Българска бойна слава.

[Тайко]

На 23 октомври 1893 г. в Солун е създадена най-мощната българска революционна организация - Българските македоно-одрински революционни комитети. Организацията остава непобедена във войната с турските, сръбски и гръцки окупатори на Македония и Тракия и просъществува до 1934 г., когато се саморазпуска след просръбския военен преврат в България. След 9 септември 1944 г. дейците ѝ са избити от доминирания от комунистите режим.

Дълбок поклон и вечна памет! Няма да забравим героите!




БИТКАТА ПРИ КУБАДИН 19-21.10.1916г.
За тези, които нищо не знаят за ''втората Тутраканска епопея'' и НАЙ-ГОЛЯМАТА БЪЛГАРСКА ПОБЕДА НА ФРОНТА В ДОБРУДЖА ВЪВ ВОЙНАТА ЗА НЕЙНОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ И ЗА СПАСЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ ОТ РУСКАТА АГРЕСИЯ - 1916-1917г.
ПОБЕДИТЕЛИ:
▪ 1-ва пехотна Софийска дивизия на генерал Христо Недялков-''Танка'' в състав 1-ви Софийски, 6-ти Търновски, 16-ти Ловчански, 25-ти Драгомански, 41-ви и 42-ри полкове, общо 22 дружини;
▪ 4-та Преславска дивизия на генерал Пантелей Киселов в състав 7-и Преславски, 8-и Приморски, 19-ти Шуменски, 31-ви Варненски, 47-и и 48-и пехотни полкове, общо 22 дружини;
▪ Сборната пехотна дивизия на генерал Тодор Кантарджиев, който е командир на цялата Източна настъпателна групировка, в състав 35-ти Врачански полк, 36-ти Козлодуйски полк, 53-ти пехотен, 4-ти, 6-ти и 11-ти маршиви полкове, общо 21 дружини;
▪ 1-ва конна дивизия на генерал Иван Колев в състав 7 конни полка (Лейбгвардейски, 1-ви, 2-ри, 3-ти, 4-ти, 6-ти, 9-ти) общо 28 ескадрона;
▪ Германската бригада ''Боде“ в състав 45-ти полк и 1 опълченска дружина, общо 4 дружини
▪ 217-та германска дивизия в състав от 9 дружини;
▪ 6-ти Турски корпус в състав 74-ти, 75-ти, 59-ти, 45-ти, 52-ри и 38-и низамски полкове, общо 18 дружини;
ПОБЕДЕНИ, РАЗГРОМЕНИ И УНИЗЕНИ ВРАГОВЕ след българския пробив на 21.10.1916г. в участъка при Кубадин и край Топра Хисар:
▪ 47-и Руски корпус в състав 61-ва, 115-та пехотни дивизии и 3-та стрелкова дивизия, общо 48 дружини;
▪ 1-ва сръбска доброволческа дивизия, общо 13 дружини
▪ Румънски корпус в състав 2-ра, 5-та, 9-та, 12-та, 19-та дивизии, общо 71 дружини
▪ Руска кавалерия в състав 3-та конна дивизия и Черноморски полк, общо 32 ескадрона
▪ Румънска кавалерия в състав Каларашка бригада, общо 8 ескадрона.
УТОЧНЕНИЕ ЗА РУСКИТЕ КОМУНИСТИ И ДРУГАРИ РУСОФИЛИ - БЕЗСМЪРТНИТЕ ПОЛКОВЕ СА ТЕЗИ ГОРЕПОСОЧЕНИТЕ БЪЛГАРСКИ, КАКТО И ОНЕЗИ, КОИТО БИХА ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ РУСКИТЕ НАШЕСТВЕНИЦИ НА ФРОНТА В МАКЕДОНИЯ (1916-1917).
Другари, не ни натрапвайте чужда история. 9 май 1917г. и 3 март 1918г. са български празници, дни на победите - военна и дипломатическа над агресора Русия в Македония и Брест-Литовск! А преди тях е Кубадин 21.10.1916г.
За останалите българи четете и учете истинската българска история, за да сте горди българи !

