стремски полк в боевете при село Конче, Радовишко.Произведен е в звание поручик.

Става народен представител, но през 1915 година напуска парламента и отива на фронта. По време на Първата световна война е командир на I рота на VI полк на 11 дивизия. Загива на 6 ноември 1915 г. в бой със френски части край Криволак. Погребан е в църквата на Ново село, квартал на Щип. След установяването на комунистическата власт в Македония през 1945 година гробът му е заличен.

[Тайко]

135 години от Сръбско-българската война.

На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000, а българите 32 000. В ранната сутрин на 7 ноември капитан Христо Попов и воденият от него отряд се насочват към село Гургулят, където срещат 3 сръбски батальона, една батарея и един ескадрон и ги разгромяват в Битката при Гургулят. В 8.30 ч. капитан Попов развръща отряда на позиция от вис. Вишая до височините северно от Гургулят, като оставя четири роти в резерв. Артилерията заема позиции зад пехотата и открива огън по батареите и настъпващия противник. Към обяд сръбската армия насочва силите си в посока Кърнул с цел да обходи левия фланг на отряда. Тъй като огънят на сръбската артилерия непрекъснато се усилва и загубите на отряда се увеличават, капитан Попов решава да премине в настъпление, което започва към 16.00 ч. Отрядът се вдига на щикова атака и противникът не издържа на удара. В района на Гургулят две сръбски роти са напълно унищожени, а останалите понасят тежки загуби и са принудени да отстъпят към Ракита. С боя при Гургулят се осигурява левият фланг на българската армия, която се прегрупира за преминаване в контранастъпление. Боят при Гургулят е образец за бързо развръщане за срещен бой и умело управление на войските. По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов – командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака – „На нож“, като сам повежда бойците си и загива в боя. По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, оттук нататък ходът на сражението е решен. По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление. Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия, като с това приключва битката при Сливница. В тридневните боеве край Сливница загиват 1800 български воини. Сърбите губят 2100 души. С победата българите практически защитават Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Датата 7 ноември се смята и за рождена дата на българската сухопътна войска точно заради победата край Сливница в битката, в която капитаните печелят войната и спасяват българското Съединение.

[Тайко]

На 8 ноември 1912 г., миноносецът „Дръзки” торпилира турския крайцер „Хамидие”. На 7 ноември египетските кораби “Акдениз” и “Карадениз”, натоварени с 80 оръдия и боеприпаси за турските войски при Чаталджа отплават от Кюстенджа (дн. Констанца, Румъния) за Истанбул. За да осигури безпрепятственото им плаване турското командване блокира Варна като единствена база на българския флот. Вечерта на 7 ноември изходът от Варненския залив е наблюдаван от минния крайцер „Берк-и-Сатвет” и миноносеца „Ярхисар”, а зад тях е разположен „Хамидие”. Около 20 часа „Ярхисар” се насочва към устието на река Камчия, Берк-и-Сатвет” - на север от Варненското пристанище, а крайцерът - към нос Калиакра. В 22, 25 ч. отрядът миноносци под командването на капитан ІІ ранг Димитър Добрев напуска със загасени светлини Варненското пристанище и през северния проход на минното заграждение поема курс на североизток.
Задачата е при откриване на противника да бъде атакуван от малка дистанция - първоначално бойните, а след това и транспортните кораби. В 00, 30 ч. на 8 ноември на около 32 мили (59, 3 км) източно от Варна е забелязан силуета на големия боен кораб „Хамидие”, въоръжен с 22 оръдия, два торпедни апарата и с екипаж от 400 души. Първи стреля от 600 м корабът „Летящи”, след него „Смели” – от 300 м, а „Строги” – от 150-200 м. В боя се включва и „Дръзки”, командван от мичман І ранг Георги Купов.
Торпедният изстрел е даден в 0, 46 ч. от около 60-100 м. Торпедото попада в носовата част на „Хамидие” и прави пробойна с размери около 10 кв. м. Убити са 8, а ранени - 32 души. Пораженията на „Дръзки” са минимални – един 47 мм снаряд пробива димохода му.
Победата на българския флот издига духа на войските ни при Чаталджа и оказва влияние върху сключването на по-благоприятно примирие.

[Тайко]

Паметникът на един от бдинските ''левове титани'' капитан Марин Янакиев Маринов - командир на 3-ти Бдински полк, загинал през Сръбско-българската война. Разположен е на връх Мека Црев (част от рида Три Уши) и е издигнат през 2007г.