[Тайко]

Внукът на Кольо Фичето разбива Османската империя в Тракия

Генерал Никола Иванов - владетелят на Одрин и военното чудо в Балканската война
Улици на историята: Генерал-майор Никола Недев - борецът за справедливост
Едва ли има човек, който да не е чувал легенди за Колю Фичето. Възрожденският строител и архитект може да се похвали с невероятни успехи и реноме във всяко едно отношение. Реномето му е безупречно, при това във всяко едно отношение и можем да забележим, че в творческия си период, Фичето познава много добре турски, гръцки и румънски език, при това в началото на XIX век. Интересен факт е, че родът на този виден българин, известен още като Никола Иванов Фичев, може да се похвали с точно толкова сериозно реноме. Ще обърнем внимание на един от внуците – Иван Фичев.
Той се ражда на 15 април 1860 г. в Търново. Баща му Иван е един от заможните жители на града и може да се похвали като добър родител, особено след като синът в най-ранна възраст получава възможност да се образова при известния даскал Георги, а след това и други продължават с развитието на младия Иван. Бащата плаща образованието и изпраща сина си в Априловската гимназия в Габрово, а след две години самият Фичев ще замине за Цариград, където ще бъде насочен към Робърт колеж.
За съжаление е принуден да се върне, животът за него започва след смъртта на баща му през 1877 г. Привлечен е в новите дружини на българското опълчение и на 17-годишна възраст се записва като доброволец. Поради високият си интелект, Иван Фичев е изтеглен и назначен за преводач на габровския окръжен управител, както и преводач на тървоския губернатор и секретар на търновския окръжен началник. Можем спокойно да заявим, че като човек на тази възраст, Иван е бил един от много ценните кадри в армията, а именно това влечение по-късно ще продължи. Само 3 години по-късно младежът вече ще е на прага на Военното на Негово Княжество Височество училище в София.
Първият чин е юнкер. След две години е девети по успех от 62-ма души и произведен в чин подпоручик. На 2 октомври следва още едно повишение като младши офицер в 3-та рота. Много скоро ще влезе отново в бой, този път с началото на Сръбско-българската война от 1885 г. Иван Фичев служи в Северния отряд, където командва 2-ра и 5-а рота. Същата година между 12-16 ноември ще участва в защитата на Видинската крепост. След края на войната е върнат на предишната си служба като търновски воински началник, но скоро отново е назначен за командир в Девети пехотен пловдивски полк. Същата година издава и първия български военен вестник „Народна защита“.
След преврата на княз Александър Батенбер е негов адютант и го придружава от Русе до София. На 1 април 1887 г. е произведен в чин капитан. През 1888 г. е командирован в София за преглеждане на преведените руски устави, а след това работи по монографията си „Материали по Сръбско-българската война през 1885 година.“. През 1889 г. Фичев е изпратен за допълнително обучение във висшата италианска военна школа. През 1892 г. е произведен в чин майор, а година по-късно преподава тактика в дивизионната учебна команда на Първа пехотна софийска дивизия.
Следващата година е началник на специално създаденото учебно бюро в Министерството на войната, където много други български офицери ще получат своята основа в изкуството на войната. Към това се добавят и редакция на списание „Военен журнал“, а самият той създава и „Войнишка сбирка“. Като дружинен командир на Седемнадесети пехотен доростолски полк може да се похвали с още един справочник за практическа работа в полеви условия на офицерите. Влечението към науката е изследването на военните действия ни показва и още една интересна тенденция. През 1908 г. идва и следващият пост в армията – генерал-майор.
Две години по-късно е началник на генералния щаб на Българската армия, а през 1912 г. е вече началник-щаб на Действащата армия и ще управлява армията по време на двете войни. Сред задачите е разработка на оперативен план за война с Османската империя. Ето защо на него се пада и тежката задача да управлява армията в Тракия. В хода на Балканската война е достатъчно адекватен, за да заповяда на генерал Димитриев да довърши османската армия по десния фланг и бързо да неутрализира Лозенградската крепост. През октомври се водят кървави битки при Гечкенли, Селиолу, Ексиполос и Петра, малко след това идва ред и на крепостта.
Въпреки успешните военни маневри, Фичев е недоволен от бавното пристигане на информация, което не дава достатъчно времме за бърза реакция и по-нататъчно организиране на армията. Благодарение на неговите стратегии за първи път две армии се обединяват, пречупвайки фланговете на противника. На 20 октомври Османската империя официално предлага примирие, генерал Фичев обаче все пак продължава да подготвя армията за нападение в Чаталджа, принуждавайки противника да бъде значително по-съобразителен в случай, че военните маневри се променят значително. Впрочем, настъплението в Чаталджа е заповед, която не се дава от Фичев, а от генерал М. Савов.
Според мнението на Фичев, битката ще се води в много тежки условия и е значително по-добре да се изчака настъплението. След един ден в сражения, Фичев е призован от царя, за да дава обяснения, макар и той самият никога да не е настоявал за провеждането на подобни маневри. Нещо повече, Фичев продължава да смята, че прекратяването на военни действия и изчистването на разногласията по мирен път. Генерал Савов остава на поста си и продължава да води военните действия, които вече не са толкова величествени, а костват само нови и нови жертви.
На 14 юли 1913 г. в Букурещ заминава делегация, в която е включен Фичев, целта е воденето на преговори за прекратяване на военните действия. Докладът на Фичев относно състоянието на армията привлича вниманието на Фердинанд и вместо да бъде освободен от армията, както той самият иска. На 1 януари е произведен в чин генерал-лейтенант и назначен за ръководител на 3-та военноинспекционна област. В навечерието на Първата Световна война прави още един доклад, в който заявява, че Германия и нейните съюзници по никакъв начин не могат да спечелят мащабния военен конфликт. Отказва да поведе армията в още една война и доброволно напуска.
Преминава запаса и прекратява 33-годишната си кариера в театъра на войната. За съжаление ще види предстоящата национална катастрофа и страда откровено за тежките жертви и жестоките репарации, които предстоят. През 1921 г. е назначен за пълномощен министър в Букурещ при правителството на Александър Стамболийски. Прекарва две години и след това се отказва от политическата кариера. До края на живота си, внукът на Кольо Фичето продължава да пише и твори, въпреки влошеното си здраве и отслабващото зрение. През 1931 г. военноначалникът умира, но оставя след себе си достатъчно материали, които по волята на съпругата му са дарени в БАН.

[Тайко]

25 ОКТОМВРИ
На днешен ден :

1930 г. По католически ритуал в катедралата “Св. Франциск" в Асизи, Италия, цар Борис ІІІ се венчава за Йоанна Савойска, дъщеря на италианския крал Виктор Емануил ІІІ. На 31 октомври бракът е потвърден и с православна церемония в катедралата “Св. Александър Невски" в София.
Борис III (католическо име: Борис Луи Роберт Пиер Станислав) е роден на 30 януари 1894 г. в София. Български цар е от 1918 г. до 1943 г. Син е на цар Фердинанд I и на княгиня Мария-Луиза Бурбон-Пармска, брат на Кирил Преславски. При раждането си е награден с ордена "Св. Александър" I степен, както и с I и IV степен на военния орден "За храброст". През 1896 г. се прекръства в източноправославната вяра - негов кръстник е руският император Николай II. Завършва гимназия в София през 1912 г. Посещава Санкт Петербург и Киев (1911 г.), където е награден с най-високия руски орден "Св. Андрей Първозваний" с брилянти. През 1911-1912 г. пътува с научна цел във вътрешността на Мала Азия, по крайбрежието на Средиземно море и на Канарските о-ви. Пълнолетието му е отпразнувано в София през 1912 г. с големи тържества в присъствието на престолонаследниците на Турция, Румъния, Сърбия, Гърция и Черна гора, както и на много видни чуждестранни гости. Взема участие в Балканската война със VII Рилска дивизия. През 1915 г. следва във Военната академия в София. През Първата световна война, като офицер за поръчки при щаба на Действащата армия, изпълнява поръчки на върховното командване от бойно и политическо естество. Възкачва се на престола на 3 октомври 1918 г. Встъпва в брак с принцеса Джована Савойска, от който се раждат: княгиня Мария-Луиза (13 януари 1933 г.) и Симеон, княз Търновски (16 юни 1937 г.). Управлението на цар Борис III протича в най-сложните и тежки години от историята на Третото българско царство. След първата световна и Ньойския договор (1919 г.), България е в състояние на политическа изолация. В страната се разгарят остри политически борби, които довеждат до военния преврат на 9 юни 1923 г. (преврат за сваляне на правителството на БЗНС начело с Ал. Стамболийски, извършен от Военния съюз и политическата групировка "Народен сговор" с подкрепата на двореца). Цар Борис III обаче успява да постигне вътрешнополитическо спокойствие в страната, което създава условия за икономическа стабилност и укрепване на международния авторитет на България. По време на Втората световна война присъединява България към Тристранния пакт (1 март 1941 г.), но не изпраща войски на Източния фронт. От началото на 1943 г. прави опити за преориентация към Великобритания и САЩ. Борис III е единственият владетел, който не експортира българските евреи в Германия, с което ги спасява от унищожаване. Носител е на френския орден на Почетния легион (3 пъти), на английския кралски викториански орден, на белгийския орден "Леополд", на немския домашен рицарски орден "Св. Хубертус", на "Червен орел" (Прусия), на руския орден "Св. Анна", на румънския "Карол III", отличия на Италия, Австрия, Полша и др. Умира при неизяснени обстоятелства на 28 август 1943 г. В София. Погребан е в Рилския манастир.