На лицевата страна на паметника пише:
К-Н МАРИН ЯНАКИЕВ МАРИНОВ
Командир на 3-ти Бдински полк
Рицарят от Сръбско-българската война
Роден в Русе на 25.03.1856г.
Тежко ранен тук на 07.11.1885г.
Умира на 18.12.1885г.
“Смъртта за отечеството е сладка”
На задната страна на паметника е списък с дарители. В подножието на паметника е поставена плоча със следния текст:
''Тук е смъртно ранен рицарят на сръбско-българската война кап. Марин Маринов''

Този паметник е символ, този паметник е пример, този паметник обаче е и поука.
На 7 ноември 1885г. в третия решителен ден на Сливнишката епопея капитан Марин Маринов вдига своите Бдинци в атака "на нож", в местността Три уши, на Сливнишката позиция. Като истински български офицери той застава начело на атаката. Веднага е обстрелян от противника. Капитанът е ранен тежко в гърдите и останал без глас, сочи със своята сабя напред и нагоре към върха!
Бдинци щурмуват и превземат стръмния връх и с това разкъсват фронта на сърбите. Това е един от ключовите епизод в третия ден на сражението. Сърбите са разколебани в този участък, а до края на деня са бити по цялата Сливнишка позиция и започват отстъпление. Начело на отстъплението им превърнало се в бягство, стои самият сръбски крал Милан.
Капитан Марин Маринов, който е тежко ранен на Три уши умира от раните си на 18 декември 1885г. в София. Очевидци от онова време твърдят, че смелият капитан дочаква своите войници на парада на в София, на 14 декември 1885г. и застава на прозореца на стаята в двореца, за да се сбогува с тях. Когато видели това, Бдинци свалили сввоите шапки и коленичили в знак на почит към своя командир.

[Тайко]

135 години от Сръбско-българската война.

На 10 Ноември 1885 г. сръбската армия тъпри ново поражение при Нешков връх. Защитата на върхът е поверена на най-елитната сръбска част - Шумадийският полк. Задачата на полка е да защитава позицията на всяка цена и да не допуска българската армия на сръбска територия. За чест на сръбската войска Шумадийският полк отбранява позицията си до край и за първи път от началото на войната не побягва при българската атака на нож. Посреща българската атака при окопите си, завързва се яростен ръкопашен бой, използват се щикове, ножове, юмруци и всичко, което е под ръка. Тук става най-кръвопролитната схватка през цялата война. Чак при вечер българите успяват да избият почти всички сръбски войници, с което спечелват битката и пътят към Цариброд и Питот е открит. Най-много в боевете за Нешков връх се отличава 8-ми приморски полк. Загубите на сърбите в битката са 270 убити и ранени, а българските загуби възлизат на 87 убити и ранени. След поражението при Нешков връх британският весник The Times пише следното: "Сега не може да има вече съмнение, че сърбите са претърпели сериозни несполуки. Победата на българите, победа на правото и правдата."

На втората гравюра е бягството крал Милан.

[Тайко]

135 години от Сръбско-българската война.

Сръбско-българската война трае две седмици, от 2 16.ХІ.1885г. но практически изходът е решен в четири дни, по време на битката при Сливница (5–8.ХІ), който град се намира на 22 километра от София. Първите няколко дни сръбската армия напредва, без да срещне особена съпротива. Все пак нейният напредък е бавен, нерешителен и дава на българите възможност да усилят отбраната си. Докато сръбските войници минават десет-петнадесет километра на ден, българските войници от Румелия преминават по 40, а някои и по 60 километра. Българското командване успява да изравни, а после и силно да задмине по брой сръбската армия (около 20 000–30 000 войници), макар че през септември на сръбската граница има само 2000 души! Интересно е това, че по това време най-високият чин в българската армия е „капитан“. Заради спора на Русия с българския княз няколко месеца по-рано българската армия напускат всички висши чинове, изключително руснаци. Заради това тази война е наречена в България „война на капитаните против генералите“. Каква е обстановката в сръбската армия в началото на бойните действия придобиваме представа от тогавашният сръбски поручик и бъдещ генерал Живоин Мишич. Ето какво пише той в своите спомени от битката при Сливница: „В мъгливото, влажно утро на 5.ХІ. се очаква сръбското нападение над Сливница. Но вместо сърбите първи в този ден тръгват българите и по този начин придобиват преимущество. На левия фланг е нападната Дунавската дивизия. Борбата е жестока, очи в очи. Дринската дивизия напада българския център без особен резултат. Нашият батальон се намираше на първата линия, притиснахме българите от предните редове и те се оттеглиха в един редут пред нашия фронт. В отряда ни има сериозни загуби. Българите водят с артилерия дуел срещу нашата артилерия. С мен бяха моята свръзка и двама кадрови с тръбач, комуто вратните жили се подуха, докато викаше резерва. На фронта беше мъгла. Изведнъж се появи пушечен огън в десния фланг на моя отряд. Загина единият кадрови Подриняц, а ефрейторът бе ударен с куршум в раницата. Взехме този куршум и разбрахме, че идва от нашите пушки…”