[Тайко]

На 26-ти октомври 1185 г. Асеневци, заедно с голямо множество се събрали в Търново, за да осветят новопостроената църква „Св. Димитър“. Междувременно, чудотворна икона на светеца се появила в града. Твърдяло се, че тя била напуснала превзетия от норманите Солун и намирала своя дом в новия храм на българите.

Събралите се в църквата започнали да викат и да призовават за отхвърляне на игото и за възстановяване на славата на старите царе. В тази обстановка на патриотичен възторг по-старият брат – Тодор (наречен Петър) възложил на главата си златна диадема, наметнал червена хламида и обул пурпурните обуща, които само византийският василевс можел да носи. Така след 167 години прекъсване на престола на българските царе отново се възкачил българин. Короноването на Петър за цар и началото на огромното въстание на българите бил един от онези моменти в историята, в който всички сметки свършват и само вярата дава смелост на народа да поеме ръката, протегната от неизвестността на бъдещето, и да тръгне по пътя, посочен от нея, без да знае къде отвежда той.

Дългият път към свободата, започнат в онзи далечен Димитровден на 1185 г, най-накрая бил извървян с идването на пролетта на 1187 г., когато ромеите прекосили планината и обсадили Ловешката крепост. Българските войски обаче оказали невиждана съпротива и след тримесечна обсада Исак II Ангел трябвало да иска мир. Така най-вероятно пред стените на града било подписано Ловешкото примирие, с което de iure се признавала българската власт на север от Балкана. Св. Димитър се превърнал в покровител на династията на Асеневци и в един от най-обичаните български светци, а българите доказали на света, че техният стремеж към свобода не е нищо друго освен велик национален подвиг, при който с вярно разбиране на необходимото и възможното, със силна и непоколебима вяра, се достига до политическото и духовно възстановяване на Второто българско царство.

[Тайко]

На 27 октомври 1912 г. четирима велики българи се изправят срещу 50,000 поробена Кавала и я освобождават, което става прецедент в българската и световната история.
Четиримата легендарни войводи на ВМРО - Пейо Яворов, Йонко Вапцаров (бащата на Никола Вапцаров), Христо Чернопеев и Михаил Чаков, извършват чутовен подвиг със силата на бистър ум, ловкост и абсолютна отдаденост към България.
На днешната дата войводите достигат покрайнините на Кавала. Когато стигат до градската стража с насочено към тях оръжие, те посочват гората и казват, че в нея е пълно с българска армия.
Чрез тази гениална тактика, османската стража се предава, а войводите казват, че искат да говорят с каймаканина на Кавала.
След кратки размисли от страна на османците е взето решение – градът се предава с едно единствено условие – да се гарантира живота и имуществото на мюсюлманското население.
Османският флаг е свален, а на негово място е издигнат българският трибагреник. Местният гарнизон предава оръжието си, а четиримата войводи започват организирането на новата българска власт.
Паметта на легендарните дейци е жива и днес чрез всички родолюбиви българи и чрез Възраждане!

Поклон пред славните български герои и техния принос към великата ни история!

Да живее България!

[Тайко]

На 28 октомври 1912 г. легендарната 7-ма рилска дивизия влиза в Солун.
До началото на Междусъюзническата война, Солун е управляван съвместно от България и Гърция.




Виждатѣ ли сега българския войникъ?

Може да нѣма гащи. Но побѣди!

Може да носи сѫдрани панталони. Но побѣди!

Може да мѫкне смачканъ шинелъ. Но побѣди!

Гащитѣ се купуватъ. Панталонитѣ се кърпятъ. Шинелитѣ се гладятъ.

Славата не се купува. Честьта не се закърпва. Поражението не се изглажда.

И всѣ пакъ вие ни сочитѣ една хартия.

Ние ви сочимъ сто побѣди!

Ние, първа дивизия! Желѣзната! Славната!

Непобѣдена! Непобѣдима! Непобеждаема! Ура!




Още един от героите защитили България по време на така наречения Петрички инцидент!

Милан Постоларски е български герой и деец на ВМРО. Четник в четата на Георги Въндев, а по-късно самостоятелен войвода в Струмишко. На 15 септември 1924 г. четата му ликвидира физическите убийци на Тодор Александров - Щерьо Влахов и Динчо Вретенаров.
По време на т.н. Петрички инцидент, когато Гърция напада България през 1925 г., Милан Постоларски оглавява отряд от 260 доброволци и 4 войници. Те отбраняват позициите около пограничен пост № 6 в Беласица, югоизточно от Петрич.
По време на българското управление във Вардарска Македония (1941 - 1944) Милан Постоларски е войвода на българска контрачета, която се бори с комунистическата партизанска активност в Струмишко.
Постоларски е убит след комунистическия Деветосептемврийски преврат в 1944 година.
На снимката четата на Георги Въндев и Милан Постоларски.

[Тайко]

Дни на слава и величие или `га Ломци въздадоха на руските нашественици!
Началото на боевете при Лажец в Македония. 15-ти пехотен Ломски полк на полковник Стефан Илиев (на снимката) разгромява настъпващите руски войски от 2-ра специална бригада - 4 октомври 1916г.
Боевете при село Лажец са част от отбранителните действия на 1-ва Българска армия по време на есенните боеве през 1916г. при защитата на Битоля. Десетилетия наред и до днес те ОТСЪСТВАТ ОТ БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ.
Главната причина за това е, че българските войски са разгромили тук вражеските руски части. Не просто са се били с тях, а направо са ги размазали.
Комунистическите историци поради невежество, политически и идеологически зависимости и долнопробен русофилски слугинаж в полза на Москва не желаят да разказват за тези събития, с което са осакатили трайно историческата памет на поколения българи.
А фактът е безпорен - Българската армия е победила руските агресори не само в Добруджа, но и в Македония по едно и също време в славната за България 1916г.
И следите от руското поражение са останали и до днес в Македония. Това са хилядите погребани руски офицери и войници във военните гробища при Битоля, което е смесено със сърбите и при Зейтенлик край Солун.
Боевете при Лажец за 15-ти Ломски полк са третите поред от серията кръвопролитни сражения, които този славен български полк води на фронта в Македония през лятото и есента на 1916г. Предхождат ги операциите при Чеган и Арменохор.
На 3.10.1916г. към 6ч. сутринта 15-ти пехотен Ломски полк заема участъка от пътя Холевен - Клещово - село Лажец - 500м. западно от шосето Битоля - Негочани. За удобство участъкът на полка е разделен на два подучатъка - десен и ляв. Вляво от Ломци действа 33-ти пехотен Свищовски полк, а вдясно - 7-а опълченска рота. Общото командване е поверено на командира на 1-ва бригада от 6-та Бдинска дивизия, влизаща в състава на 2-ра пехотна Тракийска дивизия.
Новата позиция на Ломци се състои само от една линия окопи. Веднага след заемане на окопите те започват да ги усъвършенстват под постоянния артилерийски обстрел на френската артилерия. Укрепяването на новата отбранителна линия поради липса на време и достатъчно средства не е приключило към началото на боевете.
Противникът започва настъпление в участъка на полка на 4.10.1916г. Отначало се забелязват разездите му, а след това, към обед - и настъплението на пехотните части по посока на село Негочани.
При първия опит за атака на позициите на Ломци войските на противника се насочват се срещу левия фланг на полка. Установява се, че срещу Ломци действа 2-ра специална руска бригада на генерал Михаил Дихтерис в състав 3-ти и 4-ти специални руски полкове. Руската пехота атакува след артилерийска подготовка от страна на френската артилерия.
На 4.10.1916г. френските батареи откриват силен огън по позициите на 15-ти Ломски полк, който прераства в барабанен. Към 16.00ч. под прикритието на силния артилерийски огън 16 РУСКИ ПЕХОТНИ ВЕРИГИ се вдигат в атака срещу Ломци. С огромното си числено превъзходство и яростна атака руските войски разчитат да стреснат българите. Това прилича на руска ''БРУСИЛОВА АТАКА'', с която през лятото на 1916г. са осъществени пробивите на Източния фронт срещу австро-унгарските войски.
В Македония обаче насреща не са австрийци, а българи.
Железните Ломци, които са по-малобройни са истински български лъвове и неведнъж са показвали своята сила. Те воюват почти непрекъснато от 1912г. , с изключение на 1914г. и имат голям боен опит, а духът им за победа е несъкрушим.
Въобще руснаците си намират ''майстора''. Без да знаят кой е срещу тях руските войски атакуват стремително позииците на 15-ти пехотен Ломски полк на няколко пъти, но до вечерта така и не успяват да сломят отбраната му, която се оказва непробиваема.
ПРИ ЛАЖЕЦ 15-ТИ ЛОМСКИ ПОЛК СЛОМЯВА РУСКАТА ПЕХОТНА ВЪЛНА.
Боевете при село Лажец ще продължат и в следващите дни, като тежкият артилерийски обстрел е редуван с постоянни пехотни атаки, завършили с един и същи резултат - разгром за връхлитащите руски войски с огромни жертви за тях. Битоля е все така далече, а труповете пред българските окопи и в тях са цяла камара.
Тези славни за България боеве са свързани с името на командира на полка подполковник Стефан Илиев - славен боен комнадир на героите Ломци.
В неговата кариера през Балканските войни и Първата световна война има записани редица победи над турци, гърци, сърби, французи и руснаци.
Той провежда блестящите бойни операции при Чеган (август 1916), Арменохор (септември 1916) и Лажец (октомври 1916), с които било нанесено сериозно поражение на противника. С умелите си бойни действия начело на 15-ти пехотен Ломски полк заслужил доверието, уважението и благодарността на висшето командване. А тези победи са възпети дори в бойния марш на 15-ти Ломски полк.
Полковник Стефан Илиев продължава да се сражава като разярен Български Лъв в Македония чак до героичната си смърт в боя с френските войски на Червената стена на 26.03.1917г.

[Тайко]

Една силна снимка:
Трофейно румънско оръжие и боеприпаси, пленени след падането на Тутраканската крепост, Тутракан, 1916 г.




Поетът Трифон Кунев през Първата световна война служи като капитан, командир на телефонна част в Първи софийски пехотен полк на Добруджанския фронт и в Румъния.
Войнолюбието съвсем не е негова характерна черта, за което свидетелства неговият другар Досю Драганов: „Беше любимец на всички. Дори строгият командир на полка обичаше Трифон Кунев, и то не заради добрата му военна подготовка, не за строевите му способности, а заради неговия нрав, който беше отрицание на всичко военно.“ Румъния.
Неговият другар Досю Драганов си спомня:
„...беше любимец на всички. Дори строгият командир на полка обичаше Трифон Кунев и то не заради добрата му военна подготовка, не за строевите му способности, а заради неговия нрав, който беше отрицание на всичко военно."

[Тайко]

150 години от основаването на БРЦК!На 31 октомври 1869г., е основан Български революционен централен комитет.
Това е българска политическа организация и ръководен орган на българското национално-революционно движение през 70-те г. на 19 в.
Създадена през есента на 1869. През 1870 г., в БРЦК се оформят Външен център - със седалище в Букурещ и ръководител Л. Каравелов, и Вътрешен център - със седалище в Ловеч и ръководител В. Левски. На I общо събрание (29 апр. - 4 май 1872) в Букурещ се приемат устав и нова програма на БРЦК. Председател е Л. Каравелов. В. Левски е избран за главен апостол на комитетите в България. Печатен орган на БРЦК е вестник "Свобода" (от февр. 1873 преименуван "Независимост"). След разкритията на Д. Общи, за да спаси организацията, ЦК в Букурещ взема решение за въстание, осуетено поради залавянето на В. Левски и удара върху Вътрешната революционна организация през есента на 1872. През втория период в дейността на БРЦК (1873-74) комитетът изпада в криза. Правят се неуспешни опити за възстановяване на Вътрешната революционна организация. След II общо събрание (11-12 май 1873) настъпва известно раздвижване под влияние на П. Хитов. Връх взема четническата тактика. През 1874 е свикано III общо събрание, което сменя ЦК. Русенският комитет е признат за централен, в България С. Стамболов е избран за главен апостол. От 8 дек. 1874 печатен орган на БРЦК става вестник "Знаме" на Х. Ботев. Целият трети период от дейността на комитета се развива под влияние на неговите радикални възгледи. На ново общо събрание в Букурещ (12 авг. 1875) БРЦК се трансформира в Български революционен комитет 1875. Взето е решение за обявяване на въстание в България (виж Старозагорско въстание). Неуспехът му довежда до криза в комитетското ръководство; след оставката на Х. Ботев комитетът се разпада. Привържениците на революционни действия съставят (ноем. 1875) в Гюргево нов ЦК. Членовете му започват подготовката на Априлското въстание.
Поклон!



На 31 октомври 1915г. при българското настъпление срещу Сърбия по време на Първата световна война край село Градско (южно от Велес, днес в Р. Македония) загива от раните си легендарният Димитър Атанасов Думбалаков. Един от най-значимите български военни, майор, революционер и национален герой. Войвода на ВМОК. Участник в Четническата акция на Македонския комитет (1895), Горноджумайското (1902) и Илинденско-Преображенското въстание (1903), Балканската (1912-1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1915-1918).

След Междусъюзническата война в периода 1913-1915г. се занимава с публицистика. След намесата на България в Първата световна война Думбалаков командва Втора дружина на Трети пехотен македонски полк на Единадесета дивизия, която се сражава с френски части във Велешко. Думбалаков е ранен на 31 октомври 1915г. и почива малко по-късно. Погребан е тържествено на 1 ноември в двора на църквата „Свети Пантелеймон“ във Велес.

Адютантът на Думбалаков в опълчението, великият български писател Симеон Радев пише в „Това, което видях от Балканската война“:

„Аз бях видял Атанасов в бой и познавах храбростта му. Сега при гарнизонния живот, който бе настъпил за дружината, можех да видя и другите му качества на военен началник. Той бдеше над дружината като над своя челяд. Често пъти го чувах да казва: „Това са децата на България и тя нам ги е поверила.“ Той полагаше големи грижи дружината да бъде добре хранена. Еднъж, при студа, който настъпи за кратко време, хлябът закъсня. Домакинът на стола дойде да обади, че за офицерите имало. Атанасов взе ротните командири, излезе на пътя при входа на селото и заяви: „Ще стоим тук, докато пристигне хлябът за всички“... В нравствения надзор над хората си Атанасов беше безпощаден. Той принадлежеше към това поколение на млади офицери от кавалерията, добили шумна репутация като посетители на увеселителни заведения. Той казваше: „Не ми прилича да говоря за морал; но това е свещена война.“ Самият Атанасов живееше сега като монах. Постоянно с него, аз не видях никога някоя съблазън да го завладее. Познат беше като страстен любител на покера; тук той не похвана карта.
През февруари пристигнаха ордените „За храброст“. Другаде в опълчението командирите ги раздадоха по избор, според това кой как се е отличил. Атанасов заяви: „В моята дружина всички се отличиха.“ Той нареди ордените да се теглят като на лотария.“

Думбалаков е роден в 1872г. в българското лъгадинско село Сухо, тогава в Османската империя, днес Сохос, откраднато от Гърция. Брат е на Трендафил и Михаил Думбалаков, а баща му и двамата му чичовци загиват в съпротивата срещу османската власт. Учи в гръцкото училище в родното си село, а в 1884 година постъпва в Солунската българска гимназия. В 1890 година завършва 5 клас и се записва във Военното училище в София, което завършва в 1893 година и постъпва на служба като офицер в 4-ти конен полк в Ямбол.

По време на Четническата акция на Македонския комитет в 1895 година Думбалаков събира пари от офицерското братство в Ямбол, закупува оръжие и сам се включва в сраженията като адютант на Трета въстаническа серска дружина на Стойо Костов и Тома Давидов, а по-късно като войвода на чета води сражения на 19 юни при Якоруда и на 28 юни край Доспат. Заради напускането на службата и участието си във въстанието поручик Думбалаков е уволнен. В 1896 година е изпратен от офицерските братства да помогне на съученика си Гоце Делчев в купуването и пренасянето на материали и оръжие с пари отпуснати от правителството на Константин Стоилов, събрани от офицерските братства и от Щипски революционен окръг на ВМОРО.

През март 1896г. Думбалаков отново постъпва на военна служба в Лом, където заедно с Борис Сарафов е начело на офицерските братства. От 1902 година служи в Добрич, където също създава офицерски братства. След разцеплението във Върховния комитет се обявява против Борис Сарафов и временно се отказва от активна работа по македонските дела, но в 1902 година застава на страната на крилото Михайловски - Цончев и участва в подготовката на Горноджумайското въстание, избухнало на 23 септември 1902 година. На 8 октомври четата на Думбалаков се сражава в Пирин.

След въстанието влиза в контакт с ВМОРО и участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание и в снабдяването с материали и оръжие.
Според брат му Михаил Димитър Думбалаков предлага на Върховния комитет да въоръжи една добре подготвена чета от 80 - 100 души, които по примера на Ботевата чета с параход да слязат в Цариград и със самоубийствената си мисия да привлекат вниманието на чуждите дипломати. Планът обаче среща твърдата съпротива на генерал Цончев и Стефан Николов.
След постигнатото споразумение между ВМОК и ВМОРО Думбалаков на 22 юли начело на чета навлиза в Македония и се среща с ръководителите на Серския революционен окръг в Банско. На окръжния конгрес е решено той да застане начело на Неврокопски район. Към него се присъединяват четите на Стоян Мълчанков, Иван Ботушанов и Михаил Чаков. Думбалаков напада казармите в Обидим и води боеве при Момина клисура, при връх Харами Бунар, река Ретиж и село Годлево. След въстанието четата на Думбалаков охранява изтеглящите се към България бежанци от Разлога.

След въстанието Думбалаков отново постъпва на военна служба в България, но след Младотурската революция в 1908 година заминава за Македония, където се занимава с публицистична дейност. В 1909 година се връща в България. В 1912 година заедно с Петър Дървингов е един от основните организатори на Македоно-одринското опълчение, в което по време на Балканската и Междусъюзническата война командва Трета Солунска дружина, която се сражава при Малгара, Шаркьой, Кешан и Булаир. Ариегардният бой на Солунската дружина при връх Емирица срещу настъпващата сръбска армия дава възможност на отстъпващите по време на Междусъюзническата война български части да излязат от обкръжение. За това сражение летописецът на Македоно-одринското опълчение Петър Дървингов пише:

„Солунската дружина, достатъчно запазена поради личните качества на командира ѝ, ротмистър Атанасов Д. Думбалаков, който беше един истински водач на войници, един пламенен патриот, е на мястото си напред по склона на Емиришкия рид. Същата дружина, имайки на фланговете си по един картечен взвод и пионерска полурота, с жива стрелба, особено от картечниците, е повърнала назад и е приковала всички неприятелски частички и патрули, които бяха се насочили срещу тях. Нещо повече. Според релацията на командира на картечната рота за действията му този ден по заповед на ротмистър Атанасов единият картечен взвод се подал по-напред и преследвал с живия си огън отстъпващия неприятел... Трета Солунска дружина е имала 7 убити и 44 ранени.“

[Тайко]

ЖЕНИТЕ ТРЯБВА ДА СА ЖЕНИ МАЙКИ, А НЕ .....
Иначе оправяне, няма и сме обречени.
МОРАЛ ПО ЧЕТНИЧЕСКИ
ДОНЧО ВОЕВОДА.
Били са красиви, но не и шавливи, по-скоро Дончо е бил прекален моралист, твърди народният певец Георги Гоцев . Еманципация е била дума непозната в началото на миналия век за жените в село Цапарево в Малешевска планина. По онова време те са имали предимно задължения - да се трудят, да се задомят, да родят колкото може повече деца. Сигурно е, че някъде около 1905 година не са смеели да погледнат чужд мъж. За да си нямат работа не толкова със своите, а с цял войвода, който тогава шетал с чета в региона. Легенди за хубостта и напереността на цапаревки се носела навсякъде. Но започнали да се прочуват и с палавия си нрав, заговорило се, че някои от тях са развратни. Това накарало не кой да е, а Андон Златков Томов, известен като Дончо войвода,да зареже битките с турцитеУчастникът в Горноджумайското въстание през 1902 г. и в Илинденската епопея през 1903 г. се наложило да взима крути мерки, за да даде урок и да вкара в правия път палавите цапаревки.Доказателство за ангажираността на войводата е едно негово писмо от 1905 година, копие на което се пази и днес в историческия музей в общинския център Струмяни. Той имал силно влияние в района и думата му тежала повече от закон. От него се страхували дори турците, та какво остава за кротките и работливи негови сънародници.
Най-любопитна е обаче една негова заповед-обръщение до всички жители на село Цапарево, която той издава по повод развратното поведение на цапаревските моми и невести. Какво са правили и как са се държали местните жени в ония времена днес никой не може да каже с категоричност, но заповедта на войводата е факт. Той забранява на цапаревки да се закачат с мъжете, с поробителите турци, да говорят с тях, както и да излизат от домовете си вечер, след като слънцето се скрие. За онези, които престъпят заповедите му, той заповядвал публично да се наказват с бой с тояги. Оригиналът на заповедта се пази, писмото е кратко и лаконично. Войводата е категоричен, чезабранява "к..варлъка" на местните моми и невести.